Парламентьорът

1.

Ноември, 1989 година

Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.

На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия — мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.

Маршал Иван К.Козлов беше на шестдесет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично Генералният секретар го удостои с вниманието си.

Но докато беше изпълнявал тази задача, която заслужено му донесе маршалския жезъл, той се беше заклел пред себе си, че никога повече няма да поведе любимата си Съветска армия в отстъпление, защото, независимо от енергичната външна и вътрешна пропагандна кампания, Афганистан си беше едно истинско поражение. Причината за мрачното му настроение, докато се взираше във вихрушката от ледени късчета, които потракваха по стъклото, беше мисълта за надвисващото ново поражение.

Непосредствената причина за тежките му предчувствия беше докладът върху неговото бюро. Беше възложил изготвянето на този доклад на едно от своите протежета, блестящ млад човек, генерал-майор, когото беше взел в Генералния щаб след мисията в Кабул. Камински беше академик, човек на умствения труд, но притежаваше и несъмнен организаторски талант. Заради тези негови качества маршалът го беше издигнал много бързо във военната йерархия. Като всеки опитен воин Козлов чудесно знаеше, че битките не се печелят със смелост или саможертва, нито дори от умни главнокомандващи. Победата идва, когато разполагаш с необходимата материална част на необходимото място и в необходимия момент, при това с колкото се може повече от нея.

Той все още си спомняше с горчивина за осемнадесетгодишния боец, видял как блицвойната на превъзходно оборудваните германски войски прегазва отбраната на Родината, докато Червената армия, обезкървена от Сталиновите чистки през 1938 и въоръжена с остаряла бойна техника, се опитваше да спре тази мощна лавина. Собственият му баща беше загинал, опитвайки се да задържи една обречена позиция при Смоленск, противопоставяйки на настъпващите бронетанкови полкове на Гудериан единствено винтовките на своите бойци. Тогава се закле, че следващия път ще разполагат с най-съвременното въоръжение и то в достатъчно голямо количество. Беше посветил кариерата си на това свое убеждение и в момента оглавяваше петте военни юмрука на Съветския съюз — пехотата, военноморските сили, военновъздушните сили, стратегическите ракетни войски и противовъздушната отбрана. И над всички тях бе надвиснала заплахата от поражение заради този доклад от 300 страници, който лежеше на бюрото му.

Беше го чел два пъти — през нощта в спартанското си жилище на Кутузовски проспект и отново тази сутрин в кабинета си, където пристигна още в седем часа и веднага изключи телефона. Извърна се от прозореца, пристъпи към огромното писалище, което стоеше в началото на Т-образната заседателна маса и разгърна последните няколко страници от доклада.

Маршал Козлов вдигна поглед към часовника на стената. Единадесет часът. Още малко и церемонията на летището щеше да започне. Той беше предпочел да не присъства. Нямаше никакво намерение да ухажва американците. Протегна се, стана и се върна до прозореца, без да изпуска доклада на Камински от ръцете си. На папката имаше гриф „Строго секретно“ и на Козлов вече му беше ясно, че документът трябва да остане такъв. Засягаше твърде парливи въпроси, за да позволи да се подмята из Генералния щаб.

До неотдавна всеки щабен офицер, който си позволеше такава откровеност като Камински, щеше да измерва кариерата си единствено в микрони, но Иван Козлов, макар и да беше заклет консерватор в почти всяка една област, никога не беше наказвал откровеността. Това май беше единственото нещо, което уважаваше у Генералния секретар. Макар да не одобряваше странните му идеи да се дават телевизори на селяните и перални на домакините, трябваше да признае, че пред Михаил Горбачов можеш спокойно да изразиш мнението си, без да получиш еднопосочен билет за Якутия.

Докладът на Камински се беше стоварил като гръм върху него. И преди знаеше, че положението с икономиката не се е подобрило след въвеждането на перестройката, но тъй като беше войник, той беше прекарал целия си живот в рамките на военната йерархия, а военните винаги имаха приоритетен достъп до ресурсите, материалите и технологиите, като това от своя страна даваше възможност на тяхното затворено общество да бъде единствената област в живота на Съветите, където упражняването на контрол върху качеството да не е само голи приказки. Фактът, че сешоарите на цивилните граждани се развалят бързо, или че обувките им пропускат вода, не беше негов проблем. А сега бяха изправени пред криза, която дори военните не можеха да избегнат. Знаеше, че най-лошото от целия доклад предстои като заключение. Все още изправен до прозореца, той продължи да чете.

