Победителят е сам

22:19 ч.

Хамид изключва мобилния си телефон — изобщо не го интересува какво става в останалия свят. През последния половин час телефонът му беше залят с неприятни съобщения. Което е знак, че е време да приключи веднъж завинаги с абсурдната си идея да направи филм. Остави се да бъде подведен от суетата, вместо да се вслуша в съветите на шейха и жена си. Очевидно започва да губи връзка със самия себе си. Светът на лукса и блясъка започва да го отравя — тъкмо него, който винаги се е смятал за защитен от това!

Стига. Утре, когато е по-спокоен, ще свика присъстващите представители на световните медии и ще каже, че макар вече да е инвестирал сериозна сума в проекта, ще го прекъсне, тъй като „беше общата мечта на всички участващи, а един от тях вече не е сред нас“. Журналистите със сигурност ще пожелаят да разберат дали има предвид други проекти. Той ще отговори, че още е рано да се говори, „трябва да почетем паметта на човека, който ни напусна“.

Разбира се, че съжаляваше, както всяко човешко същество с мъничко почтеност, че актьорът, когото се канеше да наеме, е отровен и че избраният за проекта режисьор лежи в болница — за щастие без опасност за живота. Но двете неща носеха съвсем ясно послание — никакво кино. Не е начинание в неговата област, ще загуби пари, без да спечели нищо в замяна.

Киното е за кинаджиите, музиката е за музикантите, литературата е за писателите. Откакто преди два месеца се впусна в това приключение, единственото, което постигна, беше да увеличи проблемите си — да се бори с хора с огромно его, да отхвърля нереални бюджети, да поправя сценарий, който му се струваше все по-лош при всяка нова версия, да търпи продуценти с обидени физиономии, които се отнасяха с него с известно снизхождение, сякаш бе абсолютен невежа в тази сфера.

Намеренията му бяха възможно най-добрите. Искаше да покаже културата на земята, в която се е родил, красотата на пустинята, вековната мъдрост и разбирането за чест на бедуините. Дължеше това на своето племе, въпреки че шейхът настояваше да не се отклонява от предварително начертания път.

„Хората се губят в пустинята, понеже се подвеждат от миражите. Ти вършиш добре работата си, съсредоточи в нея всичките си сили.“

Но Хамид искаше да стигне по-далеч — да покаже, че крие още изненади, че може да се качи по-високо, че е смел. Сгреши от гордост и това повече нямаше да се повтори.

Журналистите го затрупват с въпроси — очевидно новината се е разнесла по-бързо отвсякога. Казва им, че все още не е запознат с подробностите по случая, но че ще направи изявление на другия ден. Десетки пъти повтаря все същия отговор, докато един от охранителите му не се приближава и не моли да оставят на мира двойката.

Вика един свой асистент. Моли го да открие Жасмин в тълпата, сновяща из градината, и да я доведе при него. Да, ще трябва да направят няколко снимки заедно. Трябва им и нова пресконференция, която да потвърди сключения договор, добра пиар кампания, която да поддържа темата жива до октомври, когато е Седмицата на модата в Париж. По-късно лично ще убеди белгийската дизайнерка да му продаде фирмата си. Много му хареса нейната работа, сигурен е, че от нея ще спечели и пари, и още престиж — това е самата истина. Но знае какво си мисли тя — че ще се опита да я купи, за да му преотстъпи договора си със своя основен модел. Ако преговарят веднага, тя ще иска по-висока цена, а и би било некрасиво. Всичко с времето си, по-добре е да се изчака подходящият момент.

— Смятам, че трябва да си тръгнем от това място — очевидно Ева е обезпокоена от въпросите на журналистите.

— Забрави. Не съм коравосърдечен, както знаеш, но и не мога да страдам за нещо, което в действителност само потвърди онова, което ти ми каза преди време — стой далеч от киното. Намираме се на парти и ще останем тук, докато свърши — гласът му прозвучава по-сурово, отколкото му се иска, но Ева не се вълнува особено — сякаш неговата любов и неговата омраза са й абсолютно безразлични. Той продължава, този път с по-мек тон:

— Погледни колко е съвършена тази галавечеря. Домакинът навярно е похарчил огромна сума за присъствието си в Кан, за билетите и настаняването на знаменитости, избрани да бъдат почетни гости тук. Може да е сигурен, че ще има голям ефект от безплатната реклама, която си осигурява — цели страници в списания и вестници, отразяване в телевизионните канали, часове по кабелните телевизии, които нямат какво друго да показват. Жените ще асоциират бижутата му с блясъка и лукса, мъжете ще носят часовниците му като символ на властта и парите. Младите ще разлистват страниците за мода и ще си мислят: „Един ден искам да съм там и да имам точно същите неща.“

— Да си вървим. Имам някакво неприятно предчувствие.

Чашата прелива. Цял ден е търпял лошото й настроение, без да се оплаче. Тя постоянно проверяваше съобщенията на телефона си. Сега вече той започва сериозно да се съмнява, че става нещо странно. Друг мъж? Нейният бивш съпруг, когото видя в бара на хотела и който на всяка цена се опитва да си уреди среща? Ако е така, защо не му каже открито какво чувства, вместо да се затваря в себе си?

— Не ми говори за предчувствия. Опитвам се внимателно да ти обясня защо се правят тези партита. Ако искаш отново да станеш бизнес дамата, която винаги си мечтала да бъдеш, ако искаш отново да се занимаваш с правене на висша мода, обърни внимание на думите ми. Освен това ти казах, че съм видял бившия ти съпруг в бара, но ти ми отвърна, че това е невъзможно. Заради него ли държиш телефона си включен?

— Той няма работа тук.

Но й се искаше да каже: „Зная кой се опита да провали твоя проект за филм и кой успя да го провали. Също така зная, че е способен да отиде и по-далеч. Разбери, че сме в опасност, да си вървим.“

— Не отговори на въпроса ми.

— Отговорът е „да“. Затова телефонът ми е включен. Защото го познавам, зная, че е наблизо и се страхувам.

Хамид се смее.

— Аз също съм наблизо.

Ева си взема чаша шампанско и я изпива на един дъх. Той не казва нищо — това е още един начин да го предизвика.

Оглежда се наоколо, опитвайки се да забрави новините, които се бяха появили на екрана на телефона му. Очаква възможността да си направи снимки с Жасмин, преди всички да бъдат повикани в салона, където ще бъде сервирана вечерята и където на фотографите им е забранено да влизат. Отравянето на известния актьор не можеше да се случи в по-лош момент — никой не го е попитал за големия договор, подписан с непознатата манекенка. Преди половин час пресата се интересуваше единствено от това, а сега вече не се вълнува от темата.

