Пленница

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Тежките завеси от синьо кадифе на прозорците в стаята на Кристина скриваха ясния, слънчев ден. Някъде в къщата се затръшна врата. Кристина отвори за миг зачервените си очи, но й се спеше твърде много, за да си помисли да напусне мекия уют на леглото. Тя се обърна на другата страна и отново потъна в сън.

Но няколко минути по-късно я събуди звукът на сърдити гласове.

— Къде е тя, по дяволите?

Кристина бавно се повдигна на лакти.

— Сега не можете да влезете при нея, господарю Томи. Казах ви, че тя спи. — Сърдитият глас на Джонси идваше от коридора точно пред вратата.

— Боже господи, жено, вече е обяд! Влез и я събуди или ще го направя аз. — Беше Томи Хънтингтън.

— Няма да я будите. Детето ми е уморено. Прибра се у дома много късно през нощта и се нуждае от сън.

— А, да, това също. Защо, по дяволите, не съм информиран, че Кристина се връща? Трябваше ли да го узная от собствената си прислуга, и то чак днес сутринта?

— Чакайте, успокойте се, господарю Томи. И ние не знаехме, че мис Кристина се връща. Естествено, че щях ви изпратя съобщение, просто я чаках да стане от сън. Сега излезте оттук. Ще пратя някой да ви уведоми, след като мис Криси се събуди.

— Няма да се наложи, защото няма да се прибирам. Ще чакам долу, но по-добре Кристина да се събуди скоро, защото иначе пак ще се върна тук и наистина ще вляза.

След като Томи заслиза по стълбите, вратата на стаята тихо се отвори и Джонси надникна вътре. Когато видя, че Кристина е седнала в леглото, тя влезе при нея.

— О, детето ми, съжалявам, че те е събудил. Стига да иска, господарят Томи може да бъде голям инат.

— Всичко е наред, Джонси. Предполагам, че без друго е време да ставам — отговори Кристина. — Ще се изкъпя и ще сляза при него.

— Той много ще се разстрои, като види, че си бременна. Хубаво, ще му кажа, че скоро ще слезеш в трапезарията. Можеш да си поговориш с него докато закусваш. Ти и бебето се нуждаете от храна.

След около час Кристина бавно слезе по извитата стълба и се насочи право към трапезарията. Когато видя Томи, седнал на дългата маса с гръб към нея, тя се поколеба за миг, сетне решително влезе в стаята.

— Радвам се, че отново те виждам, Томи.

— Кристина, защо не… — Той стана и се обърна към нея, но застина, когато видя наедрелия й корем.

От устните му се изтръгна кратък вик. В този момент една от прислужниците внесе голям поднос с храна — яйца с бекон и вкусен черешов пай. Кристина седна в другия край на масата и спокойно напълни чинията си.

— Няма ли да хапнеш с мен, Томи? Мразя да се храня сама, а и тези неща миришат толкова вкусно — каза тя без да го поглежда и започна да маже филийка хляб с масло.

— Как… как можеш да се държиш така, сякаш нищо не се е случило? Кристина, защо постъпи така с мен? Знаеш, че те обичам. Исках да се оженя за теб. Чаках те тук търпеливо и броях дните до завръщането ти. А сега виждам, че явно си се омъжила веднага след пристигането си в онази проклета страна! Как можа? Как можа толкова скоро да се омъжиш за друг?

— Не съм омъжена. Томи. Никога не съм била — каза спокойно Кристина. — Сега седни. Накара ме да си загубя апетита.

— Но ти си бременна! — възкликна той.

— Да — засмя се тя. — Доста при това.

— Не разбирам — промълви Томи, после изведнъж проумя. — О, съжалявам, Кристина! Ако Джон не е убил този негодник, аз ще го открия и ще отмъстя за теб!

— О, престани, Томи! Не съм омъжена и не съм изнасилена. Бях похитена и държана в плен четири месеца. Влюбих се в мъжа, който ме отвлече. Той не знае, че нося неговото дете и никога няма да узнае. Но разбери, Томи, аз ще задържа детето, ще го отгледам и ще му дам цялата си любов. Щастлива съм, така че не ме съжалявай. Преди много време ти ме помоли да се омъжа за теб, Томи, но аз не съм обещавала да го направя. А сега, естествено, въпросът не подлежи на обсъждане. Съжалявам, ако съм те наранила, но бих искала да си останем приятели, ако… ако можеш да ми простиш.

