Пантерата и перлата

ГЛАВА 13

Сара се втурна към Калид и го сграбчи за ръката.

— Ако го арестуваш и го хвърлиш в тъмницата, никога повече няма да ти проговоря! Искам да чуя какво има да каже.

Калид дръпна рязко ръката си, но направи знак на войниците да пуснат Джеймс. Той оправи палтото и вратовръзката си, без да отделя поглед от Сара.

— Изведете всички гости от залата! — нареди Калид на войниците си. — Днес няма да има сватба.

Изчакаха хората да излязат, след което Сара се обърна към братовчед си, като се опитваше с всички усилия да скрие тревогата си.

— Ще ми кажете ли какво точно става тук?

— Откакто изчезна от харема на султана, Сара, постоянно се опитвам да вляза в двореца и да те видя — започна бързо Джеймс. — Накрая изпратих писмо до пашата, а той ми отговори, че ще е зает в продължение на цял месец и не може да ме приеме.

Сара погледна смаяно Калид, но той избегна погледа й. Изражението му бе мрачно.

— Тогава се опитах да подкупя някого, за да мога да вляза тайно в двореца, но когато valide pashana узнала за това, изпрати да ме повикат.

Калид се обърна и впи недоволен поглед в баба си.

— Тя ми каза, че си била отвлечена от бедуините и че пашата е тръгнал след тях, за да те спаси. Обеща ми, че ще ме уведоми за всичко, което се случи с теб.

Калид погледна с такава ярост старата жена, че всеки друг би се свил ужасен. Една вена на слепоочието му пулсираше бясно. Сара се приближи до Козем и пое ръката й в своята, като хвърли убийствен поглед към Калид.

— Преди няколко дни получих бележка от нея, в която се казваше, че ти си в Бурса, жива и здрава си и се готвиш днес да се омъжиш за пашата — продължи Джеймс. — Тръгнах веднага и пътувах до тук възможно най-бързо. Тази сутрин изпратих съобщение на пашата, с което го молех да се срещна незабавно с него. Той отказа да ме приеме.

Очите на Сара се изпълниха със сълзи на ярост. Не бе в състояние дори да погледне към Калид.

— И как влезе? — прошепна тя.

— Капитанът на войниците беше задължен по законите на честта да се подчини на обичая и да пусне всеки, който знае причина да се противопостави на сватбената церемония. Затова съм тук.

Сара отправи поглед към Турхан ага, който гледаше мрачно в земята. Дори и заради пашата не бе могъл да пренебрегне дълга си. Наистина беше честен човек.

— Джеймс, ще дойда след няколко минути — заяви спокойно Сара. — Козем, би ли се погрижила братовчед ми да се чувства удобно, докато ме чака? Бих искала да поговоря с Калид насаме.

Козем погледна Калид, който се обърна със спокоен глас към главния евнух.

— Ахмед, погрижи се желанията на Сара да бъдат изпълнени. Козем ще прави компания на нашия гост.

Когато останаха сами, Сара се обърна към Калид.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа?

Той я изгледа студено, но не отговори нищо.

— Накара ме да си мисля, че семейството ми не се интересува от мен! Че съм изоставена на съдбата си! Ти ме излъга!

— Не те излъгах. Просто не ти казах за писмата на братовчед ти — проговори накрая той.

— То е едно и също! — Сара почувства, че в гърлото й се надига ново ридание, и с всички сили се опита да го спре. — Когато ми каза, че не е необходимо да спя с теб като отплата за това, че те спасих от бедуините, си помислих, че си се променил. Когато ми каза, че съм свободна да се върна в Бостън, че предоставяш на мен избора дали да остана с теб, отново си помислих, че си се променил. Затова и се съгласих да се омъжа за теб. Приех, че си се научил да уважаваш чувствата и свободната воля на другите. Сега разбирам, че през цялото време си знаел, че Джеймс се е опитвал да се свърже с мен и дори не си ми казал. Не си се променил, Калид, просто си ми казал това, което си знаел, че искам да чуя!

Калид извърна поглед.

— Можеш ли да ми посочиш поне една причина да се държиш така? — настоя тя.