Маршал Козлов затвори папката и отправи поглед към улицата. Ледената вихрушка беше спряла, но вятърът продължаваше да фучи. От прозореца си на осмия етаж той виждаше дребните фигури на пешеходците, нахлупили дълбоко ушанките си, които подтичваха по улица „Фрунзе“ с наведени глави.

Бяха минали почти четиридесет и пет години, откакто двадесет и две годишният лейтенант от мотострелковите войски беше участвал в щурма срещу Берлин под командването на Чуйков и се беше изкатерил на покрива на хитлеристкото канцлерство, за да свали оттам последното знаме с пречупен кръст. Дори бяха поместили снимка в няколко книги по история. Оттогава той беше започнал да изкачва стъпало по стъпало стръмната стълба на военната йерархия — беше служил в Унгария по време на въстанието през 1956 година, беше на река Усурийска на границата с Китай, на гарнизонна служба в Източна Германия, след това отново в Далекоизточното командване в Хабаровск, в Южното върховно командване в Баку и накрая в Генералния щаб. Беше изпълнявал дълга си, беше зъзнал през дългите нощи като страж при подстъпите на империята, беше се развел с една съпруга, която не пожела да го последва и беше погребал друга в Далечния Изток. Дъщеря му се омъжи за минен инженер, вместо за войник, както се беше надявал; синът му отказа да поеме по неговия път в армията. Беше прекарал всичките тези четиридесет и пет години, наблюдавайки как Съветската армия укрепва пред очите му и се превръща в това, което той твърдо вярваше, че е най-съвършената бойна сила на планетата, посветена на защитата на Родината и унищожението на нейните врагове.

Той, както и болшинството от консерваторите, вярваше, че ще дойде денят, в който всичките тези оръжия, създадени от работниците за него и за неговите хора, ще бъдат използвани, и да бъде проклет, ако допуснеше някакво стечение на обстоятелства или чужда воля да омаломощи любимата му армия. Той беше изключително предан на Партията — иначе не би бил на това място, — но ако някой, пък бил той и измежду тези, които в момента ръководеха Партията, смяташе, че може да съкращава военния бюджет с милиарди рубли, тогава той би могъл да преразгледа лоялността си към тези хора.

Колкото повече разсъждаваше върху последните страници на документа, толкова повече се убеждаваше, че Камински, въпреки несъмнения си интелект, не беше успял да предвиди още една, пета възможност. Ако Съветският съюз успееше да наложи политически контрол върху някой достатъчно голям и вече разработен източник на нефт на чужда територия, ако получеше изключителните права за внос на нефт на достъпни цени, т.е. такива, каквито самият той щеше да определи… и то много преди собствените му запаси да са се изчерпали…

Той остави доклада на заседателната маса и се изправи пред картата на света, която покриваше половината стена срещу прозорците. Минутите се изнизваха и вече наближаваше обяд, а той все още замислено се взираше в картата. През цялото време погледът му непрекъснато се връщаше към една точка. Най-сетне се откъсна от картата, прекоси стаята до бюрото си, включи телефона и се свърза с личния си адютант.

— Извикайте генерал-майор Земсков при мен — кратко нареди, той.

След това се отпусна на високия стол зад бюрото си, взе дистанционното управление и включи телевизора, който се намираше на поставка встрани от бюрото. Пред очите му изплува картина от Първа програма — обещаното предаване на живо от летище „Внуково“.

Самолет № 1 на Военновъздушните сили на САЩ беше зареден с гориво и готов за излитане. Това беше новият Боинг 747, който в началото на годината бе заменил вече остарелия модел 707. Новият Боинг 747 можеше да прелети разстоянието от Москва до Вашингтон без междинно кацане — нещо, което не беше по силите на 707. Служещите в 89-та въздушнопреносима част, които се грижеха за охраната и техническото обслужване на президентското летателно звено, разположено във военновъздушната база „Андрюс“, бяха обградили самолета като предохранителна мярка, в случай, че някой прекалено ентусиазиран руснак реши да се приближи дотолкова, че да постави нещо по корпуса или просто да надникне вътре. Но по време на тридневното посещение на президента в Съветския съюз руснаците се бяха държали като истински джентълмени.

На няколко метра от крилото на Боинга беше поставен подиум, в центъра на който се издигаше трибуна. Пред трибуната беше застанал Михаил Сергеевич Горбачов, Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, който приключваше прощалното си слово. До него беше застанал гологлав мъж, чиято стоманеносива коса беше разрошена от студения вятър — Джон Дж. Кормак, Президентът на САЩ. От двете страни на тези мъже бяха наредени дванадесетте члена на съветското Политбюро.

