Пет мили

Девета глава

Хванах такси няколко пресечки по-надолу и инструктирах шофьора да кара към Уест Холивуд. Винаги бях искала да отседна в „Шато Мармонт“ и предположих, че съвсем скоро може и да съм мъртва, затова сега беше най-удачния момент, в който да започна да зачерквам простотии от листа си с желания.

Беше три следобед, а аз не бях спала от толкова дълго, че имах чувството, че ще полудея. Все още имах спазми и се нуждаех от няколко таблетки оксикодон или пет чашки с водка, за да притъпя агонизиращата болка, която ме разкъсваше отвътре. Трафикът по това време от деня беше ужасен и ми отне четиридесет минути, за да стигна до другия край на града. Изпратих съобщение на Елиът да дойде да ме види, когато успее да се освободи.

Когато пристигнах в хотела, платих в брой, решавайки да не си играя с късмета, като платя с карта, в случай че някой решеше да снове наоколо в неподходящото време. Подадох на портиера още стотачка, за да се погрижи никой да не ме притеснява, освен Елиът, на който бях оставила резервен ключ на гишето.

Стаята се намираше на четвъртия етаж и беше стилно обзаведена в бяло и ментово зелено тук-там с няколко златисти нюанса. Звучеше кичозно, но начинът, по който бяха комбинирали всичко, беше изключително елегантен. Наех апартамент с всекидневна, в която хвърлих чантата си върху стъклената масичка за кафе, след което затътрих капналия си задник към едно от двойните легла до стената и се свлякох върху завивките.

Можеше да се каже, че по-скоро изпаднах в безсъзнание, отколкото, че заспах, и когато се събудих, беше непрогледен мрак. Отне ми няколко минути, докато осъзная къде се намирам, тъй като очаквах да се събудя в леглото на Дорнан с ръката му покровителствено обвита около мен. Но вместо това слънцето беше изчезнало от живота ми за момента, а някой ме беше покрил с едно от онези тънки одеяла, които бяха целите на малки дупчици. Повдигнах се бавно, спомняйки си къде се намирам — в луксозна хотелска стая с празен стомах и солидна мъжка фигура, която се беше облегнала на парапета на терасата. Станах от леглото, а пръстите на краката ми потънаха в пухения килим на пода. Чувството беше превъзходно. Разтривайки замъглените си очи, се отправих към терасата, потръпвайки от нощния бриз, който караше фините, прозрачни завеси да се развяват на течението. Пристъпих с единия крак на балкона, почуквайки леко по отворената плъзгаща врата, за да се убедя, че няма да го стресна.

Той се обърна и се усмихна с нежна усмивка, която накара сърцето ми да се свие.

— Добър вечер — каза Елиът, — или май трябва да кажа добро утро?

Отместих тъмната си, щръкнала коса от лицето и я прибрах в разрошен кок, завързвайки я с ластичката, която носих на китката си.

— Благодаря ти, че дойде — прошепнах. — Знам, че не ти е на път.

— Джулз — отвърна Елиът, — разбира се, че ми е на път. Все пак става въпрос за теб.

Усмихнах се свенливо, обгръщайки се с ръце, за да се предпазя от ниската температура.

— Искаш ли одеяло, или нещо друго? — попита посочвайки стаята.

Поклатих глава.

— Обичам хладината. Сякаш мина цяла вечност, откакто последно усетих студ.

— Поръчах храна — отвърна той. — Да не се стреснеш, когато сервитьорът почука на вратата.

Кимнах с глава, потрепвайки, когато надникнах през парапета на балкона. Този беше висок до гърдите ми и ме караше да се чувствам далеч по-безопасно, отколкото порутената малка стеничка на покрива в жилищната сграда на „Джипси Брадърс“.

— Отне ми малко повечко време да дойда — каза Елиът. — Но и без това беше изпаднала в кома.

— Много работа в студиото? — предположих.

Елиът поклати глава.

— Днес не работихме. Беше денят на Кайла и тати. Ядохме сладолед на пристанището и плувахме на плажа.

Усмихнах се, а бледи спомени за собствения ми баща ме пронизаха отвътре.

Водеше ме да ядем сладолед също. На онова фънки местенце в ретро стил с изглед към пристанището Санта Моника. Един ден някой му се обади, докато седяхме в сладкарницата и ядяхме бананови мелби.

Нареди ми да не мърдам от мястото си и ме остави сама. Трябва да съм била на шест или седем годинки, защото всичко, което си спомнях, бе как жената зад бара ме попита на кой може да се обади да ме вземе.

Разбира се, нямаше на кой. Ако не беше баща ми, щях да съм никоя.

