Победителят е сам

13:55 ч.

Габриела решава да върви бавно към мястото, което й посочиха. Трябва да въведе ред в мислите си, трябва да се успокои. В този момент нейните най-съкровени мечти, както и най-зловещите й кошмари могат да се превърнат в реалност.

Телефонът изписква. Това е съобщение от агентката й: „Честито. Приеми всичко. Целувки.“

Гледа тълпата, която сякаш върви безцелно от единия до другия край на „Ла Кроазет“. Докато тя има цел! Вече не е една от многото авантюристки, дошли в Кан, без да знаят откъде да започнат. Тя има сериозна автобиография, достоен за уважение професионален опит, никога не се е опитвала да побеждава в живота само благодарение на физическите си дадености. Тя има талант! Затова са я избрали да се срещне с известния режисьор. Никой не й е помогнал, не й се е налагало да се облича предизвикателно, дори не й оставиха време да разучи ролята си.

Разбира се, че той ще вземе под внимание всичко това.

Спира, за да хапне — до момента не е яла абсолютно нищо, та щом отпива първата глътка кафе, мислите й сякаш се връщат към действителността.

Защо избраха точно нея?

Всъщност каква е ролята й във филма?

Ами ако когато Гибсън получи видеото, реши, че тя не е точно тази, която търси?

„Успокой се.“

Опитва се да си внуши, че няма какво да губи. „Ти се намираш пред уникален шанс в живота си.“ Няма уникални шансове, животът винаги дава още шансове. Но гласът настоява отново:

„Може. Но колко време ще отнеме? Ти знаеш на колко си години, нали?“

Да, разбира се. На двайсет и пет, възраст, на която актрисите, дори най-пробивните… и така нататък.

Няма нужда да си повтаря това. Плаща сандвича и кафето, отправя се към кея — този път се опитва да контролира своя оптимизъм, като си забранява да нарича хората авантюристи и рецитира наум правилата за позитивно мислене, за които успява да се сети — така избягва да разсъждава над срещата.

„Ако вярваш в победата, и победата ще повярва в теб.“

„Рискувай всичко в името на възможността и се разграничи от всичко, което те ограничава в света на конформизма.“

„Талантът е универсална дарба. Изисква се много смелост, за да го използваш — не се страхувай да бъдеш най-добрият.“

Не й е достатъчно да се съсредоточи върху казаното от големите учители, трябва да помоли за помощ и небесата. Започва да се моли, както прави винаги когато е тъжна. Чувства, че трябва да обещае нещо, и решава след Кан да отиде на поклонение във Ватикана, ако получи ролята.

Ако филмът наистина се реализира.

„Ако има световен успех.“

Не, достатъчно е да участва във филм с Гибсън, тъй като така ще привлече вниманието на други режисьори и продуценти. Ако това се случи, ще направи обещаното поклонение.

Стига на указаното място, гледа морето, отново проверява полученото от агентката съобщение — щом тя вече знае, значи уговорката е наистина сериозна. Но какво означава да приеме всичко? Да спи с режисьора ли? Или с изпълнителя на главната роля?

Никога преди не е правила такова нещо, но сега е готова на всичко. Та в края на краищата кой не мечтае да спи с филмова звезда?

Отново се взира в морето. Можеше да мине през квартирата, за да се преоблече, но е суеверна — щом е стигнала до този кей по дънки и бяла фланелка, трябва да изчака поне до края на деня, за да промени визията си. Отпуска колана си и сяда в поза лотос. Диша бавно и сякаш тялото, сърцето и мислите й се връщат на място.

Вижда как моторницата се приближава. Един мъж изскача и се отправя към нея.

— Габриела Шери?

Тя кимва утвърдително, мъжът я моли да го придружи. Качват се и поемат през море, задръстено с яхти от всякакъв вид и размер. Мъжът не й казва нищо, сякаш е далеч оттам, може би дори си представя какво става в каютите на тези малки кораби и мечтае да е собственик на някой от тях. Габриела се колебае — в главата й има куп въпроси и съмнения. Всяка мила дума би могла да направи от непознатия приятел. Би могъл да й помогне с ценна информация как да се държи в този момент. Но кой е той? Дали има някакво влияние над Гибсън, или е някой от нисшия персонал, който трябва просто да взема непознати актриси и да ги води при шефа си?

