Пантерата и перлата

ГЛАВА 12

— Отвлечена от бедуините! — изстена Роксалена. — О, не! Какво ще стане сега с моята американска приятелка?

— Калид е тръгнал по следите им — каза Осман.

— Сигурен ли си?

— Да. Турхан ага присъствал, когато Козем приела братовчед й Джеймс и му казала, че внукът й се отправил сам да я спаси. Самият Турхан ми го каза, когато го срещнах на пазара в Бурса.

— Тогава Сара има голям шанс! — въздъхна с облекчение Роксалена. — Ако някой може да я върне обратно, то това е Калид.

— Мислех си, че не го харесваш. — Осман почувства остро жегване, ревнуваше, че тя имаше доверие в друг мъж.

— Исках да се омъжа за него не повече, отколкото той за мен, но знам много добре на какво е способен. Когато иска нещо, Калид прави всичко възможно да го постигне. — Роксалена замълча за момент. — Очевидно той желае Сара, и то много — добави замислено тя.

— Твоята приятелка е по-издръжлива, отколкото изглежда. Бившата фаворитка на пашата се опита да я отрови, но тя го преживя.

Роксалена изпусна дълбока въздишка.

— Сара много искаше да научи какво представлява животът в харема. Мисля си, че сега вече знае достатъчно.

— Турхан каза, че в Двореца на орхидеята се носели слухове, че Калид е искал да екзекутира отровителката и помощника й според закона на нашите деди, но старата господарка го убедила да ги изгони.

— И защо Калид я е послушал?

Осман само сви рамене.

— Най-вероятно Козем е казала на пашата, че на Сара няма да й хареса, ако той ги убие.

— Така е, нямаше да й хареса. В Америка за такива неща се водят съдебни процеси и никого не убиват по заповед от един човек.

— Какво значи съдебни процеси?

— Група американци стоят в една стая и слушат, докато съдиите обсъждат случая и изслушват свидетелите. След това решават дали затворникът да бъде наказан или да го пуснат да си върви.

Осман я изгледа недоумяващо.

— Истина е. Сара сама ми разказа. Тя мисли, че тази система е много по-справедлива от нашата. И трябва да ти призная, че по-скоро бих повярвала на няколко турски граждани, отколкото на думата на непостоянен човек като баща ми.

Двамата отстъпиха крачка назад и се скриха, когато на няколко крачки от тях мина дежурният телохранител, който носеше пушка на рамото си. Затаиха дъх, докато стъпките му не заглъхнаха в далечината.

— По-добре да тръгваш — прошепна Осман. — Ще се видим утре вечер на същото място.

Роксалена се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата, след това сложи фереджето си. Излезе от сенките и пое по пътеката, която минаваше през Градината на съпругите на султана и водеше към харема.

— Мисля, че отново трябва да отидеш при помощник-секретаря Дънфорд — заяви твърдо Беатрис Уулкът.

Джеймс отпи още една глътка от джина „Буудълс“ преди да отвърне раздразнено:

— Вече ти казах, Беа, този човек няма да ми помогне. Интересува се само да не предизвика неприятности на висшестоящите и да запази работата си. Последното нещо, което ще направи, е да обезпокои местните власти за изчезването на някаква незначителна туристка като Сара.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Ще чакам да получа някакви новини от valide pashana.

— Наистина ли си мислиш, че тази старица ще ти каже какво става? Ако пашата иска да задържи Сара, а както изглежда това е така, няма да получиш никаква вест, дори и той да я спаси от бедуините.

— Ако имаш някакви други предложения, Беа, с удоволствие ще ги изслушам — отвърна уморено Джеймс, като пресуши чашата си. Изгубих три дни само за да успея да се добера в двореца и единственото, което можах да науча, е това, което току-що ти казах.

Беатрис замълча и се огледа наоколо, като че ли някоя спасителна идея би могла да се е скрила в стаята.

— Ще изчакам една седмица и отново ще опитам — заяви Джеймс.

Беатрис само кимна в знак на съгласие. В стаята настъпи напрегната тишина.

— Добре дошла отново у дома. — Козем топло прегърна Сара. — Изглеждаш много добре за някой, оцелял от отвличане от бедуини. Толкова се тревожехме за теб.

— Чувствам се чудесно, благодаря — отвърна Сара, като хвърли скришом поглед към Калид, който й се усмихна в отговор.

Сара леко се изчерви.

Тайната размяна на погледи обаче не остана скрита за Козем.

— Искаш ли да се изкъпеш и да си починеш в харема? — попита тя. — Мемтаз те очаква.

— След вечеря искам да дойдеш в покоите ми. — При звука от плътния му глас Сара вдигна глава и го погледна, след това смутено извърна очи.

— Отведете ikbal в харема — обърна се Калид към стоящите в очакване евнуси.

Проследи с поглед Сара, която напусна помещението, придружена от ескорта си, след това се хвърли на трона, като преметна крак през страничната облегалка и се усмихна на Козем.

— Разбирам, че всичко е минало добре — заяви сухо тя.

— Тя ми се отдаде!

Козем кимна с разбиране.

