Парламентьорът

6.

Саймън Кормак прекара първите двадесет и четири часа от пленничеството си в пълна изолация. Специалистите знаеха, че това е част от начина да пречупят волята на жертвата — да се даде възможност на пленника да осъзнае своята самота и безпомощност, възможност гладът и умората да си кажат думата. Пленник, изпълнен с енергия, готов да вдига скандали или да се оплаква, дори да прави опити за бягство, създава допълнителни проблеми на похитителите си. Далеч по-лесно е да си имаш работа с човек изгубил всякаква надежда и затова изпълнен с трогателна благодарност към дребни жестове.

Към 10 часа сутринта на втория ден, горе-долу по същото време, когато Куин влезе в залата на кабинета във Вашингтон, Саймън Кормак беше изпаднал в неспокойна дрямка, когато чу лекото потракване от шпионката на вратата. Погледна към нея и му се стори, че съзира едно око, което го наблюдава. Леглото му беше точно срещу вратата, а триметровата верига го задържаше винаги в обсега на шпионката.

След няколко секунди чу стърженето на железните резета. Вратата се открехна и през тесния процеп се подаде ръка с черна ръкавица. Тя стискаше бяло картонче, на което с печатни букви беше изписано някакво съобщение или инструкция за него: „Като чуеш три почуквания, слагаш качулката. Разбра ли? Потвърди.“

Той изчака няколко секунди, без да знае какво да прави. Листът се разклати нетърпеливо.

— Да — каза той. — Разбрах. Три почуквания на вратата и слагам качулката.

Картончето изчезна и на негово място се появи друго. На него пишеше: „Две почуквания и сваляш качулката. Ако правиш номера, ще умреш.“

— Разбирам — извика той към вратата.

Картончето изчезна. Вратата се затвори. След няколко секунди се чуха три силни почуквания. Младежът покорно посегна към плътната черна качулка, която лежеше в края на леглото. Нахлузи я върху главата си, дори я подръпна към раменете си, сложи ръце на коленете си и зачака, разтреперан от страх. Дебелият плат не пропускаше звук, но той усети, че някой безшумно пристъпва в стаята.

Всъщност влезлият посетител беше облечен от глава до пети в черно, с маска на лицето, през която се виждаха единствено очите му, въпреки че Саймън Кормак не можеше да го види. Това бяха указанията на водача. Човекът постави нещо до леглото му и се оттегли. Изпод качулката Саймън чу вратата да се затваря, стърженето на резетата и след това две почуквания. Той бавно смъкна качулката. На пода беше оставена пластмасова табла. Върху нея имаше пластмасова чиния, нож, вилица и чаша от същия материал. В чинията имаше салам, боб от консерва, бекон и парче хляб. В чашата имаше вода.

Той беше прегладнял, тъй като не беше хапвал нищо от вечерта преди да излезе да бяга за последен път и без да се замисли извика едно „благодаря“ към затворената врата. Идеше му да се ритне отзад, докато го казваше. Не трябваше да благодари на тези кучи синове. В своята неопитност той не разбираше, че така нареченият „Стокхолмски синдром“ започва да действа: тези странни прояви на съпричастие от страна на жертвата към похитителите, съпричастие, което я кара да насочи гнева си към властите, които са позволили това да се случи и да продължава, вместо към престъпниците.

Той изяде всичко до последната хапка, изпи бавно и с наслада водата и заспа. След един час процедурата се повтори и таблата изчезна. Саймън използва кофата за четвърти път, след това се изтегна по гръб на леглото и се замисли за дома и какво ли правят сега.

Докато той лежеше, капитан Уилямс се върна от Лестър в Лондон и докладва на помощник комисаря Крамър в кабинета му в Скотланд Ярд. За щастие, Ню Скотланд Ярд, седалището на Столичната полиция, се намираше само на 500 метра от правителствения кабинет.

Бившият собственик на Транзита беше задържан в полицейското управление в Лестър. Беше много уплашен и както се оказа — невинен. Той протестира и заяви, че Транзитът не е бил нито краден, нито продаден. Просто преди два месеца са го изхвърлили като негоден след катастрофа. Тъй като по това време се е местел в Лестър, забравил да уведоми Регистрационния център в Суонзи.

Капитан Уилямс методично беше проверил цялата история. Собственикът, по професия строител, натоварил две мраморни камини в южен Лондон. Завивайки покрай ъгъла на строителната площадка, откъдето били взети камините, той се „счепкал“ с един булдозер. Схватката завършила в полза на булдозера. Транзитът, тогава все още син на цвят, не ставал за нищо. Въпреки че видимите щети не били кой знае какви, предимно около радиатора, шасито било огънато.

Върнал се сам в Нотингам, застрахователната компания направила оглед на автомобила в двора на една местна автоработилница и решила, че поправката му е невъзможна. Отказали да му изплатят обезщетение, тъй като застрахователната му полица не покривала такива щети, освен това катастрофата станала по негова вина. Много огорчен, той приел двадесетте лири, които му предложили по телефона от автоработилницата и повече не стъпил в Лондон.

— Някой го е поправил и отново го е пуснал в движение — каза Уилямс.

— Добре — отговори Крамър. — Това означава, че са му „кихнали“ нещо. Експертите от лабораторията казаха, че по шасито е работил заварчик. Освен това върху оригиналната синя боя е положена зелена. Много грубо напръскана. Намери кой го е направил и на кого го е продал.

— Заминавам за Балъм — каза Уилямс. — Там се намира авторемонтната работилница.

Крамър се върна към работата си. Пред него имаше цял куп книжа, които се стичаха от различните групи, работещи по случая. Почти всички доклади от лабораторията по съдебна медицина бяха пристигнали и там, докъдето се простираха, бяха просто свършени. Проблемът беше, че не стигаха твърде далеч. Извадените от труповете куршуми съвпадаха с гилзите от „Скорпиона“, в което нямаше нищо чудно. В Оксфорд не откриха никакви други свидетели. Похитителите не бяха оставили никакви отпечатъци, нито пък други следи, освен следите от гумите. Следите от микробуса бяха безполезни — откриха го, макар и изгорял. Никой не беше видял жива душа около хамбара. Гумите на колата, която беше напуснала хамбара, бяха идентифицирани по марка и модел, но поне половин милион автомобили използваха такива.

Полицията в графствата дискретно извършваше проверки по агенциите за недвижими имоти дали през последните шест месеца не е наета къща, достатъчно просторна и уединена, която похитителите биха могли да използват. Столичната полиция правеше същото в Лондон, в случай, че престъпниците са се скрили в самата столица. Това означаваше, че трябва да се проверят хиляди договори за наемане на къщи. Сделките с плащане в брой бяха на първо място в списъка, но пак оставаха стотици други. Вече бяха излезли наяве доста любовни гнезденца, между които и две на национални знаменитости.

Информаторите от престъпния свят, „певците“, бяха притиснати за сведения — дали не са дочули за някоя известна банда, която се готви за голям удар, или пък дали някои от „утайките“ или „мутрите“ (жаргон за известни престъпници) не са изчезнали внезапно от свърталищата си. Подземният свят беше преобърнат с краката нагоре, но до този момент без никакъв резултат.

