Парламентьорът

3.

1991 година Март

На петдесет километра от Оклахома Сити се намира федералният затвор, известен като Ел Рино, а всъщност наречен „Федерален изправителен дом“. Иначе казано, това е един от затворите с най-тежък режим в Америка, а затворниците използват за него думите „жесток кафез“. Една мразовита мартенска утрин неговият солиден портал се отвори и оттам излезе някакъв мъж.

Той беше среден на ръст, възпълен, с блед затворнически тен, без пукната пара в джоба и много озлобен. Огледа се и като не видя нищо, представляващо интерес (там поначало нямаше какво да се види), обърна се и закрачи към града. Високо над него невидими очи го проследиха равнодушно и го забравиха. С далеч по-голям интерес го следяха други очи от една паркирана кола. Голямата лимузина беше спряна на достатъчно разстояние от портала на затвора, така че номерът й да не се вижда. Мъжът, който го следеше през задното стъкло на колата, свали бинокъла и промърмори:

— Идва насам.

След десетина минути възпълният мъж мина покрай колата, хвърли й един поглед и продължи. Но той беше опитен професионалист и в съзнанието му незабавно светна червената лампичка за тревога. Беше се отдалечил на стотина метра от лимузината, когато двигателят й запърпори тихо, колата потегли и го настигна. От нея слезе един приятен на вид мъж, гладко избръснат и с атлетично телосложение.

— Мистър Мос?

— Кой се интересува?

— Моят шеф, сър. Би желал да разговаря с вас.

— Предполагам, че шефът ти няма име — отговори възпълният мъж.

Другият се усмихна.

— Все още няма, сър. Затова пък разполагаме с топла кола, частен самолет и не ви желаем злото. Да погледнем истината в очите, мистър Мос, имате ли къде да отидете?

Мос се замисли. Хората в колата не му миришеха нито на Компанията (ЦРУ), нито на Бюрото (ФБР) — неговите заклети врагове. А и наистина нямаше къде да отиде. Той се качи на задната седалка на колата, младият мъж седна до него и лимузината плавно пое по пътя към летище „Уайли Поуст“ на северозапад вместо към Оклахома.

През 1966 година Ървинг Мос беше младши агент (0312) от ЦРУ, който тъкмо беше пристигнал от Щатите във Виетнам и работеше по програмата „Феникс“ на ЦРУ. Това беше през годините, когато Специалните части, Зелените барети, бяха започнали да предават изпълнението на доста успешните до този момент програми за спечелване на сърцата и умовете на населението от делтата на Меконг в ръцете на южновиетнамските военни, които действаха доста по-неумело и много по-брутално в опитите си да „убедят“ селяните да не помагат на Виетконг. Хората от „Феникс“ трябваше да поддържат връзките с Южновиетнамската армия, докато Зелените барети все по-активно провеждаха акции за издирване и унищожаване, като често се завръщаха с пленени виетконгци или просто заподозрени, които предаваха за разпити на хората от „Феникс“. Тогава Мос откри две неща — своя таен вкус и истинския си талант.

Като младеж той се чувстваше смутен и потиснат от явната си липса на сексуалност и с непримирима злоба си спомняше подигравките, на които бе подлаган. През петдесетте години забавленията на тийнейджърите бяха сравнително невинни и Мос беше изумен от откритието, което направи — получаваше мигновена възбуда при звука на човешки писък. Потайните джунгли на Виетнам, където никой не задаваше излишни въпроси, бяха истинска Аладинова пещера за удоволствията на човек с подобни вкусове. Като единствен американец във войсковата част от ариергарда на Южновиетнамската армия, той беше основната фигура при провеждането на разпитите. Няколко южновиетнамски ефрейтора споделяха вкусовете му.

За Мос това бяха три прекрасни години, които свършиха внезапно. Един ден през 1969 година от джунглата неочаквано се появи висок и жилест сержант от Зелените барети с окървавена лява ръка, когото командирът му бе изпратил за оказване на медицинска помощ. Младият войник наблюдава мълчаливо действията на Мос няколко секунди, след което се обърна към него и стовари юмрука си върху носа му. Лекарите в Да Нанг направиха всичко по силите си, но фините кости на септума бяха толкова натрошени, че се наложи да замине за Япония. Дори и там хирурзите не можаха много да му помогнат и носът му остана за цял живот сплескан, а ноздрите бяха толкова деформирани, че все още въздухът излизаше със свиетене, особено когато беше възбуден.

Той никога повече не срещна младичкия сержант, не последва никакъв официален рапорт и Мос успя да потули случая и да остане в ЦРУ. До 1983 година. По това време вече се беше издигнал в кариерата и замина за Хондурас, където ЦРУ провеждаше усилена подготовка на контрите. Той отговаряше за няколко лагера в джунглата по границата с Никарагуа, откъдето контрите, в мнозинството си бивши служители на сваления омразен диктатор Сомоса, провеждаха откъслечни набези в страната, която доскоро бяха управлявали. Веднъж една от бойните групи се завърна с тринадесетгодишно момче. То не беше агент на сандинистите, а обикновено селянче.

Мос проведе разпита на едно сечище сред джунглата, на четвърт миля от лагера на контрите. Тази нощ никой не мигна. Обезумелите писъци на момчето прорязваха неподвижния тропически въздух. Едва след полунощ всичко утихна. Мос се довлече до лагера като опиянен, тръшна се на походното си легло и потъна в сън. Двама от командирите на никарагуанските части се измъкнаха тихо от лагера, потънаха в джунглата и когато след двадесетина минути се завърнаха, поискаха разговор с главнокомандващия. Полковник Ривас ги прие в палатката си, където пишеше доклади на светлината на съскаща петромаксова лампа. Двамата говориха в продължение на няколко минути.

— Не можем повече да работим с този човек — каза в заключение първият. — Говорихме с момчетата. И те са на същото мнение, полковник.

— Es un malsano6 — добави вторият. — Un animal.7

Полковник Ривас въздъхна. На времето беше служил в Отрядите на смъртта на Сомоса, беше се случвало да измъква от леглата няколко профсъюзни деятели и недоволни от режима, беше присъствал на няколко екзекуции, дори беше взел участие в тях. Но деца… Той се пресегна към радиопредавателя. От всичко най-малко му трябваха бунтове или масови бягства. На разсъмване в лагера се приземи американски военен хеликоптер и от него се измъкна един набит мургав мъж, който се оказа новоназначеният заместник-началник на Латиноамериканския сектор на ЦРУ, тръгнал на опознавателна обиколка из района си. Ривас съпроводи американеца до храстите, откъдето се върнаха след няколко минути.

Ървинг Мосе се събуди, защото някой риташе леглото му. Замъгленият му поглед различи някакъв мъж в зелено маскировъчно облекло.

— Мос, изхвърлен си — заяви мъжът.

— Ти пък кой си, по дяволите? — попита Мос и въпросът му незабавно получи отговор.

— Значи си от онези — презрително изсумтя той.

— Да, точно от тях. А ти си изхвърлен. И от Хондурас, и от ЦРУ.

Той показа на Мос някакъв лист хартия.

— Това не е от Ленгли — опита се да протестира Мос.

— Така е — отговори човекът. — Само че е подписано от мен, а аз съм от Ленгли. Събирай си багажа и скачай в хеликоптера.

Половин час по-късно Дейвид Вайнтрауб наблюдаваше как хеликоптерът се издига в небето. В Тегусигалпа Мос беше посрещнат от шефа на резидентурата, който с ледена учтивост лично го качи на самолета за Маями и оттам за Вашингтон. Той не можа дори да стигне до Ленгли. Посрещнаха го на летището във Вашингтон, дадоха му документите и му казаха да се маха. През следващите пет години беше доста търсен да работи за все по-трудно приемливи от световната общност диктатори от Близкия Изток и Централна Америка. След това се зае да организира специален канал за наркотици по поръчение на Нориега от Панама. Това беше грешка. Американското Бюро за борба с наркотиците го сложи начело в списъка си на най-търсените трафиканти.