— Да, мога да предположа. Тя постоянно те следи с поглед, докосва те колкото е възможно по-често и се държи като ученичка, лудо влюбена в учителя си.

Калид затвори очи.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея.

Козем извади лист хартия от широкия си ръкав и му го подаде.

— Какво е това? — попита Калид.

— Адресът на братовчед й в Константинопол. Докато теб те нямаше, той дойде тук и аз го приех. Обещах да му пратя вест, ако науча нещо за Сара.

— Дай ми го! — Гласът му бе остър и рязък. Козем му подаде листчето. Той му хвърли един поглед, след това го разкъса на парченца и ги пръсна по пода.

— Защо си позволила на този човек да влезе в двореца? — Калид бе извън себе си от яд. — Той вече ми изпрати писмо чрез американското посолство и аз му отговорих, че не мога да го приема в близко бъдеще.

— Бях отчаяна, Калид! Не знаех дали някога ще видя някой от двама ви отново! Много добре разбирах как се чувства братовчедът на Сара. Как можеш да допуснеш човекът да се терзае дали тя е жива или не?

— Ти самата току-що я видя! Да ти изглежда болна или нещастна? Точно когато я спечелих, точно когато тя се привърза към мен, ти очакваш да приема този неин роднина, който ще се опита да я убеди да замине с него!

— Ако Сара те обича, ще остане при теб!

— Не ставай смешна. Старият й начин на живот я привлича неудържимо. Имам нужда от време, да я накарам да ме обикне, да я накарам да разбере, че няма бъдеще без мен.

— Значи няма да й кажеш за посещението на братовчед й?

— Не! Освен това ти забранявам да споменаваш нещо пред нея за това!

Козем остана с отворена от удивление уста.

— Забранявам, разбираш ли? — Калид пъхна назидателно пръст под носа й.

— Бих те посъветвала да не правиш това — каза тихо Козем.

— Ако имам нужда от съвета ти, ще ти го поискам — отвърна твърдо Калид. — Сега си върви.

Козем се изправи с цялото достойнство, на което беше способна, и впи проницателните си очи в неговите.

— Върви си и ме остави да помисля — каза той и тя се подчини, като преди да излезе, му хвърли поглед през рамо.

Калид забеляза парченце от разкъсания лист и го ритна ядосано. Нямаше да позволи нищо да застане на пътя му към Сара. Нищо!

— О, толкова сте красива, господарке. Господарят ми ще бъде много доволен.

Сара носеше дълга набрана риза от фина бяла коприна, с широки ръкави и копчета от седеф. Ризата бе поръбена със златна нишка, а самата коприна бе прозрачна, така че тялото й прозираше през нея. Над ризата бе сложила кафтан от розов брокат със сатенен колан в наситено розов цвят, закопчан с аметистова брошка. На главата й се кипреше кокетна кадифена шапчица, избродирана с перли, а косата й се спускаше свободно по гърба. Костюмът се допълваше от перлени обици, които висяха от аметистови клипси и малки бели обувки.

— Дрехите са толкова красиви! — възкликна Мемтаз. — Макар че няма дълго да останете с тях. — Мемтаз хитро се засмя.

Сара се усмихна и поклати глава. От Мемтаз не можеше да се скрие нищо.

— Изглеждате толкова щастлива, господарке. Защо се противопоставяхте на пашата толкова дълго?

— Прекалено… сложно за обяснение е, Мемтаз.

— Какво значи сложно?

— Значи, че има много неща, с които трябваше да се съобразявам и… о, забрави за това. Извикай евнусите да ме отведат при Калид.

Калид я очакваше в предната стая на покоите си. Когато видя Сара да влиза през вратата, просто протегна ръце и тя се хвърли в прегръдките му.

— Липсваше ми — въздъхна Сара. Калид вече разкопчаваше колана й.

— Защо си облякла толкова много дрехи?

— Мемтаз настояваше да съм облечена както подобава — отвърна Сара, като се разсмя.

Калид хвърли на пода колана и кафтана й, събу обувките й и започна да разкопчава ризата й. Веднага след като се разкри едната снежнобяла гръд, устните му се сключиха около розовото зърно. В продължение на няколко секунди Калид се опита да се пребори с ризата, като я смъкна до кръста й. Сара ахна, когато той просто хвана дрехата и я разкъса нетърпеливо, захвърляйки я настрани.

Калид я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята си. Постави я на леглото и се зае със собствената си риза, но преди да успее да се досъблече, Сара се изправи и го прегърна.

— Позволи ми аз да те любя — прошепна тя, като целуна гърдите му, след това прокара език по дългата тъмна ивица косъмчета, които се губеха под колана на панталона му. Калид се облегна на стената до леглото и се остави на ласките й. Накрая тя коленичи пред него и започна да разкопчава панталона му. Калид отметна назад глава, затвори очи и стисна ръце в юмруци, когато тя го пое в устата си, действайки повече по инстинкт, отколкото от опит. От гърлото му започнаха да излизат нечленоразделни гърлени звуци, дишането му стана късо и учестено, тялото му се напрегна, а Сара можеше да почувства реакцията му и на най-слабото й движение. Накрая той зарови пръсти в косата й и отметна главата й назад.

