Пантерата и перлата

ГЛАВА 9

Мълчанието на Ахмед бе достатъчно красноречиво.

— Храната на Сара първо се опитва, както и тази на пашата!

— Какво друго, освен отрова може да причини такива болки? — възрази Ахмед. — По-рано през деня тя беше съвсем добре, нали?

— Така беше. — Мемтаз хвърли поглед към леглото, където Сара се мяташе и стенеше.

— Трябва да ми кажеш всичко, което е яла вчера и днес — нареди Ахмед и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита Мемтаз, изпълнена със страх. Не й се искаше да я оставят сама.

— Да кажа на пашата какво е станало. Веднага трябва да бъде уведомен, щом Сара е в опасност.

Мемтаз го проследи с разтревожен поглед, след това се върна при леглото на Сара, където докторът продължаваше с прегледа си — повдигна клепачите й, след това прегледа устата и венците й, после гърлото.

С правата си пепелява коса, дълъг нос и пронизващи очи, докторът изглеждаше съвсем не на място в харема. Но той бе единственият мъж, освен пашата, на когото позволяваха да вижда жените незабулени.

— С какво бих могла да помогна? — попита Мемтаз на гръцки.

— Донеси ми по-силна лампа.

Мемтаз се подчини и Сара примижа от светлината на газената лампа, която тя подаде на доктора. Когато той започна да нагласява пламъчето, за да му бъде по-удобно да работи, в стаята се втурна Калид.

— Какво е станало със Сара? — Той се отпусна на колене до леглото й. — Да не би да е хванала треска? — Постави ръка на челото й.

Сара затвори очи и въздъхна от облекчение, когато почувства ръката на Калид върху себе си.

— Не мисля — отвърна докторът, като премина на турски.

— Тогава какво е? Кажи ми!

— Мисля, че трябва да обсъдим това насаме — отвърна предпазливо докторът, като се отправи съм отдалечения ъгъл на стаята, там, където Сара няма да може да ги чува.

— Можеш да говориш пред слугите — извика нетърпеливо Калид.

— Мисля, че е била отровена.

Калид се почувства така, сякаш му бяха зашлевили звучна плесница. Измърмори под нос някаква ругатня на турски.

— С какво? — Тъй като не знаеше какво да прави с ръцете си, нетърпеливо прокара пръсти през косата си.

— С някакъв алкалоиден токсин. Живак, алкален разтвор, примесен с пепел. Трудно е да се каже със сигурност. Цветът на устата й и силните стомашни болки показват, че вероятно е арсен.

— Арсен — прошепна ужасена Мемтаз.

— Арсенопирит — уточни докторът. — Обикновено представлява сиви, крехки люспици. Има горчив вкус.

— Нямам нужда от лекция по химия, човече! Каква е противоотровата? — настоя Калид, като сграбчи доктора за раменете.

— Яйчни белтъци и мляко, за да се прочисти храносмилателната система и да се спре абсорбцията. Тя вече е абсорбирала част от отровата, иначе нямаше да реагира така.

— Тичай в кухнята и донеси яйчни белтъци и мляко. — Калид се обърна към Мемтаз, която веднага тръгна. След това Калид насочи вниманието си към Ахмед. — Какво е яла за вечеря?

Ахмед повтори това, което му бе казала Мемтаз.

— Маслини със сос. Горчивият вкус не би се усетил при това ядене — обади се доктор Шакоз.

— Има ли някаква опасност, ако я преместим оттук? — осведоми се Калид.

— Няма да навреди. Свежият въздух дори може да помогне. Тя се нуждае от кислород.

— Сложете я на носилка и я занесете в покоите ми — нареди Калид, Ахмед излезе в коридора, за да даде заповедите си на евнусите. — И изпрати един слуга след Мемтаз да й каже да дойде при мен с противоотровата веднага.

— Защо я отнасяш в покоите си? — попита докторът.

— Защото се намират в североизточния край на двореца. Почти през цялото време там духа свеж вятър — отвърна Калид.

Докторът кимна, но не се остави да бъде заблуден. Беше му известна страстта на пашата към малката американка.

— Някой е планирал това много внимателно — заяви мрачно Калид, като хвърли поглед към Сара, която лежеше в полусъзнание. — Първо е трябвало да се сдобие с отровата, после да я предаде на доверен човек, който да я сипе точно в такова ястие, в което горчивият вкус да не се усеща. — Очите му се превърнаха в тесни цепки. — Някой е искал на всяка цена да премахне Сара от пътя си.