През 1988 година тъкмо минаваше през лондонското летище Хийтроу, когато към него се приближиха двама английски пазители на закона и с измамна учтивост го попитаха дали би им отделил малко време да поговорят. Разговорът се отнасяше до скрития в пътната му чанта пистолет. Обичайните процедури по екстрадирането му протекоха с рекордна скорост и три седмици по-късно той се намери на американска земя. На процеса получи три години. Като първа присъда той можеше да попадне в затвор с облекчен режим, но докато очакваше произнасянето й, двама мъже се срещнаха на дискретен обяд в луксозния Метрополитън Клъб във Вашингтон.

Единият беше набит здравеняк на име Вайнтрауб, който по това време вече заемаше поста помощник на заместник директора по оперативната част в ЦРУ. Другият беше Оливър „Бък“ Ревъл, едър мъжага, бивш летец от флотата и настоящ Изпълнителен заместник-директор (отдел „Разследвания“) във ФБР. Като младеж бе играл футбол, но не толкова дълго, че мозъкът му да закърнее. Немалко хора в Хувър Билдинг смятаха, че той все още му служи забележително добре. Вайнтрауб изчака Ревъл да приключи с пържолата си и му показа една папка и няколко снимки. Ревъл затвори папката и рече: „Ясно.“ И така съвсем неочаквано Мос се озова в Ел Рино, където бяха намерили подслон някои от най-свирепите убийци, изнасилвачи и изнудвачи, които американското правосъдие беше сложило под ключ. Когато Мос излезе от затвора, той хранеше патологична омраза към ЦРУ, към Бюрото, към англичаните… И това беше само началото.

На летище Уайли Поуст лимузината се плъзна през главния вход без каквито и да е формалности и се приближи към един „Лиърджет“. Като се изключи регистрационния номер, който Мос моментално запамети, самолетът нямаше никакви други отличителни знаци. След пет минути той беше вече във въздуха, като пое леко югозападен курс. Мос се ориентираше за приблизителната посока по изгряващото слънце. Беше сигурен, че летят към Тексас.

Веднага след Остин започва това, което тексасците наричат Хълмиста земя. Точно там се намираше извънградската къща на собственика на Пан-Глоубъл, цели 8 хиляди хектара в подножието на хълмовете. Огромната къща гледаше на югоизток през обширната тексаска равнина към Галвестън и Мексиканския залив в далечината. Освен многобройните помещения за прислугата, бунгалата за гости, плувния басейн и стрелбището, имението разполагаше и със собствена самолетна писта, където около обяд се приземи Лиърджетът.

Мос беше отведен до едно дървено бунгало, беше му осигурен половин час да се изкъпе, избръсне и преоблече и след това го въведоха в един прохладен и облицован с кожа кабинет в къщата. След две минути пред него се изправи висок възрастен мъж с побеляла коса.

— Мистър Мос? — попита мъжът. — Мистър Ървинг Мос?

— Да, сър — отговори Мос. Надушваше пари, много пари.

— Казвам се Милър — продължи белокосият мъж — Сайръс Милър.

Април

Съвещанието се състоя в Залата на Кабинета, до който се стигаше надолу по коридора от Овалния кабинет, покрай канцеларията на личния секретар. Като повечето хора и президентът Кормак се беше учудил колко малък е Овалният кабинет, когато го видя за пръв път. Залата на Кабинета с голямата осмоъгълна маса, над която беше поставен портретът на Джордж Вашингтон от Стюърт, даваше повече простор да си разпръснеш документите и да се облегнеш на лакти.

Тази сутрин Кормак беше поканил своя вътрешен кабинет от стари и изпитани приятели и съветници, за да обсъдят заключителния вариант на Нантъкетския договор. Детайлите вече бяха отработени, процедурите по проверката също бяха прегледани повторно, експертите бяха дали, макар и е неохота, своето съгласие, с изключение на двама висши генерали и трима служители на Пентагона, които бяха предпочели да подадат оставка, но Кормак искаше да чуе още веднъж мнението на екипа си от приближени.

Той беше на шестдесет години, на върха на своите интелектуални и политически възможности и не се смущаваше от радостта и удоволствието, които изпитваше от популярността и от авторитета на поста, който изобщо не бе очаквал да заеме. По време на кризата в Републиканската партия през 1988 година партийният комитет трескаво беше търсил подходяща личност, чиято кандидатура да бъде издигната на изборите. Накрая се бяха спрели на конгресмена от Кънектикът, потомък на богато и аристократично семейство от Нова Англия, който бе предпочел да остави семейното богатство в разпореждане на различни попечителски фондове и да стане преподавател в Корнелския университет, преди почти четиридесетгодишен да се впусне в политиката на Кънектикът. Поддръжник на либералното крило на партията, Джон Кормак беше практически непознат за широката публика. За тези, които го познаваха, Кормак беше човек решителен, честен и благороден. Те увериха партийния комитет, че той е „чист“ като току-що паднал сняг. Хората не го познаваха като лице от телевизията, а телевизионната популярност на този етап беше неоценимо преимущество за всеки един кандидат, но въпреки това партията издигна неговата кандидатура. За медиите той беше безнадежден случай. Но след като изтекоха четири месеца от предизборната кампания, неизвестният на обществеността кандидат беше преобърнал нещата в своя полза. Без да зачита традициите на предизборната борба, той гледаше открито в камерите и отговаряше без увъртане на всеки въпрос — нещо, което дотогава се смяташе като сигурна рецепта за провал. Прямите му отговори засегнаха някои хора, най-вече от десницата, а те нямаха кой знае какъв избор за кого да гласуват. В замяна на това пък много повече хора бяха доволни. Протестант със старинно ирландско име, той беше поставил условието, че ще приеме да издигнат кандидатурата му ако сам си избере вицепрезидент. Беше се спрял на тексасеца Майкъл Одел, американец от ирландски произход и заклет католик.

Между двамата нямаше нищо общо. Одел беше много по-десен от Кормак, а преди идването му в Белия дом беше губернатор на своя щат. Но Кормак просто го харесваше и имаше доверие в този мъж от Уакоу, чиито челюсти неизменно дъвчеха дъвка. И тандемът някак си се получи. Избирателите гласуваха, с малки изключения, за човека, когото пресата сравняваше (погрешно) с последния университетски академик-президент на САЩ Удроу Уилсън, както и за неговия партньор в изборите, който безцеремонно бе отсякъл пред Дан Радър: „Аз далеч не винаги съм съгласен с моя приятел Джон Кормак, но, по дяволите, това е Америка и аз съм готов да размажа всеки, който се опита да ми каже, че тук човек няма право да говори това, което мисли.“

И работата тръгна. Комбинацията от праволинейния аристократ от Нова Англия с неговите силно въздействащи и убедителни слова и южняка с неговия измамно простодушен вид грабнаха решаващите гласове на всички черни, на латиноамериканците и на немалкото американци от ирландско потекло и спечелиха изборите. Откакто беше дошъл на власт, Кормак съзнателно беше включвал Одел във вземането на всички важни решения. И сега двамата бяха седнали един срещу друг да обсъждат договора, за който Кормак знаеше, че Одел ненавижда от дъното на душата си. До президента бяха седнали още четирима от близките му сътрудници: Джим Доналдсън, държавен секретар, Бил Уолтърс — министър на правосъдието, Хюбърт Рийд — министър на финансите и Мортън Станърд — министър на отбраната.

От двете страни на Одел седяха Брад Джонсън, чернокож от щата Мисури с блестящ интелект, който преди да стане съветник по националната сигурност четеше лекции по отбраната в Корнелския университет и Лий Алегзандър — началник на ЦРУ. Беше поел този пост от съдията Бил Уебстър няколко месеца след като Джон Кормак встъпи в длъжност. Присъствието му на това съвещание беше наложително, тъй като ако руснаците възнамеряваха да нарушат условията на договора, американското правителство трябваше незабавно да получи информация чрез спътниците, от разузнавателните служби и техните агенти по места.