— Мислех си, че ако знаеш, че никой не те търси, тогава е по-голяма вероятността да останеш при мен — отвърна той с безизразен глас.

— С други думи, опитвал си се да елиминираш правото ми на избор.

Той не отрече.

— Калид, може би твърде много очаквам от някого, който е възпитан и отрасъл с мисълта, че стои над всички останали. Твоите желания не са единственото, което има значение. Аз също съм от значение. Известно ми е, че Джеймс е получил съобщение, че се намирам тук, а аз си помислих, че той изобщо не се интересува какво е станало с мен, защото не получих отговор.

— Кой е изпратил на братовчед ти съобщение, че се намираш тук? Козем ли?

— Не намесвай Козем! Това е само между теб и мен! Става въпрос да ме уважаваш като свободно човешко същество и да не ме смяташ за твоя собственост. Как бих могла да се омъжа за някого, който ме приема като робиня?

Калид изглеждаше разтревожен.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че не мога да се омъжа за теб! — отвърна Сара, като вече не се стараеше да крие сълзите си. Свали тиарата от главата си и я постави на масата. — Заминавам с Джеймс.

— За какво говориш, по дяволите? — Калид сграбчи ръката й. — Ти ме обичаш! Никога нямаше да ми се отдадеш, ако не ме обичаше. Как можеш дори да си помислиш да ме напуснеш?

— Не съм казала, че не те обичам. Казах, че няма да се омъжа за теб. Сега би ли ме пуснал?

Калид стисна ръката й още по-силно.

— Какво ще направиш, Калид? — попита уморено Сара. — Ще ме хвърлиш в тъмницата или отново ще заповядаш да ме бичуват? Ще ми кажеш, че ще строиш рота войници и ще ги застреляш, ако не направя каквото искаш? Без значение какво ще направиш, не можеш да ме принудиш да приема ролята на жена, с която лесно да можеш да си играеш, както очевидно искаш.

— Не това искам — отвърна той с горчивина, като заби пръсти в плътта й.

— О, така ли?

— Не, Сара. Никой нормален мъж не може да те иска само заради секса, ти си нещо много повече. Разполагам с цял харем жени, които с нетърпение ще задоволят сексуалните ми желания, но съдбата е отредила да обичам единствено теб.

— Това е общото ни нещастие.

Усетил трепването й, той я пусна рязко и Сара се олюля. Свали останалите бижута и ги сложи до тиарата.

— Наистина ли си отиваш?

Изглежда, Калид все още не можеше да повярва, че това се случва.

— Да. Ще отида в харема да се преоблека. Надявам се, че не си изгубил достойнството си дотам, че да накажеш Козем или да пречиш на бизнеса на братовчед ми, след като аз си отида. Те направиха това, което са мислили за правилно, и искрено се надявам, че когато се успокоиш, ще го разбереш.

Калид не каза нищо.

— Ще оставя всичко, което имам, в покоите си — заяви Сара, като сложи обиците на купчината бижута. — Искам да си тръгна както дойдох, без нищо.

— Но със спомените си — възрази той.

Тя се отдалечи от него, погледът й бе замъглен от сълзи.

— Аз винаги ще бъда в мислите ти. Винаги ще те преследвам, Сара — каза той с натежал от мъка глас.

Американката се обърна и го погледна за последен път. В сватбените дрехи изглеждаше толкова красива!

— Не, няма. Но знам, че ще ти липсвам.

Сара излезе тичешком от стаята, а Калид остана загледан след нея, разтърсен до дъното на душата си.

— Значи той не те е насилвал да се омъжиш за него? — попита невярващо Джеймс.

— Не. Знам, че ти е трудно да го разбереш, Джеймс, но аз го обичам, макар че не мога да бъда съпругата, която иска той. В момента не го разбира, но след време, сигурна съм, ще проумее.

Джеймс я погледна с чувството, че изобщо не я познава. Двамата чакаха ескорта да ги изведе от двореца. Изпълнена с мъка, Сара си взе сбогом с Мемтаз и Козем. Обляното й в сълзи лице беше тъжно, но непоколебимо.

