Последната нощ на „Титаник“

„Вървим на север като бесни“

Г-жа Ан Крейн се чудеше на ободряващия мирис на кафе, докато лежеше в кабината си на кораба от компанията „Кунард“ „Карпатия“, пътуващ от Ню Йорк за Средиземно море. Беше почти един часът от четвъртата нощ на пътуването и г-жа Крейн познаваше вече малкия, тих лайнер достатъчно добре, за да знае, че всякакъв признак на раздвижване след полунощ е необичаен, дори варенето на кафе.

По коридора по-долу мис Ан Петерсън също лежеше будна в койката си. Тя се дивеше защо всички светлини по кораба светят — на очукания „Карпатия“ по това време обикновено загасяха всичко.

Г-н Хауърд М. Чапън бе повече обезпокоен, отколкото учуден. Той лежеше на горното легло в кабината си на палуба А — лицето му беше само на няколко инча под горната лодъчна палуба. Някъде след полунощ внезапно го събуди странен шум. Точно над главата му, на палубата, бе коленичил мъж. Предният ден той бе забелязал точно там вързано за планка въже от спасителна лодка; сега беше сигурен, че мъжът отвързва въжето и че нещо се е случило.

Наблизо, в студената кабина се събуди г-жа Луис М. Огден — навярно от вибрациите на движещия се бързо кораб. Дочувайки силен шум над главата си, тя също реши, че е станало нещо неприятно. Тя разтърси спящия си съпруг. Неговото предположение не я успокои — екипажът сваляше стопорите на намиращите се над главата им спасителни лодки. Той отвори вратата на кабината и видя върволица от стюарди, които носеха одеала и дюшеци. Това също не бе много успокоително.

Тук и там по целия кораб леко спящите пътници чуваха смутени приглушени команди, бродещи крака, поскърцващи лодбалки. Някои се чудеха на шума на машините — те тракаха много по-силно и бързо от друг път. Дюшеците диво се тресяха… скобите на умивалниците силно трепереха… дървената облицовка стенеше от напрежение. При завъртане на крана течеше само студена вода — натискането на копчето на нагревателя не даваше никакви резултати — по всичко изглеждаше, че машините поглъщат всяка унция пара.

Най-страшното усещане бе ужасният студ. „Карпатия“ напусна Ню Йорк на единадесети април и се насочи към Гибралтар, Генуа, Неапол, Триест и Фиумилино. На борда ѝ имаше 150 пътници от първа класа — предимно възрастни американци, които търсеха слънце в една ера, когато Флорида за тях не значеше нищо, и 575 пътници от трета класа — основно италианци и славяни, които се връщаха в своето слънчево Средиземноморие В този неделен следобед всички приветстваха появата на лекия бриз на Гълфстрийма. Към 17 часа стана толкова топло, че г-н Чапън премести стола си на сянка. Сега бе настъпила удивителна промяна — ледения дъх, който се промъкваше през всеки отвор или шев, напомняше за Арктика.

На мостика капитан Артър Х. Рострън се чудеше дали не е пропуснал нещо. Той беше на море от 27 години — 17 от тях с „Кунард“, — но само от две години капитан и едва от три месеца на „Карпатия“. Повикът на „Титаник“ за помощ бе първото му истинско изпитание от този род.

Когато пристигна CQD-то, Рострън вече си беше легнал. Харолд Котъм — операторът на „Карпатия“, бързо занесе радиограмата на мостика на първия помощник-капитан Дийн. Двамата се завтекоха надолу по стълбата, минаха през навигационната рубка и влетяха в кабината на капитана. Рострън — привърженик на дисциплината макар и полузаспал — се зачуди какво се е случило с кораба, та помощниците му нахълтват по този начин. Но преди да им се скара, Дийн изплю новината.

Рострън скочи от леглото, заповяда корабът да направи поворот и чак след като заповедта му беше отдадена, попита още веднъж Котъм:

— Сигурен ли си, че това е „Титаник“, който иска незабавна помощ?

— Да, сър.

— Съвсем ли си сигурен?

— Абсолютно сигурен.

— Добре, кажи им тогава, че идваме на пълни обороти.