Докато осемте мъже препрочитаха окончателния вариант, за всеки един от тях беше ясно, че това ще бъде едно от най-оспорваните споразумения, които Америка някога е подписвала. Вече съществуваше мощна опозиция в лицето на десните политически кръгове и индустриалците от военно-промишления комплекс. През 1988 година, по времето на Рейгън, Пентагонът беше дал съгласието си за съкращаване на военните разходи с 33 милиарда долара, като военният бюджет слезе до общо 299 милиарда долара. За всяка една от финансовите години от 1990 до 1994 военните разходи трябваше да се съкратят съответно с 37,1 милиарда, 41,3 милиарда, 45,3, милиарда и 50,7 милиарда долара. Но това щеше да ограничи нарастването на разходите само с 2% годишно. Нантъкетският договор предвиждаше огромно намаление на бюджета за военни разходи и ако първоначалното ограничаване на нарастването беше създало проблеми, то предстоящият договор щеше да предизвика истинска буря.

Разликата беше в това, че, както Кормак неколкократно подчерта, предишните съкращения на военните разходи не бяха планирани в съответствие с действителните съкращения на руснаците. В Нантъкет Москва беше дала съгласието си за съкращаване на бойния си потенциал до нечувано към този момент равнище. Нещо повече, Кормак бе наясно, че двете световни суперсили почти нямаха избор. От момента, в който беше встъпил в длъжност, те двамата с Рийд непрекъснато се бореха с нарастващия вътрешен и търговски дефицит на Америка. Увеличението беше неудържимо и заплашваше да разруши благоденствието не само на САЩ, но и на целия западен свят. От докладите на своите експерти Кормак беше стигнал до извода, че Съветският съюз се намира в същото нерадостно положение, макар и поради по-различни причини и затова беше поставил ребром въпроса пред Михаил Горбачов: аз имам нужда от съкращения, вие — от пренасочване на средства. Руснакът се беше погрижил за останалите страни от Варшавския договор, Кормак успя да се наложи пред НАТО. Първа отстъпи Германия, след това Италия, след тях някои от по-малките държави-членки и накрая англичаните. В най-общ смисъл условията бяха следните: Сухопътни сили. Съветският съюз бе приел да намали войските си в Източна Германия, бойните части за евентуално нападение на запад по Централната германска равнина с половината от всичките двадесет и една бойни дивизии от всички категории. Тези части нямаше да бъдат разформировани, а щяха да бъдат изтеглени зад полско-съветската граница с условието повече да не бъдат прехвърляни на запад. Това условие се отнасяше за всички дивизии от първа категория. Освен това Съветският съюз се задължаваше да намали личния състав на цялата си армия с 4%.

— Някакви коментари? — попита президентът.

Станърд от Пентагона, който съвсем естествено хранеше най-дълбоки резерви по отношение на договора — пресата вече няколко пъти бе правила неуспешни опити да предскаже оставката му — вдигна поглед.

— За руснаците това е най-съществената част от договора, тъй като те разполагат с най-голямата армия в света — направо цитира той председателя на Комитета на началник-щабовете, без да си го признае. — За обикновения човек това звучи направо фантастично, дори западногерманците мислят така. Но нещата не са толкова добри, колкото изглеждат. От една страна руснаците не са в състояние да поддържат 177 пехотни дивизии както досега, без да използват южните етнически групи, имам предвид тези от мюсюлманските републики, а на всички ни е известно, че те с радост биха ги разформировали. От друга страна това, което наистина тревожи нашите плановици, не е една разпасана съветска армия. Те се страхуват от една армия с численост наполовина на сегашната, но съставена от професионални войници. Една малка армия от професионалисти върши много повече работа, отколкото една голяма, но пълна с малоумници, каквото е сегашната.

— Да, но ако бъдат изтеглени в Съветския съюз — опонира Джонсън, — те не биха могли да нападнат Западна Германия. Лий, смяташ ли че е възможно да не успеем да ги засечем, ако решат да преминат през Полша обратно в Източна Германия?

— Изключено — категорично заяви шефът на ЦРУ. — Като оставим настрана спътниците, които биха могли да бъдат заблудени от маскирани камиони и влакови композиции, смятам, че ние с англичаните разполагаме с достатъчно агенти в Полша, за да не забележим такова раздвижване. По дяволите, източногерманците също не изгарят от желание да станат военна зона. Най-вероятно е те сами да ни кажат.

— Добре, а ние от какво се отказваме? — попита Одел.

Джонсън му отговори.

— Известна част от войските, но не много. Руснаците изтеглят десет дивизии по 15 хиляди бойци всяка. Ние разполагаме с 326 хиляди души в Западна Европа. Ще слезем под 300 000 за първи път от 1945 година насам. Двадесет и пет хиляди от нашите срещу 150 хиляди от тяхна страна — това никак не е зле. Съотношението е шест към едно, а ние очаквахме четири към едно.

— Да — възрази Станърд, — но ние се задължаваме да не формираме две от нашите нови тежки дивизии — една бронетанкова и една моторизирана пехотна дивизия.

— Хюбърт, ще кажеш ли нещо за средствата, които сме икономисали? — внимателно попита президентът. Той предпочиташе да дава възможност на другите спокойно да изкажат мнението си, слушаше внимателно, правеше малко забележки, кратки, но винаги на място и накрая вземаше решение. Министърът на финансите подкрепяше Нантъкетския договор. Той щеше значително да облекчи изготвянето на балансите.

— Три и половина милиарда струва бронетанковата дивизия, 3,4 милиарда — пехотната — каза той, — но това са само първоначалните разходи. След това ще спестяваме по 300 милиона долара годишно от текущите разходи по поддръжката им. А и сега, когато отказахме поръчката за производство на ДЕСПОТ, печелим още 17 милиарда долара от предвидените 300 бойни единици ДЕСПОТ.

— Но ДЕСПОТ е най-доброто противотанково оръжие в целия свят — запротестира Станърд. — По дяволите, та ние се нуждаем от него!

— За да унищожаваме танкове, които са изтеглени на изток от линията Брест-Литовск? — попита Джонсън. Ако те намалят танковете си наполовина в Източна Германия, ние сме в състояние да се справим с това, което имаме — самолетите А-10 и наземните противотанкови отделения. Освен това можем да си позволим да изградим още стационарни отбранителни съоръжения с част от парите, които ще спестим. Договорът не забранява това.

— Европейците одобряват договора — забеляза кротко Доналдсън. — На тях не им се налага да съкращават жива сила, но пред очите им ще изчезнат десет-единадесет съветски дивизии. Струва ми се, че по суша печелим.

— Да видим какво е положението по море — предложи Кормак.

Съветският съюз се беше съгласил да унищожи в присъствието на военни наблюдатели половината от подводния си флот — всички атомни подводници от класовете Хотел, Ехо и Ноември, Както и всички конвенционални подводници от класовете Жулиета, Фокстрот, Уиски, Ромео и Зулу. Но, както незабавно подчерта Станърд атомните подводници на руснаците, за които ставаше дума, са вече много остарели и несигурни, тъй като изпускат неутрони и гама лъчи, а другите, предвидени за унищожаване, също бяха стари модели. След това руснаците щяха да съсредоточат средствата и най-добрите си хора в класовете Сиера, Майк и Акула, които бяха далеч подобри в техническо отношение и следователно много по-опасни.

Все пак той призна факта, че 158 подводници представляват огромно количество метал и целите на американските части за борба с подводници доста ще намалеят, което пък ще улесни изпращането на военните конвои в Европа, ако някога избухне война.

Всички знаеха, че подводниците, предвидени за унищожаване, са предназначени за нападение и потапяне на кораби. Тези, които носеха на борда си ядрени ракети, тъй наречените „топове“, не бяха споменати, отчасти защото ядрените оръжия бяха предмет на Договора за стратегическите ядрени оръжия от 1989 година, последвал Договора за ядрените оръжия от 1988 година, и отчасти защото съветските „топове“ не бяха „нещо сериозно“, както се изразяваха във Военноморското министерство. Открай време руснаците предпочитаха да разполагат ядрените си оръжия на земята и то по една чисто руска причина. Англия и Америка изпращат подводниците си да кръстосват моретата и океаните в продължение на месеци, без да съобщават самоличността и местоположението си. Просто вярват на хората си. Въпреки че на борда на руските подводници има политически офицер, омразния на екипажите замполит, Москва не смее да им даде такава свобода на действие. Ето защо руските подводници са длъжни на всеки двадесет и четири часа да вдигат антените си и да викат в ефира: „Майко Русия, ние сме тук“, при което американците с благодарност си отбелязват координатите им и ги проследяват.

