Пленница

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Изминаха два месеца, откакто Филип я бе отпратил. Месеци, в които Кристина отчаяно се опитваше да го прогони от съзнанието си. Напразно. Мислеше за него непрекъснато. Всеки ден се молеше той да промени намеренията си и да дойде да я вземе. Но Филип не идваше. Кристина загуби съня си. Лежеше будна по цяла нощ и мечтаеше за нежните му ласки, копнееше за страстните му целувки, жадуваше да усети тежестта му върху себе си. Без него леглото й се струваше празно.

Откакто се бе върнала, Кристина се виждаше единствено с Карин. Хареса я веднага, още когато Джон за пръв път я доведе в малката им квартира. Карин не й досаждаше с неудобни въпроси и Кристина бързо се сприятели с нея. Знаеше, че Карин е влюбена в брат й и се радваше, защото Джон също бе влюбен в нея. Двете прекарваха много време заедно и накрая Кристина й призна всичко — всичко, освен истинското име на Филип.

Криеше от Джон, че е нещастна, но когато останеше сама в стаята си, тя се потапяше в спомени и плачеше неудържимо. Не излизаше, нито пък приемаше посетители. Извиняваше се с това, че не се чувства добре, което беше самата истина. В града бе много по-горещо, отколкото в планината. Лепкавата влага и лошата вентилация в малкия апартамент я задушаваха. Често й се виеше свят и й се гадеше.

Но Кристина съзнаваше, че трябва да продължи да живее, затова най-накрая отстъпи пред молбите на Джон и се съгласи да приеме на чай съпругите на офицерите.

В началото всичко потръгна нормално. Побъбриха учтиво за времето, за операта и за проблемите с прислугата. После обаче петте жени на средна възраст се впуснаха в клюки за хора, които Кристина нито познаеше, нито искаше да познава. Тя ги остави да говорят и се замисли за Филип, но вниманието й се върна към тях, когато чу да споменават името й.

— Казах, мис Уейкфийлд, че мъжът ми беше един от хората, които помагаха да ви търсят — каза едната.

Беше дребна и набита жена.

— Моят Джеймс също — обади се друга.

— Всички толкова се разтревожихме, когато не можаха да ви намерят. Оттогава мина ужасно много време. Мислехме, че сте умряла — добави трета и изискано отхапа парче кекс.

— А после вие се появихте съвсем невредима и без да сте наранена. Беше истинско чудо.

— Кажете ни, мис Уейкфийлд, как успяхте да избягате? — попита многозначително набитата жена.

Кристина стана и отиде до камината. Тези жени бяха дошли просто за да я разпитват. Искаха да измъкнат от нея пикантна информация, за да я разнесат из целия град.

— Ако нямате нищо против, не бих желала да разисквам това — каза спокойно тя, като се обърна отново към тях.

— Но, скъпа, всички ние сме твои приятелки. Можеш да ни кажеш.

— Ако бях на ваше място, бих се самоубила — отбеляза с погнуса една от дамите.

— Аз също — каза друга.

— Явно оценявате живота си твърде евтино. Аз обаче предпочитам да продължа да живея — отбеляза студено Кристина. — Казвате, че сте ми приятелки, но не сте нищо друго освен клюкарки. Нямам намерение да ви казвам каквото и да било. Искам всички да напуснете тази къща. Веднага!

— Добре! Да послушаме госпожица Надменност. Ние дойдохме да ти предложим съчувствието си, а ти се държиш така, сякаш се гордееш с това, което ти се е случило, с това, че си била долна арабска наложница. Е, ти не си нищо друго, освен…

— Вън! Всички! — изкрещя Кристина.

— Отиваме си! Но нека ти кажа нещо, мис Уейкфийлд. Ти си употребена стока! Никой почтен мъж няма да поиска да се ожени за теб, след като си лягала с арабин. Помни ми думата!

