Отвъд страха

В своето учение Мигел неуморно повтаря, че нашите идеи и съновидения идват от Слънцето. Ние възприемаме предметите чрез тяхната отразена светлина, която също има за източник Слънцето. Реалността, каквато я познаваме, е възпроизведена в нашия разум посредством отразената светлина.

Когато Библията казва: „В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Слово“ (Йоан. 1,1), това е безусловна истина, както от шаманска, така и от научна гледна точка. Звукът е сроден със светлината и притежава същата генеративна енергия. Звукът е енергия, вибрираща с различна честота.

На чистата енергия са присъщи свойствата като звук, цвят, температура, движение, памет и осъзнаване. Животът също притежава тези свойства. Айнщайн, в своята теория за строежа на Вселената, сравнявал енергията с масата и скоростта на светлината. Същото наблюдение толтеките изразили с други думи: „Всичко е светлина. Всичко, което знаем и виждаме, носи в основата си светлина“.

От гледна точка на фината енергия, човешкият живот на Земята е бил сътворен, за да вижда различни съновидения. Хората сами сътворяват реалността, до която се докосват чрез своите съновидения. Всичко, което усещаме, е проявление на нашето съновидение.

Трансформацията на енергията в съновидението започва с материята. Светлината, която виждаме, е отразена от материалните предмети, които проектираме като образ вътре в очите си, при това, косвено. В този процес на възприятия участват и нашите емоции. Образът, който се поражда в нашия ум, е проекция на отразената светлина, която преминава през огъня на нашите емоции. Тази дейност развива ума. Нашият разум се състои от емоции, както тялото от атоми.

В момента на появяването си на света бебето няма разум. Неговият главен мозък е абсолютно незрял и на детето му предстои тепърва да учи. Мозъкът прилича на система от компютри, които трябва да бъдат включени. Той няма съзнание. И макар че на клетъчно ниво детето носи паметта за еволюцията и спомена за някои емоции, то няма разум, с който да създаде съновидение.

Детето се ражда на света с всички знания за Вселената, но в началото не е способно да мисли. То просто знае. Неговата ДНК носи в себе си безмълвното знание за живота. Едва сформирала се в утробата на майката, нервната система на детето започва да функционира, но до момента на раждането няма пряк контакт с външния свят, а само косвен — чрез тялото на майката. По този начин до раждането си детето получава оскъдна информация, достигаща до него чрез вълните на светлината.

В продължение на няколко години след раждането детето остава свободно, като диво животно. То все още не е опитомено и затова не възприема съновиденията, които му предават семейството, религията и културата. В процеса на опитомяване се развиват детските емоции. Те зависят от съотношението „похвала — наказание“. Постепенно детето усвоява правилата на наследените от него форми на поведение. Придобива определени навици. И усвоява съновидението на своето общество, а не го избира самостоятелно.

Опитомените деца обикновено се бунтуват срещу внушеното им съновидение. Те загубват предишната си невинност. В западната култура, където хората работят много, младите хора навсякъде виждат насилие. То е на мода не само в индустрията на развлеченията, но и в тези компании, в които се обединяват подрастващите. И системата на насилие ги поглъща. Те се покланят на общоприетите идоли — мъжът-мачо и жената като обект на сексуални желания. Престъпникът се издига в ранг на герой. Моделите, който следва днешната младеж, по своята същност са адски проявления. Те само усилват кошмара, създаващ тягостна обстановка в света.

Тежките рани, който Замъгленото Огледало видял около себе си, кървят до ден днешен, но сега кризата е обхванала цялото общество. Затова сме заети да търсим по-добър път във взаимното общуване. Бракът, който някога е бил основа на обществото, е опорочен от стремежа да се подчини партньора. Този стремеж трябва да се замени с взаимното уважение.

В края на Епохата на Рибите открихме за себе си, че нашето колективно съновидение е истински ад. Виждаме, че то е отровено, както сме отровени ние и цялата Земя. Опасявам се, че то трови цялата Вселена. Заради Земята и Вселената, човешкото съновидение се нуждае от корекция. Вече навлязохме в Епохата на Водолея. Изменението на нашето съновидение е еволюционна крачка напред. С всяка Зодиакална Епоха (или с всяко Слънце, според ацтекските понятия) еволюцията върви напред.

Досега дългата хилядолетия еволюция е била насочена към развитие на човешката способност да мисли, да вижда съновидения и да твори реалността.