И накрая Москва се беше съгласила да унищожи първия от четирите си самолетоносача от клас Киев, като се задължаваше да не строи повече такива. Това всъщност не беше кой знае каква отстъпка, тъй като вече бе станало ясно, че тяхната поддръжка е твърде скъпа.

Най-скъпото перо във всеки един бюджет за конвенционални оръжия са групите на самолетоносачите. Един самолетоносач струва 4 милиарда долара. Той носи на борда си осемдесет самолета при първоначална цена 30 милиона долара, а като се добавят и бойните системи, цената достига 40 милиона. И това се отнася за всеки самолетоносач. Следват ракетните разрушители, фрегатите и хеликоптери за унищожаване на подводници, плюс бойните подводници и кръжащите наоколо Орион P-3 за откриване на вражески подводници. По силата на Нантъкетския договор САЩ имаха право да запазят наскоро пуснатите на вода самолетоносачи „Ейбрахам Линкълн“ и „Джордж Вашингтон“, но се задължаваха да унищожат „Мидуей“ и „Корал Сий“ (които и без това бяха за изхвърляне, но то бе забавено, за да могат да бъдат включени в договора), плюс следващите по възраст „Форест“ и „Саратога“, плюс техните самолети. А за тези самолети, веднъж дезактивирани, бяха нужни от три до четири години, за да бъдат приведени наново в бойна готовност.

— Руснаците разбират, че са елиминирали 18% от нашия потенциал за нанасяне на удар срещу тях — раздразнено промърмори Станърд, — срещу всичко на всичко 158 техни подводници, чиято поддръжка и без това им тежи като воденичен камък на шията.

Но кабинетът, който виждаше възможността за икономии от поне 20 милиарда долара годишно — наполовина от съкращаването на личния състав и наполовина от съкращаването на самите оръжия, одобри тази част от договора. Против бяха само Одел и Станърд. Основният проблем възникна при разглеждането на военновъздушните оръжия. Кормак знаеше, че за Горбачов това е най-важният въпрос. Америка печелеше в преговорите за въоръженията по суша и вода, тъй като не възнамеряваше да напада Съветския съюз; американците просто искаха да са сигурни, че и руснаците няма да предприемат подобна стъпка. Но, за разлика от Станърд и Одел, Кормак и Доналдсън бяха наясно, че много съветски граждани, включително и хора от правителството, сериозно смятат, че един ден Западът ще се нахвърли върху родината им.

Според условията на Нантъкетския договор Западът трябваше да преустанови работата по американския изтребител TFX или F-18 и европейския многоцелеви боен изтребител — съвместен проект на Италия, Западна Германия, Испания и Великобритания, а Москва от своя страна трябваше да преустанови по-нататъшната работа по МИГ-33. Освен това трябваше да започне унищожаването на Блекджак — версията на Туполев на американския бомбардировач В-1 и 50% от летящите цистерни, като това в огромна степен намаляваше заплахата за Запада от нападение с въздушни стратегически оръжия.

— Как можем да бъдем сигурни, че те няма да започнат да строят онзи техен стратегически бомбардировач Бекфайър на друго място? — попита Одел.

— Ще изпратим специални наблюдатели в заводите „Туполев“ — отбеляза Кормак. — Почти невъзможно е да изградят нов „Туполев“ другаде. Нали така, Лий?

— Точно така, господин президент — отговори директорът на ЦРУ и след кратка пауза добави: — Освен това разполагаме със свои хора сред ръководните кадри на „Туполев“.

— Сериозно? — възкликна Доналдсън, силно впечатлен. — Като дипломат не искам да зная нищо за това.

Изказването му предизвика усмивки сред присъстващите. Доналдсън беше известен като изключително праволинеен и тесногръд.

Президентът Кормак се придържаше стриктно към установените правила на поведение в обществото и не приемаше незабавното фамилиарничене. Самият той се обръщаше на малко име към колегите си от Кабинета, но никой от тях не го наричаше по друг начин, освен „господин президент“. Насаме единствено Одел, Рийд, Доналдсън и Уолтърс можеха да си позволят да се обръщат към него с „Джон“. Познаваха се от много години.

Най-болният въпрос за Америка — частта на Нантъкетския договор, която се отнасяше до въздушните оръжия, — постановяваше, че тя трябва да се откаже от бомбардировача Стелт В-2. Той представляваше истинска революция в самолетостроенето, тъй като беше конструиран така, че да се промъква незабелязан от радарите и съответно да пуска ядрените бомби, които носи на борда си, където и когато пожелае. А това много тревожеше руснаците. За Михаил Горбачов това беше единствената отстъпка, която можеше да накара неговата страна да ратифицира договора от Нантъкет. Така щеше да отпадне необходимостта от изразходването най-малко на 300 милиарда рубли за модернизиране на системата за въздушна отбрана, прехвалените ПВО части, от които се очакваше да открият всяка предстояща атака срещу Родината. Точно тези пари Горбачов искаше да пренасочи за изграждане на нови заводи, разработване на нови технологии и за нефта. Проектът „Стелт“ струваше на Америка 40 милиарда долара, една не малка сума, която щяха да си спестят, но от друга страна това означаваше съкращаване на 50 хиляди работни места на хора, заети в оръжейната промишленост и необходимостта поне част от тези пари да се изразходват за развитие на нови производства, за да се намали социалното напрежение.

— Защо просто не продължим по същия начин, за да ги разорим тези кучи синове? — подхвърли Одел.

— Майкъл — спокойно каза Кормак, — в такъв случай единственият им изход остава войната.

Дванадесет часа по-късно Кабинетът одобри Нантъкетския договор и с това се сложи началото на досадната и уморителна работа да накарат Конгреса, промишлеността, финансовите кръгове, медиите и нацията да повярват, че това решение е правилно. Това е демокрацията. Бюджетът на отбраната беше намален със сто милиарда долара.

Май

Към средата на май петимата мъже, които бяха вечеряли в хотел Ремингтън през месец януари, по предложение на Милър приеха името група „Аламо“, в памет на загиналите през 1836 година бойци на генерал Санта Ана в битката при Аламо, повел ги срещу мексиканците за независимостта на Тексас. Планът за свалянето на Династията на Сауд беше наречен План „Боуи“ на името на боеца Джим Боуи, загинал в ръкопашен бой при Аламо. Проектът за платената кампания чрез лобитата и медиите, целяща пълната дестабилизация на президента Кормак, носеше името план „Крокет“, в чест на Дейви Крокет, един от първите заселници и активен участник в борбата срещу индианците, загинал на същото място. Сега петимата се бяха събрали, за да обсъдят доклада на Ървинг Мос относно възможността Джон Кормак да бъде уязвен до такава степен, че да се поддаде на искания да отстъпи властта и да слезе от политическата сцена. Това беше план „Травис“, на името на главнокомандващия битката при Аламо.

— Има някои неща, които ме притесняват — каза Мойр, потупвайки папката с доклада.

— И мен — рече Салкинд. — Особено последните четири страници. Наистина ли се налага да стигнем дотам?

— Господа, приятели — повиши глас Милър, — високо ценя вашата загриженост, дори вашето смущение. Моля ви само да не забравяте какъв е залогът. Не само над нас, а над цяла Америка е надвиснала смъртна опасност. Вие всички видяхте какво предлага онзи Юда от Белия дом, за да се хареса на московския Антихрист — оставя страната ни беззащитна. Този човек трябва да си отиде, преди да е превърнал любимата ни страна в развалина, преди да ни е унищожил. И особено вас, които сте изправени пред банкрут. Освен това аз имам уверенията на господин Мос, че що се отнася до последните страници, нещата няма да стигнат дотам. Кормак ще си отиде много преди ДА се наложи да ги приведем в изпълнение.