По-добре да си мълчи.

Пет минути по-късно спират до огромна яхта, изцяло боядисана в бяло. Успява да прочете името върху предната част на корпуса — Сантяго. Един от моряците спуска стълба и й помага да се качи на борда. Минава през широкия централен салон, където май се стягат за голямо вечерно парти. Отиват в задната част, където има малък басейн, две маси с чадъри, няколко шезлонга. Там вижда Гибсън и Знаменитостта, които се наслаждават на слънцето в ранния следобед!

„Не бих имала нищо против да си легна с когото и да било от двамата“, казва си наум с усмивка. Чувства се малко по-спокойна, въпреки че сърцето й бие учестено.

Знаменитостта я оглежда от глава до пети и й се усмихва дружелюбно, успокояващо. Гибсън се ръкува с нея отривисто, става, взема един от двата стола до най-близката маса и я кани да седне.

Обажда се по телефона и пита за номера на някаква хотелска стая. Повтаря го високо, докато я гледа.

Точно каквото си е помислила. Хотелска стая.

Затваря телефона.

— След като си тръгнете оттук, отидете в този апартамент в „Хилтън“. Там са дрехите на Хамид Хюсеин. Тази вечер сте канена на партито на Кап д’Антиб.

Не, не е каквото си мисли. Ролята е нейна! И партито на Кап д’Антиб, партито на Кап д’Антиб! Гибсън пита Знаменитостта:

— Как ти се струва?

— По-добре да я чуем какво ще ни каже.

Гибсън кимва утвърдително и прави жест с ръка, който сякаш казва „Разкажи ни нещо за себе си“. Габриела започва с курса по актьорско майсторство и рекламите, в които е участвала. Забелязва, че двамата не й обръщат внимание, сигурно хиляди пъти са слушали подобни истории. Въпреки това не спира, говори все по-бързо, мисли, че няма какво повече да добави, шансът на живота й зависи от вярната дума, която не успява да намери. Диша дълбоко, опитва се да се държи, сякаш всичко е наред, иска да е оригинална, шегува се по малко, но не успява да се измъкне от сценария, подготвен от нейната агентка за подобни моменти.

След две минути Гибсън я прекъсва.

— Чудесно, но ние сме запознати с всичко това от биографията. Защо не ни разкажете нещо повече за себе си?

Някаква вътрешна преграда внезапно се разбива на парчета. Вместо да изпадне в паника, нейният глас сега става по-спокоен и по-уверен.

— Аз съм просто още една от милионите жени по света, които винаги са мечтали да се намират на тази яхта, да гледат морето, да говорят за възможността да работят с поне един от вас. Вие двамата го знаете. Съмнявам се, че има какво да добавя, за да променя нещо. Дали съм омъжена? Не, не съм. Като всяка неомъжена жена имам приятел, който е влюбен в мен и сега ме чака в Чикаго и се моли да не излезе нищо от това начинание.

Двамата се смеят. Тя се отпуска малко.

— Искам да се боря, доколкото мога, въпреки че осъзнавам, че съм на края на възможностите си, тъй като възрастта ми вече започва да става проблем за стандартите в киното. Зная, че има още много хора с моя талант или дори с още по-голям. Бях избрана, не знам точно защо, но реших да приема каквото и да било. Може би това е моят последен шанс и може би фактът, че го казвам сега, намалява стойността ми. Но нямам избор. През целия си живот съм мечтала за момент като този — да участвам в кастинг, да бъда избрана и да имам възможността да работя с истински професионалисти. Е, случи се. Ако си остана само с тази среща, ако се върна вкъщи с празни ръце, поне ще знам, че съм стигнала дотук заради нещото, което смятам, че притежавам — имам една цел и съм упорита. Аз съм си най-добрата приятелка и най-големият враг. Преди да дойда тук, мислех, че не ми се полага нищо, че не съм в състояние да отговоря на очакванията и че вероятно са сбъркали, когато са избирали кандидатката. Ала същевременно друга част от сърцето ми казваше, че това е отплатата, задето не съм се отказала, а съм направила избор и съм стигнала до края в битката си — отклони поглед от двамата. Внезапно изпита огромно желание да заплаче, но се овладя, защото това можеше да бъде сметнато за емоционален шантаж.