Когато Джон се прибра, Кристина не му каза за инцидента. Но той вече знаеше.

— Разплакали са те, нали, Криси? — прошепна той нежно и взе лицето й в ръце. — Не си го слагай на сърце. Те са просто едни завистливи свраки.

— Но това, което казаха, е вярно, Джон. Никой почтен мъж няма да се ожени за мен. Аз съм омърсена!

— Това са глупости. Да не съм чул повече такива приказки от устата ти — скара й се Джон. — Подценяваш красотата си, Криси. Всеки мъж би дал дясната си ръка, за да се ожени за теб. Нима Уилям Доусън не настоява вече за около двадесети път да се срещне с теб? Ако просто започнеш да излизаш и да живееш отново, ще видиш, че ще бъдеш засипана от предложения! Защо не дойдеш на опера с мен и Карин довечера?

— Не искам да преча на вечерта ти с Карин. — Кристина въздъхна дълбоко. — Ще почета някоя книга и вероятно ще си легна рано.

— Криси, вече не издържам да те гледам как съсипваш живота си — избухна той. — Всяка вечер се прибирам и те намирам със зачервени очи, точно както сега. Опитваш се да го скриеш, но аз знам, че още плачеш за този мъж. Той не заслужава сълзите ти! Господи, ако можех да се добера до него, щях да го убия!

— Не говори така, Джон! — извика тя, като сграбчи ръцете му и ги стисна с необикновена сила. — Никога повече не казвай това! Да, той ме накара да страдам, но проблемът си е изцяло мой. Не мога да обвинявам само него, защото той така и не узна, че го обичам. Мислел е, че ми дава това, което искам — свобода. Закълни ми се, че никога няма да му навредиш!

— Успокой се, Криси — каза Джон, стреснат от избухването й. — Най-вероятно никога няма да попадна на този човек.

Тонът на Кристина беше настоятелен. В очите й се появиха сълзи.

— Но някой ден може да го срещнеш. Трябва да имам думата ти, че няма да му навредиш!

Джон се поколеба, вперил поглед в умолителното изражение на сестра си. Така или иначе никога нямаше да срещне този Абу — значи спокойно можеше да даде дума на Криси, щом това щеше да я направи щастлива. Тогава му хрумна една идея.

— Ще ти дам дума, но при едно условие — че ще престанеш да се измъчваш заради този мъж. Излизай и се срещай с нови хора. Можеш да започнеш още тази вечер, като дойдеш с мен на опера!

Внезапно спокойствие се разля по лицето на Кристина. Тя си отдъхна и пусна ръката му.

— Добре, Джон, щом това ще гарантира думата ти. Но все пак мисля, че ще ти е по-забавно, ако ме няма.

— Остави ме сам да преценя това. — Джон погледна часовника на камината. — Имаш по-малко от час, за да се приготвиш. — Той се ухили, като видя ужаса й. Един час, за да се приготви за първото си излизане от шест месеца насам! — Ще накарам мисис Грийн да стопли вода за ваната ти.

Кристина се втурна в спалнята и извади една от лондонските си рокли. Беше от тъмнозлатист сатен, а ръбовете на полата и бюстието бяха обточени с блестяща златна лента. От кутията с бижута избра сапфири, които подхождаха на очите й. Боеше се да се покаже в обществото толкова скоро. За сметка на това мисис Грийн бе много щастлива, че Кристина най-после ще види операта и нейното жизнерадостно бърборене постепенно заличи страховете й.

След по-малко от час вече бяха на път към дома на майор Хендрикс. Щом стигнаха, Джон остави Кристина в каретата, изкачи стъпалата на белосаната къща и почука силно на вратата.

След миг Карин се появи, хвана Джон под ръка и двамата тръгнаха към каретата. Беше облечена в рокля от тъмночервено кадифе — цвят, който много подхождаше на копринената й черна коса, вдигната на кок.

