Пленница

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Следващите месеци сякаш се точеха прекалено бавно. Първоначално Кристина беше заета с приготвянето на детската стая за сина на Филип. Тя избра мебели и реши завесите и креслата да бъдат в светлосиньо и златисто, а килимът да е светлосин. После направиха врата, която свързваше нейната стая с тази на бебето.

Накрая детската стая беше готова. Всички малки дрешки, които Кристина беше направила, бяха прибрани. Но с това заниманията й се изчерпаха и тя се отегчаваше до смърт.

Не можеше да язди, не можеше да помага в къщната работа. Единственото, което можеше да прави, бе да чете и да се разхожда. Вече едва издържаше тежестта на тялото си и често се чудеше дали някога отново ще бъде слаба. Дори обърна голямото огледало в стаята си към стената, защото й прилошаваше, когато гледаше наедрялата си фигура.

Томи вгорчаваше живота й още повече. Идваше да я види всеки ден и тези срещи неизменно протичаха по един и същ начин. Той очевидно не възнамеряваше да се отказва. Всеки ден Кристина му повтаряше, че няма да се омъжи за него, но Томи не чуваше. Винаги и изтъкваше нови причини, поради които трябвало да се омъжи за него и си запушваше ушите, когато тя му казваше, че няма да го направи. Вече й се повдигаше от всичко това.

Беше късен септемврийски следобед, когато Кристина най-сетне взе решение да сложи край на това мъчение. Тя тръгна из къщата, за да намери Джонси и я откри да бърше усърдно излъсканите до блясък мебели в детската стая. Кристина отиде до люлката, перна с пръсти пъстрите клоуни и смешните войничета, които висяха над малкото легло, и те весело затанцуваха.

— Джонси, трябва да се махна оттук — каза тя внезапно.

— Какво значи това, любов моя?

— Просто не мога да остана тук повече. Томи ме подлудява. Всеки ден ми повтаря едно и също. Вече не издържам.

— Няма да му позволявам да те вижда и толкоз. Ще му кажа, че не е добре дошъл тук.

— Знаеш, че това много ще го нарани, а аз просто ще имам още един повод да се тормозя. Изнервям се винаги, когато го очаквам да се появи.

— Това не е добре за бебето.

— Знам, затова трябва да се махна оттук. Ще отида в Лондон и ще си наема стая в хотел. Ще намеря някои лекар, на когото да се обадя, когато дойде време. Твърдо съм го решила. Заминавам.

— Никакви такива! — размаха заплашително пръст Джонси. — Няма да ходиш в Лондон. Това място е пълно с хора, които нямат време за никой друг, освен за себе си. Че и сама на всичко отгоре! Няма да те пусна.

— Но трябва. Всичко ще бъде наред.

— Не ми даде да се доизкажа, любов моя. Съгласна съм, че трябва да заминеш от господаря Томи. Ама не в Лондон. Можеш да идеш при сестра ми, дето работи в Бенфлийт. Готвачка е в едно голямо имение, собственост на някакво семейство със същото име като на човека, когото обичаш.

— Какстън?

— Да, но твоят Филип Какстън не може да е благородник, като знам какво ти е сторил.

— Да, семейството на Филип се състои само от него и брат му, а брат му живее в Лондон.

— А-ха, значи можеш да идеш и да родиш там, във… Виктъри, май тъй се казвало имението. Там поне има хора, дето да се грижат за тебе.

— Но какво ще каже собственикът за престоя ми в неговия дом? — попита Кристина.

— Мейвис казва, че господарят никога не е там, винаги скитосвал някъде отвъд морето. И таз голяма къща я е оставил на слугите, които нямат какво друго да правят, освен да я поддържат в ред.

— Но ти и друг път си споменавала Мейвис. Мислех, че тя живее в Дувър.

— Живееше, ама допреди седем месеца. Старата готвачка във Виктъри умряла и Мейвис случайно чула за свободното място. Разбрала, че господарят бил много богат човек и плащал добре на прислугата. Имало много кандидати, ама моята Мейвис извадила късмет. Казва, че спечелила мястото с овесената си каша. Довечера ще й пратя писмо да я известя, че пристигаш. Пък ти още утре можеш да си събереш багажа и да заминеш. Ще ми се да дойда с теб, любов моя, но ако ме няма, тая къща ще се обърне нагоре с краката.

— Знам, но съм сигурна, че ще се чувствам добре под грижите на сестра ти.

— Да, пък и икономката им е добросърдечна жена. Няма да се тревожа за тебе, защото ще си в добри ръце.

