Пленница

ГЛАВА ВТОРА

В тази ясна лятна вечер на небосклона трептяха хиляди звезди. Топлият ветрец разгръщаше върховете на дърветата и разкриваше кръглата луна, която обливаше околността с мека светлина.

Тишината на красивата английска природа внезапно бе разбудена от каретата на рода Уейкфийлд, която трополеше по пустия, прашен път. Вътре в широката, удобна карета Джон Уейкфийлд замислено съзерцаваше собственото си отражение в прозореца. Единствената свещ, закрепена на отсрещната стена, хвърляше приглушена светлина върху тъмносиния интериор на каретата.

Джон не гледаше с кой знае какъв ентусиазъм на това пътуване до Лондон, но знаеше, че за Криси то ще бъде истинско удоволствие. Той извърна глава от прозореца и погледна сестра си, която спеше спокойно на отсрещната седалка.

Джон бе отсъствал от къщи не повече от година, но за това кратко време Кристина Уейкфийлд се бе превърнала от палаво момиче в изумително красива жена. При завръщането си преди месец той беше поразен от това колко е пораснала малката му сестричка и все още не можеше да свикне с невероятната промяна, фигурата й бе придобила съвършени, женствени извивки. Дори лицето й се бе променило дотолкова, че на Джон му бе трудно да я познае.

Сега, докато Кристина сладко спеше, той отново заизучава чертите й. Гъсти мигли, които за една година като че ли бяха станали още по-дълги, падаха над високите й скули. Лицето й бе изгубило детинската си закръгленост и това правеше правилния й, тесен нос и заоблената й брадичка още по-изразителни. Бе повече от ясно, че в Лондон Джон ще си има доста проблеми с многобройните младежи, които щяха да бъдат привлечени от красотата на сестра му.

Криси бе пожелала това пътуване до столицата като подарък за осемнадесетия си рожден ден и Джон не намери начин да й откаже. Кристина Уейкфийлд винаги успява да получи това, което иска, мислеше си той. Някога въртеше баща им на малкия си пръст, а сега правеше същото с него. Е, Джон нямаше нищо против това. Той обичаше да задоволява желанията на сестра си — тя беше всичко, което му бе останало на този свят.

Спомняше си ясно онзи злощастен ден, в който Джонатан Уейкфийлд бе загинал при инцидент по време на лов. Наложи се Джон да съобщи на Криси за смъртта на баща им, защото майка им бе приела черната вест толкова болезнено, че след три седмици също почина — от мъка, така бе обяснил лекарят. Въпреки собствената си скръб, Джон беше успял някак си да помогне на сестра си да преодолее болката и страданието. Тогава Криси прекарваше по-голямата част от времето си, яздейки необуздано своя черен жребец из имението. Джон я остави да го прави необезпокоявано, както денем, така и нощем, защото самата тя му бе казала само три месеца по-рано, че волната езда и помага да забрави тревогите си.

Тогава Джон й се беше присмял — какви ли тревоги би могло да има момиче на нейните години. Твърде скоро обаче разбра, че тревогите не признават възраст. Язденето помогна на Криси да преодолее скръбта си и тя се оправи доста бързо за малко момиче, загубило внезапно и двамата си родители.

След това грижите за отглеждането и възпитанието й легнаха изцяло върху Джон. Но той никога нямаше да се справи без помощта на мисис Джонсън, или Джонси, както я наричаха двамата с Кристина. Това бе бившата им бавачка, която сега се грижеше за имението Уейкфийлд и надзираваше цялата прислуга. Джон отново се сети как тази сутрин на изпроводяк Джонси бе размахала предупредително пръст и си припомни загрижеността в кафявите й очи.

— Джони, момчето ми, да не изпущаш моето дете от поглед. — Казваше го вече за трети път тази сутрин. — Няма да й даваш да се влюбва в никой от онези лондонски господа. Хич не харесвам надутите лондонски франтове и не ща да ми доведе някои от тях у дома.

Криси засмяно се бе качила в каретата.

