Победителят е сам

16:07 ч.

Когато човек е млад, винаги има една мечта — да спаси света. Някои бързо забравят това, убедени, че има и по-важни неща за вършене — като да създадат семейство, да печелят пари, да пътуват и да научат чужд език. Други обаче решават, че е възможно да променят обществото и начина, по който днешният свят ще бъде предаден на идните поколения.

И започват да си избират професии: политици (отначало винаги с желание да помогнат на съгражданите си), активни общественици (които вярват, че престъплението се ражда от социалните различия), творци (които смятат, че всичко е изгубено и трябва да се започне от нулата) и… полицаи.

Савой беше напълно убеден, че може да е напълно полезен. След като бе прочел много криминални романи, си представяше, че ако лошите са зад решетките, за добрите винаги ще има място под слънцето. Записа се в Академията с ентусиазъм, изкара отлични оценки на теоретичните изпити, усъвършенства се физически, за да може да посреща опасните ситуации, научи се да стреля точно, въпреки че нямаше намерение да убива никого.

По време на първата година опозна прозаичната страна на професията си — край него се оплакваха от ниските заплати, от некомпетентността на правосъдието, от предразсъдъците към работата им и от почти пълната липса на активност в тяхната област. През годините животът и оплакванията продължиха да са почти същите. Само едно нещо се увеличи:

Хартията.

Безкрайни доклади за това къде, как и защо се е случило нещо. Дори едно съвсем обикновено провинение, като изхвърляне на боклук на непозволено място, изискваше боклукът да се разрови, за да се намери виновника (винаги имаше доказателства като пощенски пликове или самолетни билети), мястото да бъде снимано, внимателно да се изготви карта, да се идентифицира човекът, да се изпрати първо приятелско предупреждение, втория път по-малко любезно писмо и ако нарушителят решеше, че всичко това е безкрайна глупост, да се намеси съдът, където се снемаха показанията и се определяха присъди, като целият процес изискваше услугите на компетентни адвокати. В крайна сметка можеха да минат и две години, докато делото се окажеше окончателно архивирано без реални последствия за никоя от страните.

Убийствата не бяха чести. Най-скорошните статистики сочеха, че голяма част от случаите в Кан бяха свързани с конфликти между деца на богаташи в някоя скъпа дискотека, обири на апартаменти, ползвани само през лятото, нарушения по пътищата, доноси за незаконно наемане на работници, семейни разправии. Разбира се, че трябваше да е много доволен от това — в този все по-смутен свят Южна Франция беше оазис на спокойствието, дори в периода, когато нахлуваха хиляди чужденци, за да се възползват от плажа или за да продават и купуват филми. Предишната година бе ангажиран с четири самоубийства (което беше равнозначно на шест-седем килограма хартия, изписани на машина, попълнени и подписани) и с две, само с две нападения, завършили със смърт. А сега, в рамките на няколко часа бе достигната статистиката за цяла година. Какво ставаше?

Бодигардовете бяха изчезнали още преди да дадат показания и Савой мислено си отбеляза, че щом му остане време, ще отправи писмено порицание на ангажираните със случая полицаи. В крайна сметка бяха оставили да се изплъзнат единствените двама истински свидетели на случилото се — защото жената в чакалнята не знаеше абсолютно нищо. За по-малко от две минути разбра, че тя е била далече в момента, когато отровата е била изстреляна. Искала само да се възползва от ситуацията, за да се добере до известния дистрибутор на филми.

Значи остава единствено да чете още хартии.

Седи в чакалнята на болницата. Пред него има два доклада.

Единият е от дежурния лекар. Състои се само от две страници със скучни технически подробности и анализ на пораженията в организма на човека, намиращ се сега в интензивното отделение на болницата — отравяне чрез перфорация на дясната лумбална област, предизвикано от инжектирана с игла непозната субстанция, която в момента се изследва в лабораторията. Единствената отрова в списъка, която има такова бързо поразяващо действие, е стрихнинът, но той предизвиква конвулсии и спазми на тялото. От казаното от охранителите на събитието, потвърдено от лекарите от „Бърза помощ“ и от жената в чакалнята такъв симптом не е бил налице. Тъкмо обратното — наблюдавана е незабавна парализа на мускулите, като тялото е паднало напред и жертвата е могла да бъде изнесена от мястото, без да привлече вниманието на гостите.