Калид изчака, докато изнесат Сара на носилка, след това я последва.

— Ще умре ли? — обърна се той към доктора, който ситнеше до него. До този момент Калид бе отлагал въпроса, тъй като се страхуваше какъв ще е отговорът.

— Невъзможно е да се каже — отвърна докторът, като сви рамене. — Зависи какво количество отрова е погълнала.

— Тя винаги яде съвсем малко.

— Това е добре. — Доктор Шакоз кимна окуражително. — Ако е хапнала малко от ястието с маслините, вероятно не е поела много отрова, може би достатъчно, за да се появят физическото неразположение и спазмите. Тя е млада и здрава. Има големи шансове да оздравее напълно.

— Но ако е изяла цялото блюдо, може да умре, нали? — Калид напразно се опитваше да скрие тревогата си.

— Най-вероятно.

Пашата се замисли над думите на доктора. Който и да е сипал отрова в храната на Сара, не е знаел, че тя яде съвсем малко.

След като положиха Сара да легне в покоите на Калид и доктор Шакоз й даде първата доза противоотрова, пашата се обърна към Ахмед.

— Искам веднага да събереш цялата прислуга от кухнята в стаята ми за аудиенции!

— Но те всички спят! — Ахмед впи невярващ поглед в господаря си.

Калид погледна главния евнух така, като че ли той бе изгубил ума си.

— Известно ми е, че спят, Ахмед. Събуди ги! Повикай Турхан ага и капитана на еничарите. Докато слугите са при мен, искам жилищните им помещения да се претърсят основно и да ми се докладва незабавно за всичко подозрително, намерено там. Разбра ли?

— Може и да не е човек от кухнята, господарю. Има цяла дузина роби, които разнасят храната, готвят и сервират.

— Знам. Ще преобърна двореца наопаки, но ще открия човека, отровил Сара. Искам също така на всеки трийсет минути да ми се докладва за състоянието й, освен това да ми се донесат няколко джезвета силно кафе. — Калид се огледа наоколо със сериозно изражение. — Очертава се дълга нощ.

Незиме беше ужасена. Тя така се тресеше от страх, че едва отговаряше на въпросите на пашата, въпреки усилията му да я успокои.

— Не съм направила нищо — хълцаше тя, като хвърляше погледи към Мемтаз, надявайки се, че прислужницата ще я подкрепи. — Както винаги, отнесох храната на господарката в харема. Миналата вечер не се случи нищо особено.

— В кухнята имаше ли някой, когато тръгна? — попита Калид.

— Само готвачите.

— Кои по-точно?

— Арменецът Селим и Кемал Мурад.

Калид кимна. Това момиче беше невинно.

— Повикай арменеца — обърна се той към Ахмед. — Ти можеш да си вървиш. — Думите бяха предназначени за Незиме.

Момичето излезе тичешком от стаята, по страните й се стичаха сълзи на облекчение, които тя триеше с края на широкия си ръкав, като си проправяше път през тълпата в коридора.

Сега в стаята пристъпи готвачът арменец. Той хвърли поглед към Мемтаз и Ахмед, които присъстваха при разпита. През прозорците можеше да се види, че небето навън бе започнало да просветлява; Калид водеше разпита в продължение на часове.

— Ти ли приготви вечерята на харема вчера вечерта?

— Само част от храната, господарю.

— Ти ли приготви ястието с маслини, което е било занесено на Сара?

Арменецът поклати отрицателно глава.

— Кой го приготви тогава?

— Кемал Мурад.

— Изпрати го при мен. Ти можеш да си вървиш.

Селим си тръгна, като попи потта от челото си. Секунда по-късно в стаята влезе Кемал Мурад и се поклони.

— Разбрах, че ти си приготвил маслините със сос, които са били поднесени на Сара миналата вечер — обърна се към него Калид.

Мурад просто гледаше господаря си, без да каже нищо.

— Истина ли е? — изрева Калид. Мурад кимна утвърдително.

— Ти ли сипа отровата?

— Не, господарю.

— Някой да те е молил да добавиш сивкаво люспесто вещество, например под предлог, че е подправка?

— Не, господарю.

Калид го изучаваше известно време с напрегнат поглед, след това с едно движение го отпрати.

