Парламентьорът

4.

След обаждането на умиращия агент от американските Секретни служби по радиото с изключителна бързина и все по-нарастващо темпо започнаха да се случват ред неща. Отвличането на единствения син на президента бе станало в 7 часа и 5 минути сутринта. Обаждането по радиото бе регистрирано в 7 часа и 7 минути. Въпреки че използваше „служебна“ честота, той бе говорил направо. Беше цяло щастие, че по-това време нито един от радиолюбителите не прослушваше полицейските честоти. Обаждането бе чуто на три места.

В наетата къща на Удсток Роуд се намираха останалите десет човека от екипа на Секретните служби, чиято задача бе да охраняват сина на президента по време на едногодишния му престой в Оксфорд. Осем все още спяха, но двама бяха будни, включително и нощният дежурен, който прослушваше служебната честота.

Директорът на Секретните служби, Крайтън Бърбанк, от самото начало се бе възпротивил срещу идеята синът на президента да учи в чужбина по време на мандата. Президентът Кормак отхвърли възраженията му, тъй като не виждаше достатъчно основателна причина да лиши сина си от отдавна мечтаната възможност да прекара една година в Оксфорд. Бърбанк преглътна неудовлетворението си и помоли в такъв случай за Оксфорд да замине 50-членен екип от неговите служби.

И Джон Кормак отново отстъпи пред молбата на сина си: „Я ме остави на мира, татко. Ще изглеждам като експонат от панаир за добитък с петдесет горили край мен!“. Окончателният брой на охраната бе сведен до дванадесет души. Посолството в Лондон бе наело голяма вила в северната част на Оксфорд, бе сътрудничило месеци наред с английските власти и бе назначило персонал от трима щателно проучени англичани — градинар, готвач и една жена, която да се занимава с почистването и прането. Целта беше да се създадат всички условия Саймън Кормак да се радва на един нормален студентски живот.

По всяко време дежуряха най-малко осем души от екипа, като четирима почиваха през уикендите. Дежурните бяха разделени на четири двойки — три смени, които бдяха през цялото денонощие и двама души, които придружаваха Саймън Кормак винаги когато напускаше къщата на Удсток Роуд. Агентите от Специалните служби бяха заплашили, че ще се оттеглят, ако не им бъде позволено да носят оръжие, а според законите на Кралството никой чужденец нямаше право да носи огнестрелно оръжие, когато се намира на територията на Великобритания. Въпросът бе решен компромисно: извън къщата американците бяха придружавани от въоръжен английски сержант от Специалните части. От техническа гледна точка американците действаха под неговия надзор и можеха да носят оръжие. Това, разбира се беше чиста формалност, но тъй като хората от Специалните части познаваха много добре Оксфордшир, услугите им като водачи бяха доста полезни и отношенията им с охраната бяха станали съвсем приятелски. Точно английският сержант бе изскочил от задната седалка на попадналата в засада кола и се бе опитал да използва своя „Смит & Уесън“, преди да бъде прострелян на Шотоувър Плейн.

Секунди след приемане на съобщението на умиращия агент в къщата на Удсток Роуд вилата се изпълни с викове и шум, докато останалата част от екипа скочи в другите две коли и полетя към Шотоувър Плейн. Маршрутът на кроса бе ясно обозначен и добре известен на всички. Нощният дежурен, с още един агент, остана в къщата и бързо се обади по телефона на двама души. Първият беше Крайтън Бърбанк във Вашингтон, който спеше дълбоко в този утринен час; вторият беше юридическият съветник на американското посолство в Лондон, който се бръснеше в дома си на Сейнт Джон’с Ууд.

Юридическият съветник на едно американско посолство винаги е агент на ФБР, а в Лондон този пост е много отговорен. Юридическите служби на двете страни поддържат постоянна връзка. Патрик Сеймър, който беше поел поста от Даръл Милс преди две години, се разбираше добре с англичаните и работата му доставяше удоволствие. Като чу съобщението, той пребледня и веднага се обади по специалната кодирана линия на Доналд Едмъндс, директора на ФБР, който в този момент спеше дълбоко в жилището си в Чеви Чейс.

Второто място, където бе прието обаждането по радиото, беше една патрулна кола на полицейския участък Темз Вали, който отговаряше за графствата Оксфордшир, Бъркшир и Бъкингамшир. Въпреки че американският екип, придружен от представителя на Специалните части, беше винаги близо до Саймън Кормак, по правило кола на полицейския участък Темз Вали непрекъснато се намираше на не повече от километър разстояние, готова да се отзове първа при евентуално повикване. Радиостанцията на патрулната кола, която в този момент обикаляше из Хедингтън, бе настроена на служебната честота и полицаите изминаха този километър за петдесет секунди. По-късно някои разправяха, че шофьорът и сержантът до него е трябвало да подминат мястото на засадата и да се опитат да настигнат микробуса на похитителите. Но това беше по-късно; в момента на Шотоувърския път лежаха три тела и те спряха, за да видят дали не биха могли да помогнат с нещо и/или да получат описание на нападателите. И за едното, и за другото беше вече твърде късно.

Третото място бе самият полицейски участък Темз Вали, който се намираше в селцето Кидлингтън. Нощното дежурство на сержант Джанет Рен щеше да свърши в седем и половина и тя тъкмо се прозяваше, когато в слушалките й прозвуча дрезгав глас с американски акцент. Джанет така се слиса, че за частица от секундата си помисли дали това не е някаква шега. След това погледна в един списък и натисна няколко клавиша на компютъра вляво от нея. В същия момент на монитора се появиха поредица указания, които силно изплашеното момиче започна да изпълнява съвсем точно.

След продължителното сътрудничество предишната година между полицейските части в Темз Вали, Скотланд Ярд, Министерството на вътрешните работи, американското посолство и Секретните служби, операцията за съвместна охрана на Саймън Кормак бе наречена Операция „Янки Дудъл“. Всички обичайни действия, както и мерки, които следваше да се предприемат в най-различни случаи — ако например синът на президента попаднеше в сбиване в някой бар, улична кавга, пътно произшествие, политическа демонстрация, бъдеше спешно приет в болница или пожелаеше да прекара известно време в друго графство — бяха заложени в компютъра. Сержант Рен беше активизирала кода за „отвличане“ и компютърът подаде съответните указания.

Само след няколко минути до нея вече стоеше старшият полицейски служител, който оглавяваше нощното дежурство и който, пребледнял от притеснение, започна да набира номера по телефона. Първият беше на шефа на Отдела за криминални разследвания (ОКР), който каза, че сам ще уведоми колегата си, старшия полицейски офицер, оглавяващ Специалните части (СЧ) към полицейския участък Темз Вали. Полицейският служител в Кидлингтън се обади и на заместник-началника на полицията (Оперативен отдел), който се канеше да нападне две варени яйца, когато телефонът в дома му иззвъня. Той се заслуша съсредоточено, след което даде няколко разпореждания и запита:

— Къде точно?

— Шотоувър Плейн, сър — отговори главният инспектор в Кидлингтън. — Делта Браво вече е там. Върнали са един частен автомобил, идващ от Уитли, двама други бегачи и една жена с куче, която идвала откъм Оксфорд. Двамата американци са мъртви; мъртъв е и сержант Дън.

— Боже Господи — въздъхна заместник-началникът на полицията. Това щеше да бъде решаващ случай в кариерата му и като шеф на Оперативния отдел, който винаги оглавява дейността на полицията, от него зависеше довеждането му до успешен край. Неуспехът беше недопустим. Той светкавично набра обороти.

— Изпратете бързо най-малко петдесет униформени полицаи там. С ограждащи колчета, чукове и лента. Да отцепят мястото… веднага. Всички свободни хора — там! Пътищата да се блокират. Улицата е проходима и от двете страни, нали? Откъм страната на Оксфорд ли са се измъкнали?

— Според Делта Браво — не — отговори човекът от полицейското управление. — Не знаем колко време е минало от нападението до обаждането на американеца. Но, ако не е било много, Делта Браво са се намирали на пътя при Хедингтън и твърдят, че никой не е минал край тях откъм Шотоувър. Ще разберем по следите от гумите. Там е разкаляно.