В крайна сметка се върна. Сладкарницата беше затворила, а жената се беше заела да чисти, да бърше плотовете и да брои оборота за деня, докато слънцето се снишаваше бавно на хоризонта, преди да изчезне напълно.

Когато баща ми се върна покрит с кръв и мръсотия, плати на жената да не се обажда в полицията.

От тук нататък нищо не беше същото, тъй като след този ден случки като тази имаше постоянно.

Животът се промени, нещата се усложниха и станаха по-мрачни и насилствени.

Баща ми спря да се усмихва, майка ми започна да се друса по̀ начесто, а чичо Дорнан стана толкова ужасяващ, че започнах да го отбягвам напълно.

— Джулз? — Гласът на Елиът прекъсна мислите ми. — Какво има?

Присвих рамене и го погледнах с онзи любящ поглед, запазен единствено за него.

— Мислех си за момента, в който те видях с нея — казах, усмихвайки се тъжно. — Гледката беше невероятна.

— Не бих отказал бавачка — пошегува се той. — Бива ли те в игрите с кукли Барби?

Засмях се.

— Добра съм в рязането на косите им.

— Значи не съм само аз — отвърна той. — Въпреки че предпочитам да ги шаря с неприлични татуси, преди да върна малката при майка й.

Някой почука на вратата и Елиът влезе в стаята, само за да се завърне след няколко мига с поднос, препълнен с всяка „утешителна“ храна, която можех да се сетя. Пържени картофки, сандвич, голям колкото главата ми, млечен шейк, висока чаша кока-кола, картофено пюре, пилешки хапки и стъклена купа с лакомства.

Огледах терасата, на която колкото и странно да звучеше, нямаше никакви мебели. Може би беше заради постоянната мъгла, която се носеше в тази част на града. Така или иначе никой не би искал да се задържи отвън достатъчно дълго, че да сяда.

Наредихме храната на масичката за кафе и седнахме един до друг на ниското сиво канапе пред нея. Не проговорихме, докато не привършихме с кулинарните разнообразия. Храната беше толкова много, но се постарах да опитам от всичко. Когато приключихме, се облегнахме назад, облизвайки солената мазнина от пръстите си. Елиът проговори първи.

— Е, да не си решила да ме послушаш и да се откажеш? — попита обнадеждено.

— Не точно — отвърнах. — В клуба има акция. Успях да се измъкна, преди да пристигне полицията.

— Оо — каза той, изглеждайки леко разочарован, но не и учуден. — Всичко наред ли беше по пътя обратно към болницата?

Сякаш беше минала цяла вечност, откакто се натъкнах на Джейс пред входа на спешното и стомахът ми се сви от внезапното напомняне.

— Елиът.

— Джулз — каза той, пресягайки се за още едно пържено картофче.

Поех си дълбоко въздух.

— Джейс ме е видял да напускам болницата онази нощ. Знае, че съм дошла да те видя.

Гласът ми потрепна, когато изрекох финалните думи.

— Знае името ти.

Елиът хвърли картофа на земята, запращайки го в другия край на постлания с мокет под. Изправи се и постави ръце на главата си.

— Мааааамка му — изруга.

Захапах устната си нервно.

— Но само това е. Не е казал на никой.

Той повдигна веждите си невярващо.

— О, и какво, да не би да му вярваш?

— Ел — запротестирах аз.

— Не ми Ел-освай. Имам дъщеря, да му се не види. Дяволите да те вземат теб и глупавия ти план.

— Знам. Съжалявам.

— Колко хора още трябва да умрат, преди да осъзнаеш, че всичко това не си заслужава? А?

— Никой друг няма да пострада — казах категорично.

— Знае името ми, Джулиет! На една крачка е да разбере, че съм бил ченге! — започна да брои на пръсти. — На една крачка да разбере, че съм бил при теб в нощта, в която „умря“, и на една крачка да разнищи цялата бъркотия и да ни убие и двамата.

— Няма да го направи — казах немощно. — Няма да го направи.

— Чуй се само! — изрева Елиът, като взе чинията от пържените пилешки хапки и я хвърли, разбивайки я в отсрещната стена. Скочих на крака и замръзнах на място, когато стаята завибрира от внезапната атака. Болезнен мъртвешки ужас започна да се заформя в стомаха ми и да лази нагоре към гърлото ми, където се уви и стисна с всички сили.

— Даже не знае коя си — каза горчиво Елиът. — Защо си мислиш, че с теб ще постъпи по-различно?

— Защото е добър човек — отвърнах. — Защото прилича много повече на нас двамата, отколкото на тях.

Излетя от стаята и застана на терасата, а напрегнатите му мускули, очертани под бялата тениска, сякаш щяха да избухнат всеки момент.

