Парламентьорът

10.

Куин беше пуснал дипломатическото куфарче на задната седалка в открития Голф само тридесет секунди след като зави зад ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът. Когато отвори куфарчето, което Лу Колинс му предаде преди зазоряване, той не видя никакъв предавател, но и не очакваше да види. Който и да бе работил по него в лабораторията, не би оставил видими следи от устройството. Куин просто бе приел, че в куфарчето има нещо, което ще насочи полицията към мястото на срещата, уговорено между него и Зак.

Докато чакаше на светофара, той бе отворил ключалките, бе натъпкал пакета с диаманти в закопчаното с цип кожено яке и се бе огледал наоколо. Голфът беше спрял до него. Шофьорът с плътно нахлупената кожена шапка не бе забелязал нищо.

На около километър по-нататък Куин изостави мотоциклета. Без задължителната каска лесно щеше да привлече вниманието на някой полицай. След като излезе от Бромптън Орътъри, той спря едно такси, каза на шофьора да кара към Марилбоун, плати на Джордж Стрийт и завърши пътуването пеш.

В джобовете му се намираше всичко, което бе успял да вземе от апартамента, без да привлече внимание: американският му паспорт и шофьорската му книжка, въпреки че скоро след като обявяха издирването му те щяха да бъдат безполезни, пачка английски лири от чантата на Сам, джобното му ножче с няколко остриета и чифт клещи от чекмеджето за бушони. От една аптека на Хай Стрийт в Марилбоун купи очила с обикновени стъкла и дебели рогови рамки, а от магазин за мъжко облекло — шапка от туид и скъп шлифер.

Той направи и още няколко покупки в една сладкарница, в железарски магазин и магазин за пътни принадлежности. Погледна часовника си — петдесет и пет минути, откакто бе затворил телефона в магазина на мистър Пател. Зави по Бландфорд Стрийт и откри телефонната кабина, която търсеше, на ъгъла с Чилтърн Стрийт — там бяха две една до друга. Влезе във втората, чийто номер бе запаметил преди три седмици и бе продиктувал на Зак преди час. Телефонът иззвъня в уреченото време.

— Добре, копеле, какво, по дяволите, си намислил?

Зак беше нащрек, разгневен и недоумяващ.

С няколко кратки изречения Куин обясни какво бе направил. Зак го изслуша мълчаливо.

— Да не ми играеш някой номер? — попита той. — Ако е така, не е късно да видим сметката на хлапето.

— Слушай, Зак, честно ти казвам, че пет пари не давам дали ще те хванат или не. Аз имам една единствена грижа — да върна това хлапе живо и здраво на родителите му. А в якето ми има необработени диаманти за два милиона долара, дето все си мисля, че те интересуват. Е, отървах се вече от хрътките, които все ми се мотаеха из краката и се правеха на умни. Ще правим ли размяна или не?

— Времето ми изтече — каза Зак — Тръгвам.

— Говоря от телефонна кабина в Марилбоун — обясни Куин, — но си прав, че не можеш да си съвсем сигурен. Обади ми се на същия номер тази вечер, да ми кажеш какво ще правим. Ще дойда сам, без оръжие, с диамантите — където кажеш. Аз се крия, тъй че дай да бъде по тъмно. Да кажем, в осем часа.

— Добре — изръмжа Зак — Ще се обадя.

В същия момент сержант Кид отговаряше на повикването на Найджъл Крамър по радиото. Минути по-късно всеки полицейски участък на територията на столицата получаваше описание на един мъж и указания за кварталните полицаи — да бъдат особено бдителни, за да открият, но не и да влизат в контакт с него, да се обадят по радиостанциите си в участъка и да проследят заподозрения, но да не го задържат. Предупреждението за всеобщо издирване не даваше нито името, нито пък причината, поради която трябваше да търсят мъжа.

След като излезе от телефонната кабина, Куин тръгна обратно по Бландфорд Стрийт, надолу към хотел Блекуудс. Той беше една от онези построени отдавна страноприемници, сгушени в страничните улици на Лондон, които големите хотелски вериги не бяха успели да закупят и модернизират и представляваше покрита с бръшлян сграда с двайсетина стаи с дървена ламперия и еркерни прозорци и огън, пламтящ в тухлената камина на рецепцията, застлана с килими върху неравния дъсчен под. Куин пристъпи към симпатичното момиче зад бюрото.

— Здравейте — каза той с широка усмивка.

Тя повдигна глава и също му се усмихна. Висок, леко прегърбен, с шапка от туид, скъп шлифер и кожена пътна чанта — вездесъщият американски турист.

— Добър ден, сър. Мога ли да ви помогна?

— Ами, вижте сега, надявам се, че ще можете. Да, наистина се надявам. Разбирате ли, аз току-що пристигнах със самолет от Щатите, а полетът беше на вашите английски авиолинии — моята любима авиокомпания. И знаете ли какво стана? Загубили ми багажа. Да, мадам, изпратили го по погрешка чак във Франкфурт.

Лицето й помръкна от притеснение.

— Вижте сега, те ще ми го върнат до двадесет и четири часа — най-много. Проблемът е, че всички документи от туристическата агенция за обиколката на Англия останаха в малката ми чантичка, а пък аз — ако щете вярвайте — за нищо на света не мога да си спомня в кой хотел имам резервация. Цял час момичето на летището ми изброява имена на хотели в Лондон — да знаете само колко много има — ама не можах да си спомня и туйто. Трябва да изчакам, докато ми върнат чантичката. Най-накрая взех такси до града и шофьорът ми каза, че вашият хотел бил много хубав… Ъ-ъ-ъ… имате ли случайно свободна стая за тази вечер? Между впрочем, казвам се Хари Ръсел…

Не беше нужно да я убеждава повече. Високият мъж изглеждаше толкова опечален от загубата на багажа си, от това, че не може да си спомни къде има резервация за нощувка. Тя обичаше да гледа филми и си помисли, че той прилича малко на онзи господин, който все питаше хората за нещо, но говореше като човека със смешното птиче перо на шапката от „Далас“. И през ум не й мина да се усъмни в разказа му или да му поиска някакъв документ за самоличност. Обикновено в Блекуудс не приемаха гости без багаж или без резервация, но да ти загубят багажа и да забравиш името на хотела си, и всичко това по вина на Бритиш Еъруейс… Тя погледна списъка на свободните стаи; повечето от гостите бяха редовни посетители от провинцията, а имаше няколко, които живееха тук.

— Имаме само една, мистър Ръсел — боя се, че е малка и е в задната част…

— Точно това ми трябва, госпожице. О, мога да платя в брой, обмениха ми някой и друг долар на летището…

— Утре сутринта, мистър Ръсел. — Тя посегна към стар месингов ключ. — По стълбите, на втория етаж.

Куин пое нагоре по стълбището с неравни стъпала, намери единадесета стая и влезе. Малка, чиста и уютна. Точно това, което му трябваше. Съблече се по шорти и нави будилника, който беше купил в железарския магазин, за шест часа следобед и заспа.