— Искам да съм в теб. Сега. — Калид я вдигна и я сложи на леглото. Легна при нея, като я обърна по корем и я прегърна изотзад.

— Калид? — Сара изви глава и го погледна недоумяващо.

— Следвай ме.

Калид леко повдигна коленете й, промуши ръка под нея и я привдигна. В следващия миг проникна в нея, а Сара затвори очи, замаяна от удоволствие.

— Добре ли си? — прошепна той, като продължи да се движи.

В отговор Сара изстена безпомощно.

— Искаш ли да спра?

Сара изхлипа в безмълвен протест.

— Не спирай! — едва успя да промълви.

Той не го направи, а когато свършиха, телата им бяха облени в пот. Изтощени, двамата едва си поемаха дъх. В продължение на няколко минути останаха да лежат неподвижни, докато дишането им се успокои и сърцата им възстановиха нормалния си ритъм. След това Калид стана, обу панталоните си и излезе през друга, по-малка врата, която водеше към терасата. Сара се ослуша, но не чу нищо повече. След това също стана от леглото и наметна ризата на Калид, тъй като нейната собствена лежеше разкъсана на пода. Излезе след него на терасата и го видя облегнат на една балюстрада, загледан в покрития с плочи двор.

— Калид?

Той се обърна към нея, протегна ръка и я привлече към себе си. Тя облегна гръб на гърдите му.

— Какво правиш тук? — След залез слънце става толкова студено.

— Това е пустинният климат — отвърна той. — Горещо през деня и студено през нощта. Смяташ ли, че ще свикнеш?

— Аз вече съм свикнала. Както знаеш, в Бостън съвсем не е раят. През лятото е влажно, а през зимата е ужасно студено.

— Липсва ли ти?

— Вече не.

Калид затвори очи, бе невероятно какво облекчение изпита от думите й. Прокара пръсти нагоре-надолу по ръцете й.

— Какво си облякла?

— Ризата ти. Не ми остави кой знае какво.

— Ти трепериш. Искаш ли да се прибираме? Студено ли ти е?

— Не. Просто… Мисля, че все още не съм дошла на себе си. Краката ми треперят.

— Много се радвам, щом мога да те докарам до това състояние. — Калид целуна косите й.

Сара не отговори толкова дълго, че той накрая не се стърпя.

— Какво има?

Тя се поколеба за момент.

— Искам да ми кажеш. — С тези думи тя се извърна и впи поглед в неговия.

— Много жени си карал да се чувстват така, както аз тази вечер. Не мога да спра да мисля за любовниците ти и да се чудя какво ли място заемам сред тях.

— Никоя от тях не беше като теб.

— Но със сигурност те са били по-добри в… това.

— По-добри в какво? — подкачи я той, но когато видя, че тя не се усмихна, отвърна сериозно. — Не, не бяха.

— Но те са били опитни, владеели са изкуството на любовта…

— И точно заради това ти си толкова различна. Можеш ли да си представиш какво е да знам, че съм първият мъж, който те докосва по този начин? Че съм първият, който получава интимните ти милувки?

— Но точно това искам да кажа, Калид. Просто не знам какво да правя.

— Напротив, знаеш. Ти се подчиняваш на страстта си, а тя е най-добрият учител.

— Ти си най-добрият учител. — Тя се надигна на пръсти и го целуна.

— Никоя жена не съм желал така, както желая теб — отвърна той, като я притисна силно към себе си.

Сара се отпусна в ръцете му. Измина известно време, преди Калид да разбере, че тя се смее.

— Какво е толкова смешно? — той я отстрани леко от себе си и я погледна озадачен. Газените фенери, поставени в четирите ъгъла на терасата, хвърляха приглушена светлина наоколо и едва осветяваха лицето й.

— Мислех си за първата ми нощ тук, когато ме отвлече от двореца на султана и колко уплашена бях, когато ме доведоха при теб. — Сара отметна кичур лъскава черна коса, която бе паднала на челото му.

— Не ми изглеждаше уплашена. Доколкото си спомням, ти ме удари.

— Това беше защитна реакция.

— Беше много убедителна. Мислех си, че ме мразиш.

— Никога не съм те мразила, Калид. Но исках да те намразя, което е нещо съвсем различно.

— И защо искаше да ме намразиш?

— Заради ужасния начин, по който ме доведе тук, заради начина, по който ме караш да се чувствам.

— Накарах те да изпиташ непреодолимо желание да ме убиеш. — Калид се усмихна и я залюля в ръцете си.

— Да, понякога. Но по-често си мислех, че просто ще се разтопя под допира ти.

— И това те плашеше?

— Разбира се.

— Защо „разбира се“? Някои жени биха били щастливи да изпитат нещо подобно към един мъж.

— Мъж, който ме упои и ме отвлече!

— Не съм те отвлякъл, Сара. Купих те, според законите на страната.

— Да, но тази практика е против законите на моята страна. Не можеш ли да разбереш, че бях ужасена, че харесвах толкова много мъжът, който се държа по такъв примитивен начин?

