Парламентьорът

16.

Открай време Коста дел Сол е любимо място за заслужен отдих на преследваните от закона обитатели на подземния свят в Англия. Няколко дузини от тези негодници, съумели да лишат някоя и друга банка или бронирана кола от нейното съдържание или да освободят вложители от техните спестявания, бяха избягали от страната на своите отци, изплъзвайки се на косъм от дългата ръка на Скотланд Ярд и потърсили убежище под топлото слънце на южна Испания, където се наслаждаваха на спечеленото си богатство. Един шегобиец бил казал веднъж, че посред бял ден в Естепона човек може да види много повече славни бандити, отколкото в затвора Паркхърст на Нейно величество по време на вечерна проверка.

Тази вечер четирима от тях чакаха на летището в Малага в резултат на телефонно обаждане от Париж. Там бяха Рони, Бърни и Артър, произнасяно „Арфър“ — всичките зрели мъже — както и младокът Тери, известен като „Тел“. С изключение на Тел всички носеха светли костюми и панамени шапки и въпреки че слънцето отдавна бе залязло, на носовете им се мъдреха слънчеви очила. Те провериха разписанието на пристигащите самолети, отбелязаха, че този от Париж току-що е кацнал, и застанаха дискретно до изхода на митническата зона.

Сам се появи сред първите трима пътници. Тя не носеше никакъв багаж с изключение на новата си ръчна чантичка, купена от „Орли“ и малък кожен сак, също нов, в който имаше тоалетни принадлежности и дрехи за няколко дни. Иначе тя бе облечена в костюма си от две части, с който бе присъствала на утринната среща в бара „При Юго“.

Рони имаше нейното описание, но в действителност очакванията му бяха надминати. Както Бърни и Артър, той също бе семеен и подобно на другите и неговата „драгоценна половинка“ бе с изкуствено изрусена коса, станала още по-светла от непрекъснатото висене под слънцето, а кожата й бе придобила онзи гущероподобен цвят, който се получаваше в резултат на прекомерно ултравиолетово облъчване. С око на познавач Рони оцени светлата кожа от скандинавски тип и елегантната фигура с тънък кръст.

— Няма грешка — промърмори Бърни.

— Апетитно — каза Тел. Това бе неговото любимо, ако не единствено, прилагателно. Всичко, което го учудваше или му харесваше, той определяше като „апетитно“.

Рони пристъпи напред.

— Мис Самървил?

— Да.

— Добър вечер. Това са Бърни, Артър и Тел. Куин ни помоли да се грижим за вас. Колата е съвсем наблизо.

В ранното утро на следващия студен и дъждовен ден — последния от ноември — Куин влезе с колата в Марсилия. Той трябваше да избира между самолета до Аячо, столицата на Корсика, от летище Мариньон и да пристигне там същия ден или да се качи с колата си на вечерния ферибот.

Той избра ферибота. От една страна отпадаше наемането на кола в Аячо, от друга можеше спокойно да вземе „Смит енд Уесън“-а със себе си, все още пъхнат зад колана, а от трета смяташе, че като предпазна мярка трябва да накупи това-онова за престоя си в Корсика.

Пътните знаци, указващи посоката към фериботното пристанище на Ки де ла Жулиет, бяха достатъчно ясни. Самото пристанище бе почти пусто. Сутрешният ферибот от Аячо бе застанал на кея, пътниците му бяха слезли преди час. Билетното гише на Булевард де Дам още не бе отворено. Той паркира и закуси здраво, докато чакаше.

В девет часа той купи билет за нощния ферибот. По разписание „Наполеон“ трябваше да тръгне в осем вечерта и да пристигне в седем на следващата сутрин. С билета си той вкара Асконата в паркинга за заминаващи близо до кей J4, откъдето фериботът щеше да тръгне. След като свърши, върна се пеш в града, за да направи покупките си.

Лесно намери една платнена чанта и купи от една аптека тоалетни принадлежности, които замениха изоставените на Рю дьо Колизе в Париж. Срещна няколко отказа в специализираните магазини за мъжка мода, но накрая късметът му проработи в един, който се намираше на пешеходната улица Сен Фереол, в близост до Старото пристанище на юг.

Младият продавач бе услужлив и покупката на ботуши, дънки, колан, риза и шапка не беше проблем. Когато Куин изрече последната си молба, веждите на младежа подскочиха нагоре.

— Вие искате какво, мосю?

Куин повтори молбата си.

— Съжалявам, но такова нещо едва ли може да се купи.

Той забеляза двете едри банкноти, които изкусително се поклащаха между пръстите на Куин.

— Може би някъде в склада? Нещо старо, което никога повече няма да ви трябва? — подсказа Куин.

Младежът се огледа наоколо.

— Ще видя, сър. Мога ли да взема чантата?

Той се забави около десет минути отзад в склада. Когато се върна, той отвори чантата, за да може Куин да надзърне вътре в нея.

— Чудесно — каза Куин. — Точно това ми трябва.

Той се разплати, даде обещания бакшиш на младежа и излезе. Небето се бе прояснило и той обядва на открито в едно кафене в Старото пристанище, като прекара повече от час над чаша кафе в разучаване на една едромащабна карта на Корсика.

В осем „Наполеон“ бавно се откъсна от кея на Гар Маритим и тръгна на заден ход към рейдовете. В бара „Дез Егл“ на ферибота, почти празен през този сезон на годината, Куин с наслада отпиваше от чаша с вино. Когато „Наполеон“ започна да се обръща с нос към морето, светлините на Марсилия преминаха бавно пред прозореца. Сетне тяхното място бе заето от замъка Иф — старата крепост-затвор — който отмина на разстояние половин кабел от тях.

Петнадесет минути по-късно фериботът премина край нос Кроазет и бе обгърнат от тъмнината и откритото море. Куин отиде да вечеря в ресторанта, върна се в каютата си на палуба Д и си легна преди единадесет, като нагласи будилника за шест сутринта.

Горе-долу по същото време Сам седеше със своите домакини в малка и отдалечена къща, бивш фермерски дом, разположена високо в хълмовете зад Естепона. Никой от тях не живееше тук. Къщата се използваше за склад и понякога за скривалище, когато някой от приятелите им се нуждаеше от малко „усамотение“ от душещите наоколо детективи, размахващи заповеди за екстрадиране.

Петимата седяха в затворена стая със спуснати пердета, с посинял от цигарен дим въздух и играеха покер. Това бе по идея на Рони. Бяха прекарали в игра около три часа. Накрая останаха само Рони и Сам. Тел не участваше в играта. Той сервираше бира и пиеше направо от бутилката. До стената зад него имаше обилни запаси, подредени в щайги. Край другите стени също имаше натрупана стока, но това бяха бали с екзотични листа, току-що пристигнали от Мароко и предназначени за износ в по-северни страни.

Артър и Бърни бяха с изпразнени джобове и седяха начумерени, наблюдавайки последните двама играчи на масата. Мизата от банкноти по хиляда песети в средата на масата бе всичко, което бяха донесли със себе си, плюс половината от това, което имаше Рони и половината от доларите на Сам, обменени по текущия курс долар — песета.