— Защо, по дяволите, е направил това? — попита министърът на вътрешните работи, сър Хари Мариот.

Той току-що бе изслушал разказа на Найджъл Крамър за всичко станало в кабинета си на последния етаж в сградата на вътрешното министерство. Бяха му се обадили от Даунинг Стрийт и бе провел десетминутен разговор с дамата, която живееше там и която бе изразила силното си неудовлетворение.

— Подозирам, че е изпитвал недоверие към всички — отговори тактично Крамър.

— Не и към нас, надявам се — каза министърът. — Направихме всичко, което бе по силите ни.

— Не, не към нас — каза Крамър. — Време беше да направи размяната с този Зак. При отвличанията това винаги е най-опасната фаза. Трябва да се действа много внимателно. След тези два случая на изтичане на поверителна информация по френското и английското радио изглежда е предпочел да свърши всичко сам. Разбира се, не можем да допуснем това. Трябва да го открием, господин министър.

Крамър все още се чувстваше засегнат, че не му бе позволено изобщо да участва в преговорите и че му бяха поверили единствено разследването.

— Най-трудно ми е да си обясня как е избягал — оплака се министърът на вътрешните работи.

— Ако в апартамента бяха двама от хората ми, това нямаше да се случи — напомни му Крамър.

— Е, това вече е минала работа. Открийте го, но без много шум.

Личното мнение на министъра беше, че ако този Куин успее да върне Саймън Кормак сам, толкова по-добре. Английското правителство щеше да ги изпрати у дома, в Америка, по най-бързия възможен начин. Но ако американците се проваляха, провалът щеше да бъде техен, а не негов.

По същото време Ървинг Мос разговаряше по телефона с Хюстън. Той записа ценовата листа за продуктите, които предлагаха зеленчуковите градини на Тексас, остави слушалката и дешифрира съобщението. То го накара да подсвирне от изненада. Колкото повече мислеше за това обаче, толкова повече се убеждаваше, че се налага само малка промяна в плановете му.

След неуспеха на пътя край Мил Хил Кевин Браун се върна ядосан в кенсингтънския апартамент. Патрик Сеймър и Лу Колинс отидоха с него. Тримата опитни служители разпитваха по-младите си колеги в продължение на няколко часа.

Сам Самървил и Дънкан МакКрей обясниха подробно какво се бе случило сутринта, как се бе случило и защо те не бяха успели да го предвидят. МакКрей, както винаги, беше обезоръжаващо притеснен.

— Ако е успял отново да установи връзка със Зак по телефона, не можем нищо да направим — каза Браун. — Ако използват системата обаждане от една телефонна кабина до друга, англичаните не могат по никакъв начин да ги засекат. Не знаем какво са намислили.

— Може би уреждат размяната на Саймън Кормак срещу диамантите — каза Сеймър.

Браун изръмжа.

— Когато всичко свърши, ще се заема с този умник.

— Ако се върне със Саймън Кормак — отбеляза Колинс, — за всички ни ще бъде удоволствие да го придружим до летището.

Разбраха се Самървил и МакКрей да не напускат апартамента в случай, че Куин позвъни. Трите телефонни линии щяха да останат открити, за да може да се обади; и, разбира се, оставаха на подслушване. Старшите служители се върнаха в посолството. Сеймър трябваше да се свърже със Скотланд Ярд, за да получи информация как върви издирването — вече търсеха двама души, а Браун и Колинс щяха да чакат в подслушвателния пост.

Куин се събуди в шест часа, изми се и се избръсна с новите тоалетни прибори, които беше купил предния ден на Хай Стрийт, вечеря леко и тръгна към телефонната кабина на Чилтърн Стрийт в осем без десет. Кабината беше заета от възрастна жена, но тя излезе в осем без пет. Куин застана вътре с гръб към улицата, като се преструваше, че търси номер в телефонния указател. Апаратът иззвъня в осем часа и две минути.

— Куин?

— Да.

— Може и да е вярно, че си се чупил, може и да ме лъжеш. Ако ми играеш някой номер, ще си платиш.

— Не е номер. Кажи ми къде и кога да дойда.

— Утре сутрин в десет. Ще ти се обадя на този телефон в девет и ще ти кажа къде. Ще имаш точно толкова време, че да бъдеш там в десет. Моите хора ще бъдат на мястото още на разсъмване. Ако се появят ченгета или командоси, ако има някакво раздвижване наоколо, ще усетим и ще се махнем. Едно телефонно обаждане и Саймън Кормак е мъртъв. Ти не можеш да ни видиш, но ние ще те виждаме, теб или всеки друг, който се появи. Кажи туй на приятелчетата си, ако се опитвате да ми скроите номер. Може да хванат някой от нас, дори двама, но на хлапето няма да му се размине.

— Дадено, Зак Ще дойда сам. Без номера.

— Никакви електронни джаджи, никакви предаватели никакви микрофони. Ще те претърсим. Ако са ти сложили микрофон, момчето ще си го получи.

— Казах вече — без номера. Само аз и диамантите.

— Чакай в тази кабина в девет.

Чу се изщракване и по линията се появи бръмчене. Куин излезе от кабината и се върна в хотела. Погледа малко телевизия, след това изпразни чантата си и прекара два часа в работа над покупките, които беше направил следобед. Приключи в два часа сутринта, доволен от свършеното.

Взе отново душ, за да премахне издайническата миризма от себе си, след това легна, впери очи в тавана, отпусна се и се замисли. Не можеше да спи добре преди акция и поради това беше почивал три часа предишния следобед. Успя да дремне малко преди зазоряване. Будилникът го събуди в седем часа.

В осем и половина беше на рецепцията. Зад бюрото дежуреше симпатичната администраторка. Той бе сложил очилата с дебели рогови рамки, шапката от туид, а шлиферът му беше плътно закопчан до горе. Обясни, че трябва да отиде до Хийтроу и да си вземе багажа и би искал да уреди сметката си и да освободи стаята.

В девет без петнадесет тръгна нагоре по улицата към телефонната кабина. Не можеше да си позволи и този път в кабината да има някоя възрастна жена. Стоя вътре петнадесет минути, докато телефонът иззвъня точно в девет. Гласът на Зак беше прегракнал от напрежение.

— Джамейка Роуд, Родърхайд — каза той.

Куин не познаваше мястото, но беше чувал за него. Старите докове, част от тях превърнати в красиви къщи и модерни жилищни блокове за юпитата, които работеха в Сити, но имаше и порутени сгради, изоставени кейове и складове.

— Давай нататък.

Зак започна да обяснява. Встрани от Джамейка Роуд, надолу по една улица, която извежда на Темза.

— Това е едноетажна стоманена конструкция, пригодена за склад, отворена от двете страни. Над вратите все още стои изписано името „Бабидж“. Слез от таксито в началото на улицата. Тръгни надолу сам. Влез през южния вход. Като стигнеш средата на помещението, спри там и чакай. Ако имаш опашка, няма да се появим.

