Парламентьорът

2.

Ноември, 1990 година

Маршал Козлов седеше зад писалището си и спокойно изучаваше четиримата мъже, седнали край дългата част на Т-образната заседателна маса. И четиримата четяха папки с гриф „Строго секретно“. Познаваше ги добре и им вярваше — трябваше да им вярва, защото кариерата му, а и не само тя, беше заложена на карта.

Вляво от него седеше заместник-началникът на щаба (Юг), с когото работеха заедно в Москва, но който всъщност отговаряше за южната част на Съветския съюз с нейните многолюдни мюсюлмански републики и границите с Румъния, Турция, Иран и Афганистан. До него беше началникът на Южното върховно командване в Баку, пристигнал в Москва с мисълта, че става дума за някое от обичайните съвещания на щаба. Но в това събиране нямаше нищо обичайно. Допреди седем години, преди да дойде в Москва като Първи заместник, маршал Козлов беше главнокомандващ в Управлението в Баку и човекът, който в момента четеше плана „Суворов“, всъщност дължеше своето повишение на него.

Другите двама на отсрещната страна на масата също бяха потънали в четене. Откъм страната на маршал Козлов беше човекът, чиято лоялност и участие щяха да бъдат от първостепенно значение ако изобщо се стигнеше до изпълнение на плана „Суворов“. Това беше заместник-началникът на ГРУ — съветското военно разузнаване. В непрестанен конфликт със значително превъзхождащия го съперник — КГБ, — ГРУ отговаряше за военното разузнаване в страната и навън, за контраразузнаването и за вътрешната сигурност на въоръжените сили. И което беше по-важно за плана „Суворов“ — в разпореждане на ГРУ бяха специалните части — Спецназ, — чието участие в началния етап на плана „Суворов“, ако той влезеше в изпълнение, щеше да бъде съдбоносно. Именно отрядите на Спецназ бяха тези, които през зимата на 1979 година се приземиха на летището в Кабул, щурмуваха президентския дворец убиха тогавашния президент на Афганистан и на негово място поставиха съветската марионетка Бабрак Кармал, който от своя страна незабавно изпрати апел (със задна дата) до Въоръжените сили на Съветския съюз да влязат в страната, за да потушат „размириците“.

Маршал Козлов се беше спрял на заместника, тъй като за никого не беше тайна, че началникът на ГРУ беше човек на КГБ, натрапен на Генералния щаб; човек, който без съмнение не преставаше да тича при приятелчетата си от КГБ с всяка информация, до която се добереше и която можеше да се използва срещу Върховното командване. Управлението на ГРУ беше точно на север от Централното летище и заместник-началникът беше прекосил цяла Москва, за да пристигне на съвещанието.

До него седеше още един човек, пристигнал от управлението си в северните предградия, чиито хора също щяха да бъдат от жизнено важно значение за изпълнението на плана „Суворов“. Това беше заместник-командирът на Въздушнодесантните войски — десантчиците, които трябваше да се спуснат в градовете, упоменати в плана и по този начин да подсигурят въздушния мост, който щеше да последва.

Нямаше смисъл да се ангажира Противовъздушната отбрана, тъй като нямаше да има нападение срещу Съветския съюз; по същата причина бяха пропуснати и Стратегическите ракетни войски, тъй като нямаше да има нужда от тях. А що се отнася до мотострелкови, артилерийски и бронетанкови части, то Южното върховно командване разполагаше с достатъчно голям потенциал за целта.

Заместник-началникът на ГРУ свърши с четенето и вдигна глава. Понечи да каже нещо, но маршал Козлов махна предупредително с ръка и двамата мълчаливо изчакаха останалите трима да свършат. Съвещанието беше започнало преди три часа, като в началото се бяха запознали със съкратения вариант на доклада на Камински. Мрачната сериозност, с която се отнесоха към изводите и прогнозите в доклада се подсилваше и от факта, че през изтеклата година една част от тези предвиждания се бяха сбъднали.

Вече имаше случаи на съкращаване на доставки на петрол, дори някои военни маневри бяха пренасрочени за по-късна дата (всъщност отменени) поради недостиг на гориво. Обещанието, че някои атомни централи ще бъдат пуснати отново, не бе изпълнено; в Сибир се произвеждаше количество, малко по-голямо от обичайното, а програмата за разработване на арктическите находища се намираше в задънена улица поради липса на технологии, на квалифицирана работна ръка и на пари. Гласността, перестройката, пресконференциите и насърчителните слова на Политбюро бяха едно, ала Русия се нуждаеше от нещо много по-сериозно, за да влезе в релси.

След като обсъдиха накратко доклада за нефтените запаси, маршал Козлов им раздаде по едно копие от плана „Суворов“, изготвен за девет месеца от генерал-майор Земсков. Беше пазил доклада при себе си цели три месеца преди да реши, че положението на юг от границите е стигнало до фазата, която би направила подчинените му офицери по-склонни да възприемат крайните мерки, разработени в плана „Суворов“. Всички бяха привършили с четенето и го гледаха в очакване. Никой не желаеше да проговори пръв.

— Е? — обади се Козлов. — Чакам мнението ви.

— Да — пръв събра смелост заместник-началникът на щаба. — Така действително ще си осигурим достатъчно голям източник на суров нефт, който да ни стигне поне през първата половина на следващия век.

— Това е крайната цел — каза Козлов. — Въпросът е дали този план е осъществим? — Той погледна въпросително офицера от Южното върховно командване.

— Нахлуването и завладяването не са проблем — отговори генералът с четирите звезди от Баку. — От тази гледна точка планът е блестящ. Първоначалната съпротива няма да ни затрудни. Но как впоследствие ще контролираме кучите синове? Знаете, че са луди… Ще се наложи да прибегнем към извънредно остри мерки.

— Това може да се уреди — спокойно рече маршал Козлов.

— Ще трябва да използваме само руснаци — отбеляза десантчикът. — Руснаци и украинци. На всички ни е ясно, че не можем да разчитаме на дивизиите от мюсюлманските републики.

Сред присъстващите се разнесе одобрителен шум. Заместник-началникът на ГРУ вдигна очи.

— Понякога се чудя дали изобщо можем вече да разчитаме на дивизиите от тези републики, което е още една причина да харесвам плана „Суворов“. Така ще сложим край на ислямския фундаментализъм, който се шири в южните ни републики. Ще изтрием от лицето на земята самия източник на заразата. Напоследък получавам доста информации, че в случай на война вероятността тези части да проявят неподчинение е твърде голяма.

Генералът от Баку дори не сметна за необходимо да спори по този въпрос.

— Проклети чалмалии — изръмжа той. — Стават все по-отвратителни. Вместо да се грижа за отбраната на южните ни граници, аз прахосвам половината от времето си да усмирявам религиозни размирици в Ташкент, Самарканд и Ашхабад. С удоволствие ще смажа проклетата им Партия на Аллаха.

— Така — обобщи маршал Козлов. — Значи дотук плюсовете са три. Планът е осъществим поради почти незащитената граница й хаоса, който цари там; ще си осигурим нефт за половин век и ще разгоним проповедниците на фундаментализма веднъж завинаги. Сега за минусите…

— А какво ще кажете за реакцията на Запада? — попита генералът от Въздушнодесантните войски. — Американците могат да започнат Трета световна война заради това.

