Пленница

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Кристина остана във Виктъри месец след раждането и опозна добре малкия Филип. Името му беше подходящо избрано, защото той бе точно копие на баща си — същите зелени очи, същата черна коса, същите черти. Беше красиво бебе — здраво и с несекващ апетит. То бе нейното щастие, нейния живот.

Беше, обаче, крайно време да се прибере у дома. Джонси несъмнено изгаряше от нетърпение да се запознае с Филип младши. Кристина, от своя страна, се надяваше, че сега по-лесно ще се справи с Томи.

Тя се обърна към бебето си, което лежеше по средата на голямото легло на Филип и мълчаливо я гледаше. Усмихна му се, прибра и последните си вещи в големия сандък и го затвори. Преди няколко минути бе чула, че каретата спира пред къщата, затова отиде до вратата и накара една от прислужниците да извика кочияша, за да вземе багажа й.

След като момичето излезе, Кристина си сложи пелерината и шапката и огледа с копнеж стаята. За последен път виждаше нещо, принадлежащо на Филип. Внезапно й стана тъжно, че напуска дома му. Тя тръгна бавно из стаята, като прокарваше леко ръка по мебелите, докосвани някога от него.

— Коя сте вие, мадам?

При звука на непознатия глас Кристина рязко се обърна и се вцепени, когато видя на прага Пол Какстън.

— Какво, за бога, правите тук? — попита той. После видя зеленоокото бебе по средата на леглото. — Триста дяволи! Той каза, че ще го направи. Каза, че ще ви има, но аз си мислех, че никога няма да се омъжите за него! — Пол се засмя весело и отново се обърна към Кристина, която все още бе твърде изненадана, за да намери думи. — Къде е брат ми? Трябва да ви поднеса поздравленията си.

— Брат ви не е тук, мистър Какстън, и аз не съм се омъжила за него. Сега ви моля да ме извините, но тъкмо си тръгвах — отвърна тя студено и тръгна към леглото, за да си вземе бебето.

— Но това е неговото дете. Искате да кажете, че този негодник не се е оженил за вас?

— Брат ви ме отвлече и ме държа в плен четири месеца. Той не желаеше да се ожени за мен. Родих син, когото Филип не иска, но аз го искам и ще го отгледам сама. Сбогом, мистър Какстън. — Кристина мина покрай него и заслиза надолу по стълбите.

Пол стоеше и гледаше слисано след нея. Какво, за бога, ставаше тук? Не можеше да повярва, че Филип не иска собствения си син. И защо не се бе оженил за Кристина Уейкфийлд? Да не би брат му да се беше побъркал?

Очевидно бе, че няма да получи отговор от Кристина. Трябваше да пише на Филип.

Кристина беше в Уейкфийлд вече от седмица, когато получи писмо от Джон. Пишеше й, че Карин се е съгласила да се омъжи за него и че скоро ще доведе младата си съпруга у дома.

Новината изпълни Кристина с искрена радост. Беше обикнала Карин и бе истински щастлива, че ще й бъде снаха. Може би щяха да си дойдат навреме за Коледа. Какъв весел празник щеше да бъде!

Двете с Джонси се заеха да подготвят старата стая на родителите й за Джон и младата му невеста. Кристина се отдаде на работата с ентусиазъм, защото се нуждаеше от повече движения. За нейно огромно разочарование, фигурата й не възвърна веднага предишната си форма и й се наложи да прибегне до носене на корсети. Но тя редовно правеше упражнения и се надяваше, че ще успее да отслабне преди Джон да се е върнал.

Времето летеше бързо. Кристина започна да язди всеки ден, което беше добре и за Джонси — защото й даваше възможност да си поиграе с малкия Филип, и за самата нея — защото така успяваше да избяга далеч от Томи. Той ни най-малко не се бе променил по време на престоя й във Виктъри. Беше все така настоятелен, въпреки че Кристина се държеше с него студено и рязко.

Тя усещаше, че Томи мрази детето й, въпреки че той се опитваше да го скрие. Всеки път, когато Кристина му повереше малкия Филип, макар и за малко, Томи се дразнеше и настояваше да повикат Джонси. Бебето, от своя страна, винаги избухваше в плач, когато той се доближеше до него, и това вбесяваше Томи още повече. Затова Кристина предпочиташе да ги държи колкото е възможно по-далеч един от друг.

Два дни след Коледа Джон доведе Карин в Уейкфийлд. Пристигнаха рано сутринта и Кристина още спеше, когато Джонси се втурна в стаята й, за да й съобщи новината. Минути след нея се качиха и двамата младоженци. Кристина, която едва бе успяла да навлече халата си, се спусна към тях, прегърна ги и ги обсипа с целувки.

— Толкова се радвам за теб и съм толкова щастлива, че най-после се върна у дома! — възкликна Кристина, обвила ръце около шията на брат си.

В нежните й сини очи имаше радостни сълзи.

— Никога повече няма да напусна Уейкфийлд — засмя се Джон и я притисна към себе си. — Мога да те уверя в това. Но къде е този мой племенник?

— Ей го тук, господарю Джон — каза гордо Джонси и отвори вратата между двете стаи.

