Пантерата и перлата

ГЛАВА 10

Сара едва ли щеше да се изненада повече, ако той я бе ударил през лицето.

— Ще ме пуснеш да си отида?!

— Да. Давам ти това, което искаш, което си искала винаги, откакто дойде тук. Мислих много, докато беше болна, и стигнах до решение, което не ми бе лесно да взема. Веднага след като доктор Шакоз каже, че си се възстановила напълно и можеш да пътуваш, ще те закарам в американското посолство.

Сара впи невярващ поглед в него.

— Преди време твърдеше, че никога не би се отказал от мен.

— Преди време казах твърде много необмислени неща — отбеляза мрачно той.

— Защо промени решението си?

— Поради две причини. Първата е, че това, което исках, не стана.

— Какво си искал?

— Исках ти да се влюбиш в мен.

Сара бе твърде шокирана, за да каже нещо.

— Мислех си, че ако те държа тук достатъчно дълго и прекарвам много време с теб… е, знаеш какво съм си мислел — продължи той с равен глас. — Но или надцених собствения си чар, или подцених твоята решимост. Ти неведнъж показа, че не мога да ти наложа насила волята си. Това е съдба и аз я приемам.

— А каква е втората причина? — попита тихо Сара, все още не можеща да повярва на ушите си.

— Ти едва не загуби живота си, и то заради мен. Тук не е безопасно за теб. Фактът, че направиха опит да те отровят, ми отвори очите за собствената ми глупост. Бих предпочел да си жива и здрава и да си преподаваш в Бостън, отколкото да умреш в моя харем. По-добре е да си отидеш.

— Фатма беше тази, която ме отрови, не ти, Калид. А сега нея я няма.

— За жена в твоето положение винаги ще има някоя Фатма.

— В моето положение ли?

— Като любимка на пашата — обясни той.

Сара извърна поглед, развълнувана и трогната. Защо й казваше тези неща сега? Дали защото вече е решил, че е твърде късно?

— Една жена от Изтока ще съумее да се справи с интригите в харема — продължи Калид. — След първото си стълкновение с Фатма ти се закле да се бориш с нея с нейните собствени методи, а в резултат едва не умря. Ти си твърде… директна, Сара. Никога не би използвала измама и подлост, дори и за да се спасиш. Отоманската империя не е за теб. И както изглежда, аз също.

— Откога го разбра?

— Предполагам, че винаги съм го знаел, но отказвах да го приема. Мислех си, че ако имам време, бих могъл…

— Какво?

— Може би да те спечеля? — продължи той с усмивка, която показваше колко глупава всъщност е тази идея. — Но не било писано да стане. Така че ще бъдеш девствена, когато отидеш при американския си съпруг.

— Не ставай глупав. Нямам никакъв американски съпруг.

— Ще имаш — отвърна кратко Калид, без да я погледне.

— Доведе ме тук, за да ми кажеш всичко това? — попита Сара, все още невярваща. Никога не бе го виждала такъв.

— Исках да прекарам един последен следобед с теб. Така ще имам още един спомен.

— Колко време ще остана в харема?

— Докато доктор Шакоз каже, че си здрава. Няколко дни, може би.

Изглежда, това бе всичко, което имаха да си кажат. Никой от двамата не беше гладен.

— Готова ли си да се връщаме? — попита Калид. Сара кимна в знак на съгласие и Калид върна всичко обратно в кошницата.

Тя не можеше да разбере защо по обратния път към двореца постоянно й се плачеше.

— Отивате си! — възкликна удивена Мемтаз. — Никоя жена не напуска харема, освен ако не я продават. Или след смъртта си.

— Е, аз получих разрешение да си отида.

— О!

— Пашата ще ме отведе в американското посолство, когато се възстановя напълно.

Мемтаз изглеждаше много нещастна, малкото й лице се сгърчи от мъка.

— Ужасно ще ми липсвате, господарке. Но се радвам, че накрая ще получите това, което искате. Сигурно сте щастлива, като знаете, че скоро ще заминете за своята родина.

Сара не отвърна нищо. Изобщо не се радваше.