— Съмнявам се — възрази заместник-началникът на ГРУ, който дълги години беше проучвал Запада и знаеше за него повече от всички останали. — Американските политици зависят изключително много от общественото мнение, а средният американец напоследък желае да види Иран изравнен със земята. Такова е общественото мнение.

И четиримата познаваха добре историята на Иран през последните години. След смъртта на аятолах Хомейни беше настъпил период ни ожесточени политически борби и накрая властта беше преминала в ръцете на кървавия поддръжник на исляма Халхали, който беше видян за последен път да се наслаждава на труповете на американските заложници от посолството след неуспешния опит да бъдат спасени.

Халхали се беше опитал да запази своето едва крепящо се господство, като превърна Иран в царство на терора, използвайки страшните Гашт-е-Саралах (Кървавите патрули).

Накрая, когато възникна опасност най-необузданите от тези Стражи на Революцията да се изплъзнат от контрола му, той ги изпрати извън страната, където за последните шест месеца осъществиха поредица от нечувани по своята жестокост терористични актове срещу американски граждани и обекти из Близкия Изток и Европа.

По времето, когато петимата висши военни се бяха събрали да обсъдят плана за завладяване и окупиране на Иран, Халхали беше станал омразен на целия си народ, на когото Свещеният Терор беше дошъл до гуша. Западът също не хранеше по-добри чувства към него.

— Смятам — обобщи представителят на военното разузнаване, — че ако решим да обесим Халхали, самите американци ще ни подарят въжето. Вашингтон сигурно няма да ни приветства, но конгресмените и сенаторите ще се вслушат в мнението на избирателите си и ще посъветват президента да бъде по-умерен. Освен това да не забравяме, че напоследък сме големи приятели с янките.

Мъжете около масата се позасмяха. Усмихна се и маршал Козлов.

— В такъв случай откъде да очакваме отпор? — попита той.

— Сигурен съм — обади се генералът от ГРУ, — че няма да е от Вашингтон, ако поставим американците пред свършен факт. Според мен отпорът ще дойде от страна на Новая площадь, онзи от Ставропол направо ще подскочи.

(На Новая площадь или Новия площад се намира сградата на Централния комитет, а споменаването на Ставропол далеч не беше комплимент за Генералния секретар Михаил Горбачов, който беше роден там.)

Петимата военни мрачно кимнаха. Разузнавачът продължи с разсъжденията си:

— Всички прекрасно знаем, че през последната година, откакто проклетият Кормак се превърна в най-голямата поп-звезда на Русия след изпълнението на Внуково, екипи от двете министерства на отбраната уточняват подробностите по договор за голямо съкращение на оръжията. След две седмици Горбачов отлита за Америка, за да се опита да свърши колкото се може по-бързо тази работа, така че да се освободят повече средства за развитието на нашата нефтена промишленост. Е, след като твърдо вярва, че по този начин ще реши проблема с нефта, защо да поставя под въпрос любимия си договор с Кормак, като ни даде зелена улица да нападнем Иран?

— Ако успее да се споразумее за този договор с американците смятате ли, че Централният комитет ще го ратифицира? — попита генералът от Баку.

— В момента Централният комитет е в ръцете му — изсумтя Козлов. — През последните две години успя да изчисти всички които не му бяха удобни.

Съвещанието приключи с тази сдържано песимистична нотка. Копията от плана „Суворов“ бяха събрани и заключени в личния сейф на маршал Козлов, а генералите се завърнаха по назначенията си, готови мълчаливо да наблюдават и изчакват.

Две седмици по-късно Сайръс Милър също се съвещаваше, макар и само с един човек, негов стар приятел и колега. Двамата с Мелвил Сканлън се познаваха още от дните на Корейската война, когато младият Сканлън, все още начинаещ предприемач, беше вложил незначителните си капитали в няколко малки танкера. (Впрочем в онези дни всички танкери бяха малки.)

Милър беше сключил договор за доставка на самолетно гориво за Военновъздушните сили на САЩ. Горивото трябваше да се достави до японския бряг, откъдето военни танкери го транспортираха до окупираната Южна Корея. Възложи изпълнението на договора на Сканлън, който стори чудеса — ръждясалите му корита прекосяваха Панамския канал и след като ги заредяха с AVTUR в Калифорния, го транспортираха през Тихия океан. Корабите на Сканлън винаги пътуваха натоварени, защото той използваше едни и същи съдове да превозва суров и преработен нефт, а Милър от своя страна винаги разполагаше с достатъчно суровини за производството на AVTUR. Три екипажа загинаха в Тихия океан, но никой не задаваше въпроси и двамата натрупаха доста пари, преди Милър да бъде принуден в края на краищата да лицензира своето ноухау пред големите компании.

След това Сканлън стана едър брокер и спедитор на петролни продукти, които купуваше и превозваше из целия свят, но най-вече от Персийския залив до Америка. През 1981 година Саудитска Арабия реши, че всички морски товари, които излизат от Залива, трябва да пътуват единствено под „арабски флаг“; политика, която можеше да се приложи единствено към нефта, всъщност към тази част от нефтените товари, която принадлежеше на страната-производител, а не фирмата, която се занимаваше с извличане и преработване. Тогава Сканлън се оттегли. И понеже се занимаваше основно с транспортиране на суров нефт от Саудитска Арабия до Америка, пострада жестоко от този закон, защото беше принуден да продаде или да даде под наем танкерите си на Саудитска Арабия или на Кувейт на много ниски цени. Успя да оцелее, но намрази арабите. Все още притежаваше няколко танкера, които сновяха между Залива и Америка, но транспортираха нефт на Арамко, които единствени избягнаха задължителния „арабски флаг“.

Милър се беше изправил до любимия си панорамен прозорец и се взираше надолу към просналия се в краката му Хюстън. Това го караше да изпитва чувството, че е бог, който се е извисил над останалото човечество. В другия край на стаята Сканлън се облегна назад в стола си и потупа с длан доклада на Диксън, който току-що беше прочел. И той като Милър знаеше, че нефтът от Персийския залив вече беше стигнал до 20 долара за барел.

— Съгласен съм с тебе, стари приятелю. Няма начин Щатите да започнат да протягат ръка за милостиня към ония кучи синове. И какво, по дяволите, смятат да правят във Вашингтон? Да не би да са слепи?

— Не чакай помощ от Вашингтон, Мел — спокойно каза Милър. — Ако искаш да промениш нещо в този живот, трябва сам да го сториш. И двамата знаем това от опит, нали?

Мел Сканлън извади носна кърпа и попи потта от челото си. Независимо от климатичната инсталация той продължаваше да се поти. За разлика от Милър, Сканлън имаше предпочитания към традиционния тексаски екип — носеше шапки Стетсън, ширитени вратовръзки, колани с големи токи и ботуши със скосени токове. За съжаление не можеше да се похвали с каубойско телосложение — беше нисък и пълен, но зад облеклото и маниерите на „доброто момче от Запада“ се криеше изключително остър ум.

— И как смяташ да докараш тези запаси тук? — изпухтя той. — Нефтените находища на Хаза са в Саудитска Арабия и това е факт.

— Не, нямам предвид географското им разположение. Говоря за политически контрол върху тях — отговори Милър. — А оттам и възможността да диктуваме цените на саудитския, което ще рече на световния нефт.

— Какво? Политически контрол ли? Искаш да кажеш някоя друга арабска банда да вземе властта?

