Пантерата и перлата

ГЛАВА 15

Калид стигна тичешком до преграденото с желязна решетка билетно гише на гарата „Свети Лазар“ и се обърна към продавача на изискан френски.

— Искам да получа сведения за една жена, пристигнала преди два часа с „Ориент Експрес“ от Константинопол.

— Съжалявам, господине, не даваме информация в коя посока пътуват пътниците ни.

Калид извади от джоба на жилетката си банкнота от двеста франка и я размаха пред носа на служителя. Последният я огледа преценяващо.

— Ще трябва да говорите с началник-гарата. Офисът му се намира зад онази арка.

Калид се затича в указаната му посока, като профучаваше покрай мъже и жени, облечени по последна европейска мода, покрай момчета, в кадифени якета и с меки шапки, покрай продавачи на фъстъци и сладолед и униформени носачи, които, изглежда, бяха навсякъде. Дочуваше далечния грохот и свистенето на пристигащ влак. Накрая стигна до офиса, почука на стъклената врата, на която беше написано Maitre d’gare, след което я отвори рязко. Началник-гарата тъкмо се бе заел с обяда си и при нахълтването на Калид вдигна стреснато поглед от хляба и сардините.

— Трябва ми спешно информация за пътничка, която е пристигнала днес с „Ориент Експрес“ — заяви властно Калид. — Продавачът на билети каза, че вие може да ми помогнете.

Началник-гарата остави чашата с бургундско и понечи да заговори. В същото време Калид извади банкнота от петстотин франка и я размаха пред него. Изражението на човека веднага се промени.

— Какво по-точно искате да знаете? — попита той, като пооправи смутено униформата си.

Калид обясни накратко всичко и началник-гарата извади книгата с имената на пасажерите и посоката, в която се бяха отправили. Пръстът му се плъзна по една колона с имена и след малко служителят доволно кимна.

— Да, господине. Както сам казахте, дамата трябва да е пристигнала преди няколко часа. Най-малкото билетът е бил резервиран на нейно име и е бил използван.

— Но тя изобщо не пристигна в хотела!

Началник-гарата само сви рамене.

— Можете ли да ми кажете в кой вагон е била и кои портиери са й взели багажа?

— Анри Дукло и Пиер Монтан.

— Повикайте ги тук. Ако е наела файтон или е отишла в друг хотел, може би е помолила някой от тях да й помогне.

Началник-гарата примирено въздъхна. Калид извади още петстотин франка.

— Дукло е в другата смяна. Ако искате да се срещнете с него, ще трябва да го почакате.

Калид кимна.

— Но Монтан мога да повикам още сега.

Калид отново кимна.

Началник-гарата излезе, а Калид започна да крачи неспокойно из малкото помещение, без изобщо да обръща внимание на окачените по стените разписания на влаковете и на нетърпимата миризма на чесън и сардини, която се носеше от недовършения обяд на чиновника.

Трябваше да намери Сара на всяка цена!

Когато Сара пристигна в Дувър, вече бе късна вечер, затова тя реши да прекара нощта в местната странноприемница „Скачащият елен“. Писмото на Джеймс едва ли щеше да пристигне при леля Емили по-бързо от нея самата и въпреки че беше телеграфирала, не можеше да бъде сигурна, че леля й знае за посещението й. Къщата й се намираше в малко селце без телеграф, така че съобщението със сигурност щеше да се забави. Сара смяташе, че ще е много невъзпитано да пристигне посред нощ.

Стаята й беше удобна, в нея гореше весел огън и въпреки че бе пропуснала вечерята, съдържателката на странноприемницата каза любезно, че може да й приготви пай. Сара осъзна, че умира от глад, което беше съвсем естествено. Сутрин дори не можеше да си помисли за храна, но вечер ядеше с охота, но поради пътуването и гаденето бе пропуснала обяда на кораба. Сара топлеше краката си на огъня, когато на вратата се почука леко и влезе прислужницата с поднос, върху който бе поставена чиния, покрита със салфетка.

— По-добре ли се чувстваш, скъпа? — попита жената, когато забеляза, че Сара бе вдигнала крака върху стола.

Младата жена кимна. Беше чудесно отново да чува около себе си хората да говорят на родния й език, макар и с кентски акцент, който понякога разбираше трудно.

— Видях те, когато пристигна тази вечер, изглеждаше съсипана, ако нямаш нищо против да се изразя така — добави прислужницата, като остави подноса на масата до камината. — Доста неприятно време имаме, нали? Дъжд, дъжд и пак дъжд, нищо, освен бури и порои тази есен. Освен това става и доста студено. Дълго ли беше пътуването?

