Победителят е сам

21:20 ч.

Лекарите разглеждат резултати от изследвания, които са в пълно противоречие с очакванията им за това коя е болестта, и от този момент нататък трябва да решат дали да се осланят на науката, или да се доверят на сърцето си. С течение на времето обръщат повече внимание на интуицията и виждат, че пациентите им се подобряват.

Големи бизнесмени, които разглеждат графика след графика, накрая действат в разрез с тенденцията на пазара и забогатяват още повече.

Творци се захващат с книги или филми, за които всички казват: „това няма да се получи, никой не се вълнува от темата“, а накрая се превръщат в икони на масовата култура.

Религиозни лидери използват страха и чувството за вина вместо любовта, която на теория би трябвало да е най-важното нещо на света. Църквите им се пълнят с вярващи.

Всички вървят против общата тенденция, освен една група хора — политиците. Те искат да се харесат на всички и следват принципите на политическата коректност. Накрая трябва да се отричат, да се извиняват, да се оправдават.

Морис отваря прозорец след прозорец на екрана на компютъра си. Това няма нищо общо с технологиите, а с интуицията. Опитва да се разсее с индекса Дау Джонс, но не е доволен от резултатите. По-добре да се концентрира малко върху персонажите, с които е съжителствал през по-голямата част от живота си.

Гледа още веднъж видеоматериала, в който Гари Риджуей, убиецът от Грийн Ривър, обяснява със спокоен глас как е убил четирийсет и осем жени, почти всичките проститутки. Разказва за престъпленията си, но не защото се разкайва или иска да облекчи съвестта си. Прокурорът е предложил да заменят надвисналата смъртна присъда с доживотен затвор, ако направи самопризнания. Тоест, въпреки че толкова време е действал безнаказано, не е оставил достатъчно доказателства, които да го уличават. Но може би вече е уморен или отегчен от зловещата работа, с която се е нагърбил.

Риджуей. С постоянна работа като бояджия на каросерии на камиони. В продължение на двайсет години, понякога с повече от петдесет детективи по петите му, успява да извършва престъпления, без да оставя ясни следи и улики.

„Не се отличаваше с ум, работоспособност или начетеност, но беше съвършен убиец“, казва един от детективите на записа.

Тоест бил е роден за убиец. С постоянен адрес. В един момент бяха решили, че никога няма да го разкрият.

Морис е гледал този запис стотици пъти в живота си. Обикновено се вдъхновяваше от него за разрешаването на други случаи, но днес няма никакъв ефект. Затваря прозореца на екрана и отваря друг с писмото на бащата на Джефри Дамър, Канибала от Милуоки, на чиято съвест лежи убийството и разчленяването на седемнайсет мъже в периода 1978–1991 г.

„Отначало не можах да повярвам на онова, което полицията твърдеше за сина ми. Толкова пъти съм сядал на масата, служила за разчленяване и за сатанински олтар. Когато отварях неговия хладилник, вътре имаше само бутилки с мляко и кутии с газирана вода. Как е възможно детето, което съм носил на ръце, и чудовището, което сега е с неговото лице по всички вестници, да са един и същ човек? Ако бях на мястото на онези родители, които през юли 1991 година са научили ужасната новина, че детето им не само е мъртво, но и измъчвано, изнасилвано и убито по много жесток начин, щях да ходя на гроба на детето си, да почитам паметта му и да искам най-жестока присъда за убиеца му. Но аз научих още по-страшна новина: че моят син е жив и е извършил тези зловещи престъпления.“

Сатанински олтар. Чарлс Менсън и неговото „семейство“. През 1969 г. трима младежи влизат в дома на филмова звезда и избиват всички присъстващи, дори и момчето, излизащо в момента от къщата. На другия ден — още две убийства. Този път двойка предприемачи.

„Аз сам можех да избия целия свят“, казва Менсън.

За хиляден път гледа снимката на подстрекателя на престъпленията, гледа го как се усмихва пред обектива, обкръжен от приятели хипита, включително един известен музикант от онова време. Неподозирано, всички те говорят за мир и любов.

Затваря файловете. Менсън е най-близо до онова, което се случва в момента — кино, известни жертви. Нещо като политически манифест срещу лукса, консуматорството и славата. Въпреки че е подстрекател на престъпленията, никога не е бил на местата, където са извършени, използва привържениците си за това.