— Но той те отвлече, Сара. Плати на султана за теб, упои те и те отвлече посред нощ!

— Точно така започна всичко, истина е. В началото бях не по-малко бясна от теб. Но след като започнах да го опознавам… той може да е съвсем различен от това, което видя днес, Джеймс.

— Много е красив. Предполагам, че и това е оказало своето влияние за чувствата ти към него.

Сара изпусна дълбока въздишка.

— Ситуацията е… много сложна, Джеймс. Просто знам, че не мога да му простя за това, че не ми каза за опитите ти да ме намериш.

— Направил го е, защото не е искал да те загуби.

— Причините, поради които е постъпил по този начин, не го извиняват. Освен това има и много други неща, от които съм си мислила, че се е отказал, но сега виждам, че съм грешала. Веднъж заплаши, че ще заповяда да бичуват моята прислужница в палата, ако не направя нещо, което той искаше.

— Заплашил е да бичува прислужницата, за да накара теб да направиш нещо?

— Да.

— Просто не виждам как може да се върнеш в Бостън след всичко това и да продължиш стария си начин на живот — заяви Джеймс.

— Вероятно няма да мога. Твърде много преживях.

— Не съм сигурен дали все още имаш работа.

Сара го погледна изненадана. Дори не се бе замисляла за това.

— Скоро след като ти изчезна, писах на училищното ръководство, че… ще се забавиш неизвестно колко време. Те ми отговориха, че ако се върнеш до началото на пролетта, все още могат да ти осигурят място.

Сара постави ръка на рамото му.

— Джеймс, благодаря ти за всичко, което направи за мен.

Той я потупа нежно по ръката.

— Беа толкова ще се радва да те види. Много се тревожеше за теб.

— Мисля, че е по-добре да не й казваме за сватбата и за отношенията ми с Калид. Тя няма да ме разбере, а не искам да я разстройвам.

Джеймс кимна в знак на съгласие. В този момент на вратата се появи Турхан ага.

— Колата ви чака, за да ви откара на гарата, мис Сара. Следващият влак за Константинопол е след два часа.

— Благодаря, Турхан — двамата с Джеймс се изправиха на крака.

— Кажи сбогом на главния евнух от мен — обърна се Сара към Турхан.

— Ще го направя. — Той пое ръката й и я целуна. — Ще липсвате на всички ни — добави той. — Много жени са идвали и са си отивали от харема, но никоя не е била като вас.

Сара му се усмихна.

— Какви хубави думи!

Турхан извади от джоба на туниката си някакъв предмет и й го подаде.

— От Мемтаз.

Беше икона на руски светец, изработена много красиво и украсена по краищата с цветно стъкло.

— Мемтаз каза, че ще ви носи късмет — добави Турхан.

— Ще ми е необходим. — Сара пое иконата с благодарност.

Турхан кимна и отвори вратата към алеята, водеща извън двореца. Сара се огледа за последен път, стараейки се да запомни всичко. Никога нямаше да забрави това място и хората, с които се бе запознала тук.

— Джеймс, готова съм. — Той пое ръката й и я изведе от двореца.

— Искаш ли чай, скъпа? — попита Беатрис. — Ще отида да ти донеса.

— Не съм инвалид, Беа. Сама ще си донеса. — Сара се изправи, приближи се до подвижната масичка за сервиране в гостната, наля си чай и се върна с порцелановата чашка на мястото си. Чувстваше се странно в старите си дрехи. Никога преди не бе осъзнавала колко много ограничават движенията й, колко пристегнат е корсетът и колко неудобна е високата яка на роклята.

Дрехите в харема бяха много по-свободни, по-удобни и вече започваха да й липсват.

— За какво мислиш, Сара? — попита Беатрис.

Сара не отговори.

— Не си мисли за нещата, които преживя, мила. Опитай се да не се връщаш постоянно към тях.

— Опитвам се.

Беа сложи захар в чая си и продължи тихо:

— Ако искаш да поговориш с някого, винаги съм готова да те изслушам.

— Благодаря.

