Пет мили

Шестнадесета глава

Дори най-добрите планове можеха да се объркат. Така се получаваше, когато разчиташ на съвпаденията и съдбата.

Можеш да натикаш двоен експлозив в мотора на най-големия си враг, но това не означава, че той ще го кара.

Можеш да лъжеш момчето, което обичаш от петнадесетгодишна възраст, но това не означава, че то ще ти повярва.

Можеш да се пробваш да затриеш всички, които са ти причинили зло, но това не значи, че те ще умрат.

Намирах се от американската страна на границата в спешното отделение на разпадаща се болница. Бях заедно с Джейс и няколко високопоставени членове на „Джипси Брадърс“ още от времето на баща ми, които някога бяха негови приятели. Сега, насила или не, бяха слуги на Дорнан. Бяха тук и превземаха спешното отделение с големите си кожени якета и с едва скритите си пистолети на кръста. Няколко полицая и ФБР агента също така бяха сред тълпата, оставяйки твърде малко място за наистина болните и ранени хора, които се бяха свили в свободното място.

Един от мъжете, мускулест с дълга, бяла брада, се отправи към Джейс.

— Трябва да се върнеш в клуба и да вкараш ред — каза му. — Другите са извън играта и това те прави най-висшестоящия член на клуба.

Джейс поклати глава.

— Не, Слим. Няма да оставя семейството си тук. Трябва да знам какво се случва.

Слим1, който в действителност никак не беше слаб, пристъпи напред.

— Познавам те, откакто беше малък сопол — каза, поставяйки ръката си върху рамото на Джейс. — И, хлапе, щом ти казвам, че трябва да се връщаш в клуба, значи трябва да си закараш гъза в шибания клуб.

Джейс ме погледна.

— Тръгвай — прогърмя гласът му. — Клубът. Веднага.

Отворих уста, за да отвърна, че бих предпочела да остана тук, когато Джейс ме хвана за китката и започна да ме дърпа със себе си.

— Хей — запротестирах, разтърсвайки ръката му, — искам да съм тук, когато Дорнан се събуди.

Той продължи да ме дърпа към паркинга, а аз продължавах да се противя, докато не направи нещо, което никога не бях мислила, че ще направи.

Блъсна ме върху капака на колата си, извади оръжието от кръста си и притисна дулото в главата ми.

Отворих уста да възкликна в изненада от факта, че беше като буре с барут, когато видях, че пистолетът беше на Дорнан. Някак си го беше взел заедно с другите лични вещи на баща си. Все още не проумявах как Дорнан и оръжието му бяха оцелели след експлозията. Бях още по-бясна, че Мики и Дони все още висяха на косъм в болничните си легла. Никой не знаеше дали ще оцелеят, но на този етап се зачудих дали изобщо нещо щеше да убие упоритите копелета.

Затреперих, когато вдигнах очи нагоре с притиснат гръб в студената стомана на колата, опитвайки се да видя дулото на оръжието, което беше опряно между очите ми.

— Знаеше, че бомбата ще се взриви — прошепна, като ме притисна с тялото си, за да не мърдам. Внезапно ужасена, започнах да се задъхвам. — Какво направи? — просъска.

— Нищо — възразих.

Джейс беше бесен, истинско кълбо от нерви, готово да избухне всеки момент. Можех да го видя в стиснатата му челюст, в гримасата му и в стабилния начин, по който държеше оръжието към челото ми.

— Дорнан е изпаднал в кома — каза гневно.

Кимнах безмълвно. Буквално можех да видя черни вълни от гняв да се изливат от тялото му, изпълвайки въздуха около нас.

— Братята ми са мъртви — каза, без да откъсва очите си от мен.

Беше истина. Не трябваше да се чудя за Джаз. Той беше застанал точно до мотора на Дорнан, когато избухна, и взривната вълна го отнесе. С месеци ще го събират от магистралата. Ант също беше мъртъв, но не можех да разбера как трима от тях бяха оцелели.

— Съжалявам за братята ти — излъгах. Не съжалявах. Бях радостна.

Той се засмя горчиво, отдръпна пистолета от челото ми и отпусна ръката си встрани. Извади нещо от джоба си и го постави върху капака — малка квадратна картонена кутийка. Сърцето ми спря.

— Не знаех, че си измамница — каза заплашително, бутайки контактните ми лещи с пръста си, така че да се плъзнат по капака на колата.

„Мамка му!“

— Не съм ти казала, че съм сляпа като прилеп? — попитах между другото.

Той ме изгледа кръвнишки.

— Не са направени за подобряване на зрението — изплю думите злобно, — а за да сменят цвета на очите ти. Какъв цвят са всъщност? — нахвърли се върху мен, преди да успея да реагирам. Грабна китката ми с едната си ръка и заби дулото на пистолета в гърлото ми с другата, блъскайки ме отново върху капака. — Кой е Елиът? — попита, притискайки дулото достатъчно силно, за да е неприятно усещането, без да спира напълно притока ми на въздух.

