Парламентьорът

9.

Зак се обади по-късно от обичайното време, в десет часа и двадесет минути вечерта. Ако предишния ден беше ядосан заради акцията в бедфордширската ферма, сега вече бе изпаднал в почти истеричен бяс.

Найджъл Крамър имаше достатъчно време да предупреди Куин, като се обади от колата си на път за Скотланд Ярд. Когато Куин постави слушалката върху телефона, Сам за пръв път го видя да дава израз на чувствата си. Той закрачи мълчаливо из апартамента, а двамата му помощници седяха и го наблюдаваха със страх. Те бяха чули основната част от обаждането на Крамър и имаха усещането, че всичко ще се провали.

От напрежението на самото очакване на разговор по специалната линия, без дори да се знае дали похитителите изобщо са чули радиопредаването или как ще реагират, ако са го слушали, на Сам започна да й се гади. Когато телефонът най-сетне иззвъня, Куин вдигна слушалката и отговори с присъщото му спокойствие и добро настроение. Зак дори не си направи труда да поздрави.

— Куин, американско копеле такова, този път наистина няма да ти се размине. Ти май ме вземаш за глупак, а? Само че глупакът си ти, приятелче. Щото ще изглеждаш същински глупак, когато погребваш Саймън Кормак.

Уплахата и учудването на Куин бяха убедително изиграни.

— Зак, какви, по дяволите, ги приказваш? Сега пък какво има?

— Не на мен тия — изкрещя похитителят и дрезгавият му глас започна да се повишава. — Ако не си чул новината, питай твоите приятелчета от полицията да ти кажат. И хич не ми разправяй, че туй било лъжа; излязло е от вашето тъпо посолство.

Куин убеди Зак да му каже какво е чул, въпреки че знаеше. Докато разказваше, Зак се поуспокои, а и времето му изтичаше.

— Зак, това е лъжа, измислица. Тръгнем ли да разменяме заложника, ще бъдем само ти и аз, друже. Сам, без оръжие. Никакви електронни джаджи, никакви номера, никакви ченгета, никакви войници. Както ти кажеш, където кажеш, когато кажеш. Само тъй ще се навия да дойда.

— Да, ама вече е късно. Щом твоите хора искат труп, ще го имат.

Беше готов да затвори. За последен път. Куин знаеше, че ако това стане, всичко ще свърши. Дни, седмици по-късно, някой някъде щеше да влезе в някоя къща или апартамент — чистачка, пазач, агент за продажба на недвижимо имущество — и щеше да го открие. Единствения син на президента, прострелян в главата или удушен, полуразложен…

— Зак, моля те, задръж още няколко секунди…

Пот се стичаше по лицето на Куин. За пръв път през изминалите двадесет дни голямото напрежение, на което беше подложен, пролича. Съзнаваше, че до провала остава само една крачка.

В кенсингтънската централа група техници на Телеком и полицейски служители бяха вперили очи в мониторите и слушаха безумните изблици по линията. На Корк Стрийт, под паважа на красивия Мейфеър, четирима души от MI5 не смееха да мръднат на столовете си, докато гневът се изливаше в стаята от високоговорителя, а ролките на магнетофона безшумно продължаваха да се въртят.

В подземието на американското посолство на Гровнър Скуеър се намираха двама техници от отдела за електронно наблюдение и проследяване и трима агенти на ФБР, плюс Лу Колинс от ЦРУ и представителят на ФБР Патрик Сеймър. Новината за сутрешното радиопредаване ги беше събрала тук, в очакване на нещо подобно на това, което слушаха и от което не им ставаше по-леко.

Фактът, че всички радиостанции в страната, включително и радио „Сити“, отделиха два часа за опровержение на лъжливото сутрешно обаждане, нямаше значение. На всички им беше ясно — изтичането на информация може да се отрича през цялото време, но това не променя нищо. Както беше казал Хитлер, хората вярват най-много на големите лъжи.

— Моля те, Зак, изчакай да се свържа лично с президента Кормак. Само двайсет и четири часа още. Или цялото това време ще отиде напразно. Президентът има власт да нареди на тези задници да се разкарат оттук и да остави всичко на теб и мен. Само ние двамата… само на нас може да се разчита да оправим нещата. Моля те, след тези двайсет дни, дай ми още един… Двайсет и четири часа, Зак, само двайсет и четири часа…

Настъпи мълчание. Някъде по улиците на Ейлсбъри, Бъкингамшир, един млад детектив се движеше нехайно към редицата от телефонни кабини.

— Утре по това време — каза Зак най-накрая и затвори.

Той излезе от кабината и току-що беше завил зад ъгъла, когато цивилният полицай приближи от съседната улица и погледна към кабините. Всички бяха празни. Осем секунди не му достигнаха, за да види Зак.

Куин остави слушалката, отиде до дългата кушетка, легна по гръб с ръце под главата и втренчи очи в тавана.

— Мистър Куин — нерешително се обади МакКрей. Въпреки неколкократните уверения, че може да пропуска „мистър“, стеснителният млад служител на ЦРУ продължаваше да се отнася към Куин като към свой учител.

— Млъквай — отсече Куин.

Съкрушеният МакКрей, който тъкмо се канеше да попита дали Куин не иска кафе, отиде в кухнята и все пак приготви за всички. В това време иззвъня третият, „обикновеният“ телефон. Обаждаше се Крамър.

— Е, всички чухме това — каза той. — Как се чувствате?

— Скапан — отговори Куин. — Научихте ли кой се е обадил в радиото?

— Все още не — каза Крамър. — Помощник-редакторката, която е приела съобщението, още е в полицейския участък в Холборн. Кълне се, че гласът е бил на американец, но как би могла да е сигурна? Твърди, че човекът звучал доста убедително, знаел какво се казва в такива случаи. Искате ли запис от предаването?

— Малко късно е вече — каза Куин.

— Какво смятате да правите? — попита Крамър.

— Да се моля. Ще измисля нещо.

— Желая ви успех. Сега трябва да отивам в Уайтхол. Ще поддържам връзка.

След това позвъниха от посолството. Сеймър. Поздравления за начина, по който Куин се беше справил… Ако можем нещо да направим… Това е проблемът, помисли си Куин — някой правеше твърде много шибани неща, та чак миришеше. Но не го каза.