На бюрото му имаше цял куп доклади на хора, които твърдяха, че са „видели“ Саймън Кормак. Някои бяха правдоподобни, други — възможни, а някои направо откачени. И всички те трябваше да се проверят внимателно. Имаше още една купчина със записи на телефонни разговори с хора, които пък твърдяха, че те държат сина на президента. Отново някои звучаха налудничаво, а други — приемливо. Към всеки един от обаждащите се от втората категория подхождаха сериозно и ги умоляваха да се обадят пак. Но Крамър имаше вътрешното усещане, че истинските похитители все още мълчат и оставят властите да се потят от притеснение. Професионалистите поне биха постъпили така.

В подземието вече беше отделена специална стая, в която се разположиха опитни специалисти от криминалното разузнаване, хора с опит в преговорите с похитители, и търпеливо и спокойно разговаряха с шегаджиите в очакване на истинското обаждане. Някои от шегаджиите вече бяха заловени и щяха да си получат заслуженото.

Найджъл Крамър се приближи до прозореца и погледна надолу. Виктория Стрийт гъмжеше от репортери. Всеки път, когато трябваше да се отправи към Уайтхол, се налагаше да минава през тълпата свит в колата си, с плътно затворени прозорци. Въпреки това те продължаваха да крещят около колата, само и само да научат нещо. Хората от службата на Столичната полиция за връзки с пресата бяха на предела на силите си.

Той погледна часовника си и въздъхна. Ако похитителите се забавеха още няколко часа, онзи американец, Куин, щеше да поеме нещата в свои ръце. Не бяха зачели мнението му по този въпрос, а това не му харесваше. Беше прочел внимателно досието на Куин, предоставено му от Лу Колинс от ЦРУ, и беше прекарал два часа в задълбочен разговор с изпълнителния директор на застрахователния отдел на Лойд’с, където в продължение на десет години години бяха използвали необикновените, но резултатни методи на Куин. Наученото предизвика у него смесени чувства. Този човек работеше добре, но не използваше обичайните средства. Няма полиция в света, която да харесва особняците, колкото и да са талантливи те. Реши, че няма да отиде до Хийтроу да го посрещне. Ще се види с него по-късно и ще го представи на двамата главни инспектори, които ще стоят неотлъчно до него по време на преговорите, ако изобщо се стигнеше до преговори. Време беше да се връща в Уайтхол и да информира КОБРА, а новостите бяха повече от оскъдни. Не, този случай определено нямаше да приключи бързо.

Конкордът попадна на попътен вятър на височина 20 хиляди метра и пристигна в Лондон в 6 часа вечерта, петнадесет минути по-рано. Куин взе пътната си чанта и се отправи през тунела към залата за пристигащи, следван от Самървил и МакКрей. На няколко метра от входа търпеливо ги очакваха двама мъже с незабележима външност, облечени в сиви костюми. Единият пристъпи напред.

— Мистър Куин? — тихо попита той.

Куин кимна. Човекът не показа картата си, както правеха американците; предположи, че маниерите и поведението ясно говорят, че е представител на официалните власти.

— Очаквахме ви, сър. Бихте ли ме последвали? Колегата ми ще се погрижи за багажа ви.

Без да изчака отговор, той се отправи надолу по тунела, при входа на залата се отклони от потока пътници и сви в една стаичка, на чиято врата имаше само номер. По-едрият мъж, чиято външност и поведение бяха типични за бивш сержант от армията, кимна дружелюбно на Куин и взе пътната му чанта. Влязоха в стаята, където водачът им разлисти набързо паспорта на Куин и тези на „неговите помощници“, извади от джоба си печат, подпечата трите паспорта и каза: „Добре дошли в Лондон, мистър Куин.“

Излязоха през друга врата, слязоха по няколко стъпала и се озоваха пред очакващата ги кола. Но ако Куин си мислеше, че ще тръгнат направо за Лондон, той се лъжеше. Колата зави към VIP залата. Куин влезе и се огледа мрачно наоколо. Беше ги предупредил, че не иска да се вдига шум. Никакъв шум. Очакваха ги хора от американското посолство, от министерството на вътрешните работи, от Скотланд Ярд, от министерството на външните работи, от ЦРУ, от ФБР, а може би и от магазините „Улуърт“ и компанията „Кока-кола“. Посрещането продължи двадесет минути.

Още по-отвратителен беше кортежът към Лондон. Настаниха го в американска лимузина, дълга половин квартал, с флагче отпред. Два мотоциклета разчистваха пътя от вечерното движение по лондонските улици. Зад тях Лу Колинс возеше в колата си и същевременно инструктираше колегата си от ЦРУ Дънкан МакКрей. Два автомобила по-назад Патрик Сеймър правеше същото със Сам Самървил. Англичаните в техните Ровъри, Ягуари и Гранади, бяха най-отзад.

Понесоха се по магистрала М-4 към Лондон, свиха по северното околовръстно и се спуснаха по Финчли Роуд. Веднага след колелото при Лордс колоната зави и влезе в Риджънтс Парк, продължи известно време по Външния пръстен й влезе през един официален вход, покрай двама стражи, които отдадоха чест.

По време на пътуването Куин мълчеше и се взираше в светлините на града, който добре познаваше, може би дори по-добре от други места, докато най-накрая и надутият съветник замълча. Когато колите се отправиха към осветения портал на величествената сграда, Куин проговори. Всъщност той направо се тросна. Наведе се към предната седалка — а тя не беше никак близо — и излая в ухото на шофьора:

— Спри колата!

Шофьорът, американец от морската пехота, беше толкова изненадан, че незабавно изпълни заповедта. Колегата му в задната кола не успя да реагира толкова бързо. Чу се дрънчене на стъкла от задни и предни фарове. По-назад шофьорът от Вътрешното министерство сви в рододендроните, за да избегне сблъскването. Кавалкадата се нагъна като хармоника и спря. Куин излезе от лимузината и се загледа в импозантната сграда. На най-горното стъпало на портала с колони стоеше някакъв човек.

— Къде сме? — попита Куин.

Той прекрасно знаеше. Дипломатът изскочи от задната врата на лимузината. Бяха го предупредили да внимава с Куин, но тогава не им беше повярвал. От задните коли се присъединиха още хора.

— Това е Уинфийлд Хаус, мистър Куин. Посланик Феъруедър очаква да ви поздрави с добре дошъл. Всичко е готово, ще разполагате с апартамент… всичко е уредено.

— Отменете уговорката — каза Куин. Отвори багажника, грабна чантата си и се отправи надолу по алеята.

— Къде отивате, мистър Куин? — жално се провикна дипломатът.

— Връщам се в Испания — извика Куин.

Лу Колинс се изправи пред него. Докато Конкордът още летеше, той бе провел обстоен разговор с Вайнтрауб по кодираната линия.

„Голям особняк е кучият му син — беше казал Вайнтрауб. — Дайте му каквото иска.“

— Разполагаме с един апартамент — тихо каза той. — Частен, съвсем дискретен. Понякога го използваме за началните разпити на бегълци от източния блок. От време на време там отсядат колеги от Ленгли. Вайнтрауб също го използва.

— Адреса — каза Куин.

Колинс му го даде — една тиха уличка в Кенсингтън. Куин поблагодари с кимване и продължи да върви. По външния пръстен мина едно такси. Куин го спря, качи се, даде адреса и изчезна.

Бъркотията на алеята продължи цели петнадесет минути. Накрая Лу Колинс качи МакКрей и Самървил в колата си и ги откара до Кенсингтън.

