„Идете си! Ние току-що видяхме съпрузите си удавени“

— Мамо, погледни красивия Северен полюс, макар, че на него няма Дядо Коледа — каза малкият Дъглас Спедън на майка си, г-жа Фредерик О. Спедън, докато лодка № 3 си пробиваше път през леда към „Карпатия“.

Картината на Арктика сякаш беше извадена от детска книжка. Слънцето едва се подаваше над хоризонта и под първите му лъчи ледът блестеше. Планините изглеждаха омайно бели, розови, виолетови, тъмносини, в зависимост от ъгъла на лъчите и падащите отсенки. Сега морето имаше ясносин цвят и в развълнуваната вода подскачаха малки отломки лед, с размер на човешки юмрук. Небето на изток грееше в златно и синьо, обещавайки един прекрасен ден. На запад се скриваха отсенките на нощта; Лорънс Бизли си спомня, че Зорницата свети дълго след залеза на другите звезди. Близо до хоризонта се яви тънък, блед, сърповиден месец.

— Нова луна! Дайте си парите, момчета, ако ги имате! — Огнярят Фред Барет бодро подвикваше на гребящия в лодка № 13 екипаж. Въздишки и викове на облекчение се носеха от всички лодки, докато мъжете се състезаваха чия лодка ще пристигне първа до „Карпатия“. Някои запяха:

— Натискайте към брега, момчета!

Други заскандираха. Трети останаха мълчаливи — потресени от гибелта или съкрушени от облекчение.

— Хайде, уважаеми дами, не унивайте! Спасени сме — наблюдателят Хог се опитваше да ободри вперилите безжизнен поглед жени от лодка № 7, които останаха мълчаливи.

На преобърнатата лодка С също нямаше овации. Лайтолър, Грейси, Брайд, Тейър и другите бяха твърде заети да запазят плавателността на лодката. Подпомогнати от утринния бриз, вълните прескачаха през корпуса и го люшкаха напред-назад. При всяко поклащане изпод лодката излизаше порция въздух и килът се забиваше по-дълбоко във водата. Следвайки указанията на Лайтолър, мъжете все още местеха тежестта си напред и назад, но след час упражнения бяха уморени до смърт.

Видът на приближаващата се със зората „Карпатия“, толкова вълнуващ за всички други, не означаваше почти нищо за тези мъже. Лодката се намираше на около 4 мили и хората в нея се чудеха как ще издържат, докато ги забележат. Изведнъж в светлината на разсъмването не видяха нова надежда. Само на 800 ярда от тях се намираха завързаните заедно според указанията на петия помощник-капитан Лоу лодки 4, 10, 12 и G.

Мъжете от лодка С закрещяха: „Ей, вие на кораба“, но бяха много далеч, за да ги чуят. Тогава Лайтолър потърси офицерската си свирка в джоба и нададе пронизителен сигнал. Звукът бе не само чут, но и стана ясно на намиращите се в другите лодки моряци, че свири офицер.

В № 12 морякът Фредерик Клинч бързо погледна нагоре и му се стори, че вижда 20 прави мъже, о господи, върху корабен комин. В № 4 настройчикът Семюъл Хеминг също вдигна поглед — в ранната сутрешна светлина сякаш група мъже стоеше върху леден блок. Двете лодки почти едновременно се насочиха нататък. Гребяха бавно и когато стигнаха на един човешки глас разстояние, Лайтолър започна да ги подканя:

— Хайде да ни свалите оттук!

— Ест, сър! — отговори някой и накрая двете лодки пристигнаха. Бяха точно навреме. Лодка С вече беше в такова положение, че причинената от лодка № 4 вълничка едва не я обърна. Рулевият Перкис вложи цялото си старание да застане безопасно до нея. Лайтолър предупреди мъжете от лодка С да не правят резки движения. Въпреки това всеки път, когато някой от мъжете скачаше, лодката се наклоняваше застрашително.

Един след друг те успяха. Джек Тейър бе толкова погълнат от безопасното си прехвърляне в лодка № 12, че не забеляза майка си, която стоеше редом до него в лодка № 4. А г-жа Тейър бе толкова вкочанена от студ, че не видя сина си. Като дойде редът на полковник Грейси, той предпочете риска да остане със смазани пръсти, отколкото да скочи в лодката — залови се за планшира на лодка № 12. Хлебарят Джофин, все още във водата, изобщо не се обезпокои. Той просто пусна ръката на Мейнърд и се придвижи с плясъци до лодка № 4, откъдето го изтеглиха в дъното — той все още бе упоен от изпитото уиски.

Лайтолър напусна обърнатата лодка последен. Когато другите се прехвърлиха, той пренесе едно безжизнено тяло в лодка 12, сам скочи в нея и пое командването й. Като се отблъскваха най-после от празния кил и загребаха към „Карпатия“, бе станало около 6:30.