Въпреки дългите години работа в света на висшата мода има още много да учи — договорът за милиони е забравен бързо, а домакинът успява да поддържа интереса към съвършеното парти. Никой от присъстващите фотографи и журналисти не е напуснал мястото, за да отиде в полицейското управление или болницата и да разбере какво точно се е случило. То се знае, че всички са специалисти по мода, но и шефовете им явно не искат да ги карат да отразяват мрачни събития — убийствата не се поместват на същите страници, на които попадат бляскавите партита.

Хора, занимаващи се със скъпи бижута, не се впускат в приключения, свързани с киното. Големите организатори на светски мероприятия знаят, че въпреки всичката кръв, която се лее по света в този момент, хората винаги ще търсят снимки, представящи един съвършен свят, недосегаем и пищен.

В съседната къща или на улицата отпред може да се извършват убийства. А такива приеми има само на върха на света. Какво може да е по-интересно за простосмъртните?

Съвършеното парти.

Организирането му е започнало още преди месеци с прессъобщения, потвърждаващи, че и тази година, за пореден път, бижутерите ще проведат годишната си сбирка в Кан и че поканите вече са раздадени. Не беше точно така. По онова време на половината от поканените им напомняха деликатно да си направят резервации.

Тъй като вече бяха прочели информацията, то се знае, че отговаряха незабавно. Купуваха си самолетни билети и плащаха за дванайсет дни престой в хотела, въпреки че щяха да останат само четирийсет и осем часа. Трябваше да покажат на всички, че все още са от Суперкласата — така бизнесът им щеше да върви по-лесно, вратите пред тях щяха да се отварят незабавно, а и щяха да подхранват егото си.

След два месеца получаваха луксозната покана. Жените започваха да нервничат, понеже не успяваха да решат коя рокля е най-подходяща за случая, а мъжете нареждаха на секретарките си да се свържат с някои познати и да попитат дали ще има възможност да пийнат малко шампанско в бара и да обсъдят някои професионални въпроси преди вечерята. Това беше мъжкият начин да кажат: „Поканиха ме на партито. Вас поканиха ли ви?“ Дори и другият да отговореше, че е зает и че тъкмо тогава трудно ще успее да намери време за пътуване до Кан, посланието вече щеше да е предадено и въпросният „препълнен график“ щеше да е просто извинение, че още не е получил покана за случая.

Минути по-късно „заетият човек“ щеше да започне да мобилизира приятели, агенти и съдружници, докато не получи поканата. По този начин домакинът можеше да подбере другата половина от гостите си според три критерия: власт, пари, връзки.

Съвършеното парти.

Нает е екип от професионалисти. Когато настъпи денят, нареждането е да се сервират много алкохолни напитки, за предпочитане легендарното и неповторимо френско шампанско. Чуждестранните гости не си дават сметка, че в този случай им сервират напитка, произведена в страната, следователно доста по-евтина, отколкото си представят. Жените — също като Ева в момента — смятат, че чаша с тази златиста течност е най-доброто допълнение към роклята, обувките и чантата. Мъжете също държат чаша в ръка, но пият значително по-малко. Те са тук, за да открият конкурента, с когото трябва да се помирят, доставчика, с когото трябва да подобрят отношенията си, възможния клиент, който би могъл да разпространява техните продукти. Във вечер като тази се разменят стотици визитни картички — по-голямата част между професионалисти. Някои, разбира се, се дават на хубавите жени, но всички знаят, че това си е чиста загуба на хартия — никой не е тук, за да открие жената или мъжа на живота си.

Не, тук са, за да уреждат сделки, да блестят и евентуално да се позабавляват малко. Забавлението е по желание и е съвсем маловажно.

Хората, които се намират тук тази вечер, идват от трите върха на въображаем триъгълник. От едната страна са онези, които вече са постигнали всичко, прекарват дните си на игрището за голф, на безкрайни обеди или в клубовете със специален достъп, а когато влизат в някой магазин, разполагат с достатъчно пари да купуват, без да питат за цената. Стигнали са до върха и си дават сметка за нещо, за което преди не са мислили — не могат да живеят сами. Компанията на съпруга или съпругата им е непоносима. Те изпитват нужда постоянно да са в движение, все още вярват, че съществено се различават от останалата част на човечеството, макар вече да са открили, че в момента, в който са се оттеглили от кариерата си, са се сблъскали със също толкова досадно ежедневие, колкото и хората от средната класа — закуска, четене на вестници, обяд, веднага след това дрямка, вечеря, телевизия. Приемат повечето покани за вечеря. В края на седмицата посещават светските или спортните мероприятия. Прекарват отпуските си по разни модни места (въпреки че вече са пенсионери, продължават да вярват, че съществува нещото, наречено „отпуска“).

На втория връх на триъгълника са онези, които все още не са постигнали нищо. Те се опитват да плават в бурно море, да преодолеят устойчивостта на победителите, да демонстрират радост дори когато се намират в болницата с баща си или майка си, дори когато продават онова, което сами не притежават.

И накрая, най-отгоре е Суперкласата.

Ето я идеалната комбинация за едно парти. Онези, които са стигнали дотам, но са продължили нормалния си път в живота — времето на тяхното влияние е отминало и въпреки че все още имат пари за много поколения напред, едва сега, когато вече е късно, откриват, че властта е по-важна от богатството. Онези, които още не са стигнали дотам и се борят с всички сили и ентусиазъм да оживят партито, мислейки, че наистина са успели да направят добро впечатление, откриват, че и през следващите седмици никой не им се обажда по телефона въпреки многото раздадени визитни картички. Най-накрая са онези, които са се закрепили на върха, но са наясно, че там духа прекалено силно, че много неща могат да ги извадят от равновесие и да ги бутнат в пропастта.

Хората продължават да се приближават, за да поговорят с него. Никой не засяга темата за убийството — дали защото изобщо не са осведомени, тъй като в света, където живеят, не се случват такива неща, и от чувство за такт, в което силно се съмнява. Оглежда се наоколо и забелязва тъкмо онова, което ненавижда в света на модата — жени на средна възраст, облечени така, сякаш са на двайсет. Не разбират ли, че е време да променят стила си? Разговаря с един, усмихва се на друг, благодари за комплиментите, представя Ева на малцината, които все още не я познават. В главата му се върти само една мисъл — да намери Жасмин и в следващите пет минути фотографите да ги снимат заедно.

Индустриалец и неговата съпруга разказват подробности от последната им среща — Хамид не успява да си спомни, но кима в знак на съгласие. Говорят за пътешествия, срещи, реализирани проекти. Никой не засяга истински вълнуващите теми като „Щастлив ли си?“ или „След всичко, което преживяхме, какъв е в действителност смисълът на победата?“. Щом са част от Суперкласата, разбира се, че трябва да се държат така, сякаш са доволни и преуспели, дори и да се питат: какво всъщност да правя с бъдещето си, сега, когато имам всичко, за което съм мечтал?

Приближава някакво неприятно същество, сякаш излязло от комикс, с тесни панталони под индийска дреха.

