Парламентьорът

17.

Когато Куин се събуди, той лежеше проснат по гръб върху нисък креват на колелца в една гола бяла стая. Огледа се, без да мърда. Здрава врата, също бяла. Електрическа лампа в ниша, защитена от метална решетка. Този, който бе измислил това местенце, явно не желаеше обитателите му да счупят крушката и да си прережат вените. Той си спомни прекалено сладкодумния английски бизнесмен, ужилването отзад в прасеца, изгубването на съзнание. Гадни англичани.

Във вратата имаше шпионка. Той чу капачето й леко да щраква. Едно око се взря в него. Нямаше смисъл повече да се преструва, че е в безсъзнание или че спи. Избута встрани одеалото, с което бе покрит и стъпи с крака на пода. Чак сега осъзна, че е напълно гол, с изключение на късите си гащета.

Със стържещ шум бяха издърпани две резета и вратата се отвори. Човекът, който влезе, бе нисък и набит, с късо подстригана коса и бяло сако на сервитьор. Той не каза нищо, а само пристъпи навътре, като носеше обикновена чамова маса, която постави на пода до отсрещната стена. Сетне излезе от стаята и се появи отново с голяма метална купа и една кана, от чието гърло се виеха струйки пара. Постави ги на масата. След това отново излезе, но само до коридора. Куин се почуди дали да не му размаже физиономията и да направи опит да избяга, но се отказа. Липсата на прозорци сочеше, че се намира някъде под земята, освен това бе само по гащета, а и прислужникът изглеждаше като човек, който добре би се справил в случай, че падне тупаница. Не бе изключено навън да има и други сервитьори от тежка категория.

Когато мъжът се върна за втори път, той носеше пухкава хавлия, кърпа за лице, сапун, паста за зъби, още в оригиналната й опаковка, самобръсначка, пяна за бръснене и огледало със собствена стойка. Като идеален камериер той подреди всичко това на умивалника, спря на прага на вратата, направи жест към масата и излезе. Резетата бяха вкарани на местата им.

Добре, помисли си Куин, ако тайните копои на англичаните, които го отвлякоха, искаха да бъде издокаран за Нейно Величество, той бе готов да се подчини. Освен това изпитваше голяма нужда от освежаване.

Не бързаше. Горещата вода бе приятна и като използваше гъбата, той се обля от главата до петите. Беше взел един душ на ферибота „Наполеон“, но това бе преди четиридесет и осем часа. Или повече? Часовникът му го нямаше. Той знаеше, че бе отвлечен някъде около обяд, но колко часа бяха изминали оттогава — четири, дванадесет или двадесет и четири? Независимо от това той с наслада усети как ментовият аромат на пастата за зъби изпълни устата му. Чак когато взе самобръсначката, насапуниса брадата си и се погледна в огледалото, той почти подскочи. Копелетата бяха подстригали косата му.

Не че прическата бе лоша. Кестенявата му коса бе леко взета и скъсена, но бе сресана по нов начин. Измежду тоалетните принадлежности нямаше гребен — единственото, което можеше, бе да я разроши с пръсти в опита си да върне старата прическа, която му харесваше повече. Но косата му щръкна на кичури и той се принуди да я остави така, както неизвестният бръснар го бе подстригал. Едва бе свършил с това, когато прислужникът се върна отново.

— Благодаря за всичко, приятелю — каза Куин. Човекът не даде вид, че е чул. Прибра само тоалетните принадлежности, остави масата и се появи отново, този път с поднос. Върху него имаше пресен портокалов сок, кифлички, мляко, захар, табла с яйца и бекон, препечен хляб, масло, портокалово сладко и кафе. Кафето бе току-що направено и от него се носеше неповторим аромат. Сервитьорът постави един обикновен дървен стол до масата, поклони се вдървено й излезе.

Куин си спомни за една стара английска традиция — преди да отведат някого към Тауър, за да му отсекат главата, винаги му давали богата закуска. Въпреки това той здравата закуси, като омете всичко до последната троха.

Едва бе свършил, когато мълчаливецът се върна, този път с купчина дрехи, току-що изпрани и изгладени. Но не бяха неговите. Бяла колосана риза, вратовръзка, чорапи, обувки и костюм от две части. Всичко му бе по мярка, сякаш скроено точно за него. Прислужникът посочи дрехите с ръка и почука часовника си, сякаш искаше да каже, че няма време за губене.

Когато Куин се облече, вратата за пореден път се отвори. Този път на прага застана елегантният бизнесмен, който поне можеше да говори.

— Скъпи мой приятелю, изглеждате сто процента нов човек и се надявам, че и така се чувствате. Моите искрени извинения за необичайния начин, по който ви поканихме тук, но се опасявахме, че в противен случай вие нямаше да проявите желание да ни посетите.

Той все още изглеждаше като манекен от магазин за модно облекло и говорът му бе като на офицер от Кралската гвардия.

— Ще ми платите за това, тъпанари такива, когато му дойде времето — каза Куин. — Не мога да отрека, че пипате със стил.

— Колко любезно — мърмореше бизнесменът. — А сега, ако дойдете с мен, моят началник иска да говори е вас.

Той поведе Куин по един обикновен коридор към асансьора. Когато кабината се устреми с тихо бръмчене нагоре, Куин попита за часа.

— Ах, да — отвърна бизнесменът. — Забравих, че вие, американците, не можете да дишате, ако не знаете колко е часът. Всъщност наближава полунощ. Страхувам се, че тази закуска бе единственото нещо, което дежурният ни нощен готвач можа да приготви.

Те излязоха от асансьора и се озоваха в друг коридор, този път постлан с разкошен килим, с дървени и тапицирани врати от двете страни. Водачът му обаче го отведе в самия край на коридора, отвори вратата там, въведе го вътре, оттегли се и затвори.

Куин се намери в стая, която би могла да бъде офис или гостна. Около газовата камина бяха разположени няколко канапета и фотьойли, но в стаята доминираше внушително бюро, разположено в нишата на прозореца. Мъжът, който се изправи зад него и тръгна да го поздрави, бе по-възрастен — около петдесет и пет годишен, предположи Куин — в костюм от Савил Роу. Външният му вид, както и суровото му, но нелишено от интелигентност лице, излъчваха авторитет. Тонът му бе дружелюбен.

— Драги мистър Куин, колко мило от ваша страна да ме посетите.

На Куин започна да му писва. Трябваше да сложи край на тази игра.

— Окей, не можем ли просто да си свалим картите? Намушкахте ме в едно хотелско фоайе, упоихте ме, накарахте ме да загубя съзнание, докарахте ме тук. Браво. Но не си струваше труда. Ако вие и вашите английски горили искахте да говорите с мен, можехте спокойно да накарате двама полицаи да ме приберат, без да има нужда от спринцовки и всякакви там дивотии.

Човекът пред него се сепна и изненадата му изглеждаше съвсем искрена.