Междувременно петия помощник Лоу бе преустановил търсенето на плувци около потъналия кораб. В продължение на един час усилна работа № 14 спаси само четирима мъже и той знаеше, че е късно да търси други. Нямаше човек, който да може да издържи тъй дълго в ледената вода. Започваше новият ден, а се бе появил и спасителният кораб.

Лоу реши да се насочи обратно към вързаните една за друга лодки и да ги подкара към „Карпатия“.

— Вдигни ветрило на носа! — заповяда той на моряка Ф. О. Ивънс с усилването на вятъра. Във всяка друга лодка екипажът гледаше на мачтата като на препятствие, а на ветрилото — като нещо ненужно. В някои лодки ветрилото бе извадено още на „Титаник“, в други то бе налице и мъжете го ругаеха, спъвайки се в тъмнината в безполезното съоръжение — те не познаваха ветроходството.

Лоу бе по-различен. Както той обясни по-късно, малко моряци бяха ветроходци и малко ветроходци — моряци, но той бе и двете. Прекараните във ветроходство години около Златния бряг си казваха думата. Носът на носещата се с 4 възла скорост лодка се забиваше във вълните, а пръските летяха на утринното слънце.

Докато стигнат обратно, малката му флотилия се беше разпиляла. Лодки 4 и 12 бяха на помощ на хората от лодка С, а № 10 и G се бяха насочили поотделно към „Карпатия“. G изглеждаше в лошо състояние — ниско над водата, с малко гребци.

— Е — каза си Лоу, — ще отида да се погрижа за нея!

— Сега вече имаме почти всичко! — провикна се Хю Улнър. Лоу им хвърли въже и ги взе на буксир.

Тогава на около миля и половина той забеляза лодка А — пълна с вода, странно неподвижна. Хората в нея не бяха успели да вдигнат бордовете и планшира на лодката беше на нивото на водата. От около 30-те души, които в началото доплуваха до нея, повечето бяха паднали зад борда, замръзнали от студ. Бяха останали само дузина мъже и пасажерката от трета класа Роза Абът, стоящи до колене в ледената вода.

Лоу пристигна точно навреме, взе всички на борда на № 14, след това насочи лодката по вятъра към „Карпатия“, влачейки още на буксир G. Сгъваемата лодка А беше изоставена, празна и безлюдна, с изключение на три мъртви тела (лицата им бяха покрити със спасителни жилетки), коженото палто на Р. Норис Уилямс младши и пръстена на пасажера от трета класа Едвард П. Линдел от Хелзинборг, Швеция, когото никой не си спомняше да е виждал през нощта.

Една по една лодките се дотътриха до „Карпатия“. Беше 04:45, когато пристигна лодка № 13 и Лорънс Бизли се покатери по щормтрапа до вратата на палуба В. Той се чувстваше препълнен с благодарност, облекчение и радост, която идваше от старото усещане да чувстваш здрава палуба под краката си. Плътно зад него беше д-р Уошингтън Додж, който не забрави да си вземе за спомен спасителната жилетка.

Г-жа Додж и петгодишният Уошингтън младши пристигнаха с лодка № 7 в 5:10 часа. Малкото момченце бе изтеглено с пощенски чувал и тръшнато на палубата. Стюард се затича с горещо кафе към малкия Додж, но той обяви, че предпочита какао. Стюардът се понесе отново да донесе какао — британските лайнери не напразно бяха известни със своето обслужване.

В 6:00 часа пристигна № 3 и г-н и г-жа Спедън се качиха на борда в безукорно облекло. Следваха Хенри Слипър Харпър, драгоманът Хамад Хасан и китайския мопс Сун-Ят-Сен. Г-н Харпър скоро откри на палубата г-н Огден и го поздрави с класическа небрежност:

— Луис, как се поддържаш толкова млад?

Елизабет Шутс, която пристигна със същата лодка, не се опита да се покатери. Тя седна в един въжен сапан и с мощно дръпване бе изтеглена. Отнякъде се разнесе глас:

— Внимателно, момчета! Тя е полутежка категория!

Брюс Исмей се олюля на борда около 6:30 часа и зафъфли:

— Аз съм Исмей… аз съм Исмей. — Треперейки, той се бе подпрял с гръб на надстройката до трапа. Д-р Макги внимателно се приближи:

— Защо не отидете в салона да изядете една супа или да пийнете нещо?

— Не, аз наистина не искам нищо.

— Идете да си вземете нещо!

— Ако ме оставите на мира тук ще бъда много по-щастлив — избухна Исмей, но после се коригира. — Бих искал да ме заведете в някоя кабина, където да остана сам.

— Моля ви — меко настояваше докторът, — идете в салона и си вземете нещо горещо!

— Казах ви, че не искам!

