Победителят е сам

17:06 ч.

Въпреки че модата се обновява на всеки шест месеца, едно нещо си остава съвсем същото — охранителите на входа винаги са с черни костюми.

Хамид е мислил да промени това на своите ревюта — да сложи охрана с цветни дрехи например. Или само в бяло. Но ако наруши общото правило, критиците ще коментират повече „ненужните нововъведения“, отколкото онова, което наистина има значение — колекцията на ревюто. Освен това черното е идеалният цвят — консервативен, загадъчен, записан в колективното подсъзнание посредством холивудските филми. Добрите се обличат в бяло, а лошите — в черно.

„Представете си Белият дом да беше Черният дом. Всички щяха да мислят, че вътре обитава духът на мрака.“

Всеки цвят си има предназначение, макар хората да смятат, че се избират произволно. Черното плаши. Червеното шокира и парализира. Жълтото привлича вниманието. Зеленото умиротворява нещата и създава усещане, че можеш да продължиш нататък. Синьото успокоява. Оранжевото смущава.

Охранителите трябва да са облечени в черно. Така е било от самото начало и така ще бъде.

Както винаги има три различни входа. Първият е за пресата: малко журналисти и много фотографи с тежка техника, които уж са любезни едни към други, но винаги са готови да сръгат колегите си, когато настъпи мигът да се избере най-подходящият ъгъл, уникалната снимка, перфектният момент, крещящата грешка. Вторият вход е за гостите. Седмицата на модата в Париж не се отличава по нищо от този курорт в Южна Франция — и там, и тук хората винаги са зле облечени и почти със сигурност не разполагат с толкова пари, че да си купят тоалетите, които ще им покажат. Ала трябва да са там с мизерните си дънки и фланелки, издаващи лош вкус, но с маркови маратонки, които се набиват на очи. Убедени са, че така демонстрират липсата на всякакво притеснение и свойското си отношение към средата, което е абсолютна лъжа. Някои носят чанти и колани, които може и да струват скъпо, но така изглеждат още по-смехотворно — като платно на Веласкес в пластмасова рамка.

Най-накрая е ВИП входът. Охранителите никога нищо не знаят, те просто държат ръцете си скръстени отпред и гледат застрашително — сякаш са истинските собственици на мястото. Приближава се любезно момиче. Обучено е да запаметява лицата на известните хора. В ръцете си държи списък и се отправя към двойката.

— Добре дошли господин и госпожо Хюсеин. Благодаря, че потвърдихте присъствието си.

Минават най-отпред. Въпреки че коридорът е един за всички, заграждение от метални стойки с ленти от червено кадифе показва кой кой е в действителност и кои са най-важните хора. Това е Малкият звезден миг, когато с теб се отнасят по специален начин, и макар че това ревю не е част от официалния календар — в края на краищата не бива да се забравя, че Кан е кинофестивал, — протоколът трябва да се спазва строго. Заради Малките звездни мигове на всички паралелни събития (вечери, обеди и коктейли) мъжете и жените прекарват часове наред пред огледалото, убедени, че изкуственото осветление не вреди чак толкова на кожата, колкото слънцето навън, където се налага да се мажат с тонове защитни кремове. Намират се на две крачки от плажа, но предпочитат сложни апарати за почерняване в салоните за красота, винаги на една крачка от мястото, където са отседнали. Ако решат да се разходят по „Ла Кроазет“, биха се насладили на прекрасна гледка, но колко ли калории щяха да изгорят по време на тази разходка? По-добре да ползват пътечката за бягане в малките спортни зали в хотелите.

Така ще бъдат в отлична форма за обедите, където се хранят безплатно и се чувстват важни заради самия факт, че са поканени, за галавечерите, където трябва да оставят много пари, освен ако нямат връзки на високо ниво, за партита, които се провеждат след вечеря и се проточват до сутринта, за последното кафе или уиски в бара на хотела. Всичко това е съпроводено с много посещения до тоалетната за оправяне на грима, за наместване на вратовръзката, за изтупване на пърхота или праха, попаднали върху раменете на сакото, за проверяване на очертанията на червилото.