— Господин Хюсеин, моля да ме извините…

— Кой сте вие?

— В момента работя за вас. Какъв абсурд.

— Зает съм. А и вече зная всичко необходимо, свързано с трагичния инцидент тази вечер. Така че не се тревожете.

Но създанието не се отдалечава. Хамид започва да се смущава от присъствието му главно защото негови приятели, намиращи се наблизо, бяха чули ужасното твърдение: „Работя за вас.“ Какво ли ще си помислят?

— Господин Хюсеин, ще доведа актрисата за филма, за да се запознаете с нея. Трябваше да я оставя сама, веднага щом получих съобщение по телефона, но…

— По-късно. В този момент чакам Жасмин Тайгър.

Странното създание се отдръпва. Актрисата за филма! Горкото момиче, наето и уволнено в рамките на един ден.

Ева държи чаша с шампанско в едната си ръка, а в другата — незапалена цигара и мобилен телефон. Индустриалецът вади запалка, за да й поднесе огънче.

— Не се притеснявайте, можех и сама — казва тя. — Но тъкмо затова гледам ръката ми да е заета — опитвам се да пуша по-малко.

Искаше й се да каже: „Държа мобилния си телефон в ръка, понеже се опитвам да предпазя идиота до себе си. Който не иска да ми повярва. Който никога не се е интересувал от моя живот и от нещата, които съм преживяла. Ако получа още едно съобщение, ще вдигна скандал и той ще се принуди да си тръгне с мен дори и против волята си. Дори и после да ме обижда, поне ще зная, че съм спасила неговия живот. Познавам убиеца. Чувствам, че Абсолютното зло е наблизо.“

Една рецепционистка започва да кани гостите да се отправят към салона на горния етаж. Хамид Хюсеин е готов да приеме съдбата си, без да се оплаква — снимките ще останат за утре, ще изкачи стъпалата с нея. В този момент се появява един от неговите асистенти.

— Жасмин Тайгър не е на партито. Навярно си е тръгнала.

— Няма значение. Може би са забравили да я предупредят, че ще се срещнем тук.

Изглежда спокоен като човек, който е свикнал да се преборва с подобни ситуации. Но кръвта му кипи — тръгнала си е от партито, така ли? За коя се мисли?

Толкова е лесно да се умре. Въпреки че човешкият организъм е един от най-съвършено сътворените механизми в природата, достатъчно е един мъничък оловен куршум да проникне с определена скорост в тялото, на точното място, и готово.

Смъртта. Според речника това е прекратяването на живота (въпреки че думата „живот“ също се нуждае от по-добро обяснение). Окончателното спиране на всички жизнени функции на тялото — мозък, дишане, кръвообращение, сърдечна дейност. Две неща устояват на този процес за още няколко дни или седмици — косата и ноктите продължават да растат.

Когато се касае за религии, дефиницията се променя. Според някои вярвания става дума за преминаване в по-висше измерение, докато според други това е временно състояние и душата, която преди е обитавала едно тяло, след време отново ще се върне, за да плати за греховете си или за да се наслади при следващото си прераждане на благословията, отказана й преди.

Момичето до него е спокойно. Или ефектът от шампанското е достигнал своята кулминация, или вече е отшумял и сега тя си дава сметка, че не познава никого, че това може да се окаже нейната първа и последна покана, че понякога мечтите и сънищата се превръщат в кошмари. Когато той се отдалечи с тъжното момиче, при нея дойдоха други мъже, но очевидно с никого не успя да се почувства добре. Щом го видя отново, помоли да остане с него през остатъка от вечерта. Попита дали разполага с транспорт, тъй като е без пари, а нейният придружител очевидно повече няма да се появи.

— Да, мога да ви откарам. С удоволствие.

Не влиза в плановете му, но откакто е забелязал наблюдаващия тълпата полицай, знае, че трябва да е с компания — той е просто един от многото важни и непознати присъстващи, доволен, че до себе си има доста по-млада хубава жена, което перфектно се вписва в обстановката.

— Не смятате ли, че вече трябва да влизаме?

— Да. Но аз познавам този тип мероприятия и ще е по-разумно да почакаме хората да седнат. Поне три-четири маси са запазени и не бива да рискуваме да изпаднем в неловка ситуация.

Забелязва, че момичето е разочаровано от факта, че той няма запазено място, но се примирява.

Сервитьорите събират празните чаши, които са из цялата градина. Манекенките вече са слезли от смешните подиуми, където танцуваха, за да покажат на мъжете, че на земята все още има интересни неща, както и за да напомнят на жените, че спешно трябва да си направят липосукция, да си сложат ботокс или силикон, да прибегнат до пластична хирургия.

— Моля ви, да вървим. Трябва да хапна. Ще ми прилошее.

Тя го хваща под ръка и те се отправят към салона на горния етаж. Очевидно посланието за Ева е получено и отворено. Вече знае какво трябва да очаква от един толкова лош човек като бившата си съпруга. Присъствието на ангела с дебелите вежди продължава да го следва. Тъкмо той го накара да се обърне в точния момент, за да забележи цивилния полицай, когато теоретично вниманието му трябва да е съсредоточено върху току-що пристигналия прочут дизайнер.

— Добре, да влизаме.

Изкачват се по стълбите и отиват до салона. Точно преди да влязат, той деликатно я моли да пусне ръката му, тъй като неговите приятели може да изтълкуват погрешно видяното.

— Женен ли сте?

— Разведен.

Да, Хамид е сигурен, интуицията му не го лъже, проблемите от вечерта вече нищо не представляват пред онова, което вижда. Вече няма никакъв професионален интерес да участва в кинофестивал, няма причина да е тук.

— Игор!

Мъжът, който е на разстояние и е придружен от по-млада жена, поглежда към него. Сърцето на Ева подскача.

— Какво правиш?

Но Хамид вече е станал, без да се извини. Не, той не знае какво прави. Отправя се директно към Абсолютното зло, без задръжки, в състояние да извърши всичко — абсолютно всичко. Мисли, че пред него стои възрастен човек, срещу когото може да се изправи с физическа сила или с логични доводи. Но той не знае, че Абсолютното зло има детско сърце, че изобщо не се чувства отговорен за действията си и винаги е убеден в правотата си. А когато не постигне онова, което иска, не се страхува да прибегне до всички възможни средства, за да удовлетвори желанията си. Сега разбира защо Ангелът се е превърнал в Демон толкова бързо — защото чувството за мъст и гневът винаги са били стаени в сърцето му, макар и да твърди, че е пораснал и надмогнал травмите си. Защото е бил най-добър сред най-добрите, когато е трябвало да покаже способността си да побеждава в живота, и това е затвърдило у него чувството за всевластие. Защото не знае да се отказва — след като е оцелял в най-трудните моменти, заради които може да върви напред, без никога да поглежда назад, таейки в сърцето си думите: „Един ден ще се върна. И тогава ще видите на какво съм способен.“

— Очевидно е видял някого, който е по-важен от нас — казва хапливо бившата мис Европа, също седнала на масата на домакина заедно с други знаменитости.