— Да, пътувах с „Ориент Експрес“ от Турция, след това от Кале пристигнах в Дувър с кораб.

Прислужницата зацъка съчувствено с език, докато махаше салфетката от храната и наливаше ейл в една огромна чаша.

— Доста дълго си пътувала, миличка, нищо чудно че изглеждаш като изцедена. Въпреки това сега се чувстваш по-добре, нали?

— Да, така е. Храната мирише толкова хубаво.

— О, наистина, Алби приготвя най-вкусната храна в цялата област. Няма грешка! Хапни си, хапни си. Трябва да си възвърнеш малко цвета.

Сара започна да се храни и отпи от ейла. Прислужницата я наблюдаваше одобрително, скръстила зачервените си ръце над престилката, а милото й лице бе озарено от усмивка.

— Не си англичанка, нали?

— Не, американка съм.

— Дълго ли си отсъствала от къщи?

— Няколко месеца.

— Сигурно ти е мъчно за Щатите.

— Не осъзнавах колко ми е мъчно, докато не слязох от кораба и не видях знаците, написани на английски. Почувствах го като… приветствие за добре дошла.

— О, сигурно, така и трябва да бъде. Аз никога не съм пътувала в чужбина. Ако човек е щастлив, където живее, той трябва да си остане там.

Сара остави бисквитата в чинията и се загледа през прозореца.

— Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-добре, ако изобщо не бях напускала дома си — промълви тихо тя и за свой ужас, се разрида.

Прислужницата се приближи, приседна в края на леглото и потупа утешително ръката й.

— Хайде, хайде, мис. Неприятности ли имате?

Сара кимна, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Нещо свързано с пътуването ли?

— Да.

— Срещнала си някой мъж, предполагам.

— Как разбра? — удиви се Сара.

— Когато една хубава млада дама има неприятности, причината за това почти винаги се оказва някой мъж. Напуснала си го, така ли? В това ли е проблемът?

— Напуснах го, но има и още нещо. Бременна съм — отвърна Сара, хлипайки.

— Наистина си забъркала голяма каша — въздъхна прислужницата.

Сара изтри сълзите си с ръка, а другата жена й подаде салфетката. Сара я пое, като се чудеше докъде още може да стигне падението й. Започна да избухва в плач пред непознати! Прислужницата й подаде чашата с ейл и Сара отпи голяма глътка, като затвори очи.

— Казвам се Етел — продължи прислужницата. — Тук съм слушала какво ли не, така че спокойно можеш да ми разкажеш всичко.

И Сара го направи, ридаейки и хлипайки непрекъснато.

— Значи си мислела, че той ще те последва — каза Етел по-късно, когато Сара отмести празната чиния и си взе една ябълка.

— В началото бях твърде разгневена, за да мисля за каквото и да било. Просто исках да се махна от него. Но след това той започна да ми липсва ужасно и когато разбрах от Роксалена, че е наредил да наблюдават къщата на Джеймс, си помислих…

— Роксалена е принцесата, нали? — намеси се Етел.

— Да. Тя ми каза, че Калид е наредил нещата така, че да не мога да си купя билет, и аз си помислих, че той забавя тръгването ми, за да се срещне с мен…

— Но не го е направил.

— Не, не го направи. И ето ме сега тук, никога повече няма да го видя, а ще родя детето му и се чувствам толкова…

— Нещастна?

— Точно така. Много нещастна. Искам да кажа, много съм щастлива заради бебето, но мисълта, че трябва да изживея останалата част от живота си без него е непоносима. Разбираш ли?

Етел кимна.

— Но защо си дошла в Англия? Не си ли отиваш вкъщи?

— Искам да посетя леля си. Тя живее в Джилион Срейт. Колко път има до селото?

— Около две мили. Как се казва леля ти?

— Емили Хептън. Вдовица е. Беше омъжена за Джайлс Хептън, дърводелец. Той има магазин в Дувър.

— Познавах го. Често се спираше тук за чаша бира. Въпреки това никога не съм срещала жена му.

— Сега поддържа къщата и живее сама. Всички си мислехме, че леля ще се върне в Бостън, но тя предпочита да остане тук, където е живяла със съпруга си.

— Хората се приспособяват, миличка.

— Но сигурно е толкова самотна — въздъхна Сара, почувствала, че отново ще избухне в сълзи.