Куин плати на таксито и огледа жилищния блок. Така или иначе щяха да го подслушват, в апартамента на ЦРУ сигурно имаше инсталирано оборудване и нямаше да губят излишно време с нескопосани извинения и преобзавеждане. Апартаментът се намираше на третия етаж. Позвъни и един набит мъж от низшия персонал на Компанията отвори вратата. Очевидно той поддържаше домакинството.

— Кой сте вие? — попита той.

— Аз съм този, който се нанася — каза Куин, докато минаваше край него, — а ти си този, който се изнася.

Той обиколи апартамента, погледна всекидневната, голямата спалня и двете по-малки стаи. През това време мъжът трескаво въртеше телефона. Прехвърлиха разговора в колата на Лу Колинс и той се предаде. Навъсено започна да събира багажа си. Колинс и другите двама пристигнаха в апартамента три минути след Куин, който вече си беше избрал голямата спалня. Патрик Сеймър вървеше след Колинс. Куин изпитателно огледа и четиримата.

— Тези двамата с мен ли трябва да живеят? — попита той, — кимвайки към специален агент Самървил и полеви агент МакКрей.

— Вижте какво, Куин, бъдете разумен — каза Колинс. — Опитваме се да спасим сина на президента на САЩ. Всички искат да знаят какво става. Никой няма да се задоволи с по-малко. Няма да ви оставят да си живеете тук самичък като монах и нищо да не им казвате.

Куин размисли.

— Добре, вие двамата какво друго можете да правите, освен да слухтите?

— Ще ви бъдем от полза, мистър Куин — умолително рече МакКрей. — Ще ходим за разни неща… ще помагаме.

С рошавата си коса, вечната срамежлива усмивка и малко стеснително поведение, той изглеждаше много по-млад от своите тридесет и четири години, приличаше по-скоро на колежанин, отколкото на полеви агент от ЦРУ. Сам Самървил отговори на въпроса.

— Аз готвя добре — каза тя. — След като не пожелахте да отседнете в резиденцията и се лишихте от персонала, ще имате нужда някой да ви готви. И след като сме на това място, явно този някой ще бъде „кука“.

За първи път, откакто се бяха запознали, Куин се усмихна. Самървил си помисли, че усмивката преобразява иначе загадъчния ветеран.

— Добре — обърна се той към Колинс и Сеймър. — Вие така или иначе ще подслушвате всички помещения и всички телефонни разговори. А вие двамата се настанявайте в другите стаи.

След като те излязоха в коридора, той отново се обърна към Колинс и Сеймър.

— Но това е всичко. Никакви други гости. Искам да говоря с английската полиция. Кой отговаря за случая?

— Помощник-комисар Крамър. Найджъл Крамър. Номер две в отдела за специални операции. Познавате ли го?

— Звучи познато — отговори Куин. В този момент иззвъня телефонът. Колинс го вдигна, заслуша се и закри с ръка слушалката.

— Крамър — каза той. — От Уинфийлд Хаус. Отишъл там да се срещне с вас. Току-що разбрал какво е станало. Иска да дойде тук. Става ли?

Куин кимна. Колинс покани Крамър в апартамента. След двадесет минути той пристигна в полицейска кола без отличителни знаци.

— Мистър Куин? Найджъл Крамър. Срещали сме се веднъж за кратко.

Той пристъпи предпазливо в апартамента. До този момент не беше и подозирал за тази секретна квартира на Компанията, но вече знаеше. Знаеше също така, че веднага след операцията ЦРУ щеше да я изостави и да намери друга.

Куин си припомни Крамър още щом го видя.

— Ирландия, преди доста години. Аферата Дон Тайди. Тогава бяхте шеф на отдела за борба с тероризма.

— Да, СО 13. Имате добра памет, мистър Куин. Мисля, че трябва да поговорим.

Куин го отведе във всекидневната, настани го да седне, зае един стол срещу нето и с жест му напомни, че стаята е пълна с „дървеници“. Лу Колинс можеше и да е добро момче, но нито един агент не е чак дотам добър. Англичанинът кимна мрачно. Разбираше, че в центъра на своята столица той фактически се намира на американска територия, но и без това за всичко, което кажеше, щеше сам да докладва пред КОБРА.

— Мистър Куин, позволете ми, както се изразявате в Америка, да си изясним позициите. Столичната полиция е натоварена да ръководи разследването по този случай. Вашето правителство даде съгласието си. До този момент не сме попаднали на следа, но все още е рано, а и сме принудени да работим на твърде големи обороти.

Куин кимна. И преди беше работил в натъпкани с подслушвателни устройства стаи, дори много пъти; и друг път бяха записвали телефонните му разговори. Винаги беше трудно да поддържаш нормален разговор при такива условия. От педантичния тон на Крамър разбра, че той говори за пред магнетофонната лента.

— Поискахме да ръководим и преговорите с похитителите, но се наложи да отстъпим пред настояването на Вашингтон. Длъжен съм да приема това, но не съм длъжен да го одобрявам. Получих инструкции да ви осигуря пълното съдействие на Столичната полиция и цялата помощ, която нашите правителствени институции са в състояние да окажат. Ще ги получите. Имате думата ми.

— Много съм ви признателен за това, мистър Крамър — каза Куин. Знаеше, че думите му звучат превзето, но някъде ролките продължаваха да се въртят.

— И така, какво точно искате?

— Преди всичко да ме запознаете със сегашната обстановка. Последния доклад, който четох във Вашингтон — той погледна часовника си — в 8 часа вечерта, лондонско време — беше преди малко повече от седем часа. Похитителите обадиха ли се вече?

— Доколкото ни е известно, не — отговори Крамър. — Имаше много обаждания, разбира се. Някои бяха явни измами, някои не толкова явни, а около дузина обаждания звучаха съвсем правдоподобно. Във всеки от случаите настоявахме да получим някакво доказателство, че наистина те държат Саймън Кормак…

— По какъв начин? — попита Куин.

— Трябваше да отговорят на един въпрос. Нещо от живота му през последните девет месеца в Оксфорд, което иначе трудно биха научили. Никой не се обади повторно с правилен отговор.

— Четиридесет и осем часа до установяване на първия контакт не е необичаен срок — каза Куин.

— Съгласен съм — отговори Крамър. — Може да установят контакт по пощата, с писмо или магнетофонен запис, и в такъв случай пакетът може би в момента пътува към нас. Или по телефона. Ако е по някой от първите начини, ние веднага ще донесем записа или писмото тук, въпреки че ще искам първо специалистите от нашата лаборатория да се потрудят върху хартията, плика, опаковката и писмото за някакви отпечатъци, слюнка, или други следи. Няма да възразите, надявам се? Вие не разполагате с лабораторно оборудване.

— Правилно — потвърди Куин.

— Но ако първият контакт се осъществи по телефона, как смятате да действате, мистър Куин?

Куин изреди изискванията си. Обръщение по телевизионното предаване „Новини в Десет“ към похитителите на Саймън Кормак да се свържат с американското посолство, непременно с посолството, на някой от посочените телефони. Екип от телефонни оператори в подземния етаж на посолството, които да пресяват фалшивите обаждания и да прехвърлят на неговия телефон в апартамента тези, които звучат правдоподобно.

Крамър погледна към Колинс и Сеймър, които кимнаха. През оставащия до предаването час и половина щяха да инсталират оперативна телефонна централа като първи филтър. Куин продължи.