— А сега вече не ме мислиш за примитивен?

— Сега си мисля за теб като за мой любовник — отвърна Сара и потърка лице в голото му рамо, вдишвайки силния му мъжки аромат. Прокара гореща диря с езика си по ключицата му и целуна вдлъбнатинката на шията му.

— Ако продължаваш все в този дух, изобщо няма да довършим разговора си — каза той.

— Говорихме достатъчно, не мислиш ли? — Сара спусна ръка към колана на панталоните му.

Калид затаи дъх.

— Съгласен съм с теб. — Хвана я за ръката и я поведе обратно в спалнята.

— Значи, решила си да останеш с нас, Сара? — Козем изпусна тънка струйка пушек от лулата си.

— Не мога да си представя сега да напусна Калид — отвърна Сара.

Намираха се в покоите на Козем, а старата жена преглеждаше една от кутиите си за бижута и решаваше кои от украшенията вече не я интересуват. Те щяха да бъдат предоставени на другите жени от харема.

— Защото те спаси от бедуините?

— Защото искам да съм с него.

— Ами семейството ти? — попита внимателно Козем, като не смееше да погледне Сара.

— Братовчед ми Джеймс очевидно не се интересува от мен — отвърна тъжно Сара, като си помисли за бележката от Роксалена, която й донесе продавачката. — Няма ме от доста време, а не съм получила и вест от него. Предполагам, ще е по-добре да забравя миналото си и да си изградя нов живот тук.

Козем не отвърна нищо.

— Защо ме гледаш така? — попита Сара. — От момента, в който пристигнах, ти се опитваше да ме убедиш да остана.

— Истина е, че искам да останеш с Калид и да му родиш наследник.

— Тогава?

Козем не отговори, само вдигна една брошка, за да я разгледа и Сара. Тя поклати глава, тъй като не я искаше.

— Ако знаеше, че липсваш на хората от семейството си, щеше ли решението ти да бъде същото? — попита Козем с привидно спокоен тон.

Сара й хвърли подозрителен поглед.

— За какво намекваш?

— Намеквам ли? Какво значи намеквам?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — обясни Сара. Козем сви рамене.

— Ами работата ти?

— Когато не се появя в началото на новата учебна година, училищното ръководство ще реши, че трябва да наемат някой друг — отвърна сухо Сара.

— Какво значи училищно ръководство?

— Не се тревожи за това. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

Козем се изправи рязко, като отмести кутията с бижутата настрани.

— Не е ли време да се обличаш за урока по езда? Внукът ми ще те чака.

Сара бавно се изправи.

— Предполагам, че е така — каза тя, като все още се чудеше какво си бе наумила старата жена.

— Тогава върви. — Козем й направи знак да се оттегли.

Сара си тръгна. Веднага щом излезе от помещението, Козем извика един от евнусите, които стояха в коридора.

— Кажи на Турхан ага да се яви при мен в стаята за аудиенции на пашата.

Когато капитанът се появи, Козем премина направо към въпроса.

— Турхан, искам да отнесеш това писмо на адреса, който съм написала на плика. Намира се в Константинопол. — Козем извади писмото от широкия си ръкав.

— В Константинопол ли, господарке?

— Да, освен това искам ти лично да го занесеш. Не трябва да казваш на никого къде отиваш.

— Дори и на пашата?

— Особено на него.

Турхан ага се разтревожи.

— Господарке, не мога да поема такава отговорност…

— Аз ще поема отговорността.

— Как да обясня отсъствието си?

— Аз ще го обясня. Ще уредя всичко. Не мога да поверя тази мисия на никого другиго, освен на теб, Турхан. Сега тръгвай. Искам да заминеш веднага.

Турхан взе плика и се поклони, излизайки от стаята. Козем го проследи с тревожен поглед, като чупеше неспокойно пръсти.

Не знаеше дали е взела правилното решение. Калид искаше да скрие от Сара, че братовчед й беше правил опити да я намери. Но уважението и привързаността на старата жена към Сара се увеличаваха с всеки изминат ден, затова, въпреки че ужасно й се искаше Сара да остане в двореца, разбираше, че това не бива да става с измама. Сара трябваше да вземе сама своето решение, като знае цялата истина. Ако това, че семейството й я търсеше, я убедеше да се върне в Бостън, значи звездите бяха решили така. Калид беше отчаяно влюбен в нея, затова бе готов на всичко, само и само да я задържи, но Козем виждаше ясно положението. Сара заслужаваше да се отнасят с нея като с възрастен човек, способен сам да взема решенията си, а не като дете, чийто живот трябва да бъде направляван.

Козем се изправи и скръсти ръце, тъй като не можеше да удържи треперенето им. Ако Калид узнаеше какво бе направила и Сара си тръгнеше, гневът му щеше да бъде ужасен. Дори голямата обич към баба му нямаше да го спре да я накаже, а в Бурса последната дума имаше той.

Но въпреки всичко Козем изпитваше странно задоволство от факта, че бе предприела нещо. Още от раждането й всички решения в живота й бяха вземани от други, от мъже, а Сара й бе показала, че това не винаги трябва да е така. Въпреки че често й клатеше с укор глава и я порицаваше за независимостта й, Козем бе започнала да й се възхищава.