— Тогава ще е много щастлива да те види — каза Етел, като се изправи. — Аз трябва да слизам и да се захващам с миенето на съдовете, защото Алби ще има да ме хока. За тази нощ ти си единствената ни гостенка, но барът с часове е пълен с пиещи негодници и ще има цял куп чаши, които ще трябва да се измият.

— Да, да, разбира се, върши си работата. Достатъчно дълго те задържах.

Етел сложи едно дърво в огъня и взе подноса.

— За да ти е топло, на теб и на малкото — каза тя.

— В Турция беше толкова топло, че сега не мога да свикна със студа тук — каза Сара.

— Но Турция е много, много далеч оттук.

Сара въздъхна тъжно.

— Знаеш ли откъде мога да наема файтон утре сутринта?

— Съвсем наблизо има конюшня. Моето момче Хенри работи там — можеш да попиташ за него и да му кажеш, че аз те изпращам. Веднага ще се погрижи за теб.

Сара вдигна поглед към прислужницата и й се усмихна.

— Благодаря ти за любезността и толкова съжалявам за… за… За сцената, която направих.

— Глупости! — възпротиви се Етел. — Не мисли за това. Сега преживяваш труден период. Сутринта ще ти направя хубава английска закуска и докато стане време да видиш леля си, ще се почувстваш много по-добре.

Сара кимна, като се опитваше да не мисли за закуската, тъй като сутринта изобщо нямаше да й е до ядене. Когато вратата се затвори след Етел, стаята й се стори прекалено празна. Сара положи глава на плюшената облегалка на стола и впери мрачен поглед в огъня.

— Кале? — Калид се втренчи невярващо в носача. — Какво искате да кажете с това, че е заминала за Кале?

Анри Дукло разпери безпомощно ръце.

— Точно каквото казах, господине. Американката, която описахте, помоли да й уредим транспорт до Кале.

Калид бе смаян и озадачен. Защо се бе насочила натам, когато можеше да отплува за Бостън направо оттук?

— Тя каза ли нещо друго? — попита Калид.

— Дамата попита по кое време има кораб от Кале до Дувър.

— Защо не казахте веднага! Тя е отишла в Дувър!

Дукло сви рамене.

— Възможно е.

Калид хвърли на мъжа гневен поглед. Ако някой от тези французи отново свиеше рамене по този вбесяващ начин, щеше да получи силен удар в корема.

— Тя каза ли защо отива там? — осведоми се Калид.

— Дамата не спомена нищо.

Калид насочи поглед към началник-гарата, който наблюдаваше сцената с безстрастно изражение. На него вече му бе платено. Калид подаде на Дукло банкнота от двеста франка и благодари. След това излезе от офиса и махна на един файтон, който стоеше пред гарата.

— Откарайте ме на пристанището.

Отне му още два часа и доста бакшиши, докато установи със сигурност, че Сара наистина е заминала за Дувър. Той си купи билет и се качи на кораба. Впил поглед в пенливите вълни, замисли какво да прави нататък.

Беше пропътувал няколко страни по следите на Сара, две нощи изобщо не беше мигвал и бе похарчил безбожна сума пари. Ако я намереше, дори не бе сигурен, че Сара ще поиска да го изслуша, а междувременно собствената му страна оставаше без владетел. Беше тръгнал съвсем сам, против волята на баба си и най-близките си съветници. Но сега беше смъртно изморен и ядосан. Ако трябваше да си признае истината, беше му омръзнало да го смятат за обикновен гражданин. Но сам бе избрал да пътува анонимно. В паспорта си имаше само обикновена снимка, бе облечен в най-прости дрехи. Само дивото му желание отново да види Сара го спря да не се обърне и да си отиде вкъщи.

Калид впи поглед в далечината, светлината постепенно отстъпваше на полумрака, а сивите облаци се сливаха с морския хоризонт, който също изглеждаше сив. Там се намираше Англия, която той добре си спомняше.

Надяваше се Сара да е там.

— Скъпа, така ме изненада! — възкликна Емили Хептън, като целуна Сара по двете бузи. — Когато не чух нищо повече от Джеймс, си помислих, че изобщо няма да дойдеш. Как пътува?

— Наех файтон в една конюшня в Дувър. Кочияшът ме остави в края на улицата.

— Тогава сигурно цялата си се измокрила. Хайде да свалим тези дрехи от теб. — Емили окачи мантото на Сара и другите й дрехи на една закачалка до вратата, а след това я поведе към уютната всекидневна.