Следващите крачки ще водят отвъд пределите на страха, към Любовта. Любовта ражда целебна съзидателна енергия. Човечеството ще преоткрие отново вибрацията на енергията на любовта и ще усети благотворното й въздействие върху здравето, образованието, политиката и духовността.

Съдията и жертвата

В ада управляват двама господари — Съдията и Жертвата. Съдията, обитаващ в нашия разум, ни обвинява. Жертвата покорно приема обвиненията и изпитва чувство на вина. Тези два аспекта на нашата същност се ненавиждат един друг. Връзката между тях у всеки от нас е прекъсната в процеса на опитомяване, независимо към какви убеждения са се придържали възрастните, които са ни възпитавали.

Хората са опитомени животни. Съновидението на планетата съществува още преди нашето раждане — с всички негови правила, вярвания и надежди. В това съновидение всички чакат да порасне новото поколение хора, умът му да се развие и да продължи съществуването на познатите съновидения. Чистото, нормално човешко същество трябва да бъде така свободно, както е било в детството си преди опитомяването — от половин до три години след раждането.

В тази възраст умът на детето е достатъчно развит, за да разбира абстрактните понятия и да владее езика, за да общува със света на възрастните, но процесът на образование още не е започнал. И малкото човече, както му е наложено от природата играе, изучава света, смее се и се радва на живота. Почти всички детски емоции са основани на любовта, ако самото дете не се сърди и не изпитва болка. Малкото дете е свободно да живее както му хрумне, затова живее истински. Не го тревожи миналото. Не го тревожи бъдещето. А възрастните постоянно живеят в миналото, загрижени за бъдещето и всякак бягат от настоящето. За възрастните всички житейски драми се разиграват на сериозно, а детето не придава на нищо такова значение.

Съновидението търпеливо чака, да дойде времето да въведе малкия в стария сън на планетата. Нашите родители и по-големи братя и сестри, нашите учители, училището, религията, обществото и средствата за масова информация внасят своята лепта в поддържането на живота на съновидението на планетата посредством опитомяване. Опитомяването се осъществява по метода на поощренията и наказанията. Бащите и майките ни опитомяват с такива способи, с каквито са опитомявали тях самите. Те ни внушават представи за добро и зло, награждават ни за добрите постъпки и ни наказват за глупавите.

Обикновено, подложени на наказание, ние изпитваме остро чувство за несправедливост и бунт. От всичко това в ума се появява болезнена рана, която ражда емоционална отрова. Всяка сърдечна болка усещаме емоционално, а не физически. От нанесената сърдечна рана емоционалната отрова прониква в нашия ум. И тогава се поражда страх, който напълно управлява нашето поведение и начин на мислене.

Започваме да се страхуваме от наказанията и възможността да не получим награда. Поощрението поражда смирение. Ние по всякакъв начин се стремим да заслужим похвала в очите на родителите, учителите, приятелите и цялото общество. Колко пъти на ден докато пораснем понасяме наказания и усещаме полярностите на живота, битуващи в нашето общество — добро и зло, красиво и грозно. И с времето започваме да оформяме собствени съждения.

Ставаме дотолкова опитомени, че вече нямаме нужда от дресиране — всъщност, ние сами дресираме себе си със същите тези методи на наказания и поощрения. В този процес на самодресиране активно са задействани три компонента на нашия ум.

Съдията е тази негова част, която съди всичко, което правим или не правим, което чувстваме или не чувстваме и осъжда всичко и всеки.

Жертвата търпи осъждането на Съдията, който винаги я признава за виновна. Жертвата просто изпитва потребност от наказание. Жертвената част на нашия ум постоянно се чувства недостойна и неизменно повтаря: „Аз съм недостатъчно добър, умен, силен и красив. Аз съм неудачник. Така че, няма защо да се опитвам да правя нещо“.

Третата част от нашия ум, участваща в процеса на осъждане, е системата от Убеждения, включваща всички правила на съновидението в нашия живот. Системата от убеждения е своеобразна конституция, свето писание, където всичко, в което вярваме, се явява неоспорима истина.

Тази система от убеждения се нарича Книга на Ада.

Живеещият в нас Съдия основава всички свои присъди на нашата система от убеждения. Като осъзнаем това, в същия миг ще открием, че няма справедливост и в нашия собствен ум. Ако я имаше, само веднъж бихме се разплакали за извършените грешки, докато Съдията ни заставя да плачем непрестанно.