Рострън нахълта в щурманската рубка и засмята новия курс на „Карпатия“. Докато пресмяташе и драскаше нещо, той видя да минава помощник-боцманът, водещ група моряци да мият долните палуби. Рострън му каза да забрави палубите и да приготви лодките за спускане. Помощник-боцманът зяпна с отворена уста. Рострън го успокои:

— Няма страшно. Отиваме да помагаме на друг, бедстващ кораб.

След няколко мига новият курс бе готов — 308 градуса. „Карпатия“ беше на 58 мили от „Титаник“. При 14 възла това правеше четири часа. Твърде късно.

Рострън повика главния механик Джонстоун и му каза да вдигне максимални обороти — да събуди почиващата смяна… да спре отоплението и топлата вода… да задържи всяка унция пара в котлите.

След това Рострън изпрати за първия помощник Дийн. Нареди му да преустанови всякаква друга работа и да подготви кораба за спасителни операции. По-точно, да приготви и приспусне всички лодки… да нареди електрически лустри по борда… да отвори вратите към външните трапове и да окачи блокове и въжета по тях… да приготви въжени столове за ранените и болните, брезентови торби за изтегляне на децата до всяка врата… да спусне щормтрапове по бордовете… да завърже мрежи, които да помогнат на хората при катеренето… да приготви носовите биги (с пара във винчовете) за вдигане на борда на поща и багаж… да има под ръка масло, което да се излива през тоалетните покрай бордовете на кораба в случай на вълнение.

После извика корабния лекар д-р Макги: да събере всички възстановителни и стимулиращи лекарства на борда… да организира пунктове за бърза помощ във всеки ресторант… да назначи отговорен в трета класа унгарския лекар… във втора класа италианския доктор… а в първа класа — самия Макги.

Сега бе ред на ковчежника Браун: да осигури посрещането на пътниците от „Титаник“ от главния стюард, помощник-ковчежника и самият той още на входовете… да им запишат имената… да ги насочат към съответния ресторант (в зависимост от класата) за медицинска проверка.

Накрая друга поредица от разпореждания за главния стюард Хари Хюз: да се извика всеки мъж… да се приготви кафе за работещите моряци… супа, кафе, чай, бренди и уиски за спасените… на всеки вход да се натрупат одеала… пушалният и дневният салони, както и библиотеката да се превърнат в спални помещения за спасените… да се съберат всички третокласни пътници на „Карпатия“ на едно място, като се освободи място за спасените им събратя от „Титаник“. Давайки своите заповеди, Рострън ги подкани да запазят спокойствие и тишина. Предстоящата работа бе достатъчно трудна, за да плашат още от сега пътниците на „Карпатия“. Колкото по-дълго спят те, толкова по-добре. Като допълнителна предохранителна мярка във всеки коридор бе поставен по един стюард. Те трябваше да казват на всеки любопитен пасажер, че „Карпатия“ не е в никаква опасност, и да ги отпращат обратно по кабините.

След това той изпрати един проверяващ, пасажерския помощник и група отбрани стюарди, които да накарат пътниците от трета класа да запазят спокойствие. Всъщност никой не знаеше каква щеше да е реакцията им при преместването им.

Корабът оживя. Долу, в машинното отделение, сякаш всеки бе хванал по една лопата и хвърляше въглища в пещите. Следващата вахта напусна койките и се завтече на помощ. Някои даже не се облякоха докрай. Старият кораб се устреми напред все по-бързо и по-бързо — 14 … 14, 5… 15… 16, 5… 17… възла. Не бяха и сънували, че „Карпатия“ може да развие такава скорост.

В помещенията на екипажа стюардът Робърт Х. Воън бе събуден от дръпване на одеалото. Някакъв глас му каза да става и да се облича. Беше тъмно като в рог, но Воън дочу, че неговите съседи по легла навличат вече дрехите си. Той попита какво се е случило и един глас му отговори, че „Карпатия“ се е блъснала в айсберг.

Воън се препъна по посока на илюминатора и погледна навън. Корабът цепеше водата, хвърляйки настрани бели вълни. Очевидно на „Карпатия“ ѝ нямаше нищо. Объркани, той и неговите съжители продължиха да се обличат, хвърлени в още по-голям смут от липсата на светлина — някой беше взел крушката на лампата.