Зак затвори. Куин излезе от кабината и пусна кожената чанта в една кофа за отпадъци. Огледа се за такси. Не се виждаше нито едно — беше сутрешният пиков час. Десет минути по-късно успя да спре такси на Марилбоун Хай Стрийт и слезе на спирката на метрото при Марбъл Арч. По това време на деня таксито щеше да пътува цяла вечност през криволичещите улици на стария град, за да прекоси Темза и да го отведе до Родърхайд.

Качи се на метрото и пое на север, към Банксайд, след това се прехвърли на Нордън Лайн, която минаваше под Темза и продължаваше към Лондон Бридж. Там се намираше една от главните гари и отпред на паркинга имаше таксита. Петдесет и пет минути след обаждането на Зак, Куин беше на Джамейка Роуд.

Улицата, по която трябваше да върви, беше тясна, мръсна и пуста. От едната страна имаше порутени складове в плачевно състояние, които се нуждаеха от ремонт. От другата — изоставени фабрики и навеси за складиране на листи от пресована стомана. Знаеше, че отнякъде го наблюдават. Продължи да върви по средата на улицата. Хангарът с избелелия надпис „Бабидж“ над вратата се намираше в другия край. Той влезе вътре.

Помещението беше дълго около сто метра и широко двадесет и пет. От опорните греди на покрива висяха ръждясали вериги, бетонният под беше покрит с отпадъци, навети от вятъра през годините, когато складът не е бил използван. През вратата, от която беше влязъл, не можеше да мине кола. Тази в другия край беше достатъчно широка и висока, за да пропусне камион. Стигна до средата и спря. Свали очилата и шапката от туид и ги захвърли настрани.

Повече нямаше да му потрябват. Или щеше да излезе оттук, след като уредеше размяната на Саймън Кормак, или щяха да го натоварят на някоя полицейска кола.

Чака цял час, без да помръдне. В единайсет часа от другата страна на хамбара се появи голямото Волво. То приближи и спря на около десетина метра от него, но двигателят продължаваше да работи. На предната седалка имаше двама души, и двамата с маски. Виждаше само очите им през прорезите.

По-скоро усети, отколкото чу шума от маратонки по бетона зад себе си и погледна спокойно през рамо. Там стоеше трети човек, в черен маскировъчен костюм без отличителни знаци и с вълнена маска на главата. Беше нащрек, леко повдигнатна пръсти, готов да използва небрежно преметнатия през гърдите му автоматичен пистолет, ако се наложи.

Вратата на Волвото се отвори и мъжът, който седеше до шофьора, излезе. Среден ръст, добре сложен.

— Куин? — подвикна той.

Гласът на Зак. Не можеше да го сбърка.

— В теб ли са диамантите?

— Тук са.

— Дай ги.

— С теб ли е момчето, Зак?

— Я не се прави на глупак. Да не искаш да го разменя за торбичка стъклени камъчета? Първо ще проверим диамантите. Ще ни трябва време. Един фалшив да намерим — всичко отива по дяволите. Ако са истински, ще получиш момчето.

— Тъй си и мислех. Няма да стане.

— Не си играй с мен, Куин.

— Не си играя, Зак. Трябва да видя момчето. Можеш да получиш стъкълца срещу диаманти. Няма, но ти искаш да си сигурен. Аз пък мога да получа труп.

— Няма.

— Искам да съм сигурен.

Под маската Зак погледна втренчено Куин, като че ли не вярваше на ушите си. Засмя се дрезгаво.

— Виждаш ли онзи човек зад теб? Една дума да кажа и ще те очисти. И пак ще вземем камъните.

— Би могъл да опиташ — призна Куин. — Да си виждал някога такова нещо?

Той разкопча шлифера, хвана някакъв предмет, който висеше от кръста му и вдигна ръката си.

Зак погледна изпитателно Куин и устройството, прикрепено към гърдите му, и изруга тихо, но яростно.

Пространството между гърдите и кръста на Куин беше заето от кутия за шоколадови бонбони с ликьорен пълнеж. Бонбоните, както и капакът на кутията, ги нямаше. Долната й част бе прикрепена с лейкопласт към гърдите му.

В средата, обграден с петнадесетсантиметрови блокчета лепкаво светлокафяво вещество, се намираше обвитият с кадифе пакет с диаманти. В едно от блокчетата беше мушнат ярко зелен електрически проводник, другият край на който бе прикрепен към един от зъбците на дървена щипка за пране. Нея Куин държеше в лявата си ръка. Проводникът минаваше през малък отвор, пробит в дървото и излизаше между зъбците.

В кутията имаше и деветволтова батерия, скачена към друг яркозелен проводник. От едната страна проводникът свързваше двете блокчета кафеникаво вещество към батерията, а от другата страна завършваше под втория зъбец на щипката. Зъбците бяха разделени от парче молив. Куин стисна пръстите на ръката си; моливът падна на пода.

— Играчка — каза Зак, без да е съвсем убеден в това. — Не е истинско.

С дясната си ръка Куин откъсна парченце от кафеникавото вещество, направи от него топче и го хвърли на пода към Зак. Престъпникът се наведе, взе го и го помириса. Миризмата на марципан изпълни ноздрите му.

— Семтекс — каза той.

— Семтексът е чешки — отговори Куин. — Аз предпочитам RDX.

Зак беше достатъчно опитен, за да знае, че всички пластични експлозиви изглеждат и миришат като безобиден сладкарски марципан. Но приликата свършваше дотук. Ако сега неговият човек откриеше огън, всички щяха да загинат. В кутията имаше достатъчно експлозив да помете пода на склада, да хвърли покрива във въздуха и да пръсне диамантите до другия бряг на Темза.

— Знаех си аз, че си мръсник — каза Зак. — Какво искаш?

— Вдигам молива, слагам го на мястото му, влизам в багажника на колата и отиваме да видя момчето. Никой не ме проследи, никой няма да го направи. Аз не мога да те разпозная — нито сега, нито после. Ти си в безопасност. Видя ли момчето живо, разглобявам устройството и ти давам камъните. Проверявате ги и като се уверите, че са истински, заминавате. Аз и момчето оставаме под ключ. След двадесет и четири часа се обаждаш от някой телефон. Ченгетата ще дойдат да ни пуснат. Просто и сигурно, а вие се измъквате.

Зак се чудеше дали да се съгласи. Имаше други планове, но съзнаваше, че е надхитрен. Той бръкна в страничния джоб на маскировъчния костюм и извади плоска черна кутия.

— Дръж си ръката вдигната и зъбците отворени. Ще те претърся за микрофони.

Той приближи и прекара детектора по тялото на Куин от горе до долу. Ако откриеше по него електрическа верига под напрежение, каквато се съдържа в предавател или микрофон, детекторът щеше да издаде специфичен звук. Батерията на пластичната бомба не беше активирана. Куфарчето на ФБР, щеше да задейства детектора.

— Добре — каза Зак и се отдръпна на около метър встрани.

Куин усещаше миризмата на потта му.

— Чист си. Слагай този молив на мястото му и влизай в багажника.