Пред подиума бяха строени два почетни караула — от служители на Министерството на вътрешните работи и от представители на Граничните войски на КГБ. Хората от четвъртата страна на карето — инженери, техници и служители на летището, — бяха допуснати на мястото на събитието, за да му придадат по-обикновен, граждански вид. Но ораторът беше съсредоточил вниманието си основно върху многобройните телевизионни камери, фоторепортери и журналисти, скупчени между двете редици на шпалира. Събитието беше с огромно значение.

Малко след встъпването си в длъжност миналия януари Джон Кормак, неочакваният победител в изборите за президент през ноември предната годината, беше обявил желанието си да се срещне със съветския президент. Дори беше изразил готовност да отлети за Москва за тази среща. Михаил Горбачов не закъсня да даде съгласието си и през изтеклите три дни със задоволство откри, че този висок, строг на вид, но в същината си добродушен американски академик беше човек, с когото, както би се изразила мисис Тачър, „може да се върши работа“.

Генералният секретар беше поел определен риск въпреки несъгласието на своите идеологически съветници, както и на тези по безопасността — той отстъпи пред личната молба на американския президент да му се разреши да направи обръщението си към Съветския съюз на живо по телевизията, без предварително текстът да бъде представен за одобрение. На практика в съветската телевизия не съществуват предавания „на живо“. Почти всичко, което се излъчва се редактира внимателно, после преминава за одобрение от съответна комисия преди да се появи на екрана за масова консумация.

Преди да даде съгласието си на необичайната молба на Кормак, Михаил Горбачов се беше консултирал с експерти от телевизията. Те бяха не по-малко учудени от него, но отбелязаха, че първо — само една незначителна част от съветските граждани ще бъдат в състояние да разберат речта на американеца без превод (а на превода естествено щеше да се придаде по-приемлив вид, ако се наложеше) и второ — щяха да осъществят един „цикъл на изчакване“, което означаваше, че звукът и картината щяха да бъдат излъчвани със закъснение от осем до десет секунди, а и винаги можеха да прекъснат предаването, ако американецът отидеше прекалено далече. Накрая се уточниха, че ако Генералният секретар вземе решение за прекъсване на предаването, трябва само да потърка брадичката си с показалец, а техниците щяха да се погрижат за останалото. Естествено не можеха да прекъснат предаванията на трите телевизионни екипа, пристигнали от САЩ за събитието, нито на екипа на ВВС от Англия, но това нямаше никакво значение, тъй като и без това руснаците никога нямаше да видят техните материали.

Михаил Горбачов приключи тържественото си слово, като изрази добрата воля на руснаците за сътрудничество между двата народа и надеждите си за мир между САЩ и Съветския съюз, след което се обърна към своя гост. Джон Кормак се изправи. Руснакът му посочи любезно катедрата и микрофона и се настани на едно от страничните места. Президентът на САЩ застана пред микрофона. Не се виждаха никакви бележки. Той вдигна глава, устреми поглед към обективите на съветските телевизионни камери и заговори.

— Мъже, жени и деца на Съветския съюз, чуйте ме.

Маршал Козлов подскочи в креслото си и втренчи смаян поглед в екрана. Веждите на Михаил Горбачов потрепнаха учудено преди да успее да възвърне самообладанието си. В една от кабините зад съветските камери млад мъж, който спокойно можеше да мине за харвардски възпитаник, закри микрофона си с ръка и шепнешком попита нещо по-старшия служител зад себе си, който само поклати глава. Защото Джон Кормак съвсем не говореше на английски — от устата му се лееше гладка руска реч.

Въпреки че не говореше руски език, преди посещението си в Съветския съюз, уединен в собствената си спалня в Белия дом, той беше наизустил петстотинте руски думи на своята реч. Беше я репетирал, записана на магнетофонна лента, докато се научи да я произнася гладко и без акцент, макар да не разбираше нито дума от нея. Това беше забележително постижение дори за един бивш преподавател от Харвард и Йейл.