— Искаш ли да се срещнеш с нашия свещеник? Тук наблизо има църква, сигурна съм, че преподобният Хастингс с удоволствие ще ти отдели време да те изслуша.

— Ще си помисля.

Между тях се настани неловка тишина.

— Изглеждаш толкова тъжна, скъпа — продължи след известно време Беа. — Бих искала да ти помогна.

— Ти ми помагаш само с присъствието си и като ми даваш подслон, докато си осигуря билет за връщане.

— Ужасно ли беше? — осмели се да попита накрая Беа, като за пръв път погледна Сара право в очите.

— Не, не беше.

— Но той не те ли… насили?

— Не.

— Но ти си била в харема, нали така?

— Да, но Калид не ме изнасили.

— Искаш да кажеш, че той не те е избрал за леглото си?

— Избра ме, но аз отидох с желание. — Ето, каза го най-накрая.

— О! Разбирам. — Беа силно се изчерви.

— Джеймс не ти е разказвал с подробности какво се случи с мен.

— Не.

— Аз го помолих да не го прави, но ти искаш да узнаеш. Тъкмо се готвех да се омъжа за пашата на Бурса, когато Джеймс ме откри.

— Да се омъжиш за него! — Беатрис бе смаяна.

— Да.

— Но как?

— На сватбена церемония. Но когато стана ясно, че бъдещият ми съпруг ме е оставил да си мисля, че Джеймс изобщо не се интересува какво е станало с мен, разбрах, че за нас няма бъдеще.

Беатрис не знаеше какво да отговори.

— Знам, че си шокирана, Беатрис. Както вече ти казах, не мислех да ти казвам нищо, но очевидно е, че ти проявяваш любопитство, пък и аз бих предпочела да знаеш точно как стоят нещата.

— Искаш ли да се върнеш при него?

— Всеки миг — отвърна тъжно Сара.

— Тогава защо не го направиш? — попита Беа, като истински изненада Сара.

— Защото нищо не се е променило. Мислех, че съм го накарала да види нещата и по друг начин, но съм сбъркала. Не мога да прекарам живота си с мъж, който ме смята за своя собственост, която може да бъде скрита, за да не му я отнеме някой.

— Всички тук разсъждават по този начин — отвърна примирено Беа. — Не си ли го научила?

— Да, така е. Той не можа да превъзмогне натрупаното през годините чувство за собственост към хората.

— Но ти го обичаш.

— Да — призна Сара. — Знам, че сигурно си шокирана от този факт, но е истина.

— Не съм човек, който има правото да раздава присъди — каза Беа, като се изправи. — Истина е, че не мога да свикна с живота тук, но съвсем не очаквам всички да се чувстват по същия начин. А сега позволи ми да проверя дали Листак е готова с вечерята.

Едва Беа бе излязла от стаята, когато вътре нахълта Джеймс. Веднага махна вратовръзката си и се отправи към шкафа да си налее едно бренди.

— Страхувам се, че нося лоши новини — каза той, като си наля от кехлибареното питие.

— Какви?

— Не мога да ти резервирам билет за „Ориент Експрес“ поне още един месец.

— Защо?

— На двайсет и девети в Париж има някаква конференция. Дотогава всички места са резервирани. Ще трябва да почакаш.

Сара не отвърна нищо.

— Съжалявам, Сара. Знам, че да стоиш тук и да не правиш нищо друго, освен да мислиш за времето, прекарано в Двореца на орхидеята и да слушаш оплакванията на Беа, е особено мъчително.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че Бостън все още ще си е на мястото, когато пристигна с месец закъснение.

— Освен това наближава лошото време — добави Джеймс. — През есента вали почти постоянно. Няма да имаш възможност да се разхождаш или да излизаш много.

— Мога да почета — предложи Сара. Джеймс се отпусна тежко на най-близкия стол.

— Ваканцията ти в Ориента не се оказа такава, каквато си мислеше, нали?

— Така е.

— Толкова съжалявам, Сара. Моя беше „блестящата“ идея да те изпратя в харема. Чувствам се отговорен за всичко, което ти се случи след това.

— Аз съм зряла жена, Джеймс. Мога сама да вземам решения и да си нося последствията.

