Висок в наблюдателния кош на „Уайт Стар“, „Титаник“, наблюдателят Фредерик Флийт се взираше в сияйната нощ. Беше тихо, ясно и много студено. Нямаше луна, но безоблачното небе пламтеше от звезди. Атлантическия океан бе като огледално стъкло; някои по-късно казваха, че никога не са го виждали толкова спокоен.
Бе петата нощ от първия рейс на „Титаник“ до Ню Йорк и вече беше ясно, че е не само най-големият, но и най-възхитителният кораб в света. Даже кучетата на пътниците бяха възхитителни. Джон Джейкъб Астор бе довел своя еърдейл Кити. Хенри Слипър Харпър от известната издателска фамилия бе с китайския си мопс-медалист Сун-Ят-Сен. Робърт Дениъл, банкер от Филаделфия, водеше току-що купения от Англия френски булдог-шампион. Кларънс Мур от Вашингтон също бе купил кучета, но петдесетте двойки английски фокстериери, предназначени за Лудун Хънт, не пътуваха с този кораб.
За Фредерик Флийт това бе съвсем чужд свят. Той беше един от шестимата наблюдатели на „Титаник“, които не се вълнуваха от проблемите на пътниците. А наблюдателите бяха очите на кораба и точно в тази нощ Флийт бе предупреден особено внимателно да следи за поява на айсберги.
Дотук всичко бе добре. В 22 часа — на вахта… няколко разменени думи с наблюдателя Реджиналд Ли от същата вахта за ледовата обстановка… още няколко думи за студа… и преди всичко мълчание, докато двамата мъже се взираха в тъмнината.
Вахтата бе почти привършила и все още нямаше нещо необикновено. Само нощта, звездите, хапещия студ и свирещия в мачтите вятър съпътствуваха носещия се със скорост 22,5 възла в спокойния черен океан „Титаник“. Бе почти 23:40 часът, неделя, 14 април 1912 година.
Внезапно точно отпред Флийт видя нещо по-тъмно дори и от самата тъмнина. Отначало бе малко (колкото две съединени една с друга маси — помисли си той), но с всяка изминала секунда нарастваше и се приближаваше. Флийт бързо удари три пъти сигналната камбана на наблюдателницата — предупреждение за опасността отпред. Едновременно с това вдигна телефона и позвъни на мостика.
— Какво видяхте? — попита от другия край един спокоен глас.
— Айсберг по носа — отговори Флийт.
— Благодаря. — потвърди гласът с учудващо безразлична учтивост. Нито дума повече.
През следващите тридесет секунди Флийт и Ли застинаха един до друг, наблюдавайки приближаването на ледения блок. Те бяха вече почти върху него, а корабът все още не се отклоняваше. Планината се надвеси над бака, мокра и блестяща, и двамата мъже се прегърнаха в очакване на сблъскването. Тогава, като по чудо, носът започна да завива наляво. В последната секунда кърмата се намери в чистото пространство и ледът се плъзна леко по десния борд. Флийт отдъхна с облекчение.
В този момент старши рулевият Джордж Томас Роу беше вахтен на задния мостик. За него това бе една обичайна нощ — само морето, звездите, щипещия студ. Крачейки по палубата, той забеляза нещо, което той и колегите му наричаха „бакенбарди около светлината“ — малки, фини като прах късчета лед във въздуха, които под въздействието на блясъка на палубните светлини хвърляха на всички страни неизброимо множество от ярки цветове.
Внезапно той почувства необичайно движение, което прекъсна устойчивият ритъм на машините. Беше нещо подобно на силен удар в пирса при заставане на кораба на кей. Погледна напред и отново се вторачи. Покрай десния борд като че ли минаваше ветроход с опънати ветрила. В следващия момент разбра, че това е айсберг, стърчащ може би сто фута над водата. След миг айсбергът отмина, дрейфувайки назад в тъмнината.