Беше преполовил кафето си, когато стана от кушетката и се обади в посолството. В подземието веднага вдигнаха слушалката.

Отново Сеймър.

— Искам да ми осигурите връзка с вицепрезидента Одел по специална линия, която не се подслушва — каза той — и то веднага.

— Ъ-ъ-ъ, виж, Куин, вече съобщихме на Вашингтон какво стана тук. Ще получат ленти със записите всеки момент. Мисля, че ще е по-добре първо да ги чуят и да обсъдят…

— Ако до десет минути не ме свържете с Майкъл Одел, сам ще му се обадя по откритата линия — каза Куин спокойно.

Сеймър се замисли. Обаждането по откритата линия беше опасно. АНС можеше да го засече със сателитите си. Британската правителствена служба по комуникациите също щеше да го прихване, както и руснаците…

— Ще му се обадя и ще го помоля да говори с теб — каза Сеймър.

Десет минути по-късно Одел беше на телефона. Във Вашингтон беше 6 часа и 15 минути сутринта и той все още се намираше в жилището си в Обсерваторията. Но го бяха събудили половин час преди това.

— Куин, какво, по дяволите, става там? Току-що чух някакви глупости за лъжливо обаждане до радиото…

— Господин вицепрезидент — каза Куин без да повишава глас, — има ли някъде край вас огледало?

Одел замълча озадачено.

— Да, има.

— Ако се огледате в него, ще видите носа на лицето си, нали?

— Чакай, това пък какво е? Е, добре, виждам носа на лицето си.

— Също така сигурно, както виждате носа си, Саймън Кормак ще бъде убит до двайсет и четири часа…

Той замълча, за да даде възможност на поразения мъж седнал на ръба на леглото си във Вашингтон, да осъзнае добре думите му.

— Ако не…

— Добре, Куин, давай направо.

— Ако диамантите с пазарна цена два милиона долара не са в ръцете ми утре до изгрев слънце, лондонско време. Този разговор се записва, за протокола. Приятен ден, господин вицепрезидент.

Той постави слушалката обратно. В другия край на линията вицепрезидентът на Съединените американски щати в продължение на няколко минути използва такива изрази, които щяха да го лишат от гласовете на пуританското мнозинство, ако тези почтени граждани можеха да го чуят отнякъде. Когато свърши, той се обади на телефонния оператор.

— Свържете ме с Мортън Станърд — каза той. — В дома му, където и да се намира. Само ме свържете с него.

Анди Ланг беше изненадан, че го потърсиха толкова скоро. Срещата беше насрочена за 11 часа преди обяд и той пристигна десет минути по-рано. Въведоха го, но не в офиса на главния счетоводител, а в този на генералния директор. Главният счетоводител седеше до директора. Високопоставеният служител посочи на Анди Ланг стол срещу бюрото му. След това стана, отиде до прозореца, загледа се за малко в покривите на Сити, обърна се и заговори. Тонът му беше мрачен и леденостуден.

— Вчера, мистър Ланг, сте посетили моя колега, след като сте напуснали Саудитска Арабия по някакъв съмнителен начин и сте отправили сериозни обвинения, поставящи под съмнение почтеността на мистър Стийв Пайл.

Ланг се притесни. Мистър Ланг? Къде остана „Анди“? В банката винаги се обръщаха един към друг на малки имена, част от семейната атмосфера, на която Ню Йорк държеше.

— И представих голям брой компютърни разпечатки в подкрепа на това, което открих — каза той предпазливо, но със свито сърце. Имаше нещо нередно в цялата работа.

Генералният директор махна презрително с ръка при споменаването на доказателствата, представени от Ланг.

— Пак вчера, аз получих подробно писмо от Стийв Пайл. Днес проведох с него доста дълъг разговор по телефона. За мен, както и за главния счетоводител тук, е съвсем ясно, че вие сте мошеник, Ланг, и освен това сте вършили злоупотреби.

Ланг не можеше да повярва на ушите си. Той потърси с поглед подкрепа от счетоводителя. Човекът гледаше в тавана.

— Запознат съм с фактите — заяви генералният директор, — с всички факти. С истинските факти.

В случай, че Ланг не знаеше за какво става дума, той разказа на младия мъж онова, което му беше известно и което смяташе, че е вярно. Ланг злоупотребявал с пари от сметката на клиент — министерството на строителството. Сума, не особено голяма за мащабите на Саудитска Арабия, но напълно достатъчна за целта: един процент от всяка сума, изплащана по фактура на изпълнителите от министерството. За нещастие, мистър Амин не обърнал внимание на цифрите, но мистър Ал Харун забелязал несъответствията и предупредил мистър Стийв Пайл.

Генералният директор в Рияд проявил твърде голяма колегиалност и се опитал да спаси кариерата на Ланг, като настоял единствено всички пари да бъдат върнати в сметката на министерството, нещо, което вече било сторено.

В отплата за проявената солидарност от страна на неговия колега и от яд, че е бил лишен от присвоените пари, Ланг прекарал цяла нощ в клона на банката в Джеда, фалшифицирайки данни, за да „докаже“, че е злоупотребено със значително по-голяма сума, с прякото участие на Стийв Пайл.

— Но разпечатките, които донесох — възпротиви се Ланг.

— Подправени, разбира се. Ето тук разполагаме с истинските данни. Тази сутрин наредих нашия централен компютър да бъде включен към компютъра в Рияд и да се извърши проверка. Истинските данни са тук, върху бюрото ми. Те ясно показват какво е станало. Единият процент, който сте откраднали, е върнат. Други пари не липсват. Репутацията на банката в Саудитска Арабия е спасена, слава Богу — или по-скоро благодарение на Стийв Пайл.

— Но това не е вярно — запротестира Ланг твърде остро. — Измамата, която Пайл и неговият неизвестен съучастник вършеха, беше за десет процента от сметките на министерството.

Генералният директор изгледа смразяващо Ланг, а след това погледна към доказателствата, които малко преди това бе получил от Рияд.

— Ал — попита той, — да виждаш някакви данни за отклонявани десет процента?