— Преди петдесет години вашата страна, вашата любима родина, беше въвлечена във война. Вашите мъже се биеха и умираха като войници или живееха като вълци в собствените си гори. Вашите жени и деца живееха в землянки и се хранеха с отпадъци. Загинаха милиони. Земята ви беше опустошена. И макар че моята страна не е минала през това изпитание, аз ви уверявам, че разбирам колко много трябва да ненавиждате войната и да се страхувате от нея. Цели четиридесет и пет години ние, американци и руснаци, издигахме стени помежду си, като сами си вярвахме, че другата страна ще е следващият агресор. И успяхме да натрупаме планини от стомана — оръжия, танкове, военни кораби, самолети и бомби. А планините от лъжи се издигаха дори още по-високо, за да оправдаят планините от стомана. Има такива хора, които продължават да твърдят, че се нуждаем от тези оръжия за деня, в който ще започнем взаимно да се унищожаваме. Но я скажу, мы пойдем другим путьом.

Сред присъстващите на летище „Внуково“ се разнесе почти доловимо ахване. Президентът Кормак беше заимствал една фраза на Ленин, позната на всеки ученик в Съветския съюз. След това изречение той продължи словесната игра с думата „път“.

— Аз имам предвид пътя на постепенното разоръжаване и на мира. Ние живеем на една планета и тази планета е много красива. Можем или да живеем заедно на нея, или да умрем заедно.

Някой тихо отвори и затвори вратата на кабинета на маршал Козлов. Вперил поглед в екрана, в ъгъла мълчаливо беше застанал около петдесетинагодишен офицер, още един от любимците на маршала, големият ас на отдела по планиране. Американският президент вече привършваше речта си.

— Пътят няма да бъде лек. По него ще има много препятствия. Но в края на този път ни очакват мир и сигурност за всеки един от нас. Защото ако нашите две държави разполагат с достатъчно оръжия за отбрана, но недостатъчно за нападение срещу другата страна, й ако ние го знаем и сме сигурни в това, то тогава ще можем да завещаем на нашите деца и внуци един свят, който ще е наистина свободен и който няма да познава ужасния страх, в който живяхме през изминалите петдесет години. Ако вие тръгнете по този път, то и аз, заявявам го от името на американския народ, ще тръгна с вас. Михаил Сергеевич, подавам ви ръката си, за да ви уверя, че няма да изменя на думите си.

Президентът Кормак се обърна към Генералния секретар Горбачов и подаде дясната си ръка. Като човек умеещ добре да се държи на публични места, руснакът нямаше друг избор, освен да протегне своята. След това, широко усмихнат, той преметна лявата си ръка през рамото на американеца и го прегърна.

Руснаците са необикновени хора и макар да не са особено радушни към чужденците, те са способни на дълбока емоционалност. Летищните работници първи нарушиха тишината. Последва взрив от ръкопляскания и радостни възгласи и след няколко секунди във въздуха се разхвърчаха кожените ушанки, когато обикновените хора, по принцип привикнати на желязна дисциплина, преодоляха задръжките си. След малко и милиционерите се присъединиха към приветствията на гражданите. Стиснали автоматите с лява ръка в положение „свободно“, те размахаха своите сиви фуражки с червени околожки.

Отрядите на КГБ отправиха въпросителен поглед към своя главнокомандващ, председателя на КГБ, генерал Владимир Крючков, който също беше на подиума. Без да е съвсем сигурен как да постъпи в тази ситуация той се изправи заедно с останалите членове на Политбюро и започна да ръкопляска. Служителите от Граничните войски приеха това като знак (по-късно това се отчете като грешка) и се присъединиха към милиционерите. Същото правеха и осемдесет милиона съветски мъже и жени по протежение на пет часови зони.

— Черт возьми… — маршал Козлов се присегна за дистанционното и изключи телевизора.

— Нашият любим Генерален секретар — измърмори генерал-майор Земсков.

Маршалът мрачно поклати глава. Първо зловещите предвиждания в доклада на Камински, а сега и това. Той се изправи, заобиколи писалището и взе доклада от масата.

— Вземете това и го прочетете — каза той. — Материалът е свръхсекретен и трябва да остане такъв. Съществуват само два екземпляра и единият остава при мен. Обърнете особено внимание какво пише Камински в заключението.

Земсков кимна. От мрачното изражение на маршала той разбра, че става дума за нещо повече от обикновено прочитане на въпросния доклад. Само допреди две години Земсков беше обикновен полковник, докато маршал Козлов не го забеляза по време на учение в една от източногерманските военни бази.

Учението включваше маневри между Групировката на съветските военни сили в Източна Германия и Източногерманската народна армия. Германците играеха ролята на атакуващи американски войници и в предишни учения правеха на пух и прах съветските си братя по оръжие. Този път обаче претърпяха пълен разгром от руснаците, а заслугата за планирането на бойните действия беше на Земсков. Когато маршал Козлов пое поста си на улица „Фрунзе“, той изиска преместването на талантливия стратег и го взе на служба в щаба си. Маршалът поведе по-младия мъж към картата на стената.