Вечерта Томи отново дойде, но Кристина не му каза за решението си. Реши, че е по-добре Джонси да свърши тази работа след заминаването й.

В късния следобед на третия ден от дългото пътуване, каретата най-после спря пред имението, наречено Виктъри. Беше огромно имение, поне два пъти по-голямо от Уейкфийлд. Земите на Какстън, през които се бяха движили през последния половин час, изглеждаха красиви и плодородни. А триетажната къща от камък, покрита с мъх и бръшлян, бе просто великолепна.

Кристина хвана чукалото и удари два пъти по високата двукрила врата с голямо желязно „К“ на нея. Чувстваше се неспокойна, задето се натрапваше на непознати хора, и си мислеше с горчивина за тази ирония на съдбата — да пристига в дома на човек на име Какстън, за да роди дете, заченато от мъж на име Какстън.

Тогава вратата се отвори. Дребна, бузеста жена надникна навън и се усмихна топло. Беше с черна, силно прошарена коса, вързана на тила, и с топли сиви очи.

— Вие трябва да сте Кристина Уейкфийлд. Влизайте, влизайте. Аз съм сестрата на Джонси, Мейвис. Не мога да ви опиша колко съм щастлива, че дойдохте да родите бебето си тук — каза тя приветливо и поведе Кристина към гигантски вестибюл с височината на двуетажна къща. Когато тази сутрин ни донесоха съобщението, че сте на път, старата къща отново се съживи.

— Не искам да ви създавам допълнителни грижи — каза Кристина.

— Глупости, дете! Какви ти допълнителни грижи? Тази къща е пълна само с хора, които няма какво да правят, тъй като господарят никога не си е у дома. Наистина сте добре дошла тук и можете да останете докогато поискате. Колкото по-дълго, толкова по-добре.

— Благодаря — отговори Кристина.

Големият, слабо осветен вестибюл, беше украсен със старинни гоблени, изобразяващи батални сцени и пейзажи. В дъното му имаше две извети стълбища, а между тях — тежка двукрила врата, по която бе издълбана сложна плетеница от фигури. Покрай стените бяха наредени столове, канапета и мраморни статуи.

Кристина изпита благоговение и възхита.

— Никога не съм виждала толкова голям вестибюл. Красив е.

— Да, цялата къща е такава — голяма и самотна. Трябва й семейство, което да я оживи, но не мисля, че ще дочакам този ден. Изглежда, че господарят не иска да се жени и да има деца.

— О, значи той е млад? — изненада се Кристина.

Беше си го представяла стар и немощен.

— Така са ми казвали. И безотговорен. Предпочита да живее в чужбина, отколкото да управлява имението. Но елате, трябва да сте изтощена след пътуването. Ще ви заведа в стаята ви и ще можете да си починете преди вечеря — каза Мейвис и я поведе нагоре по стълбите. — Знаете ли, мис Кристина, това ще е първото бебе, което ще се роди тук от две поколения насам. Икономката Ема ми каза, че последното дете, родено тук, е била лейди Ан-Жанет, а тя не е имала братя и сестри.

— Значи мистър Какстън не е роден тук? — попита Кристина.

— Не, роден е отвъд морето. Лейди Ан-Жанет е пътувала много на младини — отговори Мейвис.

Чувство на безпокойство пропълзя у Кристина, но тя го отпъди.

— Ще ви настаня в източното крило. То се огрява от утринното слънце — каза Мейвис.

Стигнаха до втория етаж и тръгнаха по дълъг коридор, в който също имаше красиви гоблени.

Вратата на първата стая беше отворена. Кристина се спря и надникна вътре, привлечена от синия интериор, който и напомни за собствената й стая в Уейкфийлд. Остана очарована от размерите и красотата на помещението. Килимът и завесите бяха от тъмносиньо кадифе, а мебелите и завивките върху огромното легло — в по-светло синьо. Имаше и голяма камина от черен мрамор.

— Мога ли да остана в тази стая? — попита импулсивно Кристина. — Синьото е любимият ми цвят.

— Разбира се, че може, дете. Сигурна съм, че мистър Какстън няма да има нищо против. И без това никога не се прибира у дома.

— О, не знаех, че това е неговата стая. Вероятно не мога.

— Всичко е наред, дете. Стаята не е обитавана вече повече от година и има нужда някой да поживее в нея. Ще наредя да донесат багажа ви тук.

— Но нещата му… принадлежностите му не са ли в тази стая?

— Да, но тя е пригодена за двама души. Има достатъчно място и за вас.