Ървинг Мос, облечен в бял костюм, седеше мълчаливо в края на масата. Съществуваха още някои елементи от плана му, които не фигурираха в доклада и които той можеше да си позволи да сподели единствено с Милър. Дишаше през уста, за да избегне тихото свистене на носа си. Следващите думи на Милър бяха неочаквани за всички присъстващи.

— Приятели, нека се вслушаме във волята на Този, който разбира всичко. Да се помолим заедно.

Бен Салкинд хвърли бърз поглед към Лайънъл Коб, който само повдигна вежди. Сайръс Милър постави длани върху масата, затвори очи и вдигна лице към тавана. Не беше човек, който прекланя глава, дори когато се обръща към Всемогъщия. Та нали, в края на краищата, те бяха толкова близки и знаеха толкова свои тайни.

— Господи — започна петролният магнат, — чуй нашата молитва, молитвата на истинските и верни синове на тази благословена страна, създадена и поверена ни от Теб. Води ръцете ни, подкрепи сърцата ни, дай ни дух и воля да изпълним делото си, което, сигурни сме, Ти си благословил. Помогни ни да спасим Твоята избрана земя и Твоите избрани души…

Той продължи в този дух известно време, след което се умълча за няколко минути. Когато сведе лице и се вгледа в петимата мъже около себе си, очите му горяха с фанатичния плам на хората, които не се терзаят от никакви съмнения.

— Господа, Той ми отговори. Той ще ни подкрепя в нашите усилия. Ние трябва да продължим напред без колебание, само напред, в името на нашата страна и на нашия Бог.

Останалите нямаха друг избор, освен да кимнат в съгласие. Един час по-късно Ървинг Мос водеше поверителен разговор с Милър в личния му кабинет. Съществуваха две жизнено важни за плана неща, които той, Мос, не беше в състояние да осигури. Едното беше изделие от високотехнологично съветско производство, а другото — таен източник на информация сред най-високопоставените кръгове на Белия дом. Мос обясни причините. Милър кимна замислено.

— Ще се погрижа и за това — каза той. — Разполагате с необходимите средства, както и е авансовата част от вашето възнаграждение. Пристъпете незабавно към изпълнението на плана.

Юни

Милър прие полковник Истърхаус в първата седмица на юни. Полковникът имаше достатъчно работа в Саудитска Арабия, но повикването беше недвусмислено, така че той се качи на самолета от Джеда до Ню Йорк през Лондон, а оттам за Далас. В Далас го очакваше кола, която го отведе до частното летище У.П.Хоби на югоизток от града, а оттам Лиърджетът го откара направо в ранчото, което той не беше виждал досега. Докладът му за свършеното до момента беше оптимистичен и съответно приет добре.

Посредникът му от Религиозната полиция бе проявил нескрит ентусиазъм при загатване на идеята за смяна на правителството в Рияд и бе установил контакт с укриващия се Имам на шиитите-фундаменталисти, след като Истърхаус му бе съобщил къде е тайното му убежище. Самият факт, че човекът от Религиозната полиция не бе предал Имама показваше, че може да му се вярва и занапред.

Имамът беше изслушал предложението — отправено, естествено, без да се споменават никакви имена, тъй като никога не би пропуснал един християнин като Истърхаус да бъде изпълнител на волята на Аллаха — и, по думите на довереника, го беше приел възторжено.

— Въпросът е в това, мистър Милър, че досега фанатиците на Хизбула не са правили никакви опити да завземат Саудитска Арабия. Вместо това всичките им усилия са били насочени към Ирак, но безуспешно. Причината за това търпеливо заобикаляне на Саудитска Арабия са опасенията им, че един опит за унищожаване на Династията на Сауд ще предизвика бурна реакция от страна на САЩ, чиято позиция до този момент е била колеблива. Освен това те са твърдо убедени, че един ден Саудитска Арабия сама ще падне в ръцете им. Изглежда Имамът смята, че следващата пролет — Диамантеният юбилей е окончателно насрочен за следващия април, — е точно моментът, който сам Аллах е избрал за това. На празненството ще се съберат многобройни делегации от всичките тридесет и седем племена в страната, за да изразят почитта си към Кралската династия. Между тях ще бъдат представителите от племената от района на Хаза, работници от нефтените находища, които в по-голямата си част са шиити. Пръснати сред тях ще бъдат и двестата избрани главорези на Имама, които ще пристигнат невъоръжени, докато им раздадем автоматите и мунициите, внесени в страната контрабандно с един от танкерите на Сканлън.

Накрая Истърхаус докладва, че един от висшите египетски офицери — групата от египетски военни съветници играеше съществена роля в армията на Саудитска Арабия — е дал съгласието си да превъоръжи кралската гвардия с дефектни оръжия и амуниции, при условие че след преврата неговата бедна страна със своето многомилионно население ще получи достъп до саудитския нефт.

Милър кимна замислено.

— Много добре, полковник — каза той, а след това смени темата. — Как, според вас, ще реагират руснаците, ако Америка поеме контрола над Саудитска Арабия в свои ръце?

— Ще бъдат доста разтревожени, предполагам — отвърна полковникът.

— Достатъчно, за да отхвърлят Нантъкетския договор, с чиито условия вече всички сме наясно? — попита Милър.

— Така си мисля — отговори Истърхаус.

— Коя групировка вътре в Съветския съюз би имала най-сериозно основание да желае отменянето на този договор?

— Генералният щаб — отговори без колебание полковникът. — Тяхната позиция в Съветския съюз е като тази на нашия Комитет на началник-щабовете и хората от военната промишленост, взети заедно. Договорът ще ограничи властта им, ще подрони престижа им и ще намали техния бюджет и броя им с четиридесет процента. Не мога да си представя, че те ще го приветстват.

— Странни съмишленици — замислено каза Милър. — Съществува ли възможност дискретно да влезем в контакт с тях?

— Аз… познавам някои хора — предпазливо произнесе Истърхаус.

— Бих желал да ги използвате — рече Милър. — Подхвърлете им само, че в Америка известни високопоставени кръгове също като тях се противопоставят на договора от Нантъкет и смятат, че е възможно той да бъде осуетен от американска страна и имат желание да се консултират с тях.

Политиката на кралство Йордания трудно може да се нарече просъветска, но крал Хюсеин трябваше умело да лавира, за да запази трона си в Аман. Ето защо от време на време се налагаше да купува и съветско оръжие, въпреки че въоръжението на неговия Хашемитски арабски легион беше предимно западно. Въпреки това в Аман все още действаше група от тридесет съветски военни съветници, оглавявана от военното аташе на руското посолство. Истърхаус се беше запознал с него по време на едни изпитания на съветска техника в пустинята източно от Акаба, където представяше своите саудитски клиенти. На връщане Истърхаус се отби в Аман.

Полковник Кутузов, военното аташе, за когото Истърхаус беше сигурен, че е от разузнаването, се оказа там и двамата вечеряха заедно. Американецът беше изумен от скоростта, с която реагираха руснаците. Две седмици по-късно те се свързаха с него в Рияд, за да му предадат, че определени хора биха желали да се срещнат с неговите „приятели“ в условия на изключителна дискретност. Той получи дебел пакет с инструкции за пътуването, който лично отнесе в Хюстън, без да го отваря.

Юли

От всички комунистически държави Югославия е страната с най-облекчен режим по отношение на туризма. Още повече, че входна виза може да се получи със съвсем малко формалности на летище Белград. В средата на юли, в един и същи ден, но с различни полети, в Белград пристигнаха петима мъже. Летяха с редовните линии от Париж, Рим, Виена, Лондон и Франкфурт. Тъй като всички имаха американски паспорти, на никого не беше нужна виза и за страните, от които пристигаха. Петимата подадоха молби и получиха едноседмични туристически визи — едната виза бе получена сутринта, две по обяд, а другите две следобяд. И петимата заявиха, че отиват на лов за глигани и елени в известния ловен резерват Караджорджево, преустроена за целта стара крепост на брега на Дунав, предпочитана от богати западняци, приютила веднъж дори вицепрезидента на Америка Джордж Буш. При издаването на визите им и петимата изразиха намерението си на път към ловната хижа да прекарат една нощ в суперлуксозния хотел „Петроварадин“ в Нови Сад, на 80 километра северозападно от Белград. И всеки от тях нае такси до хотела.