Д-р Макги се предаде. Той внимателно го заведе в своята кабина. През остатъка от пътуването Исмей въобще не я напусна, не прие нито веднъж посетител (с изключение на един път Джек Тейър), не консумира нито веднъж твърда храна; държаха го до края на пътуването под опияти. Това бе началото на самоналоженото изгнание от активния живот. След година той се оттегли от „Уайт Стар Лайн“, купи си голямо имение на западния бряг на Ирландия и остана истински отшелник до смъртта си през 1937 година.

Олаус Абелзет достигна палубата около 7:00 часа. Върху прогизналите му, треперещи рамене бе хвърлено горещо одеяло, след което бързо го заведоха в ресторанта и му дадоха бренди и кафе. Г-жа Шарлот Колиър и другите от лодка № 14 изчакаха петия помощник-капитан Лоу да свали мачтата и да сгъне ветрилото. Той хареса пъргавата лодка.

Така лодките пристигаха една след друга. Щом лодката се доближеше до борда, от палубата за разходки се надвесваха спасените вече хора и търсеха познати лица. Били Картър стоеше до семейство Огден и гледаше като побъркан за жена си и детето. Когато останалите членове на семейството се приближиха до борда с лодка № 4, г-н Картър се надвеси над леерите:

— Къде е синът ми? Къде е синът ми?

Едно малко момче от лодката махна от главата си голяма дамска шапка и извика:

— Тук съм, татко!

Легендата разказва, че шапката е поставена на главата на десетгодишното момче от Джон Джейкъб Астор, който в отговор на възраженията казал:

— Сега той е момиче и може да тръгне!

Уошингтън Додж бе другият мъж, който мъчително очакваше своето семейство; очакване, което в значителна степен се дължеше на жестокия каламбур на петгодишния Уошингтън младши. Д-р Додж не видя качването на жена си и сина си на борда, жена му също не забеляза съпруга си, но малкия Уошингтън видя баща си. Той реши, че ще е много весело, ако го опази в тайна. Не каза на майка си и умело се скри от баща си. Накрая вечно преданият на семейството стюард Рей развали всичко, като събра цялото семейство.

Тълпата около леерите непрекъснато се увеличаваше, тъй като пасажерите от „Карпатия“ започнаха да излизат от кабините си. Някои от тях научаваха за събитията по необикновен начин. Г-н и г-жа Чарлс Маршал се събудиха от почукването на стюарда по вратата на спалнята:

— Какво има? — извика г-н Маршал.

— Вашата племенница иска да ви види, сър — дойде отговор.

Г-н Маршал остана като гръмнат. Той знаеше, че и трите му племенници правеха рейс с „Титаник“. Даже снощи му изпратиха радиограма. Как може тогава едната от тях да е на борда на „Карпатия“? Стюардът обясни. След няколко минути семейство Маршал държеше в прегръдките си г-жа Е. Д. Епълтън (другите племенници пристигнаха по-късно), а дъщеря им Ивлин изтича на палубата да види гледката.

Бе странна гледка. Безкрайната равнина от натрупан лед на север и на запад и плаващите пред основното ледено поле големи и малки айсберги, наподобяващи разузнавателна част пред основните сили на армията, придаваха на морето любопитен изглед. Идващите от всички страни гребни лодки в средата на Атлантика изглеждаха неправдоподобни и ненужни — тяхното място не беше тук. А хората, които се блъскаха, излизайки от тях, не можеха да имат по-странен вид — мис Сю Ева Рул забеляза една жена, която бе увита единствено в турска хавлия, завързана около кръста й, но върху раменете си носеше великолепна вечерна кожена наметка. Костюмите бяха пъстра колекция от привързани с тънки въженца вечерни рокли… кимона… скъпи кожени палта… едноцветни вълнени шалове… пижами… гумени ботуши… чехли от бял сатен. Но все още беше ерата на етикецията — учудващ брой жени носеха шапки, а мъжете — конфедератки.

Най-странното нещо от всичко беше мълчанието. Почти не се проронваше дума. Всеки го забеляза; всеки намери различно обяснение. Свещеникът П. М. А. Хокс — пътник от „Карпатия“ помисли, че хората са твърде ужасени, за да говорят. Капитан Рострън считаше, че всеки е твърде зает. Лорънс Бизли чувстваше, че не е нито едното, нито другото — в тях просто присъстваше нещо много голямо, което те не можеха да обхванат.

Рядко имаше прояви на вълнение. Мис Петерсън забеляза малко момиченце на име Емили, което седеше на палубата за разходки и хълцаше:

— О, мамо, мамо, лошо ми е! О, мамо, мамо!

Докато лодка № 3 разтоварваше своите пътници една жена в нахлузено върху нощницата кимоно внезапно седна на дъното на лодката. Сочейки друга дама издигана на палубата с въжена беседка, тя изкрещя:

— Погледнете тази отвратителна жена! Ужасна! Стъпи на корема ми! Отвратително същество!