— О, да, разбирам, вие смятате, че сте в ръцете на MI5 или MI6? Страхувам се, че не. Намирате се от другата страна, така да се каже. Позволете. Аз съм генерал Вадим Кирпиченко, новоизбраният началник на Първо главно управление, КГБ. От гледна точка на географията, вие сте все още в Лондон, но от юридическа гледна точка вие се намирате на суверенна съветска територия — нашето посолство на Палас Гардънс в Кенсингтън. Няма ли да седнете?

За втори път през живота си Сам Самървил бе въведена в Залата за кризисни ситуации в подземията на западното крило на Белия дом. Едва й се събираха пет часа, откакто бе слязла от самолета от Мадрид. Властимащите явно не желаеха да бъдат оставени да чакат.

От двете страни на вицепрезидента седяха четиримата най-важни министри от Кабинета, както и съветникът по националната сигурност Брад Джонсън. Присъстваха още и директорът на ФБР и Филип Кели. Лий Алегзандър от ЦРУ седеше настрани. Последният от присъстващите бе Кевин Браун, отзован от Лондон, за да докладва лично, нещо, което той току-що бе направил, когато въведоха Сам. Настроението спрямо нея бе подчертано враждебно.

— Седнете, млада госпожице — каза вицепрезидентът Одел.

Тя седна на стола на края на масата, където всички можеха да я виждат.

Кевин Браун я гледаше кръвнишки. Той би предпочел първо лично да я разпита и след това да докладва на комисията. Не му бе приятно други да подлагат на директен разпит подчинените му агенти.

— Агент Самървил — каза вицепрезидентът, — тази комисия ви позволи да се върнете в Лондон и ви повери лицето Куин поради една единствена причина — вашето твърдение, че той може да помогне за идентифицирането на похитителите на Саймън Кормак, тъй като ги е видял с очите си. Също така ви беше наредено да поддържате връзка с нас и да докладвате. Оттогава насетне… нищо. Вместо вашите, ние получихме купища други доклади и то все за трупове, пръснати из цяла Европа, като вие с Куин всеки път сте се оказвали в непосредствена близост до тях. Ще ни обясните ли какво, по дяволите, сте правили?

Сам им разказа всичко. Започна от начало: смътният спомен на Куин за татуировка на паяк върху ръката на един от мъжете в склада в Бабидж, следата, водеща от побойника Кайпер от Антверпен към Марше, вече мъртъв в едно виенско колело във Вавър и с променено име. Тя им каза за предположението на Куин, че Марше може да е довел свой дългогодишен партньор, за да участват заедно в операцията, откриването на Преториус в собствения му бар в Ден Бош. Тя им разказа за Зак, или Сидни Фийлдинг, командир на наемническа група. Това, което той им бе съобщил минути преди да умре, накара всички да се вторачат в Сам и да онемеят. Тя свърши с чантата си, в която бе монтирано подслушвателно устройство и с пътуването на Куин сам до Корсика, за да открие и разпита четвъртия мъж, тайнствения Орсини, който, според Зак, бе човекът, доставил колана с монтираната в него бомба.

— След това той ми се обади, преди двадесет и четири часа, и ми каза, че всичко е свършило, следата се прекъснала, тъй като Орсини умрял, без да каже нищо за дебелака.

Когато тя свърши, в залата настъпи мълчание.

— Господи, това е невероятно — каза Рийд. — Разполагаме ли с някакви доказателства, които могат да подкрепят всичко това?

Лий Алегзандър вдигна очи.

— Белгийците съобщават, че куршумът, убил Лефорт, наричан още Марше, е калибър четиридесет и пет, а не тридесет и осем. Освен ако Куин не е имал и друг пистолет.

— Не, нямаше — отвърна бързо Сам. — Единственият, който имахме у себе си, бе моят, калибър тридесет и осем, даден ми от господин Браун. Освен това никога не съм изпускала от очи Куин за по-дълго време, през което той да прескочи от Антверпен до Вавър и да се върне или от Арнхем до Ден Бош и обратно. Що се отнася до кафенето в Париж, Зак бе убит с пушка, с която стреляха от една кола на улицата.

— Това съвпада — каза Алегзандър. — Французите са намерили куршумите, изстреляни към това кафене. Стреляно е с пушка Армълайт.

— Възможно е Куин да е имал партньор — предположи Уолтърс.

— Тогава нямаше да бъде необходимо монтирането на подслушвателно устройство в чантата ми — каза Сам. — Той спокойно можеше да се измъква, докато бях в банята или в тоалетната и да се обажда по телефона. Умолявам ви, господа, да ми повярвате — Куин е чист. Той почти успя да стигне до дъното на този проклета история. През цялото време обаче някой беше с едни гърди пред нас.

— Дебелакът, за когото Зак споменал? — попита Станърд. — Човекът, за когото Зак се кълнял, че дърпал конците, че е платил за всичко? Но… американец?

— Може ли да изкажа едно предположение? — попита Кевин Браун. — Може и да съм допуснал грешка, като сметнах, че Куин е бил замесен от самото начало. Признавам си го. Но съществува и друг, много по-правдоподобен сценарий.

Всички бяха наострили уши и чакаха какво ще каже.

— Зак твърдял, че дебелакът е американец. Как е разбрал това? По неговия акцент. Каква представа може да има един англичанин за американските акценти? Те взимат и канадците за американци. Да предположим, че дебелакът е бил руснак. Тогава всичко пасва. КГБ разполага с десетки агенти с перфектен английски и с безупречен американски акцент.

Около масата няколко глави бавно закимаха.

— Моят колега е прав — каза Кели. — Разполагаме с мотив. Открай време дестабилизирането и деморализирането на Съединените щати е основен приоритет във външната политика на Москва, няма съмнение в това. Възможности? Няма проблеми. На обществеността бе известно, че Саймън Кормак следва в Оксфорд и КГБ са използвали този случай за да организират една „мокра“ операция с цел да уязвят всички нас. Финансиране? В това те нямат проблем. Използват наемници — набирането на хора-маши за извършване на мръсната работа е обичайна практика. И ЦРУ го прави. Що се отнася до очистването на четиримата наемника, когато работата е свършена — това е често срещано в престъпния свят. Ето една сходна черта между тях и КГБ.

— Ако приемем, че дебелакът е бил руснак — добави Браун, — всичко си отива на мястото. Приемам, на базата на доклада на агент Самървил, че е съществувало лице, което е плащало, информирало и „движело“ Зак и неговите гангстери. Но, поне що се отнася до мен, този човек вече се е върнал там, откъдето е дошъл — Москва.

— Но защо — попита Джим Доналдсън — Горбачов първо ще хвърля толкова труд за Нантъкетския договор, а след това ще го опропастява по такъв ужасяващ начин?

Лий Алегзандър се покашля леко.

— Господин министър, известно е, че съществуват могъщи сили вътре в Съветския съюз, които се противопоставят на гласността, перестройката, реформите, на самия господин Горбачов и особено на Нантъкетския договор. Нека да си припомним, че бившият председател на КГБ, генерал Крючков, бе наскоро уволнен. Може би причината за неговото уволнение е именно това, което в момента обсъждаме.