— Съжаляваш ли?

— Не. Не мисля, че някога ще съжалявам, че съм се влюбила. Между нас не се получи, защото сме твърде различни, но чувствам, че докато съм жива, ще продължавам да го обичам.

— Толкова ли много означава той за теб?

— Да.

— В такъв случай, защо го напусна?

— Не знам, Джеймс. Не разбирам откъде добих тази сила. Той е много умен, а ме направи на глупачка. Не може да се промени, а аз не мога да живея с някой, който ме смята просто за вещ.

— Страхуваш се, че той ще те отхвърли след време? Мъжете от Изтока често постъпват така. Нали затова съществуват харемите, за да си осигуряват разнообразие.

— Не се страхувах от това, наистина. По свой собствен начин Калид ми е… верен.

— Тогава какво? Духовната пропаст между вас се оказа твърде дълбока, така ли?

— Мисля, че това е само една от причините. В края на краищата, неговата култура го е създала такъв, какъвто е.

В този момент на вратата се появи Беатрис.

— О, здравей, Джеймс. Не разбрах, че си се прибрал. Вечерята ще бъде сервирана след десет минути.

Сара и Джеймс се изправиха и я последваха в трапезарията.

— Изчезвай от погледа ми, стара жено, докато не съм заповядал да те насекат на парчета и да те сервират на еничарите за вечеря — заяви мрачно Калид, без да погледне Козем.

— Трябва да говоря с теб — отвърна упорито баба му, като махна с ръка на войниците, които стояха готови при най-малкия знак на Калид да я изхвърлят.

— Мисля, че вече каза достатъчно.

Козем седна до него и го потупа успокоително по ръката.

— Не всичко е загубено.

Внукът й измърмори нещо под нос и отдръпна ръката си. Козем го погледна изпитателно и поклати глава. Калид имаше тридневна брада, ризата му, от която липсваха две копчета, беше отворена до кръста, а очите му бяха кръвясали от безсъние.

— Знам къде е тя — каза Козем.

— Аз също знам къде е. В къщата на братовчед си в Константинопол. Четирима от хората на Турхан наблюдават мястото през цялото време. Но това не означава, че тя ще се върне при мен.

— Мога да ти помогна.

— О, така ли? Както „помогна“ на нея да си отиде? Не те разбирам. Сигурно си си изгубила ума. Преди Сара да дойде тук, ти не говореше за нищо, за нищо друго, освен да се оженя и да те даря с наследник. Когато най-после имах възможност да го направя, какво ми стори? Продължавам да се чудя защо си още жива! Защо не заповядах да те екзекутират?

— Може би защото си твърде зает да измислиш начин как да върнеш Сара — отвърна направо Козем.

— Ако само се опиташ да ми четеш конско в този момент, ще наредя да те хвърлят в тъмницата — сопна се той.

Козем не отговори нищо. Внукът за пръв път се обърна и я погледна внимателно. Изражението му бе по-мрачно, откогато и да било. Очевидно приемаше много тежко факта, че Сара го напусна.

— Защо каза на братовчед й, че се е върнала? — попита тихо Калид.

— Тя заслужаваше да знае, че семейството й я търси. Наистина ли искаше да остане с теб само защото няма никакъв друг избор?

— Просто исках тя да остане! — избухна той. — Ти знаеше, че тя ще се разсърди, когато разбере, че скрих истината от нея. Какво си мислеше, че ще направи.

— Наистина не мислех, че Сара ще те напусне, Калид — отвърна тихо Козем. — Трябва да ми повярваш. Просто смятах, че ще се зарадва да види отново братовчед си. Наистина вярвах, че чувствата й към теб ще я задържат тук.

— И двамата я подценихме — отвърна той с горчивина.

— Така ли смяташ да стоиш тук? Няма ли да предприемеш нещо?

— Обмислям един план.

— И какъв е той?

— Все още не съм готов.

— Калид, такова бездействие не е характерно за теб. Когато Сара беше отвлечена от бедуините, само след десет минути ти се метна на коня и я последва.

— Когато беше отвлечена от бедуините, аз се тревожех за живота й и бях сигурен, че тя ще се зарадва да ме види. Сега ситуацията е съвсем различна.