Куин се подчини. Последната светлина, която видя, беше преди големият правоъгълен капак на багажника да се спусне над него. Отворите по пода бяха пробити преди три седмици, за да не се задуши Саймън Кормак. Вътре беше задушно, но щеше да издържи. Въпреки че бе доста висок, в багажника имаше достатъчно място, ако свиеше крака и опреше колене до гърдите си. При което едва не се задуши от мириса на бадеми.

Въпреки че не можеше да види това, колата зави обратно, а мъжът с автоматичния пистолет притича и седна на задната седалка. Тримата свалиха маските си и маскировъчните якета и останаха по сака, ризи и вратовръзки. Метнаха якетата отзад, върху „Скорпиона“. Щом свършиха, колата потегли от склада и приведеният над волана Зак подкара към скривалището им.

Стигнаха до гаража на къщата, която се намираше на шестдесет километра от Лондон след час и половина. Зак нито веднъж не превиши позволената скорост, а спътниците му седяха мълчаливи по местата си. И двамата напускаха къщата за пръв път от три седмици.

Когато вратата на гаража бе затворена, тримата мъже облякоха отново маскировъчните якета, надянаха маските и един от тях влезе в къщата да предупреди четвъртия. Едва когато бяха готови, Зак отвори багажника на Волвото. Куин се беше схванал и премигна от светлината в гаража. Бе извадил молива от щипката и го стискаше между зъбите си.

— Добре де, добре — каза Зак. — Няма нужда от това. Ще ти покажем хлапето. Но докато те преведем през къщата, ще сложиш ей това.

Той държеше в ръка качулка. Куин кимна. Зак я навлече върху главата му. Можаха да се нахвърлят върху него, но щеше да му бъде необходима само част от секундата, за да пусне зъбците на щипката. Поведоха го с вдигната нагоре лява ръка и го вкараха в къщата. Прекосиха малък коридор и заслизаха по някакви стъпала надолу. Чу три силни почуквания, вероятно по врата, а след това спряха и зачакаха. След малко чу как вратата се отвори и го бутнаха в някаква стая. Остана сам, заслушан в тракането на резетата.

— Можеш да свалиш качулката — чу той гласа на Зак. Говореше през отвора за наблюдение.

Куин свали качулката с дясната си ръка. Намираше се в неизмазано избено помещение: бетонен под, бетонни стени, може би използвано някога за складиране на вино, но преоборудвано за друга цел. Върху желязно легло в отсрещния край седеше слабовата и висока фигура. Раменете и главата й бяха покрити с черна качулка. По вратата отекнаха две почуквания. Като по команда фигурата на леглото свали качулката.

Саймън Кормак се вторачи учудено във високия мъж с полуразкопчан шлифер и щипка за пране в лявата ръка. Куин, на свой ред също гледаше сина на президента.

— Здравей, Саймън. Добре ли си, момчето ми?

Глас от дома.

— Кой сте вие? — промълви той.

— Парламентьорът. Тревожехме се за теб. Добре ли си?

— Да, аз съм… добре.

На вратата се почука три пъти. Младежът надяна качулката. Вратата се отвори. Пред тях стоеше Зак. Маскиран. Въоръжен.

— Добре, ей го къде е. Давай сега диамантите.

— Готово — каза Куин — ти изпълни своята част от сделката, аз ще изпълня моята.

Той постави молива между зъбците на щипката и я пусна да виси на проводниците. Съблече шлифера и дръпна дървената кутия от гърдите си. Измъкна от нея обвития с кадифе пакет със скъпоценни камъни и го подаде. Зак го пое и го предаде на мъжа, който стоеше зад него в коридора. Пистолетът му все още бе насочен към Куин.

— Дай и бомбата — каза той. — Да не вземеш да я гръмнеш и да се измъкнете оттук.

Куин сви проводниците и заедно с щипката ги постави в празната част на кутията, а после измъкна краищата им от светлокафявото вещество. Към тях нямаше прикрепени детонатори. Куин отчупи парченце от веществото и го опита.

— Тъй и не можах да свикна с марципана — каза той. — Идва ми много сладък.

Зак се втренчи в устройството от домакински принадлежности, поставени в кутията, която държеше в свободната си ръка.

— Марципан?

— Най-добрият, който може да се купи на Марилбоун Хай Стрийт.

— За убиване си, Куин.

— Сигурно, но не ми се вярва да го направиш. Няма нужда, Зак. Получи това, което искаше. Нали ти казах, професионалистите убиват само в краен случай. Проверете спокойно диамантите, измъкнете се и ни оставете тук с хлапето, докато се обадите на полицията.

Зак затвори вратата и постави резетата. После заговори през отвора за наблюдение.

— Едно ще ти кажа, янки. Куражлия си.

Капакът на отвора падна. Куин се обърна към момчето на леглото и смъкна качулката му. Седна до него.

— А сега по-добре да ти обясня какво става. След някой и друг час, ако всичко върви добре, ще се измъкнем оттук и право към дома. Между другото, майка ти и баща ти ти пращат много поздрави.

Той разроши сплъстената коса на младежа. Очите на Саймън Кормак се напълниха със сълзи и той се разплака неудържимо. Опита се да се избърше с ръкава на карираната си риза, но безуспешно. Куин обгърна с ръка слабичките му рамене и си спомни за един далечен ден в джунглите по поречието на Меконг, за първото сражение, в което бе участвал, за това как бе оцелял, а други бяха загинали и как след това бе плакал неудържимо от облекчение.

Когато Саймън се успокои и започна да го обсипва с въпроси за дома, Куин успя да разгледа младежа. Брадясал, с наболи мустаци, мръсен, но иначе в добра форма. Не бяха го лишавали от храна и поне се бяха сетили да му дадат чисти дрехи — риза, джинси и широк кожен колан с релефна пиринчена тока, който да ги пристяга. Явно бяха купени от някой магазин за туристически принадлежности, но щяха да го топлят в студения ноемврийски ден.

На горния етаж изглежда беше избухнала кавга. Куин смътно долавяше възбудени гласове. Най-силно се чуваше този на Зак. Звуците бяха твърде неразбираеми, за да различи отделните думи, но тонът беше красноречив. Зак беше ядосан. Куин се смръщи. Не беше проверявал лично диамантите — не умееше да различава истинските от фалшивите — но се молеше някой глупак да не е сложил стъклени имитации между скъпоценните камъни.

Всъщност не това бе причина за свадата. След няколко минути тя стихна. В една от спалните на горния етаж — похитителите избягваха да използват стаите на долния етаж през деня, въпреки плътните мрежести завеси, които закриваха прозорците — южноафриканецът се беше надвесил над маса, пренесена там специално за целта. Тя бе покрита с чаршаф; отвореният, обвит с кадифе пакет лежеше празен на леглото, а четиримата мъже бяха вперили изпълнени с благоговение погледи във внушителната купчина необработени диаманти.

С помощта на шпатула южноафриканецът започна да отделя малки купчинки, да ги разделя на още по-малки, докато накрая голямата купчина бе разделена на двадесет и пет части. Той подкани с жест Зак да избере една от тях. Зак сви рамене и посочи една в средата — приблизително хиляда камъка от общо двадесет и петте хиляди.