— Мисля, че попаднахте в целта — каза Одел. — Тия потайни копелета от КГБ предприемат акцията, за да ударят с един куршум два заека — да закопаят Америка и договора. Може би самият Горбачов не е замесен.

— Това с нищо не променя нещата — каза Уолтърс. — Американската общественост никога няма да повярва на такова нещо. Включително и Конгресът. Ако това е дело на Москва, вината е на господин Горбачов, без значение дали е знаел или не. Помните ли Ирангейт?

Да, всички помнеха този скандал. Сам вдигна поглед.

— Ами ръчната ми чантичка? — попита тя. — Ако КГБ стоят зад всичко, защо сме им притрябвали да ги водим до наемниците?

— Много просто — предположи Браун. — Наемниците не са знаели, че момчето ще умре. Когато то загинало, те били обзети от паника и се скрили вдън земя. Може би не са се явили на някоя среща, където са ги чакали от, КГБ. Освен това бяха извършени опити вие и Куин — парламентьорът от Съединените щати и един агент от ФБР — да бъдете въвлечени в две от убийствата. Отново сме свидетели на обичайната практика — хвърляш прах в очите на световното мнение, правиш всичко да изглежда така, сякаш американците са накарали убийците да замлъкнат, преди те да могат да проговорят.

— Но чантата ми бе подменена с нейно точно копие, в което бе монтирано подслушвателното устройство — възрази Сам. — Някъде в Лондон.

— Как разбрахте това, агент Самървил? — попита Браун. — Може да е станало на летището, на ферибота за Остенде. По дяволите, може да е бил някой от англичаните — те дойдоха в апартамента, след като Куин избяга. И в къщата в Съри. Доста от тях са работили за Москва. Спомнете си за Бърджис, Маклейн, Филби, Васал, Блънт, Блейк — всичките са предатели, работили за Москва. Може би сега имат някой нов.

Лий Алегзандър разучаваше върха на пръстите си. Струваше му се, че ще прояви нетактичност, ако спомене Мичъл, Маршъл, Лий, Бойс, Харпър, Уокър, Лоунтрий, Конрад, Хауърд или който и да е друг от останалите двадесет американци, които бяха предали чичо Сам за пари.

— Добре, господа — каза Одел час по-късно. — Ще възложим този доклад да бъде проучен. От А до Я. Разкритията трябва да бъдат пределно ясни. Коланът е съветско производство. Подозрението ще остане недоказано, но не ще бъде изличено: това е било акция на КГБ и тя е приключила с изчезването на агента, известен ни само като „дебелака“, за когото сега се предполага, че се е скрил обратно зад желязната завеса. Ние знаем какво е било извършено и как е било изпълнено. Почти сме сигурни кой стои зад това и защо го е направил. Нантъкетският договор е окончателно погребан, а президентът ни — сломен от мъка. Господи, никога не съм смятал, че ще го кажа, още повече, знаете, не съм от либералите, но така ми се иска да натисна ядреното копче, за да направим на пух и прах ония комунистически копелета и ги натикаме обратно в каменната ера.

Десет минути по-късно събранието продължи при закрити врати. Чак когато подкара колата обратно към апартамента си в Александрия, Сам съзря пропуска в тяхното иначе удачно намерено решение. Как са узнали от КГБ, че трябва да направят копие на чантата от крокодилска кожа, купена от Хародс?

Филип Кели и Кевин Браун пътуваха заедно в една кола обратно към Хувър Билдинг.

— Това момиче доста се е сработило с Куин. Много повече, отколкото възнамерявах — каза Кели.

— Надуших това още в Лондон, по време на преговорите — съгласи се с него Браун — Тя през цялото време поддържаше неговата страна и аз смятам, че все пак трябва да говорим с Куин, имам предвид сериозен разговор. Французите попаднаха ли на следите му? Или англичаните?

— Не, тъкмо се канех да ви кажа. Французите са го засекли да излита от летището в Аячо със самолет за Лондон. Изоставил е колата си, цялата надупчена от куршуми, на паркинга. Англичаните са го проследили в Лондон до един хотел. Когато са стигнали там, той вече бил изчезнал, без дори да се регистрира.

— По дяволите, тоя човек се изплъзва като змиорка — изруга Браун.

— Точно така — каза Кели. — Но ако се окажете прав, има едно лице, с което той ще се свърже. Това е Самървил и никой друг. Не обичам да постъпвам по този начин с наша служителка, но искам целият й апартамент да премине на постоянно подслушване, телефонът също, а пощата й да се преглежда. От тази нощ.

— Разбрано — каза Браун.

Когато останаха сами, вицепрезидентът и петимата основни членове на Кабинета за втори път повдигнаха въпроса за двадесет и петата поправка.

Отново министърът на правосъдието пръв начена тази тема. Мълчалив и изпълнен със съжаление, Одел бе на противоположното становище. Той се срещаше с президента-отшелник по-често от другите и трябваше да признае че Джон Кормак наистина не бе успял да се съвземе.

— Рано е още — каза той. — Дайте му време.

— Колко? — попита Мортън Станърд. — Вече изминаха три седмици от погребението.

— Изборите са следващата година — изтъкна Бил Уолтърс. — Ако смяташ да се кандидатираш, ще трябва да започнеш подготовката си още от януари.

— Исусе Христе — избухна Одел — Човекът горе е смазан от мъка, а ти ми говориш за избори!

— Само разглеждаме нещата от практическата им страна — каза Доналдсън.

— Всички си спомняме, че след Ирангейт Роналд Рейгън така бе оплел конците, че за малко да прибегнем до двадесет и петата поправка — посочи Уолтърс. — Докладът „Канън“ съвсем ясно показва, че всичко тогава е висяло на косъм. Сегашната криза обаче е още по-сериозна.

— Президентът Рейгън успя да се оправи — изтъкна Хюбърт Рийд. — Пое си функциите без големи проблеми.

— Да, тъкмо навреме — каза Станърд.

— Това е въпросът — подсети ги Доналдсън. — С колко време разполагаме?

— Не е много — призна Одел. — Медиите досега проявяваха търпение, главно заради неговата популярност. Но положението става неудържимо и не можем да отлагаме до безкрайност.

— Срок? — тихо попита Уолтърс.

Те гласуваха. Одел се въздържа. Уолтърс вдигна сребърния си молив. Станърд кимна. Брад Джонсън поклати отрицателно глава. Уолтърс прие това с разбиране. Джим Доналдсън помисли малко и се присъедини към Джонсън с отрицателния си вот. Изпаднаха в патова ситуация — два на два гласа. Хюбърт Рийд огледа петимата, навъсен и угрижен. След това сви рамене.

— Съжалявам, но щом трябва, значи трябва.

Той се присъедини към положителните вотове. Одел шумно въздъхна.

— Добре — каза той. — Приемаме с болшинство. До Бъдни вечер, ако междувременно не настъпи някакъв голям обрат, аз ще трябва да отида и да му съобщя, че на първи януари въвеждаме в действие двадесет и петата поправка.