В ресторанта на трета класа една италианка загуби пълно самообладание — хълцаше, крещеше, блъскаше с юмруци по масата. Викаше неспирно: „Бамбино!“. Един стюард от италиански произход изкопчи само информацията, че двете ѝ деца ги няма. Едното беше намерено скоро, но тя показа два пръста и истерията започна наново. Накрая бе намерено и другото — в гладачната на кораба, където бе оставено да се размрази.

Към 8:15 бяха пристигнали всички лодки с изключение на № 12. Тя едва се движеше, намирайки се на няколкостотин ярда от кораба. Вятърът се засили и морето се развълнува още повече. Отрупаният с хора планшир на лодката бе почти на нивото на вълните — в нея бяха се наблъскали 75 човека. Стълпилите се около леерите на „Карпатия“ хора наблюдаваха със затаен дъх как Лайтолър се мъчи да приближи лодката.

Той беше почти замръзнал, униформата му просмукана и втвърдена. Около раменете му имаше наметка с монашеска гугла, подарена му от г-жа Елизабет Мелинджър. В краката му тринайсетгодишната дъщеря на г-жа Мелинджър — Мадлен, бе вперила поглед нагоре с възхищение. Тя винаги бе обожавала тази наметка.

Хората в лодката се притискаха плътно един до друг, опитвайки се да се запазят сухи, молейки се да стигнат до кораба. В такива моменти човек забелязва дори дребните, незначителни неща. Така и полковник Грейси, който напразно се мъчеше да съживи едно безжизнено тяло до себе си се чудеше защо човекът носеше дълги сиви вълнени чорапи.

Към 8:20 те бяха само на 200 ярда. Рострън се опита да помогне, като развъртя носа на „Карпатия“ и спести сто ярда. Лайтолър се бореше да подмине носа и да влезе откъм подветрената страна, когато над морето забушува внезапен шквал. Лодката бе блъсната първо от една, след това от втора вълна. Третата вълна почти я пропусна. В следващия миг тя беше вече в безопасност, под прикритието на големия кораб.

В 8:30 часа последната лодка — № 12 — пристигна и се завърза, започна да разтоварва пътниците. Като се качи на палубата, на полковник Грейси му се прииска да коленичи и да целуне палубата. Харолд Брайд почувства, че го сграбчиха две силни ръце, и след това изгуби съзнание. Джек Тейър видя майка си, която го чакаше и се втурна в обятията й. Г-жа Тейър заекна:

— Къде е татко ти?

— Не знам, мамо — отговори тихо той.

В същото време Рострън се чудеше къде да закара своите 705 неочаквани гости. Халифакс бе най-близкото пристанище, но по целия път имаше лед, а пътниците на „Титаник“, помисли си той, се са нагледали достатъчно на лед. Азорските острови са най-подходящи от гледна точка на назначението на „Карпатия“, но дотам няма да стигнат провизиите и бельото. Най-доброто място за спасените беше Ню Йорк, но това щеше да коства най-скъпо „Кунард Лайн“. Той се спусна в кабината на д-р Макги, където докторът преглеждаше Брюс Исмей. Мъжът бе изпаднал в психическа депресия — съгласяваше се със всичко, което Рострън му предлагаше. Така че Рострън реши да се отправи към Ню Йорк.

След малко се обади „Олимпик“: Защо не прехвърлят спасените от „Титаник“ на него? Рострън си помисли, че това е безумна идея — не можеше да си представи, че ще подложи хората на ново прехвърляне в океана. Освен това „Олимпик“ бе кораб, еднотипен на „Титаник“, видът му ще подейства като тайнствен призрак. За да бъде съвсем сигурен той се спусна обратно в кабината на д-р Макги, за да се консултира с Исмей. Президентът на „Уайт Стар Лайн“ потръпна при мисълта за прехвърляне на „Олимпик“.

Значи целта е Ню Йорк и колкото по-скоро, по-добре. Наблизо вече бе спрял „Калифорниън“ и капитан Лорд неловко поглеждаше веещия се върху мачтата на „Карпатия“ вимпел. Рострън се уговори с него да претърси още веднъж мястото, докато той се отправи за Ню Йорк. След това изтегли от водата толкова лодки, колкото можеше да вземе — шест на предната палуба и седем в лодбалките на „Карпатия“. Останалите бяха оставени на дрейф.

Преди да се насочи към Ню Йорк, Рострън не се въздържа да не хвърли един последен поглед наоколо. Той беше педантичен човек; не искаше да допусне и най-малкия пропуск. Нека „Калифорниън“ да опита, но ако имаше наистина надежда да се спаси още някой останал, то Рострън искаше да е от „Карпатия“.

Докато обикаляше мястото, му хрумна мисълта за кратко богослужение. Той отново слезе при Исмей и го попита дали не възразява. Повтори се картината от преди — каквото искаше Рострън, бе добре дошло за Исмей. Тогава Рострън изпрати за свещеника отец Андерсън — английски изповедник на борда, и хората от „Титаник“ и „Карпатия“ се събраха в главния салон на кораба. Там те благодариха за спасението си и засвидетелстваха уважението си към загиналите.