— Глупости, Джонси. Да не съм луда да се влюбвам в лондонски франт, когато тук си имам Томи, който ме чака да се върна.

Сетне бе пратила въздушна целувка на Томи Хънтингтън, който беше дошъл да я изпрати. Томи бе свел глава с престорено смущение, но Джон знаеше, че пътуването на Криси до града не го радва.

Томи живееше с баща си, лорд Хънтингтън, в съседното имение. Тъй като в околността нямаше никакви други момичета на възрастта на Криси, тя и Томи бяха неразделни кажи-речи от люлката и Джон и лорд Хънтингтън винаги се бяха надявали някой ден двамата да се оженят. Но Томи — приятен момък с пясъчноруса коса и светлокафяви очи, бе само с шест месеца по-голям от Криси и Джон все още го считаше за хлапак. Докато Криси вече бе млада жена, и то на възраст за женене. Очевидно беше съзряла по-бързо от Томи, но може би ако го обичаше, тя щеше да го почака да стане мъж.

Но кой ли знае какво става в женския ум, мислеше разсеяно Джон. Той дори не разбираше чувствата на Криси към Томи — дали бяха просто приятелски или имаше и нещо повече. Каза си, че непременно трябва да я попита, но вероятно през следващите няколко седмици тя щеше да е толкова заета, че едва ли щеше да му се удаде удобен случай.

Джон се усмихна, като си представи колко изненадани щяха да останат ухажорите й, когато откриеха, че Криси е не само красива, но и интелигентна. Той развеселено си спомни разгорещения спор между родителите си относно образованието на Криси. В крайна сметка бяха постигнали компромис и Криси получи образование като мъж, макар че в редките случаи, когато майка им успяваше да я открие и да я накара да седи мирна, тя съумя да изучи и женските умения да шие и готви.

Да, Криси беше образована и красива, но и тя си имаше своите недостатъци. Например ужасното твърдоглавие, наследено от майка им, която, решеше ли че е права, отстояваше своето до край. Друг недостатък бе избухливият й нрав — Криси можеше да побеснее от най-малкото нещо.

Джон въздъхна, предчувствайки колко напрегнати ще бъдат следващите две седмици. Е, поне щяха да са само две седмици. Утешен от тази мисъл, той потъна в дрямка, докато каретата продължаваше да се носи напред по пустия път към Лондон.

Кристина и Джон Уейкфийлд още спяха, когато каретата им спря пред една двуетажна къща на Портланд Плейс. Слънцето тъкмо се бе подало на хоризонта и пребоядисваше небето от розово в нежно синьо, а птиците приветливо чуруликаха.

Кристина се събуди, когато кочияшът отвори вратата на каретата.

— Пристигнахме, мис Кристина — каза той извинително и отиде отзад, за да смъкне багажа.

Кристина се надигна и оправи разбърканите кичури на косата си. Приглади роклята си и хвърли поглед към Джон, който още спеше дълбоко отсреща. Русият му перчем бе паднал върху високото му чело.

Тя леко разтърси коляното му.

— Джон, пристигнахме. Събуди се.

Джон бавно отвори тъмносините си очи, усмихна се и прокара ръка през косата си. Кристина забеляза, че очите му са зачервени. Явно не беше спал много през изминалата нощ. Странно, самата тя бе спала толкова дълбоко.

— Хайде, Джон. Знаеш колко се вълнувам — каза нежно Кристина.

— По-спокойно, млада госпожице — засмя се той и разтърка сънените си очи. — Семейство Йейтс сигурно още спят.

— Но това няма да ми попречи да разопаковам багажа си и да се настаня, а после да пазарувам цял ден. Ти каза, че мога да подновя изцяло гардероба си, а надали има по-подходящ момент за това от първия ден на престоя ми тук. Така ще имам възможност да нося новите си дрехи по време на цялото ни пребиваване в Лондон — каза тя и изскочи от каретата.

— На нищо ли не те е научил учителят ти по добри обноски, Криси? — смъмри я Джон и поклати глава. — Знам, че си развълнувана, но следващия път изчакай да ти помогна да слезеш от каретата, вместо да скачаш сама.