Все още валеше, а вятърът духаше в стрехите на малката къща. Двете жени седнаха пред камината. Една котка на сиви ивици се потърка в краката на Емили, след което бързо се стрелна в коридора.

— Саманта е малко срамежлива с непознати — каза Емили, като се усмихна. — Но скоро ще се промъкне тук, за да те погледне отново.

Това развесели Сара и тя сърдечно се разсмя.

— А сега ми позволи аз да те погледна. Не съм те виждала… колко време стана? — зачуди се Емили.

— Десет години.

— Да, така е. Превърнала си се в много хубава жена.

— А ти изобщо не си се променила.

— Да се говорят лъжи, е грях, дете.

— Не говоря лъжи. Изглеждаш точно така, както си те спомням. Спомням си и тази брошка, с формата на камея.

Емили посегна и погали с обич брошката.

— Да. Брошката на баба Гибсън. Винаги я нося.

Емили беше облечена в скромна тъмносиня рокля, която й отиваше много. Сивеещата й червеникава коса беше вдигната на хлабав кок, закрепен с две черни фиби.

— Какво ще кажеш да пийнем малко чай? — попита Емили. — Вече запалих печката, за да приготвя обяд, така че просто трябва да сложа чайника. След това можем да седнем и да си поговорим.

— Звучи чудесно.

Емили стана да сложи чайника, а Сара се огледа наоколо. По-голямата част от стаята се заемаше от камината с дъбова надстройка, върху която бяха наредени различни семейни реликви, дреболии и няколко снимки. Мебелировката бе стара и удобна, на гърба на всеки стол имаше ръчно изработени покривчици, на дивана покривката завършваше с ресни. Тапетите бяха в типично викториански стил на розово-бели ивици, украсени с огромни рози, на прозореца имаше тънки муселинени завеси, привързани през средата със златисти пискюли.

В този момент Емили се върна.

— Чаят ще е готов след няколко минути. Страхувам се, че съм заприличала твърде много на англичаните, що се отнася до чая. Държа да е специално от Цейлон или Китай и споря с продавачите за размера и цвета на листата.

— Тук всички правят така, нали? — попита Сара, а Емили се разсмя.

— Предполагам. Научих се от съпруга си.

Емили зае мястото си срещу Сара и отново хвана плетката си.

— Сега ми разкажи какво става в Бостън. И как прекара ваканцията си.

Сара й разказа подробно последните новини за семейство Уулкът, като внимателно избегна онези моменти, които знаеше, че ще шокират леля Емили. Не й разказа за времето, което прекара с Калид, като остави възрастната жена да си мисли, че единственото, което бе правила в Турция, бе да разглежда забележителности и да гостува на Джеймс и Беатрис. От време на време леля й задаваше по някой въпрос, като стана няколко пъти, за да се погрижи за чая. Накрая Сара свърши разказа си, а Емили отново се изправи.

— Аз съм гладна, а ти, скъпа? Защо не дойдеш с мен в кухнята да видим какво можем да си приготвим?

Сара стана от мястото си и когато мина покрай леля си, възрастната жена сърдечно я прегърна.

— Не е ли прекрасно? Толкова ми липсваше цялото семейство и много се радвам, че реши да се отклониш малко от пътя си, за да ме видиш. Колко време ще останеш?

— Само тази вечер. Утре трябва да бъда на „Атлантик Стар“, който пътува за Бостън. Следващият параход е чак след месец.

— О, надявах се, че ще останеш поне няколко дни. Живея сама, откакто Джайлс почина.

— Имаме цялата вечер на разположение — отвърна мило Сара и последва Емили в кухнята.

Калид погледна отчаяно сивите стени на третата странноприемница, която посети за тази вечер, и въздъхна. Може би имаше десет подобни заведения в този район и той изобщо нямаше представа в кое от тях е отседнала Сара. Не беше сигурен дали не се е качила на някой параход веднага след като е пристигнала в Дувър. Не беше много вероятно, тъй като бе пристигнала късно вечерта, но пък тя винаги успяваше да го изненада. Калид огледа групата мъже, събрали се да изпият по чаша бира. Съдържателят се приближи към него.

— Вие ли сте собственикът? — попита той. Мъжът кимна.

— Търся една американка, която може да се е отбивала при вас — заяви Калид. — Висока, русокоса, със светла кожа и сини очи. Виждали ли сте такава жена?