Вторият доклад, доста по-обширен, беше от Европейската асоциация на директорите на полицията и от Европол, които следяха всяка крачка на жертвата, откакто беше стъпил на европейска територия. Агентите се сменяха, но в часа на инцидента беше наблюдаван от тъмнокож агент от Гваделупа, който приличаше на ямаец.

„И въпреки това човекът, ангажиран с наблюдението, не е видял нищо. По-точно в момента на инцидента гледката му е била частично закрита от преминаващ човек със сок от ананас в ръка.“

Въпреки че жертвата нямаше полицейско минало и беше позната в киносредите като един от най-революционните съвременни дистрибутори на филми, дейността му беше просто параван за нещо доста по-доходоносно.

Според Европол Явиц Уайлд бил посредствен филмов продуцент допреди пет години, когато бил нает от картел, специализиран в разпространяването на кокаин в Америка. Бил нает, за да пере пари. „Започва да става интересно.“

За първи път на Савой му харесва какво чете. Може би в ръцете си държи един важен случай, встрани от рутината на проблемите с боклука и двете убийства на година.

Познава механизма. Знае за какво става дума в този доклад. Трафикантите печелят състояния, като продават стоката, но тъй като не могат да докажат произхода на парите си, не могат да си открият банкови сметки, да купуват апартаменти, коли или скъпоценности, да правят инвестиции, да прехвърлят големи суми от една страна в друга. Правителството ще попита: „Как този успя да забогатее толкова? Откъде идва всичко това?“

За да преодолеят тази пречка, те използват един финансов механизъм, наречен „пране на пари“. Тоест да превръщат криминални приходи в почтени финансови активи, които да могат да станат част от икономическата система и да правят още повече пари. Приписваха произхода на израза на американския гангстер Ал Капоне, който купил в Чикаго веригата за обществени перални „Санитари Клийнинг Шопе“ и чрез нея депозирал в банката парите, спечелени от нелегалната продажба на алкохол по време на Сухия режим. Ако някой вземел да попита как така е толкова богат, винаги можел да каже: „Хората перат повече отвсякога. Доволен съм, че инвестирах в тази дейност.“

„Направил е всичко много точно. Само че забравил да декларира данъците от прихода на предприятието“, помисли си Савой.

„Прането на пари“ служеше не само на наркотрафикантите, но и на много други — възползваха се политиците, които вземаха комисиона от раздутите разходи за ремонти, терористите, които искаха да финансират операции в различни точки на света, компаниите, които обичаха да крият печалби или загуби от своите акционери, хората, които смятаха, че данъците върху доходите са неприемлива приумица. Някога беше достатъчно да се открие сметка в някой данъчен рай, но правителствата започнаха да прокарват закони за взаимопомощ и сътрудничество и механизмът трябваше да се нагоди към новото време.

Едно обаче беше сигурно — престъпниците винаги бяха много по-напред от властите и данъчните инспектори.

Как действат в момента? По доста по-елегантен, изпипан и творчески начин. Трябва само да се подчиняват на три ясно разграничени етапа — вземане, укриване и интегриране. Трябва да се вземат няколко портокала, да се направи портокалов сок и да се сервира, без никой да подозира за произхода на плодовете.

Да се направи портокалов сок е сравнително просто — посредством серия от сметки малки количества започват да минават от банка в банка, често по компютърно разработени системи, та по-късно постепенно да могат да се прегрупират. Пътищата така криволичат, че е почти невъзможно да се проследят електронните импулси. Да, защото от момента, в който парите се депозират, те спират да бъдат хартийки и се превръщат в дигитални кодове, съставени от две цифри: 0 и 1.

Савой мисли за собствената си банкова сметка. Независимо от това какво имаше там — не беше много, — то беше в ръцете на кодовете, минаващи по електронни пътища. Ами ако внезапно вземеха да сменят системата на всички архиви? Ами ако новата програма не тръгнеше? Как би могъл да докаже, че има такава и такава сума пари? Как би могъл да трансформира тези нули и единици в нещо по-конкретно като къща или покупки в магазина?

Не може да направи каквото и да било — намира се в ръцете на системата. Но решава, щом излезе от болницата, да мине през някой банкомат и да си изкара извлечение от сметката. Записва в бележника си — от този момент нататък да прави това всяка седмица и ако се случи някоя световна катастрофа, да има доказателство на хартия.

