Победителят е сам

12:26 ч.

Явиц вижда как хората пристигат и шатрата се препълва. Мисли си все същото, както винаги.

Какво търси тук? Нищо не му трябва. Почти нищо от никого, има всичко. Известен е в света на киното, може да спи с всяка жена, която пожелае, въпреки че е грозен и зле облечен. Добре си е така. Отмина времето, когато имаше само един костюм и в редките случаи, когато получаваше покана от Суперкласата, се издокарваше за подобен обяд, сякаш е най-важното нещо на света. Днес знае, че единствената променлива са градовете, в които се дават тези обеди. Всичко останало е предсказуемо и скучно.

Едни идват, за да му кажат, че обожават работата му. Други го наричат герой и му благодарят за шансовете, които предоставя на начинаещите. Хубавите интелигентни жени, които не се подвеждат по външния вид, ще забележат навалицата около масата му, ще попитат келнера кой е и веднага ще намерят начин да го заговорят, убедени, че единственото, което го интересува, е сексът. Всички, абсолютно всички искат нещо от него. Затова го хвалят и ласкаят, и му предлагат неща, които според тях иска. А той иска единствено да го оставят на мира.

Вече е бил на хиляди такива събирания. Пита се защо е тук. Само защото не може да спи. Не заспа и в частния си самолет — чудо на техниката, което лети на единайсет хиляди метра височина от Калифорния до Франция, без да каца за презареждане. Сменил е оригиналното обзавеждане — въпреки че в него могат да пътуват комфортно осемнайсет души, той е оставил само шест кресла. Салонът е напълно изолиран от кабината на екипажа. Винаги се намира някой, който да го моли: „Може ли да пътувам с вас?“ Сега си има извинение: „Няма място!“

Явиц беше обзавел новата си играчка, струваща около 40 милиона долара, с две легла, маса за конференции със звукова система „Миранда“ („Бенг и Олуфсен“ имаха отличен дизайн и чудесна реклама, но вече им беше попреминало времето), две кафе машини, микровълнова печка за антуража си и електрическа печка за него самия (защото мразеше притоплена храна). Явиц пиеше само шампанско. Ако някой пожелаеше да сподели с него бутилка „Моет-е-Шандон“ от 1961 г., винаги бе добре дошъл. Но в бара на самолета имаше всякакъв вид напитки за гостите. И два огромни плазмени екрана, винаги в готовност да покажат най-новите филми, още неизлъчвани по кината.

Самолетът беше един от най-добрите в света (макар че французите настояваха, че „Фалкон“ са с по-добри качества), но колкото и пари и власт да имаше, нямаше да успее да пренастрои всички часовници в Европа. В момента в Лос Анджелис беше 3:43 ч. сутринта и той започваше да чувства истинска умора. Цяла нощ беше будувал, местейки се от парти на парти, отговаряйки на идиотските въпроси, с които започваше всеки разговор:

„Как мина полетът?“

Явиц винаги отговаряше с контравъпрос:

„Защо?“

Тъй като хората не знаеха какво точно да кажат, се усмихваха насила и задаваха следващия въпрос от списъка: „Колко време ще останете?“

А Явиц отново питаше: „Защо?“ В следващия момент се преструваше, че трябва да отговори на телефонно обаждане, извиняваше се и се отдалечаваше със своите неизменни приятели.

Нищо интересно. Но кой би бил интересен за човек, който на практика притежава всичко, което може да се купи с пари? Беше се опитал да смени приятелите си, търсейки съвсем различни хора от свързаните с киното: философи, писатели, жонгльори от цирка, директори на фирми за храни. Отначало всичко беше като меден месец, докато не дойдеше неизбежният въпрос: „Дали не бихте погледнали моя сценарий?“ Или вторият неизбежен въпрос: „Имам приятелка, който/която винаги е искал/а да стане актьор/актриса. Дали не бихте могли да се срещнете?“

А той не искаше да се среща с никого. Освен работата му съществуваха и други неща, които да прави в живота си. Имаше навика веднъж месечно да лети до Аляска, да влезе в първия бар там, да се напие, да яде пица, да обикаля сред природата, да разговаря със старите хора от малките градчета. По два часа дневно тренираше в своята фитнес зала, но пак беше с наднормено тегло и лекарите му казваха, че всеки момент може да се появят проблеми със сърцето. Не се вълнуваше много от физическата си форма, щеше му се просто да облекчи постоянното си напрежение, което сякаш го смазваше във всяка секунда от деня, искаше да медитира, да излекува душевните си рани. Когато ходеше на село, винаги разпитваше случайни хора за това какъв е „нормалният“ живот, защото вече беше забравил. Отговорите бяха най-различни, но постепенно разбра, че е съвсем сам на този свят, въпреки че вечно бе обграден с хора.