Сам погледна към купчинката спечелени пари пред Рони, бутна почти всички свои банкноти към средата и вдигна мизата. Той се ухили, също вдигна и поиска да й види картите. Тя обърна четири от тях. Два попа, две, десетки. Рони отново се ухили и обърна своята ръка. Фул — три дами и две валета. Той посегна към купчината банкноти, която съдържаше всичко, което той имаше, плюс донесеното от Бърни и Артър, плюс деветстотин от хилядата долара на Сам. Сам обърна петата си карта. Третия поп.

— По дяволите — каза той и се облегна назад.

Сам загреба банкнотите и ги натрупа на куп.

— Ама че работа — каза Бърни.

— Слушай, с какво си изкарваш прехраната? — попита Артър.

— Куин не ви ли каза? — попита тя. — Аз съм специален агент от ФБР.

— Нямаш грешка — каза Рони.

— Апетитно — добави Тел.

Точно в седем „Наполеон“ акостира на Гар Маритим в Аячо, по средата между кейовете Капучинс и Ситадел. Десет минути по-късно Куин се присъедини към няколкото други коли, които излизаха от трюма на ферибота и се спусна надолу по рампата към древната столица на тайнствения остров с дивна красота.

Картата му бе показала ясно маршрута, който трябваше да поеме — право на юг от града, по булевард Сампиеро до летището, след това завой наляво по шосе №196 към планината. Десет минути след завоя земята започна да се надига, както и навсякъде другаде в Корсика, чиято площ е почти изцяло заета от планини. Пътят се изви в серпентина и мина край Кауро и Кол Сен Жорж, откъдето за секунда той можа да зърне тясната крайбрежна равнина, останала далече под него. Сетне планината отново го погълна с шеметните си склонове и зъбери, покрити в ниската си част от дъбови, маслинови и букови гори. След Бикисано пътят отново слезе лъкатушейки надолу и пое към крайбрежието и Проприано. Нямаше начин да се избегне това отклонение през Оспедале — един път по права линия би пресякъл долината Барачи, местност толкова дива, че никой строител на пътища не би могъл да проникне в нея.

След Проприано той измина няколко километра по крайбрежната равнина, преди шосе D-268 да го поведе към планината Оспедале. Сега вече бе напуснал националната пътна мрежа (шосета с означение N) и навлезе в департаментната (шосета D), които не бяха нищо повече от тесни единични платна, макар всъщност да бяха широки магистрали в сравнение с черните пътища високо в планината, които тепърва щяха да се появят. Шосе D-268 следваше северната страна на долината Фюмичиколи, която бе вече изчезнала от погледа вдясно по-долу.

Той подмина няколко малки селца с къщи, изградени от плочи сив местен варовик, кацнали върху стръмни ридове и скали, откъдето се откриваха замайващи гледки и се чудеше как тези фермери изкарват прехраната си от тези нищожни нивици и овощни градини.

Пътят непрекъснато се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, виеше се и лъкатушеше, спускаше се за да прекоси мажа гънка в земята и след този кратък отдих отново поемаше нагоре. След Сен Люси дьо Талано дърветата свършиха и склоновете се покриха с гъст килим от пирен и мирта, стигащ над коляното, който местните жители наричаха „маки“. През Втората световна война придобил популярност изразът „да хванеш маките“, който те използвали, когато бягали от домовете си в планината, за да не бъдат арестувани, от Гестапо. Оттук дошло и прозвището. „Макисар“ или просто „Маки“, което получили членовете на френската съпротива.

Корсика е древна като своята планина и от незапомнени времена по нейните склонове са живели хора. Подобно на Сардиния и Сицилия, Корсика е била поробвана безброй пъти и винаги пришълците са идвали като завоеватели, нашественици и събирачи на данъци с едничката цел да господстват и да грабят, без никога да дават. С оскъдните си и без това средства за препитание, реакцията на корсиканците била да, хванат планината — тяхната естествена крепост и убежище. Поколения въстаници и бандити, хайдути и партизани хващали пътеките към планината, за да се крият от властите, дошли от крайбрежието да събират данъци и налози от хора, които не са в състояние да ги платят.

От този си многовековен опит планинците развили своя собствена философия на потайност и взаимопомощ. Властите представлявали несправедливостта, Париж събирал данъци със същата жестокост, както който и да е друг завоевател. Въпреки че Корсика е част от Франция и й е дала Наполеон Бонапарт и хиляда други благородници, за планинците чужденецът си оставаше чужденец, предвестник на несправедливост и на данъчни грабежи, без значение дали е от Франция или от някъде другаде. Корсика можеше да изпраща десетки хиляди свои синове на работа във Франция, но изпаднеше ли някой от тях в беда, старата планина винаги бе готова да го приюти в своята пазва.

Планината, бедността и чувството, че са преследвани, положили основите на твърдата като скала солидарност между хората, върху която бил изграден Корсиканският съюз, смятан от някои за по-опасен и потаен дори от Мафията. Това бе светът, който двадесетият век със своите Общи пазари и европейски парламенти не бе успял да промени с нищо и в който Куин влезе през последния месец на 1991 година.

Малко преди селцето Леви имаше тесен път, обозначен с D-39 и знак, указващ посоката към Карбини. Пътят вървеше право в южна посока и след седем километра прекоси Фюмичиколи — сега само малко поточе, извиращо от снагата на Оспедале. В Карбини, селце от една уличка, където старци в сини селски ризи седяха пред каменните си къщурки и пилета ровеха из праха, туристическият справочник на Куин се изчерпа. От селото излизаха два пътя. D-148 извиваше обратно на запад, откъдето Куин бе дошъл, но вървеше по южната страна на долината. Право напред продължаваше D-59 към Ороне, за да стигне до Сота доста по на юг. На югозапад се виждаше да стърчи връх Каня, вляво от него мълчаливо бе полегнала планината Оспедале, а най-високо от всичко се издигаше нейният връх Пунта дела Вака Морта, наречен така, защото погледнат от определен ъгъл той наподобяваше мъртва крава. Куин продължи право напред.

След Ороне планината се приближи плътно вляво до него. Отклонението за Кастелбланк бе на три километра оттук. Шосето се бе превърнало вече в обикновен черен път и тъй като няма нито едно шосе, което да пресича Оспедале, пътят, по който Куин се движеше, трябваше някъде да свършва. Оттук той виждаше огромните светлосиви зъбери, извисяващи се от снагата на хребета, които, незнайно кога, някой бе оприличил на бял замък — неудачно хрумване, което бе дало и името на селото преди много години. Куин внимателно караше по тесния черен път. Пет километра по-нагоре, високо над D-59, той влезе в Кастелбланк.

Пътят свършваше на селския площад, който се намираше в края на селото, опряло гръб в планината. От двете страни на тясната уличка, която водеше към площада, имаше схлупени каменни къщурки — всичките затворени и със спуснати кепенци. Нямаше пилета да ровят из праха, никакви старци не седяха отвън. Селцето бе смълчано. Той пристигна на площада, спря, слезе и разкърши тяло. В същото време надолу по главната улица се чу шум от запалване на тракторен двигател. Измежду две къщи се появи и самият трактор, дотътри се до средата на пътя и спря. Шофьорът извади ключа за запалване, скочи на земята и изчезна между къщите. Между задната част на трактора и стената на една от къщите имаше достатъчно място за мотоциклет, но не и за кола. Ако някой решеше да се връща по улицата, тогава тракторът трябваше да се отмести.

