Последната нощ на „Титаник“

„И господ не може да потопи този кораб“

Вратата към помещенията на готвачите се блъсна с трясък в железния креват на помощник-хлебаря Чарлс Бърджис. Той се стресна и се втренчи в стоящия на вратата втори стюард Джордж Дот. Закръгленият Дот, известен със своята непрестанна веселост, извика със сериозно изражение на лицето:

— Ставайте, момчета, потъваме!

Дот тръгна бързо напред към помещенията на сервитьорите, където салонният стюард Уилям Мос се опитваше да разбуди останалите. Повечето се смееха и шегуваха, когато Дод влетя, крещейки:

— Събудете всички! Не оставяйте никого тук!

Заедно с Мос той се отправи към покоите на стюардите. Навън стюардът от пушалния салон Уитър слушаше дърводелеца Хътчинсън, който съобщаваше обезпокояващи неща:

— По дяволите! Пощенското помещение е пълно с вода!

Мос се приближи и добави:

— Наистина е много сериозно, Джим.

Остроумията, с които бяха посрещнати първите предупреждения, се стопиха и екипажът наскача от койките. Все още полузаспал, Бърджиз нахлузи гащетата и ризата си, но не сложи спасителна жилетка. Уолтър Белфорд, с бялата си хлебарска престилка и гащета, си сложи ватените долни гащи. Стюардът Рей облече бавно и без да се вълнува, костюма си за разходка. Напълно облеченият стюард Уитър отвори сандъка си и напълни джобовете си с цигари, взе пъпната връв на първото си дете, която винаги носеше със себе си, и се присъедини към групата мъже, които се тълпяха в работните проходи на път към спасителните лодки.

Далеч напред, недокоснат от врявата електронастройчикът Семюъл Хеминг се покатери отново в койката си, доволен, че съскането във форпика е понамаляло. Той тъкмо се унасяше, когато корабният мебелист надникна и каза:

— Ако бях на твое място, досега щях да се махна. Корабът бързо се пълни с вода, която вече достига до игрището за скуош.

Миг по-късно се появи и боцманът:

— Изчезвайте, момчета. Не ви остава повече от половин час до момента на потъването. Знам го от г-н Андрюз. Пазете тайна и не казвайте на никого.

В пушалния салон на първа класа не се знаеше нищо. Играта на бридж отново бе в разгара си. Лейтенант Стефансон все още сърбаше горещата си лимонада, картите се раздаваха отново, когато на вратата внезапно се появи корабен офицер:

— Господа, вземете спасителни жилетки. Очаква ни беда!

В спалнята си на палуба А госпожа Уошингтън Додж лежеше в леглото и чакаше д-р Додж — данъчен агент на Сан Франциско, за да научи някоя новина. Вратата се отвори и докторът влезе тихо:

— Рут, сблъскването е сериозно. По-добре веднага да се качим на палубата.

Две палуби по-долу г-жа Люсиен Смит, уморена да чака заелия се с проучване на обстановката г-н Смит, бе заспала отново. Внезапно лампите присветнаха и тя видя съпруга си, който стоеше до леглото и се усмихваше. Той непринудено обясни:

— Намираме се на север и сме ударили айсберг. Не е кой знае какво, но вероятно ще забави пътя ни до Ню Йорк с един ден. Капитанът обаче, както се налага в подобни случаи, разпореди всички жени да се качат на горната палуба.

Така и продължи. Без камбанен звън или сирени. Без общокорабна тревога. Но всички на „Титаник“ вече бяха дочули мълвата.

Това, което ставаше, бе много объркващо за осемгодишния Маршал Дрю. Когато леля му Джеймс Дрю го събуди и му каза, че ще го вземе със себе си на палубата, той сънливо възрази, че не иска. Но г-жа Дрю не му обърна внимание.

Не по-малко изненадан бе майор Артър Почън, въпреки че доскоро се бе любувал на леда. Той чу новината на голямото стълбище и не можа да повярва. Останал като гръмнат, той се запрепъва към кабината си, за да смени вечерното си облекло с нещо по-топло.

За мнозина първите думи дойдоха от техните стюарди. Джон Харди — главен стюард на втора класа, лично разбуди пътниците от двадесет-двадесет и четири кабини. Всеки път той отваряше широко вратата на кабината и извикваше:

— Всички на палубата със спасителни жилетки. Веднага!