Той едва бе започнал да се надига от стола си, когато другите скочиха почтително на крака. Той откри, че това му харесва.

— Не ви вярвам — каза Куин.

— Моля — каза мъжът с костюма от Савил Роу и направи жест към прозорците със спуснати завеси. Куин огледа стаята. Над камината Ленин държеше реч пред народа. Куин отиде до прозореца и погледна навън.

Погледът му се плъзна през градина с голи дървета, а над стената в края й видя горната част на червен лондонски автобус на два етажа, който бързаше по Бейзуотър Роуд. Върна се на мястото си.

— Х-м, ако все пак лъжете, трябва да сте използвали страшно много филмови декори — каза той.

— Никакви филмови декори няма — отвърна генералът от КГБ. — Предпочитам да ги оставя на вашите хора от Холивуд.

— В такъв случай, защо сте ме докарали тук?

— Вие представлявате голям интерес за нас, мистър Куин. Моля, не бъдете толкова зле настроен към нас. Колкото и странно да звучи, аз съм убеден, че за момента и двамата сме на една и съща страна.

— Наистина звучи странно — каза Куин. — Дяволски странно.

— Добре, нека да ви разкажа някои неща. Ние знаем, че сте били избран да водите преговорите за освобождаването на Саймън Кормак от похитителите му. Знаем също така, че след смъртта му сте били един месец в Европа, където сте се опитали да ги проследите и откриете — с известен успех, както по всичко личи.

— И това ли ни поставя на една и съща страна?

— Може би, мистър Куин, може би. Не е моя работа да охранявам млади американци, които горят от желание да тичат насам-натам без необходимата охрана. Но е моя работа да се старая да защитавам страната си от враждебни заговори, които й нанасят огромни щети. А тази… афера с Кормак… представлява заговор, скроен от неизвестни лица, чиято цел е да навреди на моята родина и да я дискредитира в очите на целия свят. Това не ни харесва, мистър Куин, въобще не ни харесва. Позволете ми, както казвате вие американците, да си разкрием взаимно картите. Отвличането и убийството на Саймън Кормак не е съветски заговор. Но обвиненията се сипят върху нас. От момента, в който коланът бе анализиран, ние сме в устата на целия свят. Отношенията с вашата страна, които нашият държавен глава искрено се опитваше да подобри, са сериозно разклатени. Един договор за съкращаване на въоръженията, на който възлагахме големи надежди, е провален.

— Изглежда дезинформацията не ви понася, когато е насочена срещу Съветския съюз, макар самите вие често си служите с нейните похвати и то доста добре — каза Куин.

Генералът доблестно прие предизвикателството и сви рамене.

— Е, добре, от време на време си позволяваме по някоя и друга дезинформация. Така прави и ЦРУ. Такава ни е работата. Признавам, че не е приятно да получиш обвинения за нещо, което си извършил. Но когато те обвиняват за афера, която не е твое дело, това вече минава всякакви граници и търпението ни се изчерпва.

— Ако бях по-великодушен, може би щях да ви съжаля — каза Куин. — Но истината е, че нищо, абсолютно нищо не мога да направя. Вече не.

— Вероятно — кимна генералът. — Нека да видим. Струва ми се, че сте достатъчно прозорлив и вече сте разбрали, че ние не стоим в дъното на този заговор. Ако го бях организирал аз, защо, по дяволите трябваше да убивам Кормак с устройство, за което толкова лесно може да се докаже, че е съветско?

Куин кимна.

— Добре. И аз смятам, че това не е ваше дело.

— Благодаря ви. А имате ли някаква представа кой може да го е извършил?

— Мисля, че е някой от Америка. Може би ултрадесните. Ако целта е била да се провали ратифицирането на Нантъкетския договор от Конгреса, то тя без съмнение е постигната.

— Точно така.

Генерал Кирпиченко отиде зад бюрото си и се върна с пет увеличени фотоснимки. Той ги разстла пред Куин.

— Виждали ли сте някога тези лица преди, мистър Куин?

Куин разгледа паспортните снимки на Сайръс Милър, Мелвил Сканлън, Лайънъл Коб, Питър Мойр и Бен Салкинд. Поклати глава.

— Не, никога.

— Жалко. Имената им са на обратната страна. Посетили са моята родина преди няколко месеца. Човекът, с когото са преговаряли — човекът, с когото смятам, че са преговаряли — е бил в състояние да им достави онзи колан. По една случайност, той е маршал.

— Арестувахте ли го? Разпитахте ли го?

За първи път генерал Кирпиченко се усмихна.

— Мистър Куин, представянето на институцията, в която работя, като организация с безгранична власт, е златна мина за вашите писатели и журналисти. Но това не е точно така. Дори за нас арестуването на един съветски маршал без нито една улика представлява грубо потъпкване на закона. Аз бях откровен с вас. Бихте ли ми отвърнали със същото? Бихте ли ми казали какво сте успели да откриете през изминалите тридесет дни?

Куин се замисли над молбата. Какво пък, по дяволите, всичко бе приключило, поне що се отнасяше до каквато и да е нишка, която той можеше да проследи. Разказа на генерала историята от момента, когато избяга от апартамента в Кенсингтън, за да организира лична среща със Зак. Кирпиченко слушаше внимателно, като на няколко пъти кимна, сякаш това, което чуваше, съвпадаше с нещо, което той предварително знаеше. Куин завърши разказа си със смъртта на Орсини.

— Между другото — добави той, — може ли да попитам как ме проследихте до летището в Аячо?

— О, да, разбирам. Моят отдел още от самото начало живо се интересуваше от цялата тази история. След смъртта на момчето и умишленото изтичане на подробностите за колана, ние превключихме на високи обороти. Вие не бяхте напълно незабележими, когато преминахте през Холандия. Престрелката в Париж излезе във всички вечерни вестници. Описанието на мъжа, когото барманът видял да бяга от мястото на действието, отговаряше на вашето. Една проверка на списъците с пътниците и заминаващите полети — да, ние наистина имаме свои хора в Париж, които работят за нас — ни показа, че вашата приятелка от ФБР се е запътила към Испания, но от вас нямаше и следа. Предположих, че може да сте въоръжен и бихте искали да избегнете проверките по летищата. Затова проверихме резервациите за фериботите. Моят човек в Марсилия извади късмет, като ви засякъл на ферибота за Корсика. Мъжът, когото видяхте на летището, излетя същата сутрин, когато вие сте пристигнали, но ви изпуснал. Сега аз знам, че сте отишли горе в планината. За наблюдение той избрал мястото, където се пресичат пътищата от летището и морското пристанище и видял вашата кола да поема към летището малко след изгрев слънце. Между другото, знаете ли, че в сградата на летището влезли четирима въоръжени мъже, докато сте били в телефонната кабина?

— Не, не съм ги забелязал.

— Х-м. Изглежда не са били много благоразположени спрямо вас. От това, което току-що ми разказахте за Орсини, разбирам защо. Няма значение. Моят колега… се погрижил за тях.

— Вашият хрисим англичанин?