С постъпката си бе проявила своята независимост.

Калид наблюдаваше Сара, когато приближи препятствието и извика.

— Бъди по-самоуверена Конят веднага може да усети, ако се страхуваш.

Уста се приближи до летвата, след това рязко спря, обърна се и я заобиколи. Конят забави ход и в тръс се приближи до Калид.

— Никога няма да успея да го направя — въздъхна Сара, докато той й помагаше да слезе и подаваше юздите на коняря.

— Напротив, ще успееш. Яздиш от съвсем кратко време и вече искаш да прескочиш най-високото препятствие. Трябва да бъдеш търпелива, Сара. Всяко умение изисква време, за да се усвои. — Калид сложи ръка на рамото й и я прегърна.

— Никога не съм си мислила, че това ще ми харесва толкова — призна си тя.

— Язденето ли?

Сара склони глава на рамото му.

— Тъй като говорим за нови умения… — промърмори тя.

— Да?

— Бих искала да се поупражнявам.

— Да упражняваш какво? — Калид се ухили многозначително.

— Не се прави, че не разбираш какво искам да кажа, Калид!

— Така ли правя?

Сара отвори двойната дървена врата и се обърна на турски към охранителите.

— Не пускайте никой тук.

Войниците отправиха погледи към Калид, който кимна в потвърждение.

— Много те бива да даваш заповеди — разсмя се той, когато влязоха в конюшнята и сепнаха малкото конярче, което излъскваше едно седло.

— Върви навън. Уста трябва да бъде натъркана със слама и напоена — обърна се Калид към момчето, което се поклони и излезе.

Сара помогна на Калид да залости вратата отвътре. След това се хвърли върху него и разкъса ризата му.

— Къде отиде срамежливата Сара? — подкачи я той, докато тя измъкваше ризата от панталоните му. — Къде е онази толкова благовъзпитана мис от Нова Англия? — Тя продължи да го съблича, а той се наслаждаваше на нетърпението й.

— Тя е мъртва — отвърна Сара, като хвърли ризата му настрана и целуна гърдите му. — Погребахме я в онези хълмове на бедуините.

Калид можеше само да се надява, че това наистина е така. Тя посегна към панталона му, но той я хвана за ръката.

— Остави това на мен. Ти винаги се бавиш.

— Ръцете ми треперят.

— А защо ръцете ти треперят? — попита я закачливо той, като пъхна едната й ръка в цепката на панталона. Тя го докосна, а той притвори очи от удоволствие.

— Къде? — попита с натежал от страст глас. Сара се огледа наоколо и забеляза празна ясла.

— Ето там.

Калид грабна едно от одеялата, с които завиваха конете, и го разстла върху сламата, след това я положи върху това импровизирано легло. Само след секунди блузата й за езда и сцепената пола лежаха на безформена купчина отстрани.

— Изглежда никога няма да мога да ти се наситя — промълви той и зарови лице в гърдите й. Едната му ръка се спусна по хълбока й и намери онова място между бедрата й, което я караше да полудява от удоволствие. Тя се притисна към него, приемайки с благодарност милувката му.

— Не ме карай да чакам — прошепна тя, като го привлече върху себе си.

— Кажи ми какво точно искаш.

Тя обви бедра около кръста му, но той се отдръпна.

— Кажи ми! Искам да го чуя!

Тя прошепна нещо в ухото му и почти в същия момент той проникна рязко в нея.

— Да! — прошепна той с дрезгав шепот. — Да, ще го направя.

След това, отдадени на страстта, забравиха за всичко друго.

— Какъв е този звук? — попита Сара, като потри буза в гърдите на Калид.

— Ммм.

— Не чу ли? Като че ли капе отнякъде вода.

Калид се ослуша.

— Това е коритото за поене на конете. Намира се точно под прозореца.

Сара вдигна глава.

— Не знам как ще премина покрай всички онези хора вън, Калид. Те сигурно се досещат какво правихме тук.

В отговор Калид се разсмя.

— Преди малко, доколкото си спомням, не се тревожеше за това.

— Не се подигравай с мен. — Сара го удари с юмрук по рамото.

— Не ти се подигравам. Но те са слуги. Обучени са да си затварят устата.

— Но какво ще си помислят?

— Кой го е грижа какво ще си помислят? — Свикнал с присъствието на слугите, Калид отдавна бе престанал да ги забелязва, освен когато не му потрябваха за нещо.

— Отпрати ги.

Той я погледна невярващо.

— Какво?

— Чу ме, Калид. Отпрати ги някъде, преди да изляза оттук.

Мърморейки си недоволно, той се изправи, облече се, после махна резето на вратата. Сара го проследи с поглед, после го чу как на висок глас раздава команди на турски. Миг по-късно се върна при нея, като клатеше недоволно глава.

— Държиш се глупаво, скъпа.

— Да, знам. Придай го на фалшива скромност.

— Всеки човек в двореца знае, че ти си моя любимка. За никого не е тайна какво правим двамата.

