Пленница

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

По дяволите, денят пак ще бъде влажен, мислеше си раздразнено Джон Уейкфийлд, докато седеше на бюрото си и преглеждаше сутрешната кореспонденция. Беше зима. Не бе толкова горещо, колкото през първите му месеци в тази проклета страна, но от седмица не беше валяло и дните бяха влажни и задушни. Климатът в Египет бе просто ужасен.

Слава богу, довечера поне щеше да види Карин Хендрикс. Чаровната, красива Карин. Добре, че миналата седмица се бе оставял Уилям Доусън да го замъкне на опера, иначе може би никога нямаше да срещне Карин.

Тръпка премина през тялото му, когато се сети за ада на първите си три месеца в Египет. Но от писмото от Криси насам всичко се бе променило.

Настойчиво чукане по вратата прекъсна блуждаещите му мисли.

— Кой е? — извика той.

Вратата се отвори и в задушната кутийка, която служеше за офис на Джон, влезе сержант Таунисън. Той беше едър мъж, около два пъти по-възрастен от Джон. Имаше къдрава червена коса и рунтави мустаци със същия ярък цвят.

— Навън има един арабин, който иска да ви види, лейтенант. Казва, че е за нещо важно — предаде сержантът.

— Та те всички казват така, сержант. Разбирам, че сме тук, за да поддържаме мира, но няма ли към кого друг да се обърнат с безкрайните си разправии?

— Трябва да има, сър. Тези проклети хора не разбират, че ние сме тук главно за да държим французите вън от страната им. Да кажа ли на този да влезе?

— Да, сержант. По дяволите, ще се радвам да напусна тази страна.

— Взехте ми го от устата, сър — каза сержант Таунисън и отиде да повика арабина.

Минута по-късно Джон чу, че вратата тихо се затиря и вдигна поглед. Това със сигурност беше най-високият арабин, когото бе виждал. Беше по-висок дори от него.

— Вие ли сте Джон Уейкфийлд? — попита младежът, като пристъпи надменно към бюрото.

— Лейтенант Уейкфийлд — поправи го Джон. — А мога ли да узная вашето име?

— Името ми няма значение. Дойдох за наградата, която сте обещали за връщането на сестра ви.

Ето пак, помисли си раздразнено Джон. Докога щяха да го тормозят тези алчни негодници? Отдавна бе престанал да брои хората, които пристигаха при него с лъжлива информация за Кристина, с надеждата да получат наградата. Беше организирал много щателни претърсвания из града и из пустинята, но всички те се оказаха безплодни.

А той още не се бе отказал от намерението си да намери Криси, въпреки писмото й. Искаше му се да вярва, че тя е щастлива там, където е, но трябваше сам да се увери в това. Все пак, възможно бе да са я принудили да напише писмото. Копнееше да се добере до мъжа, който бе похитил Криси и който я държеше като наложница, вместо да я направи своя съпруга. Щеше да принуди този мерзавец да се ожени за нея!

— Не искате ли сестра ви да се върне?

— Съжалявам — каза Джон. — Замислих се. Знаете ли къде е сестра ми?

— Да.

— И можете да ме заведете при нея?

— Да.

Този човек беше различен. Не се колебаеше в отговорите си като останалите. В сърцето на Джон трепна искрица надежда.

— Как да съм сигурен, че ми говорите истината? Мамили са ме много пъти.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Как да съм сигурен, че ще ми дадете парите, след като ви заведа при сестра ви?

— Добър въпрос — каза мрачно Джон. После отключи долното чекмедже на бюрото си и извади оттам малка, но тежка кесия. — Приготвих тези пари веднага след като отвлякоха Кристина. Ако желаете, можете да ги преброите, но тук е цялата сума, която обещах, и ако казвате истината, тя е ваша. Парите нямат значение за мен. Просто искам Кристина да се върне. — Той замълча за момент, изучавайки младия мъж. — Кажете ми, откъде знаете къде е сестра ми?