— Но ти представляваш властта тук. Ти си пашата. Можеш да направиш всичко, което пожелаеш.

— И докъде ме доведе властническото ми държание? Да стоя тук отчаян и да водя този разговор с теб!

Козем замълча за момент.

— Кога си тръгва Сара?

— Още няколко седмици ще остане тук. Наредих на Турхан да подкупи продавача на билети на гарата, за да каже, че всички места за „Ориент Експрес“ са резервирани за един месец.

— Властническо държание ли каза? — повтори като на себе си Козем.

— Мога да заповядам да я арестуват, или да направя така, че паспортът й да изчезне.

— Предполагам, че вече си обмислял подобна възможност.

— Да, но това няма да промени нищо. Сама трябва да вземе решение. Тя иска от мен да се държа като цивилизован човек, а не като тиранин.

— Проблемът е, че ти наистина си тиранин. И Сара щеше да умре от скука, ако се държеше като джентълмен. Тя само си мисли, че иска това от теб, но всъщност не е така.

— Ако Сара следваше зова на сърцето си, щеше да е тук, с мен.

— Как смяташ да я накараш да остане?

— Само да я държа в страната, няма да помогне — каза замислено Калид, като клатеше глава. — Смятам, че тя използва внезапното появяване на братовчед си като извинение, въпреки че сама не го осъзнава. Това, от което наистина се страхува, е да започне да води живот, който й е напълно чужд. Тя ме обича, и докато аз съм при нея, се чувства сигурна, но аз не мога да бъда с нея всеки миг. Имам владения, които трябва да управлявам.

— Не че го правиш напоследък — отбеляза Козем.

— Ще се занимавам с управлението, когато разреша този въпрос.

— Значи мислиш, че ще я върнеш?

— Трябва да опитам.

— Тогава направи компромис. Кажи й, че веднъж в годината ще я водиш да види семейството си, през зимните празници, които тя толкова много обича.

— По Коледа ли?

— Да, да. Един път в годината можеш да го позволиш. По това време тук е истинско мъртвило. Покажи й, че не очакваш от нея да се отказва от всичко, за да е с теб, че не трябва да изоставя целия си минал живот, за да стане pashana.

Калид впи поглед в някаква невидима точка на стената, като обмисляше думите на старата жена.

— Винаги си бил арогантен, Калид. Приемаш, че за всяка жена е достатъчно само да те има. Ако Сара се ожени за теб и остане в Бурса, тя се отказва от всичко, а ти от нищо. За нея няма да остане и следа от предишния й живот, а ти ще продължаваш да живееш както преди, не е ли така?

Калид извърна глава и я погледна, заинтересован от думите й.

— Сара не е някаква дрънкулка, с която можеш да си поиграеш и после да захвърлиш, докато не ти се прииска пак да я вземеш.

— Говориш също като нея.

— Е, и аз понаучих нещичко. Освен да бъде твоя, Сара се нуждае и от цел в живота. Мисълта, че ще прекарва цялото си време като другите жени в харема, я ужасява.

— Мислил съм да й предложа да организира училище в двореца — каза Калид.

— Чудесно! — Козем засия. — Защо не й каза, преди тя да си тръгне?

— Предполагам, че бях много алчен и я исках само за себе си — призна той.

— Но ти току-що каза, че не можеш да бъдеш с нея всеки миг. Вече знаеш, че тя не е жена, която ще чака в хамама и ще сплита косата си, докато ти решиш да я повикаш. Позволи й да се занимава с нещо. Позволи й да ти помага. Винаги съм смятала, че си интелигентен мъж, Калид! Не би трябвало аз да ти казвам тези неща, а сам да се досетиш!

— Мислех само за това, което исках аз. Никоя друга жена не се нуждае от убеждаване, че аз съм най-доброто за нея.

— И никоя от тях не задържа интереса ти повече от трийсет секунди.

Калид се усмихна едва-едва и отклони поглед.

— Какво има?

— Майка ми винаги е била предизвикателство за баща ми и както изглежда, историята се повтаря.