Ние се подлагаме на наказание и в момента на извършване на грешки, и всеки път, когато си спомняме за нея. И всеки път Съдията признава Жертвата за виновна и произнася своята сурова присъда.

Нашата система от убеждения ни се внушава от обществото в процеса на опитомяване. Ние я всмукваме в семейството, училището, в приобщаването към религията. На малчугана нито за секунда не му дават шанса да избере това, в което да вярва. В течение на целия процес на дресировка детето се бунтува, но няма сили да промени ситуацията. Бунтуваме се и в преходната възраст между детството и юношеството, когато започва търсенето на собствената индивидуалност. В този решаващ период от живота виждаме как системата от убеждения потиска нашите нормални човешки инстинкти, откриваме как възрастните манипулират децата си. Степента на нашето уважение към себе си в бъдеще зависи от това на какво съпротивление се натъква нашето подрастващо бунтарство. Можем да получим поддръжка от семейството и в бъдеще да успеем в живота, а можем да попаднем и в мрежата на страха.

И Съдията, и Жертвата, и системата от убеждения — Книгата на Ада — са все паразити на съзнанието. Паразитът е живо същество, което се състои от фина енергия. За да оживее, той се храни с емоции, сътворени от човешкия мозък. Тези емоции раждат страх, гняв, тъга, депресии, ревност и усещането, че си жертва.

Паразитът управлява съновиденията. Той създава видения, пълни със страхове и кошмари, които контролират мозъка, който изработва емоциите. Паразитът контролира изработването на емоции, които са необходими за поддържане на неговия живот. И мозъкът спира да поражда емоции, необходими за растежа на душата, емоции, основани на любовта.

Паразитът функционира по същия начин, както функционира вирусът, атакуващ клетката. Вирусът контролира процеса на възпроизвеждане на клетката така, че тя загубва способността да изработва вещества, необходими за нейното развитие и започва да изработва вещества, необходими за живота на вируса. Така вирусът расте за сметка на клетката и я разрушава до пълно унищожение. По аналогичен начин пред очите ни човечеството върви към самоубийство. Това е явен знак, че нашето съзнание се контролира от Паразитите.

Съществуването на Паразитите не е било тайна за толтеките. Те знаели, че има два типа отношение към тази нахлула отвън сила. Единият е пълно подчинение на Паразита, а другият — пътят на детето или юношата, т.е. бунт, обявяване война на паразитите и провъзгласяване на свободата да бъдат самите себе. си, да видят собственото си съновидение, да мислят самостоятелно и да творят емоции, които дават сила на нашата уникална личност. Толтеките, разбира се, избрали пътя на бунта. Ето защо ги наричат воини. Това е истинското значение на воина.

Воинът е човек, който ясно осъзнава присъствието на Паразита в своя ум и му обявява война, за да постигне изцеление. Смисълът на тази война не е в победата или в поражението, а в самата борба.

Всяка ценностна система има своя Книга на Ада, която се предава от поколение на поколение във всяко семейство. Съдията и Жертвата неизменно живеят вътре в нас, независимо от правилността или лъжли-востта на усвоената от нас система от убеждения. Задачата на воина е да се разбунтува срещу обитаващите в нашите души Съдии и Жертви. Стъпвайки по Пътя на Мъртвите, според завета на толтеките, воинът може да остави назад и Съдията и Жертвата.

Във всяка съвременна култура се набляга на страданията. А вярата в страданието ражда страдание. Християнството учи, че Христос е търпял и ни повелявал също да търпим. Мигел твърди, че това е лъжлив сън, илюзия. Самият Христос е проповядвал, че смисълът на живота е любовта. Придаването на неимоверна ценност на страданието служи за подкрепа на страха, който пронизва цялото наше съзнание и колективно съновидение. Ако осмислим фразата, която чуваме често: „За всичко трябва да платите“, ще открием колко дълбоко се е вкоренила в нас идеята, че нямаме право на радост и не можем да живеем без болка.

Дори да не сме стъпили още на Пътя на Мъртвите, както ни учат Толтеките, ние можем да изпълним следното Ментално упражнение, което прилича на активна молитва. Целта на ритуала е да открием щастието, за което сме били създадени.

Помолете се за смъртта на съновиденията на планетата.

Подгответе се за излизане от ада. Представете си, че земята е истински рай!