Смяната на служителите от граничния контрол изтичаше на обяд, затова само един от американците попадна под погледа на служителя Павлич — таен информатор на КГБ. Два часа след като Павлич се беше освободил от дежурство, на бюрото на съветския резидент в посолството в Белград лежеше неговият доклад.

Този ден Павел Керкорян не беше в най-добрата си форма. Предишната нощ се беше прибрал много късно — причината не беше само служебна. Но какво би могъл да стори, когато жена му беше дебела и не спираше да мърмори и да се оплаква, докато той не можеше да устои на тези русокоси босненски момичета. Освен това, вече съвсем служебно, беше имал обилен обяд с един от членовете на югославския централен комитет, който пиеше здраво и когото Керкорян се надяваше да завербува в скоро време. Понечи да остави доклада на Павлич на една страна — напоследък американците се стичаха на тълпи в Югославия и беше невъзможно да проучиш всички. Но нещо в името го смути. Не фамилията — тя беше съвсем обикновена, но къде беше срещал това „Сайръс“?

Един час по-късно намери отговора на този въпрос направо в кабинета си. В един от последните броеве на списание „Форбс“ имаше статия за живота на Сайръс В.Милър. Понякога случайностите изиграват решаваща роля. Имаше нещо странно в цялата работа, а жилавият арменец от КГБ не обичаше странните неща. Защо трябваше един близо осемдесетгодишен човек, известен с патологичната си ненавист към комунистите, да дойде на лов за глигани точно в Югославия и то с редовен полет, при положение, че беше достатъчно богат, за да отиде на лов за каквото си ще в Северна Америка с частния си самолет? Той повика двама от подчинените си, младоци, току-що пристигнали от Москва, като се надяваше, че няма да оплескат работата. (Както беше споделил неотдавна със свой колега от ЦРУ на един коктейл, напоследък трудно можеше да разчиташ на добри помощници. Човекът от ЦРУ беше изразил пълното си съгласие по този въпрос.)

Агентите на Керкорян говореха сърбохърватски, но въпреки това той ги посъветва да се осланят на шофьора, югославянин, който беше добре запознат с обстановката. Същата вечер му се обадиха от една телефонна будка в хотел „Петроварадин“ и майорът от КГБ побесня от яд, защото югославяните със сигурност подслушваха телефона. Каза им да потърсят друг телефон.

Тъкмо щеше да си тръгва, когато му се обадиха отново, този път от някаква забутана кръчма на няколко мили от Нови Сад. Съобщиха му, че в хотела има не един, а петима американци. Възможно беше да са се срещнали там, но изглежда всички се познавали отпреди. Няколко банкноти смениха притежателите си на рецепцията и сега разполагаха с копия от първите три страници от паспортите на всеки от американците. Сутринта трябвало да ги вземе микробус и да ги закара до някаква ловна хижа, съобщиха агентите, и попитаха какво да правят. Керкорян им нареди да останат там. Да, през цялата нощ: „Искам да знам къде ще отидат и с кого ще се срещнат.“

Няма да им навреди, мислеше си Керкорян по пътя за вкъщи. Лесно им беше на младите в днешно време. Сигурно нищо особено нямаше да се случи, но младежите щяха да натрупат известен опит. На другия ден около обяд те се върнаха уморени, небръснати, но ликуващи. Керкорян поразен изслуша разказа им. Микробусът пристигнал навреме и взел американците. Водачът им бил облечен в цивилни дрехи, но определено приличал на военен, при това — руснак. Вместо към ловната хижа, микробусът с петимата американци се отправил обратно към Белград, а после свил към военновъздушната база Батайница. Не показали никакви паспорти на портала. Водачът извадил от вътрешния си джоб пропуски и те спокойно преминали бариерата.

Керкорян познаваше Батайница. Това беше голяма военновъздушна база, на двадесетина километра северозападно от Белград и определено извън туристическите маршрути на американците. Освен другите неща, тя даваше подслон на постоянния поток от съветски военни транспортни самолети, които снабдяваха и обслужваха многочислената група от съветски военни съветници в Югославия. Това означаваше, че в базата е настанен и съветски инженерен екип, а един от руснаците, който контролираше товарите, работеше за него. Десет часа по-късно Керкорян изпрати доклад „светкавица“ до Ясенево, където се намираше Първо Главно Управление на КГБ, отделът за външен шпионаж. Докладът бе предаден направо на заместник-началника на ПГУ, генерал Вадим Кирпиченко, който направи няколко запитвания в страната, и разширеният и допълнен доклад беше изпратен лично на председателя на КГБ, генерал Крючков.

Керкорян докладваше, че петимата американци от микробуса са били ескортирани до транспортен самолет Ан 42, току-що пристигнал с товар от Одеса, който незабавно излетял в обратна посока. В следващия си доклад резидентът от Белград съобщаваше, че двадесет и четири часа по-късно американците са се върнали по същия начин, прекарали още една нощ в хотел „Петроварадин“ и напуснали заедно Югославия, без да ударят дори един-единствен глиган. Керкорян получи похвала за проявената бдителност.

Август

Маранята беше обгърнала Коста дел Сол като пелена. Долу по плажовете милиони туристи се обръщаха от една страна на друга като пържоли на скара, мажеха се с плажни масла и храбро се препичаха в стремежа си да добият наситено-кафяв тен за двете си скъпоценни седмици, но твърде често просто се зачервяваха като варени раци. Слънцето бе нажежило бледата синева на небето до бяло и дори морският бриз беше стихнал до едва осезаем полъх.

Огромният каменен зъб на Гибралтар стърчеше и проблясваше в трептящия от жега въздух; бетонните склонове на изкуствените водоуловители, изградени от Кралските инженери, за да пълнят подземните цистерни, изпъкваха като петно от проказа върху гладкото тяло на скалата. Въздухът над хълмовете зад плажа Казарес беше малко по-хладен; истинската прохлада настъпваше само при зазоряване и малко преди залез слънце, затова лозарите от Алкантара дел Рио ставаха сутрин в четири часа, за да спечелят шест часа за работа преди слънцето да ги прогони на сянка. След като обядваха, те се отдаваха на традиционната в Испания следобедна дрямка зад дебелите, хладни, варосани стени на къщите си докъм пет, а след това продължаваха да работят до смрачаване.

Гроздовите зърна зрееха под лъчите на слънцето и се изпълваха със сок. До реколтата все още имаше време, но тази година тя щеше да бъде добра. В бара си Антонио поднесе обичайната гарафа с вино на чужденеца и разцъфна в усмивка.

— Sera bien, la cosecha?8 — попита той.

— Да — отговори усмихнато високият мъж — тази година реколтата ще бъде много добра. Ще можем да си плащаме сметките в бара.

Антонио избухна в смях. Всички знаеха, че чужденецът е собственик на земята си и винаги плаща в брой.

Две седмици по-късно Михаил Сергеевич Горбачов не беше в настроение да се шегува. Въпреки че беше известен като човек сърдечен, с добро чувство за хумор и умение да предразполага подчинените си, той беше в състояние лесно да избухне, както когато от Запад повдигаха въпроси за човешките права, така и когато се почувстваше предаден от свои хора. Той седеше зад бюрото си на седмия и последен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь, втренчил гневен поглед в докладите, разпръснати пред него.

Стаята е дълга 18 и широка 6 метра, а бюрото на Генералния секретар е разположено в далечния край срещу вратата. Той седи с гръб към стената; от лявата му страна са прозорците, обърнати към площада, над които се спускат дантелени завеси от светлобежов велур. В средата на стаята, по цялата й дължина, се намира обичайната в такива случаи заседателна маса.