Приятният глас на Знаменитостта наруши мълчанието.

— Както във всяка индустрия, и тук има почтени хора, които ценят професионализма. Затова съм стигнал дотук, където се намирам днес, както и нашият режисьор. Вече съм бил в положението, в което се намирате сега. Ние знаем какво чувствате.

Целият й живот до момента сякаш мина пред очите й. Всичките години, когато беше търсила, без да намери, когато чукаше, без вратата да се отвори, когато молеше, без да получи и дума в отговор — само безразличие, сякаш не съществуваше за света. Всички онези „не“-та, които беше чула, без никой да си дава сметка, че да, тя е жива и заслужава поне да го знае. „Не бива да плача.“

Всички хора, които й бяха казвали, че преследва една непостижима мечта, и които, ако сега успееше, щяха да кажат: „Знаех си, че имаш талант!“ Устните й започнаха да треперят — сякаш всичко това внезапно излизаше от сърцето й. Беше доволна, че се е осмелила да бъде човек, да покаже, че е уязвима, и от това чувстваше голяма промяна в душата си. Ако сега Гибсън се разкаеше за избора си, можеше да се върне с моторницата без никакви угризения — в момента на битката беше проявила смелост.

Тя зависеше от другите. Доста й беше трудно да научи този урок, но накрая осъзна, че е верен. Познаваше хора, които се гордееха с емоционалната си независимост, въпреки че в действителност бяха уязвими като нея, плачеха скришом, но никога не молеха за помощ. Вярваха в неписаното правило, което твърдеше, че „светът е на силните“ и че „оцеляват само най-кадърните“. Ако беше така, човешкият род нямаше да оцелее, защото е вид, нуждаещ се от продължителна закрила. Нейният баща веднъж й беше разказал, че хората стават сравнително годни да оцеляват сами след деветгодишна възраст, докато на жирафа са му необходими едва пет часа, а пчелата става независима за по-малко от пет минути.

— За какво мислите? — пита Знаменитостта.

— Че не се налага да се преструвам на силна. Това ми носи огромно облекчение. През една част от живота си имах постоянни проблеми в отношенията си с хората, защото смятах, че знам по-добре от всички как да стигна до целта си. Приятелите ми ме мразеха, а аз не разбирах защо. Веднъж по време на турне хванах грип, заради който не можех да изляза от стаята, колкото и да ме ужасяваше мисълта, че друг ще изиграе моята роля. Не се хранех, бълнувах от треската, повикаха лекар, който ме прати обратно вкъщи. Мислех, че съм загубила работата и уважението на колегите си. Но не стана така, а получих цветя и ми се обадиха по телефона. Искаха да разберат как съм. Внезапно се оказа, че онези хора, които смятах за свои съперници, които се бореха с мен за същото място под прожекторите, се тревожат за мен! Дори получих картичка с цитат от лекар, заминал на работа в далечна страна:

Думи. Знаменитостта се сеща за любимия си стих от стихотворение, научено още в училище, което сега започва да го плаши, защото вижда как отлитат годините: Трябва да се отречеш от всичко друго, аз бих очаквал да съм твой единствен, изключителен стандарт. Да направиш избор — това може би е сред най-трудните неща в човешкия живот. Докато актрисата разказва историята си, той вижда своите първи стъпки, отразени в нея.

Първият голям шанс — също благодарение на таланта му като актьор в театъра. Животът, който час по час се променяше, славата, която нарастваше доста по-бързо, отколкото можеше да свикне с нея, та накрая приемаше покани за места, където не би трябвало да се намира, и отхвърляше срещи, които щяха да му помогнат да напредне в кариерата. Въпреки че не бяха много, парите му носеха усещането, че може всичко. Скъпите подаръци, пътуванията из непознатия дотогава свят, частните самолети, луксозните ресторанти, хотелските апартаменти, които приличаха на кралските покои, както си ги беше представял в детството. Първите отзиви — уважение, похвали, думи, докосващи сърцето и душата му. Получаваше писма от цял свят, на които отначало отговаряше, уговаряше си срещи с жените, които му пращаха снимки, докато накрая не установи, че не е в състояние да поддържа този ритъм. Агентът му не само го съветваше да не го прави, но и го заплашваше, че може да попадне в капан. Въпреки това и до ден-днешен изпитваше особено удоволствие, когато се срещаше с феновете, които следяха всяка стъпка от кариерата му, създаваха интернет страници, посветени на неговата работа, разпространяваха малки вестници, в които се разказваше за всичко в живота му — по-точно положителните неща, — и го защитаваха от атаките на пресата, когато избраната роля не получаваше желания отзвук.