Най-накрая, прибирайки се в луксозните хотелски стаи, намират леглото си оправено, менюто за закуска, прогнозата за времето, шоколадов бонбон (веднага изхвърлен заради многото калории), пощенски плик с имената, изписани с красив почерк (никога не го отварят, защото вътре е стандартното писмо от управителя на хотела, с което им казва „Добре дошли“) редом с кошница плодове (жадно погълнати, понеже съдържат сериозна доза фибри, изключително полезни за функционирането на организма и за предотвратяването на газове). Гледат се в огледалото, докато свалят вратовръзката, грима, роклите, смокинга, и си казват: „Нищо, нищо важно не се случи днес. Може би утре ще е по-добре.“

Ева е облечена с красива рокля на „XX“, която излъчва едновременно дискретност и елегантност. Отвеждат ги до местата им, точно пред подиума, близо до фотографите, които вече са започнали да влизат и да разполагат техниката си.

Приближава един журналист и задава неизменния въпрос:

— Господин Хюсеин, кой е най-добрият филм, който гледахте до момента?

— Смятам, че е твърде рано да изказвам мнение — неизменният отговор. — Гледах много интересни неща, но предпочитам да изчакам края на Фестивала.

В действителност не е гледал абсолютно нищо. По-късно ще говори с Гибсън, за да разбере кой „е най-добрият филм за сезона“.

Русото любезно момиче моли репортера да се отдръпне. Пита ги дали ще посетят коктейла, организиран от правителството на Белгия веднага след ревюто. Казва, че ще присъства и един от министрите, който искал да разговаря с него. Хамид приема поканата, тъй като Белгия инвестира цели състояния, за да могат дизайнерите й да бъдат признати в световен мащаб и така да си възвърне част от славата, изгубена с изчезването на колониите в Африка.

— Да, може би ще дойда да пийна чаша шампанско.

— Мисля, че после имаме среща с Гибсън — прекъсва го Ева.

Хамид схваща посланието. Казва, че е забравил за тази уговорка, но ще се свърже с министъра по-късно.

Някои фотографи ги виждат и започват да снимат. В този момент те са единствените хора, интересуващи медиите. По-късно пристигат манекенки, които вече са предизвиквали вълнение и ярост в миналото, които позират и се усмихват, дават автографи на някои зле облечени присъстващи сред публиката и правят всичко възможно да бъдат забелязани с надеждата отново да видят лицата си на страниците на вестниците и списанията. Фотографите се обръщат към тях, знаейки, че правят това само за да изпълнят задължението си и да задоволят издателите — никоя от онези снимки няма да бъде публикувана. Модата е настоящето. Манекенките отпреди три години — с изключение на онези, които все още могат да се появяват на първа страница във вестниците заради внимателно подготвените от техните агенти скандали или заради това, че наистина са успели да се откроят от останалите — се помнят само от хората, които винаги остават зад металните заграждения при входа на хотелите или от жени, които не успяват да следват събитията със скоростта, с която те се променят.

Старите модели, които влизат, са наясно с това („стари модели“ означава навършили двайсет и пет) и ако искат да са тук, то не е, защото мечтаят да се върнат на подиума. Те мислят да си осигурят роля в някой филм или да участват като водещи на предаване в някоя кабелна телевизия.

Кой ли още ще дефилира на ревюто този ден, освен Жасмин — единствената причина той да е тук?

Със сигурност никоя от четирите или петте топ манекенки, защото те правят само каквото си пожелаят, искат безбожни хонорари и нямат никакъв интерес да се появяват в Кан, за да правят престижни чуждите мероприятия. Хамид смята, че ще види две-три от клас А, каквато е Жасмин. Те печелят около хиляда и петстотин евро за работата си този следобед. Затова е необходимо да бъдат харизматични и най-вече да имат бъдеще в индустрията. Още два-три модела от клас Б — професионалистки, които дефилират съвършено, показват подходящ силует, но не са имали късмета да участват в паралелни мероприятия като специални гости на конгломератите на лукса. Ще струват между шестстотин и осемстотин евро. Останалата част от групата ще е съставена от модели клас В. Това са момичета, които току-що са се качили на бясната въртележка на ревютата. Печелят между двеста и триста евро, за да „добият достатъчно опит“.