Счетоводителят поклати глава.

— При всички случаи това би било абсурдно — каза той. — Предвид сумите, които се превеждат, един процент лесно може да стане незабелязан в тамошното огромно министерство. Но не и десет процента. Годишната финансова ревизия, която предстои през април, щеше да открие измамата. И къде щяхте да попаднете тогава? В някоя мръсна килия на саудитските затвори, до края на живота си. А и липсват основания да мислим, че правителството на Саудитска Арабия няма да е на власт следващия април, нали така?

Генералният директор се усмихна студено. Казаното не подлежеше на съмнение.

— Не — заключи счетоводителят, — боя се, че случаят е приключен. Стийв Пайл направи услуга не само на всички нас, той направи услуга и на вас, мистър Ланг. Той ви спаси от доживотна присъда.

— Която, по мое мнение, вероятно заслужавате — допълни генералният директор. — Ние, разбира се, не можем да ви я наложим. Нито пък желаем скандал. Осигуряваме служители по договор за много банки от Третия свят и скандал не ни трябва. Но, вие, мистър Ланг, вече не сте един от тези служители. Пред вас е заповедта за уволнение. Разбира се, и дума не може да става за обезщетение, нито пък за препоръчително писмо. А сега, моля ви, вървете си.

Ланг беше наясно с присъдата си. Никога вече нямаше да може да се занимава с банково дело в която и да е част на света. Шестдесет секунди по-късно той беше на тротоара на Ломбард Стрийт.

Във Вашингтон Мортън Станърд слушаше запис от обаждането на вбесения Зак, докато ролките на магнетофона върху заседателната маса в Залата за Кризисни ситуации се въртяха. Комисията се беше събрала тук, за да избегне досадните телевизионни камери, които бяха постоянно насочени към прозорците на Залата на Кабинета.

Новината, която бе дошла от Лондон, че всеки момент предстои размяна, вярна или не, беше разбунила отново духовете на пресата във Вашингтон. От ранни зори Белият дом беше залят с телефонни обаждания и за пореден път говорителят на правителството се чудеше какво да каже.

Когато записът най-сетне свърши, осемте члена на комисията, присъстващи в стаята, мълчаха потресени.

— Диамантите — изръмжа Одел. — Къде, по дяволите, са тези диаманти?

— Готови са — отговори веднага Станърд. — Извинявам се, че бях толкова оптимистично настроен в началото. Нямам представа от тези неща, мислех, че приготвянето на пратката ще отнеме по-малко време. Но всичко вече е готово — почти двадесет и пет хиляди различни по големина камъка, всички истински и на стойност малко повече от два милиона долара.

— Къде са? — попита Хюбърт Рийд.

— В сейфа на шефа на ню-йоркското представителство на Пентагона. Те се занимават със закупуването на системи от Източното крайбрежие. Сейфът, по понятни причини, е абсолютно сигурен.

— А как ще бъдат пренесени до Лондон? — запита Брад Джонсън.

— След час имам среща с един от старите експерти на военновъздушните сили — отговори Станърд. — Той ще ни посъветва кой е най-добрият начин да доставим пакета там.

— Ще ни трябва кола на Компанията, която да ги вземе, като пристигнат и да ги отнесе на Куин в апартамента — каза Одел. — Лий, ти ще уредиш това. Апартаментът е ваш, в края на краищата.

— Няма проблеми — отговори Лий Алегзандър от ЦРУ. — Ще наредя Лу Колинс лично да ги вземе щом самолетът кацне във военновъздушната база.

— Това трябва да стане до утре сутринта, лондонско време — каза вицепрезидентът. — В Лондон, в Кенсингтън, до утре сутринта. Имаме ли вече информация как ще стане размяната?

— Не — отговори директорът на ФБР. — Не се съмнявам, че Куин ще уточни подробностите с нашите хора.

От военновъздушните сили предложиха за презокеанския полет да се използва едноместен реактивен изтребител F-15 „Ийгъл“.

— Той ще има необходимата далечина на полета, ако го оборудваме с FAST комплекти — каза генералът от ВВС на Мортън Станърд в Пентагона. Трябва да донесете пакета във военновъздушната база на Националната Гвардия в Трентън, Ню Джърси, не по-късно от четиринадесет часа.

Пилотът, когото избраха за мисията, беше опитен подполковник с над седем хиляди летателни часа на F-15. В предиобедните часове самолетът в Трентън бе подложен на такова техническо обслужване, каквото не помнеше за цялото си досегашно съществуване. FAST комплектите бяха монтирани към въздушните колектори на левия и десния борд. Тези комплекти, противно на името им — fast означава „бърз“ — не допринасят за увеличаване скоростта на Ийгъла; съкращението се получава от Гориво и Датчик за Технически Цели (FAST — Fuel And Sensor Tactical) и всъщност представляват допълнителни горивни резервоари за полети на големи разстояния.

Без товар и допълнително оборудване на борда, Ийгълът може да носи 11 000 литра гориво, което му осигурява преход от четири хиляди и петстотин километра. Допълнителните 3 000 литра във всеки от FAST комплектите увеличават това разстояние на близо шест хиляди километра.

Докато обядваше със сандвич в навигационната зала, подполковник Бауърс обмисляше плана на полета. От Трентън до военновъздушната база на САЩ в Апър Хейфорд, край Оксфорд, разстоянието беше четири хиляди и осемстотин километра. Метеоролозите му бяха осигурили данни за силата на вятъра на избраната от него височина 16 000 метра и той изчисли, че полетът ще трае около пет и половина часа при скорост близка до тази на звука, като ще му останат към две хиляди литра гориво.

В два часа след обяд от военновъздушната база Андрюс край Вашингтон излетя въздушна цистерна КС 135. Тя се отправи към източното крайбрежие, където на височина 15 000 метра щеше да осъществи скачване с Ийгъла.

В Трентън се получи забавяне в последната минута. В три часа подполковник Бауърс беше вече в летателен костюм и готов да полети, когато дългата черна лимузина от ню-йоркското бюро на Пентагона влезе през главния портал. Един цивилен служител, придружен от генерал от ВВС, му връчи обикновено плоско дипломатическо куфарче и листче хартия с комбинацията на ключалката.

