Победителят е сам

13:28 ч.

Чайката си летяла над един плаж в Залива, когато видяла мишката. Спуснала се от небето и я попитала:

— Къде са ти крилете?

Всички животни говорят на различни езици и мишката не разбрала какво й се казва, но все пак забелязала, че животното пред нея има две странни големи неща, излизащи от тялото.

„Сигурно е болно от нещо“, помислила си мишката.

Чайката видяла, че мишката гледа втренчено крилете й.

„Горкичката. Сигурно е била нападната от чудовища, които са й отнели способността да говори и са й откраднали крилете.“

Съжалила се, взела мишката в човката си и я понесла нагоре, за да я разходи из висините.

„Поне малко да убие носталгията си“, мислела си чайката, докато летели. После съвсем внимателно я върнала на земята.

Няколко месеца мишката била едно ужасно нещастно създание — била опознала висините, откъдето видяла широк и красив свят.

Но с течение на времето отново свикнала да бъде мишка и сметнала, че чудото, което я е сполетяло в този живот, е просто сън.

Тази история е от неговото детство. Но в този миг той е в небето — може да види тюркоазното море, луксозните яхти, хората, които са като мравки там долу, шатрите по плажа, хълмовете, хоризонта отляво, отвъд който се простира Африка с всичките си проблеми.

Земята бързо се приближава. „Хората трябва да се гледат отгоре винаги когато е възможно — мисли си той. — Само така можем да осъзнаем истинския си размер и това колко сме малки.“

Ева сякаш е раздразнена или отегчена. Хамид никога не знае какво точно минава през главата на жена му, макар че са заедно повече от две години. Но въпреки че Кан е изпитание за всички, той не може да го напусне по-рано от планираното. Тя би трябвало да е свикнала с това, тъй като животът на нейния бивш съпруг май не е бил по-различен от неговия — вечерите, на които трябва да присъства, събитията, които трябва да организира, постоянното пътуване в различни страни, континенти, смяната на езици.

„Дали винаги се е държала така или… възможно ли е… да не ме обича както преди?“

Непозволени мисли. „Концентрирай се върху нещо друго, моля те.“

Шумът от мотора пречи на разговорите. Могат да се чуят само със слушалки. Ева даже не ги е извадила от подлакътника. Дори в този момент да я помоли да си ги сложи, за да й каже за хиляден път, че е най-важната жена в живота му и ще направи всичко седмицата на първия й фестивал да е прекрасна, ще е невъзможно. Заради звуковата система на борда разговорът ще се чува и от пилота, а Ева мрази публичните прояви на нежност.

Ето ги в тази стъклена топка, която се насочва към мястото за кацане. Вече може да различи голямата бяла лимузина — „Майбах“, най-скъпата и изискана кола в света. По-изключителна и от „Ролс-Ройс“. Скоро ще седят в нея, ще слушат музика за разпускане, ще разполагат с изстудено шампанско и с най-добрата минерална вода в света.

Поглежда платинения си часовник — копие на един от първите модели, произведени в малка фабрика в швейцарския град Шафхаузен. Противно на жените, които могат да похарчат цели състояния за диаманти, часовникът е единственото бижу, позволено на мъжа с добър вкус, и само истинските познавачи разбират стойността на този модел, рядко срещан по рекламите в луксозните списания.

Същевременно си е направо затормозяващо — да знаеш кое е най-хубавото дори когато останалите никога не са чували да се говори за него.

Както и да правиш най-доброто дори когато останалите отделят много време, за да те критикуват.

Наближаваше два следобед и трябваше да разговаря със своя борсов посредник в Ню Йорк, преди да започне търговията на фондовата борса. Щом пристигнеше, щеше се обади по телефона — само един разговор, за да даде инструкциите за деня. Да печели пари в „казиното“, както той наричаше инвестиционните фондове, не беше любимият му спорт, но трябваше да се преструва, че следи внимателно какво правят неговите мениджъри и финансисти. Имаше закрилата и подкрепата на шейха, но дори и така беше важно да показва, че е в течение на събитията.

Два телефонни разговора и нито едно конкретно указание дали да купуват или продават някои акции. Защото енергията му е концентрирана в нещо друго. През този следобед поне две актриси — една известна и една неизвестна — щяха да покажат неговите модели на червения килим. Разбира се, че има асистенти, които могат да се погрижат за всичко, но той обича да се занимава с тези неща, дори и само за да си напомня постоянно, че всеки детайл е важен и — че не е изгубил връзката си с основата, върху която е изградил своята империя. Освен това иска да използва остатъка от времето си във Франция, за да се наслаждава по-дълго на компанията на Ева, да я представи на интересни хора, да се разхожда с нея по плажа, да обядват сами в неизвестен ресторант в някой съседен град, да вървят хванати за ръце из лозята, които успява да съзре на хоризонта.

Винаги бе смятал, че е неспособен да се влюби в нещо извън работата си, въпреки че списъкът му със завоевания включваше завиден брой зашеметяващи жени. Но в момента, в който се появи Ева, откри в себе си друг мъж — от две години бяха заедно, а любовта му беше по-силна отвсякога.

Влюбен.