Куин се огледа. Освен пътя, площадът имаше три други страни. Вдясно имаше четири къщи, отпред малка каменна църква, вляво се намираше това, което трябва да бе средището на селския живот — схлупена кръчма на два етажа с покрив от каменни плочи. Виждаше се и една уличка, водеща към останалата малка част от Кастелбланк, която бе настрани от пътя — къщурки, сгушени една в друга, плевници и дворчета, чиито гърбове бяха опрени в снагата на планината.

От вратата на църквата се показа дребен свещеник на пределна възраст, който, без да забележи Куин, се обърна да заключи вратата зад себе си.

— Bonjour, mon pere12 — каза бодро Куин. Божият човечец подскочи като гръмнат заек, извъртя уплашен поглед към Куин и затупурка бързо с крачетата си през площада, за да изчезне по уличката покрай кръчмата. През целия си път той не преставаше да се кръсти.

Появяването на Куин би изненадало всеки корсикански свещеник, тъй като продавачът от специализирания магазин за мъжка мода в Марсилия беше надминал себе си в издокарването му. Той носеше украсени каубойски ботуши, светлосини дънки, яркочервена пепитена риза, яке от еленова кожа с ресни и широкопола шапки. Ако стремежът му бе да изглежда като карикатура на онези нагиздени за окото на туриста фермери, той бе успял. Взе ключовете за колата и платнената си чанта и влезе в бара.

Вътре бе тъмно. Съдържателят стоеше зад тезгяха и усърдно търкаше чашите — нещо ново по тези места, предположи Куин. Иначе в кръчмата имаше четири обикновени дъбови маси с по четири стола до тях. Заета бе само една — на нея седяха четирима мъже, забили поглед в картите пред себе си.

Куин отиде до бара, сложи чантата на пода, но не свали широката си шапка. Барманът го изгледа.

— Мосю?

Без любопитство, без изненада. Куин се престори, че не забелязва това и го заслепи с лъчезарна усмивка.

— Чаша червено вино, ако обичате — каза той с официален тон.

Виното бе тукашно, тръпчиво, но добро. Куин отпи глътка и го одобри. От една врата зад бара се появи закръглената жена на съдържателя, сложи няколко чинии с маслини, сирене и хляб, не погледна въобще към Куин и след една кратка дума на местен диалект от съпруга й изчезна обратно в кухнята. Картоиграчите също отказваха да го погледнат. Куин се обърна към бармана.

— Търся — каза той — един господин, за когото предполагам, че живее тук. Името му е Орсини. Познавате ли го?

Барманът хвърли поглед към картоиграчите, сякаш очакваше някой от тях да му подскаже какво да отговори. Никой не се помръдна.

— Да не би да е мосю Доминик Орсини? — попита барманът. Куин се замисли. Те бяха блокирали пътя навън, признавайки че Орсини съществува. Искаха на всяка цена той да остане. Докога? Той извърна поглед назад. Небето навън бе светлосиньо, огряно от лъчите на зимното слънце. До свечеряване, може би. Куин се обърни отново към бара и прекара върха на пръста по бузата си.

— С белег от нож? Доминик Орсини?

Барманът кимна.

— Можете ли да ми кажете как мога да стигна до къщата му?

За втори път барманът погледна настойчиво към картоиграчите за помощ. Този път тя дойде. Един от тях, облечен, за разлика от останалите, в официален костюм, вдигна очи от картите и продума.

— Мосю Орсини отсъства днес, мосю. Ще се върне утре. Ако изчакате, ще се срещнете с него.

— Благодаря, приятелю. Много любезно от твоя страна. — След това се обърна към бармана и попита: — Мога ли да наема стая за през нощта?

Мъжът само кимна. Десет минути по-късно Куин получи стаята си и бе въведен в нея от жената на съдържателя, която отново избягваше да го погледне в очите. Когато тя излезе, Куин огледа стаята. Тя гледаше назад към двор, обграден от опрени един в друг навеси без врати. Дюшекът на леглото бе тънък, напълнен с кокосови влакна, степали се в буци, но бе достатъчен за целта. С джобното си ножче той откърти две от дъските на пода под леглото и скри едно от нещата, които носеше в чантата си. Останалата част той остави да бъде претършувана. Затвори чантата, сложи я върху леглото, откъсна косъм от главата си и го залепи със слюнка върху ципа.

Върна се в бара за обяд и здравата похапна — козе сирене, пресен хляб с препечена кора, домашни банички със свинско и сочни маслини напръскани с вино. След това направи една обиколка из селцето. Знаеше, че е в безопасност до залез слънце. Домакините му бяха получили и разбрали нарежданията.

В селото нямаше какво толкова да се гледа. По улиците нямаше хора, които да го поздравяват. Видя как чифт отрудени женски ръце припряно дръпнаха назад едно малко детенце зад входната врата. Тракторът бе разположен напряко на главната улица, така че големите му задни колела почти стигаха до уличката, от която бе изкаран, оставяйки междина от около метър. Предницата му сочеше към един дървен хамбар.

Към пет вечерта времето застудя. Куин се върна в бара, в чиято камина жизнерадостно пращеше огън от пънчета маслиново дърво. Отиде в стаята си, за да вземе книга за четене и остана доволен, като видя, че чантата е била претърсвана, без да е взето нищо, и че дъските на пода под леглото не са пипани.

Два часа в бара той прекара в четене, без да свали шапката си дори за секунда. Сетне отново хапна — вкусно рагу от свинско, боб и планински билки, както и леща, хляб, ябълков сладкиш и кафе. Вместо вино пи вода. В девет се оттегли в стаята си. Час по-късно и последната светлинка в селото бе угасена. В бара тази вечер никой не гледаше телевизия — той се славеше с притежанието на един от всичко три телевизора в селото. Нямаше и картоиграчи. В десет всичко се потопи в тъмнина с изключение на електрическата крушка в стаята на Куин.

Тя бе слаба, без абажур и висеше на един прашен шнур от тавана в средата на стаята. Единственото що-годе осветено място бе точно под нея, където на един висок стол седеше фигурата с широкополата шапка и се бе унесла в четене.

В един и половина луната изгря иззад хребета на Оспедале, изкачи се по небосклона и след половин час окъпа Кастелбланк в зловеща бяла светлина. Мършавата фигура безшумно се движеше по неясно осветената улица с увереността на човек, който знае точно къде отива. Тя се плъзна надолу по две тесни улички и влезе в лабиринта от хамбари и дворчета зад кръчмата.

Без да вдига шум, сянката се покатери върху каруца със сено, спряна в едно от дворчетата и скочи оттам върху близката стена. Фигурата без никакво усилие побягна по върха на стената и прескочи друга тясна уличка, за да се приземи чевръсто на покрива на хамбара, който бе точно срещу прозореца на Куин.