За разлика от предшествениците си той беше предпочел обзавеждане в по-светли тонове; масата, както и бюрото му, бяха изработени от бял бук и от двете й страни бяха наредени по осем високи, но удобни стола. Точно на тази маса беше разпръснал докладите, които неговият приятел и колега, външният министър Едуард Шеварнадзе, беше събрал и донесъл. Именно по негова молба той неохотно бе прекъснал лятната си почивка в Ялта, на Кримския полуостров. Гневно си мислеше, че би предпочел сега да се плиска в морето с внучката си Аксения вместо да седи в Москва и да се рови в тази бумащина.

Бяха минали почти шест години от мразовития мартенски ден, в който Черненко беше починал, а самият той се беше издигнал с почти главоломна скорост до върховната власт и въпреки че дълго време се беше подготвял за този момент, изпитваше известно смущение. Вече шест години се опитваше да изведе страната, която обичаше, в последното десетилетие на двадесетия век като равностоен и дори по-силен противник на капиталистическия Запад.

Като всички истински руснаци и той изпитваше странна смесица от полувъзхищение и пълно отрицание към Запада, към неговото благополучие, към неговото финансово могъщество и почти надменна самоувереност. За разлика от много руснаци, той от дълги години отказваше да се примири с мисълта, че нравите в неговата родина не могат да се променят, че корупцията, мързелът, бюрокрацията и апатичната летаргия са част от системата, винаги са били и винаги ще бъдат. Още като младеж той беше убеден, че притежава силата и енергията да промени всичко това, ако му се даде възможност. Вярата, че един ден ще получи този шанс, беше главният му стимул, основната му движеща сила през всичките години на учение и партийна работа в Ставропол.

Вече шеста година държеше юздите на държавата в своите ръце и разбра, че дори и той беше подценил нежеланието и инерцията. Първите години бяха изпълнени с напрежение и несигурност, беше вървял като че ли по опънато над пропаст въже и на няколко пъти едва не падна.

Първо започна с прочистването на Партията — отстрани всички заклети консерватори и излишния баласт… всъщност почти всички. Сега вече бе сигурен, че той управлява Политбюро и Централния комитет; знаеше, че негови хора контролират разпръснатите из всички републики на Съюза партийни комитети и те споделят неговото дълбоко убеждение, че Съветският съюз е в състояние да се пребори със Запада единствено ако е икономически силен. Именно поради това по-голямата част от неговите реформи засягаха икономически, а не морални проблеми.

Като убеден комунист той вярваше, че неговата страна има морално превъзходство, нещо, което не подлежеше на съмнение. Но не беше чак такъв глупак, че да се самозаблуждава за икономическите възможности на двата лагера. И сега, в условията на нефтената криза — още едно нещо, за което не се самозалъгваше, той се нуждаеше от огромни средства, които да вложи в развитието на Сибир и Арктика. Парите трябваше да се вземат отнякъде, а това водеше към Нантъкетския договор и неизбежния сблъсък със собствените му военни.

Като всеки съветски ръководител той знаеше, че трите основни стълба, на които се крепи властта, са Партията, армията и КГБ, а никой не можеше да владее едновременно два от тях. Да влезе в конфликт с генералите си беше достатъчно неприятно, но щеше да е непоносимо, ако и КГБ застанеше срещу него. Разпръснатите по масата доклади, които външният министър бе подготвил по данни от западната преса, не го интересуваха. Тревожеше го мисълта, че общественото мнение в Америка би могло да принуди Конгреса да отхвърли Нантъкетския договор и да настоява за производството и разполагането на пагубните за Русия бомбардировачи „Стелт“.

Той лично не хранеше особени симпатии към евреите, готови да зарежат родината, на която дължаха всичко. Отношението на Михаил Горбачов към лумпените и дисидентите беше като на всички останали руснаци. Вбесяваше го обаче фактът, че това се върши съвсем целенасочено — за случайност и дума не можеше да става — и той добре знаеше кой стои зад всичко това. Все още се гневеше при мисълта за видеокасетата, увековечила разточителството на съпругата му в Лондон преди няколко години, която все още се въртеше из Москва. Знаеше кой стои и зад това. Същите хора. Предшественикът на човека, когото беше извикал и когото очакваше в момента.

Някой почука на вратата вдясно от библиотеката в отсрещния край на стаята. Личният му секретар се подаде иззад вратата. Горбачов вдигна ръка да го изчака една секунда и се върна до бюрото си с трите телефона и ониксовата поставка за писалки.

След това кимна. Секретарят отвори широко вратата.

— Другарят Председател, другарю Генерален секретар — съобщи младият мъж и се оттегли.

Председателят беше униформен — съвсем естествено — и Горбачов го остави да прекоси цялата стая, без да го поздрави. След това се изправи и посочи с жест книжата, разпилени върху масата.

Председателят на КГБ, генерал Владимир Крючков, беше близък приятел, протеже и единомишленик на предшественика си, ултра-консерватора Виктор Чебриков. Генералният секретар се беше освободил от Чебриков по време на голямата чистка през есента на 1988 година, като по този начин беше елиминирал последния си мощен противник в Политбюро. Но нямаше друг избор, освен на негово място да назначи първия заместник-председател (Крючков). Едно уволнение беше достатъчно, две щяха да изглеждат като саморазправа. Всичко си има граници, дори в Москва.

Крючков погледна книжата и повдигна вежди. „Кучи син“ — помисли си Горбачов.

— Не беше нужно да ги биете пред камерите — каза Горбачов без какъвто и да било увод, както обикновено. — Шест западни телевизионни екипа, осем радиорепортери и двадесет журналисти, половината от тях американци. Дори на Олимпийските игри през 1980 нямахме толкова представители на медиите.

Крючков отново повдигна вежди.

— Това беше незаконна демонстрация на евреите, уважаеми Михаил Сергеевич. Лично аз по това време бях на почивка. Но съм напълно убеден, че офицерите от Второ главно управление са действали правилно. Демонстрантите не са се подчинили на заповедта да се разпръснат и моите хора са използвали обичайните в такива случаи методи.

— Стана на улицата, това е работа на милицията.

— Тези хора са метежници. Те са разпространявали антисъветска пропаганда. Погледнете плакатите. Това е от компетенцията на КГБ.

— Ами чуждата преса?

Шефът на КГБ сви рамене.

— Тези конски мухи се навират навсякъде.

„Да, ако предварително им се обадят и им подшушнат“ — помисли си Горбачов. Чудеше се дали това щеше да бъде достатъчен повод да се отърве от Крючков, но веднага прогони тази мисъл. За да уволни председателя на КГБ, той трябваше да убеди цялото Политбюро, а то никога нямаше да даде съгласието си заради няколко бити евреи. Но ядът му все още не беше минал и той нямаше намерение да премълчи мнението си. Това му отне пет минути. Крючков мълчаливо стискаше устни. Не му харесваше да бъде хокан от по-младия, но с по-голяма власт човек. Горбачов беше излязъл иззад бюрото си; двамата мъже бяха с еднаква височина — ниски и набити. Погледът на Горбачов, както обикновено, не потрепваше. В този момент Крючков допусна грешка.

В джоба му беше докладът от агента на КГБ в Белград, допълнен с някои смразяващи подробности от Кирпиченко в Първо главно управление. Информацията несъмнено беше достатъчно важна, за да я изложи лично пред Генералния секретар. Да върви по дяволите, реши обиденият шеф на КГБ. Нека да чака. И така докладът от Белград беше потулен.