Хамид знае какво минава през главите на някои момичета от третата група: ще успея. Ще покажа на всички какво мога. Аз ще стана един от най-важните модели на планетата, дори да се наложи да свалям по-стари мъже.

Ала по-старите мъже не са толкова глупави, колкото те си ги представят. Повечето от момичетата са непълнолетни и могат да вкарат мъжете в затвора в повечето страни. Митът е съвсем различен от реалността — никой не е успял да стигне до върха благодарение на своята сексуална щедрост, трябва много повече от това.

Харизма. Късмет. Точният агент. Подходящият момент. А подходящият момент според фирмите, проучващи тенденциите, не е онзи, който току-що влезлите в света на модата момичета си представят. Прочел е последните проучвания и всичко сочи, че на публиката й е омръзнало да гледа разни анорексички с предизвикателни погледи и неопределена възраст. Агенциите, които правят кастинги, търсят нещо, което се намира крайно трудно — момичето от съседния апартамент. Тоест някоя съвсем нормална жена, която да внушава на всички, видели плакатите и списанията, усещането, че „тя е като тях“.

А да се намери изключителна жена, която видимо „да е нормален човек“ е почти непосилна задача.

Минало е времето на манекенките, които служеха само като ходещи закачалки на дизайнерите. Разбира се, доста по-лесно е да се облече някой по-слаб, понеже дрехите стоят по-добре. Минало е времето, когато рекламите на луксозни мъжки стоки се правеха с красиви модели. Това имаше успех по времето на юпитата, в края на осемдесетте години, но днес изобщо не продава. Тъкмо обратното на жената, при мъжа няма определен модел за красота — това, което той търси при закупуване на стока, е нещо, което да го свързва с колегата или с приятелите по чашка.

Името на Жасмин стигна до Хамид с коментара „тя е перфектното лице за новата ви колекция“ просто защото я бяха видели как дефилира. Името дойде с хвалби като „има необикновена харизма и въпреки това всички могат да се идентифицират с нея“. За разлика от манекенките в клас В, които преследват договори и мъже с възможности да ги превърнат в звезди, най-доброто издигане в модата — това вероятно важи за всяко нещо, което трябва да бъде наложено — са коментарите на посветените в тази област. В момента, в който някой модел е готов да бъде „открит“, залозите се вдигат, въпреки че няма никаква логика в това. Понякога се получава. Понякога — не. Но пазарът е такъв, не може винаги да се печели.

Залата започва да се пълни. Местата на първия ред са запазени. Група мъже и жени заемат няколко, но останалите продължават да са празни. Публиката седи на втори, трети и четвърти ред. Известна манекенка, омъжена за футболист, която много пъти е пътувала до Бразилия, понеже „я обожава“, сега е в центъра на вниманието на фотографите. Всички знаят, че „пътуване до Бразилия“ е синоним на „пластична операция“, но никой не си позволява да го коментира открито. Междувременно, след известно познанство, се пита дискретно дали освен посещаването на красотите на Салвадор и танците на карнавала в Рио не може да се намери и някой лекар с опит в пластичната хирургия. Подава се визитна картичка и разговорът е приключен.

Любезното русо момиче изчаква хората от пресата да свършат работата си (те питат и манекенката кой е най-добрият филм според нея) и веднага я отвежда до единственото свободно място до Хамид и Ева. Фотографите приближават и правят десетки снимки на тримата — великият дизайнер, неговата съпруга и манекенката, превърната в домакиня.

Някои журналисти искат да разберат какво смята за работата на дизайнера. Тя вече е свикнала с такива въпроси:

— Дойдох да се запозная. Чух, че е много талантлив.

Журналистите настояват, сякаш не са чули отговора. Повечето са белгийци — френската преса още не се е заинтригувала от темата. Русото симпатично момиче ги моли да оставят гостите на спокойствие.

Те се отдалечават. Бившата манекенка, седнала до него, се опитва да завърже разговор, казвайки, че обожава всичко, което прави. Той благодари любезно. Ако тя е очаквала като отговор „трябва да поговорим след ревюто“, то в този момент навярно е разочарована. Въпреки това започва да разказва живота си — снимките, поканите, пътуванията.