Накрая състави списък за нормалното въз основа на чутото.

Явиц се огледа. Имаше един мъж с тъмни очила, който пиеше плодов сок и изглеждаше далеч от всичко наоколо — съзерцаваше морето и не се интересуваше от никого. Хубав елегантен мъж с посивяла коса. Беше един от първите пристигнали и вече трябваше да е разбрал кой е той, но не полагаше никакви усилия да му се представи. Дори имаше смелостта да остане сам! Самотата в Кан бе анатема. Тя бе синоним на това, че никой не се интересува от теб, на липсата ти на значимост и връзки.

Завидя на този мъж. Със сигурност нямаше нищо общо с неговия „списък на нормалното“, който винаги беше в джоба му. Изглеждаше независим и свободен.

Много му се искаше да поговори с него, но беше твърде уморен.

Обърна се към един от „приятелите“ си:

— Какво е да си нормален?

— Да нямате проблем със съвестта си? Да не би да се разкайвате за нещо?

Явиц беше задал грешния въпрос на грешния човек, който вероятно сега смяташе, че изпитва някакви угризения и иска да започне нов живот. Нищо подобно. А дори и да имаше угризения, беше твърде късно да започне отначало. Познаваше правилата на играта.

— Питам какво е да си нормален.

„Приятелят“ се замисли. Другият на масата продължи да следи движението наоколо.

— Да живееш като някой от тези хора без амбиции — отвърна накрая мъжът.

Явиц извади от джоба си списъка и го сложи на масата.

— Винаги нося това със себе си. И ще добавя още неща.

„Приятелят“ каза, че не може да го прочете сега, трябва да обърне внимание на случващото се. Другият — по-спокоен и по-уверен — зачете написаното.

„Приятелят“ се смее:

— Би трябвало да се заснеме филм на тази тема — коментира той.

„Още един. Не могат да мислят за нищо друго. Изобщо не знаят какво правя, въпреки че са с мен. Аз не правя филми.“

Един филм винаги започва с човек, който вече е от филмовите среди — с продуцента. Той е прочел някоя книга или му е хрумнала брилянтна идея, докато е карал по пътищата на Лос Анджелис — в действителност едно гигантско предградие. Сам е в колата си и има желание да превърне брилянтната идея в нещо, което да бъде видяно на екрана.

Проучва дали филмовите права на книгата са свободни. Ако не са, търси друг продукт — в края на краищата само в Щатите годишно се издават над шейсет хиляди заглавия. Ако отговорът е положителен, се обажда директно на автора и прави минимална оферта. Обикновено офертата бива приета, защото не само актьорите и актрисите искат да станат част от машината за мечти — всеки автор се чувства по-значим, ако думите му се превърнат в образи.

Уговарят си обяд. Продуцентът казва, че става дума за „изключително кинематографично произведение“ и че авторът е „гений, който заслужава да получи признание“. Авторът обяснява, че е работил над книгата си в продължение на пет години, и моли да се включи в писането на сценария. „Не бива, понеже езикът е друг. Но ще останете доволен от резултата.“

Допълва: „Филмът ще се придържа към книгата.“ Което си е абсолютна, стопроцентова лъжа, и двамата знаят това.

Писателят мисли, че този път ще трябва да приеме предложените условия, но си казва, че другия път ще е различно. Съгласява се. Продуцентът заявява, че ще трябва да заинтригуват голяма филмова студия, защото проектът се нуждае от финансова подкрепа. Казва, че ще наеме тази и тази знаменитост за главните роли — още една абсолютна, стопроцентова лъжа, която се повтаря винаги, защото дава резултат в момента на съблазняването. Купува така наречената „опция“. По-точно плаща около десет хиляди долара, за да държи правата в продължение на три години. И какво става после? „Ами ще ви платим още десет пъти по толкова и два процента от чистата печалба.“ С това разговорът по финансовата част приключва, тъй като авторът вярва, че ще спечели цяло състояние с частта си от приходите.

Ако беше попитал своите приятели, щеше да знае, че холивудските счетоводители владеят магията, с която филмите никога да не излизат на печалба.

В края на обяда продуцентът вади огромен договор от джоба си и предлага да го подпишат сега, за да може студията да знае, че наистина има продукта в ръцете си. Писателят, поглеждайки процента (несъществуващ) и възможността да види името си на фасадата на някое кино (също несъществуваща, тъй като най-много името му да се появи на един ред с „по романа на…“), подписва, без да мисли.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Продуцентът започва да тропа по вратите на студиите. Вече са чували името му и някои врати се отварят. Ала невинаги приемат предложението. В този случай той дори не си прави труда отново да покани автора на обяд. Праща му писмо, в което казва, че въпреки неговия ентусиазъм киноиндустрията все още не разбира такъв тип сюжети и му връща договора (който, разбира се, не е подписал).