Пердетата бяха спуснати само наполовина. Дори и да бяха напълно спуснати, те нямаше да закрият целия прозорец. През междината от половин метър, Оставена между пердетата, лесно можеше да се види как Куин чете книга в скута си с леко Наведена напред глава, за да може да вижда текста в оскъдната светлина. Над перваза на прозореца се виждаха също и неговите рамене, облечени в червената пепитена риза, както и бялата каубойска шапка върху главата му.

Младежът върху покрива се ухили — такава глупост, проявена от човека срещу него, щеше да му спести труда да се качва и влиза през прозореца на спалнята, за да извърши това, за което бе дошъл. Той свали лупарата от рамото си, освободи предпазителя и се прицели. На десетина метра пред него главата с шапката изпълваше пространството над двете цеви. Спусъците бяха вързани заедно, за да може да се стреля и с двете цеви едновременно.

Гърмежът бе толкова оглушителен, че със сигурност разбуди цялото село, но никъде не светна лампа. Тежките и едри сачми от двете цеви просто изпариха стъклата на прозореца и накъсаха на парченца тънките памучни пердета. Зад тях главата на седящия човек сякаш експлодира. Стрелецът видя как въздушната вълна отнесе каубойската шапка, черепът се пръсна и фонтани ярко червена кръв се пръснаха от него във всички посоки. Обезглавен, трупът в червената пепитена риза се килна встрани и се строполи на пода, като изчезна от погледа му.

Удовлетворен, младият братовчед от рода на Орсини, който току-що бе извоювал мястото си равноправен член във фамилията, изтича обратно по покрива, по стената, скочи в каруцата със сено, оттам на земята и се шмугна в уличката, от която бе дошъл. Без да бърза, спокойно и тържествуващо, младежът вървеше през селото. Не след дълго той стигна до една къща, разположена на самия му край, където човекът, когото той боготвореше, го очакваше. Той нито видя, нито чу безмълвния висок мъж, който се отлепи от тъмния вход на една врата и го последва.

Пораженията в стаята над бара щяха по-късно да бъдат почистени от жената на съдържателя. Дюшекът бе направо за изхвърляне — срязан от край до край, еластичният пълнеж от кокосови Влакна натъпкан в пепитената риза, за да се получат ръце и тяло, което да стои без чужда помощ на стола. Тя щеше да открие дълги отрязъци от безцветна самозалепваща се лента, които бяха държали чучелото в изправено положение, както и останки от каубойската шапка и книгата.

Тя щеше да събира парче по парче това, което бе останало от главата на пластмасовия манекен от магазина за мъжка мода, чийто продавач Куин бе склонил да открадне от склада и да му я продаде. От двата презерватива, напълнени с кетчуп от ресторанта на ферибота, които бяха висели вътре в главата на чучелото, тя нямаше да открие никакви следи, само червени пръски по цялата стая, които лесно щяха да се премахнат с влажен парцал. Собственикът щеше да се чуди как така не е открил пластмасовата глава, когато бе претършувал багажа на американеца. По-късно той щеше да открие разкованите дъски под леглото, където Куин я бе скрил веднага след пристигането си.

Накрая той щеше да покаже на ядосания мъж в тъмния костюм, който предния следобед бе играл на карти в бара, изоставените украсени каубойски ботуши, дънките, якето от еленова кожа с ресни и щеше да информира местния главатар, че американецът сега трябва да е облечен в другия си комплект дрехи: тъмни панталони, черно яке с цип, поло и високи ботуши с гумена подметка. Всички те щяха да надзъртат в платнената чанта и да видят, че е празна. Това щеше да стане един час преди зазоряване.

Когато момчето стигна до къщата, която търсеше, той леко почука на вратата. Куин се шмугна в тъмния вход на една врата, четиридесет метра зад него. Някой явно бе заповядал на момчето да влезе, тъй като то вдигна резето на вратата и прекрачи вътре. Когато вратата се затвори, Куин се приближи, заобиколи къщата и намери един прозорец със спуснати кепенци, между чиито дъски имаше малка цепнатина, достатъчна, за да се наблюдава вътре в стаята.

Доминик Орсини седеше на груба дървена маса и с остър като бръснач нож режеше на парченца дебел салам. Младежът с лупарата застана пред него. Те разговаряха на корсикански език, който няма нищо общо с френския и затова тяхната реч бе неразбираема за Куин. Момчето описваше събитията от последните тридесет минути. Орсини на няколко пъти кимна.

Щом младежът свърши, Орсини стана, заобиколи масата и го прегърна. Момчето грейна от гордост. Когато Орсини се обърна, на светлината на лампата ясно се видя сивосинкавият белег на едната му буза, който се спускаше от скулата и стигаше до челюстта му, Той извади пачка банкноти от джоба си. Момчето поклати глава и запротестира. Орсини натъпка банкнотите в предния му джоб, потупа го по гърба и го пусна да си ходи. Момчето излезе от стаята и изчезна.

За Куин щеше да бъде лесно да очисти корсиканския убиец, но той го искаше жив, отзад в колата си и в една от килиите на полицейския участък в Аячо преди изгрев слънце. Той бе забелязал мощния мотоциклет в склада за дървени трупи до къщата.

Тридесет минути по-късно, в тъмната сянка, хвърляна от дървения хамбар и паркирания трактор, Куин чу рева на запаления двигател. Орсини бавно излезе на площада от една странична уличка и пое по пътя, водещ извън селото. Между задната част на трактора и стената на близката къща имаше достатъчно място, за да може той да мине. Мотоциклетистът премина през едно ярко осветено от луната петно. Куин пристъпи на светлото, прицели се и стреля веднъж. Предната гума на мотоциклета се пръсна, машината се завъртя силно и загуби управление. Тя падна на една страна, изхвърли ездачи и след като се завъртя, спря.

Инерцията на собственото му тяло бе запокитила и блъснала Орсини в едната страна на трактора, но той се съвзе и скочи на крака със забележителна скорост. На десет метра от него стоеше Куин с насочен в гърдите му „Смит енд Уесън“. Орсини дишаше тежко, изпитваше болка и подпираше с ръка единия си крак, като едновременно с това се облягаше на голямото задно колело на трактора. Куин виждаше святкащите черни очи, тъмната набола брада по лицето му. Бавно Орсини вдигна ръце.

— Орсини — каза тихо Куин. — Je m’appelle Quinn. Je voux te parler.13

Реакцията на Орсини бе да разтрие ударения си крак, като пъшкаше от болка и пресегна с лявата си ръка надолу към коляното. Той бе опитен. Лявата му ръка започна бавно да масажира коляното, като успя да отвлече вниманието на Куин за секунда. Много по-бърза бе дясната му ръка, с която той в същия миг замахна и изстреля нож от ръкава си. Куин зърна проблясъка на стоманеното острие в лунната светлина и скочи встрани. Острието мина покрай гърлото му, закачи рамото на коженото му яке и се заби дълбоко в дъските на хамбара зад него.