— Съсредоточете пътните прегради от север на юг, откъм източната страна — каза заместник-началникът. — Аз ще се обадя на началника на полицията. Изпратихте ли служебната кола?

— Вече трябва да е пред вас — отговори инспекторът от Кидлингтън.

И наистина беше тук. Заместник-началникът на полицията погледна през прозореца и видя колата, която при нормални обстоятелства трябваше да дойде четиридесет минути по-късно, да спира пред входа.

— Кой е тръгнал вече нататък? — попита той.

— Хора от криминалния отдел, от Специалните части, от групите за оглед на местопрестъплението, сега тръгват и униформените полицаи.

— Изтеглете всички детективи от текущите случаи — да започнат да обикалят и да разпитват. Аз тръгвам направо за Шотоувър.

— Докъде да поставим пътни прегради? — попита ръководителят на нощното дежурство в полицейския участък.

Заместник-началникът се замисли. По-лесно е да се разпореди поставянето на пътни прегради отколкото да се направи. Пътната мрежа на графствата около Лондон — исторически установени и гъсто населени — представлява лабиринт от междуселски пътеки и пътища и второразредни шосета, които свързват провинциалните градчета, селца и махали. Ако мрежата от прегради се разположи твърде далеч, ще трябва да се обхванат стотици пътища и пътчета, ако пък е твърде близо, разстоянието, което похитителите трябва да изминат, за да се измъкнат, ще се скъси значително.

— До границата на Оксфордшир — отговори кратко заместник-началникът.

Той затвори телефона, а след това отново вдигна слушалката и се обади на своя шеф — началника на полицията. В полицейските участъци на графствата ежедневната борба с престъпността се ръководи от завеждащия оперативния отдел. Началникът на полицията може да има иди пък да няма опит в пряката полицейска работа, но неговата задача засяга определянето на линията на поведение, поддържането на високия дух и създаването на съответния образ на полицията в очите на обществеността, както и постоянната връзка с Главното управление в Лондон. Докато набираше номера, заместник-началникът погледна часовника си: седем часът и трийсет и една минути сутринта.

Началникът на полицейския участък Темз Вали живееше в едно внушително, преустроено жилище на енорийски свещеник в селцето Блетчингдън. Той прекоси трапезарията и влезе в кабинета, за да вдигне слушалката на телефона, бършейки полепналото по устните си сладко. Когато чу новината, забрави за закуската си. Деветият ден на октомври щеше да започне зле за доста хора.

— Разбирам — каза той, след като изслуша известните до момента факти. — Да, продължавайте. Аз ще… се обадя в Лондон.

Върху бюрото в стаята имаше няколко телефона. Единият осигуряваше специална и известна на много малко хора директна връзка с кабинета на шефа на отдел F4 във вътрешното министерство, към който се числи Столичната полиция, както и управленията в отделните графства. В този час държавният служител все още не бе пристигнал на работа, но обаждането бе прехвърлено в дома му във Фулъм, Лондон. Чиновникът си позволи една неприсъща нему ругатня, набра два номера по телефона и веднага се отправи към голямата бяла сграда на Куин Ан’с Гейт, встрани от Виктория Стрийт, където се помещаваше министерството.

Първото обаждане беше до дежурния офицер в отдел F4, на когото нареди бюрото му да бъде разчистено от всички книжа и целият състав на отдела да бъде вдигнат на крак и незабавно да се яви в службата. Не даде никакви обяснения. Нямаше представа колко души са научили за касапницата на Шотоувър Плейн, но като всеки съвестен държавен служител, той не желаеше да увеличава техния брой, ако това можеше да се избегне.

Второто обаждане беше неизбежно. То бе отправено до постоянния помощник-министър, висшия държавен служител, който отговаряше за цялото министерство. За щастие и двамата живееха в Лондон, а не в по-отдалечените предградия и се срещнаха в сградата на министерството в 7 часа и 51 минути. В 8 часа и 4 минути към тях се присъедини сър Хари Мариот, член на правителството на консервативната партия и министър на вътрешните работи, на когото докладваха за всичко станало. Първата му реакция беше да се свърже с Даунинг Стрийт № 10 и да поиска разговор лично с мисис Тачър.

Телефона вдигна нейният личен секретар. В Уайтхол, седалището на английската правителствена администрация, има безброй „секретари“; някои всъщност са министри, други са висши държавни чиновници, трети пък са лични помощници. Много малко са тези, които се занимават със секретарска дейност. Чарлс Пауъл спадаше към предпоследната група. Той знаеше, че министър-председателката, чийто личен кабинет се намираше до неговия, е станала и работи вече от цял час, преглеждайки купища документи преди повечето от колегите й да са се измъкнали от пижамите си. Това й беше навик. Пауъл знаеше също така, че сър Хари е един от най-приближените й колеги и близки приятели. Той я уведоми и тя незабавно се обади.

— Госпожо министър-председател, налага се да ви видя. Веднага. Трябва да ме приемете. Наложително е.

Маргарет Тачър се смръщи. Часът и тонът бяха необичайни.

— Щом трябва, Хари, заповядайте — каза тя.

— След три минути — отговори гласът по телефона.

Сър Хари Мариот остави слушалката. Долу го очакваше колата му, с която измина 400-те метра до Даунинг Стрийт. Беше 8 часът и 11 минути сутринта.

Похитителите бяха четирима на брой. Стрелецът, който сега седеше до шофьора, постави „Скорпиона“ между краката си и свали вълнената маска. Под нея все още беше с перука и мустаци. Той сложи чифт очила с масивни рамки, в които нямаше поставени стъкла. Мъжът, който шофираше, беше шеф на бандата; той също носеше перука и фалшива брада. Дегизировката беше временна, тъй като трябваше да изминат няколко километра, без да привличат внимание върху себе си.

Останалите двама на задната седалка усмириха яростно съпротивляващия се Саймън Кормак. Не беше трудно. По-едрият мъж така го стисна, че едва не го задуши, а другият, слаб и жилав, поднесе към лицето му тампон, напоен с етер. Микробусът подскочи на излизане от шосето и възстанови равномерното си движение, щом излезе на второстепенния път за Уитли, а звуците от задната седалка утихнаха, тъй като синът на президента се бе свлякъл в безсъзнание.

Микробусът се насочи надолу към Литълуърт с неговите разпръснати къщи, а след това навлезе в Уитли. По пътя подминаха един електрокар, който разнасяше традиционната сутрешна бутилка прясно мляко по домовете, а стотина метра по-нататък шофьорът мярна вестникарче, което се загледа в тях. След Уитли излязоха на главната магистрала А-40 за Оксфорд, завиха към града, изминаха около 400 метра и отново завиха, този път надясно, по второстепенен път В-4027 през селата Форест Хил и Стентън Сейнт Джон.

Микробусът мина с нормална скорост през двете села, прекоси кръстопътя край Ню Ин Фарм и продължи към Ислип. На около километър и половина от Ню Ин, малко след Фокс Кавърт, той зави наляво към портата на една ферма. Мъжът до шофьора изскочи навън, отключи катинара на портата — десет часа преди това бяха подменили катинара на фермера със свой собствен — и микробусът пое по алеята. След десетина метра достигна полусрутения хамбар, който се намираше зад малка горичка. Похитителите бяха разучили обстановката още преди две седмици. Беше 7 часът и 16 минути сутринта.

Вече беше светло и четиримата от микробуса се заловиха бързо за работа. Стрелецът отвори вратите на хамбара и изкара голямото Волво, което бяха паркирали там около полунощ. Зеленият микробус влезе вътре, шофьорът скочи от седалката, като взе със себе си „Скорпиона“ и двете вълнени маски. Той огледа дали в кабината не е забравено нещо и тръшна вратата. Останалите двама се измъкнаха отзад, вдигнаха безчувствения Саймън Кормак и го положиха в широкия багажник на Волвото, където вече бяха пробили отвори, за да влиза въздух. Четиримата мъже съблякоха черните маскировъчни дрехи. Под тях носеха прилични делови костюми, ризи и вратовръзки. Перуките, мустаците и очилата не свалиха. Събраните на куп дрехи бяха хвърлени в багажника при Саймън, а „Скорпионът“ бе поставен на пода в задната част на колата и покрит с одеало.