— Но не и в такава близост до тях в конюшнята.

— Самата ти пожела да дойдем тук! — отвърна раздразнен той, сложил ръце на хълбоци.

— Не бъди толкова логичен — отвърна, също раздразнена, тя.

Бързо облече дрехите си и нетърпеливо махна от косата си няколко сламки, като сбърчи нос от миризмата на коне, която се бе просмукала в нея.

— Точно когато си помисля, че си захвърлила цялата викторианска глупост на боклука, ти вършиш нещо такова — каза Калид, като я наблюдаваше любопитно.

— Вината за това носят моите предшественици пуритани.

— Кои?

— Пуританите дошли от Англия и се установили в Масачузетс преди около двеста години. Те се отнасяли много строго с…

— Със секса?

— Да, заедно с много други неща — отвърна тя, като закопчаваше блузата си.

— И предполагам, ти си наследила това отношение? — попита развеселен той.

— Не съм го наследила. То просто витае в атмосферата, в която съм живяла. Както ти си израснал със съзнанието, че един ден ще станеш паша и всеки човек в Бурса ще трябва да ти се подчинява.

— Все пак не съм в състояние да разбера какво общо има това с внезапната ти свенливост пред група слуги.

— Има много общо, повярвай ми — отвърна Сара, като разтърси коси.

— Трябва да се научиш да вършиш каквото искаш, когато и където искаш.

— Това ми звучи като философията на едно разглезено дете — възрази Сара.

— Или на pashana.

— Какво? — Сара не можеше да повярва на ушите си.

— Няма значение. Ела при мен тази вечер и ще ти кажа всичко. — Той вдигна ръката й до устните си и бавно я целуна. — Моят финансов министър сигурно вече ме чака, така че трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Той си тръгна, а евнусите придружиха Сара до харема, където завари Мемтаз изпаднала в силна възбуда. Тя преглеждаше дрехите на Сара, като отваряше чекмеджета и долапи.

— Мемтаз, какво става тук? — попита Сара, застанала на вратата на покоите си.

Мемтаз се обърна с лице към нея и се поклони. Сара я изчака да се изправи, примирила се вече с факта, че никога няма да отучи дребната кавказка от този навик.

— Трябва да ви приготвя за една специална вечер, господарке — отвърна тя, останала без дъх. — Търсех кафтана ви в синьо и сребристо, който толкова много ви отива.

— Каква специална вечер?

— Получих съобщение, че трябва да се представите при пашата, облечена за специален случай.

— Специален случай?

Какво беше това? Защо Калид не й бе казал нищо?

— Да, господарке.

— Мемтаз, ще облека кафтана, но няма да слагам никакви обици, колан или шапка. Омръзна ми да нося цяла камара дрехи всеки път, когато трябва да се явявам пред пашата.

Мемтаз изглеждаше много разстроена.

— Добре, ще направим един компромис — омекна Сара. Малката прислужница мислеше, че не си върши добре работата, ако Сара не излезеше от харема накичена като коледна елха. — Ти ме облечи, а след това аз ще си избера пет украшения.

— Пет?

— Да.

Мемтаз кимна доволно.

Докато Сара приключи с вечерята, изкъпа се и се облече, стана време за срещата й с Калид. Беше се отказала от бижутата и пояса, които бе избрала Мемтаз, но върху себе си имаше достатъчно други украшения. Излезе от харема, като се питаше какво ли е намислил Калид за тази вечер, но той не направи никакъв намек или знак, когато бе въведена при него.

Сара го наблюдаваше любопитно, когато той намали светлината на фенерите и я погледна. Бе облечен в дрехи по западен модел, както често правеше, когато бе с нея. Получаваше се нещо наистина любопитно — тя беше облечена като типична богата жена от Изтока, а той като лондонски плейбой в панталоните си от туид и памучна риза с цвят на слонова кост. Направи й знак да седне, след това й подаде една увита кутия, подпечатана с жълт восък.

— Какво е това?

Той се отпусна в краката й и се облегна на лакът.

— Отвори го.

Сара се подчини. Не беше възможно да му устои.

В кутията имаше чифт кадифени пантофки, украсени със злато и скъпоценни камъни. Сара вдигна едната и я разгледа внимателно.

— Много са красиви. За мен ли са?

— Разбира се. Поръчах да ги направят. Използвах твоите обувки, за да са ти по мярка.

— Благодаря.

— Разбираш ли значението на този подарък?

— Не.

— Така си и помислих. По този начин те моля да се омъжиш за мен.

Сара впи поглед в него, неспособна да каже нищо.

— Като ми подаряваш чифт обувки? — попита тя накрая с глупаво изражение на лицето.

— Такъв е обичаят — усмихна се той.

— Защо?

— Обувките символизират, че ще имаш всичко, от което се нуждаеш до края на живота си. Според обичая, пантофки трябва да получат всички членове на семейството ти. Поръчах един чифт и на Мемтаз.

Сара стоеше и само се взираше в него.

— Какво ще ми отговориш?

Тя отново не каза нищо.

— Все още можеш да се върнеш в Америка, ако такова е желанието ти — каза тихо той. — Аз те моля да останеш с мен в Бурса и да ми бъдеш жена.

