Последната нощ на „Титаник“

„Ти тръгвай, аз ще остана за малко“

Пътникът от втора класа Лорънс Бизли считайки себе си за типичен, невеж в морските дела, сухопътен човек, но даже той разбра какво означават ракетите. „Титаник“ се нуждаеше от помощ така неотложно, че викаше всеки намиращ се наблизо кораб, който можеше да го види.

И другите пътници на лодъчната палуба го разбраха. Нямаше повече шеги и колебания. Всъщност нямаше време даже да си кажат „довиждане“.

— Не се тревожи, малката ми — извика Ден Марвин на младата си жена, — ти тръгвай, аз ще остана за малко.

Щом тя влезе в лодката, той ѝ изпрати въздушна целувка.

— Ще се видим по-късно — усмихна се Адолф Дайкър и помогна на г-жа Дайкър да прескочи планцера.

— Бъди смела, каквото и да се случи, бъди смела! — каза д-р У. Т. Минъхън на г-жа Минъхън и отстъпи назад заедно с другите мъже.

Г-н Търел Кавендиш не каза нищо на г-жа Кавендиш. Само целувка… един продължителен поглед… още една целувка… и той изчезна в тълпата.

Марк Форчън взе ценностите от жена си, когато той и синът му Чарлз изпращаха г-жа Форчън и трите дъщери.

— Аз ще се погрижа за тях — обясни той, — ние ще бъдем в следващата лодка.

— Чарлс, грижи се за татко! — извика едно от момичетата на брат си.

— Уолтър, ти трябва да дойдеш с мен — молеше се г-жа Уолтър Д. Дъглас.

— Не — отговори г-н Дъглас, обръщайки се — аз трябва да се държа като джентълмен.

— Опитай се да слезеш с майор Бът и господин Мур — дойде последният съпружески съвет, — те са големи, силни мъже и сигурно ще успеят.

На края на тълпата стоеше младо испанско семейство, още в медения си месец. Сеньор Виктор Де Затоде Пенаско бе само на осемнадесет години, а жена му — на седемнадесет. И двамата не разбираха английски. Докато гледаха объркано суетнята, графинята от Родиз се завъртя около тях. Няколко бързи думи на френски и сеньор Пенаско предаде жена си на грижите на графинята и се отдръпна сред мъжете.

Някои от съпругите все още отказваха да тръгнат. Г-н и г-жа Едгър Меър бяха свръхчувствителни към спорове на публично място и затова слязоха в кабината си. Там те решиха да се разделят в полза на тяхното бебе.

Артър Райърсън трябваше да упражни своята власт над г-жа Райърсън:

— Ти трябва да се подчиниш. Когато се каже „жените и децата в лодките“ и твоят ред дойде, ще отидеш! Аз ще остана с Джек Тейър. Не се тревожи за нас.

Александър Т. Комтън — младши се държа непреклонно със своята майка, когато тя провъзгласи, че няма да го остави:

— Не ставай глупава, мамо! Ти и сестра ми слезте в лодката — аз ще се погрижа сам за себе си.

Г-н и г-жа Люсиен Смит имаха същия спор. Като видя капитан Смит да стои наблизо с мегафон, г-жа Смит получи вдъхновение. Отиде до него, обясни, че е сама на този свят, и попита може ли съпругът ѝ да я придружи. Старият капитан не ѝ обърна внимание, вдигна мегафона си и извика:

— Първо жените и децата!

В този момент г-н Смит се намеси:

— Не ѝ обръщайте внимание, капитане. Аз поемам грижата да я кача в лодката.

Обръщайки се към съпругата си, той каза много бавно:

— Никога не съм очаквал, че ще се моля да се подчиниш, но този път си длъжна да го сториш. Че жените и децата са първи, това е само въпрос на порядки. Корабът е добре съоръжен и всички ще бъдат спасени.

Г-жа Смит го попита дали казва истината.

Г-н Смит отвърна твърдо и решително:

— Да.

Целунаха се за довиждане и когато лодката се заспуска към морето той викна от палубата:

— Дръж ръцете си в джобовете! Времето е много студено.

