Пантерата и перлата

ГЛАВА 6

Джеймс Уулкът чакаше, изпълнен с безпокойство, в канцеларията на заместник-секретаря на американското посолство на Съединените щати в Константинопол, като мачкаше в ръце меката си филцова шапка. Носеше тъмносин редингот с двойно закопчаване, същата по цвят жилетка и сиви панталони. Вратовръзката му също беше в сив цвят, а чифт гълъбовосиви ръкавици се подаваха от джоба на жилетката му.

Джеймс смяташе, че за да го приемат сериозно с нужната тежест, трябва да е облечен подходящо за случая. Покрай него се суетяха нисши служители, които мъкнеха купища документи. Отляво беше поставено американското знаме. Широкият му ръб бе обшит със златни конци. Джеймс се взираше в портрета на президента Честър А. Артър на стената срещу него, когато вратата на канцеларията се отвори и един млад човек, който очевидно бе постъпил на работа съвсем скоро, се приближи до него.

— Секретарят Дънфорд ще ви приеме.

Джеймс се изправи на крака и влезе във вътрешното помещение, което беше мебелирано с тиково дърво и бук, а на пода имаше дебел килим. Тежки червени завеси със златни пискюли частично скриваха прозореца, който, разбира се, беше с решетки, а на пиедестал до вратата бе поставен бюстът на президента Линкълн.

Секретарят Дънфорд заобиколи масивното си бюро и подаде ръка на Джеймс, който я стисна, след това се отпусна на предложения му стол.

— За мен е удоволствие да се срещна с вас, мистър Уулкът. Научих, че тук имате процъфтяващ бизнес. Винаги изпитвам гордост, когато се запозная с американци, които са преуспели в чужбина. Техните успехи влияят положително не само на нас, а и спомагат местните да си изградят вярна представа за нашата страна. С какво ние, в посолството, бихме могли да сме ви от полза?

Дънфорд беше внушителен мъж на около четирийсет години, с червендалесто лице и самодоволния вид на преуспяващ в кариерата си дипломат. Носеше късо сако с карирани панталони и къси, намазани с восък, мустаци. Джеймс леко прочисти гърлото си.

— Вижте, мистър Дънфорд, преди шест месеца от Бостън на гости ми дойде моята братовчедка Сара. През това време тя разгледа забележителностите на града, включително и местните църкви и много се заинтересува от харема в Топкапъ.

— Това място особено ясно разкрива варварските обичаи в тази страна — отбеляза Дънфорд, като се намръщи.

— Да, разбира се. Но Сара настояваше да го види и тъй като ми беше известно, че султанът търси учителка по английски за дъщеря си, уредих тя да заеме тази длъжност.

Дънфорд вдигна учудено вежди.

— И правилно ли постъпихте?

— Очевидно не. В началото не виждах нищо лошо в това, тъй като султанът винаги е бил много толерантен, но Сара прекара в харема около три седмици и след това изчезна.

— Изчезна?!

— Да. Получих съобщение от принцесата, че е била продадена на пашата на Бурса срещу голяма сума пари и един много скъп меч, наследствена собственост, който султанът искал да притежава от много време.

— Пашата на Бурса? — отвърна Дънфорд, като се усмихна. — Но това не е никакъв проблем, мистър Уулкът. Пашата е много разумен човек, при това с оксфордско образование. Просто ще се свържа с него и ще го помоля да ви върне братовчедката.

Джеймс преглътна с усилие.

— Аз… не мисля, че разбирате ситуацията, мистър Дънфорд. Пашата е купил Сара за себе си, за своите собствени нужди. За… удоволствие.

Червеното лице на Дънфорд почервеня още повече.

— О! Това е съвсем различно. Според местните закони, жените са лична собственост. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но в този случай не можем да направим почти нищо. Не можем да налагаме нашите ценности и разбирания на една чужда култура. Самото посолство е гост тук.

Джеймс впи тревожен поглед в секретаря.

— Искате да ми кажете, че не може да се направи абсолютно нищо? — попита невярващо той.

Дънфорд се покашля леко.

— Не, не е точно така. Въпросът е в това, че независимо на колко западно влияние са били изложени, тези хора, изглежда, се връщат към своите варварски обичаи, когато на тях им скимне и султанът ги поощрява. Той е пълновластен господар тук и може просто да ни изхвърли. Трябва да действаме внимателно, ако искаме търговията и бизнесът ни да върви.

