Отвъд страха

8СВЕТЪТ НА СПРАВЕДЛИВОСТТА

През декември 1992 година Мигел се отправил към Теотихуакан с надеждата да се върне различен човек. Вътрешният глас му подсказвал, че това пътуване в Теотихуакан ще бъде по-опасно от предишните. Той решил да се изкачи на върха на Пирамидата на Слънцето и с шамански средства „да извърши скок в Слънцето“, като подчини напълно своята жизнена сила на чистия дух на светлината. Този скок към Силата щял да му помогне да достигне много по-високо ниво на съзнание. Подобно доброволно изпитание може да се окаже съдбоносно за шаман, способен с усилие на волята да спре дишането и биенето на сърцето си. Древните толтеки използвали техника, чрез която Силата им позволявала да се издигнат над своето тяло. Мигел знаел, че ако остане жив, преживяното изпитание ще го промени завинаги. Той отново се подложил на риск да загуби личността си, както в мига, когато решил да остави медицинската си практика.

Мигел останал сред живите, но очакваните промени в неговата природа настъпили толкова стремително, че спътниците му веднага почувствали — той вече не бил човекът, с когото тръгнали на път. В неговия външен облик и маниери нищо не се променило, но те знаели, че предишният Мигел е изчезнал завинаги.

От този момент претърпели промени и външността на Мигел, и неговият характер. Новият Мигел е учител, странстващ по света, който изнася лекции пред все по-широка аудитория, независимо че в дълбочината на душата си вижда, че трябва да се отдалечи от света.

Преди трансформацията Мигел виждал своето предназначение в това да сподели мъдростта на толтеките с всеки, който се стреми да я достигне. Той е посветил целия си живот на тази мисия.

Днес той казва:

Всичко изчезна. Вече нямаше никаква мисия. Нямаше човек. Нямаше живот. Препълваше ме огромна радост, покой и любов, просто защото съществувам. Вече не бях задължен да търся оправдание нито пред себе си, нито пред другите. Промени се целият смисъл на моята работа. Вече не усещам, че нося някакъв особен дар, който съм длъжен да споделя с другите. Преди мислех, че се трудя на нивата на Бог и той ме е изпратил с определена цел. Сега виждам, че не е така.

Почти престанах да мисля в общоприетия интелектуален смисъл. Понякога чета, но това няма общо с предишната умствена дейност.

Това е състояние близко до самадхи. От този необикновен ден аз виждам света съвършено различен. Не откривам в своето сърце нещо за осъждане. И резултатът е поразителен. Престанах да се тревожа за съдбата на планетата. Не се тревожа и за бъдещето на природата. Не се тревожа за другите хора, за войните и ураганите, за това, че мога да попадна под нечий заблуден куршум. Аз знам, че всичко, което се случва, трябва да се случи. Всичко става се случи. Всичко става точно така, както трябва да бъде. Вярвам в това безусловно.

Вече виждам света, воден от справедливост в душата. Ние живеем в света на справедливостта, който търсихме хиляди дълги години. В новото състояние на ума аз виждам всички кошмари, които сме създали в този свят. Не е трудно да се разбере, че емоционалните и физически страдания на хората са резултат от болката, която сме сътворили.

След този ден аз отново се видях като двегодишно момче, което прекарва цялото си време в игри и забавления. На тази възраст още не бях видял света на несправедливостта. Не знаех, че хората навсякъде виждат един безкраен кошмарен сън.

Истинското блаженство, което извира от детската невинност, знае, че този свят е свят на справедливостта. Но няма да се избавим от кошмара, ако останем невинни, като деца. Децата са абсолютно невинни, като малките агънца. И наш дълг е да им покажем ада, за да могат по-скоро да се измъкнат от него.

След това съдбоносно пътуване Мигел изпитал абсолютно доверие към всичко. И днес той казва на учениците си, че може да се довери на всеки, с когото контактува.

Аз нямам нужда да преосмислям всичко, което знам. Не се съмнявам в достоверността на своите думи. А и това не е важно. Открих за себе си нещо много важно за истината. Истината е индивидуална. Това, което е истина за мен, не е задължително да бъде истина и за останалите.

Всеки слушател на моите лекции възприема по различен начин думите ми. Всеки иска да чуе нещо свое. И това не е всичко. Всеки вярва по-своему. Аз не.

И това не е всичко. Всеки вярва по-своему. Аз не само споделям това, което знам. На мен ми е нужна реакцията на аудиторията, затова моля да ми задават въпроси, за да си изясня какво са разбрали.

