Парламентьорът

14.

— Вече е потвърдено, че саудитският празник в чест на Диамантения юбилей от основаването на кралството ще бъде на седемнадесети април — съобщи полковник Истърхаус на групата от Аламо следващата сутрин.

Те се бяха разположили в просторния кабинет на Сайръс Милър, на последния етаж на небостъргача Пан-Глоубъл в центъра на Хюстън.

— Предсрочно е завършен стадионът, струващ половин милиард долара, който е изцяло покрит с купол от синтетична материя с ширина двеста метра. Втората половина от милиарда, отделен за тази проява на самовъзхвала, ще бъде похарчен за храна, бижута, дарове, гостоприемство, луксозни хотели и вили за държавните мъже от целия свят, както и за самото представление. Седем дни преди истинското представление и преди очакваните петдесет хиляди гости от чужбина да са пристигнали, ще има генерална репетиция. Кулминацията на това представление с продължителност цели четири часа ще бъде щурмуването на старата крепост Мусмак, на която ще бъде направено точно копие с истинските й размери и вид, както е изглеждала през 1902 година. Конструкцията ще бъде изградена от най-опитните декоратори и монтажници на Холивуд. „Защитниците“ ще бъдат подбрани от кралската гвардия и ще носят турските одежди от онова време. Атакуващият отряд ще бъде съставен от петдесет млади принца на династията, всичките на коне, и ще бъдат предвождани от един младеж, роднина на краля, който прилича на шейх Абдул Азис от 1901.

— Добре — провлечено каза Сканлън. — Умирам за местен колорит. А преврата?

— Точно тогава той ще бъде извършен — каза полковникът. — Единствената публика в огромния стадион по време на генералната репетиция ще се състои от шестстотинте най-видни представители на династията, начело със самия крал. Всичките те са бащи, чичовци, майки и лели на участниците в представлението и ще са изпълнили сектора, определен за кралската династия. Когато последните участници от предходния номер напуснат стадиона, аз ще задействам компютърната блокировка на изходните врати. След това ще бъдат отворени входните врати, за да пропуснат петдесетте ездача. Това, което никой няма да очаква, с изключение на мен, е че след тях с голяма скорост ще влязат десет камиона. Те ще бъдат дегизирани да изглеждат като военни коли и ще са паркирани край входове. След като и последният камион влезе в стадиона, входните врати ще бъдат блокирани от компютъра. След това и птичка не ще може да изхвръкне оттам. Убийците ще изскочат от камионите, ще се втурнат към кралския сектор и ще открият огън. Една част от тях ще останат на сцената, за да очистят петдесетте принца и „защитниците“ от кралската гвардия, намиращи се в макета на крепостта Мусмак, които ще са въоръжени само с халосни патрони. Петстотинте души от кралската гвардия, разположени около сектора на почетните особи, ще се опитат да ги защитят: Техните боеприпаси ще бъдат дефектни и в повечето случаи ще експлодират в ръцете им, убивайки тези, които ги държат. В други случаи пушките ще блокират. Пълното унищожение на кралската династия ще трае около четиридесет минути. Всяка сцена ще бъде заснета от видеокамери и изпратена по ефир на саудитската телевизия. Не след дълго зрелището ще може да бъде видяно и от повечето страни около залива.

— Как възнамерявате да накарате кралската гвардия да подмени боеприпасите си? — попита Мойр.

— В Саудитска Арабия са откачени на тема сигурност — отвърна полковникът — и именно поради тази причина произволните промени в рутинните процедури са нещо обичайно. Те винаги ще се подчинят на която и да е заповед, стига да изглежда, че тя е издадена от голямо началство. Аз ще подготвя документа със заповедта, като използвам един празен лист, върху който успях да получа подписа на министъра на вътрешните работи. Няма значение как. Генерал-майор Ал Шахри от Египет отговаря за склада с боеприпасите. Той ще осигури дефектната пратка с патрони. След това Египет ще трябва да получи достъп до саудитския нефт на приемлива за тях цена.

— Ами редовната войска? — попита Салкинд. — Те са петдесет хиляди.

— Да, но не всички са в Рияд. Местните военни подразделения ще са заминали на учение на сто и петдесет километра от града и по план ще трябва да се върнат в Рияд в деня преди генералната репетиция. Обслужването на военните машини е поверено на палестинци, част от огромния чуждестранен контингент от специалисти, които извършват онези дейности, които саудитците не могат. Те ще направят така, че придвижването да стане невъзможно и деветте хиляди войници от Рияд ще бъдат изолирани в пустинята.

— Какво ще получат палестинците в замяна? — попита Коб.

— Възможност да получат гражданство — отвърна Истърхаус. — Въпреки че техническата инфраструктура на Саудитска Арабия се крепи на наетите близо четвърт милион палестинци по всички стъпала на йерархията, те не могат да се сдобият с гражданство. Независимо от вярната им служба, те никога няма да го получат. Но при новия режим те биха могли да се сдобият с гражданство след шестмесечно пребиваване в страната. Тази мярка сама по себе си ще е достатъчна, за да накара един милион палестинци да напуснат Западния бряг и ивицата Газа, Йордания и Ливан и да се заселят в новата си родина, южно от Нефуд, а в северната частна Близкия изток ще се възцари мир.

— А след клането? — въпросът бе зададен от Сайръс Милър. Той не си падаше по смекчените изрази.

— Когато престрелката в стадиона е към края си, той ще бъде подпален — каза полковник Истърхаус с равен глас. — Това е предварително уредено. Пламъците бързо ще погълнат конструкцията на стадиона, заедно с убитите и техните убийци. Камерите ще продължават да снимат, докато и те не се стопят. След това по телевизията ще се появи самият имам.

— Какво ще каже той? — запита Мойр.

— Неща, които ще хвърлят в ужас всичко живо в района на Близкия изток и Запада. За разлика от покойния Хомейни, който винаги говореше много спокойно, този тук е истински луд. Когато ораторства, той изпада в необуздан екстаз, тъй като вярва, че от неговите уста излизат словата на Аллах и Мохамед, които всеки трябва да чуе.