О, господи. Беше повече от ясно, че се е досетил, че имах нещо общо с бомбите. Но знаеше ли за мен?

— Какво? — прегракнах. — Вече ти казах.

— Елиът Макрей. Срещаше се с него всеки път, когато излизаше да бягаш, Саманта. — Изрече името ми така, сякаш бях боклук. — Не е само един-два пъти за хотелска свалка. Знам. Какво сте направили двамата?

— Следвал си ме? — попитах изумена.

— Видях те с него в изоставения склад. Помислих си, че трябва да знам с кой още те деля. Направих малко проучване.

Натисна дулото по-силно.

— Кой е той? Твоето момче-играчка?

— Просто приятел — отвърнах кашляйки. — Нараняваш ме, Джейс. — Опитах се да избутам ръката му, която държеше пистолета настрани, но той пусна китката ми, за да спре движението ми.

— Хубаво — отвърна, — значи знаеш, че съм сериозен. Защо се срещаше с него?

Паникьосах се и затършувах из мозъка си за евентуален отговор. Беше ми трудно да дишам, а липсата на кислород не ми помагаше в мисленето на нова лъжа.

— Хей — каза Джейс, щракайки с пръсти пред лицето ми със свободната си ръка, — кажи ми истината, вместо да ме лъжеш отново.

Не беше от значение, нали? Нямаше как да свърже Елиът с Джулиет.

— Някога ме обичаше — отвърнах искрено. — След това ме напусна.

Натискът му се отпусна леко и аз се задъхах, стискайки с пръсти рамото му, докато очите ми започваха да се пълнят със сълзи.

Нещо завибрира на бедрото ми и от джоба на Джейс се чу пронизващо силно звънене.

С раздразнено изражение той извади телефона от джоба си и хвърли един бърз поглед към екрана.

— По дяволите — промърмори и отстъпи назад. Продължи да ме държи на мушка, без да отмества очи от моите.

— Не мърдай — нареди, след което плъзна пръста си по екрана и вдигна телефона до ухото си.

— Какво намери? — прогърмя гласът му, а от другата страна се дочу оживен говор. Другият човек явно имаше доста неща за казване, и ако съдех по изражението на Джейс, имах странното усещане, че гласът говореше за мен.

Изражението му премина през гневно, към заинтересовано, след което стана напълно объркано.

— Бил е той? — попита той човека от другата страна. — Благодаря ти.

Затвори и натика телефона си обратно в джоба, а очите му горяха с нещо необяснимо. Объркване, да, но имаше и нещо повече, някаква дълбоко заровена мъка, която напираше да излезе на повърхността.

В този момент знаех, че подозираше истината. Беше там, в начина, по който погледът му се спускаше към покритото ми бедро и се връщаше към очите ми. Буквално можех да видя как правеше изчисления наум и как всички парченца от пъзела си идваха на мястото. Но в същото време знаех, че си мислеше, че халюцинира. Че аз не можех да съм тя. Че тя никога не би направила нещата, които аз бях извършила. Че аз и тя изобщо не си приличахме.

— Джейс… — започнах аз, но той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Сега е мой ред да говоря — каза сериозно, а очите му зашариха трескаво и паникьосано по тялото ми, но без значение накъде поглеждаше, винаги връщаше погледа си обратно върху бедрото ми.

Преглътнах измъчено и затворих очи за момент, усещайки душата си натежала от безпомощност, защото знаех какво следваше.

Джейс отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, като златна рибка, която случайно беше изпусната извън аквариума.

С всяка минута изуменото му, диво изражение ставаше все по-отчаяно, а това ме правеше изключително тъжна.

— Преди да се влюби в теб — гласът му трепна, — спаси ли те?

Очите ми ме предадоха. Аз, момичето, което не плачеше, сега проливаше сълзи като реки, които се стичаха по лицето й. Сигурно изглеждах потресаващо.

— Джейсън — задавих се.

— Кажи ми — настоя той, с разширени, шокирани очи и треперещи ръце. — Кажи ми истината.

Не можех. Не можех да го направя.

— Направи ми татус — излъгах и преглътнах измъчено. — Така се запознахме.

Красивото лице на Джейс се изкриви от болка и отчаяние.

— Лъжеш — изкрещя и ме хвърли към паркинга. Тупнах на земята, усещайки сблъсъка с твърдия асфалт с главата и дупето си. Привидяха ми се звезди, когато възседна бедрата ми и вдигна тениската ми рязко нагоре.

— Недей! — замолих, опитвайки се да избутам ръцете му. Без да ми обръща внимание, той се смъкна надолу, очите му бяха толкова близо до разголената ми кожа, а изкуствената светлина от лампата толкова ярка, че се чувствах така, сякаш бях разперена гола пред него, с всичките ми тайни и лъжи на показ.

Стиснах очи и изхлипах, когато усетих топлия му дъх на бедрото си. Изревах, когато прокара треперещите си пръсти по седемте грозни белега, които на практика бяха незабележими, освен ако не се взираш за тях.