Качиха се на палубата и един офицер ги накара да събират одеала. След това в салона на първа класа… рояк от мъже, сновящи наоколо, местейки столове, маси… пренасящи алкохолни напитки от бара в бюфета. Воън и неговите колеги се чудеха какво става. Пусна се мълва, че капитан Рострън търси 3000 одеала за множество допълнителни пътници. Никой не знаеше обаче защо.

Научиха в 01:15. Всички стюарди бяха събрани в основния ресторант и главният стюард Хюз произнесе кратка реч. Разказа им за „Титаник“… обясни им задълженията… направи пауза… и след това заключи:

— Всеки на своя пост за изпълнение на дълга си като истински англичанин. Ако обстановката поиска, ние ще добавим още една славна страница към британската история.

След това стюардите започнаха работа; повечето носеха одеяла от склада до траповете. Тях видя Луис Огден, когато надникна за пръв път от кабината си. Сега той реши да опита отново. Хвана минаващия д-р Макги, но докторът му каза:

— Стойте си в кабината! Това е заповед на капитана!

— Добре, но какво се е случило?

— Сблъскване, но не с нашия кораб. Стойте вътре!

Г-н Огден се върна при жена си. Не знаеше защо, но бе сигурен, че „Карпатия“ се е запалила и сега бърза за помощ. Започна да се облича, след това се промъкна до палубата и намери един познат моряк. Този път получи точен отговор:

— „Титаник“ се е блъснал.

— Не ме пращайте за зелен хайвер — почти триумфално каза Огден, — „Титаник“ се движи по северния път, а ние по южния.

— Вървим на север като бесни. Прибирайте се в кабината си.

Г-н Огден се върна отново при жена си, която го попита:

— Вярваш ли във всичко това?

— Не. Ставай и облечи най-топлите си дрехи.

В главата на г-н Огден сега нямаше никакво съмнение: „Титаник“ бе непотопяем, така че докторът ги баламосваше. Тази версия потвърди най-силните им опасения — „Карпатия“ беше в опасност. Трябваше да се спасяват. Те се измъкнаха някак си на палубата.

И други пътници успяха; обменяха мисли помежду си, криейки се от екипажа на кораба. Постепенно разбраха, че „Карпатия“ не е в опасност. Но въпреки слуховете за „Титаник“ никой не можеше да обясни защо е това диво препускане в нощта. Разбира се, те не можеха да питат, защото веднага щяха да ги върнат долу. Така че любопитните стояха горе, скрити в сенките, с устремени в тъмнината очи, без да знаят за какво да гледат.

Всъщност на „Карпатия“ никой вече не знаеше какво точно търси. В намиращата се над второкласния пушален салон радиостанция Харълд Котъм не чуваше повече „Титаник“. Апаратурата му беше повече от скромна — максималния ѝ обхват бе 150 мили — и той не бе сигурен какво се е случило. Може би „Титаник“ още предаваше, но сигналите му бяха твърде слаби, за да се уловят.

От друга страна, приетите досега съобщения бяха много лоши. В 01:06 часа Котъм чу предаването до „Олимпик“: „Пригответе лодките си; носът потъва бързо“… в 01:10: „Потъваме с носа напред“… в 01:35: „Машинното отделение се наводнява“.

Веднъж „Титаник“ попита „Карпатия“ колко време ще ѝ трябва да стигне до мястото. „Кажи около 4 часа“ — инструктира го Рострън. Той още не знаеше на какво е способен корабът му.

След това, в 01:50 дойде последният призив:

— Идвайте колкото е възможно по-бързо, старче! Водата в машинното отделение е чак до котлите.

След това тишина.

Сега вече минаваше 02:00 и Котъм все още напрегнато въртеше копчетата на радиостанцията. Веднъж при него надникна мис Петерсън и забеляза, че въпреки ужасния студ Котъм бе по риза с къси ръкави. Той се приготвяше за лягане, когато първото CQD пристигна, и още не му бе останало време да се облече.

Горе на мостика Рострън също се чудеше. Той бе организирал своите хора, като се опита да се подготви за всякакви изненади, и сега оставаше най-трудното — чакането. До него стоеше вторият помощник Бисет, отпред високо — допълнителни наблюдатели. Всички напрягаха погледи за следи от лед или следа от „Титаник“. Но досега нямаше нищо освен огледалното море, пламтящите звезди, ярко очертания ясен, но пуст хоризонт.

