Пет мили

Десета глава

Няколко часа по-късно и един катастрофален урок по детониране на бомби, Джейс ми се обади. Беше посред нощ и двамата с Елиът отдавна бяхме заспали всеки в собствено легло. Отчаяно исках да легне до мен, както правеше преди, да ме гали по косата и да ми шепне, докато заспа, но знаех, че нямаше да се случи. Беше му дошло до гуша от мен и ми беше прекалено сърдит, за да направи подобно нещо. Затова спахме отделно, един до друг, в две еднакви легла.

Изключих звука на телефона си и запристъпвах тихо към балкона. Затваряйки вратата внимателно зад мен, отговорих на обаждането.

— Хей — прошепнах и се облегнах на високия парапет.

— Стигна ли вече Фиджи? — попита Джейс.

— Не — отвърнах. — В другия край на града съм. Безопасно ли е да се върна?

Той се засмя.

— Сигурна ли си, че не искаш просто да избягаш с татуировчика?

— Не е каквото си мислиш — запротестирах. — Мога ли да дойда вече?

— Ченгетата най-накрая си заминаха — каза той. — Тъкмо ще се прибирам. Утре е важен ден.

— О, така ли? — попитах с явно любопитство. — В какъв смисъл „важен“ ден?

— Сутринта тръгваме за Тихуана — отвърна. — Отвъд границата. Имаш ли паспорт?

— Не — изрекох, а стомахът ми се сви. Е, имах няколко фалшиви паспорта, но нито един от тях не беше с името на Сами.

— Е, нищо — каза той. — Изглежда ще останеш от едната страна докато ние сме от другата.

— Какво искаш да кажеш? Защо изобщо ще идвам някъде?

— Баща ми е убеден, че някой в клуба ти има зъб. Мисля, че това са пълни глупости, но след инцидента с кокаина няма намерение да те изпуска от поглед.

Начинът, по който го каза, и с всичките подробни обяснения беше достатъчно красноречив. В този момент, усещайки тъпа болка в гърдите, разбрах, че ме лъжеше.

Кръвта ми кипна, а краката ми омекнаха като желе.

— Сигурен ли си, че не си ти този, който иска да ме държи под око? — попитах аз.

Имаше кратка пауза от другата страна на слушалката, след което той проговори отново.

— Има ли някакво значение? Кажи ми само откъде да те взема утре.

— Баща ти не иска да се прибирам веднага? — попитах смаяна.

— Баща ми е зает да се занимава с бъркотии — отвърна Джейсън уморено. — Давам ти шанс да се измъкнеш, Саманта. По дяволите, давам ти пет часа да изчезнеш от Ел Ей.

Обърнах се и прилепих челото си за стъклото, наблюдавайки как гърдите на Елиът се повдигат и спускат, докато спи.

— Няма да ходя никъде — отвърнах.

— Ще ти звънна в осем — каза и затвори.

Оставих Елиът да спи до шест, след което го събудих. В продължение на два часа, докато закусвахме яйца и бекон от румсервиза, той ме просветляваше какво точно трябва да направя, показвайки ми как да използвам приложението, с което щях да звънна на петте телефона едновременно.

След това, тридесет секунди по-късно, бомбите щяха да избухнат, задействайки верижна реакция, която щеше да се погрижи всеки, който кара един от моторите с експлозив, да отпътува към една пламенна и сигурна смърт.

Включително и Дорнан.

След като Елиът си тръгна от хотела, малко преди Джейс да ми звънне, прекарах известно време на балкона, наблюдавайки как градът започва да се събужда и как оживените улици на Ел Ей започваха да се задръстват от коли.

В този момент се разревах, защото бях сама, без нищо на този свят, като изключим шестте бомби, които си стояха невинно върху масичката за кафе. Разплаках се, защото, въпреки че нещата не се случваха, както бях замислила, и въпреки че нямаше да се насладя индивидуално на всяка една смърт, най-накрая всичко щеше да приключи.

Самата мисъл ме караше да се чувствам толкова празна отвътре — чувство, което не бях предполагала, че ще изпитам. Винаги си бях представяла, че ще усетя единствено облекчение от вероятността да довърша Дорнан и останалите му синове, като изключим Джейс, разбира се.

Точно в този момент, докато наблюдавах колите, а димът започна да се издига във въздуха, разбрах две неща:

Първо, нямаше начин да нараня Джейс, без значение какво заплашваше да ми стори и колко ужасно звучеше. Нямаше да го нараня никога. Дори след всичкото това време, дори след предполагаемата ми смърт, той все още беше момчето, с което исках да прекарам остатъка от живота си.

И второ, когато приключех с всички, и останехме само аз и Джейс насред овъглената пепел, ако той не намереше сили да ми прости всичките неща, които бях извършила…

… нямаше да има за какво да живея повече.

Тези мисли караха главата ми да се замайва до такава степен, че имах чувството, че ще припадна всеки момент. Ръцете ми се вкопчиха в парапета на терасата.

„Моля те, прости ми.“

Но знаех, че вероятно нямаше да го направи.

