Пантерата и перлата

ГЛАВА 16

Сара започна да си проправя път към подвижното мостче. Сърцето й бясно биеше в гърдите, в главата й се блъскаха хиляди мисли. Калид бе хванат от двама полицаи, а трети държеше поводите на коня му.

— Сара! — извика той, опитвайки се да се освободи от ръцете на полицаите. — Сара, трябва да ме изслушаш! Обичам те и ще направя всичко, което искаш, за да останеш при мен!

— Познавате ли този човек, мис? — обърна се към нея капитанът.

Всички пътници я зяпаха любопитно, заинтригувани от внезапната поява на Калид.

— Да, познавам го.

— Сара, арестуват ме. Моля те, ела с мен до полицейското управление.

— Мога ли да поговоря с него?

Капитанът проследи с поглед двамата полицаи, които отвеждаха Калид. Помагаше им един британски моряк, тъй като Калид се съпротивляваше.

— Чакайте малко! — извика капитанът и полицаите спряха.

Той се приближи до Калид, като водеше и Сара със себе си.

— Калид, какво, за бога, правиш тук? — Сара бе смаяна от външния му вид и неколкодневната брада.

— Следвам те от Париж. Бях резервирал за нас хотелския апартамент, но когато ти не се появи, разбрах, че си тръгнала към Кале, а след това към Дувър. Говорих с леля ти. Тя ми каза къде мога да те намеря.

— Тя добре ли е? — попита Сара, представяйки си реакцията на Емили при появата на Калид. Знаеше колко упорит бе, когато искаше на всяка цена да постигне нещо.

— Мисля, че малко я изплаших.

— Аз пък мисля, че сигурно е получила апоплектичен удар.

— Вижте, не може ли да продължим този разговор в полицията? — намеси се един от полицаите.

Капитанът погледна към Сара, която кимна утвърдително.

— Тогава предполагам, че няма да пътувате с нас? — попита той, като се усмихна.

— Не днес. Ще бъдете ли така любезен да свалите багажа ми от каюта 12 Б?

— Да, мис. Багажът ви ще бъде преместен в „Грийнхауз Стейшън“, ако искате, можете да презаверите билета си в офиса, пак там.

— Ще придружите ли задържания? — попита единият полицай.

— Разбира се — отвърна примирено Сара. Малката група — Калид, Сара и полицаите — пое покрай пристана, а хората се отдръпваха, за да им сторят път. Някои възторжено изръкопляскаха. Качиха Калид в черна затворническа кола, а Сара последва най-близкия полицай в полицейския файтон.

Когато пристигнаха в полицейското управление, Калид бе отведен някъде, а тя трябваше да чака няколко часа, докато се получат купища телеграми, които доказваха самоличността му. Обадиха се и от Скотланд Ярд, като предупредиха местните власти, че ако продължат да задържат Калид, ще предизвикат международен скандал. Не след дълго Калид бе освободен. Сара бавно се изправи, когато той се приближи към нея, фиксирайки я с поглед.

— Ще останеш ли с мен?

— Калид, не можем да говорим тук.

— Защо не, по дяволите? Пропътувах половината свят, за да те открия, и сега искам отговор.

— Не се опитвай да ми нареждаш какво да правя, Калид, или на момента ще разбереш, че пътуването ти е било напразно.

— Добре, добре, съжалявам. Опитвам се да се променя, но за това е нужно време. Не ми казвай, че искаш да се върнеш в Америка и никога повече да не ме видиш.

Сара не отговори нищо.

— Това ли искаш?

— Не.

— Сара, обичам те. Готов съм да направя всичко за теб, уверявам те че ще се променя. Само не ме напускай.

Калид докосна лицето й, тя положи ръка върху неговата, а очите й се напълниха със сълзи.

— Значи никога няма да вземаш решения вместо мен?

— Вече не.

— Ако не съм съгласна с теб, ще мога да ти го кажа и ти няма да избухваш в необуздан гняв?

— Разбира се, няма да има гневни пристъпи — обеща тържествено той.

— И няма да се налага да бездействам, като стоя постоянно в харема?

— Не. Можеш да основеш свое училище в двореца. Исках да поговоря с теб за това, но ти изобщо не ми даде възможност.

— И моите роднини ще могат да ме посещават, когато пожелаят? Става дума за Джеймс и жена му.

— Могат да те посещават по всяко време. Нещо друго?

— Искам да освободиш Мемтаз.

— Дадено.

— Тя най-вероятно ще продължи да работи в двореца, но ще трябва да й плащаш за това.

— Казах ти, че вече е уредено.

Застанали по средата на полицейското фоайе, двамата започнаха да привличат вниманието на околните.