— Не друга арабска банда, а ние — каза Милър. — Съединените американски щати. За да оцелее държавата ни, ние трябва да контролираме световните цени на петрола, като ги държим изгодни за нас. А това означава, че трябва да поставим под контрол правителството в Рияд. Кошмарът да сме изцяло зависими от една шепа опърпани козари продължи твърде дълго. Крайно време е да си сменим ролите, а Вашингтон няма да го стори. Това обаче би могло да помогне.

Той взе една папка с документи от бюрото си, върху чиито твърди корици не пишеше нищо. Сканлън сбърчи лице.

— О, стига с тези доклади, Сай — запротестира той.

— Прочети този — подкани го Милър. — Прочети го да си освежиш ума.

Сканлън въздъхна и разгърна папката. На първата страница имаше следното заглавие:

— Свещени дивотии! — изпъшка Сканлън.

— Не — невъзмутимо отговори Милър. — Свещен Терор. Чети.

— Кой, по дяволите е написал това? — попита Сканлън и остави доклада, който бе прочел до половината.

— Един човек, когото ползвах като консултант през последната година — отговори Милър. — Искаш ли да се запознаеш с него?

— Тук ли е?

— Отвън. Пристигна преди десет минути.

— Разбира се — каза Сканлън. — Дай да го видим този маниак.

— След секунда — рече Милър.

Открай време, много преди професор Джон Кормак да изостави академичната кариера и да се впусне в политиката като конгресмен от щата Кънектикът, семейство Кормак имаше лятна къща на остров Нантъкет. За първи път беше дошъл тук преди тридесет години като учител с младата си жена. Това беше много преди Нантъкет да стане модерен курорт като Мартас Винярд или Кейп Код, но още от първия момент беше очарован от чистия въздух и простотата на живота тук.

Разположен на изток от Мартас Винярд, малко встрани от Масачузетския бряг, по това време Нантъкет беше просто обичайното рибарско селище, индиански гробища, освежителен бриз, златни плажове и няколко вили. И това беше всичко. Земя имаше достатъчно и младата двойка пестеше всеки долар, докато събраха достатъчно пари за един парцел от десет декара в Шокемо, покрай детския плаж и брега на лагуната, която наричаха просто „Пристанището“. На това място Джон Кормак построи къщата — непретенциозна постройка цялата от дърво, с дървен покрив и малко грубовати мебели — пак от дърво, с кожени постелки и разноцветни тъкани покривки.

По-късно, когато вече разполагаше с повече средства, той разшири къщата и направи някои подобрения. Върху стария дом в Нантъкет се стовари малък ураган, когато преди двадесет месеца Кормак заяви в Белия дом, че желае да прекарва лятната си почивка там. От Вашингтон запристигаха експерти, които гледаха ужасено на липсата на удобства в къщата, на липсата на безопасност, на липсата на комуникации… След връщането си във Вашингтон те казаха: „Да, господин президент, всичко ще бъде чудесно, но първо ще трябва да се изградят жилищни помещения за стотината човека от секретните служби, да се осигури подходяща площадка за хеликоптерите, няколко бунгала за посетители, за стенографите, за помощния персонал; (естествено Майра Кормак не можеше да продължава сама да оправя леглата), освен това трябва да се монтира сателитна антена или дори две за хората, които ще осъществяват комуникациите…“ Президентът Кормак отхвърли всичко.

А този ноември реши да рискува с човека от Москва и покани Михаил Горбачов да прекарат няколко дни в Нантъкет. Руснакът беше приел поканата с радост.

Горилите от КГБ, които охраняваха руския президент, бяха не по-малко потресени от своите американски колеги, но двамата политици просто им заявиха, че ще трябва да приемат нещата такива, каквито са.

Двамата мъже, навлечени до ушите заради режещия вятър, който духаше откъм Нантъкетския залив (руснакът беше подарил на Кормак самурена шапка), се разхождаха по безлюдните плажове на Нантъкет, докато хората от КГБ и техните колеги търпеливо крачеха след тях, а други бяха залегнали в изсъхналата трева и шепнеха в предавателите си; един военен хеликоптер се бореше с ветровете в небето над тях, а катер на бреговата охрана се люшкаше по вълните край брега.

Никой не се опита да ги убие. Двамата спокойно крачеха из Нантъкет. Рибарите на Стрейт Уорф с гордост им показваха прясно уловените омари и стриди. Горбачов примигваше и се усмихваше удивен от улова. След това изпиха по една бира в крайбрежния бар и отново закрачиха обратно към Шокемо, поклащайки се един до друг като булдог и щъркел.

По-късно, след вечерята от домашно приготвени омари, към тях и преводачите се присъединиха и експертите от министерствата на отбраната, за да уточнят последните принципни въпроси по договора и да подготвят изявлението си за следващия ден.

Във вторник бяха допуснати представителите на пресата — в такива случаи винаги присъстваше малък екип, който правеше снимки и записваше изявления, ползвани от средствата за информация — все пак това беше Америка. Но във вторник нахлуха батальони от журналисти. По обяд двамата мъже се появиха на дървената веранда и американският президент прочете комюникето. В него двамата лидери заявяваха твърдото си намерение да изложат пред Конгреса и пред Централния комитет една широкомащабна и радикална програма за съкращаване на конвенционалните оръжия в двете преговарящи държави и в целия свят. За доизглаждане оставаха някои въпроси по надзора на самия процес, но те бяха от компетенциите на военните специалисти. Допълнително щеше да бъде съобщено какъв вид и какъв процент от оръжията ще бъдат запазени, ще станат предмет на конверсия, ще минат в резерв и ще бъдат унищожени. Президентът Кормак говори за спокоен и сигурен живот, за мир без страх и насилие, за добрата воля на двата народа. Генералният секретар Горбачов оживено кимаше при всяка дума. В момента никой не спомена за това, че при огромния бюджетен дефицит на Америка и икономическия хаос в Съюза и при задаващата се криза за нефт, нито една от двете световни суперсили не може да си позволи да продължава бясната надпревара във въоръжаването, макар че по-късно пресата и телевизията обстойно разнищиха този въпрос.

На две хиляди мили оттам, в Хюстън, Сайръс Милър изключи телевизора и отправи поглед към Сканлън.

— Този човек ще ни съсипе — с тиха ярост процеди той. — Този човек е опасен. Той е предател.

Милър се овладя и се приближи до интеркома на бюрото.

— Луиз, би ли поканила полковник Истърхаус?

Някой някога беше казал: „Всички хора мечтаят, но най-опасни са тези, които мечтаят с отворени очи.“

Полковник Робърт Истърхаус седеше в елегантната приемна на последния етаж на Пан-Глоубъл и се взираше през прозореца, който откриваше панорамен изглед към стелещия се в ниското Хюстън. Само че бледосините му очи виждаха небесния свод и златистите пясъци на Нейид, а мечтите му го отнасяха към нефтените полета на Хаза. Сънуваше как в неговите ръце е целият петролен добив и той държи здраво контрола над това богатство в името на Америка и за и благото на цялото човечество.