— Андрей? Той не е англичанин. Всъщност и руснак не е. Той е казак. Не подценявам вашите професионални умения, мистър Куин, но, моля ви, никога не му се изпречквайте на пътя. Той наистина е един от най-добрите ми служители.

— Благодарете му от мое име — каза Куин. — Вижте, генерале, приятно ми беше да си поговорим. Но това е всичко. Не мога да отида никъде. Мога единствено да се върна в Испания при лозята си и да се опитам да започна отначало.

— Не съм съгласен, мистър Куин. Смятам, че трябва да се върнете в Америка. Ключът към загадката се крие някъде там, в Америка. Трябва да се върнете.

— На часа ще ме приберат — каза Куин. — Не съм им симпатичен на онези от ФБР. Някои от тях смятат, че съм замесен.

Генерал Кирпиченко се върна до бюрото си и направи знак на Куин да се приближи. Връчи му паспорт, канадски паспорт, не нов, със захабени от прелистване страници и с дузина печати от гранични пунктове. Собственото му лице бе променено до неузнаваемост с леко наболата брада, новата прическа и очила с рогови рамки.

— Страхувам се, че е правена, когато бяхте упоен — каза генералът. — Паспортът е напълно истински, един от нашите шедьоври. Ще ви трябват дрехи с етикети от канадски магазини, багаж и други неща от тоя род. Андрей вече е приготвил всичко. И, разбира се това.

Той сложи на бюрото три кредитни карти, валидна канадска шофьорска книжка и пачка с двадесет хиляди канадски долара. Паспортът, шофьорската книжка и кредитните карти бяха на името на Роже Льофевр. Канадец от френскоговорящата част на страната. Характерният им акцент нямаше да бъде проблем за американец, който знае френски.

— Предлагам Андрей да ви закара до Бирмингам, за да хванете първия полет за Дъблин утре сутринта. Оттам можете да направите връзка за Торонто. Пресичането на американската граница с кола под наем няма да представлява проблем. Готов ли сте да заминете, мистър Куин?

— Генерале, изглежда не съм се изразил достатъчно ясно. Орсини и дума не каза преди да умре. Ако е знаел кой е дебелият мъж, а аз мисля, че е знаел, той нищо не каза. Не знам откъде да започна. Следата е студена. Дебелакът е в безопасност, както и неговите господари, а ренегатът — източникът на информация — се крие някъде по върховете. Всичките те са в безопасност, тъй като Орсини не проговори. Нямам нито асове, нито попове, дами или валета.

— А, вие си служите с езика на картите. На вас, американците, никога не ви излиза от главата асо пика. Играете ли шах, мистър Куин?

— Малко, но не добре — отвърна Куин.

Съветският генерал отиде до една лавица с книги и прокара пръст по редицата от заглавия, сякаш търсеше нещо определено.

— А трябва — каза той. — Шахът, както и моята професия, е игра на хитрост и изкусно блъфиране, а не на брутална сила. Всичките фигури са пред вас и все пак… в шаха има много повече измама, отколкото в покера. А, ето я.

Той предложи книгата на Куин. Тя беше от руски автор, но текстът бе на английски. Превод, с ограничен тираж за частни колекции. „Най-великите шахмайстори“.

— Вие сте в шах, мистър Куин, но може би не сте още матиран. Върнете се в Америка, мистър Куин. Прочетете книгата в самолета. Бих ви препоръчал, ако разрешите, да обърнете по-специално внимание на главата, посветена на Тигран Петросян. Арменец, отдавна вече покойник, но може би най-великият тактик в областта на шаха, който някога е живял. Пожелавам ви късмет, мистър Куин.

Генерал Кирпиченко извика оперативния агент Андрей и го заля с поток от заповеди на руски. Сетне Андрей заведе Куин в друга стая и го облече от глава до пети с нови дрехи, всичките от Канада, даде му и багаж, както и билети за самолета. Отидоха заедно с кола до Бирмингам и оттам Куин хвана първия полет за деня до Дъблин. Андрей го изпрати, след това се върна с колата в Лондон.

В Дъблин Куин се прехвърли на летище Шанън, прекара няколко часа в чакане и хвана полет на Еър Канада за Торонто.

Както обеща, той прочете книгата в чакалнята на Шанън и още един път, докато летеше над Атлантика. Прочете главата за Петросян шест пъти. Преди да кацне в Торонто, той бе разбрал защо десетки огорчени противници бяха нарекли хитрия арменски шахмайстор „Великия измамник“.

В Торонто паспортът му не бе разглеждан по-дълго, отколкото в Бирмингам, Дъблин или Шанън. Почака за багажа си край изнизващата се до него лента в митническата зона и след това премина през бегла проверка. Всичко мина гладко и спокойно и затова нямаше причина той да забележи мълчаливия мъж, който го видя на излизане от митническата зона, проследи го до централната железопътна гара и се качи с него във влака, пътуващ на североизток към Монреал.

От един паркинг в първия град на провинция Квебек той купи от втора ръка един джип Ренегейд с гуми, пригодени за тежките зимни условия, а от магазин за туристически принадлежности — ботуши, панталони и ватирани анораци, от които щеше да се нуждае за тамошния климат по това време на годината. След като напълни до горе резервоара на джипа, той се отправи на югоизток, премина през Сен Жан и Бедфорд и пое право на юг към американската граница.

Куин прекоси границата при контролно-пропускателния пункт, разположен на брега на езерото Шамплейн, където държавната магистрала 89 преминава от Канада в щата Върмонт, и отново стъпи на територията на Съединените щати.

В северните подстъпи на щата Върмонт има един район, наричан от местните жители просто Североизточното кралство. Той обхваща по-голямата част от областта Есекс, като включва и малки части от Орлеан и Каледония — дива планинска местност с езера и реки, хълмове и клисури. Тук-там може да се видят малки селца или изровени пътища, които здравата раздрусват пътника. През зимата такъв ужасен студ сковава Североизточното кралство, сякаш цялата природа замръзва в „стоп-кадър“, образно казано. Езерата се превръщат в лед, дърветата се вцепеняват от студ, а земята скърца под нозете. През зимата тук няма жива душа, освен потъналите в дълбок зимен сън животни и лосовете, пробягващи рядко през пукащата се от студ гора. Шегобийци от по-южните райони разправят, че в Кралството има само два сезона — август и зима. Живелите по тези места люде казват, че това е пълна глупост. Според тях сезоните са петнадесети август и зима.

Куин подкара джипа на юг през Суонтън и Сейнт Олбънс и стигна до Бърлингтън, след което се отдели от езерото Шамплейн, за да поеме по шосе 89 към столицата на щата — Монпелие. Тук той напусна главната магистрала и хвана шосе 2 нагоре през Ийст Монпелие. Като следваше долината на река Уинуски, премина последователно през Плейнфийлд и Маршфийлд, за да стигне до Уест Данвил.

Скованите от студ хълмове притиснаха долината от двете страни. Случайните возила, с които той се разминаваше по пътя, бяха като още едно уютно и безименно кътче топлина, където парното работеше с пълна сила, за да предпази крехкото човешко създание от студа, който иначе би го погубил за броени минути.