Хартия. Отново същата дума. Защо ли бълнува така? Да, пране на пари.

Отново обобщава какво знае за прането на пари. Последният етап е най-лесен от трите — парите са прегрупирани в почтена сметка, като например на компания за недвижими имоти или в инвестиционен фонд. Ако правителството зададе пак същия въпрос: „Откъде се взеха тези пари?“, няма да е трудно да се обясни, че са от дребни инвеститори, които вярват на вашата стока. От този момент нататък може да се инвестира в още акции, още терени, самолети, луксозни предмети, къщи с басейни, кредитни карти без лимит. Съдружниците в предприятията са същите, които първоначално са финансирали купуването на дрогата, оръжията, изобщо всичко, което представлява нелегална търговия. Но парите са чисти, в крайна сметка всяка фирма може да спечели милиони долари, спекулирайки на борсата или с терени.

Остава първата крачка, най-трудната: „Кои са тези дребни инвеститори?“

Ето тук е налице престъпната дейност. „Портокалите“ са хора, които обикалят казината с пари, дадени им назаем от някой „приятел“. Правят го в страни, където контролът по залозите е много по-слаб, отколкото е корупцията — на никого не му е забранено да печели състояния. В този случай има предварителни уговорки със собствениците, които получават процент от парите, циркулиращи по масите.

Но играчът — човек с ниски доходи — може да докаже на другия ден пред своя банкер голямата сума, която депозира. Имал е късмет. Късмет.

А на следващия ден прехвърля почти цялата сума на „приятеля“, който му я е дал назаем, като за себе си оставя съвсем малък процент.

Преди любимият начин беше да се купуват ресторанти, които можеха да искат цяло състояние за ястията си, и да се депозират парите, без да се будят подозрения. Дори и някой да мине и да види, че масите са съвсем празни, няма как да докаже, че никой не се е хранил там през целия ден. Но сега с нарастването на индустрията, свързана с развлеченията и удоволствията, възникваше един по-творчески подход.

Вечно непроследимият, произволен, неразбираем пазар за изкуство!

Хора от средната класа с не много високи доходи продаваха на търг ценни вещи, за които твърдяха, че са били намерени на тавана в старата къща на дядо им. Търгуваха се за много пари и още на следващата седмица биваха продадени на специализирани галерии десет или двайсет пъти над първоначалната цена. „Портокалът“ оставаше доволен, благодареше на боговете за щедростта на съдбата, вкарваше парите в собствената си сметка и решаваше да направи инвестиция в чужбина, като внимателно следеше да остави малко — своя процент — в банката си. В този случай боговете бяха истинските собственици на картините, които ги препродаваха чрез галериите и отново ги пускаха за продажба чрез други хора.

Но имаше и по-скъпи продукти като театър, правене и разпространение на филми. Тъкмо там невидимите ръце на перачите на пари правеха големите удари.

Савой продължава да чете резюмето за живота на човека, който сега се намира в интензивното отделение. Пропуските попълва с помощта на собственото си въображение.

Актьор, който мечтае да стане голяма знаменитост. Не успява да си намери работа — въпреки че и до днес се е грижил за физиката си, сякаш е голяма звезда, — но опознава добре индустрията. Вече на средна възраст, успява да вземе малко пари от инвеститори и прави един-два филма, които се провалят с гръм и трясък, понеже не могат да бъдат разпространени добре. Въпреки това името му се появява в специализираните рубрики и списания. Става известен като човека, който се е опитал да направи нещо, излизащо от схемата на големите киностудии.

Отчаян е, не знае какво да прави с живота си в този момент, никой не му дава трети шанс, уморил се е да моли за пари хора, които са заинтересовани да инвестират само в сигурни успехи. Един ден се оказва потърсен от група хора, някои разговорливи, други — безмълвни.

Правят му предложение — той ще започне да разпространява филми, като първата му покупка трябва да е нещо реално с шанс да достигне до широката публика. Големите киностудии ще направят високи оферти за продукта, но той не бива да се безпокои — всяка предложена цена ще бъде надхвърлена от новите му приятели. Филмът ще бъде излъчен в много киносалони и ще осигури цяло състояние. Явиц ще спечели нещото, от което най-много се нуждае — репутация. Никой в момента няма да се интересува от живота на онзи отчаян продуцент. Два-три филма по-късно обаче властите ще започнат да питат откъде идват парите, но дотогава вече първата стъпка ще е прикрита поради изтеклия срок за данъчни проверки, който е пет години.