В същия момент в базата пристигна още една лимузина без отличителни знаци. Между двете групи служители се състоя оживено съвещание на пистата. В края на краищата взеха дипломатическото куфарче и листчето с комбинацията от Бауърс и ги отнесоха на задната седалка в една от колите.

Куфарчето бе отворено и съдържанието му — плоска кутия с размери от 20 х 25 х 8 сантиметра, обвита в черно кадифе, бе прехвърлена в ново дипломатическо куфарче. Него връчиха на нетърпеливия подполковник.

Изтребителите-прехващачи не са предназначени за носене на товар, но под седалката на пилота бе осигурено място за куфарчето. Подполковникът излетя в три часа и тридесет и една минути след обед.

Той издигна стремително самолета на височина 15 000 метра, повика цистерната и дозареди горивните резервоари, за да се отправи към Англия с пълен товар. След зареждането подполковникът се издигна на 16 000 метра, определи по компаса курса към Апър Хейфорд и увеличи мощността, за да достигне скорост, близка до тази на звука. Самолетът „улови“ очаквания попътен западен вятър над Нантъкет.

Три часа след излитането на Ийгъла от пистата в Трентън, от летище Кенеди излетя пътнически Джъмбо Джет по посока на лондонското летище Хийтроу. В отделението на първа класа седеше висок, добре облечен млад мъж, който бе пристигнал за полета от Хюстън. Там той работеше в една от големите нефтени корпорации, на име Пан-Глоубъл, и се чувстваше привилегирован, че неговият работодател, самият собственик, го бе натоварил с изпълнението на тази дискретна мисия.

Младият човек нямаше ни най-малка представа какво съдържа пликът в джоба на сакото му, което бе отказал да предаде на стюардесата. Нито пък искаше да знае. Досещаше се само, че в него сигурно се намират поверителни служебни документи, които не могат да бъдат изпратени по пощата или с факс, или поверени на някоя куриерска служба.

Указанията бяха ясни; беше ги повтарял много пъти. Трябваше да отиде на определен адрес, в определен ден — на следващия ден — в определен час. Не трябваше да звъни на вратата, просто да пусне плика в пощенската кутия, след това да се върне на летището и оттам — в Хюстън. Уморително, но просто. Не пиеше алкохол и тъй като беше време за коктейл, а вечерята все още не бе поднесена, той се загледа през прозореца.

Зимното небе над вълните на Северния Атлантик отдавна бе придобило мастилено-черен цвят, но звездите над слоя от облаци ярко блестяха. Младият мъж, зареял поглед през илюминатора, не би могъл да знае, че някъде далеч напред, в тъмнината, ревяха двигателите на друг реактивен самолет, поел курс към Англия. Нито той, нито подполковник Бауърс щяха някога да научат за съществуването на другия, нито пък че и двамата бързаха към английската столица с различни мисии; и нито един от тях нямаше да разбере какво точно пренася.

Подполковникът пристигна първи в Лондон. Колесниците на самолета докоснаха пистата в Апър Хейфорд точно по график, в един часа и петдесет и три минути сутринта местно време, нарушавайки съня на жителите на селцето под него, докато правеше последния завой към сигналните светлини. От кулата съобщиха накъде да рулира и най-накрая той спря в ярко осветен хангар, чиито врати бяха веднага затворени, след като подполковникът изгаси двигателите. Когато отвори прозрачния капак на пилотската кабина, към него приближиха командирът на базата и един цивилен. Заговори цивилният.

— Вие ли сте подполковник Бауърс?

— Да, сър.

— Носите ли пакет за мен?

— Нося едно дипломатическо куфарче. Под седалката е.

Той се протегна уморено, излезе от кабината и затрополи надолу по металната стълба към пода на хангара. Ама че начин да видиш Англия, помисли си подполковникът. Цивилният се качи на стълбата и измъкна куфарчето. Протегна ръка за кода на комбинацията. Десет минути по-късно Лу Колинс беше в лимузината на Компанията, на път за Лондон. Пристигна в кенсингтънския апартамент в четири без десет. Лампите все още светеха, никой не беше лягал да спи. Куин седеше в дневната и пиеше кафе.

Колинс постави дипломатическото куфарче върху ниската масичка, погледна листчето и започна да набира комбинацията. Той извади от куфарчето плоския, почти квадратен и обвит в кадифе пакет и го подаде на Куин.

— Имаш ги преди изгрев слънце — каза той.

Куин пое пакета. Тежеше малко повече от килограм.

— Искаш ли да го отвориш? — попита Колинс.

— Няма нужда — каза Куин. — Ако са стъклени — част от тях или дори само един — някой сигурно е поставил на карта живота на Саймън Кормак.

— Не биха сторили това — каза Колинс. — Не, всички са истински. Смяташ ли, че ще се обади?

— Моли се да го направи — отговори Куин.

— А размяната?

— Ще трябва да я уредим днес.

— Как ще го направиш, Куин?

— Както аз реша.

Той се запъти към стаята си да се изкъпе и преоблече. За доста хора последният ден на октомври щеше да бъде твърде тежък.

Младият мъж от Хюстън кацна в шест часа и четиридесет и пет минути сутринта лондонско време и тъй като носеше само малък сак с тоалетни принадлежности, мина бързо през митницата и влезе в голямата зала на Трета сграда. Той погледна часовника си и видя, че трябва да чака три часа; Достатъчно време, за да използва умивалнята, да се освежи, да закуси и да вземе такси до центъра на лондонския Уест Енд.

В девет и петдесет и пет той застана пред вратата на висок и безличен жилищен блок, една пресечка след Грейт Къмбърланд Плейс, в района на Марбъл Арч. Беше подранил с пет минути. Бяха му казали, че трябва да е точен. От отсрещната страна на улицата го наблюдаваше мъж, седнал в кола, но той не знаеше това. Разхожда се напред-назад в продължение на пет минути, а после, точно в десет, пусна дебелия плик в пощенската кутия на блока. Нямаше портиер, който да го вземе. Пликът остана да лежи върху изтривалката зад вратата. Доволен, че е изпълнил това, което му бяха наредили, младият американец тръгна обратно към Бейзуотър Роуд и скоро спря такси, което го откара до Хийтроу.