Роден през 1945 година, той беше само на три години, когато баща му прие преподавателското място в американския колеж в Бейрут. По това време ливанската столица беше истински рай — елегантна, космополитна, богата и спокойна. Известно време ходи в арабско училище, а приятели в игрите му бяха французи и араби. Когато семейството му се върна в Айдахо, освен английски той говореше френски и арабски като родни езици. В Америка неговите съучениците му се сториха ограничени, лекомислени, поразително невежи, побъркани по рокендрола и някакъв млад певец на име Пресли. Подиграваха се на разказите му за полюляващите се от вятъра кедри, за крепостите на кръстоносците, за издигащия се дим от планинските огньове на Друзите. Тогава се пристрасти към книгите, но най-много обичаше „Седемте стълба на мъдростта“ от Т.Е.Лоурънс. На осемнадесет години пожертва колежанското си образование и срещите с момичета и се записа доброволец в 82-ра Въздушнопреносима част. Смъртта на Кенеди го завари в лагер за единично обучение на новобранци.

Следващите десет години беше десантчик, като в сметката си вписа три десанта във Виетнам, откъдето се изтегли с последните части през 1973 година. Когато има много жертви, повишенията във войската идват бързо и той стана най-младият полковник в 82-ра дивизия. Тогава осакатя, но не при бойни действия, а при една нелепа злополука. Нещастието го сполетя по време на тренировъчен десант в пустинята. Заданието беше да се приземят на равен терен при скорост на вятъра 5 възела. Както обикновено, щабните плъхове пак бяха оплескали работата. Приземният вятър надвишаваше 30 възела и хората бяха размазани по скалите и деретата. Трима загинаха на място, двадесет и седем бяха ранени.

На рентгеновата снимка костите на левия крак на Истърхаус изглеждаха като кибритени клечки, разпръснати върху черно кадифе. След известно време той имаше възможност да наблюдава от болничното си легло телевизионния репортаж, който показа унизителното изтегляне на последните американски части от посолството в Сайгон. Пак там му попадна една книга за компютрите и той разбра, че това е пътят към могъществото. Единствено компютрите, стига да знаеш как да ги използваш, можеха да внесат ред и разум в хаоса и лудостта, обхванали целия свят.

След като напусна армията, постъпи в колеж, където специализира информатика. По-късно започна работа в „Ханиуел“, остана там осем години и след това се премести в IBM. През 1981 година, когато саудитският петродолар беше на върха, Арамко възложи на IBM да разработи безотказни компютърни системи за контрол на продукцията, дебита, износа и, най-вече, на дължимите на Саудитска Арабия такси при монополните им операции там. Изборът на Истърхаус, с неговия безупречен арабски език и таланта му за компютри, беше естествен. Следващите пет години от живота си той прекара защитавайки интересите на Арамко в Саудитска Арабия, като се специализира в разработването и прилагането на охранителни компютърни системи против кражби и злоупотреби. През 1986 година, след разпадането на ОПЕК, силите, естествено, бяха преразпределени и саудитците, които в този момент бяха в по-неизгодната позиция, се сетиха за накуцващия компютърен гений. Той, освен че беше изключителен специалист, познаваше отлично езика и обичаите им, и те му платиха цяло състояние, да работи за тях вместо за Арамко и IBM.

Истърхаус познаваше страната и историята й като местен жител. Още като малко момче със затаен дъх беше препрочитал историята за Основателя, за прокудения номадски шейх Абдул Азис ал Сауд, който прекосил пустинята, връхлетял върху крепостта Мусмак при Рияд и така започнал славния си възход. Беше се възхищавал на проницателността на Абдул Азис, който за тридесет години беше покорил всичките тридесет и седем разпръснати из вътрешността на страната племена, беше обединил Нейид, Нейаз и Хадрамут; след това се беше оженил за дъщерите на победените си врагове и беше създал от племената нация или поне някакво подобие на нация. След време обаче очите му се отворили за истинското положение на нещата и възхищението отстъпило място на разочарование, презрение и ненавист.

Работата му в IBM се състоеше в това да открива и предотвратява компютърни злоупотреби чрез системите, разработени от голобради компютърни генийчета в Щатите, като следеше и контролираше прехвърлянето на търговските операции с нефтени продукти на разбираем счетоводен език и накрая в банкови баланси, създавайки безотказни системи, които можеха да се свържат към компютърната мрежа на Саудитското министерство на финансите. Безграничната корумпираност и разврат на управляващите в арабския свят докараха пуританския му дух до твърдото убеждение, че е предопределен от съдбата да бъде един ден онази сила, която ще помете от лицето на тази благословена с безценния си дар земя лудостта и корупцията; че той ще бъде човекът, който ще възстанови реда и моралните устои в Близкия изток, така че този божи дар — нефтът — да служи на свободния свят, а след това и на всички народи на земята.

Можеше да използва способностите си и да натрупа огромно състояние за сметка на държавните приходи от петрола така, както постъпваха самите арабски принцове, но моралът му не му позволяваше. Следователно за да осъществи мечтата си, той се нуждаеше от подкрепата на хора с голяма власт и от много пари. Тогава дойде предложението на Сайръс Милър да срутят корумпирания режим и да върнат властта в ръцете на Америка. От него се искаше само да убеди тези диви тексасци, че той е човекът, от когото се нуждаят.

— Полковник Истърхаус? — Сладкият глас на Луиз прекъсна размишленията му. — Мистър Милър ви очаква, сър.

Той се изправи, остана няколко секунди облегнат на бастуна си, докато болката в крака му утихне и я последва към кабинета на Милър. След като затвори вратата, той поздрави почтително Милър, който го представи на Сканлън.

Милър пристъпи направо към въпроса.

— Полковник, бих желал да убедите моя приятел и колега в осъществимостта на проекта ви, така както убедихте самия мен. Уважавам мнението му и ми се ще и той да ни подкрепи.

Сканлън хареса комплимента. Истърхаус веднага проумя, че това е лъжа. Милър явно съвсем не питаеше уважение към мнението на Сканлън, но и двамата се нуждаеха от неговите кораби, за да пренесат тайно оръжието за преврата. Той се отнесе към Сканлън с подчертано уважение.

— Прочетохте ли доклада ми, сър? — попита Истърхаус.

— Ами… да. За ония от Хизбула. Малко ме затрудниха шантавите им имена. Как смятате да ги използвате, за да свалите монархията и, което е по-важно, как Америка ще може да докопа нефтените залежи на Хаза?

— Мистър Сканлън, човек не може да контролира Хаза и да насочи нефта към Америка, ако преди това не се е справил с правителството в Рияд. Това правителство трябва да се превърне в марионетен режим, ръководен изцяло от американски съветници. Не можем открито да свалим Династията на Сауд, защото арабският свят ще нададе страхотен вой. Планът ми е да провокираме група шиитски фундаменталисти, посветила се на Свещения терор, да свърши тази работа. Мисълта, че хората на Хомейни могат да завладеят саудитския полуостров, ще предизвика вълни на ужас сред целия арабски свят. Като започнем от Оман на юг през Обединените емирства до Кувейт, от Сирия, Ирак, Йордания, Ливан, Египет и Израел, незабавно ще бъдат отправени тайни или явни молби Америка да се намеси и да ги защити от Свещения терор. Тъй като от две години се занимавам с изграждането на специализирана компютърна система за вътрешна сигурност на Саудитска Арабия, зная, че съществува такава група от фанатици, твърди привърженици на Свещения терор. Начело на тази група стои Имам, който ненавижда краля, братята му, Ал Фахд — тяхната придворна мафия, и цялото семейство от хиляди принцове и принцеси, от които се състои управляващата династия. Имамът ги е заклеймил публично като Развратници на Исляма и Осквернители на Свещените градове Мека и Медина. Той трябва да се крие, но аз мога да му осигуря безопасност, докато имаме нужда от него, като изтрия от централния компютър всички данни за местонахождението му. Освен това имам възможността да вляза в контакт с него чрез един бивш служител на Мутавайна, вездесъщата и омразна Религиозна полиция.