В първа класа учтиво се чукаше. Бяха дни, когато един стюард на суперлуксозен лайнер обслужваше на повече от осем-девет кабини и се грижеше като майка за пасажерите. Типичен в това отношение бе стюардът Алфред Крофорд. Тридесет и една година той бе обслужвал трудни пътници и сега внимателно помогна на г-н Алберт Стюарт да си облече спасителната жилетка. След това завърза обувките на възрастен господин.

В В-89 стюардът Ендрю Кънингъм помогна на Уилям Т. Стед да си постави спасителната жилетка, слушайки как известният издател се оплаква, че всичко това е безсмислица. В В-84 стюардът Хенри Семюъл Ечиз се въртеше като грижлив шивач около Бенджамин Гъгенхейм, за да му намести спасителната жилетка.

— Ще ми убива — протестираше кралят на мините и рафинериите. Ечиз свали жилетката, оправи нещо и му я сложи отново. След това Гъгенхейм пожела да излезе на палубата така, както е, но Ечиз бе непреклонен — навън бе много студено. Накрая Гегънхейм се предаде, Ечиз му нахлузи дебел пуловер и го изпрати нагоре.

Имаше още по-трудни пасажери. Ечиз установи, че вратата на кабина В-78 е заключена. Когато почука силно с две ръце, отвътре се разнесе изпълнен с подозрение мъжки глас:

— Какво има?

След това жена добави:

— Кажете ни какво е станало?

Ечиз обясни и се опита да ги убеди да отворят вратата. След няколко минути безуспешни увещания той се прехвърли на следващата кабина.

В друга част на кораба една заключена врата създаде по-различен проблем. Беше заяла и няколко пътници я счупиха, за да освободят намиращия се вътре мъж. Тогава пристигна стюард, който се нахвърли със заплахи за арест на присъстващите при пристигане на кораба в Ню Йорк заради повреда на имущество на Компанията.

В 00:15 часа бе трудно да разбереш да се шегуваш ли, или да бъдеш сериозен — да строшиш вратата и да станеш герой, или да бъдеш арестуван. Нямаше и двама души с една и съща реакция.

Г-жа Райърсън почувства, че няма време за губене. Тя отдавана се бе отказала от идеята да остави г-н Райърсън да спи. Сега сновеше наоколо, опитвайки се да събере фамилията. Трябваше да се приготвят шестима — съпругът ѝ, трите деца, гувернантката и слугинята, а децата действаха толкова бавно. Накрая тя се отказа да се разправя с най-малката си дъщеря, наметна кожено палто върху нощницата, с която бе облечена, и ѝ нареди да тръгва.

Г-жа Люсиен Смит сякаш разполагаше с всичкото време на света. Бавно и много грижливо тя се облече, за да посрещне всички изненади на нощта — дебела вълнена рокля, високи обувки, две палта и топла вълнена шапка. През цялото време г-жа Смит бърбореше за пристигането в Ню Йорк, тръгването с влак на юг, като нито веднъж не спомена за айсберга. Когато тръгнаха за палубата, г-жа Смит реши да се върне за част от бижутата си. Тук г-н Смит отсече. Той намекна, че е по-разумно да не се занимават с дреболии. Като компромис г-жа Смит си взе два от предпочитаните пръстени. Затваряйки внимателно вратата зад себе си, младата двойка се насочи към лодъчната палуба.

Непосредствено зад тях вървяха графинята на Родиз и братовчедка ѝ Гледис Чери. Те изпитваха трудности с поставяне на спасителните жилетки и минаващ мъж се спря да им помогне. Като краен израз на любезност той им предложи да си вземат няколко фурми.

По нещата, които хората вземаха със себе си, се познаваше какви са. Адолф Дайкър връчи на жена си малка торба, съдържаща два златни часовника, два диамантени пръстена, огърлица от сапфири и двеста шведски крони. Госпожица Едит Ръсел носеше музикална играчка — прасенце (то свиреше „Мъриш“). Стюарт Колит — млад студент по теология, който пътуваше във втора класа, си взе Библията, с която бе обещал на брат си да не се разделя, докато не се срещнат отново. Лорънс Бизли натъпка джобовете на норфолското си сако с книгите, които четеше в леглото. Нормън Кембел Чембърс сложи в джобовете си револвер и компас. Стюардът Джонсън, който вече подозираше нещо по-сериозно от завръщане обратно в Белфаст, пъхна четири портокала под блузата си. Госпожа Дикинсън Бишоп изостави бижута на стойност единадесет хиляди долара, а след това върна съпруга си да ѝ донесе маншона.