Кристина трепна, когато видя големия испански гребен на Карин, украсен с рубини. Спомни си как Филип й бе подарил същия гребен и леката усмивка, с която беше обяснил: „Купен е честно, сладка моя. Накарах Саид да продаде един от конете миналия месец и да донесе най-красивия гребен, който може да намери“. Сега й се искаше да бе задържала подаръка, вместо безразсъдно да зарязва всичко, което би й напомняло за Филип. Така или иначе никога нямаше да го забрави, а някои от нещата, които бе оставила в шатрата, й бяха скъп спомен. Е, поне още имаше онази ужасна бележка и арабските дрехи, с които бе облечена в деня, в който…

— Кристина, изглеждаш така, сякаш си на хиляди мили от тук. Добре ли си? — Беше гласът на Карин.

— Съжалявам, просто се бях замислила — отговори Кристина.

— Толкова се радвам, че се съгласи да дойдеш с нас. Сигурна съм, че операта ще ти хареса.

Скоро пристигнаха и Джон въведе дамите в сградата на операта. Много от мъжете и жените, изпълнили фоайето, тутакси се обърнаха към тях, за да огледат Кристина с нескрито любопитство, след което зашепнаха на придружителите си. Жените й хвърляха презрителни погледи и се извръщаха. Но мъжете се хилеха похотливо и я разсъбличаха с поглед. Неколцина младежи, които очевидно познаваха Джон и Карин, се осмелиха да ги приближат, за да се запознаят с Кристина. Обсипаха я с щедри комплименти, но очите им дръзко опипваха тялото й и тя, раздразнена, отговаряше язвително на любезностите им.

— Мис Уейкфийлд!

Кристина рязко се обърна и видя Уилям Доусън, който вървеше към нея с широка усмивка. Беше съвсем същият, какъвто го помнеше — загорял и атлетичен. Спомни си интересните му разкази и истории и съжали, че досега не бе откликнала на многобройните му покани за среща.

— Толкова време мина — възкликна той, взе ръката й и я доближи до устните си, — а вие сте все така красива. Надявам се, че сте се възстановила напълно от болестта си?

— Да. Аз бях… Склониха ме да се върна отново към нормалния живот — каза тя. — Радвам се, че ви виждам пак, мистър Доусън.

— Уилям — поправи я той. — Ние сме толкова стари приятели, Кристина! Подобна официалност ме обижда. Имаш ли придружител?

— Дойдох с Джон и Карин.

— Не те ли е срам, Джон? Да обсебиш двете най-красиви жени в Кайро!

— Хм, предполагам, че когато става въпрос за тези двете, съм склонен към известна себичност — засмя се Джон.

Меките сиви очи на Уилям Доусън се спряха на Кристина. Ръката й все още беше в дланите му.

— Ще ме направиш най-щастливия мъж в Кайро, ако ми позволиш да седна до теб по време на представлението и да те придружа до къщи след това. С разрешението на брат ти, естествено.

— Ами, аз… — Кристина се обърна за помощ към Джон, но той й хвърли предупредителен поглед, за да й напомни за обещанието, което бе дала. Тя леко се усмихна. — С радост ще приема предложението ти, Уилям. Е, вече си имам собствен придружител, нали, Карин?

Карин й кимна одобрително.

— Да, при това очарователен.

Тя знаеше, че приятелката й не е готова за това. Беше повече от очевидно, че Кристина продължава да страда. Карин нямаше представа как Джон е успял да я придума да дойде тази вечер. Радваше се, че Кристина е решила да се среща с хора, но не бе сигурна доколко ще може да издържи на компанията на кавалер, явно възнамеряващ да я ухажва.

На връщане към къщи Кристина разсеяно слушаше разказа на Уилям за някакво приключение в дивия Тексас. От операта не си спомняше нищо, освен костюми в ярки цветове и силна музика, защото при всеки поглед към гребена в косите на Карин мислите й се разпиляваха. Нима не можеше да забрави Филип поне за малко?