Шофьорът на микробуса, който беше и шеф на бандата, седна зад волана на Волвото и зачака. Слабият мъж от задната седалка постави експлозив в изоставения микробус, а гигантът затвори вратите на хамбара. Двамата се качиха на Волвото, което потегли към портата, извеждаща на шосето. Стрелецът я затвори след колата, прибра катинара и постави ръждясалата верига на фермера. Тя беше срязана, но бе така провесена, че не личеше. Волвото беше оставило следи в калта, но това не можеше да се избегне. Гумите бяха стандартни и скоро щяха да бъдат сменени. Стрелецът седна до шофьора и автомобилът се отправи на север. Беше 7 часът и 22 минути. Заместник-началникът на полицията (Оперативен отдел) точно казваше „Боже Господи“.

Похитителите се насочиха на северозапад, минаха през Ислип, след това излязоха на правата като стрела магистрала А-421 и направиха 90-градусов завой надясно към Бистър. Пресякоха този спретнат пазарен град в североизточен Оксфордшир без да намаляват скоростта и продължиха по А-421 към Бъкингам. Малко след Бистър зад тях се появи голям полицейски Рейндж Ровър. Единият от мъжете на задната седалка изръмжа някакво предупреждение и посегна към „Скорпиона“. Шофьорът му извика да кротува и продължи, без да превишава позволената скорост. Стотина метра по-нататък имаше табела с надпис „Добре дошли в Бъкингамшир“. Границата на графството. Рейндж Ровърът намали при табелата, спря напряко на пътя и полицаите започнаха да разтоварват стоманени пътни прегради. Волвото продължи напред и скоро изчезна в далечината. Беше 8 часът и 5 минути. В Лондон сър Хари Мариот вдигаше слушалката на телефона, за да се обади на Даунинг Стрийт.

Министър-председателката на Англия е една изключително човечна жена, много по-човечна от своите петима предшественици мъже. Въпреки че в сравнение с тях проявяваше доста по-голямо самообладание в кризисни ситуации, сълзите съвсем не й бяха чужди. По-късно сър Хари щеше да сподели със съпругата си, че когато й съобщил новината, тя се просълзила, покрила лицето си с ръце и прошепнала: „О, мили Боже! Горкият човек.“

— Бяхме изправени — щеше да каже сър Хари на Деби — пред най-гадната криза с янките от нападението на Суец насам, а нейната първа мисъл беше за бащата. Забележи, не за сина, а за бащата.

Сър Хари нямаше деца и през януари 1982 година все още не беше член на кабинета; за разлика от вече оттеглилия се правителствен секретар сър Робърт Армстронг, който не би се учудил изобщо, той не бе станал свидетел на голямата тревога на Маргарет Тачър, когато синът й Марк бе изчезнал в алжирската пустиня по време на ралито Париж — Дакар. Тогава, в уединението на нощта, тя бе плакала от онази чиста и много лична болка, която всеки родител изпитва, когато детето му е в опасност. Марк Тачър бе открит жив от един патрул шест дни по-късно.

Когато повдигна глава, тя се беше овладяла и натисна един от бутоните на интеркома си.

— Чарли, искам да ме свържеш лично с президента Кормак. Кажи на Белия дом, че въпросът е спешен и не търпи отлагане. Да, разбира се, че знам колко е часът във Вашингтон.

— Можем да уведомим американския посланик чрез министъра на външните работи — позволи си да предложи сър Хари Мариот — той би могъл… вероятно…

— Не, аз сама ще го сторя — настоя министър-председателката. — Ще ви помоля, Хари, да съберете комисията КОБРА. Докладвайте ми на всеки кръгъл час, ако обичате.

Няма нищо горещо около така наречената „гореща“ линия между Даунинг Стрийт и Белия дом. Всъщност тя представлява обособена телефонна връзка чрез сателит, но с апарати за кодиране на разговорите в двата й края. Беше невъзможно кодът да се разчете, тъй че разговорите, които се водеха, си оставаха строго поверителни. Установяването на връзката по горещата линия отнемаше около пет минути. Маргарет Тачър премести документите от бюрото встрани и, загледана през бронираните стъкла на прозорците на личния си кабинет, зачака.

Шотоувър Плейн буквално кипеше от усилена дейност. Двамата полицаи от патрулната кола Делта Браво знаеха добре какво да правят и не допуснаха никой да се приближи до мястото на престрелката. Самите те стъпваха наоколо много внимателно, докато оглеждаха трите тела за признаци на живот. Когато не откриха такива, те се оттеглиха встрани. Разследванията могат твърде лесно да бъдат провалени още в самото начало от това, че някой е изпотъпкал веществените доказателства, които биха били безценни за съдебно-медицинските експерти или пък нечий голям крак е стъпил върху гилза, която е потънала в калта с изтрити по нея отпечатъци.

Униформените полицаи бяха обградили мястото, целия път от Литълуърт на изток, надолу по хълма, до стоманения мост, който пресичаше Ринг Роуд между Шотоувър Плейн и Оксфорд Сити. Служителите от групите за оглед на местопрестъплението, СГОМ, претърсваха внимателно околността. Те установиха, че английският сержант от Специалните части бе стрелял два пъти; детекторът за метал откри един куршум в калта пред тялото му — той се бе свлякъл на колене и, падайки, бе стрелял. Не можаха да намерят другия куршум. По-късно щяха да докладват, че е твърде възможно да е ранил някой от похитителите. (Изстрелът не беше улучил никого, но те не знаеха това.)

Откриха и гилзите от „Скорпиона“, двадесет и осем на брой, всички пръснати в една локва. Фотографираха ги поотделно, там където бяха паднали, събраха ги с пинцети и ги поставиха в найлонови торбички за момчетата от лабораторията. Единият американец все още лежеше приведен върху волана на колата, другият беше загинал на място, до предната врата. Окървавените му ръце още притискаха трите рани по корема, а портативната радиостанция беше паднала до него. Направиха снимки от всички възможни ъгли, преди да преместят каквото и да било. Телата бяха откарани в болницата Радклиф, закъдето беше тръгнал патолог от министерството на вътрешните работи.

Следите в калта бяха от особен интерес: мястото, където Саймън Кормак беше повален от двамата мъже, отпечатъците от обувките на похитителите — щеше да се окаже, че са съвсем обикновени маратонки и по тази причина практически неоткриваеми, а също и следите от гумите, по които бързо разбраха, че са от микробус. Имаше и един автомобилен крик, чисто нов, който би могъл да се закупи във всеки магазин от веригата Юнипарт. Както и при 9-милиметровите гилзи от „Скорпиона“, по него не бяха открити отпечатъци.

По случая работеха тридесет детективи. Те обикаляха наоколо и разпитваха — работа доста уморителна, но затова пък от жизненоважно значение. В резултат бяха получени и първите описания. На двеста ярда източно от резервоара, по пътя за Литълуърт, имаше две къщи. Жената в едната от тях чула към седем часа някаква „пукотевица“, докато приготвяла чай, но не видяла нищо. Един мъж от Литълуърт беше видял малко след седем часа през селото да минава зелен микробус, който продължил към Уитли. Детективите щяха да попаднат на вестникарчето и шофьора на електрокара за разнасяне на мляко няколко минути преди девет часа. Момчето беше на училище, а млекарят тъкмо закусваше.

Той се оказа най-важният свидетел. Зеленикав, очукан Форд Транзит, с емблемата на Барлоу отстрани. Директорът по маркетинг на Барлоу заяви, че по това време в тази част на графството не е имало техни коли. Това бе потвърдено и от издадените пътни листа. Най-сетне полицията беше попаднала на следа, до всички патрули бе подадено съобщение: „Търсете зелен Форд Транзит!“. Не дадоха никакви обяснения — просто микробусът трябва да бъде открит. Никой не го свързваше с горящия край пътя за Ислип хамбар… все още.

Друга част от детективите бяха изпратени в Самъртаун. Те чукаха по вратите на къщите по Удсток Роуд и съседните улици. Беше ли видял някой паркирани автомобили, микробуси и прочие? Бил ли е забелязан някой да наблюдава онази къща ей там? Те следваха маршрута на кроса към центъра на Оксфорд и от другата страна на града. Около двадесет души заявиха, че са видели младия бегач и че той е бил следван от няколко мъже в автомобил — в края на краищата се оказваше, че това е бил автомобилът на Секретните служби.