Милър кимна разбиращо. Той също знаеше как се чувства човек избран от Бога за негов наместник.

— Когато завърши заплашителната си реч, в която призовава за незабавно унищожение на всички светски и сунитски правоверни режими около саудитските граници, заканвайки се да използва целия доход от 450 милиона долара на ден в служба на Свещения Терор и, ако му бъде попречено, да унищожи нефтените находища при Хаза, всяко едно арабско кралство, емират, шейхство и република от Оман на юг до турската граница на север, ще затрупат Запада с призиви за помощ. А това означава Америка.

— Ами този прозападен саудитски принц, който ще го замести? — попита Коб. — Ако се провали…

— Няма да се провали — уверено отвърна полковникът. — Точно както военните камиони и изтребителите-бомбардировачи на военновъздушните сили ще бъдат парализирани, за да не могат да предотвратят клането, по същия начин те ще бъдат приведени в готовност, за да се отзоват навреме на призива на принца. Палестинците ще се погрижат за това.

— На път за генералната репетиция принц Халиди бин Судаири ще се отбие в дома ми. Там той ще обърне една чашка — няма съмнение в това, той е алкохолик. В напитката ще има упойващи вещества. В продължение на три дни ще бъде държан в мазето от моите йеменски прислужници. Там той ще подготви по една видео и аудио касета, чрез които ще съобщи, че той, законният наследник на чичо си, е жив и здрав. След това ще призове Америка да окаже помощ за възстановяване на законността. Обърнете внимание на израза, господа — Съединените щати ще се намесят не за да извършат контрапреврат, а за да възстановят законността, с пълната подкрепа на арабския свят. След това ще закарам принца в американското посолство, където той ще бъде в безопасност. Това ще принуди Съединените щати волю-неволю да се намесят, тъй като посолството ще трябва да се отбранява от тълпите шиити, които ще искат принцът да им бъде предаден. Но религиозната полиция, армията и народът все още няма да имат готовност да се опълчат срещу шиитските узурпатори и да ги избият до крак. Смелост за това ще им вдъхне пристигането на първите въздушнопреносими части на Съединените щати.

— А каква ще бъде жетвата след всичко това, полковник? — запита бавно Милър. — Ще получим ли това, което желаем — нефт за Америка?

— Всички ще получат това, което са искали, господа. Палестинците получават своя родина, египтяните — нефтена квота, за да хранят масите. Чичо Сам получава контрол над саудитските и кувейтските запаси и, следователно, над световните цени на нефта за благото на човечеството. Принцът се възкачва на престола — той е жалък пияница, от чието рамо няма да се отделям нито за миг. Само саудитците ще загубят богатството си и ще се върнат да пасат козите си. Сунитските арабски държави ще си вземат поука от всичко това, което става до границите им. Изправени лице в лице срещу шиитите, които ще са изпаднали в безумна ярост от това, че са били толкова близо до успеха и са се провалили, светските държави няма да имат друг избор, освен да подложат фундаментализма на преследване и унищожение преди самите те да станат негова жертва. До пет години в целия район от Каспийско море до Бенгалския залив ще се възцари мир и благоденствие.

Петимата от Аламо седяха смълчани. Двама от тях бяха възнамерявали само да отклонят потока саудитски нефт към Америка и нищо повече. Останалите трима се бяха съгласили да продължат докрай. Това, което току-що бяха чули, бе план за прекрояване на една трета от картата на света. На Мойр и Коб, за разлика от останалите трима, да не говорим за полковника, им мина през ума, че Истърхаус всъщност е един крайно неуравновесен егоцентричен маниак. И двамата осъзнаха, че са се хванали на хоро, от което нито могат да се откопчат, нито могат да спрат.

Сайръс Милър покани Истърхаус на дискретен обяд за двама в трапезарията до кабинета си.

— Никакви проблеми, полковник? — запита той над пресните праскови от собствената му оранжерия. — Наистина ли няма никакви проблеми?

— Би могъл да се появи един, сър — каза внимателно полковникът. — Аз разполагам със сто и четиридесет дни до деня X. Време предостатъчно за изтичане на информация, което може да провали замисъла ни изцяло. Има един младеж, бивш банков служител… понастоящем живее в Лондон. Името му е Ланг. Бих искал някой да поговори с него.

— Разкажете ми — каза Милър. — Разкажете ми за мистър Ланг.

Два часа и половина след бягството им от Олденбург, Куин и Сам влязоха с колата в Гронинген, град в Северна Холандия. Столица на провинция със същото име, Гронинген, както германския град отвъд границата, води началото си от Средновековието, с централна част — Старият град, защитен с пръстенообразен канал. Някога жителите му са можели да се втурнат към центъра, вдигайки след себе си четиринадесетте моста, за да намерят спасение зад рововете с вода.

Градските власти бяха проявили завидна мъдрост, като постановиха, че Старият град не трябва да бъде заграбен от индустриалната зона или в него да нахлуе железобетонът — модерното увлечение, разпространило се в средата на двадесети век. Вместо това той бе възстановен и освежен — окръжност с диаметър почти километър, изпъстрена с алеи, пазарчета, улици, площади, църкви, ресторанти, хотели и пешеходни зони, почти всички с калдаръмена настилка. Напътствана от Куин, Сам спря колата пред хотел „Де Доелен“, където се регистрираха.

В Стария град съвременните здания са рядкост, но едно от тях е облицованият с червени тухли пететажен блок на Раде Маркт, в който се помещава полицейският участък.

— Познаваш ли някого тук? — попита Сам, докато се приближаваха до сградата.

— Да, преди години — призна Куин. — Може и да е излязъл в пенсия. Надявам се, че не е.

Вярно се оказа второто. Младият русоглав офицер зад бюрото в приемната потвърди, че, да, инспектор Де Гроот сега е главен инспектор и е началник на полицията в града. За кого да съобщи?

До Куин достигна викът на изненада от телефонната слушалка, когато полицаят позвъни на горния етаж. Младежът се ухили.

— Изглежда, че ви познава, господине.