Междувременно в първокласния ресторант на палуба D долу четирима други членове на екипажа седяха около една от масите. Последната вечеря бе отдавна отминала и сега голямото, бяло, в стил Якоб I помещение бе празно, с изключение на самотната група. Това бяха сервитьори от ресторанта, които както бе обичайно в извън работно време, обсъждаха държането на своите пътници. В този момент на разговори някъде дълбоко от вътрешността на кораба дойде едва доловим режещ звук. Той не бе силен, но достатъчен, за да прекъсне разговорът и да задрънчат поставените по масите за закуската на следващата сутрин сребърни прибори.
Сервитьорът Джеймс Джонсън сякаш почувства нещо познато. Той познаваше потръпването на кораб, който загубва лопос от своя винт и знаеше, че такива несполуки означават завръщане в корабостроителния завод в „Харлънд енд Улф“ в Белфаст, придружено с много свободно време за наслада на гостоприемството на това пристанище. Някой до него изрази съгласие и запя жизнерадостно: „Обратно в Белфаст!“.
В кухнята на кърмата главния нощен пекар Уолтър Белфорд правеше кифли за следващия ден (честта да правят изискани сладкиши бе запазена за дневната смяна). Ударът направи на Белфорд много по-силно впечатление — може би защото тавата с направените току-що кифли падна от печката и се разсипа на пода.
Пътниците също усетиха труса в кабините си и се помъчеха да го свържат с нещо познато. Маргрет Фролихер — млада швейцарка, придружаваща баща си в неговото делово пътуване — се събуди от рязкото движение. Полузаспала, тя си представи единствено малките, бели, езерни фериботи в Цюрих, блъскащи се силно при акостиране. Каза си тихо: „Не е ли чудно!… Вече заставаме на кея!“
Майор Артър Годфри Почън, събличайки се за лягане си помисли, че корабът е ударен от тежка вълна. Г-жа Д. Стюарт Уайт седеше на края на леглото си и тъкмо посягаше да загаси осветлението, когато корабът според нея сякаш се плъзна на хиляди топчета.
На лейди Космо Дъф Гордън, която се събуди от удара, ѝ се стори че някой че ли бе прекарал огромен показалец по борда на кораба. Г-жа Джон Джейкъб Астор реши, че това е неприятен инцидент в кухнята.
На някои пътници ударът се стори по-силен отколкото на други. Г-жа Алберт Колдуел си представи голямо куче, разтърсващо захапано малко котенце. Г-жа Уолтър Б. Стивънсън си спомни първият зловещ трус по време на земетресението в Сан Франциско, но след това реши, че не е чак толкова силно. Г-жа Е. Д. Епълтън почти не почувства удар, но усети неприятен раздиращ звук — сякаш някой късаше дълго, дълго парче памучен плат.
Звукът означаваше повече неща за Д. Брюс Исмей — управляващият директор на „Уайт Стар Лайн“, който се качи с празнично настроение на „Титаник“ за първия му рейс. Исмей се събуди от рязкото движение в своя луксозен апартамент на палуба В, сигурен, че корабът се е ударил в нещо, но не знаеше в какво точно.
Някои от пътниците вече знаеха отговора. Г-н и г-жа Джордж А. Хардър, млада двойка в медения си месец от кабина Е-50, бяха все още будни, когато чуха глух трясък. Те почувстваха как корабът потрепери и по неговия борд пробяга тътнещ режещ звук. Г-н Хардър скочи от леглото и изтича до илюминатора. Когато погледна през стъклото, той видя отминаващата ледена стена.
Същото се случи и с Джеймс Макгаф — търговски пътник на „Джимбълс“ от Филаделфия, само че неговото преживяване бе малко по-неприятно. Илюминаторът му бе отворен и когато планината се остърга о борда, в кабината му паднаха парчета лед.
Когато се чу звукът, повечето пътници на „Титаник“ също като г-н Макгаф си бяха легнали. В тази тиха, студена неделна нощ корабната койка бе най-доброто място. Само някои от най-неуморимите пътници бяха още на крак. Както обикновено повечето бяха в първокласния пушален салон на палуба А.
