Победителят е сам

19:40 ч.

Хермафродитът, облечен с черна блуза, бяла папийонка и нещо като индийска туника върху все същите тесни панталони, подчертаващи неговата слабост, казва, че часът, в който ще пристигнат, може да е много подходящ или много лош.

— Трафикът е по-добър от очакванията ми. Ще сме едни от първите, които ще пристигнат в Еден Рок.

Габриела, която по това време вече е минала през друга сесия „корекции“ на прическата и грима — този път направени от съвсем отегчена жена, — не схваща коментара.

— При всичките тия задръствания не е ли по-добре да сме предвидливи? Как може това да е лошо?

Хермафродитът въздъхва дълбоко, преди да отговори, сякаш му се налага да обяснява очевидни неща на някого, който не познава и най-елементарните правила на блясъка и славата.

— Може да е добре, защото ще си сама в коридора… — поглежда към нея. Вижда, че тя изобщо не разбира за какво говори, въздъхва отново и почва отначало: — При такива партита никой не влиза направо през вратата. Винаги се минава по коридор, където от едната страна са фотографите, а от другата има стена с логото на спонсора, изписано многократно. Никога ли не си отваряла списание за знаменитости? Не си ли забелязала, че винаги са снимани с логото на някоя марка, докато се усмихват пред камерите?

Знаменитости. Арогантният хермафродит е допуснал да му се изплъзне една неподходяща дума. Без да иска, приема, че придружава една от тях. Габриела вкусва победата мълчаливо, въпреки че е достатъчно зряла, за да знае, че има още много път пред нея.

— А какво лошо има в това да се стигне навреме?

Още една въздишка.

— Фотографите може още да не са дошли. Но ще се молим всичко да е наред, така веднага ще мога да се отърва от тези брошури, в които те представяме.

— Брошури ли?

— Нали не смяташ, че всички знаят коя си? Не, скъпа моя. Аз ще трябва да отида при тях, да раздам проклетата хартия на всички, да кажа, че след малко ще влезе голямата звезда от следващия филм на Гибсън и да приготвят апаратите си. Ще им дам знак, щом ти се появиш по коридора. Няма да съм много любезен, те са свикнали тук да не ги зачитат за нищо. Ще кажа, че им правя голяма услуга. И толкова. Оттам нататък няма да рискуват да пропуснат такава възможност, тъй като може да ги уволнят, а сега светът е пълен с хора с фотоапарати и достъп до интернет, които се надпреварват да качват в мрежата неща, невидени от никой друг. Мисля, че след някоя и друга година вестниците и списанията ще разчитат само на услугите на анонимни лица. Така ще намалят разходите си, и без това тиражите им падат.

Иска да демонстрира знанията си за медиите, но момичето до него не се заинтригува. Взема листовете и започва да чете.

— Коя е Лиза Уинър?

— Ти. Сменихме ти името. По-точно това име вече беше избрано, преди да знаем, че ще си ти. От този момент нататък ще се казваш така. Габриела е прекалено италианско, а Лиза може да е от всякаква националност. Маркетинговите изследвания показват, че фамилни имена с четири до шест букви винаги са по-лесни за запомняне от широката публика. Фанта. Тейлър. Бъртън. Дейвис. Удс Хилтън. Искаш ли да продължа?

— Вече установих, че разбирате от маркетинг, сега трябва да видя коя съм аз — според новата ми биография.

Не се опитва да прикрие иронията в гласа си. Печели територия, започва да се държи като звезда. Чете написаното. Лиза, е голямото открие, избрана сред повече от хиляда кандидатки да се снима в първата продукция на известния дизайнер и бизнесмен Хамид Хюсеин… и т.н., и т.н.

— Брошурите са отпечатани преди повече от месец — казва хермафродитът, накланяйки везната отново към себе си и вкусвайки своята малка победа. — Биографията е написана от маркетинговия ни екип, те никога не бъркат. Виж някои подробности. „Работила е като модел, ходила е на курсове по театрално майсторство…“ Съответства, нали?

— Това означава, че са ме избрали по-скоро заради биографията ми, а не заради представянето ми на кастинга.

— Не, означава, че всички кандидатки имаха една и съща биография.

— Какво ще кажете да спрем да се предизвикваме и да се опитаме да сме по-човечни и по-приятелски настроени?

— В тази среда? Забрави. Няма приятели, само интереси. Няма хора, само полудели машини, които газят всичко пред себе си, докато стигнат там, където желаят, или докато се блъснат в някой стълб.