Собственикът само го измери с поглед и продължи да бърше плота на бара. Калид въздъхна примирено и извади от портфейла си банкнота с лика на кралица Виктория. Мъжът се обърна към една жена, която мина покрай Калид, като носеше две чаши ейл.

— Какво има?

— Този джентълмен иска да говори с теб — каза собственикът и изчезна зад една подвижна врата.

Етел изтри влажните си ръце в престилката. Измери с поглед непознатия — висок, строен, с мургава кожа, разкошна черна коса и пронизващи тъмнокафяви очи. Пристъпи крачка напред, след това се спря.

— Какво мога да направя за теб? — попита предпазливо тя.

— Търся една американка, която може да е спирала тук — започна Калид. Тъкмо понечи да извади още една банкнота от портфейла си, когато Етел го сряза:

— Прибери си парите!

Калид я погледна изненадан.

— Защо искаш да я видиш? — попита жената.

— Тя ми е годеница. Или по-скоро, беше.

— Тогава защо не е с теб?

— Това е дълга история.

— Сигурно.

— Скарахме се и тя ме напусна. Тръгнах след нея, за да си я върна.

Етел го измери с леден поглед. Калид прокара пръсти през косата си.

— Вижте какво, госпожо, изминах дълъг път и съм изморен. За мен е от изключително значение да намеря младата дама, но ако не желаете да ми помогнете, просто ми кажете. Нямам време за губене.

— Я по-спокойно, господинчо, ще ти помогна, разбира се. Исках само да се уверя, че няма да причините повече неприятности на Сара.

Калид светкавично сграбчи ръката й.

— Познавате Сара?

— Тя беше тук.

— Къде е сега? — настоя Калид, като се огледа неспокойно наоколо.

— Бъди спокоен, не се крие в килера — отвърна сухо Етел.

— Кажи ми!

— Спри да крещиш, иначе току-виж се появила Алби и ще ти даде да разбереш! — сряза го Етел.

Калид я пусна.

— Така е по-добре. — Етел потърка мястото, където я бе стиснал.

— Ти наистина ли си крал или нещо такова?

— Или нещо такова.

— Е, това няма кой знае какво значение тук.

— Разбирам.

— Ако искаш да ти кажа нещо за Сара, ще трябва да се отнасяш с мен с уважение — заяви Етел, като кръстоса ръце пред гърди, наслаждавайки се на моментната си власт.

Отначало Калид я погледна недоумяващо, след това хвърли в смут всички посетители на „Скачащия елен“, като се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Моля те, кажи ми къде е Сара — помоли тихо той.

— Ей, какво става там, Етел? — провикна се Алби, която бе влязла от задното помещение и гледаше Калид така, като че ли младият мъж си бе изгубил ума.

— Хайде, стани, синко, стани. — Етел се почувства страшно неудобно. Не бе очаквала той да реагира така.

Калид се изправи, без да я изпуска от поглед. Тя въздъхна и се предаде.

— Сара отиде да види леля си в Джилион Стрейт.

— Къде е това? — извика Калид през рамо, тъй като вече се бе отправил към вратата.

— На около миля-две оттук. Може да попиташ всекиго.

— Къде мога да наема кон?

— Малко по-надолу има конюшня. Там работи синът ми Хенри. Той сигурно е откарал твоята дама до мисис Хептън. Попитай за него.

Калид се обърна бързо, втурна се обратно към Етел, сграбчи я в прегръдките си и залепи на устните й звучна целувка. Когато я пусна, тя се олюля. Беше зашеметена от изненада.

— Благодаря, благодаря. Никога няма да те забравя. Как беше името — Хептън?

— Точно така.

Калид направо излетя през вратата, като остави всички в странноприемницата да зяпат изумени след него.

— Кой, по дяволите, беше този? — осведоми се Алби.

— Просто влюбен младеж — отвърна Етел, като докосна леко устните си.

Емили топлеше вода, за да измие съдовете от закуската, когато котката й се стрелна от кухнята в гостната. Емили попи с ръкав очите си и отиде да види кой идваше към къщата. След като Сара си тръгна, тя често избухваше в плач, затова много не й се искаше да посреща други посетители. Но когато отвори вратата, пред нея застана най-красивият и екзотичен мъж, когото бе виждала някога.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, като се чудеше дали не се е сдобила с нови съседи от Индия или от Изтока.

— Търся Сара Уулкът — заяви направо непознатият.

— Аз… аз съм леля й — отвърна изненадана Емили.