Докато мълвяха молитвите си, „Карпатия“ бавно обиколи гроба на „Титаник“. От великолепния кораб бяха останали незначителни следи — парчета жълто-червеникав корк… няколко корабни стола… пиластри… възглавници… парцали… спасителни жилетки… изоставените лодки… само един труп.

Към 8:50 Рострън се почувства удовлетворен. Не би било възможно да е останал все още някой жив. Той даде „пълен напред“ и обърна кораба към Ню Йорк.

Градът вече беше силно възбуден. Когато в 1:20 дойде първото съобщение, никой не знаеше какво да мисли по-напред. „Асошиейтид Прес“ го отрази съвсем кратко — просто публикува радиограмата на Кейп Рейс, че в 22:45 часа местно време „Титаник“ е подал CQD, съобщил е, че се е блъснал в айсберг, и е поискал незабавна помощ. Следващото съобщение гласеше, че носът на лайнера е потънал и че жените заемат места в лодките за напускане на кораба. После мълчание.

Новините дойдоха точно преди излизането на сутрешните издания. Нямаше време за повторна проверка; само време за интерпретация по усмотрение. Историята изглеждаше фантастична. Но събитието бе налице. Редакторите бяха изключително предпазливи; типичен пример за това бе заглавието на „Херолд“:

НОВИЯТ „Титаник“ СЕ НАТЪКВА НА ЛЕД

И ИСКА ПОМОЩ.

КОРАБИ ТРЪГВАТ НА ПОМОЩ.

Само „Таймс“ пое риска. Дългото мълчание след първите няколко съобщения убеди главния редактор Кар Ван Анда, че корабът е потънал. Той изтърва новината — ранните издания съобщиха, че „Титаник“ потъва и жените са в спасителните лодки; последното издание — че корабът е потънал.

Към осем часа репортерите вече щурмуваха сградата на „Уайт Стар Лайн“, намираща се на „Бродуей“ №9. Вицепрезидентът Филип А. С. Франклин осветли обстановката: даже и да се е натъкнал на лед „Титаник“ може да запази плавателност за неограничено време. „Ние сме абсолютно сигурни в «Титаник». Вярваме, че този кораб е непотопяем.“

В същото време той трескаво пращаше на капитан Смит радиограма след радиограма: „Чакаме незабавна информация и вероятното местонахождение на пътниците.“

С напредването на сутринта започнаха да прииждат приятели и близки на пътниците от „Титаник“: Г-жа Бенджамин Гъгенхейм и нейният брат Де Вит Селиман… бащата на г-жа Астор — У. Х. Форс… Д. П. Морган младши… стотици хора, които никой не познаваше. И богатите и бедните получаваха същите успокоителни усмивки — няма място за тревога… „Титаник“ е непотопяем; е, в най-лошия случай може да издържи поне два-три дни… естествено, има достатъчно спасителни лодки за всички.

Пресата също заприглася. „Ивлинг Сън“ излезе с огромно заглавие:

СЛЕД СБЛЪСКВАНЕТО НА „Титаник“

ВСИЧКИ СА СПАСЕНИ!

Статията съобщаваше, че всички пътници са прехвърлени на „Паризиън“ и „Карпатия“, а „Титаник“ е взет на буксир от „Вирджиниън“ за Халифакс.

Дори светът на бизнеса бе доволен. При първите съобщения курсът на презастраховката на товара на „Титаник“ скочи с 50 процента, след това достигна 60 процента. Но с качването на оптимизма лондонския курс се върна на 50 процента, след това — 45… 30… и накрая 25 процента.

В същото време акциите на Маркони скочиха до небето. Само за два дни се увеличиха с 55 пункта и достигнаха 225. За една акция, която преди година носеше нищожните 2 долара, не беше никак лошо. Дори „Ай Ем Ем“ огромният синдикат, който контролираше „Уайт Стар Лайн“, се отърси от сутрешните сътресения.

Но започнаха да се пускат слухове. Нямаше още нищо официално, но слушащите атлантическия трафик радисти улавяха обезпокоителни радиограми, които не бяха предназначени за техните уши; въпреки това, те разпространяваха съдържанието им. По време на следобеда служител на „Кунард“ научи от свой приятел, че „Титаник“ е окончателно потънал. Нюйоркски бизнесмен телеграфира също на свой приятел в Монреал. Франклин също дочу за това, но източникът му се стори ненадежден и той реши да запази мълчание. В 18:15 надеждата рухна. Пристигна последното съобщение на „Олимпик“: „Титаник“ е потънал в 2:20; „Карпатия“ е прибрала всички лодки с пътници и се е отправила за Ню Йорк с 675 спасени. Съобщението не бе разпространено в следващите няколко часа. Никой не разбра защо, но не се намериха и доказателства в предположението на „Уърлд“, че това е работа на хищниците от „Уолстрийт“ и товародателите, свързана с презастраховането на техните товари.