Към девет часа едно познато усещане бе започнало да обзема заместник-началника на полицията — случаят явно щеше да се проточи, късметът не беше на тяхна страна, нямаше изгледи престъпниците да бъдат бързо заловени. Които и да са били, те вече се бяха измъкнали. Началникът на полицията, в пълна униформа, пристигна на Шотоувър Плейн, за да наблюдава работата на екипите.

— Изглежда Лондон иска да вземе нещата в свои ръце — каза той.

Заместникът му изсумтя недоволно. Това си беше чисто подценяване, но пък от плещите му падаше огромна отговорност. Щеше да се наложи да отговаря на доста трудни въпроси относно станалото, а на всичко отгоре и един евентуален бъдещ провал…

— Виждате ли, Уайтхол смята, че по всяка вероятност престъпниците не са вече на наша територия. Правителството сигурно ще изяви желание случаят да бъде поет от Столичната полиция. Някакви журналисти?

Заместник-началникът поклати глава.

— Все още не, сър. Но няма да успеем да го запазим в тайна от тях дълго време. Твърде голяма новина е.

Той не знаеше, че жената, която разхождаше кучето си и беше върната от полицаите от Делта Браво в 7 часа и 16 минути, бе видяла две от телата и се бе прибрала у дома си силно уплашена, където разказа всичко на своя съпруг. Нито, че съпругът й работи в печатницата на Оксфорд Мейл. Въпреки че беше обикновен техник, той си помисли, че трябва да уведоми дежурния редактор на броя за това, когато отиде на работа.

Обаждането от Даунинг Стрийт бе прието от старшия дежурен офицер в Комуникационния център на Белия дом, разположен в подземен етаж на западното крило, до залата за Кризисни ситуации. То бе регистрирано в 3 часа и 34 минути сутринта вашингтонско време. Като чу кой се обажда, той без колебание се съгласи да потърси шефа на нощната охрана, който беше на поста си в жилищната част на сградата.

В този момент агентът от Секретните служби обикаляше централното фоайе съвсем близо до президентския апартамент на втория етаж. Когато телефонът върху бюрото му, разположено срещу позлатения асансьор на Първото семейство, тихо иззвъня, той вдигна слушалката.

— Тя иска какво? — тихо каза той. — Имат ли представа тези англичани колко е часът тук?

Агентът отново се заслуша. Не можеше да си спомни кога за последен път някой беше будил президента в такъв час. Сигурно се е случвало — помисли си той — да кажем, при обявяване на война. Може би за това ставаше дума и сега, Бърбанк сигурно щеше да му извади душата, ако допуснеше грешка. От друга страна… самата министър-председателка на Англия…

— Затварям — каза той на дежурния в Комуникационния център. — Ще се обадя след малко.

На Лондон бе съобщено, че вече будят президента и трябва да почакат, без да затварят телефона. Което и направиха.

Човекът от охраната, който се казваше Лепински, влезе през двойните врати в Западната всекидневна. Вляво от него се намираше спалнята на семейство Кормак. Той спря, пое дълбоко дъх и леко почука. Отговор не последва. Натисна дръжката на вратата. Не беше заключено. Той мислено се прости с кариерата си и влезе. Видя голямото двойно легло, в което спеше двойката. Знаеше, че президентът трябва да е откъм страната на прозорците. Приближи на пръсти, разпозна кафявата му памучна пижама и го побутна по рамото.

— Господин президент, сър. Събудете се, моля ви, сър.

Джон Кормак отвори очи, позна мъжа, който се беше надвесил притеснено над него, погледна съпругата си и не запали лампата.

— Колко е часът, мистър Лепински?

— Минава три и половина, сър. Съжалявам, че трябваше да ви събудя… Хм, господин президент, английската министър-председателка е на телефона. Казва, че въпросът не търпи отлагане. Съжалявам, сър.

Джон Кормак се замисли за момент, а след това внимателно свали крака от леглото и стъпи на пода, така че да не събуди Майра. Лепински му подаде намиращия се наблизо халат. За почти три години като президент Кормак бе опознал добре английската министър-председателка. Бяха се срещали два пъти в Англия — втория път по време на двучасовия му престой на връщане от Внуково — а тя също бе посетила два пъти Щатите. И двамата бяха хора решителни; разбираха се добре. Щом тя се обаждаше, сигурно беше нещо важно. Ще си доспи по-късно.

— Върнете се в централното фоайе, мистър Лепински — шепнешком каза той. — Не се притеснявайте, постъпили сте добре. Аз ще се обадя от кабинета си.

Кабинетът на президента — той има няколко, но само един в апартамента — се намира между спалнята и Жълтата Овална Стая, която е разположена под централната ротонда. Също като спалнята, прозорците му гледат към моравите и Пенсилвания Авеню. Той затвори свързващата врата, запали лампата, премигна няколко пъти, настани се зад бюрото и вдигна слушалката на телефона. Тя се обади след десет секунди.

— Някой свърза ли се вече с вас?

Нещо като че ли го прободе в стомаха.

— Не… никой. Защо?

— Мисля, че мистър Едмъндс и мистър Бърбанк вече са научили — каза тя. — Съжалявам, че се налага първа…

След това му съобщи за станалото. Той стисна здраво слушалката и впи поглед в завесите, без да ги вижда. Устата му пресъхна, не можеше да преглъща. Чуваше думите… всичко, правим всичко възможно… най-добрите екипи на Скотланд Ярд… не могат да се измъкнат. Той каза „да“ и „благодаря“ и затвори. Изпитваше усещането, че някой го бе блъснал силно в гърдите. Помисли си за Майра, която още спеше. Трябваше да й каже. Тя щеше да го приеме много болезнено.

— О, Саймън — промълви той. — Саймън, момчето ми.

Знаеше, че не ще може да се справи сам. Имаше нужда от приятел, който да го замества, докато той се грижи за Майра. След няколко минути, когато се обади на оператора, гласът му бе спокоен.

— Свържете ме с вицепрезидента Одел, моля.

В жилището си във Военноморската обсерватория Майкъл Одел бе събуден по същия начин от агент на Секретните служби. Повикването беше недвусмислено и без обяснения. Моля, ела направо в президентския апартамент. На втория етаж. В кабинета. Веднага, Майкъл, веднага, моля те.

Вицепрезидентът от Тексас чу изщракването на телефона в другия край на линията и също затвори, почеса се по главата и свали обвивката на една ментолова дъвка. Това му помагаше да се съсредоточи. Той се обади да му изпратят кола и тръгна към гардероба. Одел беше вдовец, спеше сам и нямаше кого да разбуди. След десет минути, облякъл панталони, обувки и пуловер върху ризата, той седеше на задната седалка на голямата лимузина и се взираше в ниско подстригания врат на флотския шофьор и в светлините на нощния Вашингтон, докато най-сетне пред тях се открои осветеният силует на Белия дом. Той подмина Южния портик и Южния вход — и двата парадни — и влезе в коридора на приземния етаж през малката врата в западния край. Каза на шофьора да го изчака; предполагаше, че няма да се бави. Но сгреши. Беше 4 часът и 7 минути.

Висшият орган във Великобритания, който ръководи овладяването на кризисни ситуации, е спешно свикана комисия, членовете на която се подбират в зависимост от характера на кризата. Неизменно остава само седалището на комисията. Почти винаги това е залата за брифинги — тихо подземно помещение с климатична инсталация — в сградата на Секретариата на правителството, в съседство с Даунинг Стрийт. Комисията е известна под името КОБРА — по инициалите на залата (Кабинет Офис Брифинг Рум), където заседаваха.

Малко повече от час бе необходим на сър Хари Мариот й сътрудниците му да съберат „представителството“ — така той наричаше участниците — от домовете им, от влаковете, с които всеки ден пътуваха за работа или от пръснатите им из различни отдели кабинети, в сградата на Секретариата. Той зае председателското място в 9 часа и 56 минути сутринта.