— Пристигнахме, Кристина.

Радваше се, че бе позволила на Уилям да я придружи до дома. Джон и Карин несъмнено искаха да останат поне за известно време насаме. Щеше само да им пречи, ако бе отклонила предложението му.

— Ще влезеш ли за чаша шери, Уилям? — попита тя.

Нямаше желание да го кани, но от друга страна се чувстваше виновна за това, че толкова пъти бе отказвала да го приеме.

— Точно на такава покана се надявах.

Кристина отиде право при шкафа с напитките, но Уилям се приближи зад нея и протегна ръце през гърба й. Наля две чаши с шери, после отстъпи назад и й подаде едната.

— Искам да вдигна тост за този момент. Толкова съм мечтал за него — промълви той. Погледът му погали гърдите й, едва прикрити от деколтето на роклята.

— Не мисля, че си заслужава тоста, Уилям — каза нервно тя.

После се отдръпна и седна на любимия стол на Джон, сякаш това щеше да й осигури някаква закрила. Внезапно се сети, че мисис Грийн беше на гости у приятелки и вероятно щеше да пренощува там.

— Грешиш, Кристина — каза Уилям, като пое ръката й я изправи. — Това ще бъде паметна вечер и за двама ни.

Внезапно той я придърпа в обятията си. Устните му намериха нейните и жадно се впиха в тях. Вълна от гняв и отвращение се надигна у Кристина. Тя успя да извърне глава, за да прекъсне целувката му, но ръцете му продължаваха да притискат тялото й към неговото.

— Уилям, моля те, пусни ме. — Опитваше се да говори спокойно, но знаеше, че е сама с него и усещаше как я обзема растяща паника.

— Какво става, Кристина? — Той я отдалечи от себе си и сивите му очи дръзко се плъзнаха тялото й. — Пред мен няма защо да се правиш на срамежлива девица.

— Твърде сте самонадеян, Уилям Доусън — отвърна Кристина хладно и се измъкна от хватката му. — Нямате право да си позволявате такива волности с мен.

— Все още не съм си позволил волностите, които възнамерявам да си позволя.

Той отново протегна ръце към нея, но Кристина избяга зад големия стол.

— Трябва да ви помоля да напуснете дома ми — каза тя рязко.

— Защо се държиш така, кукличке? Аз ще се грижа добре за теб. Не съм богат човек, но със сигурност мога да си позволя любовница. А ако си добро момиче, след време мога дори да се оженя за теб.

— Вие сте луд!

Уилям Доусън се засмя, отмести стола и тръгна към нея с протегнати ръце. Кристина се обърна, за да побегне, но беше твърде късно. Той я сграбчи през кръста, притисна я отново към себе си, въпреки яростната й съпротива, и заопипва гърдите и корема й. Отблъскващият му смях кънтеше в ушите й.

— Харесва ли ти да съм груб? Така ли си свикнала, кукличке? Един мъж в повече едва ли ще е от значение за теб след всички онези смрадливи пустинни разбойници, за които си разтваряла краката си. Кажи ми, колко бяха? И кой ти направи копелето, което носиш? Сигурен съм, че малкото човече няма да има нищо против, ако опитам от прелестите на майка му.

При последните му думи Кристина застина напълно неподвижна. Престана дори да диша. Само думите продължаваха да ехтят в главата й. Копелето, което носиш… Копелето. Бебе!

— Значи най-после се вразуми. Ще видиш, че ще ти хареса да бъдеш с истински мъж след всичката онази измет, с която си свикнала.

Внезапно Кристина започна да се смее. Господи, колко отдавна не беше чувала звука на собствения си смях! Стреснат, Уилям я хвана за раменете, завъртя я с лице към себе си грубо я разтърси.

— Кое е толкова смешно, по дяволите? — попита той. Но тя се смееше истерично и по бузите й се стичаха сълзи.