— Да ти простя! Аз те обичах, а ти си се отдала на друг. Исках да станеш моя съпруга, а ти ще родиш дете от друг. Молиш ме за прошка? О, господи! — Той стовари юмрук върху масата и изскочи от стаята.

— Томи, не си тръгвай така! — извика след него тя, но Томи вече беше заминал.

В трапезарията влезе Джонси. Изглеждаше загрижена.

— Изчаках да чуя, че си заминава. Зле ли го прие?

— Да, боя се, че ужасно го нараних — въздъхна Кристина. — Да не би аз да съм виновна за всичко, което ми се случи?

— Разбирам, любов моя. Вината не е твоя, тъй че недей се измъчва. Виновен е Филип Какстън. Ще му мине на господаря Томи. И друг път сте се карали с него, но накрая все се сдобрявате.

— Но тогава бяхме деца. Не мисля, че този път Томи би могъл да ми прости.

— Глупости. Просто му трябва време, за да свикне. Ще се върне, помни ми думата. А сега си свърши яденето. Искаш ли да ти го затопля малко?

— Не. Вече загубих апетит — отговори Кристина и стана от стола си.

— Бързо сядай обратно. Вече не можеш да мислиш само за себе си. На бебето ти му трябва храна, нищо че ти не си гладна. Нали искаш да е здраво и силно?

— Добре, Джонси, печелиш.

След като приключи с изстиналата си закуска, Кристина отиде право в конюшнята и бе посрещната още на прага на отворената врата от Дек, коняря.

— Знаех си, че ще дойдете още днес. Радвам се, че се върнахте, мис Кристина.

— И аз се радвам, че се върнах, Дек. Но къде е той?

— За кого говорите?

— Хайде, Дек!

— Може би за онзи голям черен жребец в ъгъла?

— Именно. — Кристина весело се засмя и изтича към коледния обор.

Когато видя красивия черен кон, тя обви ръце около шията му и го прегърна силно. В отговор получи едно одобрително изпръхтяване.

— О, Дакс, толкова ми липсваше!

— Да, и вие също му липсвахте. Не е язден откакто заминахте, мис Кристина. А иначе му намирахме работа. Направи четири малки кончета и още едно е на път. Но виждам, че ако иска да го яздите, ще трябва да почака още — каза Дек.

— Да, но не много дълго — отговори Кристина. — Изведи го, Дек, и го впрегни в каретата. Искам да погледам движенията му.

— Дадено. Има какво да видите. Ще ходи важно, ще се изправя на задните си крака, въобще, ще направи хубаво представление.

След като остави Дакс, Кристина тръгна през горичката зад конюшнята и стигна до малкото езерце, където обичаха да плуват с Томи. Мястото беше тихо и сенчесто. Висок дъб простираше клони над водата.

Тя седна, облегна се на старото дърво и си припомни езерото в планината. Вероятно сега Филип водеше Нура там.

Кристина се върна в къщата късно. Слънцето вече се беше скрило, небето бе нежно лилаво. Кристина пристъпи в осветения вестибюл. Беше леко захладняло. Тя енергично разтърка голите си рамене и се насочи към гостната.

Стаята беше тъмна, но слабата светлина от вестибюла й позволи да стигне до камината. Кристина взе кибрита от полицата, запали огъня и отстъпи назад, докато той се разгаряше. Топлината я сгря и тя реши да запали лампите. Но преди да направи и две крачки, тя видя нечия фигура в сянката до отворения прозорец. Кристина се вцепени от страх, когато фигурата тръгна към нея, но страхът й бързо се превърна в гняв.

— Уплаши ме до смърт, Томи Хънтингтън! Какво, по дяволите, правиш тук в тъмното? — попита тя сърдито.

— Чаках те. Не исках да те плаша — отговори той меко.

Винаги се чувстваше слаб пред гнева на Кристина.

— Защо не се обади, когато влязох в стаята?

— Исках да те погледам, без да ме забележиш.

— Защо, за бога?

— Дори в това състояние, ти… ти още си най-красивото момиче в Англия.