Незабавно бяха въведени в канцеларията на главен инспектор Де Гроот. Той ги очакваше и тръгна срещу им, за да ги поздрави — едър червендалест мечок с пооредяла коса. Той бе с униформа, но по чехли, за да отдаде дължимото на нозете си, които в продължение на тридесет години бяха трамбовали по калдаръмените улици.

Холандската полиция има два отдела — общинска полиция и криминален отдел. Де Гроот отговаряше напълно на представата за шеф на общинска полиция, чийто благ нрав и добродушна осанка отдавна му бяха спечелили прозвището татко Де Гроот сред собствените му служители и простолюдието.

— Куин, Боже мой, Куин. Колко много време измина от Ассен.

— Четиринадесет години — потвърди Куин, като се ръкуваха. След това той представи Сам, без да споменава, че работи във ФБР. В кралство Холандия тя нямаше никакви пълномощия, освен това те бяха тук неофициално. Татко Де Гроот поръча кафе — посещението им бе малко след закуска — и попита какво ги бе довело в неговия град.

— Търся един човек — каза Куин. — Предполагам, че може да живее в Холандия.

— Може би някой стар приятел? Някой от доброто старо време?

— Не, никога не съм го срещал.

Лъчезарният поглед в искрящите очи на Де Гроот не трепна, но ръката му започна по-бавно да разбърква кафето.

— Чух, че си напуснал Лойд’с — каза той.

— Точно така — отвърна Куин. — Приятелката ми и аз се опитваме да услужим на едни наши познати.

— Издирвате безследно изчезнали? — запита Де Гроот. — Ново начинание за теб. Добре, как се казва и къде живее?

Де Гроот му дължеше услуга. През май 1977 година група фанатици от Южните Молукски острови, решили да възстановят родината си в бившата холандска колония Индонезия, търсеха начини да направят каузата си обществено достояние и с тази цел бяха отвлекли един влак и окупирали едно училище в близкия град Ассен. Във влака пътуваха петдесет и четири пътника, а в училището имаше стотина ученика. Това бе нещо ново за Холандия и по онова време те нямаха обучени екипи за спасяване на заложници.

Тогава Куин работеше за първа година в една фирма на Лойд’с, специализирана в такива неща. Той бе изпратен да преговаря заедно с двама сержанти с приятни, вдъхващи доверие гласове, изпратени от английските Специални въздушни части, официалния принос на Лондон в това дело. Де Гроот командваше местната полиция, хората от СВЧ поддържаха връзка с холандската армия.

Де Гроот се бе вслушал във високия и слаб американец, който изглежда добре познаваше психиката на насилниците, заели влака и училището. Той бе изказал предположение какво би станало, ако частите влязат и терористите открият огън. Де Гроот бе заповядал на хората си да изпълняват нарежданията на американеца и благодарение на това двама от тях си спасиха живота. В края на краищата се наложи както влакът, така и училището да бъдат щурмувани. В престрелката загинаха шестима от терористите и двама от пътниците във влака. От страна на армията и полицията нямаше жертви.

— Казва се Преториус. Яни Преториус — каза Куин.

Де Гроот сви устни.

— Често срещано име, Преториус — каза той. — Знаеш ли в кой град или село живее?

— Не. Но той не е холандец. По рождение е южноафриканец и подозирам, че никога не е получавал холандско гражданство.

— Тогава ще имаш проблеми — каза му Де Гроот. — Ние не разполагаме с общ списък на всички граждани с чужда националност, живеещи в Холандия. Граждански права, нали разбираш.

— Той е бил наемник в Конго. Смятах, че такова минало, плюс факта, че идва от страна, с която Холандия едва ли е в приятелски отношения, би му осигурило присъствие в някоя справка някъде.

Де Гроот поклати глава.

— Не е задължително. Ако пребивава тук незаконно, тогава той няма да фигурира в нито един регистър, тъй като в противен случай щяхме да го екстрадираме за нелегално влизане в страната. Ако е тук по законен начин, той ще бъде регистриран още при влизане, но ако след това не е нарушавал холандските закони, то би могъл свободно да се движи, без да бъде проверяван. Част от нашите граждански права.

Куин кимна. Той знаеше, че в Холандия са откачени на тема граждански права. Освен че бяха благосклонни към хората, стриктно съблюдаващи закона, те правеха безгрижен живота и на развратниците и мизерниците. Ето защо старият приказен Амстердам се бе превърнал в европейска столица на търговия с наркотици, на терористи и продуценти на порнофилми с деца.

— Как човек като него би могъл да си осигури разрешение за влизане и заселване в Холандия? — попита той.

— Ами ако се е оженил за холандка, той ще го получи. Това ще му даде дори и право да стане холандски поданик. След това той може просто да изчезне.

— Социалното осигуряване, данъчните, имиграционните власти?

— Те няма да ти кажат — отвърна Де Гроот. — Ще се таксува като вмешателство в личния му живот. Дори ако аз искам тази информация, ще трябва да представя криминално обвинение срещу този човек, за да оправдая запитването си. Повярвай ми, просто не мога да направя това.

— Значи не можеш по никакъв начин да ми помогнеш? — попита Куин.

Де Гроот се загледа навън през прозореца.

— Един мой племенник работи в СВС — каза той. — Ще трябва да е неофициално… Твоят човек може да фигурира при тях.

— Помоли го, моля те — каза Куин. — Ще ти бъда много благодарен.

Докато Куин и Сам се разхождаха по Остерстраат, търсейки къде да обядват, Де Гроот се обади на племенника си в Хага. Младият Коос Де Гроот бе младши офицер в Службата за вътрешна сигурност на Холандия. Въпреки че беше много привързан към своя чичо-мечок пъхал не един път в ръката му банкнота от десет гулдена, когато племенникът бе още момче, той трябваше доста време да бъде увещаван. Извличането на информация от компютъра на СВС не бе нещо, за което един общински полицай от Гронинген би отправил молба току-така.

На следващата сутрин Де Гроот се обади на Куин и час по-късно те се срещнаха в полицейския участък.

— Твоят Преториус е интересна птица — каза Де Гроот, като разглеждаше записките си. — Изглежда, че при пристигането си в Холандия преди десет години той е заинтересувал с нещо нашата СВС, затова те за всеки случай са му направили досие. Някои от данните в това досие им предоставил самият той — естествено похвалите и успехите — а други са взети от изрезки от вестници. Ян Петер Преториус, роден през 1942 в Бломфонтейн. Следователно той сега е на четиридесет и девет години. Представил се е като художник-декоратор.