След Уест Данвъл пътят се стесни, а снегът, натрупан от двете му страни, стана по-висок. След ката премина през смълчаната община Данвил, Куин включи и четворното предаване на джипа за последния етап от пътуването си до Сейнт Джонсбъри.

С отворените си магазини и барове, пълни с топлина и светлина, градецът, разположен на река Пасумпсик, бе като оазис сред скованите от мраз планини. На Мейн Стрийт Куин намери едно бюро за квартири под наем и съобщи на агента молбата си. Зимата определено не бе най-натовареният сезон на служителя. Той прие молбата с крайна почуда.

— Вила? Да, разбира се, даваме вили под наем, но през лятото. В повечето случаи собствениците прекарват месец, месец и половина във вилите си, след това ги дават под наем до края на сезона. Но сега?

— Да, сега — каза Куин.

— Имате ли предпочитания за мястото? — попита агентът.

— В Кралството.

— Вие май искате да се покриете, сър.

Все пак човекът провери списъците си и се почеса по главата.

— Струва ми се, че има едно подходящо местенце — каза той. — Собственост е на зъболекар от Бар, който живее долу в по-топлите места.

„По-топлите места“ по това време на годината означаваше петнадесет градуса под нулата вместо двадесет. Агентът звънна на зъболекаря, който се съгласи да даде вилата си под наем за един месец. Сетне надникна през прозореца, за да види джипа.

— Вашият Ренегейд има ли вериги за сняг, мистър?

— Не, още не.

— Ще ви потрябват.

Куин купи вериги и ги постави. Сетне двамата тръгнаха заедно. Вилата бе на двадесет и пет километра, но щеше да им отнеме повече от час, за да стигнат до нея.

— Намира се на Лост Ридж — каза агентът. — Собственикът й я използва само в разгара на лятото за риболов и туризъм. Опитвате се да избягате от адвокатите на жена си или нещо друго?

— Нуждая се от тишина и спокойствие, за да пиша книга — отвърна Куин.

— О-о, писател — каза агентът удовлетворен. Хората са снизходителни към писателите, както към всички останали чудаци.

Те се отправиха обратно към Данвил, след което завиха на север по един още по-тесен път. В Норт Данвил агентът поведе Куин на запад към пустошта. В далечината пред тях, непристъпен в своето усамотение, се извисяваше хребетът Китридж Хилс. Пътят заобикаляше хребета отдясно и водеше към рида Беър Маунтин. Когато стигнаха до подножието му, агентът посочи с ръка към една затрупана със сняг пътечка. На Куин му бе необходима цялата мощ на двигателя, четворното предаване и веригите, за да стигне до вилата.

Тя бе построена изцяло от дървени трупи — огромни стволове, наредени хоризонтално под един схлупен покрив, върху който имаше натрупан близо метър сняг. Агентът наблегна на вградения в къщата гараж — кола, оставена в неотоплено помещение при този студ, на сутринта щеше да се превърне в купчина метал и замръзнал бензин — и наличието на печка с дърва, която да подгрява водата и радиаторите.

— Ще я взема — каза Куин.

— Ще ви трябва газ за лампите, бутилки с пропан-бутан за готвене, брадва за цепене на дървата за печката — каза агентът. — И храна. И повечко бензин. В места като тези провизиите ви не трябва да привършват. И подходящо облекло. Това, което носите в момента, е малко тъничко. Не забравяйте да си покривате лицето, в противен случай може да получите тежки измръзвания. Няма обаче телефон. Сигурни ли сте, че я искате?

— Вземам я — отвърна Куин.

Те се върнаха с колата обратно в Сейнт Джонсбъри. Куин му каза името и националността си и плати авансово.

Агентът бе или твърде учтив, или просто не се интересуваше защо един квебекчанин ще търси убежище във Върмонт, след като самият Квебек му предлага толкова тихи кътчета.

Куин запомни няколко обществени телефонни кабини, които можеше да използва денонощно и прекара нощта в местен хотел. На сутринта натъпка джипа с всичко, от което щеше да има нужда и се отправи обратно в планината.

По едно време, когато бе спрял за малко на излизане от Норт Данвил, за да провери посоката, му се стори, че чу ръмжене на двигател надолу по склона зад себе си, но реши, че звукът идва от близкото село или че може би се е заблудил от собственото си ехо.

Той запали печката с дърва и топлината бавно започна да изпълва вилата. Печката бе с добра тяга и пламъкът бързо се разгоря зад металната вратичка. Когато я отвори, топлината го ожари така, сякаш идваше от доменна пещ. Бойлерът с водата се размрази и се нагря, затопляйки радиаторите в четирите стаи на вилата и по-малкия бойлер за миене и къпане. Към обяд той вече се бе съблякъл по риза, съживен от топлината. След обяда той нарами секирата и като използва част от камарата нарязани борови цепеници зад къщата, нацепи дърва за една седмица напред.

Във вилата нямаше нито телевизор, нито телефон. Той разполагаше само с едно радио, което бе купил в града. След като осигури всичко необходимо за седмица напред, той седна с новата си портативна пишеща машина и започна да пише. На следващия ден отиде с колата до Монпелие, откъдето излетя за Бостън и оттам за Вашингтон.

Целта на пътуването му бе Юниън Стейшън на Масачузетс авеню и Втора улица, една от най-елегантните железопътни гари в Америка, построена от бял камък, който все още блестеше след неотдавнашното си почистване. Сградата бе променена — не бе такава, каквато я помнеше. Но коловозите все още тръгваха от старото си място — перона, разположен на по-ниско ниво под свода на централната зала.

Той намери това, което търсеше, на срещуположната страна на пероните за качване „Н“ и „J“ на Амтрак. Между вратата на полицейския участък и дамската тоалетна имаше осем обществени телефонни кабини, наредени в редица. Номерата на всичките започваха с цифрите 789. Той си записа и осемте номера, пусна писмото и си тръгна.

По пътя към вашингтонското национално летище таксито, в което той се возеше, пресече река Потомак и зави надолу по Четиринадесета улица. Вдясно от него се виждаше големият купол на Белия дом. Куин се питаше как ли се чувства човекът, който живееше в сградата под купола. Човекът, който му бе казал „Върнете ни обратно сина“ и чиито надежди той не оправда.

През месеца, последвал погребението на сина им, в отношенията и поведението на Кормакови настъпи промяна, която единствено психиатър би могъл да разбере или обясни.

В дните, когато синът му бе държан в плен от похитителите, президентът, въпреки че състоянието му се бе влошило вследствие напрежението, тревогите, безпокойството и безсънието, все пак бе успял да запази самообладание. Към края на този период, когато съобщенията от Лондон намекваха за едно скорошно освобождаване, той дори сякаш се бе посъвзел. Съпругата му обаче, която не бе на такава интелектуална висота и пред която не стояха за решаване административни задачи, за да отвлекат вниманието й в друга посока, се бе отдала изцяло на скръбта и на успокоителни.