Въпреки отговора Габриела чувства, че е уцелила в десетката. Озлоблението на нейния придружител започва да се разнася.

— Чуй още нещо: „В продължение на години отказва да се снима в киното, предпочитайки театъра като начин за изява на своя талант.“ Това носи много положителни точки — ти си цялостна личност, приела си ролята само защото наистина я харесваш, въпреки че си поканена за участие в пиеси на Шекспир, Бекет или Жьоне.

Хермафродитът е начетен. Шекспир е известен на всички, но Бекет и Жьоне са само за специални хора.

Габриела — или Лиза — се съгласява. Лимузината стига до целта си. Там отново стоят известните охранители, облечени в черно, с бяла риза, вратовръзка и малки радиостанции в ръце, сякаш са истински полицаи (което навярно е общата мечта на тази група). Един от тях моли шофьора да продължи нататък, тъй като все още е твърде рано.

Ала хермафродитът е наясно с рисковете и решава, че е по-добре да пристигнат рано. Изскача от лимузината и се отправя към един мъж, който е двойно по-едър от него. Габриела има нужда да се разсейва, по-добре да мисли за нещо друго.

— Каква точно е марката на тази кола?

— Това е „Майбах 57 S“ — отвръща шофьорът с немски акцент. — Произведение на изкуството, съвършената машина, абсолютният лукс. Създадена е…

Но тя вече не му обръща внимание. Вижда как хермафродитът спори с мъжа, който е двойно по-едър от него. Онзи сякаш не му обръща внимание, прави му знак да се върне в колата и да престанат да пречат на движението. Хермафродитът, една мушица, обръща гръб на слона и се връща при колата.

Отваря вратата и я моли да слезе, на всяка цена ще влязат.

Габриела се страхува от най-лошото — от скандал. Минава с мушицата покрай слона, който им казва: „Хей, не може да влизате!“, но те продължават. Други гласове казват: „Моля, зачитайте правилата, все още не сме отворили!“ Не се осмелява да погледне назад и да си представи стадото, което ги преследва, готово да ги смаже в следващия момент.

Но нищо не се случва, въпреки че хермафродитът нито за миг не забързва ход, може би от уважение към дългата рокля на своята придружителка. Сега минават през съвършено подредена градина, хоризонтът вече е в розови и синкави цветове, слънцето се скрива.

Хермафродитът предвкусва друга победа.

— Те са големи мъжкари, докато никой не се оплаква. Но е достатъчно да им повишиш тон, да ги погледнеш право в очите и да продължиш нататък, тогава не поемат повече рискове. Имаме покани и това е всичко, което трябва да се представи. Големи са, но не са глупави и знаят, че само важните хора могат да се отнасят с тях така, както постъпих аз — заключава с изненадваща скромност: — Аз вече съм свикнал да се преструвам на важен.

Стигат до входа на луксозния хотел, който е съвсем отдалечен от движението в Кан. В него отсядат само онези, на които не им се налага да тичат напред-назад по „Ла Кроазет“. Хермафродитът моли Габриела/Лиза да отиде до бара и да вземе две чаши шампанско — така ще знаят, че има придружител. Никакви разговори с непознати. Никакви баналности, моля. Той ще отиде да провери как стоят нещата и да раздаде брошурите.

— Въпреки че е чисто протоколно изискване. Никой няма да публикува снимката ти, но пък на мен за това ми плащат. Връщам се след минута.

— Но нали казахте, че фотографите… Арогантността му се е възвърнала. Преди Габриела да успее да възрази, той вече е изчезнал.

Няма свободни маси, мястото пълно е с хора — всичките със смокинги и рокли до земята. Говорят тихо, ако изобщо говорят, тъй като повечето са вперили поглед в океана, който се вижда през големите прозорци. Въпреки че за пръв път е на такова място, осезаемо долавя нещо, което не може да се сбърка. То витае над онези короновани глави: дълбокото отегчение.

Всички вече са участвали в стотици, хиляди подобни събития. Някога са изпитвали тръпката на непознатото, очаквали са да срещнат нова любов, да създадат важни връзки, но сега, когато са на върха на кариерата си, пред тях вече няма предизвикателства. Остава им единствено да сравняват една яхта с друга, собственото бижу с това на съседката, онези, които са седнали на масите до прозореца, с другите, които са настанени встрани — безпогрешен знак за по-високия статус на първите. Да, такъв е краят — отегчение и сравнение. След като десетилетия са се борили да стигнат дотук, сякаш вече нищо не им е останало, дори и удоволствието от съзерцаването на още един залез от още едно красиво място.