Той едва бе завил зад ъгъла, когато човекът в паркираната кола слезе, прекоси улицата и влезе в блока. Живееше тук вече няколко седмици. Беше седял в колата само за да се увери, че младежът отговаря на описанието, което му бяха дали и че не го следят.

Мъжът вдигна падналия плик, качи се в асансьора, слезе на осмия етаж, влезе в апартамента си и го отвори. Изпита задоволство, докато четеше, а дъхът му излизаше със сумтене и свистене през изкривените проходи на носа му. Ървинг Мос държеше в ръцете си писмо, с последните, по негово мнение, инструкции.

В кенсингтънския апартамент утринта минаваше в мълчание. Напрежението беше почти осезаемо. В телефонната централа на Корк Стрийт, на Гровнър Скуеър, хората седяха приведени над апаратите в очакване Куин да каже нещо или пък МакКрей или Сам Самървил да отронят някоя дума. Говорителите мълчаха. Куин беше дал ясно да се разбере, че ако Зак не се обади, всичко е било напразно. Че ще трябва да започне щателно търсене на изоставена къща и труп.

Зак така и не се обади.

В десет и половина Ървинг Мос излезе от апартамента в Марбъл Арч, качи се на паркираната кола, която беше наел и се отправи към падингтънската гара. Брадата, която беше пуснал в Хюстън по време на планирането на операцията, променяше формата на лицето му. Канадският му паспорт беше изкусно подправен и му осигури безпроблемно влизане в Република Ирландия, а оттам, с ферибота — и в Англия. Шофьорската му книжка, също издадена в Канада, не предизвика съмнение при дългосрочното наемане на малката кола. Беше живял тихо и без да привлича внимание зад Марбъл Арч седмици наред, един от чужденците, повече от милион, в английската столица.

Той беше достатъчно вещ като агент, за да може да изчезне от полезрението в който и да е град. Освен това Лондон му беше познат. Знаеше как стават нещата тук, къде да отиде, за да получи това, което иска или от което се нуждае, имаше връзки в подземния свят, беше достатъчно умен и опитен, за да не допуска грешки, които биха привлекли вниманието на властите към един от гостите на столицата.

Писмото от Хюстън съобщаваше последните новости, даваше му подробности, които не биха могли да се кодират като съобщения за и от Хюстън под формата на ценови листи за пазарни продукти. Имаше и допълнителни указания, но най-интересна беше информацията от Западното крило на Белия дом, най-вече влошеното здравословно и психическо състояние на президента Джон Кормак през последните три седмици.

Най-сетне имаше квитанция за багажната магазия на падингтънската гара, нещо, което можеше да бъде пренесено през Атлантика само на ръка. Не знаеше, нито пък искаше да знае как е стигнала до Лондон от Хюстън. Не беше нужно. Знаеше как е стигнала до него и вече я държеше в ръката си. В единадесет часа преди обяд я използва.

Той не направи никакво впечатление на служителя от английските железници. За един ден през службата му преминаваха стотици пакети, сакове и куфари — някои бяха оставяни за съхранение, други получавани обратно. Едва след три месеца непотърсените пакети биваха сваляни от рафтовете и отваряни, за да бъдат изхвърлени, ако не можеха да установят чии са. Квитанцията, която му представи тази сутрин мълчаливият мъж в сив габардинен шлифер, по нищо не се различаваше от останалите. Той тръгна покрай редиците рафтове, намери номерирания багаж — малък платнен куфар — и го предаде. Таксата така или иначе беше предварително платена. До края на работния ден щеше да е забравил за тази размяна.

Мос отнесе куфара в апартамента си, разби евтините ключалки и разгледа съдържанието му. Всичко беше на мястото си, точно както му бяха казали. Погледна часовника си. Оставаха му три часа до тръгване.

На тиха улица, в предградията на едно градче, разположено на по-малко от шестдесет километра от Лондон, имаше къща. В определен час той щеше да мине с колата си покрай нея, както правеше всеки втори ден, а положението на стъклото откъм страната на шофьора — затворено догоре, полуотворено или свалено до долу — щеше да даде на наблюдателя информацията, която му беше необходима. Днес за първи път стъклото на прозореца щеше да бъде свалено до долу. Мос постави във видеокасетофона касета със свръхтвърдо садомазохистично порно, която беше купил в Лондон — знаеше къде се продават такива — и се отпусна в креслото, готов да се наслаждава.

Анди Ланг излезе от банката почти в шоково състояние. Малко са хората, които преживяват подобно нещо — да видят как цялата им кариера, изграждана с огромни усилия в продължение на години, пропада пред очите им и се разпилява на малки парченца, които не могат да бъдат събрани отново. Първата реакция е объркване, втората — нерешителност.

Ланг скиташе безцелно из тесните улици и вътрешни дворчета, скрити между оживените пътни артерии на лондонското Сити, най-древната част на столицата и център на търговския и банков свят на Англия. Той минаваше край стените на манастири, в които някога са отеквали молитвите на францисканци, кармелити и йезуити, край сградите на гилдии, където търговци са се събирали да обсъждат пазарите по света, докато съпругите на Хенри VIII били екзекутирани малко по-надолу, в Тауър; край изящни малки църкви, проектирани от Рен след големия пожар през 1666 година.

Мъжете, които забързано го подминаваха, както и привлекателните млади жени, чийто брой непрекъснато растеше, мислеха за цени на стоки, за изгодни покупки или за моментни раздвижвания в борсовите курсове, които биха могли да се превърнат в тенденция или да си останат просто моментни раздвижвания. Те използваха компютри вместо пачи пера, но резултатът от тяхната работа от векове оставаше един и същ — търговия, покупки и продажби на неща, които други хора произвеждаха. Този свят бе завладял въображението на Анди Ланг преди десет години, точно когато завършваше училище, но той никога вече нямаше да бъде част от него.

Обядва леко в малко заведение за сандвичи на една уличка, наречена „Куците монаси“, където някога отците са куцукали на един крак, а другият бил завързан назад, за да ги боли в името на Божията слава, и реши какво да прави.