Той, Хамид Хюсеин, един от най-известните дизайнери в света, лицето на огромен международен конгломерат за блясък и разкош. Той, който се беше борил срещу всички и всичко, беше се изправил срещу предразсъдъците на Запада спрямо хората от Близкия изток и беше използвал вековната мъдрост на своето племе, за да оцелее, да се изучи и да се изкачи на върха. Противно на слуховете не произхождаше от семейство, забогатяло от петрол. Баща му беше търговец на платове, който един прекрасен ден беше спечелил благоволението на шейха, защото беше отказал да се подчини на негова заповед.

Когато се колебаеше за някое решение, обичаше да си припомня примера, даден му в младостта — да казва „не“ на могъщите, дори това да е свързано с огромен риск. Почти винаги правеше правилния ход. А когато грешеше, виждаше, че последствията не са толкова тежки, колкото си беше представял.

Неговият баща. Така и не успя да види успеха на сина си. Когато шейхът започна да изкупува всички налични терени в онази част на пустинята, за да може да построи един от най-модерните градове в света, неговият баща прояви смелостта да каже на посредниците му: „Няма да продавам. Семейството ми живее тук от много векове. Тук погребваме нашите мъртви. Тук сме се научили да оцеляваме при несгодите и нападенията. Мястото, което Бог ни е дал, за да се грижим за него на тоя свят, не се продава.“

Историята отново е в главата му.

Посредниците вдигнаха цената. Понеже не постигнаха нищо, се върнаха гневни и готови на всичко, за да махнат баща му оттам. Шейхът започваше да става нетърпелив — искаше веднага да започне проекта си, тъй като имаше големи планове, цената на петрола беше скочила на международния пазар, парите трябваше да се похарчат, преди да се изчерпят запасите, когато вече нямаше да има възможност да се създаде привлекателна инфраструктура за чуждестранни инвестиции.

Ала старият Хюсеин продължаваше да отказва всякаква цена за имота си. Докато един ден шейхът не реши да отиде да поговори лично с него.

— Мога да ти предложа всичко, което пожелаеш — каза той на търговеца на платове.

— Тогава дайте подходящо образование на моя син. Той е вече на шестнайсет години и няма никаква перспектива тук.

— В замяна ще ми продадеш къщата.

Последва дълго мълчание, докато не чу баща си, взрян в очите на шейха, да казва нещо, което никога не беше очаквал:

— Вие трябва да образовате поданиците си. Не мога да заменя бъдещето на моето семейство за неговото минало.

Спомня си как видя огромна тъга в очите на баща си, когато продължи:

— Но ако моят син може да получи, макар и една възможност в живота, приемам предложението.

Шейхът излезе, без да промълви и една дума. На другия ден помоли търговеца да прати сина си при него, за да поговорят. Прие го в палата си, построен до старото пристанище. За да стигне там, Хамид мина през затворени улици, огромни метални кранове, неуморни работници и цели квартали, изравнени със земята.

Шейхът мина директно на въпроса.

— Знаеш, че искам да купя дома на баща ти. В земите ни е останал малко петрол и преди кладенците да пресъхнат, трябва да намалим нашата зависимост от тях и да отворим нови пътища. Ще докажем на света, че можем да продаваме не само нашия нефт, но и нашите услуги. За да направим обаче първите стъпки, трябва да се осъществят някои важни реформи, като например да се построи хубаво летище. Трябват ни земи, за да могат чужденците да построят своите сгради — мечтата ми е справедлива и намерението ми е добро. Ще ни трябват образовани хора в сферата на финансите, а ти чу разговора ми с баща ти.

Хамид се опитваше да прикрие страха си, защото на аудиенцията присъстваха повече от десет души. Но сърцето му вече имаше готов отговор за всеки отправен въпрос.

— Какво искаш да правиш?

— Да уча висша мода.

Придворните се спогледаха. Може би не знаеха за какво точно говори.

— Да уча висша мода. Голяма част от платовете, които моят баща купува, се продават на чужденци, които от своя страна имат сто пъти по-големи печалби, когато ги превърнат в луксозни дрехи. Сигурен съм, че можем да правим това и тук. Убеден съм, че модата е един от начините да разчупим предразсъдъците, които останалата част на света има спрямо нас. Ако разберат, че не се обличаме като диваци, накрая ще започнат да ни приемат по-добре.

Този път се чу шушукане сред придворните. Той говореше за дрехи, така ли? Но това беше нещо, принадлежащо на западния свят, по-загрижен за онова, което е отвън, а не вътре в хората.

— От друга страна, цената, която моят баща е готов да заплати, е твърде висока. Предпочитам той да запази своя дом. Аз ще работя с платовете, които имаме, и ако Милостивият Бог пожелае, ще успея да осъществя мечтата си. Също като ваше величество и аз знам докъде искам да стигна.

Придворните се смаяха, като чуха, че един младеж се осмелява да предизвика шейха и отказва да изпълни желанието на собствения си баща. Ала шейхът се засмя на отговора.

— Къде се учи висша мода?

— Във Франция. В Италия. В работата с най-добрите. Истината е, че има и някои университети, ала нищо не може да замени опита. Много е трудно, но ако Милостивият Бог пожелае, ще успея.