Хамид я изслушва с безгранично търпение, но щом се отваря възможност (когато тя разменя няколко думи с някого), той поглежда към Ева, молейки я да го спаси от този диалог между глухи. Жена му обаче се държи по-странно отвсякога и отказва да говори. Единственият му изход е да чете брошурата с разяснения за ревюто.

Колекцията е посветена на Ан Саленс, смятана за пионер на белгийската мода. Започнала в края на шейсетте години с малък бутик, но бързо осъзнала, че начинът, по който се обличат младите хипита, пътуващи от цял свят към Амстердам, има огромен потенциал. Въстанала срещу строгите стилове, модни сред буржоазията по онова време, тя успяла да ги победи и най-накрая видяла моделите си върху икони като кралица Паола или голямата муза на френските екзистенциалисти — певицата Жулиет Греко. Била една от създателките на „ревюто като шоу“, което смесвало показването на дрехи на подиума със спектакли от светлина, звуци и изкуство. Въпреки всичко не срещнала голяма популярност отвъд пределите на страната си. Винаги безкрайно се е страхувала от рака и накрая станало това, което се казва в Библията, в Книгата на Йов: „Страшното, от което се ужасявах, то ме и постигна.“

Починала от болестта, която най-много я плашела, а бизнесът й се сринал заради абсолютната й неспособност да се оправя с парите. И както всичко, което се случва в свят, обновяващ се на всеки шест месеца, била напълно забравена.

Много смелост проявявала дизайнерката на колекцията, която се представяла днес — да се върне към миналото, вместо да се опитва да твори бъдещето.

Хамид прибира брошурата в джоба си. Ако не беше Жасмин, която той очакваше, щеше да поговори с дизайнерката и да види дали няма да се намери някой проект, който биха могли да реализират заедно. Винаги има място за нови идеи, стига конкурентите да са му под око.

Оглежда се наоколо. Прожекторите са добре разположени и за негова изненада има сравнително голям брой фотографи. Може пък колекцията наистина да си заслужава да се види. А може и белгийското правителство да е използвало цялото си влияние, за да доведе пресата, предоставяйки им безплатен транспорт и хотел. Има и още едно възможно обяснение за целия този интерес, но Хамид се надява да греши — Жасмин. Ако иска да доведе плановете си докрай, тя трябва да е напълно непозната за широката публика. Засега до него са достигнали коментари само от хора, свързани със средата, в която работи. В случай че лицето й вече се беше появявало в много списания, щеше да е загуба на време да я наема. Първо, защото някой щеше да го е изпреварил и да е стигнал до нея. Второ, защото тогава би било невъзможно тя да се асоциира с новото и свежото.

Хамид прави някои сметки. Ревюто надали е евтино, но белгийското правителство също като шейха явно е убедено, че трябва да има мода за жените, спорт за мъжете и знаменитости за двата пола — това са единствените теми, които интересуват простосмъртните, единствените, които могат да изградят образа на една страна в международното пространство. Да, що се отнася до модата, важен е и диалогът с Федерацията — който може да отнеме години. Ала един от управителите седи до белгийските политици, които очевидно не си губят напразно времето.

Пристигат и други ВИП персони, все придружени от симпатичното русо момиче. Изглеждат леко неориентирани, не знаят какво точно търсят тук. Прекалено хубаво са облечени, сигурно това е първото им ревю във Франция. Навярно идват директно от Брюксел. Със сигурност не са част от фауната, която в този момент е наводнила града заради кинофестивала.

Пет минути закъснение. За разлика от Париж през Седмицата на модата, когато практически нито едно ревю не започва навреме, в този град се случват и много други неща и пресата не може да чака дълго. Но веднага си дава сметка, че е сбъркал — повечето присъстващи журналисти отиват да интервюират министрите. Почти всички са чужденци, дошли от същата страна. Политиката и модата се съчетават само в ситуация като тази.

Симпатичното русо момиче моли журналистите да се върнат по местата си — спектакълът ще започне. Хамид и Ева не разменят нито дума. Тя не изглежда нито доволна, нито недоволна, а това е възможно най-лошото. Поне да се оплаче, да се усмихне, да каже една дума! Но нищо, никакъв знак за онова, което става вътре в нея.

По-добре да се съсредоточи върху таблото в дъното, иззад което ще се появят моделите. Поне знае какво се случва там отзад.