— Мога ли да говоря с нея?

— Тя не е тук. Тръгна преди около час, за да се върне в Америка.

Пак я беше изпуснал! Отчаян, Калид удари силно с юмрук по входната врата. Емили изпищя и се опита да се скрие в къщата, но Калид я улови и я обърна с лице към себе си.

— От кое пристанище ще тръгне? Как се казва корабът? — извика той, като я държеше здраво.

Емили примигна и се отпусна в ръцете му. Беше пребледняла като платно. Калид я вдигна и я внесе вътре, проклинайки нетърпението си, което бе причина за уплахата й. Сега жената можеше да припадне, преди да му даде толкова необходимата му информация.

Калид я сложи внимателно на дивана и бързо разтърка китките й, като изчака лицето й отново да възвърне цвета си.

— Няма да сторя нищо лошо на племенницата ви, мисис Хептън. От много време я търся, затова се ядосах, че отново я изпуснах, това е всичко.

— Какво искате от нея?

— Да я направя своя съпруга.

Очите на Емили се разшириха от изумление.

— Искате да се ожените за нея?

— Да. Тъкмо щяхме да го направим, когато се скарахме и тя ме напусна.

— Къде?

— В Турция.

— Сара не ми каза нищо за това.

— Мога да разбера защо го е направила, но това е истината. Не разполагам с много време, за да ви убедя, мисис Хептън. Предполагам, че корабът й ще отплува скоро?

Емили го погледна и не отвърна нищо.

— Поне ми дайте шанс да поговоря с нея.

— Вие не сте англичанин? — попита неочаквано тя.

— Не, не съм.

— Но говорите с британски акцент.

— Учих няколко години тук. Моля ви, мисис Хептън!

— Как се срещнахте със Сара?

— Аз съм пашата на Бурса, една огромна област в Турция, която Сара посети. — Калид си представяше каква щеше да бъде реакцията на Сара, ако го чуеше да описва по такъв начин тяхната среща.

— И тя се е съгласила да се омъжи за вас?

— Да, да! Вие можете да проверите всичко това, като се обадите на братовчед й Джеймс, но точно сега нямам време да ви обяснявам подробно.

Емили отново не каза нищо.

— Мисис Хептън, сам съм, не съм въоръжен и единственото нещо, което имам в момента, е взет под наем кон, който е завързан за едно дърво наблизо. Трябва да говоря със Сара. Ще ми кажете ли накъде се е отправила?

Настоятелната молба накрая я убеди, че човекът няма лоши намерения.

— Пристанището на Уелингтън Стрийт — каза тя. — Корабът се казва „Атлантик Стар“. Сара нае файтона на съседката, тъй като не искаше да я изпращам. Ако имате бърз кон, можете да успеете да я настигнете. Тръгна в девет часа, а корабът отплава в единайсет.

Калид пое ръката й и я целуна, след това се втурна навън. Емили бавно го последва, наблюдавайки го как скача на коня и го подкарва в луд галоп.

Емили се облегна на рамката на вратата, чудейки се дали е постъпила правилно.

Сара стоеше на палубата на презокеанския кораб и гледаше шумната тълпа под себе си. Все още продължаваха да пристигат закъснели пътници, които се качваха по дървената стълба, помъкнали багажа си. Пристанът бе пълен с приятели и роднини, които се скупчваха близо до кораба, за да пожелаят успешен път на тези, които отплуваха. Зад двата огромни комина сирената изпищя. Сара се стресна и тъкмо се готвеше да се обърне и да влезе във вътрешността на кораба, когато забеляза някакъв човек, който се вряза в тълпата.

Сара се вгледа по-внимателно. Един конник, галопираше по пристана, а хората се отдръпваха и му правеха път, така че той пореше тълпата подобно на акула морската шир. Когато конникът се приближи, тя чу изненаданите викове на хората и видя смаяна как конят прескочи въжетата, които обграждаха натоварените стоки, и се приземи на дървената площадка пред кораба.

Пътниците се насъбраха до перилата, любопитни да узнаят причината за суматохата, а няколко моряка се затичаха към долната палуба. Капитанът даде знак на един от подчинените си да слезе и да разбере какво става.

Един мъж от охраната се пресегна да хване коня за юздите, но не успя и цопна във водата. В този момент изпищя полицейска свирка, след миг се появиха и самите полицаи, като си проправяха път към кораба.

Очите на Сара се разшириха от изумление, когато позна ездача.

Беше Калид.