— След като го прочетете, искам да изготвите Специален план за действие при извънредни обстоятелства. В действителност това ще бъде един изключително подробен план, който трябва да включва всички детайли, до последния човек, до последната пушка и куршум и чиято цел ще бъде военно нападение и окупация на чужда държава. Възможно е да са необходими дванадесет месеца за изготвянето му.

Генерал-майор Земсков повдигна учудено вежди.

— Бих казал по-малко, другарю маршал. Имам на разположение…

— Имате на разположение единствено собствените си очи, ръце и мозък. Няма да правите справки или да се консултирате с когото и да било. Ще се наложи да хитрувате, за да получите информацията, която ви е необходима. Ще работите съвсем сам, без никаква външна помощ. Тази работа ще ви отнеме месеци и накрая планът трябва да бъде само в един екземпляр.

— Ясно. А държавата…?

Маршалът почука с пръст по картата.

— Ето тук. Един ден тази земя трябва да бъде наша.

Хюстън, столицата на американската петролна индустрия, а според някои — и на световния петролен бизнес, е необикновен град най-малкото защото вместо един има два градски центъра. На изток се издига Даунтаун — търговски, банков и индустриален център. Погледнат отдалеч, той представлява множество проблясващи небостъргачи, извисени към бледата синева на небето насред скучния пейзаж на югозападната тексаска равнина. Най-големият в света покрит шопинг-център „Галерия“ е дал името си на другото пазарно и развлекателно ядро на града, над който хвърлят сенки кулите на Поуст Оук, Уестин и Транско.

Двете туптящи от живот сърца на града се взират едно в друго през шест-седем километра от едноетажни предградия и паркинги като двама бойци, готови всеки момент да встъпят в бой, за да докажат надмощието си.

В архитектурен план най-забележителна е Тексас Комърс, седемдесет и пет етажна сграда, облицована със сивкави мраморни плочи и тъмносиво стъкло, чиито 32 метра я правят най-високата постройка на запад от Мисисипи. Следваща по височина е Алайд Банк Тауър, шестдесет и пет етажна игла от зелено огледално стъкло. Около тях се извисяват множество други небостъргачи, изпълнени в най-разнообразни архитектурни стилове — неоготически постройки с вид на сватбени торти, изострени нагоре моливи от стъкло й какви ли не други налудничави приумици.

Малко по-ниска от Алайд Банк е сградата на Пан-Глоубъл, чиито последни десет етажа се обитаваха от нейните притежатели — Петролна корпорация Пан-Глоубъл, компания, която по големина се нареждаше на двадесет и осмо място в Америка и на девето в Хюстън. Разполагаща с капитал от 3,25 милиарда долара, в Хюстън Пан-Глоубъл се нареждаше след Шел, Тенеко, Коноко, Енрон, Коустъл, Тексас Истърн, Транско и Пензойл. В едно отношение обаче тази компания се различаваше напълно от всички останали в петролния бизнес — тя все още беше собственост на нейния основател-ветеран и съответно единствено той можеше да упражнява контрол върху дейността й. Той, естествено, имаше акционери и Управителен съвет, но беше запазил контролните си функции и никой не ограничаваше властта му в рамките на неговата собствена корпорация.

Дванадесет часа след като маршал Козлов беше инструктирал своя специалист по планирането, на осем часови зони западно от Москва, Сайръс В.Милър стоеше до панорамната стена от стъкло в апартамента си на върха на собствената си сграда и се взираше замислено на запад. През леката мараня на късния ноемврийски следобед намиращият се на шест километра небостъргач на Транско отвръщаше на погледа му. Сайръс Милър остана още няколко минути до прозореца, след това прекоси стаята по дебелия мъхест килим, седна и отново се задълбочи в доклада, който лежеше на бюрото му.

Още преди четиридесет години, когато започваше да се замогва, Сайръс Милър бе разбрал, че информацията означава власт. Да знаеш какво става и, което беше дори по-важно, да знаеш какво предстои да стане — това даваше такава власт, каквато нито политическият пост, нито дори парите бяха в състояние да осигурят на един човек. Тогава той основа в собствената си разрастваща се корпорация изследователски и статистически отдел, а персоналът на този отдел подбираше измежду най-интелигентните и изявени аналитици, които излизаха от американските университети. С навлизането на компютрите той снабди отдела с най-съвременни бази данни, които съхраняваха изчерпателна информация както за петролната, така и за други индустрии, за търговското търсене, за дейността на националната икономика, за пазарните тенденции, за научни постижения и информация относно личности — стотици хиляди хора от най-различни клонове на човешката дейност, хора, които някой ден биха могли да му бъдат от полза.