Очевидно отвличането беше престъпление, с което щеше да се заеме полицията, числяща се към министерството на вътрешните работи. Но този случай беше много по-сложен. Освен вътрешното министерство, щеше да се наложи участието и на министъра на външните работи, който трябваше да поддържа връзка с Държавния департамент във Вашингтон, а по този начин и с Белия дом. Освен това, ако Саймън Кормак бе прехвърлен в Европа, тяхната намеса щеше да се окаже важна и в политическо отношение. Под разпореждане на външното министерство се намираха Тайните Разузнавателни Служби — MI6 или „Фирмата“, като действията им щяха да бъдат насочени към установяване евентуалното участие на чуждестранни терористични групи. Техният представител бе дошъл от Сенчъри Хаус, която се намираше от другата страна на реката, и щеше да докладва на „Шефа“.

Към вътрешното министерство освен полицията се числеше и Службата за сигурност — MI5, контраразузнаването, което проявяваше жив интерес към тероризма, тъй като засягаше вътрешните интереси на Англия. Техният представител беше дошъл от Кързън Стрийт, на Мейфеър, където вече бяха започнали масова и щателна проверка на досиетата на вероятните извършители. Беше установена връзка и с голям брой дълбоко законспирирани агенти, които трябваше да намерят отговор на особено парливия въпрос: Кой?

Министерството на отбраната беше представено от висш държавен служител, под чието разпореждане се намираше полкът на Специалните въздушни части в Херефорд. Ако местонахождението на Саймън Кормак и неговите похитители бъдеше бързо установено и се стигнеше до „обсадно“ положение, то твърде вероятно бе услугите на СВЧ да се окажат необходими за спасяване на заложника. Това беше една от тайните задачи, за чието изпълнение хората от СВЧ бяха специално обучени. Не беше нужно да се споменава, че взводът, който се намираше в постоянна тридесетминутна бойна готовност — в този случай, според графика за дежурство, парашутистите от Седми взвод на Ескадрила В — беше поставен без излишен шум в състояние на повишена бойна готовност (10 минути), а смяната им от двучасова — в тридесетминутна готовност.

Беше дошъл представител на министерството на транспорта, което отговаряше за всички пристанища и летища. Поддържайки постоянна връзка с Бреговата охрана и Митниците, неговото ведомство щеше да осъществява постоянно наблюдение над всички места, откъдето страната можеше да бъде напусната, тъй като основната задача сега бе Саймън Кормак да остане в Англия, при положение, че похитителите имаха наум нещо друго. Той вече бе разговарял с министерството на търговията и промишлеността, откъдето бяха подчертали, че е практически невъзможно да се провери всеки запечатан и опакован контейнер, предназначен за транспортиране извън страната. Независимо от това митничарите и служителите от Бреговата охрана щяха да бъдат особено бдителни спрямо всякакъв вид частни самолети, яхти или моторници, рибарски лодки, каравани или други превозни средства, които пренасяха голяма каса или човек на носилка или пък просто упоен или в безсъзнание човек.

Най-важният член на комисията обаче седеше вдясно от сър Хари: Найджъл Крамър.

За разлика от районните и градските полицейски управления в английските графства, полицията в Лондон, известна като Столична полиция, се оглавява не от полицейски началник, а от комисар. По численост тя е най-голяма в страната. Комисарят, в този случай сър Питър Имбърт, има четирима заместници, всеки от които оглавява по една служба. Втора по ред от тях е службата за Специални операции (СО).

Тази служба има тринадесет отдела, от първи до четиринадесети, без пети, който, по неизвестни никому причини, не съществува. Към тях спадат групата за тайни операции, групата за тежки криминални престъпления, групата за бързо реагиране, групата, занимаваща се с измами, както и групата за престъпления по райони. Плюс Специалният отдел (контраразузнаване), Разузнавателният отдел (СО 12) и отделът за Борба с тероризма (СО 13).

Човекът, избран от сър Питър Имбърт да представлява Столичната полиция в комисията КОБРА, беше помощник-комисарят от службата за Специални операции Найджъл Крамър. Оттук нататък той щеше да докладва на две нива: на своя пряк началник и на самия комисар, както и на комисията КОБРА. При него щяха да постъпват всички данни от официално назначения по случая следовател, който бе упълномощен да използва останалите групи и отдели на службата както намери за уместно.

За да се изземе един случай от ръцете на дадено районно полицейско управление и да се възложи на Столичната полиция, е необходимо политическо решение. Министър-председателката беше взела такова решение, основавайки се на предположението, че съществува вероятност Саймън Кормак отдавна да се намира извън територията на Темз Вали и сър Хари Мариот току-що бе уведомил началника на полицията за това. Хората на Крамър вече бяха в покрайнините на Оксфорд.

Да наблюдават работата на комисията бяха поканени двама американци — Патрик Сеймър, човекът на ФБР в посолството и Лу Колинс, офицерът за свръзка от ЦРУ. Тяхното включване бе много повече от проява на обикновена учтивост — целта на присъствието им бе да държат в течение своите ведомства за усилията, които Лондон полага за разкриване на това престъпление, както и да предоставят ценна информация, до която техните колеги биха могли да се доберат.

Сър Хари откри заседанието с кратко изложение за известните до момента факти. Отвличането бе извършено само преди три часа. На този етап той сметна за необходимо да изкаже две предположения. Първо, че Саймън Кормак е откаран от Шотоувър Плейн и вече се намира в някакво скривалище; второ, че похитителите са вероятно терористи, които все още не са влезли във връзка с властите.

Човекът от разузнаването заяви, че неговите хора се опитват да се свържат с агентите, внедрени в известните европейски терористични групи, за да научат кой стои зад отвличането. Но за това щяха да бъдат необходими няколко дни.

— Животът на внедрените агенти е постоянно в опасност — добави той. — Не можем да се обадим просто така по телефона и да потърсим Джими. През следващата седмица ще бъдат проведени тайни срещи на различни места, за да видим дали ще можем да попаднем на някаква следа.

Човекът от Службата за сигурност каза, че неговият отдел прави същото по отношение на местните терористични групи, които биха могли да имат нещо общо с похищението или пък да знаят нещо за него. Той изрази съмнение, че престъпниците биха могли да са местни „кадри“. Ако не се броят ИРА и Националната Армия за Освобождение на Ирландия (НАОИ) — и двете ирландски организации — на Британските острови има доста побъркани, но като се има предвид степента на професионализма, с който беше действано на Шотоувър Плейн, едва ли ставаше дума за обикновените, зле подготвени шумотевици. Въпреки това неговите внедрени агенти също щяха да бъдат активизирани.

Найджъл Крамър докладва, че първите улики ще станат известни след съдебно-медицинската експертиза или от случаен свидетел, който все още не е разпитан.

— Знаем, че са използвали микробус — каза той. — Боядисан в зелено стар Форд Транзит, с добре познатата в Оксфордшир емблема на компанията за плодове „Барлоу“ от двете страни. Бил е забелязан да се движи по посока на Уитли, отдалечавайки се от местопрестъплението, около 5 минути след нападението. Но микробусът не е на компанията — това е установено със сигурност. Свидетелят не е запомнил регистрационния номер. В момента е организирано широкомащабно издирване на всички, които са видели микробуса — накъде пътува или хората на предната седалка. Явно са били двама — само неясни силуети зад стъклото — но млекарят смята, че единият е бил с брада. Като веществени доказателства разполагаме с крик за кола, идеални отпечатъци от гумите на микробуса — хората от Темз Вали са установили къде точно е бил спрян — и множество гилзи, по всяка вероятност от автоматично оръжие. Ще ги изпратим на оръжейните експерти във Форт Халстед. Също и куршумите, когато бъдат извадени от труповете на двамата агенти от Секретните служби, както и на сержант Дън от Специалните части в Оксфорд. Разбира се, по-точни данни ще получим от Форт Халстед, но на пръв поглед изглеждат като амуниции, използвани в армиите на страните от Варшавския договор. Почти всички европейски терористи, с изключение на ИРА, разполагат с оръжие от Източния блок. Съдебно-медицинските експерти в Оксфорд са добри, но все пак аз ще наредя всички веществени доказателства да бъдат изпратени в нашите лаборатории във Фулъм. Полицията в Темз Вали ще продължи търсенето на свидетеля. И така, господа, следствието ще се разгърне в четири посоки. Микробусът, с който престъпниците са се измъкнали, свидетели на или в близост до мястото на нападението, уликите, които похитителите са оставили след себе си и — още нещо за полицията в Темз Вали — издирване на всеки, който е бил забелязан да наблюдава къщата на Удсток Роуд. Очевидно — той погледна към двамата американци — Саймън Кормак е бягал по един и същ маршрут всяка сутрин и по едно и също време през последната седмица.