Ева се опитва да замаже неловкото положение. Но не знае какво да прави. Домакинът сякаш се забавлява, изчаква нейната реакция.

— Извинете. Това е мой стар приятел.

Хамид се отправя към мъжа, който сякаш се стъписва. Момичето до него започва да вика:

— Да, тук съм, господин Хюсеин! Аз съм вашата нова актриса!

Хора от другите маси се обръщат да видят какво става. Домакинът се усмихва — винаги е добре да се случи нещо необичайно, така гостите му ще имат за какво да си говорят после. В това време Хамид се изправя срещу мъжа, а домакинът усеща, че има някакъв проблем, и се обръща към Ева:

— Мисля, че ще е по-добре да го върнете тук. Ако желаете, може и приятелят ви да седне при нас. Но боя се, че дамата му трябва да бъде настанена на друга маса.

Гостите вече са насочили вниманието си към чиниите, към разговорите за яхти, частни самолети, котировки на борсата. Само домакинът следи зорко какво става.

— Отидете! — настоява той.

Но Ева не е там, както той смята. Мислите й са на хиляди километри разстояние, в един ресторант в Иркутск, близо до езерото Байкал. Сцената беше различна, Игор отвеждаше друг мъж навън.

С големи усилия става и се приближава.

— Върни се на масата — заповядва тихо Хамид. — Ние двамата ще излезем да си поговорим.

Тъкмо това е най-абсурдният ход, който може да бъде предприет в този момент. Тя се вкопчва в ръката му, преструва се, че се смее и че е радостна от срещата с някого, когото не е виждала отдавна. Казва с възможно най-спокойния глас:

— Но вечерята вече започва!

Пропусна да каже „любов моя“. Не искаше да отвори дверите на ада.

— Тя има право. По-добре да поговорим тук.

Игор ли го каза? Да не би тя да си внушава разни неща и появата му да няма нищо общо с онова, което си мисли? Да не би пък детето най-после да е пораснало и да се е превърнало в отговорен зрял мъж? Може би на демона му е опростена арогантността и сега се връща в небесното царство?

Иска й се да греши, но двамата мъже продължават да са втренчени един в друг. Хамид успява да съзре нещо много лошо в сините зеници и за миг настръхва. Момичето му подава ръка.

— Много ми е приятно. Казвам се Габриела…

Той не отговаря на поздрава. Очите на другия мъж святкат.

— Има една маса в ъгъла. Да седнем там заедно — казва Ева.

Маса в ъгъла ли? Жена му ще напусне почетното място и ще седне на някаква маса в ъгъла, така ли? Но Ева вече е хванала двамата мъже под ръка и ги води към единствената свободна маса, намираща се близо до входа за сервитьорите. „Актрисата“ следва групата. Хамид се отскубва за момент, връща се при домакина и моли за извинение.

— Току-що срещнах един приятел от детството, който утре сутрин заминава, и не бих искал да пропусна възможността да си поприказваме. Моля, не ни чакайте, не зная колко време ще се задържим там.

— Никой няма да заеме вашите места — отвръща с усмивка домакинът, знаейки, че двата стола ще останат свободни.

— Смятах, че е приятел от детството на жена ви — подхвърля бившата мис Европа.

Но Хамид вече се е отправил към най-лошата маса в салона — запазена за асистентите на знаменитостите, които въпреки всички предпазни мерки винаги намираха начин да проникнат вътре.

„Хамид е добър човек — мисли си домакинът, като гледа как известният дизайнер се отдалечава с вдигната глава. — А тази вечер май започва доста тежко за него.“

Сядат на масата в ъгъла. Габриела разбира, че това е единственият й шанс — още един невероятен шанс като появилите се през деня. Казва колко е доволна от поканата и че ще направи всичко възможно и невъзможно, за да отговори на очакванията.

— Имам ви доверие. Подписах договора, без да го чета — останалите трима не проронват нито дума, само се гледат. Нещо лошо ли има? Или е от шампанското? По-добре да продължи разговора. — И съм още по-доволна, защото противно на онова, което приказват, кастингът беше справедлив. Никакви връзки, никакви ходатайства. Явих се сутринта и още преди да съм дочела докрай текста, ме прекъснаха. И ми казаха да отида на една яхта, за да говоря с режисьора. Това е чудесен пример за целия артистичен свят, господин Хюсеин. Да се подхожда достойно към професията. Да има почтеност, когато се избират хората, с които ще се работи. Хората си представят света на киното по съвсем различен начин. Мислят, че единственото, което наистина има значение…

Щеше да каже „е да спиш с продуцента“, но до него седи жена му.

— … е външният вид.

Келнерът носи предястието и започва да рецитира монолога, който се очаква от него:

— За ордьовър предлагаме артишок в сос от дижонска горчица, овкусен със зехтин и билки, и тънки резенчета козе сирене от Пиренеите.

Само момичето обръща внимание на думите му и се усмихва. Той усеща, че не е желан, и се отдалечава.

— Сигурно е много вкусно!

Оглежда се. Никой не докосва приборите си. Случва се нещо много лошо.

— Вие май искате да си поговорите, нали? Може би ще е по-добре да седна на друга маса.

— Да — казва Хамид.

— Не, останете тук — казва жената.

Ами сега, какво да прави?

— Доволна ли сте от компанията на вашия придружител? — пита жената.

— Аз току-що се запознах с Гюнтер.

Гюнтер. Хамид и Ева поглеждат към безучастния Игор до тях.

— А той с какво се занимава?

— Но нали вие сте негови приятели?

— Да. И знаем с какво се занимава. Но не ни е ясно доколко вие познавате живота му.

Габриела отправя поглед към Игор. Защо не й помогне?

Идва някой, който пита какво вино биха искали да пият.

— Бяло или червено?

Спасява я един непознат.

— Червено за всички — отговаря Хамид.

— Да се върнем на темата. С какво се занимава Гюнтер?

Не е спасена.

— С машиностроене, доколкото разбрах. Нямаме нищо общо с него, освен факта, че и двамата чакахме приятели, които така и не дойдоха.

Добър отговор, мисли Габриела. Кой знае, може би тази жена има тайна връзка с нейния придружител. Или явна връзка, която съпругът тъкмо тази вечер е разкрил, и навярно затова се усеща такова напрежение във въздуха.

— Казва се Игор. Собственик е на един от най-големите мобилни оператори в Русия.

Ако е така, защо я беше излъгал? Решава да замълчи.

— Очаквах да те срещна тук, Игор — казва жената.

— Дойдох да те отведа. Но промених решението си — отвръща рязко той.