Само секунда му бе необходима, за да хване костената дръжка, да извади ножа от дървото и освободи якето си. Но тя бе достатъчна за Орсини. Той бе вече зад трактора и търчеше като хрътка надолу по уличката зад машината. Но ранена хрътка.

Ако Орсини не се бе ударил при падането си от мотоциклета, Куин щеше да го изпусне. Колкото и в добра форма да бе американецът, щом един корсиканец хване маките, малцина са тези, които могат да се мерят с него. Високите до кръста жилави клонки на пирена се увиват около тялото и дърпат дрехите като хиляди пръсти. Усещането напомня бягане във вода. След първите двеста метра силите се стопяват, краката сякаш се изпълват с олово. Ако човек легне на земята някъде из това море от маки, той просто изчезва и не може да бъде забелязан дори от пет метра.

Но Орсини бе по-бавен. Имаше си и друг неприятел — луната. Куин видя сянката му да стига края на уличката, където свършваха последните къщи на селото и след това да навлиза в пирена по склона на планината. Куин се спусна след него надолу по уличката, която се превърна в обикновена пътека и навлезе в маките. Той чуваше пред себе си свистенето на клонки и се ръководеше по него.

След малко успя отново да зърне главата на Орсини на двадесетина метра пред себе си да се движи по склона на планината, но все по-нагоре и по-нагоре. След стотина метра тя изчезна и шумоленето спря. Орсини бе легнал на земята. Куин спря и направи същото. Да продължава напред при положение, че луната грее в гърба му, би било равносилно на лудост.

На времето той беше преследвал, както и други бяха преследвал него в тъмнината на нощта. В непроходимите гори край Меконг, през гъстата джунгла на север от Ке Сан, високо в планината, воден от местни водачи. Всички местни жители се чувстват в свои води, когато са на собствена територия — виетнамците в тяхната джунгла, бушмените от Калахари в пустинята си. Орсини също си бе у дома, там където се бе родил и израснал. Удареното коляно го забавяше, нямаше го и ножът, но почти сигурно бе, че носеше пистолет. А Куин го искаше жив. Така двамата лежаха свити в пирена и се вслушваха в звуците на нощта, опитвайки се да доловят онзи шум — не от цикада, зайче или птица, пърхаща с крила — а който можеше да идва единствено от човек. Куин погледна към луната — оставаше един час до залез. След това той нямаше да вижда нищо чак до изгрев слънце, когато от селото, на половин километър оттук щяха да се притекат на помощ на корсиканеца.

Цели четиридесет и пет минути от този един час никой от тях не помръдна. Всеки се ослушваше да чуе другия пръв. Когато Куин чу стърженето, той позна, че това бе звук на метал, ударен в камък. В опита си да облекчи болката в коляното Орсини без да иска бе чукнал пистолета си в скалата. Наблизо имаше само една скала — на петдесет ярда вдясно от него — и Орсини се криеше зад нея. Куин започна бавно да пълзи по земята между пирена. Не към скалата — това щеше да бъде равносилно на куршум в лицето — а към една голяма туфа пирен на десетина метра пред нея.

В задния си джоб той все още носеше останалата част от рибарското влакно, което бе използвал в Олденбург, за да провеси магнетофончето през клоните на дървото. Той завърза единия му край около туфата пирен, на половин метър над земята, и се върна пълзешком на мястото, откъдето беше тръгнал, като същевременно отпускаше по малко от влакното. Когато се увери, че е на безопасно разстояние, започна лекичко да го подръпва.

Храстът се заклати и зашумоля. Той спря и остави звукът да стигне до слухтящите уши. Отново подръпна. Сетне пак. След малко чу как Орсини започна да пълзи.

На пет метра от храста корсиканецът се изправи на колена. Куин видя тила му и дръпна силно за последен път. Туфата се разлюля. Орсини вдигна пистолета с двете си ръце и заби седем куршума един след друг в земята около основата на храста. Когато свърши, Куин се бе изправил зад него с насочен в гърба му „Смит енд Уесън“.

След като екотът от последните изстрели заглъхна надолу по склона, корсиканецът усети, че нещо не е наред. Бавно се обърна и видя Куин.

— Орсини…

Щеше да му каже: „Искам просто да говоря с теб“. Всеки в положението на Орсини трябва да беше луд, ако се опиташе да го направи. Или отчаян до смърт. Или убеден, че ще умре, ако не го стори. Той се завъртя и изстреля последния си куршум. Беше безнадеждно. Изстрелът отиде в небето, тъй като половин секунда преди той да гръмне, Куин направи същото. Нямаше друг избор. Куршумът удари корсиканеца право в гърдите и го отхвърли назад в маките с обърнато нагоре лице.

Изстрелът не бе попаднал в сърцето, но раната бе лоша. Куин нямаше достатъчно време, за да прицели в рамото му, а и разстоянието бе твърде късо за по-леки рани. Орсини лежеше по гръб, втренчил поглед в американеца над себе си. Гръдният му кош се изпълваше с кръв, която с бълбукащ звук извираше от простреляните му дробове и се качваше нагоре към гърлото.

— Те ти казаха, че съм дошъл да те убия, нали? — каза Куин. Корсиканецът кимна бавно.

— Излъгали са те. Той те е излъгал. А сега за дрехите на момчето. Дойдох за името му. Дебелака. Организаторът. Вече нищо не му дължиш. Никакви клетви не важат. Кой е той?

Дали в последните мигове от своя живот Доминик Орсини остана верен на обета си за мълчание или това бе кръвта, изпълваща гърлото му, Куин никога нямаше да узнае. Мъжът, легнал по гръб на земята, отвори уста в нещо, което можеше да бъде както усилие за отговор, така и презрителна усмивка. Вместо това той се закашля тихо, поток ярко червена кървава пяна изпълни устата му и потече надолу по гърдите. Куин чу онзи звук, който бе чувал много пъти преди и който му бе до болка познат — тихото хъхрене на дробове, които изпускат дъх за последен път. Главата на Орсини клюмна встрани и Куин видя как угасна студеният блясък в черните очи.

Когато закрачи надолу по уличката към централния площад, в селцето продължаваше да е тихо и тъмно. Те трябва да са чули гърмежа на пушката, единичния изстрел на пистолета на главната улица и канонадата горе в планината. Но ако нарежданията бяха да не се показват навън, те ги спазваха стриктно. Все пак някой — вероятно младежът — бе проявил любопитство. Той може би беше видял катурнатия мотоциклет до трактора и си бе помислил за най-лошото. Каквото и да бе то, той чакаше в засада.

Куин се качи в Опела на централния площад. Никой не беше го докосвал и с пръст. Той здраво притегна ремъците около себе си, обърна колата с лице към улицата и настъпи яко газта. Когато налетя върху страничната стена на дървения хамбар, току-пред колелата на трактора, старите дъски се разцепиха и разхвърчаха. Със силен удар той си проправи път през няколкото бали сено вътре в хамбара и направи на трески другата дървена стена, като премина с Асконата през нея и я срути до основи.