В този момент иззвъня телефонът. Търсеха Крамър. Той пое слушалката, зададе няколко въпроса, слуша в продължение на известно време и след това зае мястото си на масата.

— Назначил съм капитан II ранг Уилямс, началник на СО 13, отдела за борба с тероризма, за официален шеф на разследването. Току-що ми се обади. Мислим, че сме открили микробуса.

Собственикът на Уайтхил Фарм, близо до Фокс Кавърт по пътя за Ислип, бе извикал пожарникарите в 8 часа и 10 минути, след като видял дим и пламъци да се издигат над полусрутения му хамбар. Той се намирал в една крайпътна ливада на около петстотин метра от фермата му и стопанинът рядко го използвал. Пожарната команда от Оксфорд се отзовала, но твърде късно, за да спаси хамбара. Фермерът стоял безпомощно, докато пламъците поглъщали дървената постройка. Първо се сгромолясал покривът, а после и стените.

Докато пожарникарите довършвали гасенето на огъня, забелязали останките на микробус под овъглените греди. Това станало в 8 часа и 41 минути. Фермерът се кълнял, че никога не е държал превозно средство в хамбара. Разтревожени, че в микробуса може да е имало хора — цигани, калайджии или даже къмпингуващи — те останали да отместят гредите. Когато били в състояние да приближат, огледали внимателно вътрешността на колата; но не открили останки от хора. Със сигурност обаче микробусът бил Транзит.

След завръщането си в Оксфорд един съобразителен командир на отделение чул по радиото, че полицията в Темз Вали издирва Транзит, за който се предполага, че е бил използван във „въоръжено нападение“ рано същата сутрин. Той се обадил в Кидлингтън.

— Боя се, че това, което е останало от него, няма да ни помогне много — заяви Крамър. — Гумите вероятно са изгорели, отпечатъците са унищожени. Все пак номерата по двигателя и шасито сигурно не са засегнати. Хората от транспортната секция вече са на път. Ако нещо е останало, колкото и дребно да е наглед, те ще го открият.

Транспортната секция на Скотланд Ярд се числи към групата за тежки престъпления, част от службата за Специални операции.

Комисията продължи да заседава, но някои от главните участници си тръгнаха, за да работят по поставените задачи, оставяйки свои подчинени, които да ги заместват и държат в течение, ако бъде открита следа. Председателството бе поето от един заместник-министър от вътрешното министерство.

В един идеален свят, какъвто за съжаление не съществува, Найджъл Крамър би предпочел да държи пресата настрани, поне за известно време. Към 11 часа сутринта Клайв Емпсън от Оксфорд Мейл вече беше в Кидлингтън и проверяваше сведенията за престрелка и убийство на Шотоувър Плейн около зазоряване. Изненадаха го три неща. Първото бе, че скоро го отведоха при шефа на детективите, който го заразпитва откъде има тези сведения. Той отказа да даде обяснения. Второто бе чувството на неприкрита уплаха между младшите полицейски служители в участъка на Темз Вали. И трето — че не му оказаха никаква помощ. За двойно убийство — съпругата на печатарския работник бе видяла само двете тела — полицията обикновено би потърсила съдействието на пресата и би направила изявление, да не говорим, че щеше да насрочи пресконференция.

На връщане към Оксфорд той премисли всичко. Ако се отнасяше до „естествена смърт“, телата щяха да бъдат откарани в градската морга. Но „убити при престрелка“ щеше да наложи използването на по-сложната апаратура в болницата Радклиф. За щастие в момента той имаше връзка с една медицинска сестра, която работеше там. Тя не беше в отделението по патоанатомия, но сигурно познаваше някого там.

Към обяд вече му бяха казали, че в Радклиф има голямо раздвижване: В моргата докарали три трупа, двата по всяка вероятност на американци, а третият — на английски полицай. Съдебният патолог пристигнал чак от Лондон, имало и човек от американското посолство. Това го озадачи.

Ако загиналите бяха от близката база в Апър Хейфорд, в болницата щяха да дойдат униформени представители от Военновъздушните сили на САЩ; ако на плочата за аутопсии лежаха труповете на американски туристи, щеше да дойде някой служител от посолството. Но защо в Кидлингтън не му казаха нищо? Той се сети за Саймън Кормак, за когото всички знаеха, че през последните девет месеца е студент тук и отиде в Бейлиъл Колидж. Там срещна една симпатична студентка от Уелс, на име Джени.

Тя потвърди, че Саймън Кормак не се е явил на консултации този ден, но не му отдаде голямо значение. Сигурно се е скапал от ежедневните кросове. Кросове? Ами да, на него се възлагат най-големите надежди за победа над Кембридж през декември. Всяка сутрин провежда изтощителни тренировки. Обикновено на Шотоувър Плейн.

Клайв Емпсън се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Свикнал с мисълта, че ще прекара целия си живот, отразявайки събитията за Оксфорд Мейл, пред очите му внезапно заблестяха мамещите светлини на Флийт Стрийт. Почти позна какво бе станало, но предположи, че убитият е Саймън Кормак. Такъв бе репортажът, който изпрати късно следобед на един голям лондонски вестник. В резултат на това правителството бе принудено да направи изявление.

Хората от коридорите на властта във Вашингтон понякога в частни разговори признаваха на английските си приятели, че биха дали дясната си ръка за британската правителствена система.

Британската система е пределно опростена. Кралицата неизменно е държавен глава. Правителството се оглавява от министър-председател, който винаги е лидерът на партията, спечелила общите избори. Това осигурява две предимства. Опозиционното малцинство в парламента никога не е в състояние да въвлече в конфликт върховния представител на изпълнителната власт в страната (което улеснява необходимите, макар и не винаги популярни законодателни мерки), а бъдещият министър-председател след победа в изборите е почти винаги вещ и опитен политик на национално равнище и, най-вероятно, бивш министър от кабинета на някоя от предишните администрации. Опитът, уменията, познанията как стават нещата, както и по какъв начин да се стигне до тяхното осъществяване, е винаги налице.

Лондон разполага и с трето преимущество. Зад политиците стои армия от висши държавни чиновници, които вероятно са работили за предишната администрация, администрацията преди нея, а също и за предхождащата първите две. Всеки от тези „мандарини“ има зад гърба си десетина години стаж на най-високо ниво и помощта, която оказва на новите победители, е неоценима. Те знаят какво се е случило при предишното правителство и защо, водят протоколите и са наясно с всички клопки, които управлението крие в себе си.

Във Вашингтон бившият президент отнася почти всичко със себе си — опитът, съветниците и протоколите или поне онези, които някой полковник-симпатизант не е унищожил. Встъпващият в длъжност президент започва всичко отначало, често само с опит като щатски губернатор, със свой собствен екип от съветници, които в повечето случаи са новаци като него и не знаят как да заобикалят клопките. Това обяснява защо доста хора във Вашингтон не могат да се окажат на нивото на репутацията си.

Това обяснява защо когато силно смутен, вицепрезидентът Одел напусна президентския апартамент и закрачи по Западното крило в 5 часа и 5 минути сутринта на този октомврийски ден, той не беше съвсем сигурен какво трябва да направи или към кого да се обърне за съвет.

„Не мога сам да се справя с това, Майкъл — беше му казал президентът. — Ще се опитам да продължа да изпълнявам задълженията си. Ще остана в Овалния кабинет. Но не мога да оглавя Комисията за овладяване на кризисни ситуации. Най-малкото, аз съм лично засегнат… Върни ми сина, Майкъл, върни ми го.“

Одел беше много по-емоционален човек от Джон Кормак. Никога не беше виждал своя суховат приятел-академик толкова разстроен, нито пък си беше мислил, че това може да стане. Той бе прегърнал президента и се бе заклел, че ще изпълни молбата му. Кормак се бе върнал в спалнята, където лекарят на Белия дом даваше успокоителни на ридаещата Първа дама.