Преди минути моделите са свалили всичките си дрехи и са останали съвсем голи, за да не оставят следи по дрехите, които ще представят. Вече са облекли първите и сега чакат светлините да угаснат, музиката да започне и някой — обикновено жена — да ги докосне по рамото, показвайки им, че е точният миг да тръгнат към прожекторите и публиката.

Моделите от клас А, Б и В са изнервени в различна степен. Най-неопитните са най-превъзбудени. Някои се молят, други се опитват да видят през завесите дали присъстват техни познати, дали майка им или баща им са успели да си намерят подходящо място. Трябва да са десет-дванайсет. Снимката на всяка от тях е закачена пред стойка, на която висят дрехите по реда, в който ще ги обличат за секунди и ще се връщат на подиума съвсем спокойни, сякаш са ги носили целия следобед. Последните корекции на грима и прическите вече са направени.

Повтарят си:

„Не бива да се подхлъзна. Не бива да се спъна в подгъва. Лично дизайнерката ме е избрала сред шейсет други модела. Намирам се в Кан. Сред публиката сигурно има важни хора. Зная, че XX е тук и може да ме избере за своята марка. Казват, че мястото е пълно с фотографи и журналисти.

Не бива да се усмихвам, такова е правилото. Краката трябва да следват невидима линия. Заради високите токове трябва да вървя така, сякаш марширувам. Няма значение, че походката ми ще изглежда изкуствена, нито че няма да се чувствам добре — не бива да забравям това!

Трябва да стигна до светлата точка, да се завъртя настрани, да спра за няколко секунди и после да се върна със същата скорост. Щом изчезна от сцената, някой ще ме чака, за да ми свали дрехите и да ми облече следващите, без да имам време да се погледна в огледалото! Трябва да вярвам, че всичко ще бъде наред. Трябва да покажа не само тялото си, не само роклята, но и силата на моя поглед!“

Хамид поглежда към тавана — там се намира светлата точка. Представлява сноп светлина, малко по-силен от останалите. Ако манекенката го подмине или спре по-рано, няма да бъде снимана добре. В такъв случай редакторите на списанията — по-точно редакторите на белгийските списания — ще изберат друг модел. Френската преса по това време се намира пред хотелите, на червения килим, по следобедните коктейли или просто на по сандвич в подготовка за основната вечеря тази нощ.

Светлините в залата угасват. Прожекторите над подиума светват.

Настъпва големият момент.

От мощната уредба зазвучават хитове от шейсетте и седемдесетте години и пренасят Хамид в друг свят, който така и не е имал възможност да опознае, но за който много е слушал. Изпитва известна носталгия по онова, което не е видял, и също някакво възмущение — защо не е изживял голямата мечта на младежите, обикалящи света тогава?

Появява се първият модел и гледка и звук се сливат в едно — шарените дрехи, изпълнени с живот и енергия, разказват история отпреди много време, която светът все още обича да слуша. До себе си чува десетки, стотици щракания на фотоапарати. Камерите записват. Първият модел дефилира идеално — отива до светлата точка, завърта се надясно, остава така две секунди и тръгва обратно. Има около петнайсет секунди да стигне до кулисите — там ще промени походката си и ще хукне към закачалката със следващата дреха. Ще се съблече бързо, ще се облече още по-бързо и ще заеме мястото си на опашката, готова за следващото излизане. Дизайнерката следи всичко по вътрешната телевизионна мрежа, хапе устни и се моли никой да не се подхлъзне, а публиката да разбере какво се опитва да й каже, накрая да й ръкопляскат, а пратеникът на Федерацията да остане впечатлен.

Ревюто продължава. От мястото си Хамид, също както и телевизионните камери, може да види елегантната осанка и краката с уверени стъпки. За седналите на страничните редове — и за тези, които не са свикнали с ревютата, както вероятно е с много от ВИП персоните — усещането е странно: защо ли „маршируват“, вместо да вървят, както повечето модели, които виждат по модните канали? Дали това не е приумица на дизайнерката, за да е по-оригинална?

Не, отговаря им мислено Хамид. Заради високите токчета е. Защото така стъпките им са по-уверени. Онова, което показват камерите — те снимат отпред, — не отразява точно реалните събития.