А годините минават. Онова, което преди беше чудо или даден от съдбата шанс, на който си беше обещал да не робува никога, започва да се превръща в единствен смисъл на живота му. Докато не поглежда малко по-нататък. Сърцето му се свива — това може да свърши някой ден. Явяват се нови, по-млади актьори, които са съгласни да получават по-малко пари за повече работа и повече показност. Все слуша коментари за големия филм, който го е тласнал напред и който всички цитират, въпреки че е направил още деветдесет и девет филма, но за тях сякаш никой не си спомня.

Финансовите условия вече не са същите. Тъй като е смятал, че работата никога няма да има край, е принудил агента си да държи цената му безкрайно висока. Резултатът — започват да го канят все по-малко, въпреки че сега взема наполовина, за да участва в даден филм. Появяват се първите симптоми на отчаянието в свят, който дотогава е изтъкан само от надеждата да стигне все по-далече, по-високо, по-бързо. Не може да сваля цената час по час.

Когато се появи някакъв договор, трябва да каже, че „ролята много му е харесала и е решил да я изиграе, въпреки че заплащането е несравнимо с онова, което е свикнал да взема“. Продуцентите се преструват, че вярват. Агентът се преструва, че е успял да ги измами, но знае, че неговият „продукт“ трябва да продължава да се появява на фестивали като този, да е вечно зает, вечно любезен, вечно недостижим — каквито трябва да са митовете.

Рекламният агент предлага да го снимат как целува някоя известна актриса — това може да му осигури корица на жълто списание. Вече са влезли в контакт с избраното лице, което също се нуждае от допълнителна реклама. Сега остава само да се уцели подходящият момент на някоя галавечеря тази нощ. Сцената трябва да изглежда непринудена, трябва да са сигурни, че наблизо има фотограф — въпреки че двамата по никакъв начин не бива да „усетят“, че ги следят. По-късно, след като излязат снимките, отново ще се появят на челните страници, отричайки случилото се и твърдейки, че това е нахлуване в личното пространство. Адвокатите им ще заведат дела срещу списанията, а рекламните им агенти ще се постараят да поддържат темата максимално дълго.

В действителност въпреки годините на работа и световна слава той не се намира в много по-различно положение от това на момичето пред него.

Трябва да се отречеш от всичко друго, аз бих очаквал да съм твой единствен, изключителен стандарт.

Гибсън нарушава тишината, която се е възцарила за трийсет секунди в този перфектен сценарий — яхтата, слънцето, ледените напитки, писъците на чайките и бризът, който гони жегата.

— Първо, смятам, че бихте желали да узнаете каква е ролята, тъй като заглавието на филма може да се промени до неговата премиера. Отговорът е следният — вие двамата ще си партнирате.

И посочва Знаменитостта.

— С две думи, една от главните роли. А следващият ви въпрос логично би следвало да бъде: защо аз, а не някоя известна актриса?

— Именно.

— Отговорът е: цената. В случая сценарият, който трябва да режисирам и който ще бъде първият филм, продуциран от Хамид Хюсеин, е с ограничен бюджет. Половината пари ще отидат за реклама, а не за крайния продукт. Следователно ни трябва някоя знаменитост, за да привлече публиката, и някой непознат, който да е евтин, но да получи заслужено признание. Това не се случва само днес. Откакто киноиндустрията започва да диктува световните правила, киностудиите правят все същото, за да поддържат идеята, че славата и парите са синоними. Помня, че когато бях малък, гледах онези огромни къщи в Холивуд и мислех, че актьорите печелят цели състояния.