Всички се скупчиха около люлката. Малкият Филип беше буден и съсредоточено се мъчеше да улови с ръце пръстите на краката си.

— О, какъв е красавец, Кристина, истинска прелест! — Възкликна Карин. — Мога ли да го подържа? Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че можеш. Малкият Филип обича да го гушкат — отговори Кристина.

— Филип? — Джон повдигна вежди. — Мислех си, че ще го кръстиш на баща ни или на собствения му баща.

— О, името ми хрумна случайно. Пък и как да кръстя един англичанин Абу?

— Да, наистина — засмя се Джон и стисна леко нежната ръчичка на малкия Филип, който се бе свил в скута на Карин. — Здрав е като бик. Но откъде има тези необикновени очи, Криси? В нашето семейство няма зеленооки хора, а аз не съм виждал арабин с такива очи.

— Задаваш толкова нелепи въпроси, Джон. Откъде да знам?

Той понечи да каже още нещо, но се въздържа, когато улови неодобрителния поглед на Карин.

— Време е малкият да бъде нахранен. Излизайте веднага оттук, господарю Джон — ухили се Джонси.

Джон се изчерви смутено.

— Когато свършиш, ела долу, за да закусим заедно, Криси. О, пропуснах да ти кажа, че Естел също е с нас — каза той, преди да излезе.

Кристина се зарадва на новината. Естел беше хубаво момиче и тя се надяваше, че Томи ще бъде запленен от чара й.

Малко по-късно Кристина остави малкия Филип да подремне и се присъедини към останалите в трапезарията.

— Толкова е хубаво, че отново те виждам, Естел — усмихна се тя и прегърна другото момиче. — Надявам се, че ще останеш да ни погостуваш. В тази къща има предостатъчно място за всички.

— За малко — да, но после трябва да посетя родителите си.

— Хареса ли ви пътуването? — попита Кристина.

— О, това беше най-прекрасното пътуване в живота ми — каза разпалено Естел.

— Боя се, че Естел се влюби безнадеждно в един приятел на Джон, с когото плавахме заедно — обясни Карин.

— Най-красивият мъж, когото съм виждала. Освен това знам, че и той ме смята за най-красивата жена на света.

— Твърде много си въобразяваш, Естел — каза Карин. — Това, че ти е обърнал малко внимание, не означава, че те обича.

— Обича ме! — извика Естел. — И ще се видим пак, дори ако трябва да отида в Лондон. Аз възнамерявам да се омъжа за Филип Какстън!

Всички подскочиха при трясъка на счупен порцелан в кухнята, но само Кристина разбра, че Джонси е чула разговора. Филип се бе върнал и беше в Лондон! Тя си представи него и Естел на борда на кораба и усети как я залива гореща вълна на ревност.

Защо се бе върнал? Защо беше напуснал Нура? Може би се бе отегчил и от нея и Естел беше новата му играчка. Нима нямаше жена, която да устои на лъжовния му чар?

— Криси, спомняш си Филип Какстън, нали? — попита Джон, без да забележи вълнението, което тя отчаяно се мъчеше да овладее.

— Познаваш ли го, Кристина? — каза Естел. — Тогава разбираш колко…

Джонси влезе в стаята бледа като призрак и каза с извинителен тон:

— Съжалявам за съдовете, изплъзнаха ми се. Мис Криси, ще ме придружиш ли до стаята ми? Не се чувствам много добре.

— Разбира се, Джонси — отговори с благодарност Кристина, хвана я под ръка и я изведе навън.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Джонси се спря и се обърна към нея.

— О, детето ми, толкова ми е мъчно. Трябва да си много нещастна. Какво ще правиш сега?

— Нищо, Джонси. Той няма да дойде тук, а аз няма да ходя никъде, където бих могла да попадна на него. И не съм нещастна, а ядосана! Този мъж е отвратителен. Трябва ли да съсипва всяка хубава жена, която му се изпречи на пътя?!

— Май ревнуваш, любов моя — отбеляза Джонси.

— Не ревнувам — сопна й се Кристина. — Бясна съм. Не го обвинявах за това, което ми стори, а е трябвало. Вероятно е разбил сърцето на Нура и ще направи същото с Естел. Тя дори не знае, че е женен!

— Нито пък ти, мис Криси. Не знаеш със сигурност дали се е оженил за онова, другото момиче. Може да му е била само любовница, като теб.

— Не би посмял! Семейството й не би позволило.

— Добре, ама все пак не можеш да си сигурна.

Томи дойде за вечеря, както обикновено, но не обърна никакво внимание на Естел, нито пък тя на него. След като всички се нахраниха, Кристина за момент остана насаме с Джон и го помоли за помощ. Обясни му, че Томи й досажда още откакто се е върнала и че вече не знае какво да прави с него.

— Не можеш ли да поговориш с него, Джон? Кажи му да спре да настоява да се омъжа за него.

— Но аз не виждам защо да не се омъжиш за него, Криси. Той те обича. Ще бъде добър и верен съпруг. Ще бъде баща на детето ти. Не можеш вечно да живееш със спомени и съм сигурен, че с времето ще се научиш да обичаш Томи.

В първия момент Кристина се изненада от реакцията на брат си. Но после разбра, че Джон може би е прав. Вече нямаше причина да не се омъжи за Томи.