— Удивително! — обърна се той към Ахмед с ироничен тон, след като готвачът си отиде. — В храната й сложен арсен и никой не знае как е станало. Сигурно зъл дух се е вмъкнал в кухнята и е свършил тази работа.

В този момент на входа се появи Турхан ага и Калид му направи знак да влезе.

— Какво откри?

Капитанът подаде на Калид една огърлица, блестяща в индигово синьо и кехлибарено на светлината на лампите.

— Какво е това?

— Огърлицата на фаворитката — намеси се Мемтаз. — Казах на Сара, че огърлицата е изчезнала. Помислих си, че е открадната.

— Защо не ми е било съобщено? — попита Ахмед.

— Исках да съобщя, но господарката ми нареди да не ви безпокоя с такива неща.

— Къде я намери? — Калид отново се обърна към Турхан.

— Един от моите хора я намери в сламеника на леглото на Кемал Мурад.

— Готвачът, който преди малко беше тук?

Турхан кимна утвърдително.

— Как е попаднала при него? — попита Ахмед.

— Вероятно я е получил като подкуп — предположи Турхан. — Огърлицата е много скъпа, нали?

— Подкуп от кого? — Калид скочи възбудено на крака. — Ако е била открадната, някой все пак трябва да я е дал на готвача.

— Знам у кого бе за последно огърлицата — обади се Мемтаз.

Всички погледи се насочиха към нея.

— У Фатма.

Всички забелязаха какво въздействие оказаха тези думи върху Калид.

— Има и нещо друго — продължи Мемтаз. — Преди известно време в тепидариума Фатма предложи на господарката ми малинов шербет. Казах й да не опитва от него и Сара се престори, че без да иска, го изпуска на земята.

Калид бе впил поглед в прислужницата, с ужас осъзнавайки, че това не е първият опит да отровят любимата му. Шербетът с успех е можел да прикрие горчивия вкус на арсена.

— Трябваше да ми кажеш! — извика възмутено Ахмед. — При такива случаи веднага трябва да се докладва. Можехме за изпробваме шербета върху някое животно.

— Сега вече това няма значение — намеси се уморено Калид — Иди при господарката си и си почини. Ако лоялността ти към Сара е причина да пренебрегнеш дълга си към главния евнух, няма да те държа отговорна за това.

Мемтаз се оттегли, а Ахмед скръсти ръце пред гърдите си с възмутено изражение.

— Сега не е време за критика, приятелю — обърна се към него Калид. — Имам нужда от помощта ти. — Калид се облегна на дивана и продължи тихо: — Фатма. Предполагам, че би трябвало да се досетя, но си мислех, че тя е твърде самовлюбена, за да рискува живота си по този начин. Би трябвало да знае, че ако я хванат, това ще означава смърт.

— Ревността кара хората да вършат странни неща — отбеляза Турхан.

Калид отново зае предишната си напрегната поза.

— Повикай Мурад отново тук — обърна се той към главния евнух. — Доведи и Фатма. Веднага!

Пашата и Турхан ага си размениха многозначителни погледи, когато Ахмед бързо излезе, за да изпълни поръчението.

— Значи тя ще се възстанови напълно? — Калид погледна въпросително доктора, който кимна утвърдително.

— Тя вече е вън от опасност. След като закрепне достатъчно, ще й предпиша пургатив, а това ще елиминира действието на останалата в тялото й отрова.

— Мога ли да я видя?

— Не още. Трябва да си почива. Но може би тази вечер ще я видите.

— Благодаря, докторе. Сега се върнете при пациентката си.

Когато докторът излезе, Калид хвърли поглед към баба си.

— Искам публична екзекуция, и то още утре.

Двамата седяха в една от стаите в покоите му, в съседната стая бяха Сара и Мемтаз. Козем вдигна лулата до устните си, вдъхна дълбоко дима, после го издуха с очевидна наслада.

— Готвачът направи ли признания?

— Каза, че просто си е затворил очите, докато Фатма е слагала отровата.

— А какво казва самата Фатма?

— Крещи, плаче и отрича всичко. Тя е страхливка и ще умре като такава.

Козем изпусна дълбока въздишка.