За какво ли си мислят онези жени, толкова богати, мълчаливи, отчуждени от своите съпрузи?

За възрастта си.

Трябва пак да посетят пластичния си хирург и да поправят онова, което времето е разрушило. Габриела знае, че това някой ден ще се случи и с нея и внезапно — може би заради всичките емоции през деня, който завършва толкова различно от начина, по който бе започнал — забелязва, че пак я обземат лоши мисли.

Паниката отново се смесва с радостта. Пак я обзема усещането, че въпреки дългата борба не заслужава нещата, които й се случват, че е просто едно упорито, но съвсем неподготвено за живота момиче. Чувства се безпомощна, не знае какво точно прави в Европа. Какво лошо има в това да е актриса в провинциален американски град и да прави само каквото й харесва, а не каквото й налагат. Иска да бъде щастлива, но не знае дали е на прав път.

„Престани. Прогони тези мисли!“

Не може да се заеме с йога на това място, но се опитва да се съсредоточи върху морето и червеникавите отблясъци на залеза. Намира се пред златна възможност. Трябва да преодолее отвращението си и да поговори още с хермафродита в малкото свободни моменти, които остават до „коридора“. Не бива да допуска грешки. Имала е късмет и трябва да знае как да го използва. Отваря чантата, за да извади гримовете си и да си оправи устните, но вътре вижда само намачкана хартия. За втори път беше в Стаята за подаръци с отегчената гримьорка и отново забрави да вземе дрехите и документите си. Но дори и да се беше сетила, къде ли щеше да ги остави?

Тази чанта е прекрасна метафора на това, което преживява — красива отвън, съвсем празна отвътре.

„Овладей се.

Слънцето току-що изчезна зад хоризонта, но утре отново ще се роди в целия си блясък. Аз също трябва да се преродя сега. Щом толкова пъти съм изживявала този момент в мечтите си, трябва да се чувствам подготвена и уверена. Вярвам в чудеса и съм благословена от Господ, който е чул молитвите ми. Трябва да помня онова, което режисьорът казваше преди всяка репетиция: дори и да правиш едно и също, важното е да откриваш нещо ново, небивало, невероятно, нещо, което си пропуснал предния път.“

В бара влиза един хубав мъж на около четирийсет години. С прошарена коса е и носи смокинг, който му стои безупречно. Запътва се към нея, но като забелязва втората чаша шампанско, продължава към другия край на бара. Ще й се да си поприказва с него, защото хермафродитът се бави. Но се сеща за категоричните думи: „Никакви баналности.“

Изпива шампанското и си поръчва втора чаша. Ако хермафродитът е изчезнал завинаги, няма как да си плати сметката, но това е без значение. Всичките й съмнения и колебания изчезват заедно с питието и сега единственото, което я плаши, е, да не би да не успее да влезе на партито и да изпълни поетия ангажимент.

Не, тя вече не е онова момиче от малкото градче, което се бори със зъби и нокти да си пробие път в живота. И повече никога няма да бъде. Но след още една чаша шампанско пътят започва да й се струва стръмен и страхът от непознатото се превръща в ужас, че нещата могат да се променят. Как да направи така, че днешното чудо да продължи и утре? Как да получи някаква гаранция, че всички чути през последните няколко часа обещания наистина ще бъдат изпълнени? Толкова пъти вече е била пред вълшебни порти и невероятни възможности, толкова дни и седмици е мечтала за шанса да промени своя живот завинаги, за да открие накрая, че телефонът не е звъннал, а биографията й е била забравена в някой ъгъл. Или пък режисьорът се обаждаше, за да се извини и да каже, че е намерил друга, по-подходяща за ролята, „въпреки че сте много талантлива и не бива да се обезсърчавате“. Съдбата познава много начини да провери нечия воля. Понякога — като не се случва нищо, а понякога — като всичко се случва накуп.

Мъжът, който влезе сам, упорито гледа към нея и към втората чаша шампанско. Така й се иска да се приближи! От сутринта не е имала възможност да сподели с някого какво й се е случило. Ще й се да позвъни на семейството си, но телефонът й е останал в собствената й чанта и вероятно вече е задръстен със съобщения от съквартирантките, които искат да разберат къде е, дали е получила някоя покана, дали би желала да ги придружи на някое второкласно мероприятие, където „евентуално ще се появи еди-кой си“.

Не може да сподели нищо с никого. Направи голяма крачка в живота си, а е сама в бара на един хотел, уплашена от възможността сънят да свърши и същевременно съзнаваща, че никога повече няма да е същата като преди. Стигнала е близо до върха на планината. Сега или трябва да направи свръхусилие, или вятърът ще я повали.