Когато колата изскочи от хамбара, едрите сачми уцелиха задната й част. Пълният заряд направи на решето багажника, но не успя да засегне резервоара. Куин подкара бясно надолу по улицата под дъжд от падащи изпотрошени дъски и снопове хвърчаща слама, овладя волана и пое надолу по пътя за Ороне и Карбини. Беше малко преди четири сутринта. Оставаха му три часа път до летището в Аячо.

Във Вашингтон, шест часови пояса на запад, наближаваше десет вечерта. Министрите от Кабинета, които Одел бе извикал, за да повъртят на шиш професионалните експерти с неудобни въпроси, не бяха в добро разположение на духа.

— Какво искате да кажете със „засега не е отбелязан напредък“? — поиска да узнае вицепрезидентът. — Измина вече цял месец откакто ви предоставихме неограничени ресурси, всичкия необходим персонал, който поискахте, както и сътрудничеството и помощта на колегите от Европа. Какво става тук?

Въпросът му бе отправен към директора на ФБР, Дон Едмъндс, който седеше до заместник директора Филип Кели (Отдел за криминални разследвания) и Лий Алегзандър от ЦРУ, който бе довел със себе си Дейвид Вайнтрауб. Едмъндс се закашля, хвърли един поглед към Кели и кимна.

— Господа, постигнахме доста голям напредък в сравнение с положението, в което се намирахме преди тридесет дни — каза Кели отбранително. — Хората на Скотланд Ярд в момента дори правят оглед на къщата, в която сега знаем, че Саймън Кормак е бил държан в плен. Вече са готови и първите резултати от този оглед — разполагаме с куп съдебно-медицински доказателства, включително и два комплекта отпечатъци от пръсти, които сега в момента се идентифицират.

— По какъв начин са успели да открият къщата — попита Джим Доналдсън от Държавния департамент.

Филип Кели се зачете в бележките си.

— Куин се обадил от Париж и им казал — отговори Вайнтрауб.

— Браво — каза Одел саркастично. — Какви други новини има от Куин?

— Той, изглежда, се е проявил доста активно в няколко части на Европа — дипломатично отвърна Кели. — Всеки момент очакваме изчерпателен доклад за него.

— Какво имате предвид под „се е проявил“? — попита Бил Уолтърс, министърът на правосъдието.

— Може да си имаме проблеми с Куин — каза Кели.

— Винаги си имаме проблеми с мистър Куин — забеляза Мортън Станърд, министърът на отбраната. — Какъв е последният?

— Може би знаете, че моят колега Кевин Браун отдавна храни подозрения, че от самото начало Куин е много по-вътре в нещата, отколкото изглежда на пръв поглед. Възможно е дори на даден етап да е бил и съучастник. Сега са получени доказателства, които могат да потвърдят тази теория.

— Какви са доказателствата? — попита Одел.

— Ами след като бе освободен по нареждане на тази Комисия, за да проведе свое собствено разследване с цел откриване самоличността на похитителите, Той е бил забелязан на няколко места в Европа, след което е изчезнал. В Холандия е бил хванат на местопрестъплението за убийство, след което е бил освободен от холандската полиция поради липса на доказателства…

— Бил е освободен — каза спокойно Вайнтрауб, — защото е доказал, че по време на извършване на престъплението е бил на друго място, далеч оттам.

— Да, но убитият е бил бивш наемник в Конго, чиито отпечатъци сега са открити в къщата, където бе затворен Саймън Кормак — каза Кели. — Ние смятаме това за подозрително.

— Нещо друго за Куин? — попита Хюбърт Рийд, министърът на финансите.

— Да, сър. Току-що белгийската полиция ни съобщи, че са открили тяло с куршум в главата, което е било скрито на върха на едно виенско колело. Време на смъртта — преди три седмици. Една двойка, отговаряща на описанието на Куин и агент Самървил, са искали да научат местонахождението на убития и са попитали за това неговия работодател. Това е станало по същото време, когато търсеното от тях лице е изчезнало.

— След това в Париж е бил застрелян на улицата друг наемник. Шофьор на такси е съобщил, че в същото време от местопрестъплението с помощта на неговото такси са избягали мъж и жена, американци, отговарящи на същото описание.

— Превъзходно — каза Станърд. — Чудесно. Ние го пускаме да извършва разследване, а той сее след себе си труп след труп из цяла северна Европа. Ние имаме, или поне имахме съюзници там.

— Три трупа в три държави — отбеляза Доналдсън. — Нещо друго, което трябва да знаем?

— Един немски бизнесмен, възстановяващ се след операция във военната болница в Бремен твърди, че бил ранен от Куин — каза Кели.

— Какво му е сторил? — попита Уолтърс.

Кели му каза.

— Господи, този човек е маниак — възкликна Станърд.

— Добре, знаем вече какво е свършил Куин — каза Одел. — Той е очистил бандата, преди те да проговорят. Или може би първо ги принуждава да му кажат всичко. А какво е свършило ФБР?

— Господа — каза Кели. — Мистър Браун разследва най-сигурната нишка, която имаме — диамантите. Всеки един търговец на диаманти в Европа и Израел, да не говорим тук в Щатите, следи за появяването на тези скъпоценни камъни. Въпреки че те са малки по размер, ние сме сигурни, че в момента, в който се появят на пазара, ние ще пипнем продавача.

— По дяволите, Кели, те вече се появиха — извика Одел. С жест, изпълнен с драматизъм, той вдигна една платнена чанта от пода до краката си и изсипа съдържанието й върху съвещателната маса. Поток от скъпоценни камъни затракаха по нея и се пръснаха по махагоновата й повърхност. Всички онемяха от изненада. — Преди два дни са били изпратени по пощата до посланик Феъруедър в Лондон. Почеркът е идентифициран — на Куин е. Какво става там сега, по дяволите? Искам да докарате Куин обратно тук, във Вашингтон, за да ни каже какво се е случило със Саймън Кормак, кой го е извършил и защо. Изглежда той е единственият, който знае нещо. Прав съм, нали, господа?

Имаше единодушно кимане с глава от останалите министри от Кабинета.

— Точно така, господин вицепрезидент — каза Кели. — Но… може да имаме малко затруднение.

— И какво е то? — попита Рийд язвително.

— Той отново е изчезнал — отвърна Кели. — Ние знаем, че е бил в Париж, знаем, че е наел един Опел в Холандия. Ще помолим френската полиция да проследят Опела, ще организираме наблюдение на всички входно-изходни пунктове в цяла Европа. Или колата му, или паспортът му ще се появят някъде в близките двадесет и четири часа. След това ще го екстрадираме тук.

— Защо не можете да отзовете агент Самървил? — попита Одел подозрително. — Тя нали е с него, за да го наблюдава отблизо.

Кели се покашля предпазливо.

— И тук също имаме малък проблем, сър…

— Да не би и нея да сте изгубили? — попита Станърд в изумление.

— Европа е голяма, сър. Контактите с нея, изглежда, са временно прекъснати. Френските колеги потвърдиха, че днес сутринта тя е излетяла от Париж за южна Испания. Куин има къща там. Испанската полиция извърши проверка, но тя не се е появявала там. Вероятно е в някой хотел, които между впрочем също се проверяват.