Майор Артър Почън хвърли поглед към тенекиената кутия на масата в В-104. Вътре се намираха 200 000 долара в облигации и 100 000 долара в отбрани акции. Той дълго мисли какво да прави, докато си сваляше вечерното сако и си слагаше два чифта топло дълго бельо и дебели дрехи. След това огледа за последен път малката кабина — истинското бронзово легло… зелената мрежичка до стената, където се оставяха скъпоценностите нощем… мраморния умивалник… плетеното кресло… канапето от конски косъм… вентилатора на тавана… звънците и електрическите приспособления, които, инсталирани на един лайнер, сякаш изглеждаха като допълнително хрумване на някого.

Той вече бе решил. Затръшна вратата, оставяйки тенекиената кутия на масата. След една минута се върна. Бързо взе една карфица за щастие и три портокала. Когато напусна кабината за последен път, кутията бе все още на масата.

Във фоайето на палуба В ковчежникът Хърбърт Макелрой подканяше всички да не се задържат на едно място. При преминаването на графинята на Родиз той извика:

— Бързайте, малка госпожо, няма много време. Радвам се, че не поискахте бижутата си от мене, както направиха някои други дами.

Хората се преливаха от салон в салон, направлявани от екипажа. Един салонен стюард улови погледа на госпожица Маргрет Фролихер, която преминаваше по коридора. Преди четири дни тя игриво го бе закачила, че поставя спасителна жилетка в стаята ѝ, намираща се в един непотопяем кораб. Тогава той се засмя и я увери, че това е само формалност и никога няма да ѝ се наложи да я носи. Спомняйки си разговора, стюардът се усмихна и я ободри:

— Не се плашете! Всичко е добре.

— Аз не се плаша — отговори тя. — Страдам само от морска болест.

Пътниците се трупаха по върховете на стълбищата — мълчалива тълпа в раздърпано облекло. Под палтото на Джек Тейър се показваха зеленикав костюм с жилетка от туид, а под тях още една жилетка от мохер. Господин Робърт Дениъл — банкерът от Филаделфия, беше само по вълнена пижама. Госпожа Търел Кевендиш бе с пелерина, а палтото на господин Кевендиш… Госпожа Джон С. Ходжбум — с кожено палто върху нощницата ѝ… госпожа Ада Кларк — само по нощница. Госпожа Уошингтън Додж не си направи труда да обуе чорапи и високите ѝ обувки хлопаха разкопчани. Г-жа Астор надничаше от подиума на оркестъра в привлекателна лека рокля. Госпожа Джеймс Д. Браун — колоритна милионерша от Денвър, бе също много стилна в своя костюм от черно кадифе с бели копринени ревери.

Увлечението по автомобилите през 1912 година се бе отразило върху облеклото на много дами — госпожа С. Е. Хенри Стенджъл носеше здраво закрепена на цветната ѝ шапка воалетка. Мадам Дьо Вийер бе облякла върху нощницата си дълга вълнена дреха за шофиране и обула вечерни пантофи.

Младият Алфред фон Драхщед — двадесетгодишен младеж от Кьолн, си бе избрал пуловер и чифт панталони, оставяйки в кабината цял гардероб с нови дрехи на стойност 2133 долара, кокили и автоматична писалка. Последните два атрибута според него специално го отличаваха от общата маса.

Във втора класа бъркотията не се отличаваше с изискана елегантност. Господин и госпожа Алберт Колдуел, които се връщаха от Сиам, където преподаваха в Банкогския християнски колеж, си бяха купили нови дрехи от Лондон, но тази вечер носеха най-старото си облекло. Бебето им Олдън бе загърнато в одеяло. Госпожица Елизабет Най бе с обикновена пола, връхна дреха и пантофи. Госпожа Шарлот Колйер не се постара да си направи прическа, а просто върза косата си с панделка. Осемгодишната ѝ дъщеря Марджъри бе загърнала раменете си със завивка за шезлонг. Г-н Колйер не вложи старание при обличането, защото очакваше да се върне скоро. Той даже остави часовника върху възглавницата си.

Създалата се в трета класа ситуация бе особено смущаваща, тъй като „Уайт Стар Лайн“ настаняваше самотните мъже и жени предимно в противоположните краища на „Титаник“. Сега много от мъжете, които спяха в близост до носа на кораба, забързаха към задната част, за да се присъединят към момичетата.