Изкачиха няколкото стъпала до голямата двукрила врата и Джон почука силно.

— Може би всички в къщата спят — каза той и почука отново.

Внезапно вратата се разтвори широко и пред тях застана усмихната дребна, кръглолика жена с алени бузи и посивяваща коса.

— Вие трябва да сте Кристина и Джон Уейкфийлд. Влизайте, влизайте. Очаквахме ви.

Влязоха в малък коридор, застлан с красив килим. В края му имаше стълбище. До едната стена бе поставена махагонова маса, покрита с малки дантелени покривчици.

— Аз съм мисис Дъглас, икономката. Сигурно сте уморени от пътуването. Искате ли да починете малко преди закуска? Мистър и мисис Йейтс са още в леглото — каза тя приветливо и ги поведе нагоре по стълбището.

— Джон може би има нужда от още малко сън, но аз само ще си взема гореща вана и ще закуся, ако не ви притеснявам твърде много — отвърна Кристина, когато се качиха горе.

— Изобщо не ме притеснявате, мис — каза мисис Дъглас, показа им стаите им и ги остави.

Кочияшът ги последва горе с багажа, а после отиде да се погрижи за конете. Джон каза, че наистина трябва да подремне, извини се и излезе. На прага се размина с млада прислужница, която носеше в ръце две ведра с гореща вода.

— Аз съм Мери, камериерката — каза свенливо момичето, извади изпод леглото голяма вана и наля водата в нея. — Ако само нещо ви потрябва, мис, просто ми кажете — добави тя.

— Благодаря ти, Мери.

Кристина огледа стаята. Беше по-малка от собствената й спалня в Уейкфийлд, но бе красива. Подът беше застлан със златист плюшен килим. От едната страна на тапицираното в златисто легло бе поставено малко шкафче с мраморен плот, а от другата — скрин с много чекмеджета. В ъгъла, до единствения прозорец, имаше канапе в зелено кадифе. Завесите също бяха от зелено кадифе, а на отсрещната стена бе окачено огледало в позлатена рамка.

Точно когато един прислужник донесе още вода, Мери приключи с подреждането на багажа на гостенката, и Кристина най-сетне остана сама. След като вдигна с фиби косата си, тя се съблече и се потопи в димящата, гореща вода. Облегна се назад и се отпусна.

Това пътуване до Лондон бе нейна отколешна мечта. Само че доскоро я смятаха за малка, а миналата година, когато беше достигнала подходяща възраст, Джон бе заминал с полка си, за да се върне у дома едва сега, вече като лейтенант от армията на Нейно величество, в очакване на ново назначение.

Целият живот на Кристина бе преминал в Уейкфийлд. Там, в тихото провинциално имение, тя беше прекарала едно прекрасно детство. Беше палаво, необуздано момиче и често й се случваха неприятности. Помнеше, например, как двамата с Томи се криеха на тавана на конюшнята в имението Хънтингтън и подслушваха стария Питър — главният коняр. Той винаги псуваше и си говореше сам или с конете. От стария Питър Кристина бе научила доста неподходящи за една дама думи, много от които не разбираше. Но един ден бащата на Томи ги откри. Последва доста сурово мъмрене и дълго време Кристина не беше допускана до конюшнята на семейство Хънтингтън.

Но тя вече не беше онова палаво момиче. Сега носеше рокли, вместо бричовете, ушити от Джонси за малката лудетина, която винаги цапаше и късаше дрехите си. Сега беше дама и това й харесваше.

След като се изкъпа, Кристина облече памучната си рокля на цветя. Знаеше, че е старомодна, но искаше да се чувства удобно, докато пазарува. Разреса дългата си златна коса и я вдигна в истинска каскада от къдрици и букли. Накрая взе шапката, която щеше да сложи на излизане и слезе долу за закуска.