— Благодаря, Томи, много си мил. Но знаеш, че не обичам да бъда шпионирана, а и не очаквах да те видя отново толкова скоро. Има ли някаква особена причина да си тук? Надявам се, че не, защото съм уморена й възнамерявам да вечерям набързо и да си лягам.

— Тогава защо влезе тук и запали огъня?

— Божичко, понякога си направо непоносим! Ще ям тук, щом толкова искаш да знаеш. Не ми харесва да се храня в онази голяма трапезария съвсем сама.

Точно в този момент влезе една от прислужниците, но се спря, като видя Кристина.

— Тъкмо щях да запаля лампите, мис.

— Добре, запали ги. После, накарай, ако обичаш, мисис Райън да ми приготви вечерята.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита Томи.

Тя вдигна вежди, изненадана от молбата му. Може би той все пак искаше да си останат приятели.

— Моли, нека приготвят вечеря за двама и да я сервират тук. И, моля те, кажи на Джонси, че съм се върнала, за да не се разтревожи.

След като прислужницата излезе, Кристина отиде до дивана, а Томи седна до нея.

— Кристина, трябва да ти кажа нещо и те моля да ме изслушаш, преди да ми отговориш.

Сега тя за пръв път успя да го огледа по-добре и забеляза, че през последната година Томи е възмъжал. Беше пораснал на височина, гласът му бе станал по-плътен, лицето му вече не беше толкова момчешко. Дори си бе пуснал мустаци.

— Добре, Томи. Слушам те.

— През целия следобед се опитвах да преодолея шока от това, че си влюбена друг мъж. Стигнах… стигнах до заключението, че още те обичам. И че още искам да се оженя за теб. Няма значение, че си бременна от друг. Ще приема детето ти и ще го отгледам, все едно, че е мое. Скоро ти ще забравиш другия мъж. Ще се научиш да ме обичаш. Зная, че ще се научиш! Не искам да ми отговаряш сега. Искам да го обмислиш известно време. Той млъкна и улови ръката й. — Мога да те направя щастлива, Кристина. Никога няма да съжаляваш, че си станала моя съпруга.

— Съжалявам, че продължаваш да изпитваш тези чувства към мен — каза Кристина. — Надявах се, че все още можем да бъдем приятели. Но не мога да се омъжа за теб, Томи. Никога няма да променя решението си. Любовта ми към бащата на моето дете е прекалено силна. Въпреки че никога повече няма да го видя, не мога да го забравя.

— По дяволите! Кристина, не можеш да живееш със спомени. Той е далеч, но аз съм тук. Не можеш ли да намериш място в сърцето си за нова любов?

— Не за такъв вид любов.

— А какво ще кажеш за детето си? Аз бих му дал име. Няма да се наложи да живее като копеле.

— Новината за бременността ми вероятно вече е обиколила Холстед. Ще наричат детето ми копеле дори ако се омъжа за теб. Само истинският му баща може да промени това.

— И все пак, Криси, детето ще има нужда от баща. Аз ще го обичам, дори и само заради това, че е твое. Трябва да помислиш за детето.

Кристина се отдръпна от него и застана до камината. Не искаше да го наранява, но явно се налагаше.

— Томи, вече ти обясних…

— Недей, Кристина, не казвай нищо. — Томи застана зад нея и обгърна раменете й с ръце. — За бога, помисли си! Ти си всичко, за което съм мечтал, което съм искал. Не можеш с толкова лека ръка да разрушиш мечтите ми. Обичам те, Криси. Не мога да престана да те обичам!

Той се обърна рязко и излезе от стаята, без да й даде възможност да му отговори. След няколко минути Моли донесе двете вечери, но се наложи да върне едната.

Макар и неохотно, Кристина седна да вечеря. Единствената й компания бяха трите празни стола, наредени край красивата маса с бял мраморен плот.

Чувстваше се дебела и тромава, самотна и нещастна. По дяволите, защо Томи трябваше да я кара да изпитва такива угризения? Не искаше да се омъжва за него, защото просто не можеше да понесе мисълта да живее с друг мъж, освен с Филип. Защо трябваше Томи да я обича? Тя нямаше да се омъжи нито за него, нито за когото и да било друг.

Кристина се надигна и тръгна бавно нагоре по стълбите към стаята си. Беше си въобразявала, че у дома ще роди детето си на спокойствие. Но се оказваше, че със същия успех би могла да си остане и в Кайро.