— Предпочитам да ме беше събудил, когато се случи това. Имам опит с отровите. Когато бях момиче, се занимавах с такива неща. Тогава харемът беше опасно място, не както е сега — изобилие от сладкиши, наргилета, игри. Инциденти като този се случваха често. Тогава фаворитките падаха една след друга като покосени от сланата листа. Съперничките биваха елиминирани само с по една чаша кафе.

— Харемът и сега бе достатъчно опасен за Сара. А не те събудих, защото мисля, че имаш нужда от сън, а не от тревоги. Постоянно ми повтаряш, че всеки миг може да умреш.

Козем изсумтя недоволно.

— Избра много неподходящ момент, за да започнеш да ми обръщаш внимание. — Старата жена замислено дръпна от лулата си. — И двамата ли се намират в тъмницата?

— Мурад е окован във вериги в тъмницата, а Фатма е затворена в склада.

— Каква екзекуция имаш предвид?

— Бих искал да ги удуша с голи ръце — отвърна Калид с такъв тон, който не оставяше съмнение, че говори напълно сериозно.

— Но, разбира се, няма да направиш това — заяви Козем, без да откъсва поглед от лицето му. Щеше ли да бъде в състояние да му въздейства, щеше ли да може да го убеди, че ако извърши екзекуциите, правителството на тази страна ще загуби пред очите на международните представители? Западните сили можеха да отзоват посолствата си, а султанът щеше да изпадне в ярост, че пашата си е присвоил правото на лична екзекуция, право, което принадлежеше само на султана. Това би било истинска катастрофа.

От друга страна обаче, Козем разбираше, че когато се отнася за Сара, Калид забравяше всяка предпазливост.

— Какво препоръчва главният евнух? — попита Козем.

— За готвача — бесилка, а за Фатма — ритуално удавяне в Босфора.

— Разумно.

Калид изсумтя и обърна поглед към нея. В този момент той много приличаше на баща си. Това убеди Козем повече от всичко друго, че е по-добре да изкаже опасенията си на глас.

— Но съществува опасност, ако ги убием, Калид.

— Каква опасност? За мен ще е истинско удоволствие.

— А какво ще си помисли Сара за теб, когато оздравее и разбере, както несъмнено ще стане, че ти си екзекутирал хората, които се опитаха да я убият?

— Че е била въздадена справедливост.

— Така ли мислиш? А може би ще реши, че ти си просто един жесток тиранин. Тя ще те съди според възприетото в собствената й страна. Ще си помисли, че си напълно лишен от човечност.

Калид скочи от мястото си и започна възбудено да крачи из стаята.

— А какво ще стане, ако не направя нищо? — възрази той. — Всяка недоволна прислужница ще може да слага стрихнин в храната, и то безнаказано!

— Не ти предлагам да не правиш нищо — отвърна меко Козем. — Наказанието си е съвсем в реда на нещата. Със сигурност всеки би го приел. Но не трябва да ги убиваш.

— Баща ми би ги убил и двамата още същия ден!

— Истина е, но да се надяваме, че ти си по-образован и по-интелигентен от баща ти. Веднъж той нареди да обесят един шивач, защото не му ушил дрехите по негов вкус. От теб хората очакват много по-цивилизовано държание.

— Те искаха Сара да умре. Затова искам те да умрат! — заяви Калид с безстрастен глас.

— Калид, известно ми е какво е станало, когато готвачът Мурад е признал съучастничеството си в тази работа. Слуховете се разнасят в харема е мълниеносна бързина. Ти си се нахвърлил върху него и сигурно си щял да го убиеш, ако не се е намесил Ахмед.

— Ахмед би трябвало да се научи да не се намесва в такива случаи!

— Каква глупост! Той е постъпил правилно и ти го знаеш. Или искаш да си създадеш репутация като тази на баща ти? Всички се страхуваха от него, но никой не го уважаваше. Ако продължаваме да се държим по този начин, западните сили ще отзоват посолството си. Та те и без това ни смятат за варвари. Или искаш с един дивашки акт да унищожиш онова, което си постигнал през годините, откакто наследи трона? И всичко това заради тази американка?

Калид се обърна и впи поглед в нея. Козем вдигна ръка.

— Не ме гледай по този начин. Сам знаеш, че обикнах Сара. Тя спаси живота ти, когато беше ранен, и с това спечели моята благодарност. Но не позволявай на чувствата ти към една жена да ти влияят и да вземаш погрешни решения.

Калид отново седна на мястото си и дълго време гледа в една невидима точка пред себе си.