— Вашите хора от техническия отдел могат да проследят всяко обаждане до посолството. Могат да арестуват някой и друг шегаджия, ако е толкова глупав, та не се сети да използва обществен телефон или пък се увлече в прекалено дълги разговори. Не смятам обаче, че истинските престъпници ще бъдат толкова глупави.

— Съгласен съм — каза Крамър. — Засега действат доста съобразително.

— Прехвърлянето трябва да се осъществи без прекъсване на разговора и то само на единия от телефоните в този апартамент. Те са три, нали?

Колинс кимна. Единият беше директно свързан с неговия кабинет, който и без това се намираше в сградата на посолството.

— Използвайте него — каза Куин. — След като установя контакт с истинските похитители, при положение че успея, искам да им дам нов телефонен номер, специална линия, която е предназначена единствено и само за мен.

— След деветдесет минути ще имате тази линия — каза Крамър — и телефонен номер, който никога досега не е бил използван. Ние ще записваме, естествено, но вие няма да чувате нито звук. И накрая, бих искал двама главни инспектори-детективи да се настанят при вас, мистър Куин. Те са много опитни. Човек не може да будува по двадесет и четири часа в денонощието.

— Не, съжалявам — каза Куин.

— Могат да ви бъдат много полезни — настоя Крамър. — Ако похитителите са англичани, тогава ще следим за акцент, жаргонни думи, нотки на напрежение или отчаяние в гласовете им — все неща, които са понятни единствено за ухото на англичанин. Те няма да се обаждат, само ще слушат.

— Могат да слушат в телефонната централа — каза Куин. — И без това всичко ще бъде записвано. Дайте записите на експерти-лингвисти, добавете собствените си коментари колко тъпо се справям и елате при мен с резултатите. Но ще работя сам.

Крамър стисна устни. Трябваше обаче да се подчини на дадените му заповеди. Той стана на крака. Куин също се изправи.

— Ще ви изпратя до колата — каза той.

Всички знаеха какво означава това — стълбището не се подслушва. Куин кимна към Сеймър и Колинс да останат в стаята. Те неохотно се подчиниха. Като излязоха на стълбите, той прошепна на Крамър:

— Зная, че това не ви харесва. И аз не съм кой знае колко очарован. Опитайте се да ми повярвате. Искам да спася това момче, ако е възможно. Вие ще чувате всяка думичка по телефона. Моите хора ще ме подслушват дори в тоалетната. Това тук прилича на магазин за радиоелектронна апаратура.

— Добре, мистър Куин, ще ви помагам с всичко, с което мога. Обещавам ви.

— И последно… — Бяха вече на улицата, където чакаше полицейската кола. — Не ги плашете. Ако се обадят по телефона или се задържат малко повече на линията, да няма фучащи полицейски коли с виещи сирени към телефонната кабина…

— Знаем, мистър Куин. Но така или иначе ще трябва да изпратим цивилни полицаи да проверят телефона, от който се обаждат. Те ще бъдат изключително дискретни, направо невидими. Ако обаче успеем да зърнем номера на колата… или да получим описанието им… тогава ще ни трябват само няколко дни.

— Не трябва да ви забележат — предупреди Куин. — Човекът в телефонната кабина ще бъде под страхотно напрежение. Никой от нас не би желал да прекъснат връзката. Това най-вероятно би означавало, че са зарязали всичко и са офейкали, оставяйки след себе си труп.

Крамър кимна, стиснаха си ръцете и той се качи в колата.

След половин час пристигнаха техниците и въпреки че нито един от тях не беше в задължителните за отдела им униформи, те показаха служебните си карти. Куин ги поздрави дружелюбно, знаейки че са от MI5, службата за сигурност, и те се заеха с работата си. Работеха добре и бързо. Всъщност по-голяма част от работата се извършваше в Кенсингтън.

Един от техниците, който беше свалил капака на телефона във всекидневната, леко повдигна вежди. Куин се направи, че не забелязва. Опитвайки се да постави микрофон, той беше видял, че там вече има един. Но заповедите са си заповеди — той намести устройство си до американското и по този начин осъществи на практика още една, макар и миниатюрна, англо-американска връзка. До 9.30 вечерта Куин разполагаше със своя собствена свръхсекретна (за обществеността) телефонна линия, на която щеше да прехвърли разговора с истинския похитител, ако той изобщо се обадеше. Втората линия беше постоянно свързана с централата на посолството и щеше да се използва за „вероятните извършители“. Третата беше оставена свободна.

В подземния етаж на посолството, на Гровнър Скуеър, кипеше по-оживена дейност. Десетте линии бяха инсталирани и за всяка беше осигурен оператор. Десет момичета, някои американки, други англичанки, седяха в очакване.

Третата фаза на операцията се провеждаше в телефонната централа на Кенсингтън, където полицията оборудва помещение за следене на всички входящи телефонни обаждания, които щяха да бъдат прехвърляни по специалната линия на Куин. В Кенсингтън се намираше една от най-новите електронни телефонни централи и проследяването щеше да става много бързо и лесно — за не повече от осем до десет секунди. След като излезеха от тази централа, телефонните обаждания по линията на Куин щяха да се подслушват на още две места. Едното в комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт, Мейфеър, а другото — в подземието на американското посолство. След като похитителите установяха контакт, тази телефонна централа щеше да се превърне в подслушвателен пост.

Американският техник, изпратен от Лу Колинс, пристигна тридесет секунди след като английските му колеги бяха напуснали апартамента, за да свали всички новоинсталирани подслушвателни устройства и да настрои своите. По този начин, когато Куин не говореше по телефона, щяха да го чуват само неговите сънародници — американците. „Добра работа“ — отбеляза Сеймър пред колегата си от MI5 една седмица по-късно, когато се срещнаха на чашка в Брукс Клъб.

Точно в 10 часа вечерта телевизионният говорител на Индипендънт Телевижън Нетуърк беше вперил поглед в камерата, докато отзвучаваха последните удари на Биг Бен. След това прочете обръщението към похитителите. Телефонните номера за връзка останаха изписани на екрана, докато даваха последна информация за изчезналия Саймън Кормак. В информационното комюнике не се казваше почти нищо ново, но все пак то трябваше да бъде прочетено.

В една тиха къща на шестдесет километра от Лондон четирима смълчани мъже напрегнато следяха предаването. Водачът бързо превеждаше на френски за двама от тях. Всъщност единият беше белгиец, а другият — корсиканец. Четвъртият нямаше нужда от преводач. Разбираше чудесно, тъй като езикът, който говореха в родната му Южна Африка беше африкаанс — разновидност на английския.

Двамата европейци не знаеха нито дума английски и водачът им беше забранил да излизат от къщата, докато не приключи цялата история. Единствено той излизаше и се връщаше, винаги през вътрешната врата на гаража, винаги с Волвото, което вече имаше нови гуми и номера, този път истинските. Никога не тръгваше без перуката, брадата, мустаците и тъмните очила. По време на отсъствията му останалите имаха строги инструкции да не се показват дори на прозорците и в никакъв случай да не отварят вратата.

Телевизионният говорител подхвана темата за Близкия изток и единият от европейците попита нещо водача. Той поклати глава.

— Demain — отговори той на френски. — Утре сутринта.