Ако предложението е прието, продуцентът отива при най-нисшестоящия в йерархията — при сценариста. Това е онзи, който ще прекара дни, седмици и месеци да пренаписва по няколко пъти оригиналната идея или да адаптира книгата за екрана. Сценариите се пращат на продуцента (никога на автора на книгата), който обикновено автоматично отхвърля първата чернова, убеден, че сценаристът може да го направи и по-добре. Още седмици и месеци с кафе и будуване за младия талант (или стария професионалист — тук няма средни положения), който преправя всяка отхвърлена или променена от продуцента сцена. (Сценаристът се пита: „Ако той умее да пише по-добре от мен, защо не го прави?“ В този момент мисли за своята заплата и се връща при компютъра, без да се оплаква повече.)

Най-накрая текстът е почти готов. Тогава продуцентът моли да се махнат всички политически препратки, които биха могли да създадат проблеми с по-консервативната публика, и да се добавят повече целувки, защото жените много ги обичат. Историята трябва да има начало, среда и край. Трябва да има герой, по когото се леят сълзи заради неговата саможертва и преданост. Някой трябва да загуби любим човек в началото на филма и да го срещне отново в края. В общи линии голяма част от сценариите могат да се резюмират в един ред:

Мъж обича жена. Мъж губи жена. Мъж си връща жена.

Деветдесет процента от филмите са вариации на този ред.

Филмите, които не следват това правило, трябва да съдържат много агресия, за да компенсират. Или много специални ефекти, за да зарадват публиката. Формулата, изпитана вече хиляди пъти, винаги е печеливша, затова по-добре да няма рискове.

Снабден с добре написаната история, къде отива продуцентът?

Отива в студията, която е финансирала проекта. Ала тя има цял куп филми, които да пуска във все по-малкото на брой киносалони по света. Молят го да почака малко или да си потърси някой независим дистрибутор — но не и без преди това да го принудят да подпише друг огромен договор (предвиждащ изключителни права дори „извън планетата Земя“), с който да поеме отговорност за похарчените средства.

„И точно тогава на сцената се появяват хора като мен.“ Независимият дистрибутор, който може да върви неразпознат по улицата, въпреки че на всички партита на киноиндустрията знаят кой е той. Човекът, който не е открил темата, не е следвал сценария, не е инвестирал нито цент.

Явиц е посредник. Той е дистрибуторът!

Приема продуцента в малък офис (фактът, че има голям самолет, къща с басейн, покани за всички събития по света, е само за негово удобство — продуцентът не заслужава дори минерална вода). Взема диска с филма, занася го в дома си. Гледа първите десет минути. Ако му хареса, гледа докрай, но това се случва веднъж на сто нови продукта. В такъв случай харчи десет цента за обаждане по телефона и казва на продуцента да дойде отново на тази и тази дата в толкова часа.

„Ще подпишем споразумение — казва той, сякаш прави огромна услуга. — Ще го разпространявам.“

Продуцентът се опитва да преговаря. Иска да разбере в колко кинозали, в колко страни, при какви условия. Абсолютно излишни въпроси, тъй като знае какво ще чуе: „Зависи от първите реакции на тестовата публика.“ Продуктът се показва пред публика, подбрана сред различните социални прослойки, хора, посочени от специализираните маркетингови агенции. Резултатът се анализира от професионалисти. Ако е положителен, Явиц харчи още десет цента за телефонно обаждане и на другия ден приема продуцента с три копия от още един гигантски договор. Продуцентът иска време, за да може адвокатът му да го прочете. Явиц казва, че няма нищо против, но не може да гарантира, че като се върне, вече няма да се е захванал с разпространението на друг филм.

Продуцентът поглежда само клаузата, в която пише колко ще спечели той. Доволен е от видяното и подписва. Не би желал да изпусне такава възможност.

Вече са минали много години, откакто е седял с автора, за да обсъжда темата. Забравил е, че в момента се намира в същата ситуация.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Докато гледаше как шатрата се пълни с гости, Явиц отново си задаваше въпроса какво търси там. Контролираше повече от петстотин кинозали в САЩ, имаше договор за изключителни права с още петстотин в останалата част на света, където местните агенции бяха длъжни да купуват всичко, което той предлага, дори понякога да не е успешно. Те знаеха, че един силен филм може да компенсира други пет с оскъдна публика. Зависеха от Явиц, независимия мегадистрибутор, героя, който беше успял да пробие монопола на големите студии и да се превърне в легенда в тези среди.

Никога не си бяха задавали въпроса как е постигнал този подвиг. Стига да продължаваше да им осигурява голям успех на всеки пет провала (средното съотношение при студиите беше един успех на девет провала), този въпрос нямаше значение.