Джеймс не отвърна нищо. Не искаше да загуби бизнеса си, нито пък да причини фалит на американските предприятия в Константинопол. Секретарят Дънфорд му описа реалистична и не много окуражителна картина.

— Можем ли поне да се осведомим за положението? — попита Джеймс.

— Разбира се, разбира се — отвърна припряно Дънфорд, като взе писалката си. — Само ми разкажете подробности, аз ще говоря с посланика и ще видя какво може да се направи.

Джеймс изпусна измъчена въздишка, след това започна да разказва.

Роксалена огледа с преценяващ поглед различните дреболии, наредени на пода на тепидариума в Топкапъ и сви рамене.

— Не виждам тук нищо, което да притежава кой знае каква стойност — обърна се тя към суетящата се продавачка, която веднага се впусна подробно да хвали стоката си — коприна от Дамаск и дантела от Ерусалим. Роксалена просто вдигна ръка, за да накара жената да замълчи.

— Отнеси тези неща в покоите ми — каза тя на продавачката, която идваше често в двореца с пълни вързопи със стока. — Искам да обмисля на спокойствие дали да купя нещо.

Ширза помогна на жената да събере дантелите и платовете и да ги отнесе в покоите на Роксалена, далеч от любопитните очи на жените от харема. След като влязоха в стаите на принцесата, Ширза затвори вратата към коридора, а Роксалена им направи знак да влязат във вътрешната стая, където спеше.

— Разстели отново всичко тук — Тя посочи към леглото си.

Жената се подчини и Роксалена избра две обсипани с мараит сребърни гривни, както и една роба за баня от неизбелен египетски памук, която подари на Ширза. След това с поглед направи знак на прислужницата да се отдалечи. Ширза бързо отиде до вратата и застана там на пост.

— Ще ходите ли скоро в Двореца на орхидеята? — Роксалена се обърна към жената с обичайния си спокоен тон, като й плати бижутата, които бе избрала.

Жената кимна.

— Това е част от обичайния ми път, принцесо. Трябва да отида там следващата седмица.

Роксалена хвърли поглед към Ширза, която й кимна окуражително. Принцесата бръкна в широкия ръкав на кафтана си и извади банкнота от двеста турски лири. Скъса я на две и очите на жената се ококориха от изумление.

— В харема в Двореца на орхидеята има една жена от Запада, с дълга руса коса — каза принцесата. — Казва се Сара. Искам от теб да я намериш и да й предадеш бележката, която сега ще ти напиша. Когато се върнеш тук с доказателство, че наистина си я намерила и си говорила с нея, ще ти дам другата половина от банкнотата.

Продавачката закима енергично. Трябваше да работи шест месеца, за да събере парите, които принцесата размахваше пред нея, затова с готовност се съгласи да изпълни поръчението на султанската дъщеря.

— Разбираш ли какво искам от теб?

— Да, мистрес. Да.

— Много добре. — Роксалена отиде до тоалетната си масичка и написа внимателно на турски: „Пратих вест на братовчед ти къде се намираш. Той ще се уговори с посолството ви да те освободят. Не се отчайвай.“ — След това добави на английски. „Аз съм твоя приятелка. Ще ти помогна.“ Роксалена не се подписа. Духна върху мастилото, за да изсъхне по-бързо, сгъна бележката и я подаде на продавачката.

— Кажи на Сара, че аз те изпращам. Не забравяй, че трябва да ми донесеш доказателство. Кичур коса, нещо лично, нещо да ми покаже, че си й дала бележката.

Роксалена добре си даваше сметка, че продавачката може да я измами, за да вземе парите.

Жената взе бележката и едната половина на банкнотата и ги скри в елечето си.

— И ако споменеш някому за това, ще се погрижа баща ми сурово да се разправи с теб — добави принцесата.

Продавачката изглеждаше наистина уплашена.

— Сега можеш да си вървиш — нареди властно Роксалена.

Жената събра набързо стоката си, след това Ширза я придружи до коридора, където я чакаха придружаващите евнуси. Когато Ширза се върна, Роксалена сграбчи ръката й.

— Мислиш ли, че ще успее?

Ширза стисна окуражително ръката на принцесата.

— Мисля, че всичко ще е наред, господарке.

— Сара ми липсва — заяви тъжно Роксалена, като захапа долната си устна.

— Отново ще я видите.