В някои случаи се налагаше да се прибягва към други методи. Г-жа Емил Тосиг се беше вкопчила в съпруга си, в момента, в който лодка № 8 заедно с дъщеря ѝ се заспуска надолу. Г-жа Тосиг се обърна и извика:

— Рут!

Краткото отвличане на вниманието бе достатъчно:

Двама мъже я откъснаха от г-н Тосиг и я бутнаха в спускащата се лодка.

Моряк дръпна рязко г-жа Шарлот Колйер за ръката, друг — за кръста и я отскубнаха от съпруга ѝ Харви. Докато риташе, за да се освободи, дочу неговия глас:

— Тръгвай, Лоти! В името на бога, бъди смела и тръгвай! Аз ще заема място в някоя друга лодка.

Щом Селини Язбек разбра, че ще тръгне сама, започна да се мята и крещи, опитвайки се да се върне при г-н Язбек, но лодката се заспуска и всичко бе напразно.

Никакво убеждение и сила не бе в състояние да отмести г-жа Хъдзън Д. Алисън от Монреал. Малко настрани от останалите тя се бе притиснала плътно до г-н Алисън. Бебето им Тревър бе заминало в една от лодките заедно с дойката, но Лорейн — тригодишната дъщеря все още държеше майка си за полата.

Госпожа Айсидор Строс също отказа:

— Винаги съм била редом със съпруга си, защо да го напущам сега?

Те действително бяха изминали дълъг път заедно: пепелищата на Конфедерацията… малкия бизнес на порцелан във Филаделфия… превръщането на „Мейси“ в национална мрежа от магазини… избора в Конгреса… накрая щастливият залез, който увенчаваше успешния живот — участие в управителни съвети, благотворителни дружества, хобита, пътувания. Тази зима те посетиха Кап Мартен и първият рейс на „Титаник“ бе приятен завършек на пътуването.

Тази вечер семейство Строс дойде на палубата с другите и в началото г-жа Строс не знаеше какво да прави. По едно време връчи някои от бижутата си на прислужницата Елен Бърд, след това си ги взе обратно. По-късно прекоси лодъчната палуба и почти зае място в лодка № 8. После се върна при г-н Строс. Сега бе твърдо решена:

— Живели сме заедно толкова години. Където си ти, там съм и аз.

Арчибалд Грейси, Хю Улнър и други приятели напразно я увещаваха да се казва. Тогава Улнър се обърна към г-н Строс:

— Сигурен съм, че никой няма да възрази, ако един възрастен джентълмен като вас заеме място в една от лодките…

— Няма да тръгна преди другите мъже — каза той безапелационно.

Г-жа Строс се улови по-здраво за ръката му, потупа го нежно, усмихна се. След това двамата седнаха на палубни кресла.

Но повечето от жените се качваха в лодките: съпруги, ескортирани от мъжете си; самотни жени, придружени от кавалери, които доброволно бяха приели да се грижат за тях. Беше времето, когато в началото на едно трансатлантическо пътуване мъжете сами предлагаха услугите си на „беззащитните дами“. Особено сега това бе добре дошло.

Госпожа Уилям Т. Греъм, деветнадесетгодишната Маргрет и гувернантката ѝ госпожица Шутс бяха проводени в лодка № 8 от Хауърд Кейс — лондонски ръководител на фирмата „Векюм Ойл“, и младия Огъстъс Рьоблинг от Вашингтон — наследник на „стоманена фамилия“, който бе започнал свой собствен бизнес като директор на автомобилните заводи „Мърсър“ в Трентън, Ню Джързи. При спускането на лодката госпожа Греъм наблюдаваше Кейс, който се бе подпрял на леерите, палейки цигара и махайки ѝ за довиждане.

Г-жа Е. Д. Епълтън, г-жа Р. Д. Корнъл, г-жа Д. Мъри Браун и госпожица Ивънс, които се връщаха от семейно погребение в Англия, бяха под крилото на полковник Грейси, но някак си в тълпата той ги загуби и ги откри малко по-късно.