— Тя живееше в моя стан.

Джон се изправи толкова бързо, че столът му падна зад него.

— Вие ли сте човекът, който я отвлече?

— Не — отговори просто младият мъж, без да трепне от яростния син пламък в погледа на англичанина.

Като видя, че не се налага да води битка, Джон се успокои.

— Колко е далеч вашия стан?

— Няма да се наложи да ходим до там.

— Добре, тогава…

— Сестра ви е отвън.

— Отвън!

— Пътувахме много дни. Тя спи на коня си. Можете да я видите през прозореца.

Джон се втурна към прозореца и огледа улицата. След миг се обърна към арабина. Загорялото му лице беше ядосано.

— Излъгахте ме! Вън няма никой, освен някакво арабско момче на кон. Какво целите с този номер?

— О, вие англичаните сте толкова тъпи. Нима очаквате сестра ви да носи дрехи, каквито е носила в Англия? Тя живееше при моите хора и е облечена като тях. Ако излезете, ще видите, че казвам истината — отговори арабинът, после се завъртя на пети и излезе от стаята.

Твърде просто е, за да бъде номер, помисли си Джон. От него се изискваше само да излезе навън и да се увери с очите си. Защо още стоеше тук? Той взе кесията с парите и последва арабина. Трябваше да е вярно.

Улицата бе пуста и обляна в слънце. Джон се втурна към двата коня, вързани пред сградата и се спря до гарвановочерния арабски кон, върху който клюмаше дребна, потънала в прах фигура в черна роба. Трябваше само да махне черната куфия, която покриваше главата й. Беше толкова просто.

Точно тогава конят помръдна и черната фигура започна бавно да се свлича от него. Джон се протегна и я хвана, преди да падне на земята. При движението куфията се смъкна назад и разкри мръсно, набраздено от сълзи лице, което въпреки това той не можеше да не разпознае.

— Криси! О, боже, Криси!

Кристина отвори за миг очи и прошепна името на Джон, после се сгуши в ръцете му и отпусна глава на рамото му.

— Както ви казах, яздихме без почивка два дни и две нощи. Всичко, от което се нуждае, е един хубав сън.

Джон се обърна към младия мъж, който бе върнал сестра му.

— Дължа ви извинение, задето се усъмних във вас. Вечно ще ви бъда признателен за това, което направихте. Вземете тези пари, те са ваши.

— Повече от щастлив съм, че можах да ви направя тази услуга. Когато Кристина се събуди, кажете й, че й желая всичко хубаво.

Той взе юздите на черния жребец, качи се на собствения си кон и препусна надолу по улицата.

Джон сведе поглед към Кристина, която спеше спокойно в ръцете му, и благодари на бога за чудотворното й завръщане. Молеше се само да успее да помогне на обичната си сестра да забрави час по-скоро онова, което бе изстрадала.

Той я внесе в сградата и седна на стола срещу бюрото на сержант Таунисън, без да я пуска от любящата си прегръдка.

— Лейтенант! Да не е припаднала на улицата? По-добре я оставете, сър. Прахта по робата й ви цапа униформата.

— Спри да бърбориш, сержант. Не възнамерявам да правя нищо подобно. Но ще ти кажа какво да направиш ти. Първо, докарай каретата ми отпред. После можеш да уведомиш полковник Бигли, че дежурството ми за днес приключи.

— Отивате си? А ако полковникът попита защо?

— Кажи му, че съм намерил сестра си и съм я завел в квартирата си. Мислиш ли, че ще се справиш с това, сержант?

— Да, сър. Но нали не искате да кажете, че това момиче тук е сестра ви? — попита изумено сержантът, но веднага съжали за въпроса си, когато видя студения блясък в очите на лейтенант Уейкфийлд.

— Докарай веднага каретата ми, сержант! Това е заповед!

Приближаваше обяд, когато Джон стигна до дома си. Успя да отвори вратата на апартамента без да събуди Кристина, но когато се отправи към празната спалня, мисис Грийн — неговата икономка — го спря.