През тази нощ в подземието на посолството бяха регистрирани над двеста обаждания. С всички разговаряха много внимателно и учтиво, но само седем от тях бяха прехвърлени към Куин. Той разговаряше с тях приятелски, наричаше човека от другата страна на линията „приятел“ или „старче“, обясняваше, че за съжаление „неговите хора“ трябва да спазят досадната формалност да се уверят, че обаждащият се наистина държи Саймън Кормак и много внимателно му поставяше условието да отговори на един прост въпрос и да му се обади отново. Нито един от тях не се обади повторно. В почивката между 3 часа през нощта и изгрев слънце той успя да подремне четири часа.

Сам Самървил и Дънкан МакКрей останаха с него през цялата нощ. Сам отбеляза „свойското“ му държание по телефона.

— Още не сме започнали истински — тихо каза той.

Но напрежението беше започнало. Двамата млади агенти вече го усещаха.

Малко след полунощ Кевин Браун, заедно със специално подбран екип от осем агенти на ФБР, които бяха хванали обедния самолет от Вашингтон, кацнаха на Хийтроу. Предупреден предварително, на летището ги очакваше разгневеният Патрик Сеймър. Набързо запозна старшия офицер с обстановката до 11 часа същата вечер, когато беше тръгнал към летището. Това включваше информацията за новото убежище на Куин и положението с телефоните.

— Знаех си, че ще ни отвори работа — изръмжа Браун, като чу за бъркотията пред Уинфийлд Хаус. — Не трябва да го изпускаме от погледа си, иначе кой знае какви номера ще ни извърти. Давай да отиваме в посолството, ще спим на походни легла направо в подземието. Ако тоя хахо пръдне, искам да го чуя, високо и ясно.

Сеймър изпъшка наум. Беше чувал за Кевин Браун и щеше да е по-доволен, ако не беше пристигнал. Сега май щеше да стане още по-зле, отколкото си беше мислил. Когато в 1.30 пристигнаха в посолството, тъкмо приемаха 106-тото фалшиво обаждане.

И други хора не можаха да се наспят тази нощ. Двама от тях бяха капитан Уилямс от СО 13 и един човек на име Сидни Сайкс. Те прекараха нощните часове един срещу друг в стаята за разпити на полицейския участък в Уондсуърт, южен Лондон. Вторият присъстващ офицер беше началникът на транспортната секция към Отдела за тежки криминални престъпления. Именно неговите хора бяха открили Сайкс.

За мошеник на дребно, какъвто беше Сайкс, двамата полицаи бяха прекалено сериозни противници и към края на първия час той вече трепереше от страх. После нещата се влошиха още повече.

Транспортната секция, следвайки описанието, дадено от строителя от Лестър, откри авторемонтната фирма, която беше изтръгнала смачкания Транзит от фаталната прегръдка с булдозера. След като бе установено, че шасито е изкривено и от микробуса не става нищо, те бяха предложили на собственика да си го прибере. И тъй като щеше да му излезе по-скъпо да плати обратния транспорт до Лестър, отколкото струваше целият автомобил, той беше отказал. Тогава авторемонтната фирма го беше продала на Сайкс като старо желязо, защото той имаше склад за вторични суровини в Уондсуърт. Бригади от транспортната секция прекараха цял ден в склада на Сайкс и го преобърнаха целия.

Откриха един варел три-четвърти пълен с източено машинно масло, от който извадиха двадесет и четири табелки с автомобилни номера. Точно дванадесет чифта, изработени при Сайкс и истински колкото банкнота от три лири. В тайник под дъсчения под на неугледния офис на Сайкс откриха цяла пачка с регистрационни документи, всичките принадлежащи на леки коли и микробуси, които съществуваха единствено на книга.

Далаверата на Сайкс се състоеше в това да прибира катастрофирали автомобили, които застрахователите са бракували поради негодност, обещавайки на собствениците да уведоми Центъра в Суонзи, че автомобилът е предаден за отпадъци. На Суонзи Сайкс съобщаваше точно обратното — че е купил колата от бившия й собственик. Компютърът запаметяваше тези „данни“. Дори автомобилът наистина да не ставаше за друго, освен за старо желязо, Сайкс всъщност купуваше съвсем легално документите му, които се използваха за друг, подобен на бракувания, „чопнат“ от някой паркинг от чевръстите му съдружници. Снабдена с нови номера, съответстващи на регистрационния талон на бракувания автомобил, откраднатата кола вече можеше да бъде продадена. Последната подробност беше да се изтрият оригиналните номера на шасито и на двигателя, да се бият фалшиви, които след това наплескваха обилно с грес и мръсотия. Това беше достатъчно, за да заблуди един обикновен купувач. Полицията обаче трудно можеше да се излъже от подобна маскировка, но тъй като при тези сделки Сайкс получаваше парите в брой, винаги можеше да отрече, че е виждал въпросната кола, още по-малко пък, че е продал същата някому.

Друга разновидност на бизнеса му беше да вземе микробус като Транзита с изкривеното шаси, да изреже негодната част, да постави на нейно място обикновена укрепваща греда и да го пусне в движение. Това беше незаконно и много опасно, но автомобилите можеха да изминат още няколко хиляди километра по пътищата, преди окончателно да се разпаднат.

Изправен пред показанията на строителния работник от Лестър, тези на фирмата, от която беше купил микробуса за старо желязо срещу 20 лири и отпечатъците от оригиналните номера на шасито и двигателя, а още повече като разбра за какво е бил използван автомобилът, на Сайкс му стана ясно, че този път е загазил здраво и си призна всичко.

След като напрегна паметта си, той си припомни кой беше купил Транзита. Преди около шест седмици някакъв човек се завъртял из двора на работилницата му. На въпроса какво търси той отговорил, че иска да купи евтин микробус. По една случайност Сайкс тъкмо бил свършил с поправката на шасито и вече пръскал автомобила със зелена боя. След по-малко от час купувачът си тръгнал с микробуса, като му броил 300 лири. Оттогава не бил виждал този човек. Петнадесетте банкноти от по 20 лири отдавна били похарчени.

— Как изглеждаше? — попита капитан Уилямс.

— Опитвам се да си спомня — плачливо отговори Сайкс.

— Постарай се — подкани го Уилямс. — Ще си улесниш остатъка от живота, ако си припомниш.

Среден ръст, нормално тегло. Между четиридесет и пет и петдесет. Грубо лице и обноски. „Неизискан“ глас, със сигурност не кореняк лондончанин. Рижа коса, може да е била и перука, но сполучлива. Във всеки случай носел шапка въпреки августовските горещини. Мустаци малко по-тъмни от косата — може да са били изкуствени, но добре направени. И тъмни очила. Не слънчеви, а оцветени в синьо стъкла и рогови рамки.

Следващите два часа тримата мъже прекараха с художника на полицията. Капитан Уилямс отнесе рисунката в Скотланд Ярд малко преди времето за закуска и я показа на Найджъл Крамър. В девет часа същата сутрин членовете на КОБРА вече я разглеждаха. Проблемът беше, че този портрет можеше да бъде на когото и да е. И тук следата свършваше.

— Знаем, че след Сайкс микробусът е бил ремонтиран от друг, по-добър монтьор — каза Крамър пред комисията — и някой е изрисувал рекламите на Барлоу от двете му страни. Значи колата е престояла в нечий гараж, където е имало и заваръчен апарат. Обявим ли го обаче за всеобщо издирване, похитителите няма начин да не разберат, а това може да означава, че ще зарежат всичко и Саймън Кормак ще умре.