Вероятно полковникът отвличаше вниманието си с едновременните опити да се грижи и за г-жа Чърчил Кенеди — негова сътрапезница от корабния ресторант. Г-жа Кенеди се връщаше от Париж, където бе ходила, за да се види със сина си, претърпял самолетна катастрофа — нечувана новост за времето. Тя беше красива жена и всеки мъж би искал да я покровителства.

Едуард А. Кент — друг сътрапезник, я намери след сблъскването и тя му повери да пази миниатюра от слонова кост, която принадлежеше на майка ѝ. След това пристигнаха Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон и ѝ помогнаха да се качи в лодка № 6. Улнър ѝ махна за довиждане, уверявайки я, че ще ѝ помогнат да се качи отново на борда, когато „Титаник“ се стабилизира. Малко по-късно дотичаха Трейси и Клинч Смит, които също търсеха г-жа Кенеди, но Улнър им каза с чувство на задоволство, че за нея са се погрижили и тя е вече в безопасност.

Междувременно наклонът на палубата бе станал по-стръмен и даже най-безгрижните започнаха да чувстват тревога. Някои премислиха и се устремиха надолу към кабините си, за да приберат останалите ценности. Бяха обаче неприятно изненадани. Селини Язбек намери кабината си напълно под водата. Същото откри и Гюс Коен. Викторин — френската прислужница на семейство Райърсън, имаше още повече неприятности. Тя намери кабината си още суха, но докато се суетеше наоколо чу превъртане на ключ и изведнъж се сети, че стюардът заключва вратата на спалнята, за да предотврати опити за грабеж. Нададе вик тъкмо навреме и предотврати заключването. Без да насилва повече щастието си, тя се върна на палубата с празни ръце.

Стана ясно, че на „Титаник“ му остава малко време. Томас Андрюз минаваше от лодка на лодка и подканяше жените:

— Госпожи, вие трябва веднага да се качите. Няма време за губене. Не избирайте лодката си. Не се колебайте. Бързо! Бързо!

Андрюз имаше всички основания да бърза. В такъв момент действията на жените бяха наистина непредсказуеми. Едно момиче, което чакаше да заеме място в лодка № 8 изведнъж закрещя:

— Забравих снимката на Джек. Трябва да я взема!

Всички протестираха, но тя се втурна надолу. След момент се появи със снимката и бе наблъскана в лодката.

Събитията се развиваха бързо, но все още спокойно. Вторият помощник Лайтолър имаше чувството, че си губи времето, докато старши помощникът Уайлд го караше да му помогне при търсенето на оръжие. Той бързо доведе капитана, Уайлд и първият помощник Мърдок до склада, където се пазеше оръжието. Уайлд тикна в ръката на Лайтолър пистолет и каза:

— Може да ти потрябва!

Лайтолър го постави в джоба си и бързо се върна на палубата при лодката.

Една след друга бързо заспускаха лодките в морето: №6 в 00:55 часа… № 3 в 01:00… № 8 в 01:10. Наблюдавайки ги, пътникът от първа класа Уилям Картър предложи на Хари Уайдънър да се качи в някоя лодка. Уайдънър поклати глава:

— Мисля, че ще остана на големия кораб, Били, да опитам късмета си.

Част от екипажа не бе настроена толкова оптимистично. Като видя, че главният стюард Летимър е сложил спасителната жилетка над палтото си, вторият помощник — стюард Уит го посъветва да го сложи отдолу — така се улесняваше плуването.

Четвъртият помощник Боксхол, който заедно със старши рулевия Роу продължаваше да изстрелва ракети, все още не можеше да повярва в случилото се:

— Наистина ли е толкова сериозно, капитане? — попита той.

— Така казва г-н Андрюз — отговори тихо капитан Смит, — че ни остава не повече от час, час и половина.

Лайтолър имаше по-точен измерител — стръмния, тесен авариен трап, който се спускаше от лодъчната палуба до палуба D. Водата бавно пълзеше нагоре по стъпалата и от време на време Лайтолър надникваше да провери колко стъпала по-нагоре се е качила. Виждаше се ясно, тъй като под бледозелената вода лампите все още блестяха.