— За бога, какво правите у дома посред бял ден, Джон Уейкфийлд? И какво е това? — попита тя неодобрително.

— Това е сестра ми.

— Сестра ви? — Мисис Грийн беше потресена. — Искате да кажете, че това е момичето, което издирвахте под дърво и камък? Защо не казахте веднага? Не стойте там така, внесете сестра си в спалнята.

— Точно натам се бях запътил, преди да ме спрете, мисис Грийн — каза Джон, влезе в стаята, в която държеше всички вещи на Кристина и нежно я положи на леглото.

— Наранена ли е? Как я открихте? Какво да сторя, за да ви помогна?

— Тя просто има нужда от сън, това е всичко — обясни Джон и погледна Кристина с любов. — Може би трябва да махнете робата й, за да се чувства по-удобно. Но се опитайте да не я будите.

— Добре, щом не искате да се събуди, по-добре ми помогнете.

Джон забеляза смачканото парче хартия, което Кристина здраво стискаше в ръка. Той успя да разтвори пръстите й и го хвърли на малката масичка до леглото. После с помощта на икономката свали робата и сандалите на сестра си. Кристина отвори веднъж очи, но веднага ги затвори отново и продължи да спи.

На излизане от стаята Джон тихо затвори вратата. Сетне отиде право при шкафа за напитки в гостната, наля си солидна чаша уиски и се отпусна на любимия си тапициран стол.

— Какво искате да направя с това, сър? Да я изхвърля ли? — попита мисис Грийн, като вдигна изпоцапаната роба на Кристина.

Джон вдигна очи към нея.

— Засега просто я оставете. Кристина ще реши.

Трябваше да върне Кристина в Англия колкото се може по-бързо. Египет им беше донесъл само страдания, но сега, когато Криси се бе върнала, отново щяха да бъдат щастливи.

Защо ли бе напуснала мъжа, когото твърдеше, че обича? Беше написала, че ще остане с него, докато той престане да я иска. Това ли се беше случило? Копелето я бе похитило, използвало и накрая я беше захвърлило, за да прибере парите от наградата. Криси бе казала, че го обича. Колко ли страдаше!

— Ще изляза за около час, мисис Грийн — каза той. — Сестра ми едва ли ще се събуди. А ако все пак се събуди, кажете й, че трябва да отменя една среща, но скоро ще се върна. И й дайте всичко, което поиска.

— Няма ли да обядвате?

— Ще ям, когато се върна — каза Джон и си взе ябълка от фруктиерата на масата. — Няма да се бавя.

Квартирата на майор Хендрикс не беше далече. Джон се надяваше да открие Карин в къщи, защото искаше лично да отмени вечерния си ангажимент.

Карин беше с година по-млада от него и бе на кратко гостуване при чичо си, майор Хендрикс. Живееше в Англия, а майка й бе наполовина испанка. Но той не знаеше за нея нищо повече, освен че тя много го привличаше.

Карин изглеждаше като испанка с меката си черна коса и черни очи. Имаше крехка, но идеално заоблена фигура. Джон бе очаквал вечерта с огромно нетърпение, но сега трябваше да отмени срещата. Надяваше се Карин да го разбере.

Той почука на вратата на скромния апартамент на майор Хендрикс. След миг тя се отвори и на прага се появи младо момиче, което приветливо му се усмихна. Джон беше шокиран, защото това момиче изглеждаше на шестнадесет или седемнадесет години и все пак…

— Карин?

Момичето се засмя на объркването му.

— Непрекъснато става така, лейтенант. Аз съм сестрата на Карин, Естел. Няма ли да влезете?

— Не знаех, че тя има сестра — каза той, като пристъпи във фоайето. — Толкова си приличате.