Колекцията е по-добра от очакванията му — връщане назад във времето, но със съвременни творчески нотки. Няма нищо прекалено, понеже тайната в модата е същата като в кухнята — да се дозират добре употребените продукти. Цветя и мъниста, които напомнят онези луди години, но са поставени така, че изглеждат съвсем модерни. Вече шест манекенки са дефилирали и на коляното на една от тях забелязва точица, която гримът не беше успял да прикрие — минути преди това трябва да си е инжектирала хероин, за да се успокои и за да контролира апетита си.

Внезапно се появява Жасмин. Тя е с бяла блуза с дълги ръкави, цялата ръчно избродирана, и с бяла пола, която стига до под коляното. Стъпва уверено и за разлика от миналите преди нея спокойствието й не е заучено, а естествено, съвсем естествено. Хамид хвърля един бърз поглед към публиката — всички в залата изглеждат хипнотизирани от присъствието на Жасмин и никой не обръща внимание на модела, който се скрива или се появява, след като тя стига до края на подиума и започва да се връща към съблекалните.

„Съвършена!“

При следващите й две появявания на подиума той разглежда всеки детайл от нейното тяло и установява, че тя излъчва нещо много по-силно от добре очертаните извивки. Как би могъл да го определи? Сливането на Рая и Ада? Любовта и Омразата ръка за ръка?

Като всяко ревю и това не продължава повече от петнайсет минути, въпреки че е отнело месеци работа, докато се измисли и изпълни. Накрая на сцената излиза дизайнерката, благодари за аплодисментите, лампите светват, уредбата заглъхва — едва тогава си дава сметка, че този музикален фон много му е харесал. Симпатичното момиче идва отново при тях и им казва, че един член на белгийската делегация много иска да разговаря с него. Хамид отваря кожения си портфейл и вади визитна картичка, казва, че е отседнал в хотел „Мартинес“ и че ще се радва да се уговорят за утрешния ден.

— Но много бих желал да поговоря с дизайнерката и с тъмнокожата манекенка. Знаете ли случайно на коя вечеря ще са днес? Може да изчакам тук за отговор.

Моли се симпатичното русо момиче да се върне веднага. Журналистите се приближават и започват да го затрупват с неизменните въпроси — по-точно един и същи въпрос, зададен от различни журналисти:

— Какво мислите за ревюто?

— Много интересно — отговорът също е неизменен.

— А какво ще рече това?

С любезността на опитен професионалист Хамид се придвижва към следващия журналист. Човек не бива да се отнася зле с пресата, но и не бива да отговаря директно, а трябва да казва само това, което е подходящо в момента.

Симпатичното русо момиче се връща. Не, нямало да ходят на галавечерята днес. Въпреки всички присъстващи министри политиката на Фестивала се диктува от друг вид власт.

Хамид казва, че ще прати да им доставят необходимите покани, което веднага бива прието. Със сигурност дизайнерката е очаквала такъв отговор и е наясно с продукта, който държи в ръцете си.

Жасмин.

Да, тя е човекът. Не би я използвал много за ревюта, защото личността й ще доминира над дрехите. Но за лице на марката „Хамид Хюсеин“ няма по-добра.

Ева отново включва мобилния си телефон. Само след секунди на екрана се появява пощенски плик, който лети в синьо небе и се спуска надолу, отваряйки се. Всичко това се случва, за да й каже: „Имате съобщение.“

„Какво странно оживление“, мисли Ева.

Отново скрит номер. Чуди се дали да прочете съобщението, или да не го отваря, но любопитството е по-силно от страха.

— Очевидно някой таен обожател е открил номера ти — шегува се Хамид. — Никога не си получавала толкова съобщения колкото днес.

— Може би.

В действителност й се иска да каже: „Нима не разбираш? След като две години сме заедно, не можеш ли да видиш колко съм уплашена? Или смяташ, че е предменструален синдром?“

Преструва се, че чете безгрижно написаното: „Разруших още един свят заради теб. И вече започвам да се питам дали си заслужава да го правя, защото ми се струва, че нищо не разбираш. Сърцето ти е мъртво.“

— Кой е? — пита Хамид.

— Нямам никаква представа. Не си показва номера. Но все пак е добре да си имаш тайни обожатели.