Без да каже дума, южноафриканецът започна да изгребва останалите двадесет и четири купчинки и да ги изсипва една по една в здрава брезентова торба с шнур за пристягане в горната част. Когато остана само избраната купчина, той включи силна настолна лампа над масата, извади от джоба си бижутерска лупа и с пинсета в дясната ръка поднесе първия камък към светлината.

След няколко секунди изсумтя, кимна с глава и пусна диаманта в брезентовата торба. Щяха да бъдат необходими шест часа, за да провери всички камъни.

Изборът на похитителите бе добър. Висококачествените диаманти, дори и с малки размери, обикновено се придружават от сертификат за произход, когато се предлагат на клиентите от бранша. Световният монопол в търговията с диаманти принадлежи на Централната организация по продажбите, през която минават над осемдесет и пет процента от скъпоценните камъни, добивани в мините и предназначени за бранша. Даже Съветският съюз със своите сибирски находища проявява достатъчно здрав разум и не нарушава правилата на този доходоносен картел. Големите камъни с по-ниско качество обикновено също се продават със сертификат за произход.

Но с избора си на смес от среднокачествени скъпоценни камъни между една пета и половин карат похитителите се бяха насочили към онази част от пазара, която почти не подлежи на контрол. Тези камъни са хлябът и солта на бижутерите и търговците на дребно по света и сменят притежателите си в пакети от по няколкостотин броя наведнъж без никакви сертификати. Всеки бижутер би могъл, без да прибягва до измама, да закупи доставка от няколкостотин такива диаманта, особено ако му ги предложат с десет или петнадесет процента отстъпка от пазарната цена. Инкрустирани в обков около по-големи диаманти, те стават просто незабележими на пазара.

Ако са истински. Необработените диаманти не искрят и не блестят като обработените и полирани изделия в края на процеса. Те изглеждат като парченца матово стъкло, с млечно бяла и непрозрачна повърхност. Нито един що-годе опитен познавач обаче не би ги сбъркал със стъкло.

Истинските диаманти имат ясно изразен мазен повърхностен слой и не подлежат на намокряне. Ако парче стъкло бъде потопено във вода, капчиците течност остават по повърхността няколко секунди; при диамантите те веднага се стичат и камъкът остава съвсем сух.

Освен това, при наблюдение с лупа ясно се вижда тетраедърния строеж на кристалната решетка на диамантите. Южноафриканецът търсеше точно тази характерна фигура, за да се увери, че не са им пробутали обикновено, подложено на пясъкоструене стъкло или другия основен заместител — кубичен циркониев двуокис.

В това време сенатор Бенет Р.Хапгуд се изправяше на подиума, изграден за тази цел в огромния, разположен на открито Ханкок Сентър в централната част на Остин и оглеждаше със задоволство тълпата.

Точно срещу него се виждаше куполът на тексаския щатски Капитолий, вторият по големина в страната след този във Вашингтон, който блестеше под лъчите на обедното слънце. Тълпата можеше да бъде по-голяма, като се вземе предвид масираната разгласа на това важно начинание, но средствата за информация — на местно, щатско и национално ниво — бяха добре представени и това го радваше.

Той вдигна ръце за поздрав, както правеха боксьорите при победа, за да благодари за взрива от аплодисменти, които клакьорите подеха веднага след края на хвалебствията по представянето му. Мажоретките продължиха да скандират и по-голямата част от тълпата се почувства задължена да се присъедини към тях. Той убедително изигра невярващото поклащане на глава от оказаната му чест и протегна високо ръце с длани напред, за да покаже, че няма нужда един незначителен младши сенатор от Оклахома да бъде възнаграждаван с такива овации.

Когато възгласите стихнаха, той застана пред микрофона и започна речта си. Не ползваше бележки; беше репетирал думите много пъти от момента, в който му бяха предложили да основе и стане президент на новото движение, което скоро щеше да обхване цяла Америка.

— Приятели мои, мои американски братя… от всички краища.

Въпреки че присъстващите в момента бяха най-вече тексасци, чрез обективите на телевизионните камери той се обръщаше към много по-широка публика.

— Може да сме родени в различни части на нашата велика страна, да сме с различен произход, с различни професии, всеки от нас да има свои собствени надежди, страхове и стремежи. Но едно нещо ни свързва, където и да се намираме, каквото и да правим: всички ние обичаме тази велика страна…

Казаното бе неоспоримо, както потвърдиха избухналите възгласи.

— И над всичко стои общото ни желание: тази нация да бъде силна — възгласите се усилиха — и горда… — Присъстващите изпаднаха в екстаз.

Той говори в продължение на час, а лекият вятър рошеше продуханата му със сешоар и напръскана с лак снежнобяла коса над загорялото лице на пионер-заселник. Вечерните емисии в Съединените щати щяха да включат откъси между тридесет секунди и две минути, в зависимост от своята насоченост. Когато свърши и седна, основите на движението Граждани за Силна Америка бяха вече положени.

Насочено най-общо към възраждане на националната гордост и чест чрез засилване могъществото на страната — на заден план остана обстоятелството, че то нито за миг не бе отслабвало, — движението ГСА си поставяше конкретната цел да се бори с всички възможни средства срещу Нантъкетския договор и да настоява за отхвърлянето му от Конгреса.

Врагът на могъществото на страната, с което нацията се гордееше, бе ясно и недвусмислено определен — комунизмът, което означаваше социализмът — като се започнеше със системата Медикейд за безплатно лечение, през социалните помощи и се стигнеше до увеличаването на данъците. Онези сподвижници на комунизма, които се опитваха да убедят американския народ в необходимостта от съкращаване на оръжията, бяха по-скоро загатнати, отколкото явно посочени. Кампанията щеше да се води на всички равнища: регионални бюра, информационни бюлетини, предназначени за медиите, създаване на лобита в избирателните райони и на национално ниво, както и публични изяви на истински патриоти, които щяха да се противопоставят на договора и неговия инициатор — инсинуация към покрусения човек в Белия дом.

Когато най-накрая присъстващите бяха поканени да опитат изпеченото на пръснатите из целия парк скари месо, осигурено от щедър местен филантроп и патриот, план „Крокет“ — втората фаза от кампанията, целяща дестабилизацията и оставката на президента, — вече бе влязъл в действие.

Куин и синът на президента прекараха една неспокойна нощ в подземното помещение. Момчето се настани на леглото по настояване на Куин, но не можа да заспи. Куин седна на пода и опря гърба си на твърдата стена. Би могъл да подремне, ако не бяха въпросите на Саймън.

— Мистър Куин.

— Куин. Просто Куин.

— Срещнахте ли се с баща ми? Лично?

— Разбира се. Той ми разказа за леля Емили… и мистър Спот.

— Как изглеждаше?

— Добре. Беше разтревожен, естествено. Говорихме точно след отвличането.

— Видяхте ли мама?

— Не успях, при нея беше лекарят на Белия дом. Беше разстроена, но иначе добре.

— Знаят ли, че аз съм добре?

— Преди два дни им съобщих, че все още си жив. Опитай се да поспиш.