Решиха да разпратят описанието до всички полицейски участъци, но на този етап да го запазят в тайна от печата и обществеността.

Андрю „Анди“ Ланг прекара нощта заровен в разпечатките на банковите операции и се чувстваше все по-объркан и по-объркан. Накрая смущението му прерасна в твърдата убеденост, че е прав и че не може да има никакво друго обяснение.

Анди Ланг беше шеф на Отдела за кредити и маркетинг в клона на Инвестиционната банка на Саудитска Арабия в Джеда. Това беше една институция, основана от арабското правителство, за да оперира с астрономическите суми, които се въртят в този район на света.

При все, че беше притежание на Саудитска Арабия и Управителният съвет на директорите беше съставен почти изцяло от местни хора, персоналът, който обслужваше банката, се състоеше основно от чужденци, работещи по договор, най-вече от американската Рокмън-Куинс Банк от Ню Йорк, откъдето беше изпратен и Ланг.

Той беше млад, енергичен, съвестен и амбициозен, горящ от желание да направи успешна кариера в банковото дело и с удоволствие работеше в Саудитска Арабия. Заплащането беше по-добро, отколкото в Ню Йорк, имаше хубав апартамент, няколко приятелки от многобройната емигрантска общност в Джеда, сухият режим не го притесняваше и освен това добре се разбираше с колегите си.

Въпреки че главното управление на ИБСА беше в Рияд, най-натоварен беше клонът в Джеда — делова и търговска столица на Саудитска Арабия. По това време на деня той обикновено напускаше бялото назъбено здание, което приличаше повече на форт на Чуждестранния легион, отколкото на банка и вече крачеше по улиците към Хайят Риджънси за едно питие. Тази вечер обаче трябваше да приключи още две сметки и вместо да ги остави за утре сутринта, той предпочете да поработи извънредно.

Все още седеше зад бюрото си, когато се появи възрастният арабин, куриер на банката, който буташе отрупаната с книжа количка и започна да разпределя разпечатките от банковия компютър по бюрата на служителите. Тези листи съдържаха извлеченията от операциите, реализирани през деня от различните отдели на банката. Старецът внимателно постави няколко листа пред Ланг, кимна с глава и отмина към следващото бюро. Ланг го изпрати с едно приветливо „шукран“ — той се гордееше с любезността си към обслужващия персонал — и продължи да работи.

След като приключи с работата си, той хвърли един поглед върху книжата, поставени върху бюрото му и се изненада. Това не бяха неговите документи. Това бяха извлечения на тегленията и внасянията по най-големите сметки, депозирани в банката. С тях се занимаваше завеждащият банковите операции, а не отделът за кредити и маркетинг. Той взе книжата и тръгна по коридора към празния офис на завеждащия мистър Амин, негов колега пакистанец.

Докато вървеше, погледна още един път колонките от цифри и нещо в тях привлече вниманието му. Той се спря, след това се върна в стаята си и започна внимателно да преглежда лист по лист. Навсякъде се повтаряше една и съща схема. Включи компютъра и извика на екрана сметките на двама от клиентите. И тук се повтори същото.

В ранните часове на утрото вече беше сигурен, че няма място за колебание. Бе попаднал на грандиозна измама. Съвпаденията бяха прекалено необичайни. Той отнесе листите на бюрото на мистър Амин и реши при първа възможност да вземе самолета за Рияд и да се срещне лично със своя колега американец, генералния директор Стийв Пайл.

Докато Ланг крачеше по тъмните улици на Джеда към дома си, осем часови зони на запад, в Белия дом, извънредната комисия изслушваше доктор Никълъс Армитидж, специалист по поведенческа психология, с голям опит, който току-що беше дошъл от президентския апартамент през Западното крило.

— Господа, на този етап съм длъжен да ви уведомя, че шокът е засегнал в много по-голяма степен Първата дама, отколкото президента. Нейното лечение продължава под наблюдението на личния й лекар. Президентът несъмнено е психически по-устойчив, но и при него започват да се проявяват напрежението и симптомите, характерни за дълбоко травмиран родител след насилствена раздяла с детето.

— Какви са тези признаци, докторе? — попита Одел, без да се церемони.

Психологът, който не обичаше да го прекъсват, а и това никога не му се случваше по време на лекциите, които изнасяше пред студенти, се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Трябва да разберете, че в такива случаи майката намира облекчение в сълзите, бих казал дори в истеричното поведение. Докато страданието на бащата много често е по-дълбоко и освен нормалното безпокойство за отвлеченото дете, той обикновено изпитва завладяващо чувство на вина поради вътрешното убеждение, че по някакъв начин е отговорен за случилото се, че би могъл да стори нещо повече, би могъл да предотврати това нещастие или просто да прояви повече внимание.

— В това няма никаква логика — възрази Мортън Станърд.

— Сега не говорим за логика — каза докторът. — Говорим за симптомите на родителската травма, задълбочена от факта, че президентът беше… е изключително привързан към своя син и изпитва към него голяма обич. Прибавете към това и чувството за безпомощност, невъзможността да стори нещо, за да помогне. Още повече като се има предвид, че до този момент похитителите не са се обадили на никого и той дори не знае дали синът му е жив или мъртъв. Все още е рано, разбира се, но състоянието му ще продължи да се влошава.

— Това може да продължи седмици — каза Джим Доналдсън. — Говорим за държавния глава. Какви промени в неговата личност можем да очакваме?

— Напрежението ще отслабне, макар и малко, когато и ако похитителите влязат във връзка и той получи някакво доказателство, че Саймън все още е жив — каза д-р Армитидж. — Но това облекчение няма да трае дълго. С течение на времето състоянието му ще продължи да се влошава. Невероятният стрес, на който е подложен, ще се прояви в повишена раздразнителност. Ще последва безсъние — на това можем да повлияем с медикаменти. И накрая — пълна апатия по отношение на професионалните задължения…

— В конкретния случай — към управлението на тази проклета държава — каза Одел.

— Липса на концентрация, загуба на памет по управленчески въпроси. С една дума, господа, половината, а и повече от съзнанието на президента ще бъде непрестанно заето с мисли за сина му, а друга, немалка част — с тревога за съпругата му. В някои случаи, дори след успешното освобождаване на детето — жертва на отвличане, родителите се нуждаят от месеци, дори години за лечение на нанесената им травма.

— С други думи — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс, — имаме половин президент, а вероятно и по-малко.

— Е, хайде сега — намеси се финансовият министър Рийд, — тази държава и преди е имала президенти на операционната маса, даже в тежко състояние в болница. Ние трябва да продължим да работим, да действаме така, както той би желал и да безпокоим нашия приятел колкото се може по-малко.

Неговият оптимизъм не срещна желаното въодушевление. Брад Джонсън се изправи.

— Защо, по дяволите, тия копелета не се обаждат? — попита той. — Вече минаха почти четиридесет и осем часа.

— Поне осигурихме парламентьор, който седи и чака тяхното обаждане — каза Рийд.

— Освен това изпратихме доста наши хора в Лондон — допълни Уолтърс. — Браун и неговият екип от Бюрото са пристигнали в Лондон преди два часа.