Мъжът с прошарената коса все още е тук. Пие портокалов сок. В даден момент погледите им се кръстосват и той се усмихва. Тя се преструва, че не е видяла.

Защо се страхува толкова? Защото не знае как точно да се държи в новата ситуация. Никой не й помага. Само й нареждат и очакват стриктно изпълнение от нейна страна. Чувства се като затворено в тъмна стая дете, което трябва пипнешком да открие пътя до вратата, тъй като някой го вика властно и очаква то да се подчини.

Хермафродитът, който току-що е влязъл, прекъсва мислите й.

— Да почакаме още малко. Сега започват да влизат.

Хубавият мъж става, плаща сметката си и се отправя към изхода. Изглежда разочарован. Може би е изчаквал подходящия момент, за да се приближи, да се представи и…

— … хайде да поговорим малко.

— Какво?

Две чаши шампанско и езикът й се развързва. Не бива така.

— Нищо, нищо.

— Напротив, каза, че имаш нужда да поговорим малко. Тъмната стая и детето, на което няма кой да помогне да стигне до вратата. Унизително. Хайде, направи каквото си обеща преди няколко минути!

— Да. Бих искала да разбера какво правите тук. Как попаднахте в този свят, от който не разбирам почти нищо. Всичко е толкова различно от това, което си представях. Ако щете, вярвайте, но когато отидохте да говорите с фотографите, аз се почувствах изоставена и се уплаших. Разчитам на помощта ви и искам да знам дали си харесвате работата.

Някой ангел — който обича шампанско, разбира се — прави така, че тя да казва точните думи.

Хермафродитът я гледа с изненада. Това да не е опит да се сприятели с него? Защо задава въпроси, които никой не се осмелява да зададе след един час познанство?

Никой не му се доверява, защото е различен от всички — той е уникален. Противно на онова, което си мислят за него, той не е хомосексуалист, просто е изгубил интереса си към себеподобните. Обезцветил е косата си, облича се така, както му харесва, тежи точно толкова, колкото иска, знае, че създава странно впечатление, но не е длъжен да е мил с когото и да било, стига да си върши добре работата.

А сега тази жена се опитва да разбере какво мисли. Как се чувства. Той посяга към чашата с шампанско, поръчана за него, и я изпива на един дъх.

Навярно тя смята, че той е част от екипа на Хамид Хюсеин. Може би го мисли за влиятелен и затова търси съдействието му, за да разбере какво да прави. Той знае какво трябва да прави тя, но са го наели само за определени задачи по време на Фестивала и ще се ограничи с изпълнението им. Когато дните на лукс и блясък свършат, ще се прибере в апартамента си в покрайнините на Париж, където съседите му ще се отнасят зле с него само защото външността му не се вписва в модела, създаден от някакъв безумец, който един ден извикал: „Всички хора са еднакви.“ Не е вярно. Всички хора са различни и трябва да отстояват това свое право, независимо от последствията.

Ще гледа телевизия, ще ходи до близкия супермаркет, ще чете списания, понякога ще ходи на кино. Тъй като минава за отговорен човек, от време на време ще му се обаждат разни агенти, нуждаещи се от помощници с „много опит“ в областта на модата, които знаят как да обличат моделите, да избират аксесоари, да придружават онези, които още не са се научили как да се държат, да не допускат грешки в протокола, да обясняват какво трябва да се прави и какво изобщо не бива да се толерира.

Да, има си мечти. Той е уникален, повтаря си го наум. И е щастлив, тъй като няма какво повече да очаква от живота. Въпреки че изглежда доста по-млад, вече е на четирийсет. Да, беше опитал да пробие като дизайнер, но не успя да си намери свястна работа, скара се с хората, които можеха да му помогнат, и днес вече не очаква нищо повече от живота — въпреки че има богата култура, добър вкус и желязна дисциплина. Вече не вярва, че някой ще види как се облича и ще каже: „Страхотно, бихме искали да говорим с вас.“ Беше получил една-две покани да позира като модел, но то се случи преди много години. Не прие, тъй като това не влизаше в плановете му за живота. Не съжалява.

Шие собствените си дрехи от платовете, останали в ателиетата за висша мода. В Кан е настанен с още двама души горе на хълма, може би не много далече от жената до него. Но тя има своя шанс и колкото и несправедлив да смята, че е животът, той не бива да се оставя да го завладеят огорчението и завистта. Ще даде всичко от себе си, иначе повече няма да го канят за „асистент на продукция“.