Довърши кафето си, качи се на метрото и се върна в апартамента на Бофорт Стрийт, Челси, където предвидливо пазеше фотокопия на доказателствата, които беше донесъл от Джеда. Когато човек няма какво повече да губи, той може да стане много опасен. Ланг реши да напише всичко от начало до край, да приложи копия от разпечатките, за които знаеше, че са истински и да изпрати по един екземпляр на всеки от членовете на Управителния съвет на банката в Ню Йорк. Имената на членовете на съвета не бяха тайна за никого; техните служебни адреси сигурно фигурираха в американското издание на „Кой кой е“.

Не виждаше причина да страда мълчаливо. Нека Стийв Пайл да се попритесни малко за разнообразие, мислеше си той. И изпрати на генералния директор в Джеда лично писмо, с което го уведомяваше какво смята да направи.

Зак най-сетне се обади в един часа и двадесет минути, в разгара на обедния пиков час, когато Ланг довършваше кафето си, а Мос бе изпаднал в транс докато гледаше порнографски филм с участието на малолетни деца, пристигнал съвсем наскоро от Амстердам. Той беше в телефонна кабина, една в редицата от четири, разположени на гърба на пощата в Дънстъбъл. Все още се намираше на север от Лондон.

Куин се беше изкъпал и преоблякъл по изгрев слънце — този ден слънцето наистина грееше ярко от синьото небе и във въздуха се долавяше съвсем лек хлад. Нито МакКрей, нито Сам се бяха сетили да го попитат дали му е студено, но той бе облякъл джинси, новия кашмирен пуловер върху ризата си и кожено яке с цип.

— Куин, обаждам се за последен път…

— Зак стари приятелю, зяпнал съм една фруктиера, голяма фруктиера и познай какво, а? Пълна е до шибания си ръб с диаманти, които блещукат като живи. Давай да се разберем, Зак. Давай да се разберем, сега е моментът.

Картината, която беше обрисувал, накара Зак да спре насред изречението.

— Хубаво — каза гласът по телефона, — чуй сега какво ще направиш…

— Не, Зак, или ще го направим както аз кажа, или всичко отива по дяволите и има да чакаш до второ пришествие…

Подслушвачите в Кенсингтънската централа, на Корк Стрийт и Гровнър Скуеър онемяха от изумление. Или Куин много добре знаеше какво прави, или щеше да предизвика похитителя да затвори. Куин продължи да говори без да спира.

— Може и да съм копеле, Зак, но съм единственото копеле в цялата тая проклета каша, на което можеш да имаш доверие и ще трябва да ми се довериш. Имаш ли молив…?

— Аха. Виж какво, Куин…

— Ти виж, приятелче. Искам да идеш в друга кабина и до четирийсет секунди да ми се обадиш на този номер. Три-седем-нула-едно-две-нула-четири. Хайде, бегом!

Той изкрещя последната дума. По-късно Сам Самървил и Дънкан МакКрей щяха да кажат при разпита, че са били също тъй втрещени, както и хората, подслушващи линията. Куин пусна слушалката, сграбчи дипломатическото куфарче — диамантите все още бяха вътре — и се втурна към вратата на дневната. Обърна се в движение и кресна:

— Стойте тук!

Изненадата, крясъкът, властната команда ги задържаха приковани по местата им в продължение на пет жизненоважни секунди. Когато стигнаха до вратата на апартамента, чуха завъртането на ключа от другата страна. Явно беше поставен там в ранните утринни часове.

Вместо да вземе асансьора, Куин хукна по стълбите, а иззад вратата долетя първият крясък на МакКрей, последван от силен ритник по бравата. Между подслушващите вече настъпваше хаос, който скоро щеше да прерасне в неудържима врява.

— Какво, по дявалите, прави той? — прошепна един от полицаите в кенсингтънската централа на колегата си и в отговор получи свиване на рамене. Куин тичаше по стълбите от третия етаж към фоайето. При разпитите щеше да стане ясно, че американецът, който се намирал в подслушвателния пост в партерния апартамент, не помръднал от мястото си, защото не трябвало да го напуска. Неговата задача била да записва разговорите в апартамента на третия етаж, да ги кодира и да ги предава по радиопредавателя на Гровнър Скуеър за декодиране и подслушване от намиращите се в подземието хора. Така че си останал на мястото.

Куин прекоси фоайето петнадесет секунди след като тръшна слушалката на телефона. Портиерът англичанин в стаичката си повдигна глава, кимна и отново се зачете в последния брой на Дейли Мирър. Куин бутна вратата на блока, която се отваряше навън, затвори я след себе си, постави под рамката дървен клин, който беше издялал скришом в тоалетната и я ритна силно. След това прекоси улицата, като се провираше между колите.

— Какви ги приказват, как тъй се измъкнал? — изрева Кевин Браун в подслушвателния пост на Гровнър Скуеър.

Той беше прекарал цялата сутрин там, седейки в очакване, както правеха всички останали — американци и англичани — на поредното и може би последно обаждане на Зак. Отначало звуците, долитащи от Кенсингтън, бяха просто озадачаващи; чуха затварянето на телефона, чуха как Куин извика някому „Стойте тук!“, а след това няколко тръшкания, несвързаните възклицания и викове на МакКрей и Самървил, после през равни интервали зазвучаха удари, като че ли някой риташе врата.

Сам Самървил се беше върнала в стаята, викайки към микрофоните: „Той се измъкна! Куин се измъкна!“. Хората в подслушвателния пост чуха въпроса на Браун, но Сам Самървил не можеше. Браун трескаво се опитваше да грабне телефона, който щеше да го свърже със специалния му агент в Кенсингтън.

— Агент Самървил — прогърмя гласът му, когато тя вдигна слушалката, — тръгвайте след него.

В този момент петият ритник на МакКрей счупи ключалката на вратата. Той се втурна към стълбите, следван от Сам. И двамата бяха по чехли.

Магазинът за плодове, зеленчуци и деликатеси от другата страна на улицата, срещу апартамента, чийто номер Куин бе открил в телефонния указател в един шкаф в дневната, се наричаше „Брадшо“, на името на първия му собственик, но сега го държеше някакъв джентълмен от Индия — мистър Пател. Куин бе наблюдавал през прозореца как подрежда изложените отпред плодове или изчезва вътре, за да обслужва клиенти.