— Да… Кога мислите, че ще излезем оттук?

— Зависи. Надявам се сутринта да напуснат къщата и да се измъкнат. Ако се обадят след дванайсет часа, английската полиция ще дойде за броени минути. Зависи от Зак.

— Зак? Той ли е шефът?

— Аха.

Най-сетне в два часа сутринта възбуденият младеж изчерпа въпросите си и задряма. Куин остана буден, опитвайки се да различи приглушените звуци, които долитаха от горния етаж. Към четири часа някой почука три пъти силно по вратата. Саймън спусна краката си на пода и прошепна:

— Качулките.

Двамата надянаха качулките, които щяха да им попречат да видят похитителите. Когато се приготвиха, в стаята влезе Зак с още двама мъже. Всеки от тях носеше чифт белезници. Той кимна към пленниците. Обърнаха ги с лице към стената и оковаха китките им зад гърба.

Куин и Саймън не знаеха, че проверката на диамантите беше приключила преди полунощ и че Зак и съучастниците му бяха останали доволни. През нощта четиримата мъже старателно бяха почистили помещенията. Всички повърхности, по които би могло да има отпечатъци от пръсти, бяха избърсани, всяка следа, за която биха могли да се сетят — заличена. Не си направиха труда да извадят от избеното помещение металното легло, захванато с болтове към пода, нито да изхвърлят веригата, с която Саймън бе окован към него в продължение на три седмици. Те не се безпокояха, че някой ден тук могат да дойдат хора и да установят, че къщата е била използвана за скривалище от похитителите; по-важно беше тези хора никога да не открият тяхната самоличност.

Свалиха веригата от крака на Саймън и ги поведоха нагоре по стълбите, минаха през къщата и влязоха в гаража, където ги очакваше Волвото. Багажникът беше пълен — там бяха натъпкани саковете на похитителите. Накараха Куин да легне на пода между седалките и го покриха с одеало. Въпреки неудобното положение, той беше оптимистично настроен.

Ако похитителите възнамеряваха да ги убиват, то най-доброто място за това беше избата. Той бе предложил да останат там, откъдето по-късно полицията щеше да ги освободи след телефонно обаждане от чужбина. Явно бяха решили да постъпят по друг начин. Правилно предположи, че похитителите не желаят скривалището им да бъде открито — поне засега. Остана да лежи свит върху пода на колата, като се опитваше да диша, доколкото може, през дебелата качулка.

Усети как задната седалка потъна, когато накараха Саймън Кормак да легне върху нея. Него също покриха с одеало. Двама от мъжете, които бяха по-дребни, седнаха на ръба на седалката, като стъпиха с крака върху Куин, а Саймън остана зад тях. Гигантът се настани отпред до Зак, който бе заел шофьорското място.

По негова команда и четиримата свалиха маските и маскировъчните костюми и ги хвърлиха през прозорците на пода на гаража. Зак включи двигателя и задейства устройството за отваряне на вратата. Излезе на заден ход, затвори гаража, обърна на улицата и потегли. Никой не видя колата. Все още беше тъмно. До зазоряване оставаха два часа и половина.

Пътуваха близо два часа. Куин нямаше представа къде се намират, нито накъде отиват. Най-сетне (по-късно щеше да стане ясно, че това трябва да е станало към шест и половина) колата намали и спря. Никой не проговори по време на пътуването. Всички седяха мълчаливо, изпънати като струни. След като спряха, Куин чу как задната врата до него се отвори и краката, които бяха стъпили върху него, се отместиха. Някой го хвана за глезените и го извлече навън. Почувства под окованите си с белезници ръце влажна трева и разбра, че се намира край някакъв път. Успя да се надигне на колене и след това се изправи. Чу как двамата мъже влязоха в колата и затвориха вратите.

— Зак — извика той, — ами момчето?

Зак стоеше на пътя до отворената врата на Волвото и го гледаше.

— Десет километра по-нататък — каза той. — Край пътя, също като теб.

Мощният двигател изръмжа, изпод гумите се разхвърчаха камъчета. Колата потегли. Куин чувстваше студа на ноемврийската утрин. Веднага щом колата се отдалечи, той се захвана за работа.

Изнурителният труд в лозята бе помогнал да запази добрата си форма. Бедрата му бяха тесни, като тези на мъж петнадесетина години по-млад от него, а ръцете му бяха дълги. Когато му слагаха белезниците, той бе стегнал мускулите на китките си, за да осигури повече място за тях, след като ги отпусне. Смъквайки белезниците надолу по ръцете си доколкото може, той успя да промуши китките под себе си. После седна на тревата, прекара ги под коленете си, изрита обувките си и промуши един по един краката си през окованите си ръце. След като ръцете му излязоха отпред, той смъкна качулката.

Пътят пред него беше дълъг, тесен, прав и пуст в утрешния сумрак. Той пое дълбоко студения, свеж въздух и се огледа наоколо за някоя къща, но не видя такава. Обу се, стана и се затича напред — натам, накъдето бе тръгнала колата.

След три километра вляво видя малък гараж с остарели ръчни помпи за бензин и тясна служебна стаичка. С три ритника изкърти вратата. Телефонът беше на една лавица над стола на бензинджията. Вдигна с две ръце слушалката, приближи я до ухото си, за да провери дали има сигнал, постави я на масата, набра кода на Лондон, а след това номера на специалната линия в кенсингтънския апартамент.

Само три секунди бяха необходими, за да настъпи пълен хаос в Лондон. Английският инженер в кенсингтънската телефонна централа подскочи на стола си и лудешки се залови със засичането на номера. Това му отне девет секунди.

В подземието на американското посолство дежурният от отдела за електронно наблюдение извика, когато червената предупредителна лампа светна пред него, а в слушалките му прозвуча звънът на телефона. Кевин Браун, Патрик Сеймър и Лу Колинс скочиха от походните легла, в които дремеха и влетяха в подслушвателния пост.

— Прехвърли звука по говорителите! — изкрещя Сеймър.

В апартамента Сам Самървил бе задрямала на кушетката, предпочитана на времето от Куин, тъй като до нея се намираше специалният телефон, МакКрей спеше в едно от креслата. Прекарваха по този начин втора поредна нощ. Телефонният звън стресна Сам и около две секунди тя се опитваше да разбере кой от апаратите звъни. Успя да се ориентира по мигащата червена лампичка на специалната линия. Вдигна слушалката при третото позвъняване.

— Да?

— Сам?

Не можеше да сбърка плътния глас от другата страна.

— О, Куин — каза тя. — Добре ли си?

— Майната му на Куин. Какво става с момчето? — фучеше Браун в мазето на посолството.

— Добре съм. Пуснаха ме. И Саймън ще го пуснат скоро, може би вече са го пуснали. Малко по-нататък по пътя.

— Куин, къде се намираш?

— Не знам. В един занемарен гараж край някакъв път. Номерът на телефона не се чете.

— Номер от Блечли — каза техникът в кенсингтънската централа. — Аха… ето го. Седем-четири-пет-нула-едно.