Сега Одел седеше на централния стол край масата в Залата на Кабинета. Поръча кафе и започна да набира телефонни номера. Отвличането бе станало в Англия, извън страната; трябваше да повика държавния секретар. Обади се на Джим Доналдсън и го събуди. Не му обясни нищо, просто каза, че трябва незабавно да дойде в Залата на Кабинета. Доналдсън обаче възрази. Щял да дойде в девет часа.

— Джим, размърдай си задника и пристигай, ама веднага. Извънредно положение. И не се обаждай на президента да го питаш дали е вярно. Той няма да ти отговори. Възложи на мен да поема нещата в свои ръце.

Докато беше губернатор на Тексас, Майкъл Одел смяташе, че си няма понятие от международни отношения. Но той бе прекарал достатъчно време във Вашингтон като вицепрезидент, за да присъства на безброй брифинги по въпросите на международните отношения и да научи много неща. Онези, които го харесваха единствено заради съзнателно изграждания и поддържан образ на „народен човек“, не бяха справедливи в оценката си за него. За което много често съжаляваха. Майкъл Одел не би спечелил доверието и уважението на човек като Джон Кормак, ако беше глупак. Всъщност той беше много умен.

Обади се на Бил Уолтърс, министъра на правосъдието, който упражняваше политически контрол над ФБР. Той бе буден и облечен след обаждането на Дон Едмъндс, директор на Бюрото. Уолтърс вече знаеше.

— Тръгвам, Майкъл — каза той. — Искам да доведа и Дон Едмъндс. Ще ни бъде необходим опитът на Бюрото. Освен това всеки час Дон получава доклад от своя човек в Лондон. Трябва да сме постоянно в течение. Какво ще кажеш?

— Дадено — отговори Одел с облекчение. — Доведи Едмъндс.

Цялата група се събра около 6 часа. Тук бяха и Хюбърт Рийд от финансовото министерство (което отговаряше за Секретните служби), министърът на отбраната Мортън Станърд, Брад Джонсън, съветник по националната сигурност и Лий Алегзандър, директор на ЦРУ. Отвън чакаха Дон Едмъндс от ФБР, Крайтън Бърбанк от Секретните служби и заместник-директорът (оперативен) на ЦРУ.

Лий Алегзандър беше наясно, че назначаването му за директор на Разузнавателното управление беше по политическа линия. Той не беше разузнавач от кариерата. Човекът, който ръководеше цялата оперативна дейност на ЦРУ, беше неговият заместник по оперативната част. Дейвид Вайнтрауб чакаше навън с останалите.

Дон Едмъндс също бе довел един от най-високопоставените си служители. Директорът на ФБР има трима заместници, оглавяващи съответно Службата за защита на закона, Административната служба и Службата за разследване. Шефът на Службата за разследвания Бък Ревъл отсъстваше по болест. Самата служба има три отдела — разузнавателен, за международни връзки (към която се числеше Патрик Сеймър в Лондон) и за криминални разследвания. Едмъндс бе довел заместник-директора на отдела за криминални разследвания, Филип Кели.

— По-добре всички да влязат — предложи Брад Джонсън. — Към настоящия момент те знаят повече от нас.

Никой не се възпротиви. По-късно експертите щяха да формират Групата за Действие при Кризисни Ситуации, заседанията на която щяха да се провеждат в залата за кризисни ситуации на долния етаж, до Комуникационния център, за по-голямо удобство и самостоятелност. Още по-късно към тях щяха да се присъединят и хората от правителството, раздразнени от телеобективите на пресата, които бяха насочени към прозорците на Залата на Кабинета през Розовата градина.

Първо изслушаха разгневения Крайтън Бърбанк, който направо обвини англичаните за станалото. Запозна ги с всичко, което бе научил от екипа си в Самъртаун, доклад, който обхващаше всичко до тръгването на бегача от Удсток Роуд същата сутрин и това, което хората му по-късно бяха видели и установили на Шотоувър Плейн.

— Двама души от службата ми са мъртви — разгорещено отсече той. — Трябва да отида и да кажа това на две вдовици и три сирачета. Защото онези копелета не могат да организират една охранителна операция както трябва. Настоявам, господа, в протокола да бъде отразено, че моята служба неколкократно е възразявала срещу изпращането на Саймън Кормак за една година в чужбина, както и че ни трябваха петдесет човека за охраната му, а не дванайсет.

— Добре, имали сте право — опита се да го успокои Одел.

Дон Едмъндс току-що бе изслушал един продължителен доклад от Патрик Сеймър, служителя на ФБР в Лондон. Той бе съобщил за всичко, станало до приключването на първото заседание на КОБРА в сградата на Секретариата.

— Всъщност как протича един такъв случай на отвличане? — попита Рийд тихо.

От всички висши съветници на президента Кормак в стаята Хюбърт Рийд беше този, за когото всички смятаха, че не ще може да се справи с грубите политически борби, характерни за вашингтонската администрация.

Той беше нисък, тих мъж, със стеснителен, даже безпомощен вид, подсилван от очила, който го правеха да изглежда като бухал. Бе наследил богатството си и започнал работа на Уолстрийт като специалист по пенсионните фондове към голяма брокерска къща. Благодарение на своя нюх за изгодни инвестиции, на петдесетгодишна възраст той вече бе един от водещите финансисти и в продължение на доста години бе управлявал семейните попечителски фондове на Кормакови. Така двамата се бяха запознали и сприятелили.

Талантът му като финансист бе причината Джон Кормак да го покани във Вашингтон, където, начело на финансовото министерство, той бе съумял да задържи спираловидно нарастващия бюджетен дефицит на Америка в определени граници. Щом станеше дума за финанси, Хюбърт Рийд се чувстваше на своя почва, но когато го посвещаваха в някои от „тежките“ операции на Бюрото за борба с наркотиците или на Секретните служби, подведомства на финансовото министерство, той се чувстваше напълно безпомощен.

Дон Едмъндс погледна към Кели. В стаята той беше специалистът по предотвратяване и разкриване на престъпления.

— Обикновено ако похитителите и скривалището им не бъдат бързо открити, те установяват контакт и искат откуп. След това се опитваме да преговаряме за връщането на заложника. Разследването, разбира се, продължава, за да установим местонахождението на престъпниците. Ако не успеем, остават единствено преговорите.

— Кой ще ги води в този случай? — попита Станърд.

Настъпи тишина. Америка разполага с едни от най-съвършените алармени системи в света. Нейните учени са разработили инфрачервени сензори, които могат да открият телесна топлина от разстояние няколко километра над земната повърхност; сензори за шум, които могат да доловят дишането на мишка от разстояние един километър; сензори за движение и светлина, които откриват угарка от цигара от голяма височина. Нито една система в целия арсенал обаче не може да се сравни със сензорната система ПСЗ във Вашингтон. Тя действаше вече цели два часа и беше на път да достигне върховите си показатели.

— Трябва да изпратим някого там — настоя Уолтърс. — Не можем да оставим всичко изцяло в ръцете на англичаните. От нас се очаква да направим нещо, да вземем мерки, да върнем това момче.

— Да, по дяволите! — избухна Одел. — Можем да кажем, че те са виновни за отвличането на момчето, въпреки че Секретните служби са настояли английският полицай да седи на задната седалка… — Бърбанк гневно го погледна. — Имаме достатъчно влияние. Можем да настояваме да участваме в тяхното разследване.

— Едва ли ще можем да изпратим екип на вашингтонската полиция и да изземем случая от ръцете на Скотланд Ярд при положение, че това е станало на тяхна територия — посочи министърът на правосъдието Уолтърс.

— Добре, ами какво ще кажете за преговорите тогава? — запита Брад Джонсън.

Професионалистите все още мълчаха. Джонсън крещящо нарушаваше правилата на ПСЗ. Което значи Покрий Си Задника. Одел заговори, като се мъчеше да прикрие всеобщото колебание.

— Ако се стигне до преговори — попита той, — кой е най-добрият парламентьор в света за освобождаване на заложници?

— В Куонтико — обади се Кели — се намира Групата по поведенческа психология на ФБР. Те водят преговорите в случай на отвличане тук, в Америка. Те са най-добрите, с които разполагаме…

— Попитах кой е най-добрият в света — повтори вицепрезидентът.