Джейс се обади точно в осем сутринта, а звъненето на телефона рязко прекъсна измъчващите ме мисли. Вдигнах телефона и го долепих до ухото си, преглъщайки чувството на тревога, което беше заседнало като буца в гърлото ми.

— Добро утро — казах. — Къде ще се срещнем?

— Какво ще кажеш пред входа? — попита той с подигравателен тон и кръвта ми се смрази. Надникнах надолу през парапета и когато видях моторът му, паркиран на тротоара, цялото ми тяло се разтресе от адреналин и страх.

„Как, по дяволите, знаеше къде съм?“

— Как…? — изрекох.

— Няма значение как — отвърна той. — Просто си довлечи задника долу. Чака ни доста тежък ден.

Свлякох се на колене и усетих как започвам да изпадам в шок. Нуждаех се от кафяв хартиен плик, в който да дишам, иначе щях да припадна.

— Хайде — каза той, звучейки по-скоро предизвикателно, отколкото подканващо. — Няма да кажа на Дорнан къде си била. Или с кой си била. Ще бъде нашата тайна. — Говореше толкова мрачно и язвително, че за момент забравих всичко, което бях постигнала, и за победите си над Чад и Макси. Разпаднах се на парченца от паника. Не можех да си поема въздух, а очите ми се навлажниха с горчиви сълзи, които замъглиха погледа ми.

— Имаш три минути да слезеш долу, или лично аз ще дойда да те взема. — Думите му бяха толкова отмерени и хладни, че и за секунда не се усъмних, че ще го направи.

Отне ми момент, докато осъзная, че говоря с Джейс. Това беше Джейс, който ми се подиграваше и ме заплашваше. Повдигаше ми се от мисълта колко много ми напомняше за Дорнан в този момент.

Изправих се на треперещите си крака и надникнах отново през парапета, само за да го видя да се взира в мен през авиаторските си слънчеви очила.

— Ами ако кажа, че съм си променила решението? — попитах немощно, като се запрепъвах към хотелската стая, където внимателно събрах бомбите и ги прибрах в дъното на чантата ми, закривайки ги с портмонето си и няколко салфетки, останали от снощи.

— Ще ти кажа, че е твърде късно — отвърна той, и можех да чуя, че и той се движи. — Ще ти кажа, че си изтърва шанса.

Затворих чантата и я преметнах през рамо, докато в същото време оглеждах стаята. По нищо не можеше да се разбере, че сме били тук, освен чиниите от закуската, които бяха натрупани върху количката за сервиране до вратата. Доволна, отворих вратата рязко и изскочих в коридора.

Блъскайки се в едни твърди и покрити с кожа гърди. Повдигнах глава и видях, че Джейс беше махнал очилата си, а тъмните му очи бяха изпълнени с нещо толкова болезнено познато. Дорнан. Напомняше ми за Дорнан и трябваше да се сдържам да не се разтреперя.

— Не бяха минали три минути — запротестирах.

Джейс се усмихна, а едната му ръка се сключи около китката ми. Отпуснах напрегнатото си тяло, опитвайки се да се държа естествено, но сърцето ми продължаваше да препуска бясно.

— Хубава вечер? — попита той, надничайки към хотелската стая през рамото ми. Присвих рамене.

— Наспах се хубаво — отвърнах.

Когато ме завлече обратно в стаята и тресна вратата след себе си, нещо проблесна в погледа му — може би съмнение?

Исках да го попитам какво се случва, за да разбера какво му се върти в главата, но знаех, че нямаше да ми каже. Просто трябваше да чакам, докато не реши сам да разкрие съмненията си.

— Сядай — нареди и посочи към дивана, на който само преди няколко часа двамата с Елиът бяхме закусвали и изучавали наръчника „Училище за бомби 101“.

— Предпочитам да остана права — отвърнах, отдръпвайки се от него.

Лицето му се изкриви в гневна гримаса и правейки две големи крачки, хвана врата ми с ръката си и ме захвърли на дивана. Приземих се на бедрото си, ахвайки от внезапната атака и побързах да се изправя, за да мога да седна.

Движейки се бавно и отмерено, седна на масичката за кафе пред мен, толкова близо, че коленете ни се докосваха. Притисна дланите си една в друга и ги докосна до устата си сякаш се молеше за отговор. Само дето и двамата знаехме, че не беше от тези, които разчитаха на молитви. Загледа ме с тъмните си очи и нещо в мен запротестира гневно, жужене, което трайно беше нахлуло в спокойната празнота, която бях създала толкова внимателно. И двамата бяхме наясно, че се страхувах от него и от това, което знаеше.

— Ще ти задам въпрос, а ти ще ми отговориш — каза строго. — Ако ме излъжеш, ще те убия.

Кимнах, чувствайки се смазана под тежестта на фарса, който разигравах. Сърцето ми се сви, когато се сетих от кой за последно бях чула същите думи преди не повече от двадесет и четири часа. От устата на баща му. „Ако ме излъжеш, ще те убия.“

— Ченге. Ли. Си? — попита внимателно, правейки пауза между всяка дума.

Намръщих се, изненадана от въпроса му. Бях очаквала „Ти ли уби братята ми?“ или „За колумбийците ли работиш?“, но не и „Ченге ли си?“.