Колегата му вече говореше с Найджъл Крамър, който бе прекарал нощта в Скотланд Ярд.

— Къде е, по дяволите? — изсъска той.

— Почакайте така… Да. Тъбс Крос Гаридж край А-421, между Фени Стратфърд и Бъкингам.

В същото време Куин видя кочан с фактури, в които фигурираше адресът на гаража и го съобщи на Сам по телефона. След няколко секунди връзката прекъсна. Сам и Дънкан МакКрей се втурнаха към улицата, където Лу Колинс бе оставил една от колите на ЦРУ, в случай, че на двамата агенти потрябваше транспорт. Потеглиха веднага. МакКрей шофираше, а Сам следеше пътя по картата.

Найджъл Крамър и шестима полицейски служители потеглиха от Скотланд Ярд в две патрулни коли с надути сирени по Уайтхол, спуснаха се по Дъ Мол към Парк Лейн и поеха по пътя, който водеше на север от Лондон. В същото време от Гровнър Скуеър излетяха две големи лимузини, в които се намираха Кевин Браун, Лу Колинс, Патрик Сеймър и шестима агенти от вашингтонския екип на ФБР.

Отсечката от А-421 между Фени Стратфърд и главния град на графството — Бъкингам, който се намира на двадесет километра в западна посока, е дълга и почти права. По пътя няма населени места. Той пресича равна в по-голямата си част селскостопанска област, с пръснати тук-там групи дървета. Куин тичаше, без да спира, на запад, посоката в която бе поела колата. През сивите облаци бяха започнали да се процеждат първите лъчи на слънцето и видимостта постепенно нарасна до триста метра. Точно в този момент съзря слабоватата източена фигура, която тичаше към него в сумрака и чу зад себе си шума от двигатели, който бързо се усилваше. Обърна глава — кола на английската полиция, след нея още една, малко пред тях две черни американски лимузини, а след тях кола на Компанията без отличителни знаци. От първата кола го забелязаха и намалиха скоростта. Тъй като пътното платно беше тясно, останалите направиха същото.

Никой в колите не бе забелязал подтичващата със залитане фигура малко по-нататък по пътя. Саймън Кормак също бе успял да провре ръцете си отпред и бе изминал малко повече от шестте километра на Куин. Но, за разлика от него, той не се беше обаждал по телефона. Изтощен от пленничеството и замаян от освобождаването си, той подтичваше бавно, олюлявайки се. Първата кола от посолството се изравни с Куин.

— Къде е момчето? — кресна Браун от първата седалка.

Найджъл Крамър изскочи от боядисаната в бяло и червено патрулна кола и извика същия въпрос. Куин спря, пое дълбоко въздух и кимна напред.

— Там — задъхано отговори той.

Едва тогава го видяха. Наизлезли вече от колите, групата от американски и английски полицейски служители хукнаха към момчето, което се намираше на двеста метра от тях. Зад Куин спря колата с МакКрей и Сам Самървил.

Куин бе спрял, не можеше да стори нищо повече. Усети как Сам изтича към него и сграбчи ръката му. Тя каза нещо, което той никога по-късно не можа точно да си спомни.

Саймън Кормак, който видя приближаващите го спасители, забави крачка и вече едва влачеше нозе. По-малко от сто метра го деляха от полицаите на двете страни, когато се случи непоправимото.

По-късно свидетелите щяха да заявят, че ослепително яркият бял пламък е горял няколко секунди. Учените щяха да обясняват, че в действителност той е бил с продължителност само от три милисекунди, но човешката ретина го задържа няколко секунди след това. Огненото кълбо, което го последвало, пламтяло половин секунда и обгърнало олюляващата се фигура.

Четирима от присъстващите, обръгнали от всякакви гледки ветерани, които едва ли нещо би могло да потресе, трябваше да бъдат успокоявани, докато разказваха как експлозията отхвърлила тялото на момчето и го запокитила като парцалена кукла на цели двадесет метра към тях. То полетяло, а после започнало да се търкаля като кълбо, чиито крайници се мятали под всевъзможни ъгли. Всички почувствали ударната вълна.

Повечето от свидетелите, припомняйки си случая, щяха да кажат, че всичко по време на убийството и след него е приличало на филм със забавени кадри. Спомените им бяха откъслечни и хаотични и хората, които търпеливо ги разпитваха, щяха да слушат и да ги записват, докато възстановят последователността на събитията, в която отделните моменти се застъпваха.

Найджъл Крамър стоеше вцепенен и блед като платно, повтаряйки непрестанно „О, Боже, о, Боже мой!“. Един от агентите на ФБР, който беше мормон, падна на колене край пътя и започна да се моли. Сам Самървил изпищя, зарови лице в гърба на Куин и се разрида. Зад тях свлеченият на колене Дънкан МакКрей бе опрял ръце в дъното на пълната с вода канавка и повръщаше.

Куин, разказваха те, който стоял неподвижно малко по-назад от основната група, но видял какво става на пътя, клател невярващо глава и тихо повтарял: „Не… не… не.“

Първи преодоля вцепенението и шока един среброкос английски сержант. Той тръгна към лежащото на петдесетина метра от него сгърчено тяло. Последваха го няколко агенти от ФБР, между тях пребледнелият и разтреперан Кевин Браун, след това Найджъл Крамър и още трима служители от Скотланд Ярд. Те мълчаливо огледаха тялото, а после опитът и задълженията си казаха думата.

— Освободете терена, моля — каза Найджъл Крамър с тон, който не търпеше възражения. — Стъпвайте много внимателно.

Всички се изтеглиха към колите.

— Сержант, свържете се със Скотланд Ярд. Да изпратят с хеликоптер главния специалист по експлозивите. Искам го тук до час. Фотографи, съдебни медици, най-добрия екип, с който Фулъм разполага. Вие — обърна се той към хората от втората кола — се пръснете нагоре и надолу по пътя. Отцепете го. Свържете се с местните момчета — искам да се поставят пътни прегради преди гаража — ей там, и по посока на Бъкингам, малко по-нагоре. Никой да не навлиза в тази отсечка до второ нареждане. Само тези, които аз посоча.

Наложи се полицаите, които трябваше да блокират пътя зад тялото по посока на Бъкингам, да минат през полето, за да не стъпват по останките. След това побягнаха нагоре да отклоняват насрещното движение. Втората патрулна кола потегли на изток към Тъбс Крос Гаридж, за да блокира пътя в другата посока. Колата на първата група бе използвана за поддържане на радиовръзка.

През следващите шестдесет минути полицията от Бъкингам на запад и Блечли на изток щеше напълно да отцепи пътя с железни прегради. Група от местни полицейски служители щеше да се пръсне из полето, за да попречи на опитите на любопитните да се промъкнат оттам. Този път поне представителите на пресата щяха да бъдат държани настрана. Можеха да обяснят затварянето на пътя със спукан тръбопровод — това щеше да отклони вниманието на местните репортери от малките градчета наоколо.