— Какво, по дяволите, прави английската полиция? — промърмори Станърд. — Защо не могат да открият тези мръсници?

— Както вече казахме, минали са едва четиридесет и осем часа, няма и толкова — отбеляза държавният секретар Доналдсън. — Великобритания не е толкова голяма като Щатите, но сред петдесет и четири милионното население има много места, където човек може да се укрие. Припомнете си само колко време Симбиозната освободителна армия държа Пати Хърст, при това цялото ФБР беше по петите им. Месеци наред.

— Да си го кажем направо, момчета — провлечено рече Одел, — не можем да направим нищо повече.

Това беше проблемът — никой не беше в състояние да направи нещо повече.

Младежът, за когото говореха, прекарваше втората нощ от пленничеството си. Въпреки че не знаеше, през цялата нощ пред вратата на подземната му килия имаше човек на пост. Избата на провинциалната къща беше с бетонни стени, но ако решеше да вика, похитителите му бяха готови веднага да го усмирят и да му запушат устата. Той не допусна подобна грешка. Твърдо решил да подтисне страха си и да се държи с достойнство, доколкото може, той направи няколко лицеви опори и коремни преси за поддържане на тонуса под скептичния поглед на нечие око през шпионката. Нямаше часовник — никога не бягаше с часовник на ръка — и беше започнал да губи представа за времето. Лампата светеше непрестанно, но след като прецени, че е около полунощ — всъщност грешеше с два часа — той се сви на леглото, дръпна тънката завивка върху главата си, за да не му свети в очите и заспа. По това време в посолството на родната му страна, на четиридесет мили оттам, на Гровнър Скуеър, се сипеха последните фалшиви обаждания.

Кевин Браун и неговият осемчленен екип не мислеха за сън. Все още под влияние на полета през Атлантика техните биологични часовници бяха настроени пет часа назад, по Вашингтонско време.

Браун настоя Сеймър и Колинс да му покажат телефонната централа и подслушвателния пост в подземния етаж на посолството, където в една от стаите американски техници — англичаните не бяха допуснати — бяха инсталирали високоговорители, които улавяха и предаваха всеки звук от апартамента в Кенсингтън.

— Във всекидневната има два микрофона — неохотно обясни Колинс. Той не виждаше защо трябва да посвещава агента на ФБР в техниките, които прилагаше Компанията, но заповедите са си заповеди, а освен това апартаментът в Кенсингтън така или иначе беше „изгорял“, занапред неизползваем от оперативна гледна точка.

— Ако в квартирата се намира старши служител от Ленгли, те естествено се дезактивират. Но ако мястото се използва за разпити на руснаци, тогава микрофоните се включват и всичко се записва на магнетофонна лента тук. Всички разговори се водят във всекидневната. Два подслушвателя има и в голямата спалня — там спи Куин, но не и в момента, както можете сами да чуете. Останалите две спални и кухнята също се подслушват.

— От уважение към мис Самървил и към нашия човек МакКрей дезактивирахме микрофоните в техните спални. Но ако Куин реши да използва някоя от тях за поверителни разговори, отново ще ги активираме оттук.

Той посочи съответните бутони на голямото контролно табло. Браун кимна.

— Във всеки случай, ако той разговаря с някой от тях извън обхвата на микрофоните, ние сме сигурни, че те ще ни докладват, нали така?

Колинс и Сеймър кимнаха.

— Затова са изпратени там — добави Сеймър.

— Освен това имаме три телефона — продължи Колинс. — Единият е пряката линия. Куин ще го използва едва след като се убеди, че разговаря с истинските похитители. За нищо друго. Англичаните ще приемат всички разговори по тази линия от централата в Кенсингтън и след това ще ги подават тук през този говорител. Второ, той разполага с телефонна линия, прехвърлена от нашата централа тук и в момента я използва да разговаря с един от онези, за които сме сигурни, че са мошеници, но все пак е възможно и да грешим. Тази връзка също минава през Кенсингтън. Има още една трета линия, съвсем обикновена, която също се подслушва, но той ще я използва само ако иска да се обади някъде.

— Искате да кажете, че англичаните подслушват всичко? — кисело попита Браун.

— Само телефоните — каза Сеймър. — Трябваше да приемем тяхното сътрудничество, нали централите са техни. Освен това те могат да ни окажат ценна помощ в анализите на гласовете, говорни дефекти, диалекти. А и проследяването на обажданията е тяхна задача. То ще става направо от централата в Кенсингтън. Всъщност в апартамента няма нито една линия до нашите магнетофони, която да не се подслушва.

Колинс се покашля.

— Всъщност има — каза той, — но тя е само за микрофоните в стаите. Разполагаме с още един апартамент в същия блок. Всеки звук, който уловят „дървениците“, се предава в по-малкия апартамент на приземния етаж. Прекарали сме скрити проводници за тази цел. В момента там има наш човек. На долния етаж речта преминава през автоматично кодиращо устройство, след това се подава по УКВ радиопредавател дотук, звукът се декодира автоматично и се записва.

— Използвате радиостанция само за една миля? — попита Браун.

— Сър, моето управление е в добри отношения с англичаните, но нито една секретна служба в света няма да използва обикновените комуникационни връзки на чужда страна за предаване на поверителната си информация.

Това се понрави на Браун.

— Значи англичаните чуват какво се говори по телефона, но не в стаята?

В действителност той грешеше. Веднага след като MI5 разбра за апартамента в Кенсингтън, до който не бяха допуснати двамата главни инспектори от Столичната полиция, и след като установиха, че техните микрофони са отстранени, те прецениха, че някъде наблизо трябва да има още един апартамент на американците, откъдето да препредават сведенията на разпитваните руснаци до резиденцията на ЦРУ. Само след един час те вече бяха разгледали всички архиви на блока и бяха открили гарсониерата на приземния етаж. Към полунощ екип от водопроводчици откри наличието на проводници по тръбите на парното отопление, които свързваха двата апартамента. Малко по-късно англичаните включиха собствената си подслушвателна апаратура от съседния апартамент, чийто наемател беше любезно помолен да замине за известно време на почивка, като по този начин щеше да окаже голяма услуга на Нейно Величество. На разсъмване всеки подслушваше всекиго.

Човекът на Колинс от ELINT (отдела за електронно подслушване и наблюдение), който седеше пред контролното табло, свали слушалките от ушите си.

— Куин току-що приключи разговора — каза той. — Сега вероятно ще разговарят помежду си. Искате ли да чуете, сър?

— Разбира се — отговори Браун.

Техникът прехвърли разговора от слушалката към стенния микрофон. В стаята се разнесе гласът на Куин.

— …ще бъде чудесно. Благодаря, Сам. С мляко и захар.

— Мистър Куин, мислите ли, че той ще се обади отново? (МакКрей)

— Не. Звучеше правдоподобно, но не ми приличаше на похитител. (Куин)

Хората в подземието на посолството се приготвиха да си вървят. В няколко от съседните помещения бяха поставени походни легла. Браун държеше да е наблизо през цялото време. Той определи двама от осемте си човека за нощното дежурство. Беше 2,30 след полунощ.

Същите разговори, по телефона и в стаята, бяха прослушани и записани в Комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт. Полицаите в телефонната централа в Кенсингтън чуха само телефонния разговор. За осем секунди проследиха обаждането до една телефонна кабина близо до Падингтън и изпратиха един цивилен служител от полицейския участък Падингтън Грийн, който се намираше на не повече от 250 метра оттам. Той арестува някакъв старец с психическо заболяване.