Докладът, който лежеше пред него, беше изготвен от Диксън, млад мъж възпитаник на Тексаския щатски университет, който притежаваше изключителен интелект. Беше го взел на работа преди десет години и оттогава насам той доста бе напреднал в компанията. Загледан в доклада на бюрото, Милър мрачна размишляваше с ясното съзнание, че независимо от голямата си заплата аналитикът очевидно нямаше намерение да го успокоява с изводите си. Но това беше добре. За пети път той се върна на заключението на Диксън.

Сайръс Милър се загледа смръщено в листите. Прочетеното не му харесваше, но знаеше, че е истина. Като човек, който се занимава с добив и преработка на нефт, той беше пострадал жестоко (така виждаше нещата той) през изминалите четири години, и никакви усилия на лобито на американските петролопроизводители във Вашингтон не успяха да повлияят на Конгреса да определи концесии от зоната, защитена от закона за опазване на околната среда в Аляска — най-многообещаващото място за нови нефтени находища. Ненавиждаше Вашингтон и всичко свързано с него.

Погледна часовника си. Четири и половина. Натисна един бутон на писалището си и част от облицованата с тиково дърво отсрещна стена безшумно се плъзна встрани, за да открие големия екран на цветен телевизор. Избра канала с новините на CNN и успя да хване най-голямата сензация за дена.

Самолет № 1 на американските ВВС сякаш беше увиснал над пистата за кацане на военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон, преди колесниците му внимателно да докоснат асфалта и да се плъзнат по американска земя. Докато самолетът постепенно забавяше ход и напускаше пистата за приземяване, завивайки по отсечката за рулиране към сградата на летището, на екрана се появи лицето на някакъв журналист, който задъхано заговори за кой ли път вече за речта на президента в Москва преди дванадесет часа.

Като че ли в подкрепа на този разказ екипът на CNN запълни десетте минути до окончателното спиране на Боинга с руските слова на президента, естествено със субтитри на английски, с радостните възгласи на летищните работници и милиционерите, със сцената, в която Михаил Горбачов прочувствено бе прегърнал американския президент. Мътносивите очи на Сайръс Милър не потрепнаха. Дори в личния си кабинет той не даваше външен израз на омразата си към патриция от Нова Англия, който съвсем неочаквано спечели изборите за президент преди дванадесет месеца и който си беше поставил за цел размразяване на отношенията с Русия в много по-голяма степен, отколкото Рейгън някога си бе позволявал. В момента, в който президентът Кормак се появи на изхода на самолета и гръмнаха звуците на приветствения марш Милър презрително изключи телевизора.

„Комунистически копелдак“ — изръмжа той и отново се зае с доклада на Диксън.

Сайръс Милър затвори доклада, облегна се назад и впери поглед в тавана. Ако някой проявеше достатъчно смелост и му заявеше в лицето, че политическите му убеждения са крайно десни, той би го отрекъл енергично. Макар и по традиция да гласуваше за Републиканците, интересите му в политиката бяха ограничени само дотолкова, доколкото тя засягаше петролната индустрия. Политическото му кредо, разбира се, в рамките на тези ограничени интереси, беше патриотизъм. Милър обичаше своя Тексас и страната, в която се беше родил с такава сила, че понякога чувстваше как тази любов го задушава. Това, което на седемдесет и седем годишна възраст не успяваше да разбере, беше, че любовта му е насочена към една Америка, рожба на собствения му мозък — една бяла, англо-саксонска, протестантска Америка, подвластна на традиционните стойности и крайния шовинизъм. Не че имаше нещо против евреите, католиците, латиноамериканците или пък негрите — поне така уверяваше Всемогъщия в ежедневните си молитви. Нима не беше взел на работа осем момичета с испанска кръв в ранчото си в Хил Кънтри, недалеч от Остин, да не говорим за няколкото негри, които се грижеха за градината? Разбира се, всяка жаба трябваше да си знае гьола.