Габриела докосва чантата си, пълна с хартия, и се преструва на изненадана.

— Мобилният ми телефон звъни. Мисля, че моят кавалер току-що е пристигнал и трябва да го открия. Моля за извинение, но идва отдалеч само за да бъде с мен, не познава никого тук.

Става. Според етикета не бива да се подава ръка на хора, които се хранят, въпреки че до момента никой от тях дори не е докоснал приборите си. Ала чашите с червено вино вече са празни.

Мъжът, който допреди две минути се казваше Гюнтер, поръчва цяла бутилка за масата.

— Надявам се, че си получила посланията ми — казва Игор.

— Получих три. Може би местният мобилен оператор е по-зле от онзи, който ти си създал.

— Не говоря за телефона.

— В такъв случай не зная за какво става дума. Иска й се да каже: „Разбира се, че зная.“

Както на Игор би трябвало да му е известно, през първата година от връзката си с Хамид тя бе в очакване на някое телефонно обаждане, съобщение, общ приятел, който да каже, че му липсва. Не искаше той да е наблизо, но знаеше, че най-неправилното би било да го нарани — трябваше поне да укроти Беса, да го накара да повярва, че в бъдеще ще си останат добри приятели. Един следобед беше пила малко повече и реши да му се обади — беше сменил номера на мобилния си телефон. Когато се обади в офиса, разбра, че „е на делова среща“. Продължи да му звъни — винаги когато пийваше, добиваше кураж, — но се оказваше, че Игор „е заминал“ или „ще се обади веднага след това“. Което така и не се случи, разбира се.

Започнаха да й се привиждат призраци навсякъде. Усещаше, че я следят и че съвсем скоро ще я последва съдбата на просяка и на останалите хора, за които той твърдеше, „че им е помогнал да се озоват в по-добро положение“. През това време Хамид, който никога не я разпитваше за миналото, убеден, че всеки има право да пази личния си живот дълбоко заровен в паметта, правеше всичко възможно тя да е щастлива. Казваше, че животът му е придобил смисъл от мига, в който я е срещнал, и я уверяваше, че може да се чувства сигурна и защитена.

Един ден Абсолютното зло позвъни на вратата на дома им в Лондон. Хамид беше там и го изгони. Нищо не се случи в следващите месеци.

Малко по малко успя да заблуди себе си. Да, беше направила верния избор — от момента, в който изберем един път, другите изчезват. Беше наивно да мисли, че е възможно да е женена за един и да е приятелка с друг — това се случва само тогава, когато хората са уравновесени, но нейният бивш съпруг не беше такъв. По-добре да вярва, че някаква невидима ръка я е спасила от Абсолютното зло. Притежава достатъчно женски качества, за да накара мъжа до себе си да стане зависим от нея. Опитва се да му помага във всичко — тя е негова съпруга, любовница, сестра и съветник.

Старае се от все сърце да подкрепя своя нов спътник в живота. През цялото това време се сприятели истински с един-единствен човек — жена, която както се появи, така и изчезна. И тя беше рускиня, но за разлика от нея току-що беше изоставена от своя съпруг и се намираше в Англия, без да знае какво да прави. Разговаряха почти всеки ден.

„Всичко е зад гърба ми — казваше. — И не съжалявам за решението си. Бих постъпила по същия начин, дори ако Хамид — против волята ми — не беше купил на мое име красивото имение в Испания. Бих взела същото решение, ако Игор, моят бивш съпруг, ми беше предложил половината си състояние. Бих взела същото решение, защото зная, че повече не бива да се страхувам. Щом един от най-желаните мъже в света иска да е с мен, значи струвам повече, отколкото си мисля.“

Всичко беше лъжа. Не се опитваше да убеди единствения човек, пред когото се разкриваше, а самата себе си. Беше един фарс. Зад силната жена, седнала в този момент на маса с двама важни и влиятелни мъже, се криеше момиче, което се страхува да не изгуби всичко, да не остане само, бедно, без никога да е изпитало радостта от майчинството. Дали беше свикнала с лукса и разкоша? Не. Винаги се беше старала да е готова да загуби всичко още на другия ден, още щом откриеха, че е много по-лоша от онова, за което тя се мислеше, че не може да отговори на очакванията на другите.

Умееше ли да манипулира мъжете? Да. Всички я смятаха за силна, самоуверена, господарка на собствената си съдба, която може внезапно да изостави всеки мъж, колкото и важен и желан да е той. А най-лошото беше, че мъжете го вярваха. Също като Игор. Също като Хамид.

Тъй като умееше да се преструва. Тъй като никога не казваше онова, което мисли. Тъй като беше най-добрата актриса на света и умееше да прикрива по-добре от всеки друг своята ранимост.

— Какво искаш? — пита той на руски.

— Още вино.

Гласът му прозвучава така, сякаш отговорът е без значение — той вече е казал какво иска.

— Преди да си тръгнеш, ти казах нещо. Изглежда, си забравила.

Беше казал много неща като „моля те, обещавам, че ще се променя и ще работя по-малко“ или „ти си жената на моя живот“, „ако си тръгнеш, ще ме унищожиш“, думи, каквито всички чуват и знаят, че са напълно лишени от смисъл.

— Аз ти казах, че ако си тръгнеш, ще разруша света.

Тя не си спомня, но е възможно да е така. Игор никога не е можел да губи.

— А това какво означава? — пита го на руски.

— Проявете добро възпитание и говорете на английски — прекъсва ги Хамид.

Игор го поглежда.

— Ще говоря на английски не заради доброто възпитание. А защото искам да разбереш.

И обръщайки се отново към Ева:

— Казах, че ще разруша света, за да те върна обратно. Започнах делото си, но бях спасен от един ангел. Ти не заслужаваш. Ти си себична и коравосърдечна, интересува те само как да се сдобиеш с повече слава и пари. Отказа се от всичко хубаво, което исках да ти дам, защото смяташ, че един дом във вътрешността на Русия не отговаря на представата ти за света, в който мечтаеш да живееш. Но ти не принадлежиш към него, както и никога няма да принадлежиш.

Пожертвах себе си, пожертвах и други хора заради теб. А не е честно. Трябва да стигна до края, за да се върна в света на живите с усещането, че съм изпълнил дълга и мисията си. Защото сега, докато разговаряме, аз съм в света на мъртвите.

В очите на този мъж е стаено Абсолютното зло, мисли си Хамид, докато присъства на абсурдния разговор, прекъсван от дълго мълчание. Чудесно — ще остави нещата да стигнат до края, както предлага бившият съпруг, освен ако този край не означава да загуби любимата жена. Още повече че този човек се появи в компанията на една банална жена и отгоре на всичко обижда Ева. Ще го остави да стигне малко по-далеч и тогава ще прекъсне разговора в точния момент — когато вече няма да има как да иска извинение и прошка.