— Слушайте сега — каза Одел. — Намирате Куин, хващате го за задника и го водите тук. Също и агент Самървил. Искаме да говорим с мис Самървил.

Участниците в срещата се разотидоха.

— И ние искаме — изръмжа Кели, като придружаваше своя директор, далеч не в приятно настроение, до тяхната лимузина.

Куин измина последните двадесетина километра от Кауро до крайбрежната равнина в потиснато настроение. Той съзнаваше, че със смъртта на Орсини следата бе прекъсната и загубена завинаги. В бандата имаше четирима души. Вече всички са мъртви. Дебелакът, който и да е той, и хората зад него, ако въобще има такива, които са финансирали всичко това, никога няма да бъдат открити. Какво в действителност се е случило с единствения син на президента, защо, как и кой го е извършил, ще остане неразгадано от историята, както убийството на Кенеди и гибелта на „Мари Селест“. Ще бъде съставен официален доклад за приключване на случая и ще останат единствено теориите, мъчейки се да обяснят неизяснените неща… до безкрай.

На югоизток от летището в Аячо, там, където пътят от планината се влива в крайбрежната магистрала, Куин пресече река Прунели, сега придошла от зимните дъждове, спускащи се от планината към морето. „Смит енд Уесън“-ът му бе послужил добре в Олденбург и Кастелбланк, но сега той не можеше да чака ферибота и трябваше да вземе самолет. Без багаж. Той се сбогува с оръжието си и запокити пистолета на ФБР далеч навътре в реката, като създаде още едно главоболие на бюрократите в Хувър Билдинг. Сетне измина останалите десетина километра до летището.

То представляваше ниска и широка съвременна постройка, разделена на две части, свързани с тунел, които бяха определени за пристигащите и заминаващите полети. Той паркира Опела на паркинга и влезе в терминала за заминаващи. Току-що отваряха. Полувдясно, непосредствено след щанда за вестници, той намери бюрото за информация и попита за първия полет за чужбина. В следващите два часа нямаше полети за Франция, но имаше по-добра възможност. В девет часа сутринта в понеделник, вторник и неделя имаше директен полет на Еър Франс за Лондон.

Той така или иначе щеше да отиде там, за да докладва всички подробности на Кевин Браун и Найджъл Крамър. Смяташе, че Скотланд Ярд имат същото право, както и ФБР, да научат какво точно се бе случило през октомври и ноември. Едната част от събитията се бяха развили в Англия, останалата част — в Европа. Той си купи еднопосочен билет до Хийтроу и попита за телефонна кабина. Те бяха наредени в редица зад информационното бюро. Нямаше дребни и отиде да развали една банкнота на щанда за вестници. Току-що бе ударило седем — до полета оставаха два часа.

След като развали банкнотата, той се върна при телефоните, като пропусна да забележи английския бизнесмен, който влезе в терминала от предверието на входа. Мъжът също като че ли не забелязваше Куин. Той изчетка няколко капки дъжд от раменете на своя елегантен тъмен костюм с жилетка, преметна през ръка тъмносивото си палто от „Кромби“, закачи все още затворения си чадър на лакътя на същата ръка и отиде да разглежда списанията. След няколко минути купи едно от тях, огледа се и избра една от осемте кръгли пейки, разположени около осемте колони, крепящи покрива.

От мястото, което избра, той виждаше добре главния вход, гишето за прием на пътници, редицата от телефонни кабини и портала, водещ към чакалнята за заминаващи. Мъжът кръстоса краката си, обути в елегантен панталон, и започна да чете списанието.

Куин провери телефонния указател и се обади първо на компанията за коли под наем. Агентът бе подранил и се постара да му влезе в положението.

— Разбира се, мосю. На летището? Ключовете са под изтривалката на шофьора? Можем да я вземем оттам. Сега за плащането… Между другото, каква марка е колата?

— Опел Аскона — каза Куин. От другия край на телефонната линия настъпи несигурно мълчание.

— Мосю, ние нямаме Опел Аскона. Сигурен ли сте, че сте я наели от нас?

— Разбира се, но не тук, в Аячо.

— А-а, може би сте отишли в нашия клон в Бастия? Или Калви?

— Не, в Арнхем.

Сега вече човекът бе напълно объркан.

— Къде се намира Арнхем, мосю?

— В Холандия — отвърна Куин.

В този момент мъжът се предаде.

— Как, по дяволите, мога да върна Опел с Холандска регистрация от летището в Аячо обратно в Холандия?

— Бихте могли да го карате — каза убедително Куин. — Ще бъде наред, след като се постегне.

Настъпи дълга пауза.

— „Постегне“? Какво му има?

— Ами-и, предницата мина през един хамбар, а багажникът получи десетина дупки от куршуми.

— Кой ще плаща всичко това? — с изнемощял глас изшептя агентът.

— Просто пратете сметката на американския посланик в Париж — каза Куин, след което постави обратно слушалката. Това бе най-доброто, което можеше да стори.

Той се обади в бара в Естепона и говори с Рони, който му даде телефонния номер на вилата в планината, където Бърни и Артър наглеждаха Сам, като внимателно избягваха да играят с нея на покер. Той позвъни на новия номер и Артър я извика на телефона.

— Куин, скъпи, добре ли си? — гласът й се чуваше слабо, но ясно.

— Да. Слушай, мила, всичко свърши. Можеш да вземеш самолет от Малага до Мадрид и да продължиш за Вашингтон. Те ще искат да говорят с теб. Вероятно и от онази префърцунена комисия ще искат да чуят тази история. Ще бъдеш в безопасност. Кажи им това: Орсини умря, без да проговори. И думичка не каза. Сега вече никой не може да открие самоличността на дебелака, за когото Зак спомена, или на тези, които са зад него. Трябва да тръгвам. Засега довиждане.

Той затвори, прекъсвайки потока от нейни въпроси.

Като се движеше безшумно по своята космическа орбита, един спътник на Агенцията за национална сигурност чу този телефонен разговор, заедно с милиони други същата сутрин и предаде думите на компютрите долу във Форт Мийд. Мина известно време, докато те бъдат обработени, след това следваше да се прецени каква част от тях да се запази и каква да се изреже, но думата „Куин“, която Сам бе произнесла, накара компютрите да запишат това съобщение. То бе проучено в ранния следобед и препратено в Ленгли.

Когато пътниците за Лондон бяха повикани, един камион спря под козирката на сградата за заминаващи. Четиримата мъже, които слязоха и преминаха през входната врата, не приличаха на пътници за Лондон, но това не направи впечатление никому. Освен на елегантно облечения бизнесмен. Той вдигна очи, сгъна списанието и се изправи. Палтото му бе преметнато през едната ръка, в другата държеше чадъра си. Започна да ги наблюдава.

Предводителят на четиримата, в черен костюм и разкопчана риза, предната вечер бе играл на карти в един бар в Кастелбланк.