— Знам, като близначки. Но Карин е с пет години по-голяма от мен. Баща ми казва, че Карин и аз сме точни копия на майка ни, когато е била млада. Мама все още е красива жена и е много приятно да знаем как ще изглеждаме в бъдеще. — Тя се усмихна на Джон със сладка, извинителна усмивка. — Простете ми. Всички казват, че говоря прекалено много. Искате ли да видите Карин, лейтенант…

— Джон Уейкфийлд — отзова се той с кратък поклон. — Да, бих желал да говоря с нея, ако е възможно.

— Мисля, че може да се уреди. Тя почива в стаята си. Времето е толкова горещо. Жегата действа много уморително, а и ние все още не сме свикнали с нея. Значи вие сте Джон Уейкфийлд — каза Естел и го огледа от глава до пети. — Карин ми е говорила много за вас и виждам, че изобщо не е преувеличавала.

— Вие определено сте доста пряма, мис Естел.

— Смятам, че човек трябва да казва това, което мисли.

— Да, но това понякога може да му докара неприятности — каза Джон с усмивка.

— Знам. Но аз обичам да шокирам хората. Въпреки че вас едва ли успях да ви шокирам. Трябва да сте свикнали на комплименти от страна на жените — продължи тя дяволито.

— Не съвсем. Свикнал съм да правя комплименти, не да ги получавам — засмя се той.

— Говорите като истински джентълмен. Но вие отново ми позволихте да се разприказвам. Ако почакате в гостната, ще отида да съобщя на Карин, че сте тук.

— Благодаря. Приятно ми беше да се запозная с вас, мис Естел.

— Определено и аз мисля същото за запознанството си с вас, лейтенант Уейкфийлд. Но ние отново ще се видим, сигурна съм — каза Естел и изчезна надолу по коридора.

След минута на прага се появи Карин.

— Мислех, че сестра ми се шегува, когато каза, че сте тук — възкликна тя. — Естел обича да прави такива номера. Но защо сте тук толкова рано, лейтенант Уейкфийлд?

— Карин, знам, че се виждаме едва за втори път, но бих ви помолил да ме наричате Джон — каза той, като вложи в молбата целия си момчешки чар.

— Добре, Джон — усмихна се Карин. — Какво те води насам?

— Не зная точно как да ти го кажа — отговори Джон и извърна поглед от питащите й очи. Отиде до отворения прозорец и се загледа навън, скръстил ръце на гърба си. — Ти си тук само от месец, Карин, но вероятно знаеш за изчезването на сестра ми.

— Да, чичо ми разказа, когато разбра, че съм се запознала с теб.

— Кристина беше отвлечена от стаята си още първата вечер от пребиваването ни в Кайро. Двамата с нея бяхме много близки. Търсих я навсякъде и бях на границата на лудостта. Но днес, тази сутрин, тя се върна при мен.

— Джон! Това е прекрасно! Толкова се радвам за теб. Как е тя?

Той се обърна към нея и видя, че лицето й наистина е озарено от искрена радост.

— Тя е добре, но още не съм имал възможност да говоря с нея. Яздила е близо седмица и сега спи. Исках да го кажа първо на теб, за да разбереш защо не мога да те придружа в операта довечера. Трябва да съм до Криси, когато се събуди.

— Естествено, че разбирам, и ти благодаря, че дойде да ми обясниш. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Много мило от твоя страна, че ми предлагаш помощта си, Карин. Може би ще е добре след ден-два да се обадиш на Кристина. Не зная дали ще й бъде лесно да свикне с мисълта, че отново си е у дома. Само се моля да успее да забрави ужасните си преживявания.

— Сигурна съм, че постепенно ще се оправи — отвърна Карин.

— Надявам се.

Кристина спеше вече дванадесет часа. Беше почти полунощ. Джон продължаваше да крачи неспокойно из гостната. Имаше да я пита за толкова много неща. Не искаше да се нахвърля върху нея в мига, в който тя се събудеше, но трябваше да получи някои отговори. Дали Криси бе същата или тези няколко месеца я бяха променили?