Роксалена кимна, но изражението на лицето й подсказваше, че изобщо не бе убедена в това.

Калид крачеше неспокойно напред-назад в стаята си за аудиенции, като прокарваше от време на време пръсти през косата си. Бричовете му за езда бяха изцапани с кал, на единия му ръкав имаше дупка, дори едната му буза бе изцапана. Всеки път, когато вратата се отваряше и влизаше слуга, за да предаде съобщение, той се обръщаше с очакване, но след това отново отклоняваше поглед.

— Къде ми е конят? — изрева той на коняря, който бе имал нещастието да се изпречи на пътя му. Човекът се закова на място.

— Оседлават го, господарю. Хан бе толкова изморен, след като се върнахте, че трябваше целия да го натрием…

— Не искам да слушам извинения! — изрева отново Калид. — Тук съм вече от десет минути и още ме сте ми довели отпочинал кон! Ако не получа… — Калид спря посред изречението си, когато вратите и отвориха още веднъж, за да пропуснат главния евнух, който държеше Сара в желязната си хватка.

Калид впи поглед в нея. Ръцете й бяха вързани отпред, воалът й се бе свлякъл до раменете, очите й бяха подути и зачервени. Калид се втурна напред и я прегърна, като й говореше нещо успокоително на турски. Сара бе толкова изтощена и отчаяна, че облегна уморено на гърдите му и склони глава на рамото му.

— Добре ли си? — прошепна й той на английски. Току-що се върнах, след като те бях търсил. — Той я целуна по страните, по челото, по очите, по всяко място, до което можеха да достигнат устните му.

— Добре съм — прошепна в отговор Сара, като се чудеше защо се чувства толкова уютно в прегръдките му, след като се бе опитала да избяга именно от него.

— Всички вие, вън! — извика на турски той, обръщайки се към останалите хора в помещението. — Ахмед, ти остани.

Главният евнух се обърна и зачака със скръстени пред гърдите си ръце и безизразно лице.

Калид продължи да държи Сара в прегръдките си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, тя отново може да изчезне. Тялото му излъчваше такава сигурност и топлина. Сара се притисна към него без да се замисли.

— А сега ми кажи точно какво се случи — Калид се обърна на турски към главния си евнух.

Ахмед отвърна на същия език и докато двамата мъже разговаряха, Сара почувства, че прегръдката на Калид отслабва. Накрая той сведе поглед към нея, след това я отблъсна от себе си толкова рязко, че тя се олюля.

— Разбирам — процеди през зъби. — Сега вече разбирам. Очевидно всеки, включително и почитаемата ми баба, се е страхувал да ми каже истината. Помислих си, че си била отвлечена или си се изгубила на пазара. Три часа обикалям с Хан по всяка улица на Бурса, за да те търся. Обаче това, което никой не искаше да ми каже, е, че си бягала от мен!

Сара не отговори нищо, наложи си да събере кураж и да посрещне свирепия му поглед.

— Известно ми бе, че си упорита и твърдоглава. Но не знаех, че си също така и глупава — продължи той с измамно спокоен глас.

Сара почувства как гърлото й се сви. Никога не бе го виждала толкова ядосан.

— Имаш ли някаква представа какво може да ти се случи в тази страна без моето покровителство? Ако си мислиш, че се отнасят зле с теб тук, това е, защото никога не си се срещала с бедуините. Когато те хванат, един след друг ще те изнасилят, след това ще ти прережат гърлото и ще те захвърлят за храна на хиените.

Сара отмести поглед, без да каже нищо. Не можеше да издържи на яростта, изписана на лицето му.

— Другата възможност е да те предложат на пазара за роби в Медина или Бейрут — продължи Калид. — Руса коса и красиво лице могат да им донесат доста добра печалба. Как би ти се харесало да те продадат в робство?

— Но аз съм в робство! — отвърна разгорещено Сара, като вдигна за доказателство вързаните си ръце.

Калид протегна ръка към главния евнух, искайки меча му, и когато Ахмед му го даде, той с един удар разряза въжето. След това хвърли меча на пода и сграбчи предната част на фереджето й, като я притегли близо до себе си.

— Изобщо нямаш представа какво значи робство! — процеди той. — Мислиш си, че това тук е робство: да се къпеш в хамама, да ядеш сладкиши и да пиеш шербет, докато измисляш нови начини да ме измъчваш! Това ли наричаш робство, да ме измъчваш с отказа си, да четеш книги за пътешествия, докато аз лежа буден по цели нощи! Аз съм този, който е в робство, не ти! Бих могъл да ти покажа какво означава в действителност да живееш в робство!