Навярно и Ева вижда същото — сляпа омраза срещу всичко и всички само защото някой не е изпълнил волята му. Пита се какво би направил, ако се намираше на мястото на мъжа, който сега, изглежда, се бори за любимата си жена.

Би бил готов да убие човек заради нея. Появява се сервитьорът, който забелязва, че храната е недокосната.

— Някакъв проблем ли има?

Никой не му отговаря.

На сервитьора му става ясно — жената е била с любовник в Кан, съпругът е разбрал и сега се изясняват. Неведнъж бе присъствал на подобна сцена и нещата обикновено приключваха с разправия или скандал.

— Още една бутилка вино — каза единият от мъжете.

— Ти не заслужаваш абсолютно нищо — казва другият, гледайки жената. — Използва ме, както използваш този идиот до тебе. Ти беше най-голямата грешка в живота ми.

Сервитьорът решава да попита домакина на партито, преди да изпълни поръчката за още една бутилка вино, но другият мъж вече е станал и казва на жената:

— Стига. Да се махаме оттук.

— Да, да се махаме. Да излезем отвън — казва другият. — Искам да видя докъде можеш да стигнеш, защитавайки човек, който не знае какво означават думите „чест“ и „достойнство“.

Мъжете се карат заради жената. Жената ги моли да не правят така, да се върнат на масата, но съпругът й сякаш наистина е настроен да отвърне на обидата. Мисли да предупреди охраната, че е възможно навън да последва сериозна разправия, но салонният управител казва, че обслужването е твърде бавно, защо стои и не прави нищо. Трябва да обслужи други маси.

Има право — онова, което се случва навън, не е негова работа. Ако каже, че е подслушвал разговора, ще го порицаят.

Плащат му да сервира, а не да спасява света.

Тримата минават през градината, където беше коктейлът. Там всичко е преобразено — когато гостите се върнат, ще видят дансинг със специално осветление, подиум от синтетичен материал, малко фотьойли и много барове с безплатни напитки, разположени в ъглите.

Игор върви напред, без да продума. Ева го следва мълчаливо, а Хамид е най-отзад. Пред стъпалата към плажа има малка желязна порта, която е затворена. Отварят я с лекота. Игор моли да вървят пред него, Ева отказва. Това не го притеснява и той продължава надолу по многото стъпала, които водят към морето. Знае, че Хамид няма да се покаже като страхливец. Преди да го срещне тук, за него той беше просто един шивач без задръжки, готов да прелъсти омъжена жена и да манипулира чуждата суета. Но в този момент тайно му се възхищава. Той е истински мъж, способен да се бори докрай за някого, когото смята за важен, макар Игор да знае, че Ева няма и капка от таланта на актрисата, която е срещнал тази вечер. Не умее да играе — може да усети страха й, знае, че се поти и че се чуди кого да повика и как да потърси помощ.

Стигат до пясъка, Игор отива до края на плажа и сяда близо до едни скали. Настоява двамата да направят същото. Знае, че освен ужаса, който изпитва, Ева мисли: „Ще измачкам роклята си. Ще изцапам обувките си.“ Ала тя сяда до него. Мъжът й я моли да се отдръпне малко, тъй като иска да седне там. Ева не помръдва.

Той не настоява. Сега тримата седят, сякаш са стари познати в търсене на миг спокойствие, за да могат да погледат пълнолунието, преди отново да трябва да се качат и да слушат адския шум на дискотеката горе.

Хамид си обещава: десет минути — толкова време е достатъчно, за да може другият да каже какво мисли, да излее гнева си и да се върне там, откъдето е дошъл. Ако се опита да прояви насилие, край с него — физически е по-силен и е обучен от бедуините да реагира бързо и точно на всякакъв вид атака. Не искаше скандал на вечерята, но руснакът не бива да се заблуждава — Хамид е подготвен за всичко.

Когато отново се качат горе, ще помоли домакина за извинение и ще обясни, че случаят вече е решен. Знае, че може да говори открито с него, да му каже, че бившият съпруг на жена му се е появил ненадейно и е бил принуден да го отведе навън, преди да създаде проблеми. А ако натрапникът пак се появи горе, ще повика някого от охраната си, за да го изгони. Няма значение, че е богат и че притежава една от най-големите телефонни компании в Русия — присъствието му е нежелано.

— Ти ме предаде. Не става дума само за двете години, през които си с този мъж, но и за целия ни съвместен живот.

Ева не отговаря.

— На какво си способен, за да продължиш да бъдеш с нея?

Хамид се колебае дали трябва да отговори, или не. Ева не е стока, която може да бъде изтъргувана.

— Попитай по друг начин.

— Чудесно. Би ли дал живота си за жената до теб?

В очите на онзи мъж се крие злото. Дори и да е успял да вземе някой нож от ресторанта (не беше обърнал внимание на този детайл, но е добре да помисли за всички възможни варианти), лесно ще успее да го обезоръжи. Не, не би могъл да даде живота си за никого, освен за Господ или за водача на своето племе. Но трябва да каже нещо.

— Бих се борил за нея. Смятам, че при екстремна ситуация бих могъл да извърша убийство заради нея.

Ева не издържа повече на напрежението. Иска й се да каже всичко, което знае за мъжа, седящ вдясно от нея. Убедена е, че той е извършил престъплението и е сложил край на подхранваната от толкова години мечта на своя нов спътник в живота да стане продуцент.

— Нека се качим горе.

Всъщност иска да каже: „Моля те, да се махнем веднага. Ти разговаряш с един психопат.“ Игор сякаш не чува.

— Би могъл да извършиш убийство заради нея. Следователно можеш и да умреш заради нея.

— Ако се бия и загубя, смятам, че да. Но да не разиграваме сцена тук, на плажа.

— Искам да се кача горе — настоява Ева.

Но самолюбието на Хамид вече е засегнато. Не може да си тръгне като някой страхливец. Започва древният танц на мъжете и животните, за да впечатлят женската.

— След като си тръгна, престанах да бъда същият — казва Игор, сякаш е сам на плажа. — Работата ми вървеше добре. През деня успявах да запазя хладнокръвие, но нощите прекарвах в дълбока депресия. Изгубих част от себе си и никога няма да успея да си я възвърна. Мислех, че ще мога, ако дойда в Кан. Но сега, когато съм тук, виждам, че онова, което умря в мен, не може и не бива да бъде съживено. Никога не бих се върнал при теб, дори и да се влачиш в краката ми, дори и да ме молиш за прошка, дори и да ме заплашваш със самоубийство.

Ева въздъхва. Поне няма да има разправии.

— Ти не разбра посланията ми. Аз ти казах, че съм в състояние да разруша света, но ти не го видя. А дори и да си го видяла, не повярва. Какво означава да разрушиш света?