Той отиде до вратата на спалнята и тихо я отвори. Но Криси още спеше, подпъхнала ръка под бузата си. Джон отиде на пръсти до леглото й и за пореден път се взря в нея с тревожен, замислен поглед.

Не беше отслабнала и изглеждаше здрава, макар и мръсна. Носеше пола и блуза по обичая на хората от пустинята. Но те бяха направени от красиво зелено кадифе, украсено по ръбовете с пищна дантела. Изглеждаше като арабска принцеса.

В писмото си бе казала, че нищо не й липсва. Онзи мъж очевидно се бе грижил добре за нея. И това само правеше нещата още по-странни. Джон не можеше да проумее как мъж, който е имал сестра му, би могъл да я пусне да си отиде. Красотата на Кристина беше толкова необикновена. В нея имаше нещо изумително, но и неописуемо — нещо, което я отличаваше от всички други жени, които можеха да се нарекат красавици.

Внезапно тя отвори очи и премигна няколко пъти. Явно се чудеше къде се намира.

— Всичко е наред, Криси — каза Джон и приседна на леглото. — Вече си у дома.

Кристина го погледна с насълзени очи и в следващия миг се притисна към него с все сила.

— Джон! О, Джон, прегърни ме. Кажи ми, че всичко е било само сън, че никога не се е случвало — проплака тя.

— Съжалявам, Криси, но не мога да ти кажа подобно нещо. Иска ми се да бих могъл — каза той, като я прегърна силно. — Но всичко ще бъде наред, ще видиш.

Не каза нищо повече. Остави я да се наплаче. Когато Кристина се успокои, Джон я пусна и отметна кичурите, полепнали по мокрите й бузи.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не съвсем. — Тя се усмихна.

— Предлагам да си измиеш лицето, докато ти донеса нещо за ядене. После можем да поговорим.

— Единственото ми желание в момента е да кисна с часове в гореща вана. През последните няколко месеца съм се къпала само със студена вода.

— Ваната ще трябва да почака. Първо трябва да си поговорим.

— О, Джон, не искам да говоря за това. Искам просто да забравя.

— Разбирам те, Криси. Но има неща, които трябва да узная. Ще бъде по-добре, ако поговорим сега. Така и ти, и аз ще ги забравим час по-скоро.

— Добре, предполагам, че си прав. — Кристина стана от леглото и огледа стаята. — Дай ми една минута, за да… — Тя рязко спря, когато вадя смачканото парче хартия, което Джон беше хвърлил на масата. — Как се е озовало това тук? — В гласа й се долавяше нотка на гняв.

— Какво ти става, Криси? Измъкнах го от ръката ти преди да те сложа в леглото.

— Но аз си мислех, че съм го изхвърлила… — Кристина се обърна към него, смръщила вежди. — Прочете ли го?

— Не. Защо тази хартийка те разстройва толкова?

— Тази хартийка, може да се каже, е моята заповед за уволнение — каза тя нехайно. Но очите й бяха станали тъмносини. — Все едно, това е без значение. Какво стана с храната?

След вечеря Джон наля две чаши шери и занесе едната на Кристина в трапезарията. После седна срещу нея, простря крака под масата и заизучава лицето й.

— Още ли го обичаш? — попита той.

— Не, сега го мразя! — отвърна тя, вперила поглед в чашата си.

— Но само преди месец…

Кристина рязко вдигна глава. Очите й святкаха заплашително.

— Това беше преди да открия какъв жесток и себичен човек е той.

— Затова ли го напусна?

— Да съм го напуснала? Той ме отпрати! Остави ми тази бележка, в която казва, че вече не ме желае и че иска да съм си отишла, преди да се е върнал. Дори не можа да ми го каже лично.

— Затова ли го мразиш сега? Защото те е отпратил?

— Да! Той не се интересуваше от мен и от чувствата ми. Мислех, че го обичам и се надявах и той да ме заобича. Но сега знам каква глупачка съм била. На него дори не му пука, че може би нося неговото дете!

— О, боже, Криси, значи те е изнасилил!