Откри трапезарията зад една от вратите на противоположната страна на вестибюла. Джон седеше на голяма маса заедно с Хауърд и Катрин Йейтс. Отдалеч се усещаше сладкия аромат на шунка и ябълкови тригуни. Освен тях на масата имаше и яйца и кифли.

— Кристина, скъпа! Не мога да изразя с думи задоволството си от това, че си тук. — Катрин Йейтс й се усмихна с благите си сиви очи. — Тъкмо разказвахме на Джон за приемите, за които имаме покана. Преди да си тръгнете ще има и голям бал, на който ще можете да присъствате.

— Като за начало, тази вечер един мой приятел дава официална вечеря — намеси се Хауърд Йейтс. — Но не се тревожи, ще има и по-млади хора — засмя се той.

Хауърд и Катрин Йейтс бяха приветлива и жизнерадостна двойка. И двамата приближаваха петдесетте, но винаги бяха в движение и се наслаждаваха на всеки миг от живота. Бяха стари приятели на семейството и Кристина и Джон ги познаваха откакто се помнеха.

— Нямам търпение да изляза и да разгледам града! — каза ентусиазирано Кристина, слагайки по малко от всяко блюдо в чинията си. — Искам да направя всички покупки още днес. Ще дойдеш ли с мен, Катрин?

— Разбира се, скъпа. Ще отидем на улица Бонд. Намира се ей там, зад ъгъла, и е просто претъпкана с магазини.

— Мисля, че и аз ще те придружа, защото нямам намерение да спя повече. И без това аз също трябва да си набавя някои неща — отбеляза Джон.

Не възнамеряваше да оставя Криси в този опасен град без надзор, нищо че Катрин Йейтс щеше да е с нея.

Джон още изглежда уморен, но сигурно е развълнуван не по-малко от мен, помисли си Кристина. Прислужницата напълни чашата й с димящ горещ чай, докато тя поглъщаше лакомо апетитните яйца с шунка.

— След минутка ще бъда готова — каза Кристина, забелязвайки, че всички са приключили с яденето.

— Няма защо да бързаш, дете — каза Хауърд Йейтс с развеселено изражение на руменото си лице. — Разполагаш с всичкото време на света.

— Хауърд е прав, Криси. Не яж толкова бързо — сгълча я Джон. — Да не се наложи да отложиш пазаруването си заради болки в стомаха.

Всички се засмяха, но Кристина не намали темпото. Искаше й се вече да е тръгнала. Не бе очаквала, че ще се наложи да се облича официално още първата вечер тук. Имаше само една вечерна рокля, която си бе ушила за последния бал у лорд Хънтингтън.

Цяла сутрин и част от следобеда влизаха от магазин в магазин. Имаше няколко магазина, които изобилстваха от готови дрехи, но Кристина си хареса само три всекидневни рокли с подходящи обувки и шапки. Не намери обаче вечерна рокля, затова през останалото време й вземаха мерки, а тя си избираше платове и материали. Поръча си три официални рокли и още две всекидневни и към всяка — подходящи аксесоари.

Шивачката каза, че ще й трябват поне четири дни, за да подготви всичко, но обеща да започне от официалните рокли, за да може Кристина да ги вземе по-рано. Накрая се върнаха у дома, хапнаха лек обяд и подремнаха.

Появата на Джон и Кристина Уейкфийлд на приема същата вечер моментално привлече вниманието на всички присъстващи. Бяха забележителна двойка — русокоси и изключително красиви. Кристина се чувстваше неловко с тъмнолилавата си вечерна рокля, защото всички останали девойки носеха дрехи в светло пастелни тонове. Но Джон й вдъхна увереност, като й прошепна:

— Ти засенчваш всички, Криси.

Домакините ги разведоха из салона, за да ги запознаят с останалите гости. Кристина попиваше всичко наоколо с огромна наслада. Жените смело флиртуваха с Джон и това малко я смути. Но още по-смутена беше от начина, по който мъжете гледаха нея — така, сякаш я разсъбличаха с очи. Явно имаше много неща, които трябваше да научи за градските хора.