— В много отношения ти приличаш на баща си, Калид. Той също не харесваше лесните завоевания.

Калид се наведе и я целуна по бузата. Баба му го погледна изненадана. Обикновено бе по-сдържан.

— Сега си върви и ме остави да помисля.

Тя покорно се изправи.

— Бабо? Благодаря ти — добави той.

Козем се усмихна вътрешно и се оттегли.

Сара разбра, че е бременна, три седмици след като напусна Двореца на орхидеята. Месечното й неразположение не дойде, но първоначално тя го отдаде на напрежението от последвалите събития. Сега обаче гърдите й бяха напрегнати и й се повдигаше само от мисълта за храна. Не можеше повече да пренебрегва този факт, особено когато се опита да закопчее полата над блузата си и не успя.

Сара се отпусна тежко на леглото в стаята за гости на Джеймс. Осъзнаваше, че с това бебе щеше да й е много трудно като неомъжена жена, но ликуваше.

Бебето на Калид! Тя носеше детето му! Сигурно се бе случило, когато се любиха за пръв път. А сега тя се връщаше във Викторианския Бостън с незаконно дете в утробата, дете на чуждестранен владетел, голямата любов на живота й, когото тя никога повече нямаше да види.

Но въпреки това беше щастлива, много щастлива. Вероятно щеше да се наложи да живее в старата къща на баща си сама с детето си, но тя се чувстваше окрилена от надежда.

Реши да каже на Джеймс и Беатрис веднага.

На следващата вечер, по време на вечерята, Сара изчака да сервират десерта и след това се реши да съобщи новината.

— Има нещо, което мисля, че трябва да знаете. Джеймс и Беатрис я погледнаха с очакване.

— Бременна съм.

Джеймс затвори очи, а Беа така и не сложи в уста парчето лимонов сладкиш, което бе набола на вилицата си. При други обстоятелства Сара щеше да избухне в смях при смаяните им физиономии.

— Точно от това се страхувах — промълви Джеймс.

Когато Беа си възвърна дар слово, успя само да прошепне:

— Какво смяташ да правиш?

— Ще го родя.

— В Бостън? — изпищя Беа.

— Така изглежда.

— Сара, това е направо самоубийство. Никога няма да си намериш друга работа. Моралът ти ще бъде поставен под въпрос, а училищното настоятелство никога няма да ти позволи да припариш до деца.

— В такъв случай ще се занимавам с нещо друго.

— Какво например? — осведоми се Джеймс.

— Не знам. Ще стана перачка или ще давам стаи под наем. Къщата на татко сега е моя. Има няколко излишни спални. А и татко ми остави доста пари. Няма да гладувам.

— Ами детето? — попита Беа.

— Какво за него?

— Скъпа, детето ще бъде отхвърлено от обществото.

— Защо? Защото е незаконно?

— Не само заради това. Няма ли то да бъде… с тъмна кожа?

— Беа! — извика предупредително Джеймс.

— Няма нищо, Джеймс. Убедена съм, че много пъти ще ми се наложи да го чувам. Да, Беа, детето може да е мургаво, както предположи ти, а може и да прилича на мен. Разбира се, отсега е невъзможно да се каже. Предпочитам то да изглежда като Калид, който е най-красивият мъж, когото някога съм срещала.

Беа замълча и заби поглед в чинията пред себе си. Джеймс се изправи, приближи се до Сара и я целуна.

— Толкова си смела, Сара. Възхищавам се на куража ти. Ще ми кажеш, ако мога да ти помогна с нещо, нали?

Сара кимна, а очите й се напълниха със сълзи при окуражителните думи на братовчед й. Джеймс излезе от стаята.

— Сара, не исках да кажа… — започна Беа.

— Знам какво искаше да кажеш, Беа, и те разбирам. Не се тревожи.

Беа рязко стана от стола и тичешком последва съпруга си. Сара отмести празната си чиния и отпи от кафето.

Разбираше, че у дома, в Бостън, всички ще реагират като Беа, трябваше да свиква. Странното бе, че не се страхуваше.

Детето на Калид заслужаваше всяка жертва от нейна страна.