Куин кимна. Някой бе пребоядисал Транзита, изписал отстрани „Плодове — Барлоу“ и нарисувал щайги с ябълки от вътрешната страна на задните прозорци. Той предположи, че Преториус е и бомбаджията, чието устройство бе изгорило Транзита до основи. Знаеше, че това не бе дело на Зак. В склада при Бабидж Зак бе усетил мириса на марципан и бе сметнал взрива за Семтекс. Семтекс няма мирис.

— След като напуснал Руанда, през 1968 се върнал в Южна Африка, след това известно време работил в охраната на диамантената мина Де Беерс в Сиера Леоне.

Да, човекът, който различаваше истинските диаманти от фалшивите и знаеше какво представлява кубичният циркониев двуокис.

— Преди дванадесет години тръгнал да обикаля и стигнал до Париж. Там се запознал с момиче от Холандия, работещо в едно френско семейство и двамата сключили брак. Това му дало достъп до Холандия. Неговият тъст го назначил за барман. Тъстът изглежда притежавал два бара. Преди пет години те се развели, но Преториус успял да спести достатъчно, за да си купи свой собствен бар. Сега той държи този бар и живее над него.

— Къде? — попита го Куин.

— Градът се казва Ден Бош. Знаеш ли го?

Куин поклати глава.

— А барът?

— „Златния лъв“ — отвърна Де Гроот.

Куин и Сам сърдечно му благодариха и си тръгнаха. След като излязоха, Де Гроот застана до прозореца и ги проследи с поглед като пресичаха Раде Маркт и се отправиха обратно към хотела си. Той харесваше Куин, но бе притеснен от въпроса му. Може би всичко бе в рамките на закона и нямаше основание за тревога. Но последното, което би желал, бе Куин, тръгнал да издирва някакъв човек и дошъл в неговия град, да се изправи лице в лице с южноафрикански наемник… Той въздъхна и посегна към телефона.

— Откри ли го? — попита Куин, като излязоха от Гронинген и се отправиха на юг. Сам разучаваше пътната карта.

— Да. Доста на юг, близо до белгийската граница. Тръгни с Куин и опознай Холандия — засмя се тя.

— Имаме късмет, че е тук — каза Куин. — Ако Преториус наистина е вторият похитител от бандата на Зак, можеше да се наложи да ходим чак до Бломфонтейн.

Изпънато като конец, шосето Е-35 ги поведе на юг-югоизток към Цволе, където Куин пое по магистрала А-50 към Апелдоорн, Арнхем, Наймеген и Ден Бош на юг. В Апелдоорн Сам пое волана. Куин издърпа облегалото на задната седалка почти до хоризонтално положение, просна се и заспа. Предпазният колан спаси живота на потъналия в сън Куин при последвалата катастрофа.

Непосредствено до северния край на Арнхем и западно от магистралата се намира клубът за безмоторно летене Терлет. Въпреки късното време на годината денят бе ясен и слънчев — нещо рядко за Холандия през ноември — затова любителите на този спорт не се бяха поколебали да излязат на открито. Шофьорът на влекача, боботещ във вътрешното платно, така се бе зазяпал в един безмоторен самолет, който пикираше над магистралата пред него и се готвеше да кацне, че не успя да забележи как преминава в отсрещната лента.

Сам бе притисната като в сандвич между дървените колове, разположени по края на пясъчната пустош вдясно от нея и занасящата се задна част на влекача вляво. Тя се опита да спре и почти успя. Последният метър от движещия се в зиг-заг влекач отнесе предницата на Сиерата и изхвърли като перце колата извън пътя. Шофьорът на камиона нищо не забеляза и продържи пътя си.

Сиерата се покачи върху банкета и Сам направи усилие да я върне обратно на шосето. Щеше да успее, ако не бяха вертикалните колове, подредени в редица край пътя. Един от тях смачка предното колело и колата загуби управление. Сиерата се понесе надолу по насипа, за малко не се претърколи, падна отново на колелата си и заби нос в мокрия пясък на пустата низина, затъвайки до осите.

Куин изправи седалката си и погледна към Сам. И двамата бяха разтърсени, но невредими. Измъкнаха се навън. Над тях коли и камиони с рев се носеха на юг към Арнхем. Наоколо местността бе равна като тепсия и от пътя можеха лесно да ги забележат.

— Патлака — каза Куин.

— Какво?

— „Смит енд Уесън“-а. Дай ми го.

Той уви пистолета и патроните в едно копринено шалче от дамската й чантичка и го зарови под един храст на десет метра от колата, като мислено си отбеляза мястото. Две минути по-късно на банкета над тях спря един червено-бял Рейндж Роувър на общинската пътна полиция.

Полицаите бяха загрижени, но с облекчение видяха, че те са невредими и им поискаха документите. Тридесет минути по-късно бяха закарани заедно с багажа им в задния двор на полицейския участък със сивкав бетонен покрив, на Беек Страат в Арнхем. Един сержант ги въведе в стаята за разпити, където записа всички подробности. Приключиха късно следобед.

Представителят на агенцията за коли под наем не бе претрупан с работа този ден — към средата на ноември туристите по тези места започват да оредяват — и с голямо удоволствие отговори на позвъняването на една американка, която се обади в офиса му на булевард Хювелинк, за да го попита за една кола. Радостта му бе малко помрачена, когато научи, че тя току-що е отписала една от Сиерите на неговата компанията на магистрала А-50 до Терлет, но си спомни предупреждението на началниците си, че трябва да се старае повече. Това и стори.

Отиде в полицейския участък и се разприказва със сержанта. Нито Куин, нито Сам можаха да разберат нещо.

За щастие и двамата холандци говореха добър английски.

— Полицейската аварийна група ще прибере Сиерата от мястото където е… паркирана — каза той. — Аз ще я взема оттук и ще я закарам в нашите фирмени сервизи. Като гледам документите ви, вие имате пълна застраховка. Колата е наета в Холандия, нали?