Сара се наведе, докосна лицето му, а той я притегли в прегръдките си.

— Защо се колебаеш?

— Това е много важно решение: да изоставиш един начин на живот и да започнеш друг. Никога повече няма да видя дома си, нали?

— Можем да пътуваме.

— Това не е всичко, Калид.

— Какво още има?

— Не искам да бъда pashana.

— Страхувам се, че нямаш избор.

— Но всичките тези хора, които постоянно ми се покланят или се просват в краката ми, ме изнервят.

— Ако ще се почувстваш по-добре, мога да им кажа да те заплюват всеки път, като те видят.

— Не мисля, че е смешно.

— Съжалявам.

— Не може ли да продължаваме както сега? — попита Сара. — Толкова съм щастлива!

— Би ли искала да си взема друга жена? Ще се наложи да го направя заради сигурността на трона ми.

— Не бих го преживяла — отвърна тихо тя.

— Тогава нямаш избор. Искам да бъдеш моя жена и майка на децата ми. Искам да родиш наследника ми.

Мисълта да носи неговите деца я развълнува неочаквано много. Как ще изглеждат те? Дали ще наследят красивото му тяло, тъмни очи и разкошна черна коса? Дали ще бъдат красиви като баща си?

— За какво мислиш? — попита той.

— За бъдещето.

— Искам да го споделиш с мен.

— Когато те срещнах, никога не съм си представяла, че ще водим този разговор.

— Аз пък си представях.

— Знаел си, че ще поискаш да се ожениш за мен още в момента, в който ме видя?

— Знаех, че ще станеш важна част от живота ми. Невъзможно ми е да ти опиша колко.

— Предполагам, че съм чувствала същото, но не исках да го призная дори и пред себе си — каза тихо тя.

— Значи отговорът ти е „да“? — попита той, като пое ръката й и потърка бузата си в нея.

— Да, Калид, ще се омъжа за теб.

— Ще наредя приготовленията да започнат веднага — каза той, като я целуна леко по челото.

— Какви приготовления?

Калид се усмихна.

— Аз съм пашата на този район и трябва да направя официална сватба, за да бъде наследникът ми признат.

— Какво включва една такава сватба?

— Ще пристигнеш в Двореца на орхидеята забулена с плътен воал и облечена в сватбена рокля от червена коприна. След това ще преминеш под копринен тунел, който ще се простира от колата, с която ще пристигнеш, до вратата на двореца. Козем ще те заведе до сватбения трон, който ще бъде издигнат на пиедестал. След като повдигна воала и те видя, ще хвърля монети към зрителите, за да потвърдя, че те приемам като моя жена.

— Защо трябва да ме приемаш?

— При браковете между обикновени хора съпругът често не вижда булката до деня на сватбата.

— О, не, това е ужасно. Искаш да кажеш, че той може да я отхвърли, ако не хареса как изглежда?

— Да.

— Но жената няма такова право.

— Не.

— Чудесен обичай, няма що! Какво друго?

— След това ще има пиршество. Когато то свърши, ще бъдеш доведена в стаята ми от мъжките ти роднини. Понеже ти нямаш такива тук, твоят ескорт ще бъдат мои отбрани войници.

— И после?

— След това ще дойдеш в леглото ми от долната му страна, така ме признаваш за свой господар — каза той, като се усмихна.

— Ще пропуснем тази част. Нещо друго?

— На сутринта трябва да покажем кървавите чаршафи от балкона — продължи Калид със спокоен тон.

Тя го погледна невярващо.

— Ще имаме малък проблем с тази част — каза накрая тя.

Калид се разсмя.

— Ти беше девствена, скъпа. Просто ние не изчакахме официалната церемония, а това за мен не е важно.

— Поданиците ти със сигурност няма да видят нещата по този начин.

— Те изобщо няма да узнаят. Преди мен никой мъж не те беше докосвал и точно това има значение.

— Тогава какво ще правим с чаршафите?

— Ще заколим петел и ще намажем чаршафите с кръвта му.

Сара го погледна, онемяла от изумление.

— Предполагам, че това е шега — прошепна тя.

— Не. Това е обичай.

Сара затвори очи.

— Калид, сигурен ли си, че не си измисляш? — попита тя, а в гласа й се прокрадваше надежда.

— Не, не си измислям. В селските райони, ако не се покажат кървавите чаршафи, съпругът може да се откаже от жена си.

— Наистина ли?

— Да.

— Това е толкова…

— Варварско? — Калид не отделяше поглед от лицето й.

— Знам, че не харесваш тази дума.

— Но тази част от мен те привлича много, нали така?

Сара го погледна, но не отговори.

— Аз не съм мъж, когото би могла да срещнеш у вас на чаено парти или танци, давани от Дъщерите на Американската Реставрация.

— Революция — поправи го Сара.

— Каквото и да е. Знаеш какво искам да кажа.

Сара извърна поглед.

— Откъде знаеш за чаените партита?

— Посетих някои от тях, докато бях в Оксфорд — отвърна той, като изпусна измъчена въздишка.