Но след онзи ужасен ден в Нантъкет, в който студената земя прие единствения им син, ролите на родителите незабелязано се размениха. Майра Кормак се бе разридала на рамото на агента от секретните служби, когато стояха до гроба и бе плакала през целия полет обратно до Вашингтон. Но с течение на дните тя сякаш се посъвзе. Може би защото бе осъзнала, че след загубата на момчето, което бе обсипвала с майчини ласки и грижи, тя бе наследила друго, по-голямо дете — своя съпруг — който никога преди това не бе търсил в нея опора и утеха.

Майчиният инстинкт да брани рожбите си сякаш й вля допълнителна сила — сила, която липсваше на мъжа, в чийто ум и желязна воля тя никога не се бе съмнявала. Когато през този зимен следобед таксито на Куин зави покрай Белия дом, Джон Кормак седеше на бюрото в личния си кабинет между Овалния кабинет и спалнята. Майра Кормак стоеше до него. Тя прикрепяше леко с ръка главата на сломения си съпруг към гърдите си и бавно и нежно я люлееше.

Тя съзнаваше, че той е смъртно ранен, че не е в състояние повече да носи тежкия товар на плещите си. Тя знаеше, че това, което го бе съсипало най-много, може би повече и от самата смърт на сина му, бе крайното му недоумение и обърканост кой бе извършил това и защо. Ако момчето бе загинало при катастрофа или при спортна злополука, тя бе уверена, че Джон Кормак щеше да приеме логичния ход на нещата, доколкото смъртта може да бъде логична. Бруталното убийството беше сломило и съсипало бащата, сякаш тази чудовищна бомба бе избухнала и разкъсала собственото му тяло.

Сега тя бе убедена, че никога не ще могат да намерят отговора и чувстваше, че съпругът й е към края на силите си. Тя бе започнала да ненавижда Белия дом и поста му, с който преди толкова се гордееше. Сега най-голямото й желание беше той да свали от плещите си товара на своя мандат и да се върне заедно с нея в Ню Хейвън. Там тя щеше да се грижи за него и да го подкрепя в старините му.

Писмото, което Куин бе изпратил на Сам Самървил на собствения й адрес в Александрия, бе надлежно засечено, преди тя да може да го види, и занесено триумфално на комисията във Вашингтон. Тя бе набързо свикана с цел да изслуша и разтълкува неговото съдържание. Филип Кели и Кевин Браун го поднесоха като трофей на вниманието на своите началници.

— Трябва да призная, господа — каза Кели, — че с най-голяма неохота поисках един от надеждните ми агенти да бъде подложен на такъв род наблюдение. Но смятам, и вие ще се съгласите с мен, че сме богато възнаградени.

Той постави писмото на масата пред себе си.

— Това писмо, господа, е било пуснато вчера в самия Вашингтон. Това не доказва непременно, че Куин е в града или някъде в Щатите. Възможно е някой друг да го е пуснал вместо него. Но според мен Куин действа сам, без ничия помощ. Не ни е известно как е изчезнал от Лондон и се е появил тук. Въпреки това колегите ми и аз споделяме мнението, че Куин е пуснал писмото лично.

— Прочетете го — заповяда Одел.

— То е… ъ-ъ-ъ… доста драматично — каза Кели. Сетне нагласи очилата си и започна да чете.

— „Скъпа моя Сам…“ — този начин на обръщение следва да покаже, че моят колега Кевин Браун бе прав. Отношенията между мис Самървил и Куин са излезли извън рамките на чисто служебните.

— Значи вашата хрътка се е влюбила във вълка — каза Одел. — Браво. Хитър ход. Какво пише той?

Кели продължи.

— „Ето ме най-после отново тук, в Съединените щати. Много бих искал да те видя, но се опасявам, че в момента няма да е много разумно. Целта на това, което пиша, е да разкажа какво в действителност се случи в Корсика. Работата е там, че когато ти се обадих от летището в Аячо, аз те излъгах. Сметнах, че ако ти кажех истината за това, което наистина се случи там, ти може би нямаше да се съгласиш да се върнеш поради съображения за безопасност. Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че имаш право да узнаеш всичко. Трябва само да ми обещаеш следното. Каквото и да прочетеш в това писмо, не го казвай на никого. Никой друг не трябва да знае за това, поне засега. Първо трябва да доведа докрай работата, с която съм се захванал. Както вече знаеш, Орсини и аз си устроихме малка престрелка. Нямах друг избор, тъй като някой му се беше обадил и предупредил, че съм тръгнал за Корсика, за да го убия, докато аз всъщност исках само да си поговорим. Успях да го улуча с пистолета си — всъщност с твоя пистолет — но не го убих. Когато научи, че са го изпързаляли, той осъзна, че вече не е обвързан с обета си за мълчание и ми разказа всичко, от игла до конец. И то какви неща! Първо, оказа се, че не руснаците стоят в дъното на всичко това — поне не съветското правителство. Заговорът тръгва оттук, от Съединените щати. Хората, дърпали конците са все още забулени в тайна, но човекът, когото те са наели да организира отвличането и убийството на Саймън Кормак, и когото Зак наричаше «дебелака», ми е известен. Орсини успял да открие самоличността му и ми даде неговото име. Когато бъде заловен, в което въобще не се съмнявам, той ще съобщи и имената на хората, платили му да извърши това дело. За момента, Сам, съм се скрил в едно затънтено местенце и пиша всичко, от игла до конец — имена, дати, места, събития. Цялата история от началото до края. Когато свърша, ще изпратя копия до десетина различни инстанции, до вицепрезидента, ФБР, ЦРУ и прочие. След това, дори и нещо да се случи с мен, ще бъде твърде късно да се спре задвиженият механизъм на правосъдието. Повече няма да ти се обаждам, докато не напиша всичко. Моля те да разбереш, че ако не ти съобщавам къде съм, това е единствено заради твоята собствена безопасност. С обич, Куин“.

Настана пълна тишина, защото всички бяха слисани. Един от присъстващите беше плувнал в пот.

— Господи — пое дълбоко въздух Майкъл Одел, — тоя тип с всичкия си ли е?

— Ако това, което казва, е вярно — изказа предположение бившият адвокат Мортън Станърд, — той определено не трябва да бъде оставен на свобода. Ако има нещо да ни съобщава, той трябва да направи това тук, пред нас.

— Съгласен — каза Бил Уотърс, министърът на правосъдието. — Освен всичко останало, за нас той вече представлява важен свидетел, който се нуждае от защита. Той трябва да бъде задържан, с цел да бъде предпазен.

Всички единодушно дадоха съгласие за това. До свечеряване съдебното министерство даде разрешение за арестуването и задържането на Куин като важен свидетел. ФБР задейства цялата мощ на Националната система за криминална информация, чрез която всяко едно бюро на ФБР в страната бе вдигнато по тревога да го издирва. В подкрепа на горното до органите на реда и техните изпълнителски звена — отделения на градската полиция, шерифски служби, началници на полицейските участъци и патрули по пътищата — бяха разпратени съответни телекси, придружени от снимката на Куин. Официалната версия бе, че той се издирва във връзка с голяма кражба на скъпоценни камъни.