Разбира се, че е щастлив. Човек, който не иска нищо, е щастлив. Поглежда часовника си — може би е дошъл подходящият момент да влязат.

— Да тръгваме. Ще говорим друг път.

Плаща напитките, иска касова бележка, за да отчете всеки похарчен цент, когато дните на лукс и блясък свършат. Някои хора стават и правят същото. Той и Габриела/Лиза трябва да побързат, за да не я объркат в тълпата, която сега започва да приижда. Прекосяват фоайето на хотела, за да стигнат до началото на „коридора“. Той подава двете покани, които грижливо е прибрал в джоба си. В края на краищата важните хора не се занимават с такива подробности, те винаги си имат асистент, който да се погрижи за това.

Той е асистентът. Тя е важната личност, която вече проявява признаците на звездоманията. Съвсем скоро ще разбере какво означава този свят. Той ще изсмуква енергията й, ще пълни с мечти главата й, ще манипулира суетата й, докато накрая не я изхвърлят, точно когато вече си е повярвала, че може всичко. Това се беше случило с него и с всички преди него.

Спират в малката зала пред „коридора“. Гостите пристъпват бавно, тъй като веднага зад ъгъла са фотографите и възможността да се появят в някое списание, пък било то и узбекистанско.

— Аз ще мина напред, за да кажа на някои мои познати фотографи коя си. Ако някой те извика по име, обърни се и се усмихни. Така има шанс и останалите да започнат да те снимат. След като някой знае името ти, следователно си важна. Не отделяй повече от две минути за позиране, тъй като това все пак не е червеният килим. Ако искаш да станеш звезда, започни да се държиш подобаващо.

— А защо влизам сама?

— Не зная защо още го няма. Вече трябваше да е тук, в края на краищата той е професионалист. Явно нещо го е забавило.

„Той“ е Знаменитостта. Може да й каже онова, което предполага: „Сигурно е вкарал някоя почитателка в леглото си и не е тръгнал навреме.“ Но това може да нарани начинаещата наивница, която навярно храни илюзия за красива любовна история с партньора си. Не бива да изглежда помръкнала на снимките.

Няма нужда да бъде жесток, нито много дружелюбен. Достатъчно е да изпълни задължението си и веднага след това ще си тръгне. Застава пред нея на опашката и я кара да го следва на няколко метра разстояние.

Габриела изчаква няколко секунди, усмихва се с най-хубавата си усмивка, хваща чантата, както са й показали, изправя гръб и тръгва уверено, подготвена за светкавиците. Зад завоя, в началото на коридора има ярко осветено пространство и бяла стена с логото на спонсора, към която са насочени много обективи.

Продължава да върви, този път опитвайки се да осъзнава всяка своя стъпка. Не иска пак да усети разочарованието от миговете на червения килим, които свършиха, преди да се опомни. Сега моментът трябва да се изживее така, сякаш е филм за живота й в забавен каданс. В един момент апаратите ще започнат да щракат.

— Жасмин! — извика някой. Жасмин? Но тя се казва Габриела!

Спира за част от секундата със застинала на лицето усмивка. Не, нейното име вече не е Габриела. Как беше? Жасмин?

Внезапно чува щракането на фотоапаратите, но те са насочени към някого, който върви зад нея.

— Движи се! — казва един фотограф. — Твоят звезден миг свърши. Не ми стой пред обектива!

Тя не може да повярва. Продължава да се усмихва, но тръгва по-бързо към тъмния тунел, който сякаш започва там, където свършва осветеният коридор.

— Жасмин! Погледни насам! Тук!

Фотографите сякаш са обзети от колективна истерия.

Стига до края на коридора, без никой да си направи труда да извика името й, което отгоре на всичкото съвсем е забравила. Хермафродитът я чака там.

— Не се притеснявай — казва той, като за първи път проявява малко човечност. — Ще видиш как същото се случва и с други хора тази вечер. По-лошо дори, ще видиш как хора, чието име е било викано, сега минават с усмивка и очакват някой да ги снима, но никой не се смилява да ги щракне поне веднъж.

Трябва да прояви хладнокръвие. Да се овладее. Това не е краят на света, демоните не могат да се появят сега веднага.

— Не се притеснявам. В края на краищата започнах едва днес. Коя е Жасмин?

— Тя също започна днес. В късния следобед е сключила с Хамид Хюсеин договор за баснословна сума. Но не става дума за филми, не се притеснявай.

Не се притеснява. Просто й идва да потъне в земята.