Не, следата не е тук. И въпреки всичките електронни писма, които изпрати, обяснявайки, че не може да даде отговор толкова бързо, Морис започва да усеща, че има неизменния синдром на всички детективи, занимаващи се със серийни убийци: започват да приемат нещата много лично.

От една страна, човекът, който навярно има друга професия. Несъмнено е планирал престъпленията си, съдейки по използваните оръжия, но не познава възможностите на местната полиция, действа на съвсем непознат терен. Уязвим човек. От друга страна, стои опитът на органите на реда, свикнали да се борят с всички нередности в обществото.

Въпреки това не могат да спрат серията убийства на един аматьор.

Не биваше да откликва на молбата на комисаря. Беше решил да живее в Южна Франция, тъй като климатът е по-добър, морето е наблизо, а и се надяваше, че му предстоят още много години, в които да се наслаждава на удоволствията в живота.

Беше напуснал отдела си в Лондон, където всички го смятаха за най-добрия. А сега заради една погрешна стъпка провалът му щеше да стигне до ушите на неговите колеги и вече нямаше да може да се радва на заслужената си слава, постигната с много труд и саможертви. Ще кажат: „Той пръв настоя в отдела ни да се монтират модерни компютри. Но въпреки цялата техника, с която сега разполага, вече е стар и не е в крак с предизвикателствата на новото време.“

Натиска вярното копче: изключване. Екранът изгасва, след като показва логото на използвания софтуер. Електронните импулси изчезват от паметта на компютъра, без да оставят чувство за вина, угризение и безсилие.

Но тялото му няма такова копче. Невронните вериги в мозъка му продължават да работят, стигат до едни и същи заключения, опитват се да докажат недоказуемото, накърняват самочувствието му, убеждават го, че колегите му имат право — може би неговата интуиция и аналитични способности наистина са претърпели поражения от възрастта.

Отива в кухнята, пуска кафе машината, която вече не работи добре. Мислено си отбелязва какво трябва да направи — както с всеки съвременен домашен електроуред, излиза по-евтино да се изхвърли и да се купи нов.

За късмет този път тя реши да проработи и той бавно изпива кафето си. Голяма част от ежедневието му се състои в натискане на копчета: компютър, принтер, телефон, лампи, печка, кафе машина, факс.

Но сега трябва да натисне правилното копче в своето съзнание. Няма смисъл да препрочита изпратените от полицията документи. Хайде, мисли различно. Направи си списък. Дори и нещата в него да се повтарят:

Морис спира за момент. Нещо от написаното не се връзва с останалото.

Препрочита всичко два, три пъти. На четвъртия успява да установи: „В) Не оставя ясен почерк. Тоест не желае да бъде разпознат.“

Да, убиецът не се опитва да прочисти света като Менсън, не иска да прочисти собствения си град като Риджуей, не желае да засища глада на боговете като Дамър. Повечето престъпници не искат да попадат в затвора, но искат да бъдат разпознавани. Някои, за да попаднат на първа страница във вестниците, да постигнат слава и известност като Зодиака или Джак Изкормвача — може би смятат, че внуците им ще се гордеят със стореното, когато един ден открият прашен дневник на тавана на къщата. Други имат мисия, те трябва да всяват ужас и да гонят проститутките примерно. Психоаналитиците, изказали се по темата, са стигнали до заключението, че серийните убийци, които внезапно спират да убиват, постъпват така, защото посланието им е достигнало целта си.

Да. Това е отговорът. Как не се сети по-рано?

По една проста причина — щеше да насочи полицейското търсене в две противоположни посоки. Към престъпника и към човека, на когото иска да изпрати послание. А този убиец действа много бързо — Морис е почти сигурен, че скоро ще изчезне, веднага щом посланието му бъде получено.

Максимум два-три дни. И както при някои от серийните убийци, при които жертвите нямат общи характеристики, посланието навярно е адресирано до един човек.

Един-единствен човек.

Връща се при компютъра, отново го включва и изпраща едно успокояващо съобщение на комисаря:

„Не се безпокойте, престъпленията ще спрат внезапно, преди края на Фестивала.“

Само заради удоволствието от поемането на рискове праща копие и на един приятел от Скотланд Ярд, та всички да знаят, че Франция го цени като професионалист, потърсила е помощта му и я е получила. Все още го бива да прави професионални заключения, които по-късно ще се окажат верни. Не е стар, какъвто се опитват да го изкарат.

Репутацията му е заложена на карта, но той е убеден в току-що написаното.