Калид отново я отблъсна от себе си, но този път тя успя да запази равновесие.

— Не съм свободна да идвам и да си отивам — отвърна тихо тя. — Това означава да си роб.

— И къде ще отидеш? Отново в Бурса и ще обикаляш улиците като подивяло куче? Имаше късмет, че попадна в дома на войник, който ми е предан и който те върна обратно при мен.

— Срещу известна цена — отвърна презрително Сара. — Видях как му платиха. Очевидно купувате войниците си така, както купувате жените си. Между впрочем, как разбраха коя съм?

— Веднага след като ти изчезна, моите хора ходеха от къща на къща и разпитваха Колко руси жени, облечени разкошно и с придружители евнуси, смяташ, че се разхождат по улиците на Бурса?

— Трябваше да опитам — отвърна упорито Сара.

— Защо? Защо трябваше да опиташ? — настоя Калид, като я фиксираше с поглед.

— Защото не мога да остана тук! Имам си свой живот в Бостън, приятели, семейство, работа! Дойдох тук, за да посетя братовчед си и да си почина, а не да ставам робиня на един похотлив диктатор!

— Толкова ли не можеш да ме понасяш? Толкова ли отвратителен ме намираш? — попита тихо той.

Сара срещна погледа му и почувства как я заливат горещи вълни. Това не остана незабелязано от Калид; той вече знаеше отговора на въпроса си.

— Не в това е въпросът — отвърна тъжно тя, като извърна поглед.

Калид постоя няколко секунди, загледан в пода пред себе си, след това се обърна към главния евнух на турски.

— Доведи ми моя baltasilar8.

Ахмед обаче не се помръдна. Калид го погледна въпросително.

— Какво има?

— Тя трябва да бъде бичувана, господарю — каза той. — Ако не по друга причина, то поне като назидание за останалите жени.

Калид хвърли поглед към Сара, която очевидно се мъчеше да разбере за какво си говореха.

— Не позволявам камшикът да съсипе тази кожа! — отвърна тихо Калид.

— Тогава известно време в тъмница на хляб вода?

Калид поклати отрицателно глава. Ахмед с поклони и излезе, като се върна почти веднага втори войник, който буквално се превиваше под тежестта на колан, на който бяха закачени стотици ключове.

— Да бъде заключена в покоите си, докато не отменя заповедта — нареди Калид. — Ще отключваш вратата само за да се занесе храна или по някой извънреден случай, само тогава! Прислужничката й Мемтаз да бъде затворена с нея. И през цялото време на вратата да има по двама стражи. Могат да пазят заедно с войниците. Има ли въпроси?

Ключарят се поклони.

— Можеш да си вървиш — обърна се Калид към него.

След това кимна на главния евнух, който хвана Сара за ръката и буквално я извлече от помещението, тъй като тя се съпротивляваше.

— Какво правиш? — извика Сара през рамо към Калид. — Къде ме отвеждат?

Калид не отвърна нищо, изчака, докато виковете й заглъхнаха по коридора, след това се отпусна в стола си и впи поглед в една невидима точка в пространството.

Козем внимателно пристъпи в стаята за аудиенции. Когато Калид вдигна поглед и я видя, не можа да сдържи едно стенание.

— Не! — отвърна уморено той. — Не сега!

— Калид, трябва да говоря с теб.

— Отведете я! — Той махна с ръка на евнусите, които придружаваха баба му. Те веднага я хванаха за ръцете, готови да изпълнят заповедта му.

— Калид, моля те! Няма да те задържам. Имам да ти кажа нещо важно.

Калид направи знак на евнусите да я пуснат.

— Направо съм бесен! — каза той, без да погледне към нея. — Твоя идея беше да я заведеш на пазар.

— Калид, тя нямаше да използва тази възможност за бягство, ако беше щастлива тук. Откажи се от това момиче и си вземи друго.

Той не отвърна нищо.

— Тя бяга от теб! Колко време можеш да я държиш под ключ?

— Колкото е необходимо.

— А дотогава аз ще умра.

— Нещата ще се развият съвсем скоро, вярвай ми. Тя съвсем не е безразлична към мен. Разчитам на това. Държи се според западните представи за благоприличие и цивилизованост, но аз трябва да премина тези бариери.