Шейхът го помоли да се върне привечер. Хамид се разходи из пристанището, обиколи пазара, опияни се от цветовете, тъканите, бродериите — обожаваше да минава оттам. Представи си как всичко това скоро ще бъде разрушено и се натъжи, защото част от миналото и традицията щяха да бъдат загубени. Възможно ли бе прогресът да бъде спрян? Дали бе разумно да се попречи на една нация да се развива? Спомни си за многото безсънни нощи, когато рисуваше под светлината на свещта и пресъздаваше моделите на бедуините, опасявайки се, че и племенните навици могат да се окажат разрушени от крановете и чуждестранните инвестиции.

В уречения час се върна в двореца. Около шейха имаше още повече хора.

— Взех две решения — каза шейхът. — Първо, ще поема разходите ти в продължение на една година. Смятам, че ще намерим достатъчно момчета, интересуващи се от финанси, ала до ден-днешен никой не е идвал при мен, за да ми каже, че се интересува от шиене на дрехи. Струва ми се лудост, но всички казват, че съм луд в мечтите си. Въпреки това съм стигнал дотук. Следователно не мога да не зачета собствения си пример. От друга страна, никой от моите хора няма връзки с тези, за които ми каза, така че ще ти плащам и месечна издръжка, за да не ти се налага да просиш по улиците. Когато се завърнеш, ще си победител. Ти ще представяш нашата страна и чужденците трябва да се научат да уважават нашата култура. Преди да тръгнеш, е нужно да научиш езиците на страните, в които ще отидеш. Кои са те?

— Английски, френски, италиански. Много благодаря за щедростта ви, но желанието на моя баща…

Шейхът му направи знак да замълчи.

— Второто ми решение е следното. Домът на твоя баща ще остане. В моите представи той ще се окаже ограден от небостъргачи, слънцето няма да може да влиза през прозорците и накрая баща ти ще се премести. Но домът му ще остане там завинаги. Един ден хората ще си спомнят за мен и ще казват: „Той беше голям човек, защото промени страната си. И беше справедлив, защото уважи правото на един продавач на платове.“

Хеликоптерът каца на края на кея и Хамид изоставя спомените си. Слиза пръв и подава ръка на Ева. Докосва кожата й и я гледа с гордост. Русата жена е облечена в бяло и дрехите й искрят на слънцето. С другата си ръка тя придържа красивата си светлобежова шапка. Тръгват между двете редици закотвени яхти към колата, която ги чака. Шофьорът вече държи вратата отворена.

Хамид хваща за ръка жена си и прошепва в ухото й:

— Надявам се, че обядът ти хареса. Те са големи колекционери на изкуство. А това, че са предоставили хеликоптер за гостите си, е доста щедро от тяхна страна.

— Много ми хареса.

Искаше й се всъщност да каже: Никак не ми хареса. Освен това съм уплашена. Получих съобщение на телефона си и знам кой го е изпратил, въпреки че номерът ми е непознат.

Влизат в огромната кола, предназначена само за двама души — останалото е празно пространство. Климатикът е настроен на идеалната температура, музиката е много подходяща за такъв момент. Никакъв външен шум не може да проникне в перфектно изолираното купе. Хамид сяда на удобната кожена седалка, протяга ръка към минибара и пита Ева иска ли малко шампанско. Не, само минерална вода.

— Снощи, преди да излезем за вечеря, видях бившия ти съпруг в бара на хотела.

— Невъзможно. Той няма работа в Кан.

А й се иска да каже: „Може би имаш право, получих съобщение на телефона си. Най-добре да хванем първия самолет и да се махнем оттук.“

— Сигурен съм.

Хамид забелязва, че на жена му не й се приказва. Той е възпитан да уважава личното пространство на хората, които обича, и се постарава да мисли за друго.

Извинява се и се обажда на своя борсов посредник в Ню Йорк. Търпеливо изслушва две-три изречения и тактично прекъсва новините за тенденциите на пазара. Всичко това продължава не повече от две минути.

Звъни и на режисьора, който е избрал за първия си филм. Да, пътува към яхтата, за да се срещне със Знаменитостта, и да, момичето вече е избрано и ще дойде в два следобед.

Отново се обръща към Ева, но тя видимо продължава да няма желание за разговори — погледът й се рее някъде надалеч, без да се спира върху нещо отвъд прозорците на лимузината. Може би се притеснява, защото ще разполага с малко време в хотела. Ще й се наложи да се преоблече бързо и да тръгнат за едно не особено значимо ревю на белгийска дизайнерка. Трябва да види със собствените си очи онази африканска манекенка Жасмин, която според асистентите му е идеалното лице за следващата му колекция.

Иска да разбере как момичето понася напрежението от една изява в Кан. Ако всичко е наред, тя ще е една от звездите в неговото ревю през Седмицата на модата в Париж през октомври.

Ева продължава да е втренчена в прозореца на колата, но не вижда нищо от онова, което става отвън. Тя добре познава седящия до нея елегантен мъж с приятни обноски — творец и боец. Знае, че той я желае така, както никой мъж не е желал жена, освен онзи, когото беше напуснала. Може да му има доверие, въпреки че винаги е заобиколен от най-красивите жени на планетата. До нея седи един почтен и работлив човек, който е преодолял много предизвикателства, преди да се озове в тази лимузина и да й поднесе висока чаша шампанско или кристална чаша с любимата й минерална вода.