— Не, в Белгия — каза Сам. — Тръгнали сме на екскурзия.

— А-а, — отвърна мъжът. Бумащина, много бумащина, помисли си той. — Искате ли да наемете друга кола?

— Да — отвърна Сам.

— Мога да ви дам един хубав Опел Аскона, но чак сутринта. В момента го стягат. Имате ли хотел?

Нямаха, но услужливият сержант от полицията се обади по телефона и те получиха двойна стая в хотел „Рейн“. Небето отново се заоблачи и заваля дъжд. Представителят на агенцията ги откара до хотела, остави ги там и им обеща, че Опелът ще бъде пред входната врата в осем сутринта.

Хотелът бе две-трети празен и те бяха настанени в просторна двойна стая с изглед към Рейн. Краткият следобед бе към края си, дъждът биеше по прозорците. Сивите води на голямата река бавно течаха край тях по пътя си към морето.

Куин седна в едно високо кресло в нишата до прозореца и се загледа навън.

— Трябва да се обадя на Кевин Браун — каза Сам — и да му съобщя какво сме открили.

— Аз не бих — каза Куин.

— Той ще се вбеси.

— Ами добре, кажи му, че сме открили един от похитителите и сме го оставили на върха на едно виенско колело с нечий куршум в главата. Можеш да му кажеш, че от самото начало носиш незаконно оръжие през Белгия, Германия и Холандия. Ще му съобщиш ли всичко това по обикновена телефонна линия?

— Е, добре, няма. В такъв случай ще трябва да си водя записки.

— И няма да сбъркаш — отвърна Куин.

Тя отвори мини-барчето, взе една малка бутилка червено вино и му подаде чаша. Сетне седна на масата и започна да пише на хотелска бланка.

На пет километра от хотела нагоре по течението на реката, в сгъстяващия се здрач, Куин можеше да различи далечните очертания на големите черни греди на стария мост в Арнхем, където през септември 1944 полковник Джон Фрост и шепа английски парашутисти се бяха сражавали четири дни и загинали в опита си да отблъснат танковете на СС с винтовки и леки картечници, докато Тридесети корпус безуспешно нападаше от юг в опита си да поеме част от огъня, за да спаси другарите си, водещи неравен бой в северния край на моста. Куин вдигна чашата си към стоманените греди, издигащи се в дъждовното небе.

Сам забеляза жеста му и се доближи до прозореца. Тя погледна надолу към крайречната улица.

— Някой познат ли виждаш? — попита тя.

— Не — отвърна Куин. — Тях ги няма.

Тя проточи шия, за да погледне нагоре по улицата.

— Не виждам никого.

— Това бе отдавна.

Тя сбърчи чело, озадачена.

— Вие сте много загадъчен човек, мистър Куин. Какво е това, което вие виждате, а аз не мога?

— Не е толкова много — отвърна Куин, като ставаше. — А и въобще не е радостно. Нека да отидем и видим какво могат да ни предложат в ресторанта.

Асконата бе на уреченото място точно в осем, заедно с дружелюбния сержант и двама полицаи на мотоциклети.

— За къде ще пътувате, мистър Куин? — попита сержантът.

— Влисинген, Флашинг — отговори Куин за изненада на Сам. — Там ще хванем ферибота.

— Отлично — каза сержантът. — Приятно пътуване. Моите колеги ще ви упътят до магистралата на югозапад.

При разклона към магистралата ескортът от двата мотоциклета отби встрани и полицаите проследиха с поглед как Опелът се отдалечи, докато не изчезна от погледа им. Куин усети как го обзема онова чувство от Дортмунд.

Генерал Зви бен Шаул седеше зад бюрото си и вдигна поглед от доклада към двамата мъже, които стояха пред него. Единият от тях бе началник на отдел от Мосад, който покриваше Саудитска Арабия, както и целия полуостров от иракската граница на север до бреговете на Южен Йемен. Тази територия бе в негово владение. Специалността на на другия мъж не познаваше никакви граници и бе по своята същност дори по-важна, особено щом ставаше въпрос за сигурността на Израел. Той отговаряше за всички палестинци, независимо от това къде се намираха те. Той бе авторът на доклада, който лежеше на бюрото на директора им.

Някои от онези палестинци биха дали мило и драго да разберат в коя сграда се провежда тази среща. Както повечето хора, изгарящи от любопитство да научат това, в това число и няколко чужди правителства, палестинците все още си въобразяваха, че главната квартира на Мосад е останала в северните предградия на Тел Авив. Но от 1988 година тя се помещаваше в модерно и просторно здание в самия център на Тел Авив, на ъгъла на Рехов Шломо Ха мелех (улица „Цар Соломон“) в съседство със сградата на АМАН, военното разузнаване.

— Можете ли да набавите още? — попита генералът Давид Гур Арие, палестинския експерт. Човекът се ухили и сви рамене.

— Ти никога не си доволен, Зви. Източникът ми е низш оперативен агент, техник в ремонтните бази за военна техника на саудитската армия. Това е, което са му казали. Идния април войската ще бъде изолирана в продължение на три дни в пустинята.

— Мирише ми на преврат — каза мъжът, който ръководеше саудитския отдел. — Да вадим ли кестените от огъня вместо тях?

— Кой от тях би могъл да свали крал Фахд и да вземе властта? — попита директорът.

Саудитският експерт сви рамене.

— Някой от принцовете — отвърна той. — Не от братята. По-вероятно някой от по-младото поколение. Те са алчни. Не им стигат милиардите, които взимат чрез комисията за нефтените квоти, а се лакомят за още. Може би те стоят зад това, искат да заграбят всичко. Освен това по-младите изглеждат по-… по-съвременни, с по-западен манталитет. Може пък да е за добро. Време е старците да си ходят.

Мисълта Рияд да бъде управляван от по-млад човек не бе това, което бе заинтригувало Бен Шаул. За него много по-интересни бяха думите, изпуснати от палестинския техник, дал нарежданията на агента на Гур Арие. Догодина, злорадстваше той, ние, палестинците ще можем да получим гражданство в тази страна.