— Мислех си, че ще останете и ще остареете при нас — продължи Мемтаз, като сложи едно бижу в кутийката на тоалетната масичка.

Много скоро това бижу щеше да принадлежи на следващата фаворитка. Сара не можеше да понесе представата за Калид с друга жена, дори и тона да не бе Фатма.

— Ще ми бъде трудно с друга господарка. — Сълзите се стичаха по страните на Мемтаз. — Ще ми бъде много мъчно за вас.

Сара потупа окуражително малката прислужница по рамото, тъй като не можеше да измисли подходящи думи. Какво би могла да каже на Мемтаз — че ще й пише? Дори и ако това бе възможно, прислужницата не можеше да чете.

В този момент на входа се появи главният евнух, със сериозно изражение на лицето.

— Господарят иска Сара да се яви при него.

Американката хвърли поглед към Мемтаз. Какво ново мъчение бе измислил Калид?

— Кога? — попита тя.

— Веднага.

Сара последва главния евнух до покоите на Калид. Евнусите, които винаги я придружаваха, чакаха пред вратите. Калид гледаше замислено през прозореца. Обърна се, когато чу стъпките й. Носеше свободна тъмносиня памучна риза и сиви панталони, които подхождаха чудесно на медния загар на кожата му. Разтворената яка на ризата му разкриваше силния му мускулест врат. Никога досега не бе й изглеждал по-привлекателен. Дали причината бе в това, че тя скоро щеше да си отиде?

— Пристигна наистина бързо — каза тихо той.

— Не виждам никаква причина да отлагам.

— Имам нещо за теб.

— Вече ми даде достатъчно.

— Това е нещо специално. Мисля, че ще ти хареса много повече от бижутата в харема.

Сара не каза нищо, само мълчаливо го наблюдаваше, когато той извади от едно чекмедже на бюрото си завит в хартия пакет.

— Отвори го — каза той, като й го подаде. Няколко минути Сара стоеше и го гледаше.

След това отвори пакета. Усмихна се, когато видя, че това е „Животът по Мисисипи“ от Марк Твен. Сара отвори книгата и забеляза на първия лист автографа на писателя, той собственоръчно се бе подписал с пълното си име — Самюел Лангхорн Клемънс.

— Това е подписаното от писателя първо издание! — възкликна Сара.

— Точно така.

— Как го намери? — В отговор Калид се усмихна. — О, да. Забравих. Ти можеш да получиш всичко, което поискаш, срещу определена цена.

— С изключение на теб — отвърна Калид, като задържа погледа й със своя.

Сара не знаеше какво да каже.

— Не съм сигурна дали трябва да приема това — успя накрая да промълви тя.

— Защо не?

— Просто не ми изглежда редно.

— Защото си тръгваш?

— Това е само една от причините.

— Искам да имаш нещо като спомен от мен — каза тихо той.

— Нямам нужда от книгата, за да си спомням за теб.

— Би предпочела да ме забравиш.

— Не съм казала това.

— Ще ме забравиш, ако се върнеш в Съединените щати — настоя той, като продължаваше да я фиксира с поглед. — Ще се върнеш към предишния си живот и не след дълго, времето прекарано тук, ще ти се струва като сън, един много неприятен сън, от който си доволна, че си се събудила.

— Няма да се връщам към предишния си живот — отвърна меко Сара, като поклати глава. — Не мога.

— Защо не?

— Защото съм се променила.

— Аз ли те промених?

— Чувствата ми към теб ме промениха.

Те стояха, впили погледи един в друг.

— Как? — попита той с подрезгавял глас.

— Ти за пръв път ми показа какво е… — Сара не можа да намери подходящите думи.

— Страст? — предположи той.

— Можеш да го кажеш и така.

— Има ли друг начин да го кажа? — Калид се усмихна.

— Предполагам, че не.

— Мислиш ли, че някога ще съжаляваш, че не се любихме?

— Но ние се любихме — отвърна тя, като се изчерви.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Вече съжалявам.

Той бързо премина разстоянието, което ги делеше, повдигна с пръст брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Какво каза?

— Казах просто, че когато накрая започна да споделям леглото си с някой мъж, няма да изпитвам към него това, което изпитвам към теб.