След вечеря Мейвис разведе Кристина из къщата. Придружаваше ги любезната икономка Емелин Лоурънс. На третия стаж бяха стаите на прислугата, голяма библиотека и учебна зала. Западното крило на втория етаж не беше използвано никога, но под него имаше огромен бален салон, който заемаше цялата задна част на къщата. От едната му страна бяха разположени кухнята, голяма банкетна зала и по-малка трапезария, а от другата — кабинетът на господаря и гостната.

Гостната беше красиво обзаведена в зелено и бяло, а по стените висяха множество портрети. Заведоха Кристина до най-големия от тях, поставен над камината. Тя застана пред него, прикована от погледа на чифт морскозелени очи, напръскани със златисто. Портретът беше на красива млада жена, чиято катраненочерна коса се разстилаше като шал по голите й рамене. Безпокойството на Кристина се върна с още по-голяма сила.

— Това е лейди Ан-Жанет — обясни Ема. — Беше толкова красива! Баба й е била испанка — оттам е черната й коса, но очите й са наследени по бащина линия.

— Изглежда толкова тъжна — прошепна Кристина.

— Да, този портрет е рисуван, след като лейди Ан-Жанет се върна в Англия с двамата си сина. Оттогава насетне така и не я видяхме щастлива, но тя никога не разкри причината за мъката си.

— Споменахте двама сина?

— Да, мистър Какстън има по-малък брат, който живее в Лондон.

Кристина се олюля и се строполи в най-близкото кресло.

— Добре ли сте, мис Кристина? Изглеждате толкова бледа — възкликна Мейвис.

— Не зная, просто… се почувствах малко отмаляла. Бихте ли ми казали малкото име на мистър Какстън? — попита тя.

Но вече знаеше отговора.

— Разбира се — каза Ема. — Името му е Филип. Негово благородие Филип Какстън.

— А името на брат му е Пол? — промълви едва чуто Кристина.

— Ами да, но откъде знаете? Познавате ли мистър Филип?

— Дали го познавам! — Тя се изсмя истерично. — Той е бащата на моето дете.

Мейвис зяпна.

— Но защо не ми казахте веднага? — попита Ема удивено.

— Мисля, че това е чудесно! — засмя се Мейвис.

— Но вие не разбирате! Не знаех, че това е неговият дом. Мейвис, ти никога не си казвала на Джонси малкото име на мистър Какстън, а Филип никога не ми е казвал, че има имение в тази част на страната. О, господи, не мога да остана тук. Това никак не би му се понравило.

— Глупости — усмихна се Ема. — Какво по-добро място да се роди детето на мистър Филип от собствения му дом?

— Но Филип не ме иска. Не иска това дете.

— Не вярвам в това, мис Кристина. Прекалено сте хубава — каза чистосърдечно Мейвис. — Мистър Какстън не може да е такъв глупак. Вие казахте ли му за детето?

— Аз… аз знаех, че той не иска това дете, затова не виждах смисъл да му казвам.

— Щом не сте му казала, не можете да сте сигурна как би реагирал — мъдро заяви Ема. — Не, оставате тук. Нямате право да ми отнемате възможността да видя детето на Филип Какстън.

— Но…

— Не искам да чувам и дума повече за заминаване. Но бих искала да чуя как сте се запознали с мистър Какстън.

— Да, и аз настоявам да чуя цялата история! — каза Мейвис.

Кристина вдигна поглед към портрета на лейди Ан-Жанет. Колко приличаше Филип на нея!

Няколко седмици по-късно болките на Кристина започнаха. Тя усети първите леки спазми, докато правеше сутрешната си разходка в обширната цветна градина зад къщата, и побърза да се прибере.

Ема веднага я сложи в леглото, свари вода и повика Мейвис, която имаше опит в израждането на бебета. Тя не се отдели от Кристина нито за миг и непрекъснато я уверяваше, че всичко ще мине добре. Но часовете се нижеха бавно. Болките ставаха все по-силни и Кристина с мъка сдържаше виковете, които напираха в гърлото й.

Мъчи се цели четиринадесет часа. С последно, върховно усилие тя изтласка бебето си на бял свят и беше възнаградена от силния му плач.

Беше изтощена, но се усмихна щастливо.

— Искам да подържа сина си — прошепна тя на Ема, която стоеше до леглото и изглеждаше не по-малко изтощена.

— Ще ти го дадем, дете, веднага щом Мейвис го изкъпе. Но откъде знаеш, че е момче?

— Какво друго би могъл да направи Филип Какстън?