Куин бе на отсрещния тротоар тридесет и три секунди след края на разговора със Зак. Той се промуши между двама минувачи и нахлу в магазина като ураган. Телефонът се намираше на тезгяха, до касовия апарат, зад който стоеше мистър Пател.

— Хлапетиите крадат от портокалите вън — каза Куин непринудено.

В този момент иззвъня телефонът. Разкъсван между телефонно обаждане и откраднати портокали, мистър Пател реагира като всеки добър индийски търговец и изскочи навън. Куин вдигна слушалката.

Реакцията на хората в кенсингтънската централа беше бърза, а разпитите щяха да покажат, че са направили всичко, което зависи от тях. Но те загубиха няколко от четиридесетте секунди поради голямата изненада, а после възникна технически проблем. Оборудването им за „прихващане“ бе включено към специалната линия в апартамента. Когато някой позвънеше на този номер, електронната им централа проследяваше обратно източника на обаждането. След това компютърът показваше, че номерът, от който се осъществява обаждането, е на тази и тази телефонна кабина, намираща се на определено място. Това отнемаше между шест и десет секунди.

Те вече бяха открили номера, от който се обаждаше Зак, но когато той смени кабината, въпреки че тя се намираше в съседство с първата в Дънстъбъл, го загубиха. По-лошото беше, че сега той звънеше на друг лондонски номер, към който не бяха включени за прослушване. За щастие, те бяха успели да запишат номера, който Куин беше продиктувал на Зак. Въпреки това прехващачите трябваше да започнат отначало и механизмът за откриване на обаждащите се трескаво проверяваше двадесетте хиляди номера, обслужвани от централата. Те се включиха към телефона на мистър Пател четиридесет и осем секунди след като Куин го беше продиктувал, а след това успяха да открият втория номер в Дънстъбъл.

— Запиши този номер, Зак — каза Куин направо.

— Какво, по дяволите, става? — озъби се Зак.

— Девет-три-пет, три-две-едно-пет — продължи Куин без да му обръща внимание. — Записа ли го?

Настъпи мълчание, докато Зак пишеше.

— Сега ще го направим двамата, Зак. Измъкнах им се на онези. Само ти и аз, диамантите за момчето. Никакви номера, имаш думата ми. Обади ми се на този номер след шестдесет минути, ако не отговоря първия път — след деветдесет. Той не се подслушва.

Той затвори. В централата хората чуха думите „…минути, ако не отговоря първия път — след деветдесет. Той не се подслушва.“

— Копелето му даде друг номер — каза техникът в Кенсингтън на двамата служители от Столичната полиция, които бяха там. Единият вече се обаждаше в Скотланд Ярд.

Куин излезе от магазина и видя от другата страна на улицата Дънкан МакКрей, който се опитваше да отвори застопорената врата. Зад него Сам размахваше ръце. Към тях се присъедини портиерът, който се почесваше по оплешивяващата глава. Две коли профучаха по улицата срещу Куин; откъм неговата страна приближаваше мотоциклетист. Куин застана на улицата, точно на пътя му, с разперени ръце, в които се полюляваше куфарчето. Мотоциклетистът удари спирачки, изви, мотоциклетът занесе и спря.

— Ей, какво ста…?

Куин му се усмихна обезоръжаващо, докато сядаше зад кормилото. Силният удар в бъбреците довърши останалото. Младежът с каската се преви от болка, Куин го повдигна от машината, преметна през нея десния си крак, включи на скорост и форсира двигателя. Той потегли надолу по улицата точно когато МакКрей посягаше да го сграбчи за якето. Не му достигнаха петнадесет сантиметра.

МакКрей стоеше насред улицата оклюман и мрачен. Сам отиде при него. Те се спогледаха, а след това хукнаха към блока. Най-бързият начин да се свържат с Гровнър Скуеър бе да се върнат в апартамента на третия етаж.

— Така значи — каза Браун пет минути по-късно, след като изслуша обаждането на МакКрей и Самървил по телефона от Кенсингтън. — Трябва да намерим това копеле. Сега това ни е задачата.

Иззвъня друг телефон. Беше Найджъл Крамър от Скотланд Ярд.

— Вашият парламентьор избяга — заяви той, без да повишава тон. — Ще ми кажете ли как? Опитах да се свържа с апартамента, но телефонът дава заето.

Браун му разказа всичко за тридесет секунди. Крамър изсумтя. Той все още бе зле настроен след случая в Грийн Медоу Фарм, а и никога нямаше да му мине, но събитията в момента бяха по-важни от желанието му да отстрани Браун и екипа на ФБР от пътя си.

— Дали вашите хора са успели да видят номера на мотоциклета? — попита той. — Мога да го обявя за всеобщо издирване.

— Нещо повече — отговори Браун със задоволство. — Куфарчето. В него има предавател, който показва къде се намира.

— Има какво?

— Вграден и не може да бъде открит, последна дума на техниката — каза Браун. — Поставихме го в Щатите, сменихме куфарчето на Пентагона снощи, преди самолетът да излети.

— Разбирам — каза Крамър замислено. — А приемателят?

— Тук е — отговори Браун. — Пристигна сутринта с пътнически самолет. Едно от момчетата отиде до Хийтроу да го вземе. Обхватът му е три километра, тъй че трябва да тръгваме. Веднага.

— Този път, мистър Браун, ще ви моля да поддържате връзка с колите на Столичната полиция. В този град арестите извършвам, аз, а не вие. Имате ли радиопредавател в колата?

— Разбира се.

— Оставете го на открита линия. Ще се настроим на вашата честота и ще се присъединим към вас, ако ни кажете къде се намирате.

— Няма проблеми, можете да разчитате на мен.