Ако това бе вярно, ако точно такъв бе замисълът на неизвестните конспиратори, то тогава перспективите бяха смайващи. Подобно предложение от едно ново саудитско правителство би изтеглило един милион бездомни и безимотни палестинци от Израел, ивицата Газа, Западния бряг и Ливан, предлагайки им нов живот, далеч на юг. След като болните проблеми на палестинците бъдат излекувани, Израел, със своята енергия и технология, би могъл да установи добри взаимоотношения със съседите си, които да бъдат от полза за всички. За това бяха мечтали още основателите на еврейската държава — Вайсман и Бен Гурион. Като малко момче Бен Шаул бе слушал за тази мечта, но никога не бе допускал, че тя може да се сбъдне. И все пак…

— Смяташ ли да съобщиш това на политиците? — попита Гур Арие.

Директорът си ги представи как се дърлят един друг горе в Кнесета и изливат потоци думи в сложни словесни упражнения или скудоумно философстват на теологични теми, докато неговата служба се мъчи да им отвори очите откъде изгрява слънцето. Април бе все още далеч. Ако им съобщеше сега, имаше вероятност да се разчуе. Той затвори доклада.

— Още не — каза той. — Разполагаме с твърде малко информация. Когато получим повече, ще ги уведомя.

Тайно в себе си, той бе решил да я потули.

За да не заспят случайно на волана, гостите на Ден Бош биват посрещани от главоблъсканица, замислена от архитектите на града. Тя се нарича „Открий пътя, по който да влезеш в центъра на града“. Ако спечели, гостът ще намери Маркет Скуеър и място за паркиране. Ако загуби, един лабиринт от улички с еднопосочно движение ще го изхвърли обратно на околовръстното шосе.

Градският център представлява триъгълник. Покрай северозападната му страна тече река Домел, по протежение на североизточната е разположен каналът Зюд-Вилемсваарт, а третата, южната страна, опира до градската стена. На третия опит Сам и Куин успяха да надхитрят системата, добраха се до пазара и си поискаха наградата — стая в хотел „Централ“ на Маркет Скуеър.

В стаята Куин направи справка в телефонния указател. Там бе отбелязан само един бар „Златния лъв“, на Янс Страат. Отправиха се натам пеша. В рецепцията на хотела имаше скица на градския център, но Янс Страат не бе дадена. Неколцина граждани около площада поклатиха глава в неведение. Наложи се дори полицаят на ъгъла да направи справка в своя почернял от прелистване план на града. Най-накрая я намериха.

Това бе тясна уличка, простираща се между Сейнт Янс Зингел — стария път покрай Домел за теглене на кораби — и успоредната на него Моленстраат. Целият този квартал бе стар, построен в по-голямата си част преди триста години. Доста постройки бяха реставрирани и освежени с вкус, запазени бяха и старите тухлени конструкции с техните старовремски врати и прозорци, но обзаведени отвътре с елегантни нови апартаменти. Това обаче не важеше за Янс Страат.

Ширината й едва стигаше тази на лека кола и къщите в нея се облягаха една на друга за опора. В уличката обаче имаше два бара, тъй като лодкарите, които навремето въртели търговия нагоре по Домел и каналите, често връзвали своите лодки тук, за да утолят жаждата си.

„Златния лъв“ се намираше в южния край на улицата, на двадесет метра от пътя край реката — двуетажна сграда със схлупена фасада, на която се виждаше поизбелял надпис с името на бара. На приземния етаж имаше само един издаден прозорец, съставен от множество матови и оцветени стъкла. До него бе единствената врата, водеща към бара. Беше заключена. Куин звънна и зачака. Вътре нямаше жива душа. Другият бар на улицата бе отворен. Всички барове в Ден Бош бяха отворени.

— Ами сега? — попита Сам. Надолу по улицата един мъж, седнал до прозореца в другия бар, наведе вестника си, забеляза ги и отново в вдигна. До „Златния лъв“ имаше дървен портал, който очевидно водеше към задния двор на къщата.

— Чакай тук — каза Куин. За миг той се покатери по него, скочи и се приземи от другата страна. Няколко минути по-късно Сам чу звън от счупено стъкло, тихия шум от стъпки и входната врата на бара се отвори. Показа се Куин.

— Махни се от улицата — каза й той. Тя влезе и той затвори вратата след нея. Нямаше осветление и в бара бе мрачно, единствената светлина се процеждаше отвън през цветното стъкло на издадения прозорец.

Помещението бе малко. Барплотът беше във формата на „L“ и заемаше мястото до прозореца. От входната врата тръгваше една пътека, която минаваше покрай барплота, завиваше и свършваше в едно по-просторно помещение в дъното, където се пиеше. Зад бара се виждаше обичайният низ от бутилки. Върху една хавлиена кърпа на барплота бяха поставени чаши за бира, обърнати с дъното нагоре. До тях се виждаха трите ръчки от холандски порцелан на помпите за бира. В дъното беше вратата, през която Куин беше влязъл.

Тя водеше към малка умивалня, чийто прозорец Куин бе разбил, за да влезе. Имаше и стълбище към апартамента на горния етаж.

— Може би е горе — каза Сам.

Не позна. Апартаментът бе малък, почти миниатюрен — само една спалня-всекидневна с малка кухня в нишата и комбинирана баня и тоалетна. На една от стените бе закачена снимка, представляваща някакъв пейзаж, вероятно от Трансваал, няколко сувенира от Африка, телевизор, неоправено легло. Никакви книги. Куин провери всеки един от кухненските шкафове и малкия склад над тавана. От Преториус нямаше и следа. Слязоха долу.

— Тъй като, така или иначе, вече сме влезли с взлом в този бар, нищо не ни пречи да ударим по една бира — предложи Сам. Тя отиде зад барплота, взе две чаши и дръпна една от порцелановите ръчки ни помпите за бира. Пенливото пиво изпълни чашите.

— Откъде идва тази бира? — попита Куин.

Сам провери под барплота.

— Тръбите минават директно през пода — каза тя.

Под едно килимче в края на стаята Куин намери капак в пода. Дървени стълби водеха надолу, до тях имаше ключ за осветлението. За разлика от бара избата бе просторна.