В 02:35 д-р Макги се качи на мостика и съобщи на Рострън, че долу всичко е готово. Докато разговаряха, Рострън внезапно видя блясъка на зелен огън на хоризонта — на около половин румб вляво от носа.

— Това е бордовата му светлина — изкрещя той, — значи е още на вода!

По всичко изглеждаше, че е така. Очевидно отблясъкът идваше от голямо разстояние. За да се вижда, трябваше да е високо над водата. Бе едва 02:40 и те вече го виждаха — може би все пак „Карпатия“ пристигаше навреме.

След това в 02:45 вторият помощник-капитан Бисет видя слаб продълговат отблясък на около два румба вляво от носа. Беше първият айсберг, който отразяваше светлината на звезда.

След това друг, после още един. Мятайки се на различни страни, „Карпатия“ като по чудо се изплъзваше от айсбергите, без нито за миг да намали скоростта. Затаили дъх до следващия айсберг, вахтените от време на време забелязваха в далечината още зелени огньове.

Сега, когато всичко бе готово, стюардите имаха малко свободно време. Робърт Воън и неговите колеги се отправиха към задната палуба. Като загряващи боксьори преди мач те подскачаха и клякаха, за да се стоплят. Огромен айсберг премина плътно до десния борд и някой извика:

— Хей, момчета! Вижте как една полярна мечка се чеше с парче лед!

Може би шегата не беше толкова добра, но всички се заляха от смях.

„Карпатия“ започна да изстрелва ракети. Една на всеки петнайсет минути, а в промеждутъците — характерните за „Кунърд“ „римски свещи“. Пръсна се слух, че корабът вече се вижда. В основния ресторант стюардите заеха местата си. В машинното отделение захвърляха още по-усилено въглища. При лодките и траповете стояха готови хора. Всички горяха от възбуда, а самият „Карпатия“ тръпнеше целият. По-късно един моряк забеляза:

— Старото корито бе възбудено като нас!

Но Рострън стоеше със свито сърце. Към 03:35 бяха съвсем до мястото на „Титаник“, а от него нямаше и следа. Той реши, че зеленият огън не се е виждал толкова отвисоко. Може би това е в резултат от прозрачната нощ. В 03:50 той даде „внимание, машина“ — бяха почти на мястото. В 04:00 даде „стоп“ — бяха вече там.

Изведнъж лумна друг зелен огън. Беше точно по носа, ниско над водата. В отблясъците на светлината се видя намираща се на около 300 ярда спасителна лодка. Рострън даде ход, направи поворот надясно, за да може да вдигне лодката от левия си, подветрен борд. Само след миг забеляза огромен айсберг точно по носа и бе принуден да тръгне на другата страна, за да избегне сблъскването.

Сега лодката се падаше от наветрената страна и докато се сближаваха, се появи вятър и морето се набърчи. В тъмното се разнесе глас:

— Имаме само един моряк и не можем да маневрираме добре.

— Добре — извика в отговор Рострън и бавно започна да доближава „Карпатия“, докато гласът извика отново:

— Дайте „стоп“ на машината.

Това бе четвъртият помощник Боксхол от лодка № 2. Седящата до него г-жа Уолтър Дъглас от Минеаполис бе близо до истерия.

— „Титаник“ — изплака тя — потъна заедно с хората на борда!

Боксхол ѝ каза да млъкне и неговата острота подейства мигновено. Тя бързо се съвзе и след това винаги се съгласяваше, че направената забележка бе правилна.

На „Карпатия“ никой не я чу. Всички очи бяха заковани към поклащащата се към трапа спасителна лодка. Г-жа Огден забеляза на борда ѝ емблема на „Уайт Стар Лайн“ и спасителните жилетки, които създаваха впечатление, че всички са облечени в бяло. Г-жа Крейн се зачуди на бледите, напрегнати лица, които гледаха към палубите. Единственият звук, който долиташе, бе плач на бебе от лодката.