Сервираха вечерята в огромна трапезария. Два големи полилея висяха над масата. Настаниха Кристина между двама млади джентълмени, които я засипаха с комплименти. Мъжът отляво — господин Питър Браун — имаше досадния навик да хваща ръката й, докато й говореше. А прозрачните сини очи на сър Чарлз Бътлър, който седеше от дясната й страна, не се отделяха и от нея и за минута. Двамата мъже очевидно се съревноваваха да спечелят вниманието й — всеки се хвалеше и се опитваше да изпъкне над другия.

След като приключиха с вечерята, жените се оттеглиха в гостната и оставиха мъжете с брендито и пурите им. Кристина предпочиташе да остане с мъжете и да разисква с тях политиката и световните новини, но вместо това бе принудена да слуша последните клюки за хора, които не познаваше.

— Да ти кажа, скъпа, този мъж обижда всяка красива девойка, с която го е запознал брат му, Пол Какстън. Нечовешко е да ги пренебрегва така — дочу Кристина разговора на една дама с приятелката й.

— Вярно, той явно не се интересува от жени. Дори не танцува. Нали не мислиш, че е… странен? Как да кажа… мъж, който не се интересува от жени? — отговори й другата.

— Как можеш да говориш така, когато той изглежда толкова мъжествен! Всяка млада дама би се радвала да го хване, въпреки грубото му отношение към жените.

За кого ли става дума, запита се Кристина, но всъщност не я интересуваше и тя скоро забрави за разговора. Почувства огромно облекчение, когато двамата с Джон най-после си тръгнаха. В каретата на път за в къщи Джон й се усмихна дяволито:

— Знаеш ли, Криси, вече трима твои обожатели ме издебнаха насаме, за да ме питат дали може да ме посетят?

— Наистина ли, Джон? — отговори тя с прозявка. — Ти какво им каза?

— Казах им, че имаш много изтънчен вкус и не би дала и пет пари за когото и да било от тях.

Кристина се ококори.

— Джон, не си го направил! — възкликна тя. — Повече няма да мога да си покажа очите пред хората!

Хауърд Йейтс избухна в смях.

— Колко си лековерна тази вечер, Кристина. Къде е отишло чувството ти за хумор? Всъщност им казах, че не ти налагам с кого да се срещаш и с кого — не, че изборът дали да приемаш или да не приемаш посетители е изцяло твой — каза невъзмутимо Джон, когато спряха пред дома на семейство Йейтс.

— Знаеш ли, дори не съм мислила за това. Не знам какво да направя и какво да кажа, ако някой джентълмен ме посети, за да ме ухажва. Никога не съм приемала когото и да било, освен Томи, но той ми е като брат — каза сериозно Кристина.

— Това ще ти дойде от само себе си, скъпа — каза многозначително Катрин. — Не се тревожи.

Дните летяха бързо за Кристина, изпълнени с приеми, събирания и вечери. Питър Браун — партньорът й от първата вечеря в Лондон, й призна, че се е влюбил в нея до уши и я вбесяваше с непрестанните си обяснения в любов. Дори се осмели да поиска ръката й от Джон.

— Питър Браун ти е поискал ръката ми вчера, а сър Чарлз Бътлър ми направи предложение днес, докато яздехме в парка. Тези лондонски мъже са доста импулсивни, нали? Е, повече няма да се срещам с никого от тях! Смешно е да си мислят, че всяко момиче, дошло в Лондон, си търси съпруг. Да декларират, че са влюбени, когато едва ме познават — това е абсурд! — гневеше се Кристина пред брат си, който много се забавляваше с нейната ярост.

Довечера щеше да бъде първият бал в живота й. Кристина го очакваше с огромно нетърпение и дори преди месец бе придумала съпруга на Джонси да я научи да танцува. Беше запазила най-красивата си рокля за тази вечер и се вълнуваше като малко дете, което чака да получи нова играчка. Досега дебютът й в Лондон не беше това, за което бе мечтала. Но тази вечер щеше да бъде различна! Надяваше се Питър и сър Чарлз да присъстват на бала, защото беше решила да не им обръща внимание.