— А какъв е смисълът да предаваме Саудитска Арабия в ръцете на тези хаховци? — попита Сканлън. — С дневен доход от 300 000 милиона щатски долара, по дяволите… та те ще съсипят всичко!

— Абсолютно вярно. Но точно това арабският свят не може да приеме. Като изключим Иран, всички останали държави в района ще се обърнат с молба към Америка да се намеси. Вашингтон ще бъде подложен на сериозен натиск да изпрати Корпуса за бързо реагиране в базата в Оман, след това в столицата Рияд, в Дхаран и Бахрейн, за да охраняват нефтените кладенци, преди да са ги унищожили завинаги. А след това ще трябва да останем там, за да гарантираме, че подобни терористични актове няма да се повторят.

— Ами това копеле, имамът? — попита Сканлън. — С него какво ще стане?

— Ще умре — спокойно каза Истърхаус. — На негово място ще поставим единствения останал жив принц от Династията на Сауд (когото ще го задържа у дома си точно преди самата касапница). Познавам го много добре — учил е на Запад, проамерикански настроен, слабохарактерен, нерешителен и пияница. Но с изявлението си от нашето посолство в Рияд той ще придаде легитимност на исканията на останалите арабски страни. Като единствен оцелял член на Династията той ще се обърне към Америка с молба да се намеси, за да възвърне законната власт. И оттам нататък той става наш човек.

Сканлън обмисли чутото и отново се върна към същността на въпроса:

— Какво печелим ние от това? Имам предвид ние, а не САЩ.

Милър се намеси. Той добре познаваше Сканлън и знаеше каква ще бъде неговата реакция.

— Мел, ако този принц вземе властта в Рияд и във всеки един момент полковникът му диктува какво да прави, на първо време можем да очакваме да отнемем монопола на Арамко. Това значи, че пред нас стоят нови договори, превози, внос, преработка на суров нефт. А можеш ли да познаеш кой ще се вреди първи?

Сканлън кимна разбиращо.

— За кога смятате да насрочите това… събитие?

— Вероятно знаете, че крепостта Мусмак е била щурмувана през януари 1902 година. Обявяването на новото Кралство е станало през 1932 година. След петнадесет месеца, през пролетта на 1992 година, Кралят и неговият двор ще честват 90-та годишнина от първото събитие и диамантения юбилей на кралството. Планират тържество за един милиард долара и гости от цял свят. В момента специално за празненствата се изгражда нов закрит стадион. Аз отговарям за компютризираните охранителни системи — по входове, врати, прозорци, климатични инсталации. Една седмица преди датата ще се състои генерална репетиция с присъствието на шестстотин членове на Династията на Сауд, събрани от всяко кътче на света. Тогава ще организирам удара на терористите. Компютърът ще заключи всички врати, когато те влязат; на петстотинте войници от Кралската гвардия ще бъдат раздадени негодни амуниции. Ще ги докараме заедно с автоматите за хората на Хизбула с вашите кораби.

— И какво ще стане, когато всичко свърши? — попита Сканлън.

— Мистър Сканлън, когато всичко свърши, Династията на Сауд просто няма да съществува. Нито пък терористите. Защото на стадиона ще избухне пожар, а телевизионните камери ще продължат да снимат трагедията, докато се стопят. Тогава новият аятолах, самоопределилият се приживе имам, наследник на духа и идеите на Хомейни, ще се появи по телевизията и ще провъзгласи плановете си за бъдещето на света, който тъкмо ще е станал свидетел на събитията на стадиона. Вярвам, че това ще сложи начало на натиска към Вашингтон.

— Полковник — обади се Сайръс Милър, — каква сума смятате, че ще е необходима за финансиране на операцията?

— Един милион долара, за да започнем незабавно подготовката. По-късно ще ни трябват още два милиона за закупуване на необходимото от чужбина и за подкупи. В самата Саудитска Арабия нито долар. Имам възможност да създам специален фонд от няколко милиарда риала, за да покрия разноските в страната и подкупите на място.

Милър кимна. Този особняк искаше грошове за цялата тази огромна работа.

Полковник Истърхаус тръгна да излиза, но на вратата се спря.

— Съществува един проблем или поне би могъл да възникне. Това е единственият фактор, който не подлежи на контрол. По всичко изглежда, че президентът Кормак е подел твърд курс на мирна политика, а от това, което наблюдавах в Нантъкет, изглежда е и твърдо решен да сключи този договор с Кремъл. Договорът явно няма да струва и пукната пара след нашето нахлуване на арабския полуостров. А човек като него е в състояние да откаже да изпрати Корпуса за бързо реагиране там.

Сканлън изруга, след като полковникът напусна кабинета и Милър неодобрително се смръщи.

— Сай, знаеш ли, че той може да се окаже прав? Господи, защо Одел не беше в Белия дом!

Вицепрезидентът Майкъл Одел, избран лично от Кормак, също беше тексасец, бизнесмен, милионер, човек, който се беше издигнал сам, а политическите му убеждения бяха далеч по-десни от тези на президента. Милър, необичайно развълнуван, се извъртя и сграбчи Сканлън за раменете.

— Мел, толкова много пъти съм се молил на Бога за този човек. Исках да получа знак. Получих го — Той ми изпрати този полковник и думите му. Кормак трябва да си отиде.

На север от Лас Вегас в Невада, столицата на хазарта, се намира огромната военновъздушна база „Нелис“ — едно място, в което за хазарт и дума не може да става. Базата обхваща 50 квадратни километра, които принадлежат на полигона Тонапа, предназначен за изпробване на свръхсекретните оръжия на американската армия. Който и да е частен самолет, прелитащ над този район по време на изпитания, рискува да бъде свален след еднократно предупреждение.

В кристално чистата декемврийска утрин в базата пристигна цяла колона лимузини, от които слязоха група мъже, дошли да наблюдават първото изпитание и демонстрация на едно революционно ново оръжие. Част от тях бяха производителите на подвижната ракетна установка, която бе основна част от системата. Те бяха придружени от представители на другите две асоциирани корпорации, изработили ракетите и програмите за електрониката и авиационното радиооборудване, използвани в оръжието. Както всяка една съвременна техническа система, ДЕСПОТ — най-новото оръжие за унищожаване на танкове, не беше просто устройство, а съдържаше цяла мрежа от сложни системи, които в този случай бяха дело на три различни корпорации.

Коб беше Главен изпълнителен директор и основен акционер на „Зодиак-ББМ Инк.“ — компания, специализирана в разработването на бойни бронирани машини, както подсказваха и инициалите й. Неговото бъдеще и бъдещето на компанията му зависеха от това дали ДЕСПОТ, оръжие, което бяха разработили изцяло на свои разноски през последните седем години, ще бъде одобрено и закупено от Пентагона. Коб не хранеше никакви съмнения за крайния резултат. По негово мнение ДЕСПОТ беше изпреварил с години системата „Пейв Тайгър“ на Боинг, както и по-новата им „Тасит Рейнбоу“. Освен това знаеше, че ДЕСПОТ изцяло решава отколешния проблем на НАТО — да се изолира напълно първата вълна съветски танкове в равнината на Централна Германия от втората.