Има власт и може да я защити от всякаква опасност, освен от една, най-страшната.

Нейният бивш съпруг.

Не й се иска да събужда подозрения, като отново вземе телефона си, за да прочете написаното. Така или иначе, го знае наизуст: „Разруших един свят заради теб, Катюша“.

Не разбира какво означава, но никой друг не би я нарекъл с това име.

Научила се е да обича Хамид, въпреки че мрази живота, който води, празненствата, на които ходи, приятелите. Не знае дали е успяла — на моменти изпада в толкова дълбока депресия, че й се иска да се самоубие. Но знае, че той бе нейното спасение в момента, когато смяташе, че е в пълна безизходица, неспособна да се измъкне от капана на своя брак.

Преди много години се беше влюбила в един ангел. Той беше преживял тежко детство, беше пратен да се сражава в една абсурдна война в Афганистан и после се беше върнал в страната си, която започваше да се разпада. Въпреки това успя да преодолее всички трудности. Работеше много и с цената на огромно напрежение получи заеми от опасни хора. Прекара много безсънни нощи, чудейки се как ще ги върне, понесе, без да се оплаква, корумпираната система, тъй като се налагаше да дава подкуп на този или онзи от правителството всеки път, когато му трябваше разрешение за някое начинание, което би подобрило живота на хората. Денем успяваше твърдо да контролира нещата, защото животът го беше научил на твърдост, а военните години му бяха помогнали да приеме, че има йерархия. Ала нощем се притискаше в нея и искаше да го защити, да го посъветва, да се моли всичко да мине добре и той да успее да се измъкне от многото капани, които ежедневно изникваха на пътя му.

Тя го галеше по косата, убеждаваше го, че всичко ще е наред, че е добър човек и че Господ винаги възнаграждава праведните.

Лека-полека трудностите заотстъпваха пред шансовете. След като дълго беше просил за договори, малката му фирма започна да се разраства, защото беше един от малцината инвестирали в нещо, което никой не вярваше, че ще проработи в страна, задръстена от остарели системи за комуникация. Правителството се смени, корупцията намаля. Фирмата му започна да печели — отначало малко, а после в огромни размери. Въпреки това двамата никога не забравяха за преживените трудности и не пилееха нито цент. Правеха дарения на благотворителни организации и на сдружения на ветераните, живееха без излишен лукс и мечтаеха един ден да се усамотят в дом далече от света. Тогава щяха да забравят, че са били принудени да общуват с хора без морал и достойнство. По-голямата част от времето им минаваше по летища, самолети и хотели, работеха по осемнайсет часа на ден и години наред не успяха да си позволят месец почивка заедно.

Но хранеха една и съща мечта, че ще дойде момент, когато този луд ритъм ще се превърне в далечен спомен. Белезите от този период щяха да бъдат медали от битка в името на вярата и мечтите. В крайна сметка човек — така мислеше тя тогава — е роден да обича и да живее с любимия човек.

Нещата се бяха обърнали. Вече не молеха за договори, те се появяваха от само себе си. Едно важно икономическо списание публикува на корицата си снимка на мъжа й и местният елит започна да им изпраща покани за приеми и важни събития. Сега се отнасяха с тях като с крал и кралица, а парите валяха ли, валяха.

Трябваше да свикнат с новото време — купиха си хубаво жилище в Москва, разполагаха с всички възможни удобства. Познатите на мъжа й, които в началото му бяха дали пари назаем — изплатени до последния цент въпреки огромните лихви, — свършиха в затвора поради причини, които й бяха неизвестни и тя предпочиташе да не ги научава. Така или иначе, от определен момент нататък Игор започна се движи с охрана. Първоначално нае двама ветерани — бойни другари от войната в Афганистан. По-късно се включиха и други, когато малката фирма се превърна в международен гигант с филиали в страни от седем часови пояса и с все по-големи и разнообразни инвестиции.

Ева прекарваше дните си из търговските центрове или на чай с приятелки, с които водеха все едни и същи разговори. Игор искаше да стигне още по-далече.

Все по-далече. В крайна сметка бе стигнал дотук заради амбицията и неуморната си работа. Когато тя го питаше дали не е отишъл отвъд онова, което бяха планирали, и дали не е дошъл моментът да се оттеглят от всичко, за да сбъднат мечтата си да живеят само за любовта помежду им, той молеше за още време. И започна да пие. Една нощ след дълга вечеря с приятели, обилно полята с водка и вино, тя получи нервна криза, когато се прибраха. Каза, че не може повече да понася този празен живот и че трябва да прави нещо, иначе ще полудее.

Игор попита дали не е доволна от онова, което има.

— Доволна съм. Точно там е проблемът — аз съм доволна, но ти не си. И никога няма да бъдеш. Ти си неуверен, страх те е да не загубиш всичко, което си постигнал. Не знаеш как да излезеш от битката, когато вече си завоювал желаното. Ти ще се саморазрушиш. Както рушиш брака и любовта ни.