Останалите трима носеха сини ризи и панталони и приличаха на хора, които са работили в лозя и маслинени горички. Ризите бяха износени в долната си част — подробност, която не убягна на бизнесмена. Те огледаха насъбралото се множество, не обърнаха капка внимание на бизнесмена и започнаха да наблюдават останалите пътници, които един по един се изнизваха през вратата за заминаващи полети. Куин не се виждаше, защото се бе отбил до мъжката тоалетна. От радиоуредбата се чу последното повикване за пътниците, пътуващи за Лондон. В този момент Куин се появи.

Той зави рязко вляво към вратата за заминаващи и извади билета от джоба на блузата си, без да забележи четиримата от Кастелбланк. Те се насочиха към гърба му. В залата се появи един носач, който буташе по пода дълга редица от свързани една с друга колички с багаж.

Бизнесменът отиде до носача и го избута. Спря, за да изчака удобния момент и даде силен тласък на колоната от колички. Тя набра скорост и инерция по гладкия мраморен под и се насочи към четиримата вървящи мъжаги. Един от тях навреме видя опасността, хвърли се настрани, спъна се и се просна с цял ръст на земята. Колоната удари втория мъж в таза, повали го на пода и след това се раздели на няколко части, които тръгнаха с дрънчене в три различни посоки. На водача с черния костюм му се паднаха осем колички, които го натресоха в диафрагмата и го свиха на две. Четвъртият мъж му се притече на помощ. Те бързо се окопитиха, събраха се отново, за да видят само как гърбът на Куин изчезва в чакалнята за заминаващи.

Четиримата мъжаги от селото се втурнаха към стъклената врата. Стюардесата на летището им отправи професионалната си усмивка и ги подсети, че е свършило времето за прочувствени раздели, тъй като и последното повикване за полета е приключило. През стъклото те видяха високия американец да преминава през паспортната проверка и да излиза навън на асфалтовата площадка. Една ръка учтиво ги измести встрани.

— Ако обичате, господа каза бизнесменът, като същевременно се промуши между тях.

По време на полета той седеше в секцията за пушачи, десет реда зад Куин, закуси с портокалов сок и кафе и изпуши две цигари Филтър Кингс през сребърно цигаре. И той, като Куин, нямаше багаж. В Хийтроу, по време на паспортната проверка, от Куин го деляха четирима пътника, а когато пресякоха митническата зона, където другите чакаха за багажа, бе на пет крачки зад него. Той видя как Куин изчаква реда си и се качва на едно такси, сетне кимна на една черна дълга кола от другата страна на улицата. Качи се в движение и когато влязоха в тунела, водещ от летището към магистрала М-4 и Лондон, лимузината се намираше на три коли зад таксито на Куин.

Когато Филип Кели каза, че ще помоли английските си колеги от сутринта да започнат да следят по всички гранични пунктове за появата на паспорта на Куин, той бе имал предвид вашингтонска сутрин. Поради часовата разлика англичаните получиха молбата в 11 сутринта лондонско време. Половин час по-късно един служител занесе съобщението за издирване на Куин на колегата си от гишето за паспортна проверка в Хийтроу, който половин час по-рано бе видял Куин да минава пред него. Дежурният служител помоли да бъде заместен и отиде да докладва на началниците си.

Двама офицери от Специалния отдел, които дежуряха на имиграционното бюро, попитаха работещите в митническата зона. Един от митничарите от „зеления канал“ си спомни за висок американец, когото бе спрял за малко, тъй като онзи не носел никакъв багаж. Когато му показаха снимка, той го позна.

Регулировчиците, които разпределяха отвън върволицата от таксита, за да избегнат големи струпвания от чакащи пътници, сториха същото. Те, обаче, не бяха забелязали номера на таксито, което той бе наел.

Таксиметровите шофьори понякога са източници на жизнено важна информация за полицията и тъй като спадат към групата на примерните граждани, спазващи закона, с изключение на случаите, когато се разсейват и пропускат да впишат някой и друг припечелен грош в данъчните си декларации (което не влиза в работата на столичната полиция), отношенията между тях и полицията бяха добри и си оставаха такива. Освен това таксиметровите шофьори, които обслужваха доходоносните маршрути от Хийтроу, извършваха това съгласно строга и ревностно защитавана система на ротация. Отмина още един час, докато проследят и открият шофьора, возил Куин. Той, както и останалите преди него, го разпозна на снимката.

— Да — каза той. — Закарах го до хотел „Блекуудс“ в Марилбоун.

Всъщност в един без двадесет той бе оставил Куин пред стъпалата, водещи към хотела. Никой от двамата не бе забелязал черната лимузина, която спря зад тях. Куин се разплати с шофьора и се изкачи по стълбите. В този момент до него се лепна един лондонски бизнесмен в тъмен костюм. Стигнаха до въртящите се врати по едно и също време. Въпросът сега бе кой да мине пръв. Куин присви очи, когато забеляза човека до себе си. Бизнесменът то изпревари.

— А, не бяхте ли в самолета от Корсика тази сутрин? И аз бях в него, дявол да го вземе. Светът е малък, а? След вас, скъпи друже.

Той направи жест Куин да мине пред него. От капачето на чадъра се бе показало голо острие. Куин почти не усети лекото ужилване от иглата, когато тя влезе в прасеца на левия му крак. Тя остана там половин секунда и бе изтеглена. След миг той бе вътре във въртящите се врати. Когато стигна средата, те се затвориха с трясък зад него. Той бе хванат като в капан между портала и фоайето. Стоя затворен там само пет секунди. След като излезе, имаше чувството, че му се вие леко свят. Явно от топлината.

Англичанинът бе до него, като не преставаше да бърбори.

— Проклети врати. Никога няма да свикна с тях. Кажете, приятелю, добре ли сте?

Пред очите на Куин сякаш падна мъгла и той залитна. Към тях със загрижено лице се приближи един униформен портиер.

— Зле ли ви е, сър?

С изискан финес бизнесменът пое енергично нещата в ръцете си. Наведе се към портиера, като държеше Куин под мишницата с учудваща лекота и пъхна една банкнота от десет лири в ръката му.

— Страхувам се, че е малко попрекалил със сутрешното си мартини. Като прибавим към това и часовата разлика след полета. Вижте, колата ми е отвън… ако бъдете така добър… Хайде, Клайв, позволи ми да те откарам у дома, синко…

Куин се опита да се възпротиви, но крайниците му сякаш бяха направени от тесто. Портиерът знаеше задълженията си към хотела, както знаеше да различава и истинските джентълмени, когато му се отдадеше случай да срещне такива. Истинският джентълмен хвана Куин от едната страна, портиерът — от другата. Те го пренесоха през вратата за багаж, която не се въртеше и го свлякоха надолу по трите стъпала до тротоара. Там двама от колегите на истинския джентълмен излязоха от колата и помогнаха на Куин да седне на задната седалка. Бизнесменът кимна с благодарност на портиера, който се обърна, за да обслужи други пристигащи гости. Лимузината се отлепи от тротоара.

В този момент иззад ъгъла на Бландфорд Стрийт се появиха две полицейски коли, които се насочиха към хотела. Куин се облегна на тапицирана седалка. Мозъкът му все още работеше, но тялото му беше безпомощно, а езикът — една влажна буца. След това отнейде придойдоха тъмни вълни, черен мрак го погълна и той изгуби съзнание.