— Мислиш си, че съпругът ти ще бъде скучен?

— Мисля си, че това няма да си ти — отвърна тихо тя.

Той я прегърна и я притегли към себе си. Сара склони глава на гърдите му, а Калид започна да гали косите й.

— Ти си най-невъзможната жена, която съм срещал. Как можеш да си помислиш, че няма да те докосвам, когато ми казваш такова нещо?

Сара обви ръце около кръста му и затвори очи, отдала се на прекрасния миг да бъде в прегръдките му. Не мислеше, не искаше нищо друго, освен този мъж. Калид сведе глава и жадно пое устните й със своите.

Сара сграбчи раменете му и се притисна към него; отметна назад глава, докато устните му прокарваха огнена диря от устата към ухото й, после към основата на шията. Ръцете му преминаха по голите й ръце, след това по гърба й. Сара извади ризата от колана на панталоните му, искаше да почувства допира на топлата му кожа под пръстите си.

Калид отново намери устните й. Целувката му ставаше все по-дълбока и все по-страстна, но не бе в състояние да се въздържи. Той разхлаби колана на кафтана й. Копринената материя се разтвори и ръцете му жадно започнаха да галят и приласкават тялото й. Затворила очи, Сара се отдаде на удоволствието. Едната му ръка се плъзна под коленете й и в следващия миг той я вдигна и я понесе към леглото.

Калид съблече ризата си, а Сара нетърпеливо протегна ръце към него, тъй като искаше час по-скоро да изпита замайващото усещане при допира на кожата му до нейната. Тя го привлече към себе си и покри с целувки гладката кожа на рамото му. Той изстена и я притисна към себе си, а Сара зарови пръсти в къдравите косъмчета на гърдите му. Докосването й го накара да забрави всички разумни причини, които си бе повтарял, за да се убеди, че не трябва да го прави. Сара почувства напрежението в силното му тяло, все едно пантерата, чието име носеше семейството му, се готвеше да скочи. Тя се размърда под него, като издаде лек стон на задоволство, когато почувства възбудата му.

— Не мога да чакам повече — изстена той, поставил ръце на хълбоците й. — Ще се опитам да бъда внимателен.

— Внимателен? — Сара отвори очи.

— Когато те обладая. — Калид я постави по гръб на леглото и понечи да разкопчее панталоните си.

Изведнъж тя го погледна с бистър и ясен поглед.

— Знам какво искаш.

— Какво?

— Искаш все пак да ме обладаеш, преди да ме отпратиш в Бостън. Така можеш да се чувстваш като победител.

Той рязко я пусна и се изправи. Отиде до другия край на стаята, като се стараеше да остави колкото бе възможно повече разстояние между себе си и нея.

— Аз да те отпратя в Бостън? Аз? Ти си луда, знаеш ли? Точно там ти е проблемът — не някаква девическа свенливост, нито пък онези глупости, че си пленничка и си дошла в Бурса против волята си. Не знам защо не съм го забелязал досега. Сигурно съм бил заслепен от страст. Истинският проблем е, че ти си напълно, изцяло побъркана. — Както винаги, когато беше ядосан, Калид говореше английски със силен акцент.

— А ти, предполагам, си олицетворение на разума, като си платил огромна цена за жена, която си видял един-единствен път, след което прибягваш до непочтени средства, за да я съблазниш — не му остана длъжна Сара.

— Какви непочтени средства? Какво искаш да кажеш? Тази вечер беше ли измамена или насилена по някакъв начин? Ако е така, на мен този факт ми е убегнал изцяло.

— Това, че ми даде тази книга… — Сара се изправи, уви кафтана около тялото си и затегна колана.

— И това наричаш непочтено средство? — Калид не откъсваше поглед от лицето й. — Сега ще ме обвиниш, че мислех за теб?

— Не си мислил за мен, нито си проявил загриженост.

— Тогава какво съм правил, по дяволите? — Калид вече кипеше от ярост.