Общонационалното издирване е едно, а Америка, със своята огромна територия и безчет тайни кътчета — съвсем друго. Има случаи, при които издирвани престъпници години наред са оставали незаловени, въпреки че ги дирят под дърво и камък из цялата страна. Освен това тревогата бе вдигната за лицето Куин, американски гражданин, чийто номер на паспорта и шофьорска книжка бяха известни. Никой не търсеше един френскоезичен канадец, назоваващ се Льофевр, чиито документи за самоличност бяха изрядни, а самият той беше със съвсем друга прическа, очила с рогови рамки и леко набола брада. След като се беше обръснал в съветското посолство в Лондон, Куин си бе пуснал брада и, макар че не бе изминало много време оттогава, сега тя прикриваше долната част на лицето му.

След като се върна в планинската си хижа, Куин отпусна на комисията от Белия дом три дни, през които да си поблъскат главата над писмото, което бе изпратил на Сам именно с тази цел, а после започна да съставя план как да се свърже тайно с нея. Като водеща нишка му послужиха думите, които тя му бе подхвърлила в Антверпен. Тогава тя се бе нарекла „дъщеря на проповедник от Роккасъл“.

От една книжарница в Сейнт Джонсбъри му предоставиха туристически справочник, в който бяха дадени три града Роккасъл в Съединените щати. Единият обаче бе далеч на юг, вторият — чак на запад. Акцентът на Сам подсказваше, че тя по-скоро ще е от някой щат по източното крайбрежие. Третият Роккасъл се намираше в щата Вирджиния, окръг Гуучланд.

Той се обади на телефонни услуги и въпросът бе решен окончателно. Отговориха му, че в Роккасъл, щата Вирджиния, живее преподобният Брайън Самървил. Нямаше друг под същото име — необичайното изписване на това име го отличаваше от Многобройните Сомервил и Съмървил.

Куин отново напусна бърлогата си, излетя от Монпелие до Бостън и оттам — до Ричмънд, като кацна на Бърд Фийлд, преименувано сега с пищното прозвище „Международно летище Ричмънд“. Телефонният указател на летището за град Ричмънд имаше в края си обичайната притурка, в която бе дадено, че преподобният отец служи в църквата Смирна на Света Дева Мария, намираща се на Три Скуеър Роуд, но живее на Роккасъл Роуд, номер 290. Куин нае една малолитражна кола и измина седемдесетте километра на запад по шосе 6 до Роккасъл. Когато Куин натисна звънеца, вратата бе отворена лично от преподобния отец Самървил.

Мълчаливият проповедник с посребрена коса сервира чай в предния салон и потвърди, че дъщеря му наистина се казва Саманта и работи във ФБР. Сетне изслуша това, което Куин трябваше да му каже. Лицето на отеца стана сериозно.

— Защо смятате, че дъщеря ми би могла да е в опасност, мистър Куин? — попита той.

Куин му каза защо.

— Но под наблюдение? От самото Бюро? Да не би да е направила някаква грешка?

— Не, сър, нищо не е направила. Просто има хора, които несправедливо я подозират, а тя не го знае. Това, което искам да направя, е да я предупредя.

Добродушният старец разгледа писмото, което бе в ръцете му, и въздъхна. На него му бе непознат този свят, закрит с плътна завеса, чийто крайчец Куин току-що бе повдигнал. Той се запита как би постъпила в този случай покойната му съпруга — тя бе по-решителната от двамата. Реши, че тя би занесла съобщението на детето си, което бе изпаднало в беда.

— Добре — каза той. — Ще отида да я видя.

Той спази точно обещанието си. Изкара старичката си кола, шофира невъзмутимо до Вашингтон и посети дъщеря си в апартамента й, без да я предупреди. Както бе инструктиран, той бъбреше за незначителни неща и й подаде първо единичния лист. На него пишеше само: „Продължавай да говориш естествено. Отвори плика и прочети съдържанието му на спокойствие. След това го изгори и изпълни инструкциите. Куин.“

Когато съзря думите, тя без малко не се задави и осъзна, че Куин й съобщава за микрофони в апартамента й. Тя също бе вършила това спрямо други хора и то бе част от служебните й задължения, но никога не бе очаквала, че същата мярка ще бъде приложена и спрямо нея. Тя се взря в разтревожените очи на баща си и взе предложения й плик. Когато той си тръгна обратно за Роккасъл, тя го изпрати навън до тротоара и му даде на раздяла дълга целувка.

Съобщението в плика също бе кратко. В полунощ тя трябваше да застане до телефонните кабини, разположени срещу пероните за качване „Н“ и „J“ на Амтрак в железопътната гара Юниън Стейшън и да чака. Един телефон щеше да звънне и от него щеше да се обади Куин.

Точно в полунощ той й се обади от една телефонна кабина в Сейнт Джонсбърк. Разказа й за Корсика и за Лондон, както и за фалшивото писмо, което й бе изпратил. Той бил убеден, че то ще бъде препратено към комисията в Белия дом.

— Но, Куин — възрази тя, — ако Орсини не ти е казал нищо, то тогава наистина всичко е свършено, както ти самият каза: Защо си писал, че той е проговорил, при положение че не е?

Тогава й разказа за Петросян, който дори в безнадеждни за него ситуации, когато неговият противник не откъсвал поглед от шахматната дъска, е успявал да му внуши, че му готви някакъв съкрушителен удар, с което го принуждавал да направи погрешен ход.

— Смятам, че писмото ми ще накара тези хора, които и да са те, да направят някакъв ход — каза той. — Макар в писмото да пиша, че повече няма да ти се обаждам, ти оставаш единствената нишка, ако полицията не успее да ме залови. С всеки изминат ден те би трябвало все повече и повече да изпадат в паника. Искам да си държиш очите и ушите отворени. Ще ти се обаждам всеки втори ден, в полунощ, на един от тези телефонни номера.

Изминаха шест дни.

— Куин, познаваш ли някой си Дейвид Вайнтрауб?

— Да.

— Той е от Компанията, нали?

— Да, той е заместник директор, ръководи оперативния отдел. Защо?

— Помоли ме да се срещнем. Каза, че е надушил нещо, но не можел да разбере точно какво. Смята, че ти би могъл да му помогнеш.

— В Ленгли ли се срещнахте?

— Не, каза, че там било опасно. Уговорихме се да се срещнем в една кола на Компанията, спряла до тротоара близо до Тайдъл Бейсън. Седяхме на задната седалка и разговаряхме, докато колата обикаляше из улиците.

— Съобщи ли ти нещо?

— Не, каза, че вече нямал доверие на никого. Вярвал само в теб. Иска да се срещнете. При твои условия, без значение кога и къде. Куин, ти вярваш ли му?

Куин се замисли. Ако Дейвид Вайнтрауб бе с онези, то тогава нямаше и лъч надежда за спасение на човечеството.

— Да — отвърна той. — Вярвам му.

Съобщи й къде и кога да се срещнат.