Последвах го колебливо, но когато чу босите ми крака по плочките на терасата, повдигна ръка и проговори, без да се обръща.

— Махни се — каза той. — Просто се махни.

Провесих рамене, връщайки се обратно в покоите на хотелската стая. Усещах очите си замъглени и реших, че ще е най-добре, ако оставя Елиът насаме и взема една гореща баня в шикозната вана. Коремът ме присвиваше отново благодарение на откачената представа на Дорнан за груб секс и разчитах, че топлата вода ще успокои ужасната болка, която ме пронизваше.

Десет минути по-късно се носех в топлата вода, а от голите ми колене и пръсти се издигаше пара на малки кълбета. Останалата част от тялото ми беше потънала в безтегловност и се замислих колко време беше минало, откакто последно се бях чувствала толкова отпусната. Физически. Емоционално бях кълбо от нерви, колебания и вина, които разяждаха душата ми като киселина върху кожа.

Не излязох от ваната, докато водата не стана студена, а кожата ми не се сбръчка като стафида. Увих се с пухена хотелска хавлия и се отправих към хола с надеждата, че Елиът ще е в по-добро настроение. Не че го обвинявах за избухването му.

Човекът имаше дъщеричка.

Имаше нещо скъпо за губене.

Седеше на канапето пред масичката за кафе, занимавайки се съсредоточено с нещо пред него. Всички чинии бяха махнати, а на тяхно място в единия край на масата беше наредил пликове с ципове, всеки с по един мобилен телефон отгоре.

Не отмести поглед, когато седнах до него, а продължи да се занимава със задачата си.

— Да не си станал крадец на дребно? — попитах, поглеждайки към внимателно подредените телефони.

Надникнах отблизо към един от пликовете, подръпвайки го за ъгълчето, за да го придърпам към ръба на масата.

И тогава разбрах какво беше всъщност.

Пирони, лагери, счупени парченца от самобръсначки — всичко плуващо в някаква течност.

— Това да не са…

— Бомби — довърши Елиът, продължавайки да се занимава с последния плик.

— Бомби — прошепнах. — Бомби?

— Да — отвърна той, откъсвайки очи от работата си, за да ме погледне. — Виждам какво се случва с как му беше името. Започваш да се колебаеш, Джулз. Започваш да свикваш с онези шибаняци в скапания клуб.

— Не е вярно — казах с насмешка. „Да свиквам?“

Килна глава настрани и повдигна вежди.

— О, така ли? Какъв ти е планът за действие? Кой е следващ?

— Джаз — отвърнах моментално.

— Кой?

— Един от братята. Той е следващ в списъка ми.

— И как ще му видиш сметката?

Присвих рамене.

— Не съм го измислила още.

— Точно — каза Елиът. — С темпото, с което се движиш, ще ти отнеме години да ги довършиш. А дотогава ще си толкова привикнала към живота им, че няма да можеш да си тръгнеш. Никога.

Присвих рамене отново.

— Може да заема президентският пост — пошегувах се. — Тези хора бяха приятели и на баща ми, нали знаеш?

— Ама ти сериозно ли? — възкликна Елиът.

— Не — въздъхнах. — Просто съм уморена, Ел. Всичко това е изключително трудно.

— Аха — каза отсечено. — Е, шибаният принц Чаровен знае името ми, нали така? Значи може да предположим, че не ни остава много време. Освен ако по някакво чудо не откриеш касетата или парите в следващите няколко дена, бих казал, че ще е най-добре да се откажеш.

Всичко звучеше напълно логично, но съзнанието ми беше замъглено и ми отнемаше време да го асимилирам.

— Искаш да ги взривя всичките? — прошепнах.

— Да — отвърна Елиът. — Виж! — Повдигна един от затворените пликове, който беше с размерите на мобилен телефон.

— Чакай — казах, а стомахът ми натежа, сякаш беше пълен с олово. Оловни куршуми, най-вероятно. — Има шест плика.

— Точно така — отвърна Елиът, предизвиквайки ме с поглед.

— Защо са шест? — повторих.

Присви очи насреща ми.

— Седем сина плюс един баща е равно на осем. Като извадим двама мъртви шибаняка, остават шестима.

Кръвта ми се смрази.

— Бъзикаш се, нали?

Той се намръщи.

— Какво си мислиш, че ще се случи, когато убиеш цялото му семейство и той разбере, че си била ти? Мислиш ли, че ще ти прости? Мислиш ли, че ще избягате нанякъде и ще заживеете щастливо до края на дните си?

Искаше ми се.

— Разбира се, че не — отвърнах. — И все пак няма да го убивам.