Своеобразното му измерително устройство показваше, че времето лети. Евакуацията се ускори, но я забавяше се сега увеличаващият се наклон. Красива французойка се препъна и падна при опита си да се покатери в № 9. По-възрастна жена в черна рокля въобще не успя да стъпи в лодка № 10. Тя падна между носа на лодката и борда на кораба. Тълпата ужасено ахна, но някой по чудо я улови за глезена. Други я придърпаха на долната палуба за разходки и тя се върна на лодъчната палуба за още един опит. Този път успя.

Някои пътници загубваха самообладание. Възрастна лейди вдигна голям шум в лодка № 9, разблъска всички и накрая избяга от лодката. Истерична жена безпомощно се блъскаше, опитвайки се да се качи в № 11. Стюардът Уитър се качи на леерите, за да ѝ помогне, но тя стъпи накриво и двамата се прекатуриха в лодката. Голяма, дебела дама стоеше и плачеше до лодка № 13:

— Не ме качвайте на лодката! Не искам! През целия си живот не съм била в открита лодка!

Стюардът Рей отхвърли протестите ѝ:

— Трябва да се качите, а ще бъде добре и да замълчите.

Планът лодките да се пълнят от долните трапове остана химера. Вратите въобще не бяха отворени. Лодките, които трябваше да чакат отдолу, отплаваха. Хората, които трябваше да се качат оттам, останаха забравени. Когато семейство Колдуел и някои други слязоха до заключения трап на палуба В, някой който не знаеше за плана, заключи вратата след тях. По-късно мъже от горната палуба откриха групата и им спуснаха стълба.

Недостигът на опитни моряци усилваше бъркотията. Част от най-опитните подкараха първите лодки. Други бяха изпратени със специални поръчения — да поставят фенери, да отварят прозорците на палуба А, да помагат при изстрелването на ракети. Шестима моряци пропаднаха без вест, когато отидоха да отворят долните трапове — те вече не се върнаха… Навярно бяха затворени някъде долу. Лайтолър започна да пести останалите хора — само по двама на спасителна лодка.

Лодка № 6 бе пристигнала вече до средата на борда на кораба, когато някаква жена се провикна:

— В лодката има само един моряк!

— Има ли между вас моряци? — попита Лайтолър хората на палубата.

— Ако желаете, аз ще отида — чу се глас от тълпата.

— Моряк ли сте?

— Яхтсмен.

— Ако сте достатъчно моряк да се спуснете по това въже, можете да отивате.

Майор Артър Годфри Почън — вицепрезидент на Кралския канадски яхтклуб, се хвана за въжето и се плъзна към лодката. Той бе единственият мъж, на когото Лайтолър позволи да се качи в лодка през тази нощ.

На десния борд мъжете имаха по-голямо щастие. Мърдок продължаваше да настанява мъже там, където имаше място. Френският пилот Пиер Марешал и скулпторът Пол Шевре се покатериха в № 7. Няколко закупчици на Компанията „Гимбълз“ се настаниха в № 5. Като дойде време да спускат лодка № 3, Хенри Слипър Харпър не само придружи жена си, но взе със себе си китайския си мопс Сун Ят-Сен и египетския драгоман на име Хамад Хасан, когото бе взел от Кайро на шега.

От същата страна, в сянката на № 13 несигурно стоеше д-р Уошингтън Додж. Стюардът Рей го забеляза и попита дали съпругата и синът му са заминали. Додж потвърди и Рей въздъхна облекчено, тъй като бе лично заинтересуван. Той бе обслужвал семейство Додж на „Олимпик“. Всъщност той бе причина те да са на борда…

— Не е време за философски размисли — извика Рей, — по-добре се качете тук. — И набута доктора в лодката.

В № 1 се работеше с изисканост. Сър Космо Дъф Гордън, съпругата и секретарката му, г-ца Франкатели, която лейди Дъф Гордън обичаше да нарича мис Френкс, попитаха Мърдок дали може да влязат.

— Да, разбира се, ще ми бъде изключително приятно — отговори Мърдок според думите на сър Космо. (От друга страна, наблюдателят Джордж Саймънс, който стоеше наблизо, остана с впечатлението, че Мърдок каза просто: „Да, скачайте!“) След тях дойдоха и бяха поканени да се качат двамата американци Абрахъм Соломън и С. Е. Х. Стендджъл. Стенджъл имаше затруднения при преминаването на леерите; най-накрая стъпи отгоре и се прекатури в лодката. Остроумният Мърдок се разсмя весело:

— Това е най-веселото нещо тази вечер.