И както обикновено групата бе твърде смесена. Около едната маса седяха: Арчи Бът — военен съветник на президента Тафт, Кларънс Мур — странстващият господар на кучетата, Хари Уайдънър — син на филаделфийски магнат на трамваи, и Уилям Картър — друг висш транспортен служител. Те приключваха вечерята, дадена от бащата на Уайдънър в чест на капитана на кораба Едуард Д. Смит. Капитанът бе напуснал рано, дамите се бяха разотишли да спят и сега мъжете се наслаждаваха на последната си пура преди лягане. Разговорът скачаше от политиката към приключенията на Кларънс Мур в Западна Вирджиния по времето, когато той помогна да се интервюира старият, враждебно настроен планинец Енс Хетфийлд.
Заровен в близкото кожено кресло Спенсър В. Силвърторн — млад закупчик на универсалния магазин „Нъджънт“ в Сейнт Луис, пробягваше с поглед отделни пасажи от новата, нашумяла книга „Човекът от Вирджиния“. Недалеч от него Люсиън Смит (друг филаделфиец) бойко се сражаваше на бридж с трима французи въпреки езиковите затруднения.
На другата маса младежи също играеха бридж, но доста по-шумно. Обикновено младите предпочитаха по-оживеното „Кафе Паризиен“ на палуба В, като не направиха изключение и тази вечер. Но към 23:30 часа стана толкова студено, че момичетата си тръгнаха да спят, а мъжете се отправиха към пушалния салон да пийнат нещо. По-голямата част от групата избра хайбол; Хю Улнър — син на английския скулптор, си взе горещо уиски и вода, а лейтенант Хокън Бьорнстром Стефансон — млад шведски военен аташе, пътуващ за Вашингтон си поръча гореща лимонада.
Някой изкара колода карти и както играеха и се смееха, внезапно всички чуха стържещия звук. Това не ги шокира много, но бе достатъчно, за да ги раздвижи. (Господин Силвърторн все още подскача, когато разказва за този момент). В следващия миг сервитьорът от пушалния салон и г-н Силвърторн вече тичаха през задната врата… покрай къта с екзотична растителност… и навън на палубата. Те стигнаха тъкмо навреме, за да видят как леденият блок обръсна десния борд, като се извисяваше чак над лодъчната палуба. От него се откъснаха парчета лед, които паднаха във водата. Само миг още и той изчезна назад в тъмнината.
Сега и останалите в пушалния салон хора вече бяха навън. Достигайки палубата, Хю Улнър дочу мъжки глас:
— Ударихме айсберг! Ето го!
Улнър погледна объркано в нощта. На около 150 ярда зад кърмата той забеляза планина от лед, която на фона на отрупаното със звезди небе изглеждаше черна. След това тя изчезна в тъмното пространство.
Възбудата скоро премина. „Титаник“ изглеждаше здрав както преди, а пък и времето бе много студено, за да се стои продължително време навън. Групата бавно се върна, Улнър взе картите си и играта продължи. Когато последният мъж затвори с трясък вратата към палубата, на него му се стори, че машините заглъхват.
Той имаше право. Първият помощник-капитан Уилям Мърдок току-що бе преместил на мостика ръчката на машинния телеграф в положение „стоп“. Той стоеше на вахта и когато Флийт предаде предупреждението по телефона, негово задължение бе да направи нещо. Оттогава бе изминала само една минута, в която той нареди на рулевия Хичънс да даде руля „ляво на борд“, дръпна рязко щамбайна на „пълен назад“, натисна бутона за затваряне на водонепроницаемите врати и остана тридесет и седем секунди в бездиханно очакване.
Когато очакването премина, бе очевидно, че всичко сторено е извършено твърде късно. Стърженето замря и в този момент от съседната на мостика капитанска кабина нахлу капитан Смит. Няколко бързи думи:
— Какво стана, господин Мърдок?