— Мога да прогоня и двамата от този район, да ги изхвърля от двореца само с дрехите на гърба им.

Козем извърна глава, тъй като не искаше Калид да види усмивката й. Той бе страстна натура, като баща си, но за разлика от него бе прозорлив и интелигентен. Дали това бе резултат от влиянието, което бе оказала върху него майка му, от образованието, което бе получил в Англия, или от различния живот, който бе водил извън империята? Козем никога не бе ходила в чужбина, всъщност рядко бе излизала извън пределите на Бурса, но ясно виждаше разликата между двамата мъже и беше благодарна, че тя съществува.

— Чудесна идея — каза тя.

— Мога също да заповядам да отсекат ръката на готвача и да обръснат главата на Фатма, преди да ги изпратя в изгнание — добави замислено той.

Козем затвори очи.

— И какво ще си помисли Сара за подобна жестокост мерки? — попита тихо тя.

Калид се изправи рязко.

— Аз пък знам какво мисля за теб! Ти си досадна старица, която си вре носа навсякъде, където не й е работа. Изобщо не знам защо продължавам да те слушам. Сега се връщай в харема, преди да съм изгубил окончателно търпение!

Козем стана и напусна помещението, но на лицето й бе изписано самодоволно изражение. Когато вратата се затвори след нея, Калид повика войника, който винаги стоеше на пост пред вратата му.

— Извикай главния евнух и му кажи веднага да се яви при мен — нареди той.

Калид влезе безшумно в стаята, където си почиваше Сара. Мемтаз вдигна глава от ръкоделието си, а Калид докосна с пръст устните си в знак, че не желае Мемтаз да говори. След това седна до Сара и пое ръката й в своята. Тя отвори очи и му се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Много по-добре. — Тя примигна няколко пъти, след това стисна по-силно ръката му. — Калид, какво ми стана? Всичко, което докторът ми казва, е, че съм се разболяла. Това и сама разбирам.

— Какво си спомняш?

— Спомням си, че се събудих посред нощ с ужасни стомашни болки. Останалото е обвито в мъгла. Спомням си гласа ти, по някое време видях Мемтаз, след това тебе и доктора. Не знам нищо със сигурност.

— Фатма се е опитала да те отрови.

Сара стреснато втренчи поглед в него, опитвайки се да осъзнае казаното. След това извърна глава в противоположната посока.

— Тя мъртва ли е? — попита тихо.

— Не.

— Не е ли? — Сара отново извърна поглед към него.

— Не я екзекутирах.

Погледът й се смекчи.

— Защо не?

— Може би влиянието ти ме прави прекалено добър.

В отговор Сара само се усмихна.

— Не разбирам защо трябва да се безпокоиш за нея. Тя се опита да те убие — продължи Калид.

— Не се безпокоя за нея. Не я харесвах и очевидно чувството ни е било взаимно.

— Но ти не би сложила отрова в храната й.

— Не, разбира се, но с удоволствие бих я поступала.

Калид също се усмихна.

— Тогава защо се тревожиш дали е мъртва?

— Тревожа се за теб, Калид.

Той отклони поглед встрани със замислено изражение, след това кимна.

— Какво направи с нея?

— Беше прогонена от двореца, заедно с готвача, който й помогна да отровят храната ти.

— Прогонена? Както са правили древните гърци? Да не би да си я приковал на някой планински връх или нещо такова?

В този момент почука доктор Шакоз. Вратата беше полуотворена и когато Калид го забеляза, му кимна мълчаливо да влезе.

— Как е моята пациентка?

— Добре съм — отвърна Сара.

— Наистина изглеждаш много добре. Цветът отново се е върнал върху страните ти, погледът е ясен и мисля, че няма да навреди по-късно да хапнеш нещичко.

— Благодаря, докторе — усмихна се Сара.

— Не, не. Аз съм този, който трябва да ти благодари. Разбрах, че ти си се грижила за пашата, когато е бил ранен, а аз съм бил далеч оттук. Много съм ти задължен.

— Можеш да смяташ, че дългът е платен, доктор Шакоз.

— Бих искал днес да изведа Сара извън двореца на разходка, докторе. Разрешено ли е? — попита Калид.

— Къде?

— Само до Сладките води.

— Не виждам защо не — отвърна доктор Шакоз. — Но не за дълго, разбира се. Смяната на обстановката не може да навреди. По-късно тази вечер ще мина да видя как си, млада лейди.