Франкил продължаваше да се крие от обществеността, когато часовникът в сградата на „Уайт Стар Лайн“ отброи седем удара. Един находчив репортер, който вече бе подушил носещото се във въздуха напрежение, наострено се втурна в кабинета му. Последваха го други.

— Господа! — г-н Франклин заекна. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че „Титаник“ е потънал в 2:20 тази сутрин.

Отначало той каза само това, но малко по малко репортерите изтръгваха и други неща. В 20:00 радиограма от „Олимпик“: „Пропуснахме да съобщим, че целият екипаж е спасен“. В 20:15 часа „Вероятно е да има някои загинали“. В 20:45: „Имаме сериозни опасения за големи загуби“. Към 21:00 часа той не удържа фронта и съобщи: има ужасно много загинали… ще заменят кораба с друг, но човешките жертви никога.

В 22:30 пристигна Винсент Астор и изчезна в кабинета на Франклин. След малко излезе, плачейки. Воден от предчувствието си, един репортер телефонира на бащата на г-жа Джон Джейкъб Астор, У. Х. Форс:

— О, господи! — изплака старият джентълмен. — Не ми казвайте това! Откъде взехте тази информация? Не е вярно! Не може да бъде вярно!

С дъщерята на семейство Строс — г-жа Алфред Хес не можа никой да се свърже. Рано следобед тя бе взела специалния влак, нает от „Уайт Стар Лайн“ до Халифакс, за да посрещнат ранения „Титаник“. Към 20:00 часа влакът трополеше през областта Мейн, г-жа Хес бъбреше с репортерите по време на вечеря. Тя бе единствената жена във влака и ѝ беше забавно.

Тъкмо беше започнала своя грейпфрут и влакът намали ход, после спря и тръгна обратно. Не спря докато не стигнаха в Бостън. Тук тя научи: „Плановете се променят. Хората от «Титаник» са тръгнали направо за Ню Йорк“. Тя се зае отново с нощното си четиво, а на следващата сутрин бе посрещната пред вратата на гарата от брат си, който каза:

— Нещата изглеждат твърде зле!

По това време бе получен първият списък на спасените и тълпите отново заляха сградата на „Уайт Стар Лайн“. Г-н Франк Фаркюхарсън и г-жа У. Х. Марвин пристигнаха заедно да научат съдбите на своите деца, които се връщаха от своя меден месец. Майката на невестата, г-жа Фаркюхарсън щастливо извика, като забеляза името „г-жа Даниъл Марвин“; след това си прехапа устните, редом с нея липсваше думичката „господин“.

Г-жа Бен Гъгенхейм се залови за надеждата, че някоя от спасителните лодки липсва:

— Той може би е още на дрейф! — изхлипа тя.

Можеше и да е така, но в този момент никой не знаеше повече. От „Карпатия“ не можеше да се измъкне никаква информация — Рострън използваше радиостанцията само за официалния радиообмен и частни радиограми на спасените и вестниците сами си измисляха различни истории. „Ивлинг Уърлд“ разказа за мъгла, мощната сирена на „Титаник“ и сблъскване със сила на земетресение. „Херълд“ описа как корабът бе разкъсан, хвърлен в тъмнина, почти обръщайки се в момента на удара.

Когато въображението им започна да се изчерпва, вестниците струпаха вината върху спасителния кораб, който пазеше мълчание.

„Ивлинг Мейл“ гръмна:

ХОРАТА СА РАЗГНЕВЕНИ ОТ МЪЛЧАНИЕТО НА „Карпатия“.

„Уърлд“ писа с неудовлетворение:

„Карпатия“ НЕ СЪОБЩАВА ПО РАДИОСТАНЦИЯТА НИЩО ЗА ЗАГУБАТА НА „Титаник“

След вторник дойде сряда… след сряда — четвъртък и все още нямаше новини. Седмичниците изнемогваха без материали. „Харпърс Уикли“ описа намиращите се на борда изтъкнати личности, спирайки се основно на Хенри Слипър Харпър — член на фамилията, която притежаваше списанието. Литературната измислица съдържаше мъгла и ужасен удар, както и малко извинителната забележка: „Какво се е случило, е все още загадка“. Но „Харпърс Уикли“ уверяваше своите читатели, че е приложено правилото: „първо жените и децата — дългогодишна порядка на добрите моряци“. Следващото издание на списанието, вместо да покаже смущение направи журналистически удар — когато Хенри Слипър Харпър се появи невредим с кучето си медалист и личен египетски драгоман, „Харпърс Уикли“ щастливо обяви предстоящата публикация на уникално интервю.