Той продължи да се взира в тавана, като се опитваше да си спомни едно име. Името на човек, с когото се беше запознал преди две години на съвещанието на производителите на петрол в Далас; човек, който бе споменал, че живее и работи в Саудитска Арабия. Бяха поговорили съвсем малко, но този човек му беше направил силно впечатление. И сега си го представи — висок почти метър и осемдесет, малко по-нисък от самия Милър, стегнат, изправен, мълчалив, наблюдателен, сериозен, човек с изключителни познания върху Близкия Изток. Подпираше се на бастун заради лекото накуцване и се занимаваше с компютри. Колкото повече мислеше Милър, толкова повече подробности изплуваха в паметта му. Бяха разговаряли за компютри, за достойнствата на Милъровите „Ханиуел“, въпреки че този човек предпочиташе системите на IBM. След няколко минути Милър се свърза с отдела за проучвания и продиктува всичко, което си беше припомнил.

— Открийте кой е този човек — нареди той.

Над южното крайбрежие на Испания, наричано Коста дел Сол, падаше мрак. Въпреки че туристическият сезон беше отминал, сто и петдесетте километра крайбрежна ивица от Малага до Гибралтар представляваха непрекъснат низ от светлини. Погледнат иззад планините, брегът приличаше на огромна огнена змия, която се извиваше през Торемолинос, Михас, Фуенгирола, Марбела, Естепона, Пуерто Дукеса, за да стигне през Ла Линеа чак до Гибралтар. По магистралата от Малага до Кадиз, която лъкатушеше между хълмовете и плажовете, проблясваха фаровете на неспирен поток от коли и камиони.

В планините зад крайбрежието, в западния край на Испания, между Естепона и Пуерто Дукеса, е разположен лозарският район на южна Андалусия, където се произвеждат не десертните вина Херес, а силно червено вино. В центъра на тази област се намира малкото градче Манилва, само на около осем километра от брега, но с великолепен изглед на юг към морето. Манилва е заобиколен от цял рояк селца и паланки, населени от хората, които обработват земята по склоновете й се грижат за лозята.

В едно от тях, Алкантара дел Рио, изнурени мъже се връщаха след още един ден на усилен труд. Реколтата отдавна беше прибрана, но лозите трябваше да се подрежат и подготвят за настъпващата зима, а това означаваше още съсипваща работа за техните гърбове и рамене. И сега, преди да се приберат из разпръснатите си къщурки, много от тях първо се отбиваха до единствената в селото пивница за по чаша вино и някоя приказка.

Алкантара дел Рио едва ли можеше да се похвали с нещо друго, освен с тих и спокоен живот. В селцето се издигаше малка варосана църква, за която се грижеше престарял свещеник, немощен като службите, които водеше. Той отслужваше меса за жените и децата, като съжаляваше за мъжката част от паството си, която определено предпочиташе пивницата пред неделната служба. Децата от селото ходеха на училище в Манилва. Освен петдесетината варосани къщурки в селото, тук се намираше единствено „Бар Антонио“. В този момент барът беше претъпкан с лозари. Някои от тях работеха за кооперативни стопанства, отдалечени на километри оттук, други имаха собствена земя, където с тежък труд изкарваха колкото за прехраната си в зависимост от реколтата и от цените, които им предлагаха изкупвачите от големите градове.

Високият мъж влезе последен в бара, кимна за поздрав на останалите и зае обичайното си място в ъгъла. Беше жилав, в средата на четиридесетте и поне с няколко пръста по-висок от останалите посетители, с остри, грубовати черти на лицето и насмешливи очи. Някои от селяните го наричаха „сеньор“, ала Антонио, който се запъти към него с гарафа вино и чаша в ръка, се държеше по-свойски.

— Muy buenos, amigo. Va bien?1

— Ola, Tonio2 — спокойно отговори високият мъж — Si, va bien.3

От телевизора над бара се разнесе силна музика и той се обърна. Започваха вечерните новини и мъжете се умълчаха, за да не пропуснат нещо. На екрана се появи говорителят, който накратко описа отпътуването на американския президент Кормак от Москва. Картината се смени и на екрана се появи летище „Внуково“. Президентът застана пред микрофона и започна да говори. Испанската телевизия не използваше субтитри, а преводът се дублираше от четец. Мъжете в бара слушаха внимателно. Когато Джон Кормак свърши речта си и подаде ръка на Горбачов, камерата (екипът беше на ВВС и отразяваше събитието за всички европейски телевизии) показа в едър план приветстващите работници от летището, милиционерите и накрая представителните отряди на КГБ. Испанският говорител отново а появи на екрана. Антонио се обърна към високия мъж.