— Благодаря, докторе.

След като Шакоз си отиде, Сара се обърна към Калид.

— Кои са тези Сладки води?

— Това е един от най-хубавите плажове тук.

— Обичам морския бряг.

— Мемтаз ще ти помогне да се облечеш. В два часа откритата ми кола ще дойде до Къщата на птиците, за да те вземе.

— Налага ли се да идват охранителите ти? — Сара изпитваше остра необходимост да бъде сама с него.

— Сам ще карам колата — отвърна Калид.

Той понечи да излезе, а Сара му се усмихна. Калид се спря и я погледна, без да каже нищо. На лицето му бе изписано странно изражение.

— Какво има?

— Нищо. До скоро. — Калид затвори тихо вратата след себе си.

— О, господарке, всичко е толкова вълнуващо! — възкликна Мемтаз, а Сара внимателно се изправи от леглото си. — Сладките води са много хубаво място. Ще прекарате чудесно. Какво искате да облечете?

— Нещо просто, Мемтаз. — Сара преметна крака през леглото, но изведнъж стаята се завъртя пред очите й. Тя хвана главата си с ръце, а Мемтаз веднага се втурна към нея.

— Добре ли сте, господарке? — Мемтаз беше истински разтревожена.

— Да, добре съм. Не съм ставала на крака от няколко дни и ми трябва малко… време да се възстановя. — Сара бавно стъпи на земята, като внимателно постави първо единия, после и другия крак.

— Може би е по-добре все пак да не ходите — предложи Мемтаз.

— Напротив, ще отида — отвърна твърдо Сара. — Донеси ми дрехите.

— Можете да облечете кафтан, но в колата трябва задължително да сложите фереджето.

— Добре, както кажеш. — Сара се изправи решително и изчака светът да спре да се върти, което обаче не стана.

Нямаше значение. Все пак щеше да отиде.

Докато я къпеха и обличаха, Сара чувстваше, че главата й ще се пръсне, че ще се счупи като тънка яйчена черупка, но тя успя да стигне до вратата, решена да премине целия път по коридорите, без да й помагат. Мемтаз я следваше на разстояние, но и двете веднага спряха, когато видяха покритата носилка, край която бяха застанали четирима евнуси.

— Какво е това? — попита Сара.

— Господарят нареди да се качите; ние ще ви отнесем до колата — отвърна един от евнусите.

Сара не се възпротиви. Чувстваше се изморена от подготовката за излета. Докато я отнасяха, тя махна с ръка на Мемтаз. Плавните движения на носилката я накараха да се отпусне. Винаги бе отказвала да бъде носена по този начин, считайки го за порочна източна традиция, но днес бе благодарна на предвидливостта на Калид.

Красивата открита кола чакаше пред портите. Калид носеше релефен английски пуловер и прилепнали кафяви панталони; изглеждаше като играч на ръгби от Оксфорд. Той отпрати евнусите, след това заобиколи носилката, отмести завесите и надникна вътре.

— Сега наистина изглеждаш като моята любима жена — подкачи я той.

Преди тя да успее да се възпротиви, той пъхна ръка под коленете й и я вдигна. Да обвие ръце около врата му и да склони глава на рамото му изглеждаше на Сара най-естественото нещо на света. Калид я отнесе в колата, постави я внимателно да седне и покри коленете й с лека завивка. След това зае мястото на кочияша и й хвърли поглед през рамо.

— Отпусни се и се наслаждавай на разходката. Няма да ходим далеч.

Сара се облегна назад и направи точно това, което й каза Калид. Наслаждаваше се на гледката, която се разкриваше пред очите й, но все по-често скланяше глава на сатенените възглавници. Почти бе потънала в сън, когато колата спря. Сара отвори очи и видя най-прелестния морски пейзаж, който бе виждала някога.

Пред тях се простираше едно кътче от Босфора, оградено с палми и чинари, а тревата пред тях беше като мек зелен килим. Близо до брега блестеше фонтан, около който растяха гъсти храсти и точно зад тях ситният пясък на плажа отразяваше слънчевите лъчи. Сара отново се почувства замаяна, закри очите си с ръка, а Калид се приближи и й помогна да слезе.

— Харесва ли ти? — попита той, като наметна с шал раменете й.

— Великолепно е!