— Човекът, който е довел до успешен край най-голям брой преговори за връщане на заложници — спокойно отбеляза Вайнтрауб — е един мъж на име Куин. Познавам го — или поне го познавах някога.

Десет чифта очи се обърнаха към него.

— Разкажете ни какво знаете за него — нареди Одел.

— Той е американец — каза Вайнтрауб. — След напускане на армията започва работа в една застрахователна компания в Хартфорд, работа с клиенти в цяла Европа. Оженва се, ражда му се дъщеря. Съпругата му, французойка, и детето загиват при пътна злополука край Орлеан. Той започва да пие, компанията в Хартфорд го уволнява, оставя пиенето и постъпва в една от фирмите на Лойд’с в Лондон, специализирана в персонални застраховки и, съответно, в преговори за заложници. Доколкото си спомням, работил е за тях десет години — от 1978 до 1988. След това се оттегля. За това време участва лично или, там, където има проблеми с езика, като съветник, в повече от дузина успешно приключили преговори за връщане на заложници из цяла Европа. Мисля, че говори три езика освен английски и познава Англия и Европа като дланта си.

— Ще ни свърши ли работа? — попита Одел. — Може ли да участва в този случай от името на САЩ?

Вайнтрауб сви рамене.

— Вие попитахте кой е най-добрият в света, господин вицепрезидент — отговори той.

Хората около масата закимаха с облекчение.

— Къде е той сега? — запита Одел.

— Мисля, че след оттеглянето си живее в южната част на Испания, сър. Сигурно е записано в досието му в Ленгли.

— Намерете го, мистър Вайнтрауб — каза Одел. — Доведете го тук, този мистър Куин. Не се спирайте пред нищо.

В седем часа същата вечер новината гръмна като бомба от телевизионния екран. Говорителят на испанската телевизия съобщи на втрещените зрители за събитията, станали сутринта край Оксфорд. Мъжете край тезгяха в бара на Антонио в Алкантара дел Рио гледаха смълчани. Антонио наля на високия чужденец чаша вино за сметка на заведението.

— Mala cosa9 — каза той съчувствено.

Високият мъж не сваляше очи от екрана.

— No es mi asunto — отговори той за учудване на Антонио. — Не е моя работа.

Дейвид Вайнтрауб излетя от военновъздушната база Андрюс край Вашингтон в десет часа сутринта вашингтонско време със самолет VC20A, военната версия на Гълфстрийм 3. С пълен резервоар, неговите двигатели Ролс Ройс Спей 511 можеха да го пренесат на разстояние от 7 000 километра с осигурен тридесетминутен резерв. Самолетът прелетя над Атлантическия океан на височина 15 000 метра със скорост 800 километра в час за седем часа и половина при благоприятен вятър.

При шестчасовата разлика във времето, когато заместник-директорът се приземи в Рота, военноморската база на САЩ, разположена от другата страна на залива срещу Кадиз, Андалусия, часът беше единадесет и половина през нощта. Той веднага се прехвърли на очакващия го хеликоптер Сий Спрайт SH2F, който се вдигна във въздуха и пое на изток преди Вайнтрауб да успее да седне. Срещата трябваше да се състои на обширния равен плаж, наречен Казарес. Там го очакваше млад служител от мадридската резидентура, който бе пристигнал с кола. Младежът беше напорист и умен, току-що завършил школата на ЦРУ в Кемп Пиъри, Вирджиния и се стремеше да направи добро впечатление на заместник-директора. Вайнтрауб въздъхна.

Те прекосиха внимателно Манилва. Полеви агент Снийд на два пъти пита за посоката. Пристигнаха в Алкантара дел Рио малко след полунощ. По-трудно беше да открият варосаната касита, която се намираше извън града, но един селянин услужливо им показа пътя.

Лимузината спря в тъмнината и Снийд загаси двигателя. Слязоха и огледаха смълчаната къща, а Снийд натисна дръжката на вратата. Тя беше затворена с резе. Влязоха направо в широката прохладна дневна на приземния етаж. На лунната светлина Вайнтрауб успя да различи една типично мъжка стая — волски кожи, нахвърляни върху каменните плочи, кресла, стара маса за хранене от испански дъб, стенна етажерка пълна с книги.

Снийд започна опипом да търси ключ за лампа по стената. Вайнтрауб забеляза трите газени лампи и разбра, че младият мъж си губи времето. В задния двор сигурно имаше дизелов генератор, който осигуряваше ток за къпане и готвене. Но след залез слънце Куин го изключваше. Снийд продължаваше да шумоли наоколо. Вайнтрауб пристъпи напред. Той почувства острието на ножа под дясното си ухо и замръзна. Мъжът беше слязъл безшумно от спалнята по каменната стълба.

— Доста време мина от Сонг Тай, Куин — каза тихо Вайнтрауб.

Острието на ножа престана да притиска шията му.

— Какво става, сър? — попита Снийд бодро от другия край на дневната.

По плочите се плъзна сянка, пламна кибритена клечка и газената лампа на масата освети стаята с топлия си блясък. Снийд подскочи половин метър във въздуха. Майор Керкорян в Белград би умрял от удоволствие.

— Уморително пътуване — каза Вайнтрауб. — Какво ще кажеш да седна?

Куин беше увил около кръста си парче памучен плат като саронг от Ориента. Гол до кръста, жилест, закален от физически труд. Снийд зяпна при вида на белезите му.

— Аз съм вън от играта, Дейвид — каза Куин. Той седна на масата срещу заместник-директора. — Оттеглих се.

Бутна една чаша и глинената кана с червено вино към Вайнтрауб, който си наля, отпи и кимна одобрително. Тръпчиво червено вино. Такова никога не се сервира на масите на богаташите. Вино за селяни и войници.

— Моля те, Куин.

Снийд беше силно впечатлен. Заместник-директорите не молят. Те нареждат.

— Няма да дойда — каза Куин.

Снийд се приближи към осветената част на стаята. Сакото му беше разкопчано. Той го разгърна леко, за да покаже дръжката на пистолета, който носеше в кобур на кръста си. Куин даже не го погледна; беше вперил поглед във Вайнтрауб.

— Кой е този пикльо? — попита той тихо.

— Снийд — каза Вайнтрауб с нетърпящ възражение глас, — идете да проверите гумите.

Снийд излезе. Вайнтрауб въздъхна.

— Куин, този случай в Таормина. Момиченцето. Знаем за него. Ти нямаш вина.

— Не разбираш ли? Аз съм вън от играта. Край. Никога вече. Бил си път напразно. Намери някой друг.

— Няма кой друг. Англичаните имат хора, добри при това. Но Вашингтон настоява за американец. А при нас няма друг, който може да се сравни с теб, когато става дума за Европа.

— Вашингтон иска да си върже гащите — сопна се Куин. — Винаги го правят. Трябва им изкупителна жертва, ако нещо се обърка.

— Да, може би — призна Вайнтрауб. — За последен път, Куин. Не за Вашингтон, не за правителството, не дори и за момчето. Заради родителите. Трябва им най-добрият. Казах им, че това си ти.

Куин огледа стаята, взирайки се в малкото, но скъпи за него предмети наоколо, като че ли никога повече нямаше да ги види.

— Няма обаче да го правя за черните очи на никого — каза той най-накрая.

— Кажи си цената — направо попита заместник-директорът.

— Трябва да ми оберете гроздето. Реколтата.

След десетина минути излязоха навън. Куин беше облякъл тъмен панталон, риза и маратонки на бос крак. През рамото му беше метната войнишка торба. Снийд отвори вратата на колата. Куин се настани на предната седалка, а Вайнтрауб седна зад волана.

— Вие оставате тук — обърна се той към Снийд — Да оберете гроздето.

— Какво да направя? — зяпна Снийд.

— Чухте ме. Слезте в селото сутринта, наемете няколко души и оберете лозята на този човек. Аз ще се разбера с шефа ви в Мадрид.

Когато стигнаха до плажа Казарес, Вайнтрауб извика кръжащия наблизо Сий Спрайт по портативния радиопредавател. Качиха се на борда му и полетяха през кадифената тъмнина към Рота и Вашингтон.