Колегите му бяха Мойр от „Пасадина Ейвионикс“ в Калифорния, които бяха разработили основните компоненти на Кестрел и Госхоук, и Салкинд от ЕСК Индъстриз Инк в Силиконовата долина близо до Пало Алто, Калифорния. Както самите те, така и компаниите, които представляваха, бяха заложили много на това Пентагона да одобри и приеме на въоръжение ДЕСПОТ. ЕСК Индъстриз имаха дял в разработката на прототипа на бомбардировача В2 Стелт за ВВС, но това беше един сигурен проект.

Хората от Пентагона пристигнаха два часа след като всичко беше подготвено. Бяха общо дванадесет човека, сред които двама генерали, и представляваха техническата група, от чиято преценка зависеше крайното решение на Пентагона. След като всички заеха местата си пред стената от телевизионни монитори, изпитанията започнаха.

Мойр беше подготвил една изненада още в самото начало. Той покани присъстващите да се обърнат и да насочат вниманието си към пустинята. Земната повърхност се простираше гола, без следа от човешко присъствие. Настъпи леко объркване. Мойр натисна бутон на таблото пред себе си. Само на няколко метра от хората земята започна да се надига. Пред очите им се появи огромна стоманена лапа, която се протегна напред и започна да тегли. От земята се появи ДЕСПОТ, погребан дълбоко и неуязвим за сканиращите изтребители и за насочените отвесно надолу радари. От гроба, който сам си беше изкопал, се измъкна внушителното сиво стоманено туловище, изпълзя на вериги и колела, без отвори, напълно автономно, самоуверено в мощта си, напълно защитено срещу директни удари, освен ако не ставаше дума за пряко попадение на голямокалибрен снаряд или многотонна бомба, неуязвимо за атомно, химическо и бактериологическо оръжие.

Четиримата мъже, които са намираха във вътрешността на чудовището, включиха захранващите двигатели, изтеглиха защитните стоманени капаци, които покриваха амбразурите от армирано стъкло и извадиха радарната антена, която улавяше и предаваше всеки сигнал за предстоящо нападение. След това се появи и сензорната антена, посредством която се насочваха ракетите. Тази демонстрация несъмнено впечатли хората от Пентагона.

— Да приемем — започна Коб, — че първата вълна от съветски танкове е прекосила река Елба и е навлязла в Западна Германия по няколкото съществуващи мостове и още няколко понтонни моста, изградени през нощта. Силите на НАТО са влезли в бой с тях и ги задържат — с това можем да се справим. Само че през това време много по-голямата по численост втора вълна съветски танкове вече напуска прикритията си в горите на Източна Германия и се насочва към Елба. Тя ще осъществи пробива и ще се насочи към границата с Франция. Междувременно системите ДЕСПОТ, разположени по протежение на линията север-юг, прекосяваща цяла Германия, са получили заповед: „Открий, идентифицирай, унищожи!“.

Той натисна друг бутон и в горната част на бойната бронирана машина се отвори един люк. От вътрешността му се надигна платформа, върху която беше прикрепена тънка и заострена като молив ракета, един цилиндър с диаметър петдесет сантиметра и дължина два метра и половина. Миниатюрният двигател на ракетата се задейства и тя устреми синия си корпус към прозрачната синева на небето, където бързо се сля с него. Мъжете се обърнаха към мониторите, където телевизионна камера с висока разделителна способност продължи да следи полета на „Кестрел“. На височина 45 метра задейства нейният двуконтурен турбореактивен двигател. Ракетата потрепна, когато от двете й страни се показаха късички крила, а перките на опашката й дадоха посока. Ракетата заприлича на миниатюрен самолет, който продължи да се отдалечава. Мойр посочи големия екран на радара. Електронният лъч продължаваше да го обхожда, но на дисплея не се появи никаква точка.

— „Кестрел“ е изработена изцяло от фибростъкло — гордо съобщи Мойр. — Двигателят е направен от топлоустойчиви керамични производни, които обаче не отразяват радарните вълни. Като приложим и малко от технологията на Стелт, ракетата става практически невидима и за човешкото око, и за апаратурата, както вече се убедихте. Отражателната й способност е колкото на едно птиче. Дори по-малка. Радарът може да различи птицата по размахването на крилата, а „Кестрел“ не размахва криле, да не говорим, че този радар е много по-съвършен от всички, с които руснаците разполагат.

По време на война „Кестрел“ беше в състояние да проникне на разстояние от 300 до 800 километра зад вражеската линия. При тези изпитания ракетата достигна оперативна височина от 4 500 метра, отдалечи се на 160 километра и започна плавно да кръжи над полигона, готова да издържи 10 часа при 180 километра в час. Същевременно електронните й сензори започнаха да опипват земята. Увиснала в небето като птица, ракетата сканираше терена, обхващайки кръг с диаметър от сто километра.

Първо инфрачервените сензори изследваха земната повърхност, след тях се плъзваха лъчите на радара, който действаше в милиметровия обхват.

— Ракетата е програмирана да извърши нападение само при условие, че целта излъчва топлина, направена е от стомана и се движи — каза Мойр. — Целта трябва да излъчва достатъчно топлина, за да бъде танк, а не кола, камион или влак. Няма да удари по огън на открито, по горяща къща или по паркирано превозно средство, защото те не се движат. Поради същата причина няма да порази да речем изкуствен отражател, нито пък обект от тухли, дърво или гума, защото не отговаря на условието да е от стомана. А сега, господа, обърнете се към този екран и погледнете зоната на целта.

Те се обърнаха към огромния телевизионен екран, който получаваше образ от телевизионна камера, отдалечена на сто и петдесет километра от тях. Едно огромно пространство беше „пременено“ с декори като снимачна площадка в Холивуд. Имаше изкуствени дървета, дървени колиби, паркирани фургони, камиони, леки коли. Пред очите им запълзяха гумени танкове, задвижени от невидими проводници. Не липсваха и специално разпалени за случая огньове. Измежду всички тези бутафорни предмети се размърда един единствен истински танк, задвижен чрез дистанционно управление. От височина 4 500 метра „Кестрел“ го забеляза и мигновено реагира.

— Господа, наблюдавате нещо ново и революционно, нещо, с което ние съвсем основателно се гордеем. При по-старите системи ракетата се спускаше върху целта, унищожаваше я, но унищожаваше и себе си. Съвсем неоправдано от гледна точка на средствата. „Кестрел“ не постъпва по този начин — тя ще повика „Госхоук“. Наблюдавайте ДЕСПОТ.

Публиката отново се извърна, за да улови проблясването на дългото около метър тяло на ракетния снаряд „Госхоук“, който вече беше приел сигнала от „Кестрел“ и се насочваше по команда към целта.

Сега коментара пое Салкинд:

— Госхоук се издига светкавично до 30 километра, преобръща се и се насочва обратно. При преминаването си край „Кестрел“ получава от бордовия компютър окончателна информация за местонахождението на целта. Отклонението от целта е не повече от 30 сантиметра. Сега започва да се насочва надолу.