Вече ми беше пределно ясно какво виждаше той и какво знаеше.

Отворих очи, когато чух как започна да се дави, опитвайки се да си поеме въздух. Отдръпна се от мен и се облегна назад на ръцете си, изпаднал в шок. В очите му имаше сълзи.

— Истина ли е? — попита унесено и не знаех дали питаше мен, или нощта, която се беше спуснала около нас. — Мислех, че си мъртва — каза ми невярващо и изведнъж отново се беше превърнал в уплашеното малко момче.

Не можех да мисля. Не можех да говоря. Бях напълно онемяла. Какво се очакваше да кажа?

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита. — Истинска ли си даже?

Не можех да продумам, ужасена, че ако потвърдях подозренията му, щеше да ме убие.

— Отговори ми! — изкрещя, като се наведе към мен и ме разтресе за раменете.

Бях толкова уплашена.

— Ще ме застреляш ли? — попитах тихо. — Или ще кажеш на баща си какво съм извършила?

Бях се примирила с каквато и съдба да ми беше отредил. Най-малкото заслужаваше поне този избор.

Изглеждаше шокиран.

— Обещавам да не те убивам, ако ми кажеш какво си направила. Какво правиш тук? — отново повтори фразата, която разкъсваше сърцето ми. — Наистина ли си ти? — Поклати бавно глава изумено. — Мислех, че си мъртва.

— Убих братята ти — прошепнах най-накрая и обезумяла не можех да спра думите, които се изливаха през устата ми. — Отрових Чад. Придържах пакетче с отровен кокаин под носа на Макси, докато не предозира. Аз поставих бомбите в моторите, които убиха другите двама. — Поех си дълбоко въздух и започнах да ридая отново. Не можех да го погледна отново, затова вдигнах очи към небето.

Той пусна раменете ми и постави ръцете си от двете страни на лицето ми, подканвайки ме да се надигна от земята, към която ме беше притиснал.

— Джулиет — прошепна и начинът, по който каза името ми, истинското ми име, накара душата ми да се разпали.

— Не съжалявам — изревах инатливо и го погледнах в очите. — След това, което ми причиниха… нито един от тях не страда достатъчно.

Ръцете му ме стиснаха по-силно, когато затворих очи.

Това беше. Щеше да ми прекърши врата.

Цялото ми тяло потрепери, когато усетих устните му върху своите да ме целуват с такъв плам, че можехме да осветим и небето над нас. Не можех да направя друго, освен да отвърна на целувката, докато в един-единствен миг тялото ми успя да предаде копнежа и отчаянието, които бях таила в себе си през последните шест години.

Да целувам Джейсън Рос отново беше по-хубаво, отколкото си бях представяла, че ще бъде. Ръцете му се плъзнаха към бедрата ми и той ме придърпа по-близо, като се притисна в мен, карайки сърцата ни да затуптят учестено в унисон.

И ако кажех, че ми се искаше този момент да се развие по друг начин, щях да излъжа. Защото краят винаги щеше да бъде един и същ — грандиозна гибел. Винаги щеше да разбере коя бях в действителност. Че стоях пред него жива и здрава и изпълнявах отмъщението си. Не предполагах, че ще се досети толкова рано, но беше умен и аз го бях подценила.

— Божичко — прошепна измежду жадните целувки, — Джулз, ти си тук. Ти си тук. — Топлите му ръце се спуснаха по разголения ми стомах, докато тениската ми висеше отстрани, разкъсана на две само преди няколко мига от него в желанието си да докосва всяка открита част от тялото ми. Беше по-скоро отчаян, отколкото сексуален акт, с който молеше да разбере дали всичко това бе истина.

Най-накрая се откъсна от мен и видях, че и в неговите очи блестяха сълзи.

— Няма да те убивам — каза дрезгаво. — За какъв ме мислиш?

Отдръпнах се леко, усещайки огнени пламъци навсякъде по кожата си, където ме бе докосвал.

— Мисля те за син на Дорнан — отвърнах печално. — А ти току-що целуна момичето, което ще го убие.

Погледът му се спусна от очите към устните ми и той се притисна отново към мен и ме зацелува страстно. Бях объркана, но не се противях. Преди няколко минути беше направо бесен. Нямаше ли да ме убие заради нещата, които бях извършила?

Устните му се откъснаха от моите и оставиха горещи следи от целувки по врата ми.

— Ще спра — каза задъхано между целувките. — Само кажи и спирам, заклевам се.

Прокарах пръстите си през късата му коса, усещайки всяко едно косъмче като трепет по свръхчувствителните си нерви.

— Не спирай — отвърнах, а от очите ми потекоха сълзи. — Моля те, не спирай никога повече.

Знаех, че рано или късно щеше да спре да ме целува, след което отново щеше да се ядоса и щеше да иска да знае защо. Но сега, застинали във времето, докато целувах момчето, което бях изгубила преди всичките тези години, не можех да не си мисля, че дори и да ме убиеше после, първо щяхме да изживеем това.