— Откъде знаеш, че можеш да го направиш?

— Знам, защото майка ми е могла да обикне баща ми — отвърна просто той.

Козем се приближи към него и го целуна по бузата.

— Ти винаги си бил романтичен, Калид. Сега ще те оставя сам. — Тя вдигна края на кафтана си и излезе на пръсти от стаята.

Калид остана с вперен във вратата поглед дълго след като тя си бе отишла. Изобщо не чувстваше тази увереност, която й бе демонстрирал, чудеше се дали някога ще намери това щастие, което баба му бе пожелала.

Ако Сара беше нещастна в Двореца на орхидеята преди опита си за бягство, след три дена затворничество в покоите си бе изпаднала в пълно отчаяние. Беше й отказана свободата да се движи в двореца, не виждаше никой друг, освен Мемтаз, която й донасяше храната и правеше всичко възможно да развлича господарката си. Даваха й книги, но Сара вече бе прочела повечето от тях, освен това не проявяваше интерес към отминали истории, които забавляваха жените от харема, нито пък я интересуваха игри, които включваха квадратчета и цветни минерали. Тя намираше тези игри детски и безинтересни.

Настроението й не се оправи, когато Мемтаз й съобщи, че откакто е държана затворена, Калид всяка вечер викал Фатма при себе си. А за Сара нямаше нито дума от него. Затова, когато Мемтаз съобщи, че една търговка е дошла в харема със стоките си, Сара помоли за разрешение жената да я посети. Не след дълго Мемтаз се върна, като водеше жената със себе си. Сара се отнесе с такава сърдечност към нея, като че ли беше някой отдавна изгубена роднина, защото искаше да разпръсне попе за малко напрежението от самотата и затворничеството си.

— Сара? — попита жената, веднага след като се озова в покоите на любимката на пашата.

Сара се втренчи в нея.

— Познаваме ли се?

Жената каза и още нещо, но акцентът й беше толкова лош, че Сара не можа да я разбере.

— Мемтаз, какво казва тя? — попита бързо Сара.

— Има много интересен диалект. Жената е от Памфилия. Каза, че носи съобщение от принцесата, от Топкапъ — прошепна Мемтаз, като се озърна плахо към вратата.

Сара постави пръст на устните си, сърцето й изведнъж започна да бие по-бързо.

— Роксалена? — възкликна невярващо тя.

Продавачката закима енергично с глава. Сара и Мемтаз размениха погледи.

— Мемтаз, иди до вратата и се ослушвай да не дойде някой.

— Господарке, опасно е! Ако господарят…

— Иди до вратата! — изсъска Сара, а Мемтаз побърза да изпълни заповедта.

Сара отново насочи вниманието си към амбулантната търговка, която извади от пазвата си бележката на принцесата и й я подаде. Сара трескаво и прочете, след това я доближи до устните си и я целуна. Очите й се напълниха със сълзи. Бог да благослови Роксалена! Тя беше истинска приятелка.

— Позволи ми да те възнаградя за това, че си поела този риск — каза Сара, като започна да се оглежда за някоя дрънкулка.

Жената вдигна ръка и погледна към Мемтаз. Сара направи знак на прислужницата си да се приближи.

— Какво иска тя?

Мемтаз размени няколко реплики с продавачка та, след това се обърна към Сара.

— Жената иска нещо твое, за да може да докаже пред принцесата, че действително сте се срещнали и е предала съобщението. Кичур коса?

Сара изтича до тоалетната си масичка, отряза кичур от разкошната си руса коса, след това извади от пръста си пръстена с печат, който имаше от баща си. Роксалена често я бе питала за него.

— Дай това на Роксалена — каза Сара, като постави пръстена и косата във вързопа със стоките.

Продавачката кимна с глава, след това ги извади и ги сложи в пазвата си, после се отправи към вратата, нетърпелива да си тръгне и да си прибере наградата. Мемтаз я изпрати до вратата, където я; очакваха придружителите, но когато се върна при Сара, изражението на прислужницата беше мрачно.

— Какво има? — попита тревожно Сара. — Да не би някой да е спрял жената и да са я разпитвали?

Мемтаз поклати отрицателно глава.

— Чух какво си говореха евнусите. Паша Калид е бил ранен лошо при сражение с бедуините. Мислят, че може да умре.