Цялата къща, както и съседните до нея, се носеха от извити тухлени сводове, които образуваха избата. Тръбите, които отиваха нагоре към помпите за бира, излизаха от модерни метални бидони и пиво. Те, както по всичко личеше, бяха първо спуснати през капака и след това свързани към тръбите. В миналото обаче не е било така.

В единия край на избата имаше широка метална решетка, стигаща чак до свода. От другата й страна течеше каналът Дизе, който излизаше на открито при Моленстраат. В този канал, преди много години, хората превозвали огромни бъчви с бира върху плоскодънни лодки, направлявани с прът, за да ги претърколят след това през решетката и ги положат под бара. Това е било през дните, когато прислужниците в кръчмата трябвало да търчат надолу-нагоре по стълбите, за да поднесат пълните кани с бира на посетителите.

В най-голямото помещение, образувано от сводовете, все още стояха запазени върху подложка от тухли три от тези старовремски бъчви, всяка с кранче в долната си част. Куин леко завъртя едно а тях. От него на светлото шурна вкиснала стара бира. Същото стана и с втората бъчва. Третата той ритна с крак. Течността отначало потече мътно-жълта, след това порозовя.

На три пъти Куин трябваше да повдига единия край на бъчвата, докато тя не се прекатури странично. Падна с трясък и съдържанието й се разля по тухления под. Част от него бяха последните два галона от старото пиво, което никога не бе успяло да стигне горе до бара. В локвата, образувана от бирата, лежеше по гръб един мъж. Отворените му очи тъмнееха на светлината на единствената лампа. В едното слепоочие имаше малка дупчица, другото излезлият куршум бе превърнал в каша.

Като съдеше по височината и формата на тялото му, Куин стигна до извода, че убитият би могъл да бъде онзи, който бе стоял зад него в склада, човекът със Скорпиона. Ако това излезеше вярно, тогава той бе покосил английския сержант и двамата служители от американските секретни служби в Шотоувър Плейн.

Другият човек в избата насочи пистолета си точно в гърба на Куин и заговори на холандски. Куин се обърна. Мъжът бе слязъл по стълбата на избата, като стъпките му бяха заглушени от трясъка на падащата бъчва. Това, което той всъщност каза бе: „Браво, господине, най-сетне открихте приятелчето си. Той много ни липсваше“.

Зад него по стълбите слязоха още двама с униформи на холандската общинска полиция. Мъжът с пистолета бе с цивилни дрехи, сержант от криминалния отдел.

— Чудя се — каза Сам, докато ги водеха под конвой към полицейския участък на Толбруг Страат — дали ще направим удар на книжния пазар и ще спечелим чувал с пари, ако съчиним една възторжена ода за холандските полицейски участъци.

По една случайност полицейското управление в Ден Бош се намира точно срещу Гроот Зикен Гастхаус — буквално преведено „Голямата странноприемница за болни“ — в чиято морга тялото на Ян Преториус бе закарано за аутопсия.

Главен инспектор Дикстра не бе обърнал особено внимание на предупреждението на Татко де Гроот, позвънил му предната сутрин. Американец, опитващ се да открие един южноафриканец не означаваше непременно неприятности. През обедната почивка той изпрати един от сержантите си, който намери бара „Златния лъв“ заключен и веднага докладва за това.

Един ключар, работещ наблизо, им отвори вратата, но вътре всичко изглеждаше наред. Нищо не бе разместено, не се виждаха следи от борба. Ако Преториус бе пожелал да затвори заведението си и да замине, той имаше пълното право да го стори. Според съдържателя на другия бар, намиращ се на отсрещната страна, малко по-надолу по улицата, „Златния лъв“ е бил отворен някъде докъм пладне. В такова студено време нормално било вратата да е затворена. Той не видял никакви посетители да влизат или излизат от „Златния лъв“, но това не било необичайно. Бизнесът не вървял.

Сержантът помоли да продължи още малко наблюдението на бара и Дикстра даде съгласието си. Те бяха възнаградени — американците пристигнаха двадесет и четири часа по-късно.

Дикстра изпрати съобщение в Герехтелийк Лабораториум във Воорбург, централната лаборатория по патология в страната. Като чуха, че става въпрос за огнестрелна рана и то на чужденец, оттам изпратиха лично професор Веерман, най-добрия паталог по съдебна медицина в Холандия.

През целия следобед главен инспектор Дикстра търпеливо слушаше Куин, който обясняваше как преди четиринадесет години се е запознал с Преториус в Париж и в името на старото приятелство се е опитвал да го открие по време на обиколката си из Холандия. Дори Дикстра да не вярваше на тази история, той с нищо не се издаваше. Но извърши проверка. От тяхната служба за вътрешна сигурност потвърдиха, че южноафриканецът по онова време наистина е бил в Париж. Бившите работодатели на Куин от Хартфорд потвърдиха, че Куин е ръководил техния офис в Париж през същата година.

Колата, която бяха взели под наем, бе докарана от хотел „Централ“ и щателно претърсена. Не откриха никакво оръжие. Багажът им бе донесен и обискиран. Отново нищо. Сержантът призна, че нито Куин, нито Сам са имали оръжие, когато ги бе открил в избата. Дикстра смяташе, че Куин е убил южноафриканеца предишния ден, малко преди сержантът да постави къщата под наблюдение и се е върнал, например, за да прибере нещо, което е забравил в джобовете на убития. Но ако това бе така, защо сержантът не бе го видял да влиза през входната врата? Ако той бе заключил вратата след себе си, след като бе очистил южноафриканеца, по същия начин можеше по-късно да я отключи и влезе. Всичко бе много объркано. В едно нещо Дикстра бе сигурен — той не смяташе, че парижката връзка е причината за това посещение.

Професор Веерман пристигна в шест и приключи към полунощ. Той прекоси улицата и изпи едно кафе заедно с изтощения главен инспектор Дикстра.

— Професоре?

— Ще получите пълния ми доклад, когато му дойде времето — каза професорът.

— Кажете ми, моля, само най-главното.