Не за първи път говореше така със съпруга си — открай време бяха откровени един с друг. Не желаеше повече да купува, мразеше да ходи на чай, ненавиждаше телевизионните програми, които се принуждаваше да гледа, докато го чакаше да се прибере от работа.

— Не говори така. Не ми казвай, че погубвам нашата любов. Обещавам ти, че скоро всичко ще е зад гърба ни, потърпи още малко. Може би е време да започнеш да правиш нещо, защото май водиш кошмарен живот.

Поне го признаваше.

— Какво би искала да правиш?

Да, може би работата беше някакъв изход.

— Да се занимавам с мода. Винаги съм мечтала за това.

Съпругът й незабавно удовлетвори нейното желание. Още на следващата седмица се появи с ключове от магазин в един от най-хубавите търговски центрове в Москва. Ева беше много въодушевена — сега животът й имаше нов смисъл, дългите дни и нощи, които бе прекарала в очакване, щяха да свършат завинаги. Поиска му пари назаем и Игор направи необходимите инвестиции, за да има тя шанс да постигне успеха, който заслужаваше.

Коктейлите и приемите, където винаги се беше чувствала като чужда, започнаха да й стават интересни и благодарение на връзките си само за две години превърна магазина в място за висша мода в Москва. Въпреки че с мъжа й имаха обща сметка и той никога не я бе питал колко харчи, отвори дума да му върне заетите пари. Започна да пътува сама в търсене на изключителни марки и модели. Нае служители, започна да разбира от счетоводство и за своя изненада се превърна в преуспяла бизнес дама.

Игор я беше научил на всичко. Игор беше модел и пример за подражание.

И тъкмо когато всичко потръгна и животът й придоби нов смисъл, Ангелът на светлината, който бе озарил пътя й, загуби равновесие.

Намираха се в един ресторант в Иркутск, след като бяха прекарали събота и неделя в рибарско селище на брега на езерото Байкал. По онова време компанията притежаваше два самолета и един хеликоптер, та можеха да пътуват надалеч и да се върнат в понеделник, за да завъртят отново въртележката. Никой от двамата не се оплакваше от малкото време, което си отделяха, но беше очевидно, че двете години борба започват да оставят следи.

Въпреки това знаеха, че любовта е по-силна от всичко и че докато са заедно, са в безопасност.

Посред вечерята на свещи в ресторанта влезе един пиян просяк, дойде при тях и седна на масата да си поговорят, прекъсвайки онзи така ценен миг, когато бяха сами, далеч от надпреварата в Москва. Минута по-късно собственикът вече беше в готовност да го измъкне оттам, но Игор го помоли да не прави нищо — той сам щял да се занимае. Просякът се оживи, взе шишето с водка, отпи от него и започна да задава въпроси („Вие кои сте? Как така имате толкова пари, когато всички тук тънат в бедност?“), оплака се от живота и правителството. Игор го търпя в продължение на няколко минути.

После помоли за извинение, хвана човека под ръка и го изведе навън — ресторантът се намираше на улица, която нямаше никаква настилка. Двамата му охранители го очакваха. Ева видя през прозореца, че мъжът й размени само няколко думи с тях, нещо от рода на: „Наблюдавайте жена ми“, и се отправи към малката странична уличка. Минути по-късно се върна усмихнат.

— Повече никого няма да безпокои — каза той.

Ева забеляза, че погледът му се е променил, сякаш очите му бяха изпълнени с огромна радост, много по-голяма от радостта, която беше показал по време на излета.

— Какво си направил?

Но Игор само си поръча още водка. Двамата пиха до късно през нощта — той се смееше, а тя се опитваше да разбере онова, което я интересуваше. Може пък да беше дал пари на човека, за да се отърве от мизерията, тъй като винаги проявяваше щедрост към по-малко облагодетелстваните край него.

Когато се върнаха в апартамента си в хотела, той направи следния коментар:

— Научих това, когато бях млад и когато участвах в една несправедлива война в името на идеал, в който не вярвах. Винаги има начин да се приключи безвъзвратно с мизерията.

Не, Игор не може да е тук, навярно Хамид се е объркал. Двамата се бяха виждали само веднъж, на входа на сградата, където живееха в Лондон. Той беше открил адреса и се беше появил да моли Ева да се върне. Хамид излезе да говори с него, но не го пусна вътре, заплашвайки да викне полицията. В продължение на седмица тя не мръдна от дома си, оправдавайки се с главоболие. Всъщност знаеше, че нейният Ангел на светлината се е превърнал в Абсолютното зло.

Отново отваря мобилния си телефон. Отново прочита съобщението.

Катюша. Само един човек е в състояние да я нарече така. Човекът, който живее в нейното минало и който ще всява ужас в нейното настояще за остатъка от живота й, колкото и закриляна да се чувства, колкото и да е далече — в свят, до който той няма достъп.

Същият човек, който на връщане от Иркутск — сякаш освободен от огромно напрежение — беше започнал да й говори по-свободно за сенките, населяващи душата му.