— Es un buen hombre, Senor Cormak4 — рече той широко усмихнат и потупа високия мъж по гърба, като че ли клиентът му имаше нещо общо с човека от Белия дом.

— Si — кимна замислено високият мъж. — Es un bien hombre.5

Сайръс В.Милър не беше наследил богатството си. Произхождаше от бедно фермерско семейство от Колорадо. Беше още момче, когато една минна компания откупи малкото стопанство на баща му и унищожи земята с машинариите си. Тогава реши, че щом не можеш да се пребориш с врага си, най-доброто, което можеш да направиш, е да станеш като него и той започна сам да си пробива път в живота. Първо в Колорадския минен институт в Денвър, откъдето през 1933 година излезе само с диплома в джоба и с дрехите на гърба си. По време на обучението си бе разбрал, че нефтът го вълнува много повече от камънаците и се отправи за Тексас. Тогава още беше времето на независимите петролотърсачи, когато концесиите не бяха спъвани от предварително одобрявани държавни планове за развитие или пък грижи за екологията.

През 1936 година той си набеляза място, изоставено от Тексако, защото, според него, те просто не бяха копали там, където трябва. Успя да убеди един човек със собствена сонда да се присъедини към него. Повече усилия трябваше да положи, докато една банка се съгласи да му отпусне необходимия заем срещу част от правата. Права, при това доста повече, получи и агенцията за специализирано оборудване за останалата част от съоръженията и след три месеца бликна нефт — много нефт. Той изкупи сондажната платформа, нае още сонди и нови парцели. С избухването на войната през 1941 година сондите му заработиха с пълна сила и парите потекоха. Но той искаше още. И както през 1939 година беше предвидил предстоящата война, така и през 1944 година нещо привлече вниманието му.

Един англичанин на име Франк Уитъл бе изобретил самолетен двигател без витло и с огромна мощност. Сайръс Милър се чудеше какво ли гориво използва този двигател.

През 1945 година научи, че „Боинг-Локхийд“ са получили правата върху реактивния двигател на Уитъл, а горивото не е високооктанов бензин, а най-обикновен Керосин. Той вложи голяма част от капиталите си в закупуването на една позападнала рафинерия в Калифорния, след което се обърна към „Боинг-Локхийд“ и отново имаше късмет, защото по това време на тях вече им бе омръзнало да търпят високомерното отношение на големите петролни компании. Милър им предложи придобивката си и заедно разработиха новото авиационно турбинно гориво — AVTUR. Оказа се, че остарялата рафинерия на Милър е точно това, което им трябва за производството на AVTUR и едва бяха получили първите мостри от новата продукция, когато започна войната в Корея. Сблъсъкът между реактивните изтребители Сейбър и китайските Мигове възвести ерата на реактивните двигатели. „Пан-Глоубъл“ навлезе в орбита и Милър се завърна в Тексас.

Междувременно се ожени. Мейбъл изглеждаше съвсем мъничка в сравнение със съпруга си, но той я обичаше безумно и всъщност тя беше човекът, който държеше кормилото в дома им през тридесетте години семеен живот. Деца нямаха — тя смяташе, че е твърде дребна, а здравето й много крехко, за да ражда деца и Милър не й се противопостави. За него бе щастие да изпълнява всяко нейно желание. Беше неутешим, когато Мейбъл почина през 1980 година. Тогава откри Бога. Не се отдаде на църквата, а на своя Бог. Започна да води свои лични разговори с Всемогъщия и с радост откри, че Бог му отговаря и разумно го съветва как да увеличи богатството си и как да служи на Тексас и на Съединените щати. Разбира се, от вниманието му убягваше фактът, че божествените наставления бяха винаги такива, каквито той желаеше да чуе, както и това, че Създателят напълно споделяше собствения му шовинизъм, предразсъдъци и фанатизъм. Продължаваше както винаги досега да избягва карикатурния образ на тексасеца, — остана непушач, пиеше съвсем умерено, водеше целомъдрен живот, проявяваше забележителен консерватизъм в облеклото и речта си, беше винаги учтив и безкрайно ненавиждаше вулгарния език.

Интеркомът приглушено иззвъня.

— Относно човека, за когото се интересувахте, мистър Милър. Когато сте го срещнали, той е работел за IBM в Саудитска Арабия. От IBM смятат, че това е той. Напуснал е и сега е консултант на свободна практика. Казва се Истърхаус, полковник Робърт Истърхаус.

— Намерете го — каза Милър. — Изпратете някой да го открие. Няма значение колко ще струва. Искам да ми го доведете.