— Султанът построи фонтана и беседката до него за майката на Роксалена, Накшедил.

След тези думи Калид я вдигна на ръце.

— Калид, мога да ходя — възпротиви се Сара.

— Ще можеш да ходиш утре — отвърна той. — Днес ще те нося.

— Говориш като мен, когато те раниха — каза Сара. — Като си помислиш колко време прекарахме да се грижим един за друг! — добави тя след няколкоминутно мълчание.

Той сведе поглед към лицето й, докато я носеше по утъпканата пътека към морето.

— Когато не спорихме — добави тъжно той. Сара се сгуши в него, чувствайки се защитена от топлината на тялото му. Защо не можеше винаги да бъде такъв? Когато не се опитваше да й налага волята си и да я контролира, той беше толкова… толкова чудесен.

Калид стигна до едно равно място на пясъка, разстла одеялото и я положи на него.

— Идвам веднага.

Скоро се върна с тръстикова кошница. Остави кошницата на одеялото, след това се излегна до нея, като изпусна въздишка на задоволство. Сара плъзна поглед по дългите му крака, след това смутено отклони очи.

— Какво има там? — попита тя, като посочи към кошницата.

— Храна.

— О, ще си направим пикник! От толкова отдавна не съм била на пикник.

— Кога беше за последен път?

— Когато ходихме с Козем на пазара, по обратния път трябваше да спрем…

— Но ти, разбира се, имаше да вършиш по-важни неща — отбеляза сухо Калид.

— Необходимо ли е да говорим затова сега? Със сигурност пак ще се скараме.

— Няма да се карам повече с теб — каза той с такъв примирителен тон, който Сара никога преди не бе чувала от него. Погледна го с тревожно любопитство, чудейки се какво иска да каже.

— Гладна ли си? — Калид промени темата. — Съгласувах менюто с доктор Шакоз. Той одобри всяко блюдо тук.

— Какъв е този символ на кошницата? Никога преди не съм го виждала.

— О, това животно е черен леопард, или както вие го наричате, пантера. Думата е старогръцка и се отнася за семейството на шаха.

— Кой е нарекъл семейството ти по този начин?

— Гърците, които винаги са искали да ни завладеят.

— Обзалагам се, никога не са успели.

— Напълно си права — усмихна се той.

— Пантера. Подхожда ти. Тъмен, гъвкав и опасен — каза тихо Сара.

Калид посегна към кошницата, а лицето му се сгърчи от болка.

— Рамото все още ли те боли?

— От време на време. Това ми е от бедуините.

— Защо стреляха по теб? Никога не съм те питала.

— Те винаги стрелят по някого — отвърна уморено той. — За тях аз олицетворявам правителството, затова представлявам хубава мишена.

— Те защо не харесват правителството?

— Не харесват никого, който се опитва да събира данъци от тях. Те са номади. Местят се от място на място и никому не се подчиняват. Султанът винаги се е опитвал да ги подчини и да ги обложи с данъци, а по тези земи аз съм представителят на султана. — Калид й подаде изрязана в средата кръгла питка, напълнена със зеленчуци — Въпреки всичко правят хубав хляб — добави той, като се усмихна.

Сара пое сандвича и отхапа малко, а Калид наля вино в две чаши.

— Бедуините турци ли са?

Той поклати отрицателно глава.

— Араби са. Точно в това е проблемът. Те не се смятат за поданици на Империята, нещо, което султанът иска да промени.

— Откъде вземат оръжие?

— Крадат, купуват, нападат кервани. Правят всичко, за да се сдобият с оръжие. Затова са толкова опасни за султана.

— А ти какво мислиш за него?

— За султана?

— Да.

— О, той е един стар мошеник.

Сара избухна в смях.

— Какво е толкова смешно?

— Аз имам същото мнение за него. Не те ли притеснява фактът, че той е твой…

— По-висшестоящ? — Калид също се засмя.

— Да.

Калид сви рамене.

— Той не ме притеснява в Бурса. Ходя при него на задължителни визити и си плащам данъците, като по този начин го държа на разстояние. В замяна той ме оставя да управлявам своите владения както намеря за добре.

— На една от тези визити те видях за пръв път — каза Сара.

— Точно така — отвърна той. — Което ме връща към въпроса, по който исках да поговоря с теб. — Калид отпи жадно от питието си. — Реших да те пусна да си отидеш.