„Никой, абсолютно никой не може да застрашава нашето уединение. Достатъчно време похабихме, за да създадем едно по-справедливо и хуманно общество. Който не уважава нашите свободни моменти, трябва да бъде отстранен по такъв начин, че никога повече да не помисля да се върне.“

Ева се страхуваше да попита какво означава „по такъв начин“. Смяташе, че познава съпруга си, но все по-често й се струваше, че е започнал да изригва някакъв подводен вулкан, чиито ударни вълни се разпространяваха все по-осезаемо. Спомни си някои среднощни разговори с него като младеж, който й разказваше, че в Афганистан му се е налагало да убива при самозащита. Така и не откри разкаяние или угризение в очите му.

„Оцелях и това е важното. Животът ми можеше да свърши през някой слънчев следобед. Или някоя утрин из заснежените планини, или някоя нощ, докато играехме на карти в палатката, убедени, че в лагера положението е под контрол. А ако бях умрял, това с нищо нямаше да промени света, щеше да е просто още една статистика за войската и още един медал за семейството.

Ала Исус ми помогна да реагирам навреме. Минах през най-тежките изпитания, които човек би могъл да преживее, и съдбата ме дари с двете най-важни неща в живота — с успех в работата и с човека, когото обичам.“

Но едно бе да реагираш, за да спасиш живота си, и съвсем друго да „отстраниш завинаги“ един нещастен пияница, прекъснал вечерята ти, който можеше лесно да бъде изгонен от собственика на ресторанта. Това не й излизаше от главата. Отиваше в бутика си по-рано, а когато се връщаше, оставаше до късно пред компютъра. Искаше да избяга от един въпрос. Успя да се контролира в продължение на няколко месеца, наситени с неизменната програма — пътувания, приеми, вечери, срещи, благотворителни търгове. Дори започна да си мисли, че е изтълкувала неправилно думите на мъжа си в Иркутск, и се упрекна за прибързаното заключение.

С времето въпросът престана да я измъчва. До деня, в който трябваше да присъстват на галавечеря с благотворителен търг в един от най-луксозните ресторанти на Милано. Двамата бяха в този град поради различни причини — той, за да уточни подробностите по един договор с италианска фирма, а тя, за да присъства на Седмицата на модата, по време на която смяташе да купи някои неща за бутика си в Москва.

И случилото се в Сибир се повтори в един от най-прочутите градове на света. Този път един познат, също пиян, седна на масата им, без да ги пита, и започна да подмята доста грубовати шеги. Ева забеляза, че ръката на Игор стиска по-здраво ножа. Много внимателно и любезно тя помоли познатия да се оттегли. Тогава беше изпила няколко чаши асти спуманте, както италианците наричаха онова, което преди беше шампанско. Употребата на думата „шампанско“ беше забранена заради така нареченото „защитено наименование за произход“. Шампанското е бяло вино с определен вид бактерия, която благодарение на строго контролиран процес води до ферментация в бутилката, докато виното отлежава поне петнайсет месеца. Наименованието му е свързано с областта, от която произхожда. Спумантето е съвсем същата напитка, но според европейските закони не бива да се използва френското име, тъй като лозята се намират в Италия, а не в Шампан.

Заговориха за шампанското и законите, докато тя се опитваше да избегне въпроса, който уж беше забравила, но сега той се завръщаше с пълна сила. Докато говореха, продължаваха да пият и дойде момент, в който тя не се сдържа и го попита:

— Какво толкова лошо има, ако някой наруши добрите обноски и дойде да ни досажда?

Гласът на Игор зазвуча с променен тон:

— Има, защото рядко пътуваме заедно. А и не мога да не се дразня от Света, в който живеем — задушени сме от лъжи, вярваме повече в науката, отколкото в духовните ценности, принудени сме да храним душите си с неща, които обществото обявява за важни, докато малко по малко умираме, разбирайки какво става наоколо. Заставени сме да вършим неща, които не сме планирали, но сме неспособни да зарежем всичко, за да посветим дните и нощите си на истинското щастие — семейство, природа, любов. Защо? Защото сме длъжни да довършим започнатото, за да постигнем така желаната финансова стабилност, която да ни позволи да се наслаждаваме на остатъка от дните си, отдадени само един на друг. Защото сме отговорни хора. Знам, понякога смяташ, че работя прекалено, но не е така. Аз градя нашето бъдеще и скоро ще сме свободни да мечтаем и да изживяваме мечтите си.

Финансова стабилност не им липсваше. Освен това нямаха дългове и можеха да станат от тази маса само с кредитните си карти и да напуснат света, който Игор явно ненавиждаше, и да започнат всичко отначало, без да мислят за пари. Вече много пъти бяха говорили за това, но Игор все повтаряше каквото току-що беше казал — още малко. Все оставаше още малко.

Но не беше моментът да обсъждат бъдещето на брака си.

— Господ е помислил за всичко — продължи, той. — Ние сме заедно, защото такова е било Неговото решение. Не зная дали без теб бих стигнал толкова далече, въпреки че все още не разбирам важността на ролята ти в живота ми. Той ни е събрал и ми е дал от силата Си, за да те закрилям, когато е необходимо. Даде ми да разбера, че всичко е продиктувано от някакъв замисъл и аз трябва да му се подчиня и в най-малките подробности. Ако не беше така, щях да съм загинал в Кабул или в мизерията на Москва.