Ала Явиц знаеше защо е толкова преуспял. И затова никога не излизаше без своите двама „приятели“, които в момента отговаряха на обаждания, уреждаха срещи, приемаха покани. Въпреки че двамата бяха с нормална физика в сравнение с горилите на входа, струваха колкото цяла войска. Бяха тренирали в Израел и бяха служили в Уганда, Аржентина и Панама. Докато единият говореше по телефона, другият неуморно шареше с поглед и запаметяваше всеки човек, всяко движение и всеки жест. Редуваха се в дейността си също като симултанните преводачи и диспечерите. Работата изискваше почивка на всеки петнайсет минути.

Какво прави на този „обяд“? Можеше да си остане в хотела и да се опита да поспи, вече е уморен от ласкателства и похвали. Омръзнало му е да казва на всеки десет минути да не му дават визитна картичка, понеже ще я загуби. Когато настояваха, любезно молеше да говорят с някоя от неговите секретарки (задължително настанени в друг луксозен хотел на „Ла Кроазет“, без право на сън, винаги на телефона, който не преставаше да звъни, вечно отговарящи на електронните писма от киносалони по целия свят, които въпреки многобройните филтри срещу нежелани съобщения винаги пристигаха заедно с предложения за уголемяване на пениса или съвети за получаване на многократен оргазъм). Според това как ще кимне някой от неговите асистенти той даваше адреса и телефона на секретарката или казваше, че в момента визитките са свършили.

Какво прави на този „обяд“? В Лос Анджелис по това време спеше, колкото и късно да се е прибрал от някое парти. Явиц знае отговора, но не иска да го приеме — страх го е да е сам. Завижда на мъжа, който пристигна рано и започна да пие коктейла си със зареян в морето поглед, привидно спокоен, без желание да се прави на важен или зает. Решава да го покани да пийнат нещо заедно. Но забелязва, че вече не е там.

Тъкмо тогава усеща някакво боцване в гърба.

„Комари. Ето защо мразя партита на пясъка.“

Когато се опитва да почеше мястото, вади от тялото си малка игличка. Що за идиотска шега! Поглежда назад и на около два метра през многото минаващи гости вижда как един чернокож мъж, вероятно от Ямайка, ако се съди по дългата коса на масури, се смее, докато група жени го гледа с почитание и желание.

Твърде е уморен, за да отговори на предизвикателството. По-добре да остави ямаеца да се прави на забавен — та това е всичко, което той може, за да впечатлява околните.

— Идиот.

Двамата му придружители веднага реагират на внезапните странни движения на човека, когото трябва да пазят срещу четиристотин трийсет и пет долара на ден. Единият от тях посяга към дясното си рамо, където в трудно забележим под сакото кобур има автоматично оръжие. Другият става и с дискретен скок (в крайна сметка се намират на парти) застава между чернокожия и своя шеф.

— Няма нищо — казва Явиц. — Просто шега. Показва иглата.

Двамата идиоти са подготвени срещу атаки с огнестрелно оръжие, срещу ножове и физическа агресия, срещу заплахи от атентат. Винаги първи влизат в хотелската му стая. Винаги са готови да стрелят, ако се наложи. Познават кога някой носи оръжие (което е обичайно в много градове по света) и не свалят очи от него, докато човекът не докаже, че не представлява заплаха. Когато Явиц се качва в асансьор, се чувства притиснат от двете страни — охранителите му долепят телата си и оформят нещо като стена. Никога не ги е виждал да вадят пистолетите си, защото, ако това се случи, то задължително ще последват изстрели. Обикновено решават всички проблеми с поглед и спокоен разговор.

Проблеми? Никога не е имал проблеми, откакто си има „приятели“. Сякаш самото им присъствие е достатъчно, за да прогони злите духове и лошите намерения.

— Онзи мъж. Един от първите пристигнали, който седеше сам на масата — казва единият. — Той беше въоръжен, нали?

Другият промърморва нещо като „възможно е“. Но вече е минало доста време, откакто си е тръгнал. А и през целия си престой тук беше под наблюдение, тъй като не можеха да видят накъде гледа зад тъмните си очила.

Успокояват се. Единият отново се заема с телефона, а другият вперва поглед в чернокожия от Ямайка, който го поглежда без никакъв страх. Има нещо странно в този мъж. Ако реши да направи още нещо, ще му се наложи да носи чене. Всичко ще бъде извършено максимално дискретно, на пясъка, далеч от хорските очи и то само от единия от тях, докато другият чака с пръст на спусъка. Подобни провокации може да са само за прикритие, чиято единствена цел е да отдалечи охранителите от жертвата. Вече бяха свикнали с този стар номер.

— Всичко е наред…

— Не, не е наред. Викнете линейка. Не мога да мръдна ръката си.