Пъхва ръка в джоба на панталона и вади малък пистолет. Но не го насочва към никого, погледът му продължава да е вперен в морето и луната. Кръвта във вените на Хамид потича по-бързо — дали другият се опитва просто да го изплаши и унижи, или се намира пред смъртоносна схватка? Но тъкмо на партито ли? Знаейки, че могат да го заловят, още щом се качи горе? Не може да е толкова луд — иначе нямаше да е постигнал всичко, което е успял да спечели в живота.

Повече не бива да се разсейва. Той е воин и е обучен да се защитава и да напада. Трябва да остане абсолютно неподвижен, тъй като, макар и другият да не го гледа директно, знае, че сетивата му следят всеки жест.

Единственото, което може да движи, без да бъде усетен, са очите. На плажа няма никого. Отгоре се чуват първите акорди на музикантите, които настройват инструментите си и се подготвят за голямото нощно веселие. Хамид не разсъждава — сега инстинктите му се канят да действат без участието на мозъка.

Между него и мъжа седи Ева, която е хипнотизирана от оръжието. Ако опита нещо, Игор ще се обърне да стреля и може да я рани.

Да, може би първата му хипотеза е правилната. Иска само да ги сплаши. Да го принуди да се държи като страхливец и да изгуби честта си. Ако наистина има намерение да стреля, няма да държи оръжието така небрежно. По-добре да поговори с него, да го успокои, докато търси изход.

— Какво означава да разрушиш света? — пита Хамид.

— Означава просто да унищожиш един живот. Вселената свършва там. Всичко онова, което човек е видял, опитал, всички хубави и лоши неща, изпречили се на пътя му, всички мечти, надежди, провали и победи, всичко престава да съществува. В училище изучавахме един откъс, за който едва по-късно разбрах, че е от протестантски свещеник. Гласеше нещо от рода на: „Когато това море пред нас понесе песъчинка към дълбините, цяла Европа става по-малка. Разбира се, че не можем да го усетим, защото е просто една песъчинка. Но в този момент континентът се смалява.“

Игор прави пауза. Започва да се изнервя от шума горе. Вълните преди това го караха да се чувства по-спокоен и отпуснат, готов да вкуси този миг с цялото полагащо му се уважение. Ангелът с дебелите вежди присъства на всичко и е доволен от нещата, които вижда.

— Караха ни да учим това, за да разберем, че също така сме отговорни за съвършеното общество, за комунизма — продължава той. — Всички бяхме братя и сестри. В действителност всеки следеше другия. Всеки беше доносник.

Отново беше спокоен и замислен.

— Не те чувам добре.

Така има основание да се раздвижи.

— Разбира се, че ме чуваш. Разбира се, че знаеш, че държа оръжие в ръката си и искаш да се приближиш, за да видиш дали можеш да ми го отнемеш. Опитваш се да поведеш разговор, за да ме разсейваш, докато обмисляш какво трябва да направиш. Моля те, не мърдай. Моментът още не е дошъл.

— Игор, нека зарежем всичко — казва Ева на руски. — Аз те обичам. Да се махнем заедно.

— Говори на английски. Твоят съпруг трябва да разбере всичко.

Да, той ще разбере. И по-късно ще й благодари за това.

— Аз те обичам — повтаря на английски. — Никога не съм получавала съобщение от теб, иначе щях да се върна на бегом. Опитах се да се свържа с теб многократно, но не успях. Оставих много съобщения на твоята секретарка, но ти никога не отговори.

— Така е.

— Откакто днес получих съобщенията ти, нямах търпение да дойде часът на нашата среща. Нямах представа къде си, но знаех, че ще ме потърсиш. Съзнавам, че не искаш да ми простиш, но поне ми позволи отново да живея близо до теб. Ще бъда твоя прислужница, твоя чистачка, ще се грижа за теб и за твоята любовница, ако решиш да имаш такава. Единственото, което желая, е да съм до теб — после ще обясни всичко на Хамид. В момента трябва да каже нещо, да успеят да се измъкнат оттам и да се върнат горе, в истинския свят, където има полицаи, способни да попречат на Абсолютното зло да продължи да показва омразата си.

— Чудесно. Много бих искал да ти вярвам. По-точно бих искал да повярвам, че също те обичам и че искам да се върнеш. Но това не е истина. И смятам, че лъжеш, както винаги си лъгала.

Хамид вече изобщо не слуша нито един от двамата — умът му е много далече оттам, той е при воините от миналото и ги моли да му помогнат да нанесе точния удар.

— Можеше да ми кажеш, че бракът ни не върви според нашите очаквания. Изградихме толкова неща заедно, наистина ли беше невъзможно да намерим някакво решение? Винаги има начин да допуснем щастието в домовете си, но за това е необходимо и двамата да осъзнават проблемите. Аз щях да изслушам всичко, което имаш да ми кажеш, бракът ни отново щеше да стане вълнуващ и изпълнен с радостта на първите ни срещи. Но ти не пожела да го направиш. Предпочете най-лесния изход.

— Винаги съм се страхувала от теб. А сега, когато държиш и оръжие в ръце, се страхувам още повече.

Думите на Ева връщат Хамид на земята — душата му вече не се носи в пространството, молейки за съвет воините от пустинята и търсейки подходящия начин за действие.

Тя не биваше да казва това. Така дава власт на врага, той сега знае, че я плаши.

— Иска ми се да те бях поканила на вечеря някой ден, да ти кажа, че се чувствам самотна въпреки всичките приеми, бижута, пътешествия и срещи с крале и президенти — продължава Ева. — Знаеш ли какво още? Ти винаги ми носеше скъпи подаръци, но така и не ми поднесе най-лесното нещо на света — цветя.

Разговорът се беше превърнал в семейна разправия.

— Ще ви оставя да си поприказвате.

Игор мълчи. Продължава да гледа морето, но насочва оръжието към него и настоява да не мърда. Той е луд. Привидното спокойствие е по-опасно от гневните крясъци или заплахите за насилие.

— В крайна сметка — продължава така, сякаш нейните коментари и неговото раздвижване изобщо не са го разсеяли — ти избра най-лесния изход. Напусна ме. Не ми даде никакъв шанс, не разбра всичко онова, което правех за теб, заради теб, в твоя чест. Но въпреки всички несправедливости и унижения аз бях готов на всичко, за да се върнеш при мен. До днес. До момента, в който ти пратих посланията, а ти се престори, че не си ги получила. Тоест дори пожертването на хора не можа да те трогне и да задоволи жаждата ти за власт и лукс.

Отровената Знаменитост и режисьорът, който висеше между живота и смъртта — дали пък Хамид не си въобразява невъобразимото? И разбира нещо още по-сериозно — мъжът до него току-що е подписал смъртната им присъда с тази изповед. Или ще се самоубие, или ще убие тях двамата, тъй като знаят прекалено много.

Може би и той се побърква, може би го е разбрал погрешно, но чувства, че времето изтича.