— Хайде да отидем в най-близкия хотел — предложи Калид, като я прегърна през раменете.

Двамата излязоха на улицата и Калид веднага нае файтон. Сара облегна доверчиво глава на рамото му. Калид нае стая в най-хубавия хотел в Кент, „Саутингтън Армс“. Пиратската му външност събуди известно подозрение, но безупречният му оксфордски акцент убеди служителя на рецепцията, че този гост е от висока класа, особено когато изпрати телеграма до Турция и получи напълно задоволяващ го отговор.

Когато влязоха в стаята, Калид я грабна в прегръдките си.

— Толкова ми липсваше — промълви той, като я целуна страстно. — Само мисълта, че няма да съм в състояние да те спра, направо ме подлудяваше.

— Аз исках да ме спреш! Когато първоначалният ми гняв премина, бях съкрушена, като разбрах, че ти нямаш намерение да ме последваш.

— Но аз те последвах! Наистина! Но винаги се оказвах на половин стъпка след теб.

— Сега вече това няма значение. Заедно сме и аз никога няма да те напусна.

Калид започна да съблича дрехите й, като ги хвърляше небрежно на земята. Когато стигна до стегнатия корсет, погледна я с искрено смайване.

— Как можете вие, жените от Запада, да носите тези неща? — попита той. — Прилича ми на инструмент за мъчения.

— Прав си.

— Тогава защо го носите?

— За да имаме тънка талия.

— Ти и без него имаш тънка талия. — Той се наведе и отново я целуна.

— Ти не разбираш жените — въздъхна Сара, като зарови пръсти в косата му.

— Така е. — Калид леко я положи на леглото, легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Така ужасно ми липсваше — прошепна Сара, като се притисна към него и затвори очи.

— Вече никога няма да се повтори.

Калид впи устни в нейните и двамата се отдадоха на страстта си.

— Защо наричат това Йоркширски пудинг? — Сара се обърна към Калид. — То не е пудинг, а вид питка.

— Защо британците променят всичко? — Калид наля вино в чашата й. — Защо например наричат Magdalen College „Моудлин“ или пък Caius College „Кийз“? Те съсипват собствения си език.

— Сигурно не ти е било много лесно, когато си пристигнал за пръв път тук.

Калид само сви рамене.

— Майка ми ме бе научила на родния си език. Но местните изрази бяха тези, които едва не ми взеха здравето.

— Усвоил си обаче до съвършенство оксфордския акцент. Забелязах, че местните хора намират този факт доста впечатляващ.

— Англичаните придават голямо значение на условностите. Тук мястото ти в обществото се определя от начина, по който говориш. В моята страна хората са много по-открити.

— Да, веднага се познава кой е роб и кой е свободен — отвърна сухо Сара.

— Пак ли ще водим същия спор?

— Наистина, ли щеше да заповядаш да бичуват Мемтаз, когато не исках да изляза с теб на езда?

— Наистина няма как да знаеш — усмихна се предизвикателно той.

— Не мисля, че би го направил. Ти просто ме манипулираше, нали?

Калид продължи да се усмихва загадъчно. Тя го замери със салфетката, а той искрено се разсмя.

— Трябва да ти кажа нещо — заяви Сара.

— Сигурно искаш да въведа демокрация в Бурса и да превърна палата си в болница за бедните.

— Не е лоша идея, но не това имах предвид.

— Какво тогава?

— Спомняш ли си, че снощи говорихме за размера на талията ми?

— Аха. — Калид започна да маже с масло филия хляб.

— В бъдеще ще расте.

— Кое?

— Талията ми.

Калид изпусна ножа и се втренчи в нея.

— Сара…

— Да?

— Ти си…

— Бременна. Да, така е.

Той отмести подноса встрани, стана и коленичи в краката й. Положи глава в скута й, а тя започна да го милва по косата.

— Кога разбра?

— Малко преди да напусна Турция.

— И просто щеше да се върнеш в Бостън, без да ми кажеш нищо?

— Мислех, че не ме искаш.

— Синът ми щеше да израсне в Америка!

— Или дъщеря ти.

— Детето ще е момче.

— Откъде знаеш?

— Гадателката на Козем казала, че първото ми дете ще е момче — отвърна сериозно Калид.

— Гадателката на Козем? Е, щом източникът на информация е толкова сигурен, защо още сега не започнем да избираме мъжки имена?

— Както и да го наречеш, той ще е следващият паша на Бурса.

— Той ще бъде наш и това е най-важното.

— Обичам те, Сара.

— Дълго чаках да чуя тези думи.

— Ще ти ги повтарям всеки ден, докато съм жив.

— Аз също — отвърна Сара и се усмихна.