— Намираш ги отегчителни.

— Много празни разговори, без да се прави нищо.

— Сигурно си предизвикал истинска сензация.

— Да, предизвиквах любопитството на присъстващите. Предполагам, че някои от младите дами очакваха да се появя с нож между зъбите.

— Може би са се надявали — промълви тихо Сара.

— Какво?

— Няма значение. Кога ще се състои церемонията?

— След три дни.

— Три дни! Не ми остава много време.

— За какво?

— За да се приготвя.

— И какво точно трябва да включва това приготовление, скъпа? — попита той, развеселен.

Сара се замисли. Нямаше абсолютно никой, когото да покани, нямаше други познати, освен тези в двореца, всичко, от което имаше нужда, бе тук.

— Какво мислиш? — попита го тя.

— Разбирам. Бъдещите съпруги имат своите мечти. Какви са твоите?

— Да останем заедно завинаги — каза простичко тя.

— Това мога да ти гарантирам.

— И да имам деца, красиви и смели като баща си — добави Сара.

Той не каза нищо, просто вдигна брадичката й и очерта с пръст устните й, очите му блестяха с особен, мек блясък.

— Освен това искам да съм ти най-добрият приятел — допълни тя.

— Но ти си! — Калид леко я положи на килима и започна да съблича дрехите, които Мемтаз така внимателно бе подбрала.

— Мислиш ли, че някога така може да ти омръзна, че да поискаш да ме изпратиш обратно в Бостън? — попита тя, като зарови пръсти в косата му.

— Тогава ще бъдеш твърде стара, за да пътуваш — отвърна той и я целуна.

— О, господарке, никога не е имало по-красива булка! — възкликна Мемтаз, като плесна с ръце и се взря в огромното огледало.

Сара също погледна в огледалото и ахна. Не можеше да повярва, че жената, която я гледаше оттам, е самата тя. Беше облечена в копринена роба с дълги ръкави и високо деколте. Избродираната със златни цветя наметка бе обшита по краищата със злато, и пристегната с колан от същата материя. Диамантена тиара придържаше къс копринен воал, също украсен със злато. По-дълъг воал, бе прикрепен към него. Обиците й представляваха златни халки с огромни висящи перли. Над всичко това, Сара щеше да носи фередже от червено кадифе. То лежеше на леглото до нея, като й напомняше, че след час щеше да стане новата pashana на Бурса.

— Толкова се радвам, че ще можеш да присъстваш на церемонията — обърна се Сара към Мемтаз.

Прислужницата кимна щастливо.

— Пашата покани всички да дойдат. А доктор Шакоз каза, че главният евнух също ще може да присъства за час-два.

— Това е добре — празненството нямаше да е пълно без Ахмед.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита Мемтаз.

— Не. Моля те, кажи на Козем, че съм готова.

Мемтаз излезе, за да доведе старата господарка, която щеше да придружи Сара до колата и след това до тронната зала, където Калид вече ги очакваше.

Пашата крачеше неспокойно напред-назад пред трона си, без да обръща внимание на множеството свои поданици, които чакаха да започне церемонията, на войниците и еничарите, които чакаха заповедите му, на главния евнух, който бе седнал на един стол до вратата. Поради нараняването му бе разрешено да стои седнал в присъствието на господаря му, което бе наистина голямо благоволение. Калид поглеждаше постоянно към вратата, през която щеше да влезе Сара.

Тя наистина се появи, както му се стори след цяла вечност, застанала гордо и царствено зад Козем, която също бе облечена в най-хубавите си дрехи. Той не откъсваше поглед от нея, докато тя се приближаваше към него и застана от едната му страна. Той й се усмихна нежно, повдигна дългия й воал и я погледна в лицето. В същия момент от тълпата излезе Турхан ага и удари с алебардата си по пода.

Калид се извърна вбесен към него, като промърмори няколко проклятия на турски.

Турхан каза нещо на древен церемониален език, което Сара не можа да разбере, но в тълпата се понесе ропот, а Калид рязко се отдалечи от Сара и се насочи към струпаната до вратата тълпа.

— Какво има? — Сара се обърна към Козем, чието изражение бе спокойно. — Какво става?

— Някой се противопоставя на брака ви — отвърна с безизразен глас Козем. — Според нашия обичай церемонията трябва да се прекрати, докато оплакването не бъде разгледано и отхвърлено. Не може да има изключение дори за пашата.

Козем не изглеждаше изненадана от развоя, който бяха приели събитията.

Сара се вцепени от изумление, когато видя през вратата да влиза братовчед й Джеймс. Докато тя гледаше, без да е в състояние да направи каквото и да било, Калид направи знак на двама войници, които веднага хванаха братовчед й и го помъкнаха към вратата.

— Сара! — извика Джеймс, а гласът му се извиси над шума на тълпата. — Не трябва да се омъжваш за този човек!

— Хвърлете го в тъмницата! — изкрещя Калид и войниците веднага тръгнаха да изпълнят заповедта.

— Не можете да ме спрете! — извика Джеймс. — В американското посолство знаят, че съм тук! Дошъл съм да отведа Сара вкъщи!