Очакването завърши в четвъртък вечерта. Десет хиляди души наблюдаваха от Батареята как „Карпатия“ минава покрай статуята на свободата. Докато корабът наближаваше до кей № 54 още 30000 души чакаха на пирса. Рострън до края не влезе в допир с репортерите. Той не ги пусна на кораба на карантинната стоянка и докато „Карпатия“ се движеше нагоре по Норт Ривър, от всички страни ги съпровождаха буксири, пълни с репортери, които крещяха въпроси по мегафона.

В 20:37 часа корабът достигна кея и започна да разтоварва лодките от „Титаник“, които пречеха на шквартоването. Те бяха откарани с гребане до кея на „Уайт Стар Лайн“, където ловците на сувенири ги обраха през нощта. (На другия ден при лодките бяха изпратени мъже, които заличиха с шкурка името „Титаник“).

В 21:35 „Карпатия“ бе шквартована, сходнята спусната и първите спасени се заизсипваха на брега. След малко под митническо наблюдение бе поставена кафява брезентова чанта, издута отстрани. Митническите власти заявиха, че това е единствения багаж, спасен от „Титаник“. Собственикът му Семюъл Голдънбърг, отричаше подобен факт. Той твърдеше, че е купил чантата на борда на „Карпатия“. Според него тя съдържаше само някои дрехи, които той бе носил при напускането на „Титаник“ и няколко дребни неща, купени на борда на кораба-спасител — пижама, палто, панталони, халат, дъждобран, чехли, две парчета плат, яки за ризи, тоалетни принадлежности и обувки за жена му и него.

С пристигането на „Карпатия“ стана ясно кой е оцелял, но не се разкри какво се е случило. Спасените пътници добавяха към съчинените на брега измислици собствени митични преживявания и версии. За някои сърцераздирателното завръщане бе достатъчно. Други бяха просто като отнесени от преживяното. Най-богатите разкрасяваха и без това добрите разкази. Преживяванията на най-лаконичните бяха обогатявани от репортерите. Някои бяха много потресени, други твърде засрамени. Вестникарски интервюта съобщиха, че пътникът от втора класа Емилио Порталупи е бил върху леден блок с часове… мис Мери Янг е видяла айсберга един час преди сблъскването… морякът Джек Уилямс и Уилям Френч са наблюдавали как шест души са били застреляни като кучета… филаделфийският банкер Робърт У. Даниъл е завладял радиостанцията на „Карпатия“ по време на връщането. Всички доказателства сочеха неверността на тези измислици, но обществеността бе твърде възбудена, за да обръща внимание.

Измишльотините нямаха граници. На 19 април „Сън“ цитира думите на пътника от първа класа Джордж Брейтън:

„Луната блестеше и някои от нас, като се наслаждаваха на свежия въздух, се разхождаха по палубата. Когато дойде първия вик на наблюдателя, че отпред има айсберг, капитан Смит беше на мостика. Тогава го видях — беше висок около 300 фута и се намираше на около 200 ярда точно пред носа. Капитан Смит изкрещя някакви разпореждания… много от нас се затичаха към носа на кораба. Като разбрахме, че ще се блъснем, побягнахме към кърмата. След това дойде сблъскването и пасажерите бяха обхванати от паника… Това се случи около 22:30 часа… според мен около полунощ експлодира първият котел. Едва тогава, струва ми се, капитан Смит започна да се безпокои…“

Интервюто с моряка от „Карпатия“ Джонас Бригс разказваше за красивото черно нюфаундленско куче Ригел, което скочило от палубата на потъващия „Титаник“ и придружило с плуване една спасителна лодка чак до „Карпатия“, сигнализирайки на капитан Рострън с весел лай тяхното местонахождение.

Имаше твърде много лични приумици. Наблюдателят Реджиналд Ли: от ужасния момент, в който неговият колега Флийт забелязал айсберга, до съобщението изминал сякаш цял век; той разказва за някаква омара на хоризонта, спомняйки си как Флийт казал: „Ако можем да видим нещо в такава омара, ще сме щастливи“. Флийт не си спомня въобще да е казвал такова нещо.

Едно интервю с мъж от първа класа подробно обяснява присъствието му в лодка № 7 — първата напуснала кораба лодка:

„По един въпрос всички жени бяха единодушни. Няма да влязат в спасителните лодки преди мъжете. Страхуваха се да се предадат на изненадите на морето. Да пристъпиш в крехкия плавателен съд, приспускан от скърцащи лодбалки — за това се иска кураж. Малко мъже бяха готови на това. Един офицер ме блъсна отзад и изкрещя:

— Вие сте достатъчно голям да държите весло в ръцете. Скачайте в лодката, иначе никога няма да накараме жените да влязат в нея. Бях принуден да се подчиня, въпреки че корабът ми изглеждаше по-сигурно място, отколкото малката лодка“.

Постепенно истината излезе наяве, но остана нещо от тези първородни измислици, което може да се чуе и до днес: дамата, която отказва да се разделя със своя датски дог… свирещият „По-близо до теб, господи“ оркестър… капитан Смит и първият помощник Мърдок се самоубиват… г-жа Браун командва лодка № 6 с револвер в ръка.