Единственият истински танк (един стар Ейбрамс Марк 1) пълзеше упорито сред вкопаните в пясъка къщи, бараки, камиони, коли, изкуствени отражатели и бутафорните си гумени събратя, като че тръгнал на бой. Внезапно нещо проблесна и като че чудовищно голям юмрук се стовари върху стария Ейбрамс. Като в забавен каданс той се сплеска към земята, страните му изхвърчаха навън, оръдието му щръкна укоризнено към небето в следващия миг се превърна в огнено кълбо. В настъпилата тишина от гърдите на присъстващите се откъсна въздишка.

— Какво количество заряд носи този „Госхоук“? — попита един от генералите.

— Никакво, генерале — отговори Салкинд. — Бих оприличил „Госхоук“ на интелигентен камък, който пада от небето със скорост близо 16 хиляди километра в час. Единствената технология, която е внедрена в „Госхоук“, е устройството за приемане на информация от „Кестрел“ и миниатюрният радар, посредством който следва инструкциите за откриване на целта през последните 4 500 метра. Затова е толкова евтин. Но ефектът от удара на десеткилограмово парче стомана, покрито с волфрам, върху един танк при тази скорост на падане е… като да речем този от стрелба от упор със сачма от въздушна пушка по гърба на хлебарка. Все едно че този танк се бе изпречил на пътя на два локомотива, движещи се със скорост сто и шестдесет километра в час. Той просто бе изравнен със земята.

Изпитанията продължиха още два часа. Създателите на „Кестрел“ демонстрираха възможностите ракетата да бъде препрограмирана по време на полет — при подадена команда да атакува стоманени конструкции от двете страни на които има вода, а в краищата им суша, ракетата се насочваше към мостове. При изменение на инструкциите „Кестрел“ нападаше влакове, кораби или автоколони. Но само ако се движеха. Ако обектът преустановеше движението си, „Кестрел“ не можеше да определи дали целта е камион или някакъв железен навес. Но сензорите й без затруднение преодоляваха дъжд, облаци, сняг, градушка, суграшица, мъгла и мрак. Следобедът вече изтичаше, когато групите се разделиха и комисията от Пентагона се приготви да отпътува за Нелис, а оттам за Вашингтон.

Един от генералите протегна ръка към създателите на оръжието.

— Като човек, който цял живот се е занимавал с танкове — рече той, — трябва да ви кажа, че никога не съм виждал нещо по-ужасяващо. Аз ще гласувам за него. На улица „Фрунзе“ направо ще се разболеят. Достатъчно лошо е да те преследват хора, но да те преследва този проклет робот — това вече е кошмар.

Последен взе думата един от цивилните присъстващи.

— Блестящо, господа. Най-добрата в света система за унищожение на танкове с такъв голям обхват на действие. Но съм длъжен да ви предупредя, че ако новият Нантъкетски договор влезе в сила, ние никога няма да започнем производството на това оръжие.

Докато пътуваха по обратния път към Лас Вегас Коб, Мойр и Салкинд си дадоха сметка, че пред тях, както и пред хиляди други от оръжейния бизнес, застрашително се изправя договорът от Нантъкет, носещ заплаха както за техните предприятия, така и за самите тях.

В навечерието на Коледа в Алкантара дел Рио нямаше никаква работа, но в замяна на това пък падна голямо пиене. Когато Антонио най-накрая затвори бара, вече минаваше полунощ. Някои от клиентите му живееха в селото, но други трябваше да пътуват или просто да вървят до пръснатите по отдалечените хълмове колиби. Хосе Франциско, наричан Пабло, щастливо крачеше по пътеката край къщата на високия чужденец. Не го смущаваше нищо освен един лек позив на пикочния мехур. Като реши, че не може да продължи пътя си, преди да се е облекчил, той се обърна към каменната ограда, зад която беше паркиран очуканият джип Сеат Тера, разкопча панталона си и се отдаде на второто най-голямо удоволствие за един мъж. Високият мъж спеше в къщата и отново сънуваше ужасния сън, който го беше довел в този край. Целият беше потънал в пот, докато преживяваше кошмара за хиляден път. Едно ужасено „Не-е-е-е…“ се откъсна от устните му, без да наруши съня.

Навън Пабло подскочи почти половин метър във въздуха и падна на пътя, като измокри най-хубавите си празнични панталони. След това се изправи и побягна, като продължи да съсипва панталоните със собствената си урина, която се стичаше по краката му от органа, поел неочаквана глътка свеж вечерен въздух през разкопчания цип. Ако високият чужденец бе решил да побеснява, то, Господ му бе свидетел, че той, Хосе Франциско Ечевария, нямаше никакво намерение да му се изпречва на пътя. Вярно, чужденецът беше любезен, говореше добре испански, но все пак в него имаше нещо особено.

Към средата на януари един студент първокурсник безгрижно се носеше на велосипеда си по Сейнт Джайлс Стрийт в старинния английски град Оксфорд, щастлив от първия си ден в Бейлиъл Колидж и твърдо решен още днес да се срещне с новия си университетски наставник. Беше с панталони от дебело кадифе и ватиран анорак заради студа, но върху него беше облякъл широката черна тога, характерна за възпитаниците на Оксфордския университет, която свободно се развяваше от вятъра. По-късно щеше да разбере, че голяма част от студентите обличат тази дреха само когато се хранят в университетската трапезария, но като новак той се чувстваше страшно горд с това облекло. Би предпочел да живее с колеги, но за него бяха наели една голяма къща със седем спални недалеч от Удсток Роуд. Той премина край Мемориала на мъчениците и навлезе в Магдален Стрийт.

Зад него незабелязано спря една кола. В нея имаше трима мъже, двама отпред и един на задната седалка. Третият мъж се наведе напред.

— Магдален Стрийт е затворена за автомобили. Ще трябва да продължите пеша.

Мъжът на предната седалка изруга тихо и слезе от колата. Той пъргаво се запромъква през уличната навалица, като не отделяше очи от велосипедиста пред себе си. Следвайки указанията на човека на задната седалка, колата зави надясно по Бюмонт Стрийт, след това наляво по Глостър Стрийт и пак наляво по Джордж Стрийт. Накрая спря в долния край на Магдален Стрийт точно в момента, когато там се появи и младежът с колелото. Велосипедистът измина още няколко метра, по Брод Стрийт и спря срещу кръстовището, така че не се наложи колата да се мести. Третият мъж също се показа от Магдален Стрийт, зачервен от ледения вятър, видя колата и се присъедини към другите двама.

— Проклет град — каза той. — Само еднопосочни улици и забранени зони.

Мъжът от задната седалка се засмя.

— Точно затова студентите използват велосипеди. Може би и ние трябва да опитаме.

— Отваряй си очите — каза шофьорът на колата без капчица хумор.

Мъжът зад него притихна и намести пистолета под мишницата си.

Велосипедистът беше слязъл от колелото и се взираше в паветата, които бяха наредени във формата на кръст в средата на Брод Стрийт. Беше прочел в пътеводителя си, че на това място през 1555 година по заповед на кралицата-католичка Мери са били изгорени на клада епископ Латимър и епископ Ридли. През разгарящите се пламъци епископ Латимър се обърнал и викнал на своя брат-мъченик: „Не се страхувайте, мастър Ридли, и се дръжте като мъж. Днес ние ще запалим такава свещ в името на Бога, която никога няма да загасне.“

Очевидно е имал предвид пламъка на протестантската вяра, но отговорът на Ридли не е стигнал до поколенията, тъй като по това време той вече горял в пламъците. Една година по-късно, на същото място ги последвал и архиепископ Кранмър. Пламъците от кладата обгорили дори вратата на Бейлиъл Колидж. По-късно тя била свалена и сложена на входа на вътрешния двор, а следите от обгарянето се виждат и до днес.