Точно тогава отвън изтрополи карета. Джон се прибираше в къщи.

— Кучка! — прошепна свирепо Уилям и я отблъсна от себе си.

— Да — отвърна Кристина весело. — Със сигурност мога да бъда кучка, когато се налага.

— Още не съм свършил с теб. Скоро ще ми се удаде нова възможност — каза той хладно.

— О, съмнявам се, Уилям.

Джон влезе в стаята и изненадано погледна първо към развеселеното лице на сестра си, после към намръщеното изражение на госта й. Какво ли се е случило, запита се той, но реши да не любопитства.

— Виждам, че още си тук, Уилям. Е, добре, още е рано. Ще пийнем ли по чашка?

— Ами, аз…

— О, давай, Уилям — намеси се усмихнато Кристина — Аз и без това се оттеглям. Беше една необикновена вечер. Не съвсем приятна, но много поучителна. Лека нощ, Джон.

Тя се прибра в спалнята си, затвори вратата и се облегна на нея. До слуха й достигнаха гласовете на двамата мъже в гостната.

— Какво искаше да каже тя с тази последна забележка? — попита Джон.

— Нямам представа.

Кристина се отдели от вратата и се завъртя, после отново и отново, както обичаше да прави като майка. Полата й се бе издула като балон, фибите падаха от косата й, но тя продължаваше да се върти все по-бързо и по-бързо.

Накрая стигна до леглото и се просна по гръб на него, като се смееше с искрено удоволствие. Ръцете й бавно опипаха корема й, за да потърсят доказателство за думите на Уилям.

Бе съвсем лекичко издут, а това изобщо не беше доказателство. Може би Уилям просто бе предположил, че е бременна, защото знаеше че бе живяла с мъж четири месеца?

Кристина скочи от леглото и бързо запали лампата. Изтича до прозореца, който гледаше към улицата и бързо дръпна пердетата. Сетне свали роклята и долната си риза и застана съвсем гола пред голямото огледало.

Започна внимателно да изучава тялото си, но не откри промяна. Обърна се в профил, пое дълбоко дъх и прибра корема си колкото можеше по-навътре. Но леката издутина остана. Ето го доказателството! И все пак, възможно бе просто да е напълняла. В края на краищата, през последния месец апетитът й доста се бе подобрил. Хм, трябваше да се замисли за фигурата си.

Тя изгаси светлината и си легна, като метна върху голото си тяло само една тънка завивка. Каква ирония! Сега никой не й забраняваше да носи нощница, но Кристина продължаваше да спи гола — навик от прекрасните нощи, прекарани с Филип, от който тя просто не желаеше да се откаже.

Мислите й се върнаха към думите на Уилям Доусън и към разкритията, които бе направила пред огледалото. Но ако наистина носеше дете, трябваше да има и други симптоми. Изведнъж Кристина рязко се надигна Ами да! Всички симптоми бяха налице, но тя им бе намирала всевъзможни извинения Виенето на свят. Гаденето, за което бе обвинила мръсната вода. Липсата на менструация, която си обясняваше с разбитите си нерви — защото това й се бе случвало и преди, след смъртта на родителите й.

Беше търсила извинения от страх дори да си помисли, че е бременна. Но сега бе преизпълнена с радост. Вече имаше причина да живее. Щеше да има бебе — бебе, което завинаги да й напомня за Филип. Никой не можеше да й отнеме това щастие.

Но в кой месец беше бременна? Цикълът й закъсняваше вече за трети път — значи й оставаха само шест месеца. Шест красиви, изпълнени с радост месеци, докато роди сина на Филип. Беше уверена, че ще има момче и че то ще изглежда точно като баща си. С тази щастлива мисъл Кристина се отпусна на възглавницата и затвори очи. Заспа усмихната, обгърнала нежно с ръце корема, в който растеше детето на Филип.