— Съблазняваше ме. Знаеш точно какво да направиш, за да ме размекнеш, да ме накараш да се подчиня на желанията ти. Имал си предостатъчно опит в това отношение с много други жени. Не отричам, че действа и при мен. Нямам представа защо, но е истина. Четох някъде, че за всяка жена съществува един мъж, пред когото тя е безпомощна. Явно за мен това си ти.

— Ти не си безпомощна, Сара, още по-малко в този момент — отвърна мрачно той.

— Бих искала да си тръгна.

— Можеш да си вървиш. Имаш думата ми, че няма да опитвам отново. Няма да разговарям с теб насаме, няма да получаваш подаръци от мен, няма да те прегръщам. Няма да ме видиш, докато не стане време да те отведа в американското посолство.

Сара бързо излезе от покоите на пашата и се върна в харема, а евнусите вървяха на крачка зад нея.

Калид пресуши на един дъх още една чаша ракия и втренчи поглед в ръцете си, същите ръце, които съвсем скоро бяха галили Сара, като почти я бяха накарали да се предаде. Но тя не го беше направила и сега той се напиваше, опитвайки се да забрави. Нищо не ставаше според плана му.

Беше си мислил, че като освободи Сара, тя ще осъзнае, че всъщност не иска да си тръгва. Беше си мислил, че като се грижи всеотдайно за нея след опита на Фатма да посегне на живота й, ще я накара да разбере, че тя означава за него повече от жена за забавление в леглото. Беше си мислил, че тя изпитва към него нещо повече от страстта, която възникваше съвсем естествено между двама красиви млади хора, каквито бяха те. Беше се надявал, че ако я освободи от златната клетка, тя ще долети обратно при него.

Но беше сгрешил. В действителност тя щеше да си отиде и за това той трябваше да обвинява само себе си. Защо, когато ставаше дума за нея, не можеше да види положението такова, каквото всъщност бе? Беше ли наистина тя толкова различна от другите жени, които бе познавал? Тя винаги реагираше по неочакван начин, което го удивляваше и смущаваше. И го караше да се чувства толкова самотен.

Калид допи питието си и си наля ново.

Сара щеше да се върне в Америка и да се омъжи за някой чиновник, продавач или учител, някой безличен мъж, който нямаше да знае как да я накара да стене от удоволствие, който никога нямаше да види как страните й се покриват с руменина, когато тя се отдаваше на страстта. Само мисълта за това караше кръвта му да кипва и да изпитва непреодолимото желание да изпочупи всички мебели в палата. Вместо това Калид запрати чашата си в стената, течността се разплиска встрани, а стъклото се счупи на малки кристални парченца.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме придружиш на този малък излет — обърна се Козем към Сара. — Моят внук ми каза колко са ти харесали Сладките води, затова си помислих, че сигурно ще се радваш да дойдеш отново тук, преди да заминеш.

Сара махна фереджето от лицето си и хвърли преценяващ поглед към старата жена. Пътуваха в луксозната кола на Козем, седалките бяха отрупани с толкова много меки възглавнички, че жените седяха като върху пухкав облак. От двете им страни яздеше по един войник, главният евнух ги следваше на светлокафявия си кон.

— Защо ме гледаш така? — попита Козем.

— Когато се готвиш да заложиш някой капан, приличаш много на Калид — отвърна Сара.

— Напротив, той прилича на мен. Аз съм му баба и съм дошла на този свят много преди него.

— Значи не отричате, че тази малка екскурзия е направена с някаква задна мисъл.

— Какво означава „задна мисъл“?

— Означава, че имате скрит мотив, че причината да ме извикате не е тази, която изразихте гласно.

— Значи си мислиш, че съм ти подготвила номер?

— Това изглежда се предава в семейството ви по наследство.

— След като ти вече направи един извод, може ли и аз да направя своя? — Козем истински се забавляваше от ситуацията.

— Разбира се.

— За жена, която ще постигне най-съкровеното си желание, не изглеждаш много щастлива.

Сара извърна поглед и се загледа през прозореца на закрития файтон.

— Сара, ако ни напуснеш и се върнеш в Съединените щати, никога, докато си жива, няма да видиш Калид. Това ли искаш?

— Трябва да си отида.

— Защо?