Закикотих се — нервен звук, който издадох непосредствено.

— Не, Джейсън — отвърнах, — не съм ченге.

Той се втренчи в мен, хапейки устната си, докато ме изучаваше с поглед. Отвърнах на погледа му, щастлива, че беше поел по грешната следа.

— Какво те кара да мислиш, че съм ченге? — попитах и за малко да повърна, когато предположих как беше стигнал до това заключение.

Елиът.

— Малкото ти гадженце е ченге, или поне е бил — отвърна Джейс, а по красивите му устни заигра дяволита усмивка. — Изглежда е напуснал точно, когато започнаха проблемите ни с колумбийците преди шест години.

Беше толкова, толкова близо до истината и все пак много далеч.

Колко време щеше да му отнеме, докато свържеше точките?

Исках да го хвана за раменете и да го разтреса. Да му се развикам. Да го попитам какво друго се беше случило преди шест години. Да му кажа да ме погледне, наистина да ме чуе и да разбере всичко сам. Вместо това присвих рамене небрежно.

— Е, преди е бил ченге. Какво толкова?

— Има голяма вероятност все още да е ченге. И то под прикритие.

— Това е абсурдно — казах аз. — Бил е уволнен, защото е откраднал пари и наркотици от местопрестъпление. Не е бил чист.

Стана ми ясно, че отново бях добавила още един слой към купчината от лъжи, които вече бях измислила, и трябваше да си припомня после да ги реорганизирам мислено, за да не забравя нещо и да не се оплета.

— Както и да е — отвърна той. — И без това съм поръчал да го проучат задълбочено. Не вярвам и на една дума, която излиза през устата ти.

— Колко странно — контрирах аз. — Нямаше нищо против тази същата уста, когато се опитваше да я целунеш през всичките тези пъти.

По дяволите. Провокираше ме и аз се хванах. Вече губех разсъдъка си.

Лицето му помръкна, а ръката му се изстреля напред и ме издърпа на крака.

— Е, да — каза той, завличайки ме към вратата. — Започнах да мисля с главата, вместо с хуя си и виж колко бързо започна да се разкрива всичко.

Задърпах се, опитвайки да се измъкна, а той се засмя.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита.

— Няма да ходя никъде с теб, докато не ми кажеш какво става — отвърнах, борейки се с хватката му. Ухили се с толкова извратена усмивка, че една малка част в мен умря — тази, която досега беше вярвала, че е напълно невинен и нежен. Можеше и да е такъв, но тук и сега беше ядосан, съмнителен и готов да избухне всеки момент.

— Сами — каза той, ясно показвайки задоволството си от мъчението ми. — Хайде, нима мислиш, че имаш право на избор?

Спря да ме дърпа, аз спрях да се боря и двамата сключихме погледи в безмълвна борба за надмощие.

— Какъв ти е проблемът? — попитах, като спрях да се правя на уверена и смела. — Защо си ми толкова ядосан? Заради брат ти ли? Съжалявам, че умря, доволен ли си сега?

Стисна челюст толкова силно, че имах чувството, че всичките му зъби ще се натрошат на парченца и ще изхвърчат през устата му.

— По дяволите, толкова си заблудена — отвърна той, поклащайки глава. — Ядосан съм ти, защото те целунах, Сами, а след това разбрах, че всичко, което излиза от устата ти, е лъжа след лъжа!

— Не е вярно! — сопнах се аз. — Когато отвърнах на целувката ти, не беше лъжа.

Лукавата усмивка се върна на лицето му. Как мразех да я виждам. Не й беше мястото там и сърцето ми се късаше, че аз бях виновна за страданието му.

— Никой не се навърта дълго около мъж като баща ми, освен ако не иска да постигне нещо — каза той със смъртоносно спокоен глас. — Какво търсиш? Пари? Информация? Шпионираш ли ни? Защото нека ти кажа, никой не го е надцаквал. Той е шибаният Дорнан Рос, Саманта.

Е, нямаше какво да отвърна на това.

Защото беше прав.

— Тръгваме — каза рязко, дърпайки ме отново за ръката.

— Ами ако се противопоставя? — попитах аз.

— Нека ти го кажа по-ясно — поде той. — Докато не разбера каква игра играеш, няма да те изпусна от поглед.

— Ами ако никога не разбереш това, което си мислиш, че ще разбереш?

Той се приведе напред, прибирайки един кичур коса зад ухото ми в жест, който трябваше да бъде мил, но в този случай беше ужасяващ.

— Тогава значи ще си вързана за мен за доста дълго време, скъпа.

— Колко ужасно романтично — казах с насмешка и изтръгнах ръката си от хватката му.

Той се ухили с широка, фалшива усмивка и плъзна авиаторските си очила обратно върху лицето си.

— Побързай — каза той. — Или, кълна се, ще те нокаутирам и ще те завлека до клуба за косата.

Не можех да се спра.

— Ммм, звучи извратено — отвърнах, докато той ме избута през вратата, оставяйки я да се затръшне шумно зад нас.

Държах се наперено и уверено, но през цялото време едно малко гласче в мен крещеше: „Ще те разкрие“.