— Здравей — обади се някакъв глас зад гърба му и той сведе поглед надолу. Той беше висок и кльощав, а тя нисичка, с блестящи черни очи и закръглена като яребица.

— Аз съм Джени. Струва ми се, че имаме един и същ наставник.

Двадесет и една годишният първокурсник, който беше дошъл в Оксфорд след двегодишно обучение в Йейл, се усмихна широко.

— Здравей, казвам се Саймън.

Двамата се запътиха към сводестия вход на колежа, като младежът буташе велосипеда си. Беше идвал тук и предишния ден, за да се срещне с наставника си, но тогава беше пристигнал с кола. На средата на пътя пред тях се изпречи дружелюбният, но непреклонен Тим Уорд-Барбър.

— Май сте нов в колежа, сър? — попита той.

— Ами да — каза Саймън. — Днес е първият ми ден.

— Много добре, нека тогава да научим първото правило за тукашния живот. Никога, при никакви обстоятелства, независимо дали сме пияни, дрогирани или полузаспали не вкарваме велосипедите си във вътрешния двор на колежа. Сър, бъдете добър да го подпрете на стената до останалите.

В един университет има ректори, директори, магистри, декани, ковчежници, професори, доценти, преподаватели и други, заемащи различни стъпала в йерархията на учебното заведение. Но главният портиер е определено сред най-влиятелните личности. Като бивш сержант от 16-ти ескадрон на Пети улански полк, Тим се беше оправял с доста новобранци.

Когато се върнаха, той им кимна великодушно и каза:

— Мисля, че вие сте при доктор Кийн, в ъгъла на двора и по стълбите към последния етаж.

Когато влязоха в разхвърляния кабинет на преподавателя си по средновековна история и се представиха, Джени се обърна към него с „Професоре“, а Саймън го нарече „Сър“. Д-р Кийн им се усмихна иззад очилата си.

— Слушайте — весело каза той, — има само две неща, които не разрешавам. Едното е да си губите времето, а и моето, а другото — да ме наричате „сър“. По-добре е „доктор Кийн“, а след това ще стигнем и до „Морис“. Между другото, Джени, аз дори не съм професор. Професорите си имат катедри и столове, а аз, както виждате, нямам. Най-малкото, нито един стол не е достатъчно здрав.

Той им посочи полуизтърбушените мебели в кабинета си, и ги покани да се настанят удобно. Саймън потъна в един стол в стил „Кралица Ан“ без крака, който го държеше едва на десетина сантиметра над пода и тримата започнаха да обсъждат Ян Хус и въстанието на последователите му в средновековна Бохемия. Саймън се усмихна. Знаеше си, че Оксфорд ще му хареса.

Чиста случайност беше, че две седмици по-късно Сайръс Милър седеше до Лайънъл Коб на една официална вечеря за набиране на средства в Остин, щата Тексас. Той ненавиждаше подобни вечери и по правило ги избягваше. Тази беше в чест на някакъв местен политик, а Милър знаеше КОЛКО е важно да направиш впечатление в света на политиците, защото винаги след това можеш да се обърнеш за услуга към тях. Беше решил да не обръща никакво внимание на човека до себе си, който не беше в нефтения бизнес, докато Коб не изрази дълбокото си несъгласие с Нантъкетския договор и неговия инициатор, Джон Кормак.

— Този проклет договор трябва да бъде спрян — каза Коб. — Конгресът трябва да бъде убеден по някакъв начин, че не трябва да го ратифицира.

Новината на деня беше, че договорът вече е навлязъл в последния етап на подготовка — предстоеше подписването му от посланиците във Вашингтон и Москва през април, за да бъде ратифициран от Централния комитет в Москва през октомври и внесен в Конгреса преди края на годината.

— Смятате ли, че Конгресът ще го отхвърли? — предпазливо попита Милър.

Доставчикът, който изпълняваше поръчки за Министерството на отбраната, се загледа мрачно в петата си по ред чаша.

— Не — каза той. — Безспорно съкращаването на оръжията е нещо, което се радва на изключителна популярност сред обикновените хора, а освен това, независимо от съотношението на силите, Кормак притежава такова обаяние и популярност, че може да прокара договора сам, без чужда помощ. Лично аз не мога да го понасям, но такива са фактите.

Милър се възхити на реалистичното мислене на този човек.

— Запознат ли сте с условията в договора? — попита той.

— В достатъчна степен — каза Коб. — Те предвиждат да се съкратят бюджетните средства за отбраната с десетки милиарди долари. И от двете страни на Желязната завеса. Носят се слухове за четиридесет процента — двустранно, разбира се.

— Има ли и други хора, които мислят като вас? — попита Милър.

Коб беше твърде пиян, за да усети накъде върви разговорът.

— Почти всички от отбранителната промишленост — изръмжа той. — Очаква ни масово закриване на предприятия и огромни загуби — както лични, така и за компаниите.

— Хм. Колко жалко, че Майкъл Одел не е президент — замислено изрече Милър.

Представителят на „Зодиак Инк.“ се изсмя рязко.

— Това е мечта. На всички е известно, че той е против съкращенията. Но той ще си остане вицепрезидент, а Кормак — президент.

— Дали? — промълви тихо Милър.

През последната седмица на месеца Коб, Мойр и Салкинд се събраха със Сканлън и Милър, по негова покана, на вечеря в един суперлуксозен апартамент в хотел Ремингтън в Хюстън. По време на кафето и брендито Милър внимателно насочи мислите им към идеята, че Джон Кормак твърде дълго заема Овалния кабинет.

— Той трябва да си отиде — отсече Милър.

Останалите потвърдиха съгласието си с кимване.

— Не искам да имам нищо общо с убийство — побърза да заяви Салкинд. — Във всеки случай добре помним Кенеди. След смъртта му Конгресът побърза да приеме всички поправки за гражданските права, които той приживе не успя да прокара. Ако са го убили заради това, ефектът беше точно обратният. И като си помисля, че точно при Джонсън приеха тези закони.

— Съгласен съм — каза Милър. — Безсмислено е да прибягваме към това. Но все пак трябва да има някакъв начин, по който да бъде принуден да си подаде оставката.

— Назовете ми поне един — подразни го Мойр. — Как, по дяволите, можем да го принудим? Той е непоклатим. В миналото му няма никакви скандали. На предизборната конференция на Партията бе проверен най-внимателно, преди да му предложат да се кандидатира.

— Трябва да има нещо — каза Милър. — Някаква ахилесова пета. Взели сме решение, имаме контакти, разполагаме с пари. Нужен ни е само човек, който да изготви план.

— Какво ще кажеш за твоя човек, онзи полковник? — попита Сканлън.

Милър поклати глава.

— Той винаги ще смята президента на САЩ за свой главнокомандващ. Не, трябва ни друг човек… нещо друго…

Това, за което си мислеше и което възнамеряваше да търси, беше съвсем различен човек — хитър, безмилостен, интелигентен ренегат, който се кланя само на парите.