Наоколо нямаше вече никого. Всички съседни лодки бяха заминали, а тълпата се бе преместила към кърмата. Натовариха петима пътници, Мърдок прибави шестима огняри, постави наблюдателя Саймънс начело и му каза:

— Стойте настрана от борда, и се върнете като ви повикам! — След това махна на стоящите до лодбалките мъже и те спуснаха № 1 — вътре имаше точно дванадесет души при капацитет четиридесет.

Смазочникът Уолтър Хърст наблюдаваше спускането на лодката от носовата палуба. Той си спомня киселата забележка:

— Ако спускат лодките, поне да качат някого в тях…

Долу в трета класа се намираха тези, които въобще нямаха възможност да достигнат до лодка № 1. Купища мъже и жени се тълпяха и в задната част, около главното стълбище на палуба D. Стояха тук доведени от стюардите. Отначало имаше само жени и семейства, след това отпред се изсипаха мъже с багаж, идващи от „Скотланд Роуд“. Сега всички бяха наблъскани заедно — шумни и неспокойни, с изглед повече на затворници, отколкото на пътници, сред ниски тавани, оголени електрически крушки и равни бели стени.

Стюардът от трета класа Джон Едуард Харт водеше борба да си сложат спасителните жилетки. Нямаше голям успех по две причини: първо, защото ги успокояваше, че няма опасност; второ — защото повечето не разбираха бъкел английски. Преводачът Мълър правеше всичко възможно около скупчените финландци и шведи, но работата вървеше бавно.

В 00:30 часа дойде заповед да изпратят жените и децата на лодъчната палуба. Беше немислимо да се очаква, че те ще намерят пътя през лабиринта от проходи, които обикновено бяха заключени към трета класа, така че Харт реши да ги преведе на малки групи. Това отне известно време, но накрая конвоят бе организиран и тръгна…

Преходът бе продължителен — нагоре по широките стълби до дневния салон за трета класа на палуба В… по откритата палуба… през библиотеката на втора класа в помещенията на първа класа. След това по дългия коридор надолу покрай кабината на хирурга, частния салон за прислужници и пажове на пътниците от първа класа, до голямото стълбище към лодъчната палуба.

Харт заведе групата до лодка № 8, но с това работата му не свърши. Ако останат сами, ще се върнат вътре на топло.

Минаваше един часът, когато Харт се върна отново на палуба D, за да организира друга група. И сега не бе по-лесно. Много жени отказваха да тръгнат. От друга страна, сега пък мъже настояваха, но съгласно заповедите, които имаше, не можеше да става и дума за това.

Накрая Харт тръгна отново по същия дълъг път. Когато стигна до лодъчната палуба и доведе групата до № 15, бе 01:20. Нямаше време за още едно връщане. Мърдок му нареди да влезе в лодката и в 01:30 той отблъсна с втората си група.

Нямаше единно ръководство на действията. По един или друг начин обитателите на най-евтините кабини преодоляха задънените проходи на палуба D и излязоха горе. Тук стояха и чакаха, без някой да им помогне или да ги насочи. Малкото прегради към техните покои бяха разрушени. Тези, които преминаха през отворите, забродиха по други места из кораба. Някои даже намериха пътя за лодъчната палуба. Но повечето прегради си стояха спуснати. Усетилите опасност пътници трябваше със собствени сили да си пробиват път към лодките.

Като от мравуняк тънка нишка от тях залази по крана на палубата на кърмовия диптанк, пропълзя по стрелата му до помещенията на първа класа и след това се прехвърли през леерите на лодъчната палуба.

Някои се промушиха под опънатото на задната палуба въже, което стесняваше техния район към кърмата още повече от нормалните прегради. Веднъж преминели през него, бе сравнително лесно да се стигне до стълбището във втора класа и оттам до лодките.