И тъкмо тогава въпросното спуманте, или шампанско, показа на какво е способно, независимо от името, с което го наричат.

— Какво стана с онзи просяк в Сибир?

Игор не можеше да се сети за какво говори. Ева му припомни случката в ресторанта.

— Бих искала да узная останалото.

— Аз го спасих.

Тя въздъхна с облекчение.

— Аз го спасих от мръсен живот без перспективи в студените зими и бавното разяждане на тялото от алкохола. Направих така, че душата му да може да полети към светлината, защото още щом влезе в ресторанта, за да разруши нашето щастие, разбрах, че в него се е вселило Злото.

Ева усети, че сърцето й ще се пръсне. Нямаше нужда да го кара да казва: „Аз го убих.“ Беше ясно.

— Без теб аз не съществувам. Всичко и всеки, дошъл, за да ни раздели или да съсипе малкото време, което имаме, за да сме заедно в този момент от живота ни, трябва да си получи заслуженото.

А може би искаше да каже: трябва да умре. Дали това не се беше случвало и друг път, а тя просто да не бе забелязала? Игор пи и после пи още, докато не започна пак да се поотпуска — тъй като не разкриваше душата си пред никой друг, обожаваше всеки техен разговор.

— Ние говорим на един и същ език — продължи той. — Гледаме на света по еднакъв начин. Идеално се допълваме — това е присъщо само на онези, които поставят любовта над всичко. Повтарям: без теб аз не съществувам. Погледни Суперкласата наоколо. Всички се мислят за толкова важни, вълнуват се от социални проблеми, плащат цели състояния за някоя вещ без стойност на благотворителните търгове, които са посветени на всичко: от „набирането на средства за бездомните в Руанда“ до „спасяването на китайските панди“. За тях пандите и мизерстващите представляват едно и също, чувстват се специални, по-възвишени от останалите, защото правят нещо полезно. Участвали ли са в битка? Не, те създават войните, но не се бият в тях. Ако изходът е добър, заслугите са техни. Ако изходът е лош, вината е чужда. Толкова са самовлюбени!

— Искам да те питам още нещо, мили…

В този момент на сцената излизаше един от организаторите, който благодари на всички, дошли на вечерята. Събраните пари щяха да бъдат използвани за закупуването на лекарства за бежанските лагери в Африка.

— Знаеш ли какво не ни каза той? — продължи Игор, сякаш не беше чул въпроса й. — Че само десет процента от сумата ще достигнат целта си. Останалите пари ще бъдат използвани за това мероприятие — да се покрият разходите по вечерята, рекламата, заплатите на хората, които са поработили — по-точно, на които им е хрумнала „брилянтната идея“. И всичко това на безбожни цени. Възползват се от бедността, за да забогатяват.

— А ние защо сме тук?

— Защото трябва да сме тук. Това е част от моята работа. Нямам никакво намерение да спасявам Руанда или да пращам лекарства на бежанците, но поне го осъзнавам. Останалата част от публиката дарява пари, за да очисти съзнанието и душата си от чувството за вина. Докато в страната имаше геноцид, аз финансирах една малка войска от приятели, която предотврати избиването на повече от две хиляди души от племената хуту и тутси. Ти знаеше ли го?

— Никога не си ми казвал.

— Не е необходимо. Ти знаеш как се тревожа за хората.

Търгът започна с една малка пътна чанта „Луи Вюитон“. Накрая тя десетократно надскочи цената си. Игор присъства на всичко безучастно, докато тя изпи още една чаша шампанско и се запита дали да му зададе онзи въпрос.

Художник рисуваше картина, докато танцуваше под звуците на песен, изпята от Мерилин Монро. Надцаванията скочиха до небето — стигнаха цената на един малък апартамент в Москва.

Още една чаша. Още един продаден предмет. Още една абсурдна цена.

Ева пи толкова тази вечер, че се наложи едва ли не да я носи до хотела. Преди да се отпусне замаяна на леглото, тя най-сетне събра смелост:

— Ами ако аз те напусна някой ден?

— Следващия път пий по-малко.

— Отговори ми.

— Това никога не може да се случи. Ние имаме перфектен брак.

Съзнанието й се избистри, но се престори на още по-пияна, за да има извинение за въпросите си.

— Ами ако все пак се случи?

— Ще направя всичко, за да се върнеш. Аз знам как да постигам каквото искам. Дори и да се наложи да разруша цели вселени.

— А ако срещна друг мъж?

В погледа му нямаше гняв, беше ласкав.

— Дори да спиш с всички мъже на Земята, моята любов е по-силна.

От този момент нататък онова, което първоначално изглеждаше като благословия, започна да се превръща в кошмар. Тя беше омъжена за чудовище, за убиец. Каква беше тази история с финансирането на наемна войска, за да предотврати някаква племенна битка? Колко души беше убил, за да им попречи да нарушават семейното им спокойствие? То се знае, че можеше да обвини войната, травмите и тежките моменти, през които беше преминал, но и много други хора също бяха изживели тези неща, а не се смятаха за изпълнители на Божията справедливост и Големия план.