Поглежда оръжието в ръката на мъжа. Малък калибър. Ако не улучи жизненоважни точки на тялото, няма да причини голяма вреда. Навярно няма голям опит с оръжията, иначе щеше да избере нещо по-мощно. Не е много наясно и е купил първото, което са му предложили — все пак изстрелва куршуми и може да убива.

От друга страна, за какво започнаха да репетират горе? Не разбират ли, че силната музика ще им попречи да чуят изстрела? И дали изобщо ще различат един изстрел от многото изкуствени шумове, с които в момента мърсят — да, точно тази е думата, мърсят, тровят, цапат — атмосферата?

Мъжът отново се е укротил и това е много по-опасно, отколкото ако беше продължил да говори, за да освободи малко по малко сърцето си от горчивината и омразата. Отново претегля възможностите, трябва да действа в следващите секунди. Да се хвърли върху Ева и да сграбчи оръжието, докато още небрежно го държи в скута си, макар и пръстът му да е върху спусъка. Да замахне напред. Игор ще се отдръпне стреснат и тогава Ева няма да е на пътя на куршума. Той ще вдигне ръка към него, ще насочи оръжието, но Хамид вече ще е достатъчно близо, за да го хване за китката. Всичко това ще се случи за една секунда. Сега.

Може пък това мълчание да означава нещо положително, може да се е разсеял. А може и да е началото на края.

Сега.

В първата част от секундата мускулът на лявото му бедро се напряга максимално, изтласквайки го бързо и яростно по посока на Абсолютното зло. Тялото му сякаш се смалява, когато се хвърля в скута на жена си с протегнати напред ръце. Първата секунда продължава и той вижда, че оръжието е насочено право в главата му — движението на мъжа се оказа по-бързо, отколкото си мислеше.

Тялото му продължава да лети към оръжието. Трябваше да си поговорят по-отдавна — Ева никога не му беше разказвала за бившия си съпруг, сякаш той принадлежеше към минало, за което не искаше да се сеща при никакви обстоятелства. Въпреки че всичко се случва като в забавен каданс, той се дръпва назад с бързината на котка. Пистолетът не трепва.

Първата секунда стига до своя край. Той вижда движението на пръста, но не чува никакъв звук. Усеща само някакъв натиск, който чупи черепа му в средата на челото. От този момент нататък неговата вселена угасва и заедно с нея си отиват спомените за младежа, който мечтаеше да се издигне, идването му в Париж, баща му с магазина за платове, шейхът, борбите за място под слънцето, ревютата, пътуванията, срещата му с любимата жена, дните с вино и рози, усмивките и сълзите, последната луна, очите на Абсолютното зло, уплашените очи на жена му — всичко изчезва.

— Не викай. Не казвай нито дума. Успокой се.

Разбира се, че няма да вика и няма нужда да я моли да се успокои. Тя е в шок — като животно въпреки бижутата и скъпата рокля. Кръвта й вече не циркулира със същата скорост, лицето й пребледнява, гласът й се губи, а кръвното й налягане започва да пада. Знае точно какво чувства — той вече е преживял това, когато видя автомата на афганистанеца да се насочва към гърдите му. Пълно вцепеняване и невъзможност за каквато и да било реакция. Спаси го един негов другар, който стреля пръв. И до ден-днешен беше благодарен на мъжа, който спаси живота му. Всички мислеха, че е негов шофьор, а в действителност имаше много акции в компанията, винаги си приказваха, дори и този следобед — той се беше обадил по телефона да попита дали Ева е дала някакъв знак, че е получила съобщенията.

Ева, бедната Ева. Сега в скута й умира човек. Човешките същества са толкова непредвидими, реагират като онзи глупак, който знаеше, че изобщо няма шанс да го победи. Оръжията също са непредвидими — смяташе, че куршумът ще излезе от другата страна на главата заедно с част от мозъка, но заради ъгъла, под който стреля, той трябва да е минал през мозъка и да се е отклонил в някоя кост, навлизайки в тялото, което се тресе неовладяно без видим кръвоизлив.

Навярно конвулсиите, а не изстрелът докарват Ева до това състояние. Рита тялото и стреля в тила му. Конвулсиите спират. Мъжът заслужава достойна смърт, защото бе смел до края.

Двамата са сами на плажа. Той коленичи пред нея и опира пистолета в гърдите й. Ева не помръдва.

Винаги си беше представял различен край на тази история. Мислеше, че тя ще разбере посланията. Че ще даде нов шанс на щастието. Беше мислил за всичко, което ще каже тогава, когато най-сетне се озоват — както бяха сега — сами, загледани в спокойното Средиземно море, усмихнати и разговарящи.

Думите няма да останат неизказани, макар сега да са абсолютно безполезни.

— Винаги съм си представял, че отново ще се разхождаме хванати за ръце в някой парк или по брега на морето и че най-накрая ще си кажем любовните думи, които бяхме отложили. Че ще вечеряме навън веднъж седмично, че ще пътуваме до места, където никога не сме били, само заради удоволствието да откриваме заедно нови неща. Докато те нямаше, преписвах стихове в една тетрадка, за да мога да ги шепна в ухото ти, докато заспиваш. Написах писма, в които споделях всичките си чувства — щях да ги оставя на място, където да ги откриеш и да разбереш, че не съм те забравил нито за ден, нито за миг дори. Щяхме заедно да обсъдим проектите за дома, който смятах да построя само за нас на брега на езерото Байкал — зная, че имаше много идеи. Планирах частно летище, щях да оставя на добрия ти вкус цялото обзавеждане. На теб, жената, която осмисли моя живот.

Ева не казва нищо. Просто гледа морето пред себе си.

— Дойдох тук заради теб, но най-накрая разбрах, че всичко е напразно.

Натиска спусъка.

Не се чува почти никакъв звук, тъй като дулото на пистолета е опряно в тялото. Куршумът прониква на точното място и сърцето веднага спира да бие. Въпреки цялата мъка, която му е причинила, не иска тя да страда.

Ако съществува живот след смъртта, двамата — жената, която го предаде, и мъжът, който позволи това да се случи — сега са хванати за ръце и вървят по лунната пътека, която се простира чак до плажа. Срещат ангела с дебелите вежди, който им обяснява всичко случило се, за да не позволи да изпитват гняв или омраза — всички един ден трябва да си тръгнат от планетата, наречена Земя. Ще им каже, че любовта оправдава някои действия, които хората не са в състояние да разберат, освен ако не са преживели онова, през което той беше преминал.

Очите на Ева са отворени, но тялото й се отпуска и пада на пясъка. Оставя ги там двамата, отива при скалите, внимателно избърсва отпечатъците по оръжието и го хвърля в морето — максимално далеч от мястото, където съзерцаваха луната. Качва се по стълбите, по пътя намира кошче за боклук и хвърля там заглушителя — нямаше нужда от него, музиката беше засвирила в точния момент.