Въжетата бяха спуснати и в лодката се раздвижиха. След миг на колебание мис Елизабет Алън бавно се закатери по люшкащия се щормтрап и падна в обятията на ковчежника Браун. Той я попита дали „Титаник“ е потънал и тя му отговори утвърдително.

Горе на мостика на Рострън всичко му беше ясно и без да пита, но считаше, че формалностите трябва да се спазват. Изпрати за Боксхол и когато потръпващия четвърти помощник-капитан застана пред него, той се обърна с думите:

— „Титаник“ потъна ли?

— Да — гласът на Боксхол се пречупи, — потъна около 02:30 часа.

Развиделяваше се и хората на палубите вече виждаха други спасителни лодки от всички страни. Бяха разпръснати в район от около 4 мили и бе трудно да ги различиш от множеството малки айсберги, които покриваха повърхността. Сред малките ледени хълмове имаше и три или четири извисяващи се чудовища с височина 150–200 фута. На север и на запад — на около 5 мили — се простираше плътно ледено поле, на което не се виждаше краят. От него на хоризонта стърчаха огромни ледени планини.

— Когато видях леда, през който бях плавал цяла нощ — разказваше след време Рострън на свой приятел, — изтръпнах и си помислих, че ръката, която бе стискала щурвала през нощта, не може да бъде моя.

Гледката беше толкова поразяваща, че тези, които бяха проспали всичко досега, не можеха да я асимилират. Г-жа Уолъс Брадфорд от Сан Франциско надникна през илюминатора и запримига невярваща — на около половин миля се издигаше огромен, назъбен връх, наподобяващ на крайбрежна скала. Той не беше бял и тя се учуди:

— Как може да сме близо до скала, когато сме на четири дни път от Ню Йорк в южно направление, в средата на океана.

Мис Сю Ева Рул от Сейнт Луис бе също толкова учудена. Когато тя за пръв път видя пляскаща с весла спасителна лодка в утринта, ѝ се стори, че е гондола на въздушен кораб, а огромната сива маса зад нея оприличи на рамка. Беше сигурна, че спасяват екипажа на дирижабъл.

Друг объркан пътник загради пътя на една стюардеса в коридора. Тя спря, преди той да промълви и една дума. След това посочи към олюляващите се в основния ресторант жени и изхлипа:

— От „Титаник“ са. Той е на дъното на океана.

На десет мили от „Карпатия“ с пукването на зората „Калифорниън“ започна да се връща към живот. В 04:00 часа старши помощник-капитанът Джордж Фредерик Стюарт се качи на мостика и освободи вторият помощник Стоун.

Стоун го осведоми за събитията — разказа му за странния кораб, ракетите, начина, по който той изчезна. Той добави, че около 03:40 е видял друга ракета, този път от юг, и явно не от кораба, който е изстрелял първите осем. Смъртно уморен, Стоун се спусна по трапа и си легна — отсега нататък бе ред на Стюарт.

В 04:40 Стюарт събуди капитан Лорд и повтори разказа на Стоун.

— Да, знам — прекъсна го капитанът, — той ми съобщи.

Лорд нахлузи някакви дрехи и се качи на мостика. Той започна да обсъжда различни варианти за измъкване от леденото поле по път за Бостън. Стюарт се намеси и го попита дали ще провери какъв е този кораб на юг.

— Не, няма — отговори Лорд, — той вече не подава сигнали.

Стюарт не го закачи повече, даже не спомена, че когато Стоун слизаше от мостика, каза убедено, че корабът на юг не е същият, който бе изстрелял осем ракети.

Той мисли дълго над случилото се и накрая в 05:40 събуди радиооператора Ивънс с думите, които той самият добре помни:

— Някакъв кораб изстрелва ракети. Можеш ли да провериш какво става наоколо?

Ивънс сънливо стана в полумрака, намери слушалките и настрои радиостанцията.

След две минути Стюарт хвърчеше по стъпалата към мостика и крещеше:

— Има потънал кораб! — след това отново до рубката… пак на мостика… после при капитан Лорд с потресаващата новина:

— „Титаник“ се е натъкнал на айсберг и е потънал!

Капитан Лорд направи това, което всеки добър капитан трябваше да направи. Той бързо се разпореди да дадат ход на машината и се отправи към последното място на „Титаник“.