След петдесетина минути над полето закръжи хеликоптер, насочван по радиото от полицейската кола. Той кацна зад автомобилите и от него слезе дребен мъж с лице на птица — доктор Барнард главният специалист по експлозивите от Столичната полиция, човек, който „благодарение“ на бомбените атентати на ИРА в Англия бе извършил далеч повече огледи на експлозии, отколкото би му се искало. Освен неговата „торба с хитрини“, както обичаше да се изразява, навсякъде го следваше блестящата му репутация.

За доктор Барнард говореха, че е в състояние от микроскопични късчета, трудно различими дори с лупа, да възстанови коя да е бомба до такава степен, че да определи завода-производител на компонентите и човека, който ги е сглобил.

Той изслуша няколкоминутните обяснения на Найджъл Крамър, кимна и даде своите разпореждания на десетина мъже, които бяха слезли от останалите два хеликоптера — екипът от съдебно-медицинските лаборатории на Фулъм.

Те невъзмутимо се захванаха за работа и механизмът за оглед на местопрестъплението влезе в действие.

Доста преди това Кевин Браун се бе завърнал от мястото, където лежеше тялото на Саймън Кормак и бе приближил неподвижния Куин. Браун беше посивял от отвращение и гняв.

— Гадно копеле — процеди той. Двамата високи мъже се гледаха очи в очи. — Ти си виновен за това. Всичко стана заради теб и ще ти го изкарам през носа.

Ударът изненада двамата по-млади агенти от ФБР, които стояха до него. Те го сграбчиха за ръцете и се опитаха да го усмирят. И да бе усетил предстоящия удар, Куин не направи никакъв опит да го избегне. Остана все така неподвижен, с оковани ръце. Юмрукът на Браун се стовари върху брадичката му. Той бе достатъчен до го повали назад, главата му се удари в ръба на покрива на колата и той се свлече в безсъзнание на земята.

— Вкарайте го в колата — изръмжа Браун, възвърнал вече самообладанието си.

Нямаше начин Крамър да задържи групата американци. Сеймър и Колинс имаха дипломатически имунитет; петнадесет минути по-късно те си тръгнаха за Лондон с колите. Предупреди ги, че иска Куин, който нямаше статут на дипломат, да бъде на разположение за даване на подробни показания в Скотланд Ярд. Сеймър обеща да му предаде Куин. Когато заминаха, Найджъл Крамър се обади от телефона в гаража в дома на сър Хари Мариот, за да му съобщи за станалото — телефонът бе по-сигурен от полицейската радиочестота.

Политикът бе дълбоко потресен, но реагира точно като политик.

— Мистър Крамър, имаме ли ние, говоря за официалните английски власти, вина в този случай?

— Не, господин министър. От момента, в който Куин избяга от апартамента, всичко беше в неговите ръце. Действаше по свое усмотрение, без наша или на сънародниците си помощ. Реши да действа сам и се провали.

— Разбирам — каза министърът на вътрешните работи. — Ще трябва незабавно да уведомя министър-председателката. За всичко останало… — Имаше предвид, че английските власти не носят никаква отговорност в конкретната ситуация — На всяка цена дръжте пресата настрана, поне за момента. В най-лошия случай ще се наложи да заявим, че Саймън Кормак е бил намерен убит. Но по-късно. И, разбира се, дръжте ме в течение за всичко, независимо колко незначително може да се окаже.

Този път Вашингтон научи за станалото от собствените си източници в Лондон. Патрик Сеймър лично телефонира на вицепрезидента Одел по проверена и обезопасена линия. Като мислеше, че служителят на ФБР, който поддържаше връзка с английските власти в Лондон, се обажда, за да му съобщи за освобождаването на Саймън Кормак, Майкъл Одел не възропта срещу необичайното време — пет часа сутринта във Вашингтон. Когато изслуша съобщението на Сеймър, той пребледня.

— Но как? Защо? Защо, за Бога?

— Не знаем, сър — отговори гласът от Лондон. — Момчето беше пуснато на свобода живо и здраво. Тичаше към нас, беше на около осемдесет метра, когато това се случи. Не знаем дори какво е причинило взрива. Но той е мъртъв, господин вицепрезидент.

Комисията се събра след по-малко от час. Всички бяха потресени, когато научиха за смъртта на Саймън Кормак. Въпросът, който стоеше пред тях, бе — кой да съобщи на президента? Като председател на комисията и човек, натоварен преди двадесет и четири дни със задачата „Върни ми сина“, това трябваше да стори Майкъл Одел. С натежало сърце той тръгна от Западното крило към президентския апартамент.

Не беше необходимо да се буди президентът Кормак. През изминалите три и половина седмици той спеше малко, често сам се събуждаше по тъмно и отиваше в личния си кабинет, където се опитваше да работи по различни държавни документи. Когато го уведомиха, че във фоайето го очаква за среща вицепрезидентът, той влезе в Овалния кабинет и разпореди да въведат Одел.

Овалният кабинет на втория етаж е просторна приемна, разположена между кабинета и Залата за подписване на договори. Под прозорците й, с изглед към моравата и Пенсилвания Авеню, се намира Балконът на Труман. Стаята, както и Балконът, са в геометричния център на жилищната част, под купола и точно над Южния портик.

Одел влезе. Президентът Кормак стоеше в центъра на стаята, с лице към него. Одел мълчеше. Не можеше да намери сили да му каже. Изражението на очакване по лицето на президента постепенно изчезна.

— Е, Майкъл? — глухо каза той.

— Той… Саймън… е открит. Боя се, че е мъртъв.

Президентът Кормак не помръдна. Нито един мускул не трепна по лицето му. Когато заговори, гласът му бе тих, ясен, но лишен от емоции.

— Остави ме сам, моля те.

Одел се обърна и излезе в централното фоайе. Зад него се разнесе стон като от агонизиращо ранено животно. Той потръпна и продължи да върви.

В дъното на фоайето, до едно бюро край стената, стоеше агентът от Секретните служби Лепински. В ръката си държеше слушалката на телефона.

— Английската министър-председателка, господин вицепрезидент — каза той.

— Аз ще се обадя. Ало, тук е Майкъл Одел. Да, госпожо министър-председател, току-що му съобщих Не, мадам, в момента не е в състояние да говори по телефона. С когото и да било.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Разбирам — каза тихо тя. — Имате ли лист и молив?

Одел махна на Лепински, който поднесе дневника си за дежурство и записа това, което го помолиха.

Президентът Кормак получи листчето по време, когато повечето жители на Вашингтон, които не знаеха за случилото се, приготвяха закуската си. Той все още бе по копринен халат в кабинета си, зареял поглед в смръщената утрин зад прозорците. Кимна на служителя, който излезе и разгърна листчето от дневника на Лепински.

На него пишеше само: Втора Книга Царства, Гл. 18:33.

След няколко минути той стана и тръгна към лавицата, където държеше някои лични книги, между които и семейната библия с подписите на баща му, дядо му и прадядо му. Той намери стиха към края на Втората Книга Царства.

„Смути се царят и отиде в стаята над портите и плака и, когато отиваше, думаше тъй: сине Авесаломе! Сине, сине Авесаломе! О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“