— Айсберг, сър. Дадох „ляво на борд“ и „пълен назад“, след което щях да развъртя кърмата с „дясно на борд“, но бяхме много близо. Не можех да направя нищо друго.
— Затворете аварийните врати!
— Вече са затворени.
Те наистина бяха затворени. Когато се разнесе предупредителният звън и над кърмовата водонепроницаема врата замига червената лампа, долу, в котелно отделение № 6 огнярят Фред Барет разговаряше с втория механик Джеймс Хескит. Бърз предупредителен вик, оглушителен трясък и целият десен борд сякаш се скъса. Морето нахлу на талази, забушува около тръбопроводи и клинкети и двамата мъже се шмугнаха през вратата, която само след миг се затръшна след тях.
Барет реши, че тук, в котелно отделение № 5, нещата не изглеждат по-розови. На около два фута под затворената водонепроницаема врата в № 5 имаше срез и през дупката нахлуваше мощна струя морска вода. Помощник-огнярят Джордж Кавел се мъчеше да се измъкне от близката купчина въглища, която се бе изсипала от бункера в резултат на удара. Друг огняр гледаше тъжно към обърнатото канче със супа, което преди това бе топлил върху един от механизмите.
В останалите котелни отделения по-назад бе сухо, но обстановката не беше по-различна — объркани, крещящи мъже, които се питаха какво става. Точно това бе най-трудно за отгатване. До този момент „Титаник“ представляваше пикник. Като на нов кораб в първия му рейс всичко бе чисто. Това бе, както си спомня още огнярят Джордж Кемиш, приятна работа, която не може да се сравни с условията на старите кораби, където човек изнемогва от изтощение и се опича от горещина.
Единственото задължение на огнярите бе да бъдат пълни пещите. За поддържане на огъня не бяха необходими нито лостове, нито гребла. Така че неделната нощ не бе кой знае колко напрегната за тези мъже, които, бъбрейки, стояха около железните кофи и ръчните колички в очакване на смяната — вахта нула-четири.
Тогава дойде ударът — стържещият, разкъсващ звук, неистово звънящия телеграф, затръшването на водонепроницаемите врати. Повечето от мъжете не можеха да си представят какво е това — пръсна се слух, че „Титаник“ е заседнал в плитчините на Нюфаундленд. Дори когато един от огнярите се заспуска надолу, крещейки: „По дяволите, натъкнахме се на айсберг!“, мнозина продължаваха да мислят, че причината е засядане.
На разстояние от около десет мили, на мостика на „Калифорниън“ — кораб на фирмата „Лейланд“, който пътуваше от Лондон за Бостън, беше на вахта третият помощник-капитан Чарлс Виктър Гроувс. Бавният шест хиляди тонен кораб имаше места за 47 пътници, но сега нито едно от тях не беше заето. В тази неделна вечер от 22:30 часа корабът бе спрял, напълно блокиран от дрейфуващ лед.
Около 23:10 часа Гроувс забеляза откъм десния борд светлините на кораб, който се носеше бързо на запад. Той скоро изпревари неподвижния „Калифорниън“ и от блясъка на палубните му светлини стана ясно, че е голям пътнически лайнер.
В 23:30 часа Гроувс почука на венецианската врата на щурманската рубка и съобщи на капитан Стенли Лорд за това. Лорд нареди да се осъществи контакт със сигналния прожектор и Гроувс се приготви за предаване. В 22:40 обаче той забеляза как големият кораб внезапно спря и угаси повечето от светлините си. Това не учуди Гроувс особено много. Той бе плавал известно време на пътническите кораби в Далечния изток, където обикновено в полунощ светлините се гасяха, за да се разотидат пътниците. И през ум не му мина, че може би светлините са все още включени, само изглеждаше, че са изключени, тъй като корабът не бе вече с борд към тях, а бе извил рязко наляво.