— Добре. Смърт поради обширно разкъсване на мозъка, причинено от куршум, вероятно девет милиметров, изстрелян от упор в лявото слепоочие и излязъл през дясното. Бих се поогледал за дупка някъде из дървената ламперия на този бар.

Дикстра кимна.

— Кога е настъпила смъртта? — попита той. — Задържал съм мъж и жена, американци, които са открили тялото. Тяхната версия е, че са идвали да му гостуват, макар че се е наложило да влязат с взлом в бара, за да го открият.

— Вчера по обяд — отговори професорът. — Плюс минус няколко часа. Ще ви кажа точния час, когато получа данните от анализа.

— Но вчера по обяд американците са били в полицейския участък в Арнхем — каза Дикстра. — Това е неоспоримо. Те са катастрофирали с колата си в десет сутринта, а в четири следобед са били освободени, за да прекарат нощта в хотел „Рейн“. Може да са излезли от хотела през нощта, да са дошли с кола дотук, да са го направили и да са се върнали преди изгрев слънце.

— Няма начин — каза професорът, като ставаше. — Човекът е бил убит вчера, не по-късно от два часа следобед. Щом по това време са били в Арнхем, те са невинни. Съжалявам, фактите са си факти.

Дикстра изруга. По всичко изглеждаше, че сержантът е поставил къщата под наблюдение тридесет минути след като убиецът бе напуснал бара.

— Колегите от Арнхем ми казаха, че когато вчера сте тръгвали, вие сте възнамерявали да хванете ферибота при Влисинген — съобщи той на Сам и Куин, когато ги освободи след полунощ.

— Точно така — отвърна Куин, като събираше разнищения от проверки багаж.

— Ще ви бъда благодарен, ако продължите натам — каза главният инспектор. — Мистър Куин, моята страна обича да посреща гости от чужбина, но където и да отидете, изглежда създавате доста допълнителна работа на холандската полиция.

— Наистина съжалявам — искрено се извини Куин. — Тъй като вече изпуснахме последния ферибот и сме гладни и уморени, може ли да пренощуваме в нашия хотел и да тръгнем сутринта?

— Много добре — каза Дикстра. — Утре сутринта двама от моите хора ще ви придружат до края на града.

— Започвам да се чувствам като кралска особа — каза Сам в стаята им в хотел „Централ“ на път за банята.

Когато излезе оттам, Куин го нямаше. Той се върна в пет часа, скри отново „Смит енд Уесън“-а в дъното на дамската й чантичка и успя да дремне два часа, преди да стане време за сутрешното кафе.

Пътуването до Флашинг мина без особени събития. Куин се бе потопил в дълбок размисъл. Някой очистваше наемниците един по един и той вече нямаше къде другаде да ходи. Освен може би… отново в архивите. Дори и да можеше да се извлече нещо повече от тях, вероятността за това бе малка, много малка. Със смъртта на Преторуис нишката бе прекъсната и всички следи се бяха изгубили.

Близо до рампата на ферибота за Англия бе паркирала една полицейска кола от Флашинг. Двамата полицаи в нея проследиха как Опелът бавно влезе в трюма на ферибота, но изчакаха вратите да се затворят и фериботът да поеме към устието на Западна Шелда, преди да докладват в полицейското управление.

Пътуването мина неусетно. Сам си дописа записките, които се бяха превърнали в пътеводител на полицейските участъци в Европа. Куин прочете първия лондонски вестник от десет дни. Той не забеляза статията със заглавие „Големи трусове в КГБ?“. Това бе репортаж на Ройтер от Москва, в който обичайните добре информирани източници намекваха за задаващи се промени по върховете на съветската секретна полиция.

Куин чакаше, скрит в тъмнината на малката градинка пред една къща на. Карлайл Скуеър, както бе чакал през изминалите два часа — застинал като статуя, невидим за минувачите. Един храст хвърляше сянка, която го скриваше от светлината на уличната лампа.

Черното кожено яке, закопчано догоре, както и пълната му неподвижност вършеха останалото. Хората минаваха съвсем близо, без никой от тях да забележи човека в сянката.

Стана десет и четвърт. Живеещите около този елегантен площад в Челси започнаха да се връщат от ресторантите на Найтсбридж и Мейфеър. Дейвид и Карина Фрост, седнали отзад в техния старичък Бентли, минаха край него на път за дома си нагоре по улицата. В единадесет часа човекът, когото Куин очакваше, се появи.

Той паркира колата си в отбивката на отсрещната страна, използвана само от живеещите на тази улица, изкачи трите стъпала до входната врата и пъхна ключа в ключалката. Куин се озова до него, преди той да завърти ключа.

— Джулиън.

Джулиън Хеймън се извърна сепнато.

— Боже Господи, Куин, не прави така. Без малко да ти трясна един.

Въпреки че отдавна бе напуснал полка, Хеймън бе все още в добра форма. Но годините градски живот бяха малко притъпили живеца в него. Куин бе прекарал тези години в тежък труд из лозята под изгарящото слънце. Вътре в себе си той не искаше да признае, че и с него можеше да стане същото, ако обстоятелствата бяха други.

— Трябва отново да използвам твоите файлове, Джулиън.

Хеймън се бе окопитил напълно. Той категорично поклати глава.

— Съжалявам, стари приятелю. Не мога, няма начин. Ти си табу. Хората шушукат помежду си, разбираш… за аферата с Кормак. Не мога да рискувам. Край.

Куин осъзна, че това наистина е краят. Следата бе прекъсната. Той се обърна да си върви.

— Между другото — Хеймън му извика от най-горното стъпало — вчера обядвах с Барни Симкинс. Спомняш си стария Барни, нали?

Куин кимна. Барни Симкинс, директор на Бродърик-Джоунс, застрахователите от Лойд’с, за които Куин бе работил десет години из цяла Европа.

— Той каза, че някой му се обадил и питал за теб.

— Кой?

— Не знам. Барни каза, че онзи много бързал. Само казал, че ако искаш да се свържеш с него, трябва да пуснеш малка обява в „Интернешънъл Хералд Трибюн“, парижкото издание, в един от следващите десет дни и да се подпишеш с „Q“.

— Да е оставил някакво име?

— Като че ли да, стари приятелю. Много странно име. Зак.