Измама. Десет-двайсет звезди в света могат честно да кажат, че печелят състояние. Останалите просто живеят показно — къщата е наета от студията, дизайнерите и бижутерите им дават дрехи и бижута назаем, колите са им предоставени за определено време, само и само да ги свързват с лукса. Студията плаща за всичко, което означава блясък и разкош, а актьорите получават малки заплати. Това не се отнася до човека, който седи с нас сега, но във вашия случай ще е точно така.

Знаменитостта не знае дали Гибсън е откровен, дали наистина вярва, че седи срещу един от най-големите актьори в света, или се занася с него. Но няма никакво значение, стига да подпишат договора и продуцентът да не промени мнението си в последния момент, стига сценаристите да успеят да предадат текста в уречения срок, стига бюджетът да се спази стриктно и да тръгне една отлично планирана рекламна кампания. Вече беше виждал как се прекъсват стотици проекти, това беше част от живота. Но след като последното му участие беше минало почти незабелязано от публиката, отчаяно се нуждаеше от завладяващ успех. А Гибсън бе в състояние да го постигне.

— Приемам — казва момичето.

— Вече сме говорили за всичко с вашата агентка. Ще подпишете договор за изключителни права с нас. За първия филм ще печелите по пет хиляди долара на месец в продължение на една година. Ще трябва също да се появявате по приеми, да бъдете представена от нашия отдел за връзки с обществеността, да пътувате, където ви изпратим, да казвате каквото искаме и да не казвате какво мислите. Ясно ли е?

Габриела кима утвърдително. Какво друго би могла да каже — че пет хиляди долара са една секретарска заплата в Европа, това ли? Трябваше да приеме или да отхвърли предложението, а тя не искаше да покаже никакво колебание — естествено, че разбира правилата на играта.

— Следователно — продължава Гибсън — ще живеете като милионерка, ще се държите като голяма звезда, но не забравяйте, че това не е истина. Ако всичко върви добре, ще увеличим заплатата ви на десет хиляди долара за следващия филм. После отново ще говорим, тъй като вече в главата ви ще се върти само една мисъл: „Един ден ще си отмъстя за всичко.“ Агентката ви, разбира се, чу нашето предложение, тя знаеше какво да очаква. Не знам дали вие знаехте.

— Няма значение. И не мисля да си отмъщавам за каквото и да било.

Гибсън се преструва, че не я е чул.

— Не съм ви повикал тук, за да говорим за кастинга. Представихте се отлично, беше най-доброто изпълнение, което съм виждал от доста време насам. Нашата представителка, която трябваше да подбере актьорите, смята същото. Повиках ви, за да стане ясно от самото начало по какъв терен ще стъпвате. След първия филм, когато решат, че светът е в краката им, много актриси и актьори искат да променят правилата. Но вече са подписали договори и знаят, че е невъзможно. Тогава изпадат в депресия, започват да се самоунищожават, такива неща. В днешно време нашата политика е друга — обясняваме съвсем ясно какво ще се случи. Ще ви се наложи да съжителствате с две жени — ако всичко е наред, едната от тях ще бъде обожавана от целия свят. Другата е онази, която знае през цялото време, че няма абсолютно никаква власт.

Така че ви съветвам, преди да отидете в „Хилтън“, за да вземете тоалета си за довечера, да помислите хубаво за последствията. В момента, в който влезете в апартамента, там ще ви чакат четири копия от огромен договор. Преди да го подпишете, целият свят ви принадлежи и можете да правите с живота си каквото пожелаете. В момента, в който сложите подписа си върху листа, повече не разполагате с нищо — ще контролираме всичко, от прическата до местата, на които ще се храните, дори и да нямате апетит. Можете, разбира се, да печелите пари от реклама, използвайки славата си, и тъкмо заради това хората приемат условията.

Двамата мъже стават. Гибсън пита Знаменитостта:

— Смяташ ли, че ще си партнирате добре?

— От нея ще излезе отлична актриса. Показа емоция в момент, в който всички се опитват да покажат само увереността си, че ще се справят с ролята.

— Не мислете, че тази яхта е моя — казва Гибсън, след като вика някого да я придружи до моторницата, която ще я върне на пристанището.

Тя е разбрала посланието му съвсем точно.