Беше време, когато ги учех да „избягват да осъждат“ и тогава открих, че все още продължавам да съдя себе си. След онова пътуване се приех напълно и вече не се осъждам. Почитам себе си такъв, какъвто съм.

Преди изпитвах потребност да изразя себе си. Сега нямам нужда от това. Важно е човек да наблюдава какво искат да чуят хората. Аз не промених нито дума от своите беседи, измених метода на наблюдение.

Днес знам, че на никого не съм истински нужен, в това число на двамата ми синове, майка ми, жена ми и учениците ми. Когато осъзнаете света на справедливостта, ще можете на сто процента да бъдете себе си. Ще откриете тясна връзка между себе си и останалите. Когато сте напълно открити за истинската си същност, ще установите, че сте едно с другите хора. И това ще ви сближи с тях. Личните потребности заставят човека да отхвърля околните. Но като осъзнаете, че не сте нужни на никого, няма да изпитвате нито страх, нито отчужденост.

Всичко, за което говоря, прилича много на излизане извън тялото. Като не изпитвате някаква остра потребност, вие сте открити за всички хора.

Уважавайте хората.

Уважавайте тяхното право на избор.

Помнете, че вие по собствена добра воля можете да изберете какво да правите или да не правите. Не е нужно да правите нещо, което не искате.

Научих се да се отнасям с уважение към всичко, което съществува. Вече не виждам проблеми. Несправедливостта, която изпитват хората, е илюзия. Несправедливостта не идва отвън. Тя възниква от решения, взети от всеки от нас в продължение на целият ни живот. Членовете на човешкото общество на пръв поглед изглеждат жертва на несправедливостта, но всъщност сами се поставят в такава ситуация като правят един или друг избор. Никой няма вина за отровата, с която е пълно тяхното съновидение. То е тяхната собствена преизподня. Откъде накъде са решили, че съновидението ги контролира? Те са си го избрали сами. Недъгът, който наричаме ад, може да се излекува.

Аз дълго се молих. Съжалявах хората. Колко тежко страдат. В каква нужда живеят. Но се оказа, че ние сами сме построили общество, основано на нуждата. Зад пределите на съновидението няма нито страх, нито нужда.

Знам, че на света може да се гледа по абсолютно различен начин, и тогава той ще изглежда много по-прекрасен. Ако се освободите от потребностите, ще престанете да се боите от обидите и болката, защото нищо няма да очаквате. Не са ви нужни граници. Вие ще се слеете с всички, с цялото. Няма да мислите за нищо. Това означава да пребиваваш в блаженство, а не в невинност. За да се преодолее невинността е нужна мъдрост, не само знание. Когато престанете да се нуждаете от нещо, ще откриете мъдростта.

Тялото умира, умира и мозъкът, но съзнанието живее и след смъртта, и усеща всичко, сякаш животът продължава. За да живее, мозъкът се нуждае от захар и кислород, но съзнанието няма нужда от това. След смъртта съзнанието не разбира веднага, че тялото е умряло. Дори насън вие усещате своето тяло и разговаряте, като понякога осъзнавате, че сънувате и съзнанието се опитва да ви пробуди. Но след смъртта умът престава да функционира, затова нищо не ви подсказва, че сте умрели.

Смъртта е акт на справедливост. Ако искате да изпитате живота в цялата му пълнота, трябва да рискувате. Ако се боите от смъртта, значи не живеете истински. За да познаем напълно радостта от всеки миг от живота, трябва да приемем мисълта, че смъртта може да ни споходи във всеки момент, когато й се прииска.

Смъртта е естествената спътница на живота, съставна част на природния континуум, в който се проявява енергията. Отчуждеността, породена от приемането на смъртта, не означава скука и духовен хлад. Точно обратното, когато човек престане отчаяно да се държи за живота, той може напълно да се наслади на вкуса на всяко мигновение.

Ако човек страда от смъртоносен недъг и открие начин за неговото излекуване, аз го съветвам да се възползва. Ако няма такова средство, съветвам ви да се въздържате от медицински процедури, причиняващи излишни страдания.

Умът не иска да умре и затова заставя тялото да страда напразно. А е много по-добре да му позволи да умре.

Когато скъп на вас човек е близо до смъртта или страда от някаква болест и вие отчаяно го жалите, с това не му помагате. Ще станете добър лекар, ако останете спокоен, невъзмутим и любящ, смирил се с естествения ход на нещата. Това е справедливостта.