Други някак си стигнаха до палубата за разходки във втора класа, но по-нататък не намериха пътя. Отчаяни, те прибягнаха до аварийния трап, предназначен за екипажа. Трапът бе близо до ярко осветените прозорци на ресторанта в първа класа „А ла Карт“ и готвейки се да се катерят нагоре, Ана Сьоблом и още едно момиче надникнаха вътре. Те се залюбуваха на красиво подредените в сребро и порцелан маси, заредени за следващия ден. Другото момиче гореше от желание да ритне стъклото и да влезе, но Ана я убеди, че после Компанията може да ги накара да плащат.

Много от третокласните пътници се изкатериха по друг авариен трап от носовата част и след това продължиха по коридора на първа класа към лодките.

Други премахваха бариерите с удар, искайки да влязат. Третокласният пътник Даниел Бъкли се качваше по стъпалата, които водеха към вратата на първа класа, когато стоящ на стража моряк събори вървящия пред него човек. Побеснял, пътникът скочи на краката си и хукна нагоре по стъпалата. Морякът го погледна, заключи вратата и се скри. Пасажерът изкърти ключалката и влетя през вратата, мислейки как по-добре да отмъсти на моряка. Заедно с падналата врата в първа класа нахлуха Бъкли и дузина други хора.

На друго място моряк не пускаше Кети Джилнаф, Кейт Мълинс и Кейт Мърфи (на „Титаник“ като че ли всички ирландки се именуваха Катрин). Внезапно пътникът от трета класа Джим Фарел — огромен ирландец, съсед на момичетата в родното им място, сякаш изпълни коридора:

— За бога, моряко! — изрева той. — Отвори вратата и пусни момичетата да минат!

Това не бе молба, а мощно изригване на огромната сила на гласа му. За учудване на момичетата морякът безропотно се подчини.

Но с това премеждията на Кети Джилнаф не свършиха. Тя направи грешен завой, загуби приятелите си и се озова сама на палубата за разходка на втора класа, без да знае как да стигне до лодките. Палубата бе безлюдна, с изключение на един мъж, който се подпираше на леерите и гледаше намръщено нощта. Той ѝ позволи да се качи на раменете му и тя успя да се покатери на горната палуба. Когато най-после стигна на лодъчната палуба, лодка № 16 бе тръгнала надолу. Един мъж я предупреди — нямаше повече място.

— Но аз искам да съм със сестра си! — изплака Кети. Тя нямаше сестра, но помисли, че така може да умилостиви мъжа. Това подейства:

— Добре, влизай — въздъхна той и тя скочи в спускащата се към водата лодка — още един пътник от трета класа бе в безопасност.

Но на всеки спасен пътник от най-ниската класа се падаха стотици други, които безцелно се въртяха около носа, на юта, пред стълбището на палуба D. Някои останаха в кабините си — така младия Мартин Гелъхар намери Мери Агата Глин заедно с четирите ѝ обезкуражени спътници. Той бързо ги придружи до лодка № 13 и се върна на палубата. Други го удариха на молитви. Минаващия през ресторанта на трета класа пътник Гюс Коен видя един час след сблъскването множество събрани пътници, някои от които с разпятия в ръцете.

Персоналът на първокласния ресторант „А ла Карт“ се намираше в най-трудно положение. Беше ни риба, ни рак. Очевидно бе, че не са пътници, но същевременно не се числяха и към екипажа. Ресторанта не принадлежеше на „Уайт Стар“, а бе концесия, дадена на мосю Гати. Така че служителите бяха без всякакъв статус. И за нещастие те бяха французи и италианци — обект през 1912 година на дълбоко англосаксонско подозрение.

Нямаха шанс още от самото начало. Стюардът Джонсън си спомня, че ги бе видял скупчени до кабините им в задната част на палуба D. Управителят Гати и помощник-готвачът Полковник Грейси Може бяха единствените, които се промъкнаха до лодъчната палуба. Дължеше се на цивилните им дрехи, заради които екипажът сметна, че са пътници.

Долу, в машинното отделение, никой не мислеше да напуска. Мъжете отчаяно се бореха да поддържат налягане на парата, за да светят лампите и да работят помпите. Главният механик Бел бе вдигнал водонепроницаемите врати след котелно отделение № 4 — като стигне водата до тук, щяха да ги затворят отново; междувременно бе много по-свободно да се движиш наоколо.