— Изнасилил? Не, всъщност никога не ме е изнасилвал. Сигурна бях, че съм изяснила това в писмото, което ти изпратих, Джон. Мислех, че ще разбереш. Аз му се отдадох по своя воля. Затова те молех да ми простиш.

— Предполагам, че не съм бил способен да го възприема. Не исках да повярвам. Но, Криси, ако не те е изнасилил… Сигурно нямаш предвид, че си се предала още в началото?

— Борих се с него! — извика тя възмутено. — Борих се с него с все сила.

— Значи те е изнасилил?

Кристина засрамено наведе глава.

— Не, Джон, не му се наложи да ме изнасилва. Беше внимателен и всеки път търпеливо съживяваше тялото ми. Моля те да разбереш това, Джон — мразех го, но в същото време го желаех. Той разпалваше в мен огньове, за чието съществуване не съм и подозирала. Той ме направи жена.

Тя отново започна да плаче. Джон се засрами от себе си. Нямаше никакво право да я осъжда заради чувствата, които е изпитвала. Но защо Криси защитаваше това копеле?

Той се наведе през масата и я погали по бузата.

— Всичко е наред. Вината не е твоя. Все едно, че си била изнасилена.

— Борих се и с него, и с желанието си, но всеки път беше едно и също. Опитах се да избягам, но той ме заплаши, че ако го направя пак, ще ме намери и ще ме набие. Отначало изпитвах смъртен страх от него, но с течение на времето това чувство постепенно се изпари. Веднъж дори му нанесох тежка рана, но той и тогава не ми стори нищо. После бях отвлечена от друго племе и той едва не умря, за да ме спаси и да ме върне обратно. Тогава разбрах, че съм влюбена в него. От този момент нататък престанах да се боря с него, Джон. Не можех да се боря с мъжа, когото обичах. Съжалявам, ако не си способен да ми простиш.

— Прощавам ти, Криси. В любовта няма правила. Но ти каза, че сега го мразиш. Защо продължаваш да го защитаваш?

— Не го защитавам!

— Тогава ми кажи името му, за да мога да го открия. Този човек заслужава да си плати за злините, които ти е сторил.

— Хората му го наричаха Абу.

— А фамилното му име?

— О, Джон, няма значение. Не искам да се разправяш с него.

— По дяволите, Криси! — извика Джон и удари с юмрук по масата. — Той се е възползвал от теб като от вещ. На всичко отгоре има наглостта да те върне при мен заради наградата!

— Наградата?

— Да. Мъжът, който те доведе тук, попита за парите и аз му ги дадох.

Кристина се облегна назад на стола си с лека усмивка.

— Трябваше да се досетя, че Рашид ще поиска наградата. Когато някъде има пари, той не пропуска да ги вземе. Може би Абу никога няма да научи, че Рашид е получил наградата. Не, Джон, Фи… Абу не ме върна заради това. Той е господар на племето си и няма нужда от пари. Веднъж дори отхвърли цяла кесия, пълна със скъпоценни камъни.

Веждите на Джон се извиха въпросително.

— Май се канеше да го наречеш по друг начин?

— Е, той има и друго име, но това не е важно. — Тя стана и допи остатъка от шерито си. — Хайде вече да забравим за това, Джон. Искам да го прогоня от съзнанието си завинаги.

— Можеш ли да направиш това, Криси? — Той я погледна скептично. — Още го обичаш, нали?

— Не! — извика Кристина, но после прехапа устни и очите й отново се наляха със сълзи. — О, господи, да! Нищо не мога да направя. Защо трябваше да постъпи с мен така, Джон? Толкова го обичам, че искам да умра!

Усетил болката й, Джон я притисна в обятията си. Не можеше да понесе да гледа как сестра му страда, как си къса сърцето заради мъж, който не заслужаваше любовта й.

— Може би ще отнеме известно време, но ти ще го забравиш, Криси. Ще откриеш нова любов — някой, готов да ти осигури живота, който заслужаваш.