Явиц започва победоносна кариера. Първите филми, които разпространява компанията му, носят печалби, хората, които ги излъчват, започват да вярват в неговия талант да избира онова, което ще е най-успешно на пазара, режисьори и продуценти искат да работят с него. За да поддържа привидното, поема само два-три нискобюджетни филма на половин година. Останалото са продукции с огромни бюджети, първокласни звезди, неподозирани професионалисти, много пари за реклама, финансирана от установени в някой данъчен рай групи. Касовите приходи се депозират в обикновен инвестиционен фонд, извън всякакво подозрение, който притежава „част от акциите“ на филма.

Готово. Мръсните пари се превръщат във великолепно произведение на изкуството, което очевидно не е донесло очакваната печалба, но все пак е осигурило милиони долари и сега те са в ръцете на един от съдружниците в начинанието.

В даден момент някой по-бдителен данъчен инспектор или донос от някоя студия привлича вниманието върху един съвсем простичък факт: как така толкова непознати за пазара продуценти успяват да ползват най-големите знаменитости, най-талантливите режисьори, да харчат цели състояния за реклама и да имат само ЕДИН дистрибутор за филмите си? Отговорът е прост: големите студии се интересуват само от собствените си продукции, а Явиц е герой, той е човекът, който чупи диктатурата на корпорациите гиганти, той е новият мит, Давид, който се бори срещу Голиат, представляващ несправедливата система.

Един данъчен с повече чувство за отговорност решава да продължи нататък въпреки всички разумни обяснения. Започват тайни разследвания. Компаниите, инвестирали в рекордния брой продадени билети, винаги са анонимни дружества със седалище на Бахамите, в Панама, в Сингапур. В този момент някой, внедрен в данъчната служба (винаги има някой вътре), предупреждава, че каналът вече не представлява интерес и трябва да се намери друг дистрибутор за прането на пари.

Явиц се отчайва — свикнал е да живее като милионер и да бъде ухажван като полубог. Отива в Кан, което е чудесно прикритие, за да може да разговаря със своите „спонсори“, без да бъде обезпокояван. Да може да си оправи сметките с тях, да си разменят лично номерата на някои сметки. Не знае, че от доста време го следят, че вкарването му в затвора сега е просто технически въпрос, решен от хора с вратовръзки, работещи в офиси с лошо осветление. Те ще кажат дали да го оставят да продължи още малко, за да съберат още доказателства, или ще приключат всичко веднага.

Ала „спонсорите“ не обичат да поемат излишни рискове. Човекът може да бъде затворен всеки момент, да сключи споразумение със съда и да даде подробности за установената система — което освен имена включва и някои снимки, направени, без да е подозирал.

Има само един начин да се реши този проблем — като се премахне Явиц.

Всичко е ясно и Савой знае с точност как са се развили нещата. Сега трябва да направи неизменното.

Хартия.

Да подготви един доклад, да го предаде на Европол и да остави бюрократите там да издирят престъпниците, тъй като става дума за случай, чрез който може да се издигнат много хора и да напреднат в зациклилите си кариери. Разследванията трябва да дадат резултат. Никой от по-висшестоящите не вярва, че детектив от един френски провинциален град може да направи кой знае какви разкрития (да, понеже Кан въпреки целия блясък и разкош не е нищо повече от едно провинциално градче през останалите триста и петдесет дни в годината).

Подозира, че вината е на един от двамата бодигардове на масата, тъй като близостта е важна, за да може да се вкара отровата. Но няма да споменава това. Ще използва още хартия, за да проучи сервитьорите на събитието, няма да открие нито един свидетел и ще обяви случая за приключен в рамките на неговата юрисдикция — след като е прекарал няколко дни в размяна на факсове и съобщения с отделите, стоящи над неговия.

Ще се върне към двете убийства годишно, към разправиите и глобите. При положение, че е бил толкова близо до нещо с може би международен отзвук. Мечтата му от младежките години — да направи света по-добър, да допринесе за едно по-сигурно и по-справедливо общество, да се издигне, да се бори за пост в Министерството на правосъдието, да осигури на жена си и децата си по-удобен живот, да съдейства да се промени начинът, по който се възприемат служителите на реда, като покаже, че още има честни полицаи — винаги опира до едно и също нещо: Хартията.