Шестдесет секунди по-късно лимузината на посолството потегли от Гровнър Скуеър. На волана беше Чък Моксън, а колегата му до него работеше с приемателя, малка кутия, подобна на миниатюрен телевизор, с тази разлика, че на екрана вместо образ имаше една-единствена светеща точка. Когато антената, прикрепена сега към улея за оттичане на вода над вратата, уловеше пиукането на предавателя в дипломатическото куфарче на Куин, от светещата точка към периметъра на екрана щеше да се появи линия. Шофьорът трябваше да маневрира така, че линията на екрана да сочи право напред пред колата. При това положение той се движеше точно към предавателя. Устройството в куфарчето се задействаше с дистанционно управление от лимузината.

Те поеха бързо надолу по Парк Лейн, минаха през Найтсбридж и навлязоха в Кенсингтън.

— Активирайте го — нареди Браун.

Операторът натисна един бутон. Екранът остана пуст.

— Продължавай да го активираш всеки трийсет секунди докато го засечем — каза Браун — Чък, започвай да обикаляш из Кенсингтън.

Моксън подкара по Кромуел Роуд, след това се отправи на юг по Глостър Роуд към Олд Бромптън Роуд. Антената засече сигнала.

— Зад нас е, движи се на север — каза колегата на Моксън. — На около два километра оттук.

Тридесет секунди по-късно Моксън отново пресече Кромуел Роуд и се отправи на север по Ексибишън Роуд към Хайд Парк.

— Право пред нас, продължава на север — каза операторът.

— Кажи на момчетата в синьо, че го открихме — каза Браун.

Моксън уведоми посолството по радиото и на Еджуеър Роуд към тях се присъедини Ровър на Столичната полиция.

На задната седалка заедно с Браун бяха Колинс и Сеймър.

— Трябваше да се досетя — каза Колинс със съжаление. — Трябваше да обърна внимание на разликата във времето.

— Каква разлика във времето? — попита Сеймър.

— Нали помниш онази бъркотия на алеята пред Уинфийлд Хаус преди три седмици? Куин тръгна петнадесет минути преди мен, а пристигна само с три минути преднина. Не мога да се меря с лондонски шофьор на такси в пиково движение. Той е спирал някъде, подготвял е нещо.

— Не може да е планирал всичко това преди три седмици — възрази Сеймър. — Не е знаел как ще се развият нещата.

— Не е било необходимо — каза Колинс. — Нали си чел досието му. Участвал е в достатъчно бойни акции, за да е чувал за позиции в случай на отстъпление, ако нещата не потръгнат.

— Зави надясно към Сейнт Джон’с Ууд — каза операторът.

На колелото при Лордс полицейската кола се изравни с тях със свален прозорец.

— Движи се ей там на север — каза Моксън, сочейки към Финчли Роуд. Към тях се присъедини още една полицейска кола и всички се насочиха на север през Суис Котидж, Хендън и Мил Хил. Разстоянието беше намаляло на триста метра и те се оглеждаха напред за висок мъж без каска, с малък мотоциклет.

Минаха през Мил Хил Съркъс на около стотина ярда от предавателя и поеха нагоре по склона към Файв Уейс Корнър. Тук разбраха, че Куин сигурно отново е сменил превозното средство. Подминаха двама мотоциклетисти, от които не идваше сигнал, след това ги изпревариха два мощни мотоциклета, но предавателят, който следяха, все още беше пред тях и се движеше с постоянна скорост. Когато сигналът се насочи от Файв Уейс Корнър по магистрала А-1 към Хартфордшир, установиха, че идва от открит Фолксваген Голф GTi, чийто шофьор беше нахлупил на главата си дебела кожена шапка, покриваща ушите му.

Първото нещо, което Сайприън Фодъргил щеше да си спомни за събитията през този ден беше, че както караше към очарователната си малка къщичка в провинцията край Боръмуд, беше неочаквано изпреварен от огромна черна кола, която внезапно зави пред него и го принуди рязко да спре в една отбивка. Секунди след това, разказваше по-късно той на приятелите си в клуба, зяпнали от изумление, колата му била заобиколена от трима здравеняци, които насочили към него ей такива огромни пистолети. След това отзад спряла една полицейска кола, после още една и от тях излезли четирима полицаи, истински сладури, които казали на американците — трябва да са били американци, при това огромни — да приберат пистолетите си, иначе те щели да ги приберат.

Докато се усети — в това време всички в бара вече го слушаха внимателно — някакъв от американците смъкнал от главата му кожената шапка и изкрещял: „Казвай, глупако, къде е той?“, а един от полицаите се пресегнал към задната седалка и взел оттам дипломатическо куфарче, за което после цял час обяснявал, че вижда за пръв път.

Едрият сивокос американец, който изглежда бил шеф на групата от черната кола, грабнал куфарчето от ръцете на полицая, отворил ключалките и погледнал вътре. То било празно. След цялата тази олелия то да се окаже празно. Такава ужасна врява заради едно празно дипломатическо куфарче… Както и да е, американците ругаели като хамали и използвали такива думи, каквито той, Сайприън, не бил чувал досега и се надявал никога вече да не чуе; след това се намесил английският сержант, който сякаш не бил на себе си…

В два часа и двадесет и пет минути следобед сержант Кид се върна в патрулната кола, за да отговори на настоятелните повиквания по радиостанцията.

— Танго Алфа… — започна той.

— Танго Алфа, тук е Крамър. С кого говоря?

— Сержант Кид, сър. Отдел F.

— Какво става там, сержант?

Кид погледна към заобиколения фолксваген, изплашения му собственик, към тримата агенти на ФБР, които претърсваха празното дипломатическо куфарче и останалите двама американци, които стояха по-назад и бяха вперили очи в небето, като че ли очакваха помощ оттам и към тримата си колеги, които се опитваха да вземат показания.

— Пълна каша, сър.

— Сержант Кид, слушайте внимателно. Заловихте ли един доста висок американец, който преди малко открадна два милиона долара?

— Не, сър — отвърна Кид. — Заловихме един хомосексуален фризьор, който преди малко подмокри гащите.

— Искате да кажете, че е изчезнал? — Този вик, крясък, рев, възпроизвеждан от най-различни тембри и акценти, зазвуча в един апартамент в Кенсингтън, в Скотланд Ярд, във Уайтхол, във Вътрешното министерство, на Даунинг Стрийт, на Гровнър Скуеър и в Западното крило на Белия дом. — Но той не може да изчезне ей така!

Явно обаче можеше.