Септември

Ървинг Мос се беше настанил в Лондон, но преди да напусне Хюстън, беше уговорил личен код за свръзка със Сайръс Милър. Той знаеше, че мониторите на Агенцията за национална сигурност във форт Мийд непрекъснато подслушват ефира, улавяйки милиарди думи от чуждестранните телефонни разговори, а компютрите ги анализират, за да открият макар и една, която би могла да представлява интерес. Да не говорим за англичаните от правителствената служба по комуникациите, за руснаците и изобщо за всеки един в днешно време, който би могъл да си подсигури подслушвателен пост. Затова пък обемът на търговския трафик е толкова голям, че стига нещо да не се набива на очи като много подозрително, би могло да мине незабелязано. Кодът на Мос се базираше на каталог за цени на зеленчуци, които непрекъснато пътуваха от слънчевия Тексас към мрачния Лондон. Той записваше списъка на цените по телефона, зачеркваше думите, запазвайки единствено цифрите и според датата в календара ги дешифрираше с помощта на бележниче за еднократна употреба, каквито само той и Сайръс Милър притежаваха.

Този месец той научи три неща: че съветското изделие, от което се нуждае, се намира в последния стадий на подготовка и ще пристигне до две седмици; че е осигурен платен информатор в Белия дом; и че най-сетне е дошло времето да приведе план „Травис“ в действие. Той изгори листите и се усмихна. Плащаха му за планиране, привеждане на плана в действие и успех. Вече можеше да предяви искане за втория транш.

Октомври

Есенният семестър в Оксфордския университет има осем седмици и тъй като учените се стремят да се придържат към законите на логиката, те са наречени Първа седмица, Втора седмица, Трета седмица и така нататък. Времето след края на семестъра е запълнено с множество дейности, най-вече спортни и театрални занимания, и водене на дискусии — това е Деветата седмица. Доста студенти пристигат преди началото на семестъра, било за да се подготвят за учебните занимания, било да се настанят или да започнат тренировките си в периода, наречен Нулева седмица.

На втори октомври, първия ден от Нулевата седмица, във Винсънтс Клъб, бар и сборно място на студентите-спортисти, се бяха събрали неколцина от подранилите, сред които и високият, слаб младеж Саймън, който се подготвяше за третия си и последен семестър в Оксфорд по Програмата за едногодишно обучение в чужбина. Някъде отзад го поздрави жизнерадостен глас.

— Здравей, Саймън. Май си подранил, а?

Това беше Командирът на въздушна ескадра Джон Де’Ат, касиер на Джийзъс Колидж и старши ковчежник на Спортния клуб, към който се числеше и отборът по крос. Саймън се усмихна.

— Да, сър.

— Ще сваляме тлъстините от лятото, а? — засмя се пенсионираният офицер от военновъздушните сили, като потупа несъществуващото шкембе на младежа. — Добре, добре. Ти си най-голямата ни надежда да видим сметката на Кембридж през декември в Лондон.

Всички знаеха, че най-сериозният спортен противник на Оксфорд е Кембриджският университет. Срещата между отборите на двата университета беше гвоздеят на всяко състезание.

— Смятам да започна една серия от сутрешни кросове и да вляза отново във форма, сър — каза Саймън.

И той наистина започна серия от изтощителни кросове рано сутрин, по осем километра в началото, като постепенно увеличаваше разстоянието, докато стигна до двадесет километра към края на седмицата. В сряда сутринта, девети, той напусна дома си на Удсток Роуд в южната част на Самъртаун в северен Оксфорд и се отправи на велосипеда си към центъра на града. Мина край Мемориала на Мъчениците и църквата Света Мария-Магдалена, зави наляво по Брод Стрийт, мина край портала на своя колеж Бейлиъл, продължи надолу по Холиуел и Лонгуол и влезе в Хай Стрийт. Последен завой наляво и се озова до оградата на Магдален Колидж.

Тук той слезе от велосипеда, привърза го с верига към оградата за по-сигурно и започна да бяга. По Магдален Бридж през Черуел и надолу по Сейнт Клементс ет дъ Плейн. Вече се насочваше на изток. Беше шест и половина сутринта и слънцето скоро щеше да изгрее пред него, а той имаше още пет километра, докато излезе от последните предградия на Оксфорд.

Той премина през Ню Хедингтън, за да пресече Ринг Роуд по стоманения мост, който водеше към Шотоувър Хил. Към него не се присъединиха други бегачи. Беше останал почти сам. Към края на Олд Роуд пое по склона на хълма и почувства болката на бегачите на дълги разстояния. Мускулестите му крака бързо го отведоха до върха на хълма и оттам на Шотоувър Плейн. Там свършваше насипаният с чакъл път и той излезе на пътеката, осеяна с дълбоки дупки и прорязана от коловози, пълни с дъждовна вода. Саймън свърна встрани от пътя, като се наслаждаваше на пружиниращата под краката му трева и, подтискайки болката, се радваше на усещането за волност, което тичането му създаваше.

Зад него колата без отличителни знаци се измъкна между дърветата на хълма, излезе от асфалтирания път и заподскача между дупките. Мъжете в колата добре познаваха маршрута, от който им беше дошло до гуша. Петстотин метра по пътеката със сиви камъни от двете страни, до резервоара, след това обратно към асфалтирания път надолу през малкото селце Литълуърт до Уитли.

Стотина метра преди резервоара пътеката се стесняваше, а над нея беше надвиснал един гигантски ясен. На това място беше паркиран микробус, изтеглен съвсем встрани от пътя. Беше стар зелен Форд Транзит с надпис отстрани „Барлоу — плодове“. В това нямаше нищо странно. В началото на октомври микробусите на Барлоу бяха навсякъде по пътищата, разнасяйки сладките оксфордширски ябълки по магазините за плодове и зеленчуци. Който и да беше погледнал задната част на микробуса — мъжете в колата не можеха да я видят, тъй като се приближаваха откъм предната му част, щеше да види наредени щайги за ябълки, но не би разбрал, че щайгите са всъщност нарисувани върху картон, закрепен умело зад двойните прозорци.

Микробусът изглежда беше пукнал предна гума. До него клечеше някакъв мъж, с гаечен ключ в ръка и се опитваше да свали гумата, повдигната с крик. Човекът се приведе още повече. Саймън продължаваше да тича по края от другата страна на изровения път, край който беше спрял микробусът.

Когато подмина предната част на микробуса, две неща се случиха с главозамайваща бързина. Задните врати се отвориха и оттам изскочиха двама мъже в еднакви черни маскировъчни костюми и маски с прорези за очите, хвърлиха се върху бягащия младеж и го повалиха на земята. Човекът с гаечния ключ се извърна и се изправи. Той също беше с маска под широкополата шапка, а това, което държеше в ръце, не беше гаечен ключ, а чешки автоматичен пистолет „Скорпион“. Мигновено откри огън по предното стъкло на колата, която беше на около петнадесетата метра от него.

Мъжът зад волана умря на секундата, улучен в лицето. Колата кривна встрани и изгасна. Мъжът на задната седалка реагира бързо като котка. Отвори вратата, хвърли се навън, претърколи се два пъти и се изправи, готов за стрелба. Успя да изстреля два куршума с късоцевия си деветмилиметров „Смит & Уесън“. Първият отиде половин метър встрани, а на втория не достигнаха пет метра, защото докато натискаше спусъка, бе улучен в гърдите от неспирния откос на „Скорпиона“. Просто не бе имал никакъв шанс да оцелее.

Вторият мъж от предната седалка до шофьора изскочи от колата секунда след този от задната седалка. Вратата му беше отворена и той се опитваше да стреля през прозореца по човека с автоматичния пистолет, когато три куршума пробиха тънкия метал, разкъсаха стомаха му и го отхвърлиха назад. След още пет секунди стрелецът вече седеше до шофьора на микробуса, другите двама бяха хвърлили студента отзад в Транзита и тръшнаха вратите, микробусът прекатури крика, потегли назад и обърна във входа на резервоара, извъртя се на три гуми и се отправи надолу по алеята към Уитли.

Агентът от секретните служби умираше, но не беше загубил кураж. Агонизиращ, сантиметър по сантиметър той се довлече към отворената врата на колата, задраска с нокти за микрофона под таблото и прошепна последното си съобщение. Не мислеше нито за позивна, нито за кодове, нито пък за задължителната радиопроцедура. Нямаше време за това. Пет минути по-късно, когато пристигнаха подкрепленията, той беше мъртъв. Беше успял да каже само: „Помощ… искаме помощ. Отвлякоха Саймън Кормак.“