— Той знае кой съм, Джулиет. Знае къде живея и работя. По дяволите, в момента вероятно гледа право към мен.

Втренчих се в пода, а главата ми се замая. Не. Не исках това! Никога не съм искала да нараня Джейс. Всичко ставаше прекалено объркано и мрачно, и усещах как започвам да се давя от тежестта, която се беше стоварила върху плещите ми.

Но ако Джейс наранеше Елиът, също нямаше да го понеса. В съзнанието ми изникна образа на дъщеричката му и се засилих да спра горчивите сълзи, които напираха да бликнат.

— Аз ще се оправя с него, става ли? — изрекох. — Не по този начин, но кълна се, ако представлява заплаха за който и да е от нас, лично ще му вкарам куршум в главата.

Потърка тила си с ръце, както правеше, когато е ядосан. А в момента ми беше бесен.

„Не е честно“, исках да изкрещя. „Не можеш да искаш от мен да го убия.“

Но и аз не бях била справедлива с него през всичките тези тежки години, в които животите ни се бяха преплели, затова не казах нищо.

Единственото, което знаех, бе, че нямаше да убивам Джейсън, освен ако не беше насочил пистолет към главата ми и нямах други опции.

И дори тогава можеше и да го оставя да го направи. Заслужавах го заради нещата, които бях извършила. Задето го бях лъгала. Задето бях убила братята му. За Дорнан. Коремът ми се сви при мисълта за всичко, което бях пожертвала в желанието си да му отмъстя.

За кратко се зачудих дали Джейс щеше да ми прости за смъртта на баща си и братята си. Все пак самият той беше казал, че е по-добре, че Чад е мъртъв, нали?

Но от друга страна семейството е кръвна връзка, а от това нямаше нищо по-важно. Това беше главното мото, което ми се повтаряше постоянно, докато растях, първото нещо, което се втълпяваше на Джейс от момента, в който стъпи в клуба.

— Как изобщо знаеш как да правиш тези неща? — попитах, като посочих купчината от експлозиви пред нас, сменяйки темата, за да поуспокоя обстановката.

Детайли, планове и частична информация като: „Ето така се детонира домашно направена бомба. Ето така се поставя“ — можех да понеса по-лесно, отколкото — „Трябва да убиеш първото момче, което някога си обичала“.

— Бях ченге, преди да те срещна, помниш ли? Запомнил съм някое и друго нещо.

— Не думай. Е, тези неща няма да избухнат неочаквано в хотелската ми стая, нали?

Той завъртя очи.

— Това не са коктейли „Молотов“ през прозореца, Джулз. Свързани са с таймер. Трябва да ги активираш, ако искаш да се взривят.

— Аха — отвърнах. — И как точно да ги поставя в клуба така, че да убия само хората, които трябва да убия, и никой друг?

Елиът се усмихна.

— Няма да ги поставяш в клуба, а в моторите.

Намръщих се.

— Някои нямат дисаги на моторите. Какво искаш от мен? Да ги залепям с тиксо за седалките ли?

— Забеляза ли колко са малки тези телефони? — попита Елиът, като повдигна един и ми го подаде. Кимнах. — Ще ги напъхаш в резервоарите им.

— Уау — Напълно брилянтно. Започнах да разбирам. — Така горивото ще играе ролята на катализатор, нали? — попитах развълнувано.

— Да, точно така — отвърна той, взимайки телефона обратно.

Загледах се в редицата от мобилни апарати, когато ме осени още една мисъл.

— Няма ли найлоновите пликове да се разтопят в резервоарите?

Той кимна.

— Ще увия всичко с това. — Повдигна едно парче от нещо, приличащо на плътна, матирана пластмаса. — Използват го за облицовка на хеликоптерните резервоари. Бензинът няма да го разяде в продължение на пет хиляди години.

— И… как се очаква да звънна на пет номера по едно и също време? Само не ми казвай, че си достатъчно умен, за да клонираш телефони или нещо от сорта.

— С приложение. — Той спря за момент с опъната самозалепваща лента в ръцете.

— С приложение? — повторих глуповато.

— Да, бейби. — Усмихна ми се дяволито. — Има такова приложение. Има приложения за всичко.

Отново стана сериозен, а лицето му сякаш остаря с години. Изглеждаше толкова уморен, колкото и аз самата се чувствах. И двамата се бяхме превърнали от хората, които бяхме, в износени обвивки. Болеше ме, че причината за стресирания му и уморен вид бях аз.

Побутна един от найлоновите пликове и ме погледна решително.

— Трябва да приключиш започнатото — каза категорично.

— Знам — прошепнах.

— Действай тогава.