— Калид не ме обича. — Ако не бе сигурна в това, никога нямаше да си тръгне.

— Глупаво момиче такова! Разбира се, че те обича. Любовта понякога намира израз в саможертвата — отвърна разпалено Козем. — Той те обича достатъчно, за да те пусне да си отидеш, а това е много повече, отколкото можеш да желаеш като доказателство за неговата любов.

— Никога не ми е казвал, че ме обича — отбеляза Сара.

— Делата означават повече от думите, това не е ли така и в твоята страна?

— Така е навсякъде.

— И тогава? Държанието му не ти ли подсказва, че те обича?

— Държанието му ми подсказва, че ме желае, което е нещо съвсем различно.

Едно от колелетата на колата попадна в дупка и двете жени подскочиха. Козем почука с обсипания си със скъпоценни камъни бастун по тавана на колата.

— Този кочияш е глупак — изръмжа тя. — Улучва всяка дупка по пътя, като че ли ги търси нарочно. Значи не можеш да различиш желание от любов?

— Калид не може. Всеки път, когато си помисля, че той изпитва към мен нещо повече, се оказва, че просто иска да ме вкара в леглото си.

— Но какво лошо има в това? Мислила си си, че неговият интерес към теб е бил… — Козем се опита да намери подходящата дума.

— Платоничен?

— Какво е това?

— Просто приятелски.

— Точно така — кимна Козем.

— Не разбирате. Винаги съм знаела, че той ме желае. — Сара се поколеба. — Чувствам се по същия начин.

— Тогава не мога да разбера къде е проблемът?

— Калид желаеше и Фатма и още много други. Аз искам нещо повече.

— Искаш да бъдеш специално за него.

— Да. И се страхувам, че единственият интерес, който представлявам за него, е предизвикателството, което хвърлям в лицето му.

— Мислиш си, че той ще те изостави, когато постигне целта си? — попита Козем.

— Калид е свикнал да получава всичко, което иска — отвърна Сара. — Това, че му се противопоставих, представлява за него нещо ново. Какво ще стане, когато вече не е необходимо да ме преследва, за да ме завоюва? Ако между нас няма истинска любов, ще бъда отстранена като играчка, която вече му е омръзнала.

— А ако има любов?

— Ако има любов, не съм забелязала никакви доказателства.

— Как можеш да кажеш това? Докато беше болна, Калид направо подлуди доктор Шакоз. Обърна палата наопаки, за да открие човека, който те отрови.

— Направил го е, за да може в бъдеще да топля леглото му — отвърна безстрастно Сара.

Козем я погледна сериозно.

— Гледаш много хладнокръвно и студено на внука ми, Сара.

— Той ме купи, valide pashana, след това ме доведе тук и ме заключи като уловено в плен животно. Не отричам, че той ме вълнува, но също така никога няма да забравя циничния, пресметлив начин, по който ме избра, като че ли съм някакъв апетитен плод, който можеш да си купиш на пазара.

— В Империята нещата се уреждат точно по този начин — отвърна просто Козем.

— Но Калид знае много, много повече. Прекарал е толкова време на Запад!

— Никога не разчитай на това. Вътре в себе си той е истински турчин. Затова иска да те притежава.

Кочияшът отвори вратата на колата и постави подвижната стълбичка. Козем слезе първа, след това се обърна, за да изчака Сара.

— Какъв хубав ден! — отбеляза тя, когато двете се отправиха по пътечката към морския бряг. — Ще ти липсва ли нашето топло време, Сара?

— Сигурна съм в това. През зимата в Бостън е много студено. Въпреки това признавам, че тук имаше дни, в които горещината просто ме убиваше.

Главният евнух и двамата войници застанаха на пост на пътеката, а Козем и Сара се насочиха към павилиона на Накшедил, любимата съпруга на султана.

— Познавахте ли я? — попита Сара, като седна на една от каменните пейки в павилиона и зарея поглед към морето.

— Коя? — Козем се настани срещу нея.

— Майката на Роксалена.

— Тя беше жена с много власт. Беше много умна и не по-малко красива. Упражняваше голямо влияние върху султана.

— Роксалена притежава същите качества.