Но легендите са част от велики събития и ако те пазят непокътнат спомена за рицарската саможертва, то значи, че те са постигнали целта си. По онова време обаче нямаше нужда от трагедии. Хората бяха съсипани от трагедията. Навсякъде знамената бяха приспуснати. Театрите „Мейси“ и „Харис“ бяха затворени. Френската корабна линия отложи приема по случай спускането на новия кораб „Франс“. В Саутхемптън, където живееше болшинството от екипажа, цареше безкрайна мъка — само на една улица в траур бяха двадесет семейства. Монреал отложи своя военен парад. Крал Джордж и президентът Тафт си размениха съболезнования — същото направи и кайзерът. „Д. С. Бак и Сие“ не дадоха обичайното годишно парти. Д. П. Моргън отложи откриването на нов санаториум, който се строеше в Екс-ле-Бен.

Потресен бе дори „Социалният регистър“. По това време корабът, с който пътуваха хората бе важен измерител на тяхното благосъстояние и място във висшето общество и справочникът чинно водеше статистика на пътниците. Трагедията го постави пред неочакван проблем. Ако обяви, че регистрираните семейства са пресекли океана с „Титаник“, щеше вярно да се определи социалното им положение, но това не бе истина. Да се каже, че са пристигнали с бавния „Карпатия“, бе вярно, но в социален аспект не беше правилно. Как да се реши дилемата? При загиналите „Регистърът“ ловко разреши проблема — след имената им просто отбеляза думите: „загинал в морето, 15 април 1912 година“. За оцелелите той внимателно постави фразата: „пристигнал Титан — Карпат, 18 април 1912 година“. Тирето отразяваше най-голямата морска катастрофа в човешката история.

Това, което тревожеше хората, не бе просто трагедията — или дори нейната безсмисленост — а елементът на съдбовна предопределеност. Ако „Титаник“ беше обърнал внимание на шестте ледови предупреждения в неделя… ако ледовите условия бяха нормални… ако нощта бе бурна или озарена с луна… ако корабът бе видял айсберга 15 секунди по-рано или 15 секунди по-късно… ако ледът бе засегнал кораба в друга област на корпуса… ако водонепроницаемите прегради достигаха с една палуба по-нагоре… ако имаше достатъчно спасителни лодки… ако само беше дошъл „Калифорниън“. При условие, че се беше сбъднало само едно от тези „ако“, може би щеше да бъде спасен всеки един човешки живот. Но напук всичко бе обратно — като в класическа гръцка трагедия.

Когато „Карпатия“ се насочи към Ню Йорк в ярката, слънчева утрин на 15 април, тези мисли още не терзаеха човешката съвест. По това време спасените се бяха или отпуснали изнемощели в палубните кресла, или пиеха кафе в ресторанта, или се чудеха какво да облекат.

Пътниците от „Карпатия“ галантно им помагаха изравяйки допълнителни четки за зъби, давайки назаем дрехи, шиейки облекла за децата от корабните одеала, донесени със спасителните лодки. Пътуващ за Португалия търговец на вино от Мейси се превърна в ангел-хранител на тримата спасени закупчици на „Гимбълс“. Г-жа Луис Огден занесе по чаша кафе на две жени, които седяха самотни в един ъгъл.

— Идете си — казаха те, — ние току-що видяхме съпрузите си удавени.

За някои от спасените животът започна отново — Лорънс Бизли бързо надраска радиограма, че е жив и здрав. На други им беше необходимо по-дълго време. Полковник Грейси лежеше върху дивана в ресторанта под купчина одеала, докато дрехите му се сушаха във фурните на кухнята. Брюс Исмей седеше треперещ в кабината на доктора инжектиран с голяма доза опиати. Харълд Брайд дойде на себе си в някаква спалня; над него се бе надвесила жена и той почувства ръката й, докато тя го вчесваше и пипаше лицето му.

Джек Тейър беше в друга кабина наблизо. Любезен мъж му бе отстъпил пижамата си и своята койка. Сега Тейър си лягаше точно така, както и преди 10 часа. Той се мушна в хладните чаршафи и през главата му мина мисълта, че чашата бренди, която току-що бе погълнал, бе първата глътка концентриран алкохол в живота му. Той наистина бе започнал да възмъжава. Дълбоко долу машините на „Карпатия“ тракаха с бърз, успокоителен ритъм. Горе високо вятърът свиреше в мачтите. Отпред бе Ню Йорк и родният дом във Филаделфия. Отзад слънцето докосна с лъчите си червено-белия, на ленти, ръстомер от бръснарницата на „Титаник“, който се носеше в празното море. Но за Джек Тейър това нямаше значение. Брендито си бе свършило работата. Той бе дълбоко заспал.

Загрузка...