Смазочникът Фред Скот се опитваше да освободи свой колега, затворен в задния тунел зад една от вратите. Смазочникът Томас Рейнджър изключи последния от четиридесет и петте вентилатора — консумираха твърде много ток. Настройчикът Томас Патрик Дилън помагаше при влаченето на дълги парчета тръби от задните отделения, за да увеличат производителността на смукателната помпа в котелно отделение № 4.

В него настройчикът Джордж Кавел гасеше огъня в пещите. Енергията щеше да намалее, но когато водата достигне до № 4, няма да възникне експлозия. Бе около 01:20 и работата бе почти приключена, когато Кавел забеляза изпод металните плочи на пода да извира вода. Заработи по-бързо. Щом водата стигна до колене, той спря. Беше почти на върха на аварийния трап, когато се сети, че е изоставил колегите си. Слезе отново, за да установи, че всички си бяха отишли. С чиста съвест се изкачи обратно, този път завинаги.

Повечето от лодките бяха вече отплавали. Една след друга те се отдалечаваха от „Титаник“, блъскайки и пляскайки с веслата в гладкото като огледало море.

— Никога преди не съм държал весло в ръката си, но ми се струва, че мога да греба — каза един стюард на г-жа Д. Стюарт Уайт в лодка № 8.

Погледите на всяка лодка бяха насочени към „Титаник“. Високите му мачти, четирите големи комина ярко се открояваха в ясносинята нощ. Широките палуби за разходка и дългите редици от илюминатори пламтяха в светлина. От лодките се виждаше как хората се редят до леерите, чуваха се звуците на рагтайма в спокойния нощен въздух. Изглеждаше невъзможно нещо да се случи на този величествен кораб. Ето, те са вече в морето, а пред тях стои той. Окъпан в светлина от бака до кърмата, с изглед на празничен кейк.

Неуверено лодките се отдалечиха още малко. На тези, на които бе казано да чакат, греблата бяха вдигнати. За другите, на които бе наредено да се отправят към неизвестния параход, чиито светлини блестяха в далечината, това бе началото на едно болезнено пътуване.

Параходът изглеждаше издевателски близко. Толкова близко, че капитан Смит нареди на хората в лодка № 8 да отидат до него, да оставят пътниците и да се върнат за други. По същото време той попита старши рулевия Роу, който държеше ракетния пистолет, дали знае морза. Роу отговори, че знае малко, и тогава капитанът каза:

— Повикайте този кораб и когато отговори, му предайте: „Ние сме «Титаник» и потъваме. Моля, пригответе всичките си лодки.“

Боксхол се бе опитал да установи връзка, но сега Роу желаеше повече от всичко да опита късмета си. Между ракетните изстрели той викаше и викаше кораба. Нямаше отговор. Тогава Роу уведоми капитана, че му се вижда друга светлина откъм десния борд. Старият шкипер насочи далекогледа и вежливо каза на Роу, че това е планета. Хареса му обаче пламенността на младия рулеви и му отстъпи далекогледа да види сам.

В същото време Боксхол продължаваше да изстрелва ракети. Рано или късно странникът трябваше да се събуди.

На мостика на „Калифорниън“ вторият помощник Стоун и стажантът Гибсън брояха ракетите — към 00:55 часа бяха вече пет. Гибсън опита връзка по морза и към един часа вдигна отново далекогледа — точно навреме, за да види шестата ракета.

В 01:10 Стоун свирна в проговорната тръба и уведоми капитан Лорд. Той се заинтересува:

— Сигнали на Компанията ли са?

— Не знам — отговори Стоун, — но ми се струва, че ракетите са бели.

Капитанът му нареди да продължи да опитва с морза.

Малко по-късно Стоун подаде далекогледа на Гибсън и отбеляза:

— Погледни сега. Изглежда доста крив над водата — и светлините му са някак криви.

Гибсън внимателно разгледа кораба. Изглежда, че корабът бе накренен. Имаше, както той го наричаше, голям борд над водата. А Стоун, който стоеше редом с него, забеляза, че червената бордова светлина бе изчезнала.