— Принцеса Роксалена е едно разглезено дете. Тя отказа да се омъжи за внука ми.

— Не мисля, че който и да е от двамата е желал този брак — отвърна Сара, като се усмихна.

— Аз го желаех — отвърна Козем и Сара искрено се разсмя.

— Ще ми липсвате.

— Ами Калид? Той ще ти липсва ли?

Сара сведе поглед към ръцете си, почиващи в скута й.

— Да.

— Никога няма да срещнеш мъж като него.

— Знам — отвърна тихо младата жена.

— Никой друг мъж няма да накара кръвта ти да кипва всеки път, щом го видиш.

Сара не отвърна нищо.

— Готова ли си да направиш тази жертва?

— Трябва.

— Не те разбирам. — Козем поклати глава, удивена.

— Да, знам.

— Можеш да изживееш живота си тук в удобства и лукс, дори и ако по-късно Калид наистина се откаже от теб.

— Никога няма да преживея такова нещо.

— Да бъдеш отхвърлена?

— Да не бъда обичана.

— Мисля, че си твърде горда, мис Сара от Бостън.

— Може би.

— Затова предизвикваш такъв гняв у Калид.

— Защото двамата твърде много си приличаме?

— Той никога няма да признае това — усмихна се Козем.

— Още преди корабът ми да е акостирал в Бостън, Калид ще има нова любимка — заяви твърдо Сара.

— И тази мисъл те безпокои?

— Разбира се.

— Американските жени за мен са просто мистерия — каза Козем, като въздъхна.

— Сигурна съм, че Калид ще се съгласи с теб по този въпрос. Предполагам, за него ще бъде удоволствие да има жени, които не са такава загадка.

— Може и да се отегчи. — Козем се усмихна дяволито.

— Но не за дълго. Разнообразието е истинската тръпка в живота.

— Не мога да си представя, че Калид ще те замени толкова лесно.

— Не би било зле да го имате предвид.

Козем постави ръка върху тази на Сара.

— Надявах се, че ти ще бъдеш майката на следващия паша.

— На челото ми е изписано, че ще напусна двореца.

— А, сега говориш като една от нас. — Козем се изправи и хвана Сара за ръката. — Хайде, ела да се разходим по брега. Толкова е тихо и спокойно.

Двете жени, едната в залеза на живота си, другата — в разцвета на младостта си, тръгнаха бавно по пясъчната ивица, а евнусите ги следваха на дискретно разстояние. Когато стана време да се връщат в колата, започнаха бавно да изкачват хълма. И двете искаха да удължат колкото бе възможно повече тази последна среща.

Изведнъж, точно когато стъпиха на пътеката, зад тях се разнесе тропот от копитата на галопиращи коне. Главният евнух се втурна към тях с изваден меч, а двамата войници вдигнаха алебардите си, като се оглеждаха тревожно за източника на шума.

Към тях в бесен галоп приближаваха трима конници, облечени в тъмни роби. Лицата им бяха покрити с качулки, които разкриваха само очите им. Сара видя ужасена как първият от конниците повали главния евнух с огромната си тояга. Младата жена сграбчи ръката на Козем и се опита да избяга, но старата жена се спъна и двете паднаха на колене на земята.

Сара вдигна поглед само за да види как една дълга ръка се протегна и я сграбчи. Започна да се съпротивлява и да рита безпомощно с крака, но въпреки това бе доста грубо извърната настрани, с лицето надолу, и бе преметната на галопиращия кон. Козем започна да крещи. Войниците се опитаха да достигнат ездача, но напразно — непознатите вече изчезваха в далечината, а копитата на конете им вдигаха облак прах.

Всичко стана буквално за секунди. Козем седна на земята, ридаейки. Войниците се втурнаха към нея и й помогнаха да се изправи на крака.

— Кои бяха тези хора? — попита Козем.

— Бедуини — отвърна единият войник, а другарят му коленичи до главния евнух.

Когато погледна към Козем, изражението на лицето му бе мрачно. Знаеше как ще реагира Калид на тази новина.

— Какво? — Козем все още не можеше да повярва.

— Любимката на пашата е отвлечена от бедуините!