— Не ревнувам — повтаряше Игор винаги, преди да тръгне на път по работа. — Защото ти знаеш колко много те обичам и аз знам колко много ме обичаш. Никога нищо няма да застраши брака ни.

Сега беше по-сигурна отвсякога, че това не е любов. Беше някакво болестно състояние, което трябваше да приеме и да живее в плен на страха през остатъка от дните си.

Или да се опита да се спаси колкото се може по-рано, при първата появила се възможност.

Появиха се много възможности. Но най-настоятелен и упорит се оказа човекът, с когото никога не си бе представяла, че ще има сериозна връзка. Дизайнерът, който блестеше в света на модата, който ставаше все по-известен и получаваше огромни суми от страната си, за да може светът да види, че номадските племена имат здрави морални ценности, нямащи нищо общо с терора, наложен от едно религиозно малцинство. Човекът, в чиито крака вече лежеше светът на модата.

Всеки път, когато се срещаха, той беше готов да изостави всичко, да отмени обеди и вечери, само и само да могат да се усамотят за известно време в някоя хотелска стая. Често дори не се любеха. Гледаха телевизия, ядяха, тя пиеше (той не близваше и капка), разхождаха се из парковете, влизаха в книжарниците, общуваха с непознати, говореха малко за миналото, нито дума за бъдещето и много за настоящето.

Устоя колкото можа. Така и не се влюби никога в него, но когато той й предложи да зареже всичко и да се премести в Лондон, моментално прие. Беше единственият изход от нейния личен ад.

Получава още едно съобщение на телефона си. Не може да бъде, те са прекъснали всякаква връзка от две години. „Разруших още един свят заради теб, Катюша.“

— Кой е?

— Нямам представа. Не се изписва номер.

Иска да каже: „Ужасена съм“.

— Пристигаме. Помни, че нямаме много време.

Лимузината трябва да направи няколко маневри, преди да стигне до входа на хотел „Мартинес“. От двете страни на металните прегради, поставени от полицията, по цял ден се тълпят хора на всякаква възраст в очакване да видят някоя знаменитост отблизо. Снимат с цифровите си фотоапарати, хвалят се на приятелите си, пращат съобщения по интернет на виртуалните общества, към които се числят. Чувстват, че дългото им чакане е оправдано заради онзи едничък звезден миг — успели са да видят актрисата, актьора, телевизионния водещ!

Но въпреки че именно заради тях фабриката продължава да произвежда звезди, нямат право да се приближат. На стратегически места е разположена охрана, която изисква от всички влизащи доказателство, че са гости на хотела или че имат среща с някого. Тогава ви се налага да измъкнете от джоба си магнитните карти, които служат за ключове, иначе ще ви спрат пред всички. Ако отивате на работна среща или сте поканени от някого да пийнете в бара, дават името ви на персонала и изчаквате пред всички да проверят истина ли казвате, или лъжете. Охранителят се обажда на рецепцията по радиостанцията си, вие вече имате чувството, че това няма да има край, но най-сетне ви допускат — след публичното унижение, на което ви подлагат.

Това не важи за онези, които пристигат с лимузина, естествено.

Двете врати на белия майбах се отварят — едната от шофьора, другата — от портиера на хотела. Камерите се насочват към Ева и започват да снимат, въпреки че никой не я познава — щом е отседнала в „Мартинес“, щом пристига с тази изключително скъпа лимузина, значи със сигурност е важна особа. Може би любовница на мъжа до нея? В такъв случай, ако крие някоя извънбрачна връзка, може да изпратят снимки на някое жълто списание. Или, кой знае, може пък красивата руса жена да е чуждестранна знаменитост, която още не е позната във Франция? По-късно щяха да открият името й в някое лъскаво списание и щяха да са много доволни, че са били на четири-пет метра от нея.

Хамид гледа към малката тълпа зад желязната бариера. Така и не успя да проумее това, тъй като беше отраснал на място, където тези неща не се случват. Веднъж попита един свой приятел защо е този интерес.

— Не си мисли, че това са фенове — отвърна приятелят. — Откакто свят светува, човек вярва, че близостта с нещо недосегаемо и загадъчно ще го посипе с благодат. Затова са и религиозните шествия в търсене на гурута и свещени места.

— В Кан?

— Където и да е, стига някоя недосегаема знаменитост да се появи отдалече. Нейното кимване е като разпръскването на амброзия или манна небесна върху главите на обожателите.

Останалото е едно и също. Огромните музикални концерти приличат на огромните религиозни събори. Публиката, която стои отвън на някоя постановка с препълнена зала и чака да се появи Суперкласата на влизане и излизане от театъра. Тълпите, които отиват на стадиона, за да видят как група мъже тича след една топка. Идоли. Ако щете, икони, защото наподобяват стенописите, които виждаме в църквите. Те са култови образи в стаите на младежите, кухните на домакините и дори кабинетите на индустриалните магнати, които им завиждат въпреки голямата си власт.

Има една-единствена разлика. В този случай публиката е върховният съдник, който днес аплодира, но утре иска да види нещо ужасно за своя идол в първото жълто списание. Така може да си каже: „Горкичкият. Добре, че не съм на негово място.“ Днес го обожават, но утре го замерят с камъни и го разпъват на кръст без угризения на съвестта.