В 9 часа сутринта на третия ден едно от момичетата на Гровнър Скуеър прие ново обаждане. Гласът беше на англичанин, рязък и груб.

— Искам да говоря с парламентьора.

Момичето пребледня. Никой досега не беше използвал тази дума. Гласът й остана мил и любезен.

— Свързвам ви, сър.

Куин вдигна слушалката още при първото иззвъняване на телефона. Момичето трескаво прошепна:

— Някой иска да говори с парламентьора. Само това.

След половин секунда връзката беше осъществена. По говорителите зазвуча плътният, предразполагащ глас на Куин.

— Здрасти, приятел, искал си да говориш с мен?

— Ако искате да получите Саймън Кормак обратно, трябва да се бръкнете. По-дълбочко. Слушай сега…

— Не, приятелю, ти ме слушай. Днес вече имах доста фалшиви обаждания. Знаеш колко много откачени има на тоя свят, нали? Така че, направи ми една услуга, само един малък въпрос…

В Кенсингтън засякоха обаждането за осем секунди. Хитчин, Хартфордшир… обществен телефон… на железопътната гара. Крамър получи адреса след десет секунди, Полицейският участък в Хитчин реагира бавно. Техният служител се отправи към мястото едва след тридесет секунди, след една минута слезе от колата на две преки от гарата, излезе иззад ъгъла и бавно се упъти към телефонните будки 141 секунди след началото на разговора. Твърде късно. Човекът беше останал на линията точно тридесет секунди и вече се намираше през три улици от телефона, незабележим в сутрешната навалица.

МакКрей отправи слисан поглед към Куин.

— Но вие му затворихте телефона — каза той.

— Трябваше — лаконично отговори Куин. — Когато свърших да говоря, времето ни вече беше изтекло.

— Ако го бяхте задържали на телефона — обади се Сам Самървил — полицията може би щеше да го залови.

— Ако той е нашият човек, искам да го накарам да ми вярва, а не да го стряскам, поне засега — каза Куин и замълча.

Той изглеждаше напълно спокоен, докато нервите на двамата агенти бяха опънати като струни. Те не отделяха поглед от телефона в очакване да позвъни отново. Куин знаеше, че в близките няколко часа човекът няма да използва друг обществен телефон. Бойният опит много отдавна го беше научил на простото правило: ако не можеш да направиш нищо друго освен да чакаш — почивай.

На Гровнър Скуеър Кевин Браун беше събуден от един от своите хора. Той се втурна към подслушвателния пост тъкмо навреме, за да чуе последните думи на Куин.

— …е името на тази книга? Отговори ми на този въпрос и пак ще разговаряме. Ще чакам, приятелю. Доскоро засега.

Колинс и Сеймър се присъединиха към него и тримата прослушаха записа отново. После включиха високоговорителите и чуха забележката на Сам Самървил.

— Точно така — изръмжа Браун.

Чуха отговора на Куин.

— Дрисльо — рече Браун. — Още една-две минути и щяха да го хванат.

— Ще хванат единия — отбеляза Сеймър, — но останалите ще държат момчето.

— Затова трябваше да го хванем и да го принудим да издаде скривалището им — продължи Браун.

Той удари огромния си юмрук в дланта на другата ръка.

— Те вероятно имат някаква уговорка. Нещо от рода на това, което прилагаме ние, ако заловят някой от членовете на агентурната мрежа. Ако той не се върне след, да речем, деветдесет минути, като се има предвид и движението по пътищата, другите приемат, че той е заловен. Убиват момчето и се изпаряват.

— Вижте, сър, тези хора нямат какво да губят — добави Сеймър и раздразнението на Браун нарасна. — Дори да се предадат и да върнат Саймън жив и здрав, те пак ще получат доживотна присъда. Та те вече са убили двама човека от секретните служби и един сержант от английската полиция.

— Този Куин по-добре да си отваря очите — каза Браун, докато излизаше от стаята.

На вратата на мазето, в което беше затворен Саймън Кормак, се почука три пъти отчетливо и силно. Беше 10,15. Той нахлузи качулката. Когато я свали, на стената до вратата беше поставено картонче:

„Като дете през ваканциите в Нантъкет леля ти Емили ти е чела любимата си книга. Коя е този книга?“

Той се загледа в бележката. Заля го вълна на облекчение. Някой беше влязъл в контакт. Някой беше говорил с баща му във Вашингтон. Някой се опитваше да го измъкне оттук. Опита се да се овладее, но сълзите пълнеха очите му. През шпионката го наблюдаваха. Подсмъркна; нямаше носна кърпичка. Припомни си леля Емили, по-голямата сестра на баща си, която винаги изглеждаше строга в дългите си памучни рокли; извеждаше го на разходка по плажа, слагаше го да седне на някоя туфа и му четеше приказки за ония малки животинчета, които говореха като хората и винаги се държаха като съвършени джентълмени. Той подсмъркна още веднъж и изкрещя отговора към шпионката. Тя се затвори, вратата леко се открехна, една ръка в черна ръкавица се протегна през процепа и прибра картончето.

Мъжът с дрезгавия глас се обади отново в 1,30 следобед. От посолството незабавно го свързаха. Този път обаждането беше засечено за единадесет секунди — телефонна кабина в търговския квартал на Милтън Кейнс, Бъкингамшир. Цивилният служител на полицията в Милтън Кейнс закъсня с деветдесет секунди. Похитителят не беше губил време по телефона.

— Книгата — дрезгаво рече той. — Казва се „Вятърът във върбите“.

— Добре, приятелю, ти си човекът, когото чаках. Чуй сега този номер, затвори телефона и ми звънни от друго място. Това е линия, която е предназначена единствено за мен. 370–0040. Непременно ми се обади. Доскоро.

Той отново пусна слушалката. Този път вдигна глава и се обърна към стената.

— Колинс, можеш да съобщиш във Вашингтон, че нашият човек се е обадил. Саймън е жив. Те искат да преговарят. Можеш да демонтираш телефонната централа в посолството.

Чуха го добре. Всички го чуха. Колинс използва кодираната пряка линия до Вайнтрауб в Ленгли, той се обади на Одел, а Одел съобщи новината на президента. Минути след това телефонистките на Гровнър Скуеър бяха освободени. Последен по телефона се обади някакъв плачлив глас.

— Ние сме Пролетарската освободителна армия. Държим Саймън Кормак. Ако Америка не унищожи всичките си ядрени оръжия…

Гласът на телефонистката беше сладък като мед.

— Сладур — каза тя, — върви го духай.

— Защо го направихте пак? — попита МакКрей. — Защо отново му затворихте телефона?

— Има право — отбеляза Сам. — Тези хора понякога са твърде неуравновесени. Защо да рискуваме да ги притесним с нашето поведение до такава степен, че да направят нещо на Саймън Кормак?

— Възможно е — отговори Куин. — Но се надявам да съм прав и смятам, че съм. Не ми звучи като политически терорист. Моля се да е обикновен професионален убиец.

Те се втрещиха.

— Че какво им е хубавото на професионалните убийци? — попита Сам.

— Не е много — призна Куин, който изглеждаше необикновено спокоен. — Но професионалистите работят за пари. А този досега не е получил нито цент.