Катрин Джилнаф — жизнерадостна ирландка, която не бе навършила още шестнадесет години, дочу почукване на вратата. Бе младият мъж, който я загледа сутринта, докато свиреше на гайда. Каза ѝ да става, с кораба се е случило нещо. Ана Сьоблом — осемнадесетгодишна финландка, която бе тръгнала към Тихоокеанското северозападно крайбрежие, се събуди, когато млад датски селянин дойде да разбуди спътницата ѝ. Той даде на Ана спасителна жилетка и я подкани да тръгне с тях. На Ана ѝ беше много зле, за да се вслуша в думите му. След дълги разправии тя най-после тръгна, въпреки че се чувстваше отвратително. Алфред Виклуинд — неин съученик, ѝ помогна да си постави спасителната жилетка.

Сред тези млади мъже най-обезпокоен бе Олаус Абелзет. Двадесет и шест годишният норвежец бе на път за Южна Дакота и стар приятел на семейството му бе поверил шестнадесетгодишната си дъщеря, за да я заведе до Минеаполис. Но разстоянието между работния проход на палуба D и Минеаполис изглеждаше доста голямо.

Абелзет намери момичето в главния кърмови проход на палуба D. Заедно със зет си, един братовчед и друго момиче те се изкачиха по широкото, стръмно стълбище на трета класа до юта — на самата кърма на кораба.

В горчивата нощ тълпата се смеси, но пътниците от всяка класа се придържаха към своята палуба: първа класа — в центъра на кораба, втора класа — малко по-назад, трета — на самата кърма и в близост до носа на кораба. Притихнали, те стояха наоколо в очакване на следващите разпореждания — сравнително спокойни, но вече смътно разтревожени. С неловко любопитство се разглеждаха как изглеждат със спасителни жилетки. Някои се пошегуваха с половин уста:

— Да, и на това малко кученце трябва да сложим спасителна жилетка — каза Клинч Смит при преминаването на двойка, носеща померански дог.

— Пробвайте това — каза един мъж на г-жа Вера Дик, докато ѝ закопчаваше спасителната жилетка. — Последна мода за сезона. Сега всеки го носи.

— Дори и да не я използвате, ще ви държи топло — бодро обясняваше капитан Смит на г-жа Александър Т. Комтън от Нови Орлеан.

Към 00:30 часа полковник Грейси се блъсна във Фред Райт — треньора по скуош на „Титаник“. Спомняйки си, че е запазил игрището за 07:30 часа сутринта, Грейси се опита да се пошегува:

— Не е ли по-добре да отложим срещата!

— Да — отговори Райт. Гласът му бе равен и не излъчваше ентусиазъм. Той знаеше, че водата бе вече до тавана на игрището за скуош.

В ярко осветения гимнастически салон до лодъчната палуба г-н и г-жа Астор седяха един до друг върху двойка неподвижни механични коне. Те бяха със спасителни жилетки, а г-н Астор държеше и още една жилетка в скута си. Той го режеше с джобното си ножче и занимаваше жена си, като ѝ показваше изрезки от неговото съдържание.

Докато пасажерите се шегуваха, разговаряха и чакаха, екипажът бързо заемаше своите места. Лодъчната палуба се пълнеше с моряци, стюарди, огняри, готвачи, на които бе заповядано да се качат горе.

Късното пристигане на петия помощник-капитан Харълд Годфри Роу възбуди любопитство. Разпален млад уелсец, Лоу никога не униваше. Като навърши четиринадесет години, баща му се опита да го направи помощник на бизнесмен от Ливерпул, но Лодъчната палуба каза, че „няма да работи без пари за някого“. Той избра морето и живот, който му беше по сърце — шхуни, ветроходи, пет години плаване покрай брега на Западна Африка.

Сега, на двадесет и осем години, той за пръв път прекосяваше Атлантическия океан. В неделната нощ бе свободен от вахта и проспа сблъскването. Гласовете отвън на лодъчната палуба най-после го събудиха. Когато погледна през илюминатора и видя всички със спасителни жилетки, той катапултира от леглото в дрехите си и побягна да помага на палубата. Стартът му не събуди аплодисменти, но по-късно Лоу обясни причината на американския сенатор Смит така:

— Трябва да имате предвид, че сънят ни е малко и затова заспиваме като умрели.

Вторият помощник-капитан Чарлс Хърбърт Лайтолър също закъсня, но по съвсем друга причина. Също като Лоу той не бе на вахта и лежеше в койката си, но се събуди заедно с удара и бос изтича на лодъчната палуба да види какво става. Нищо не се виждаше по бордовете на кораба, с изключение на дясното крило на мостика, където той смътно различи капитан Смит и първият помощник-капитан Мърдок. Двамата се взираха нещо в нощта.

Лайтолър се върна в кабината си и се замисли. Несъмнено с кораба се бе случило нещо — първо остъргването, след това замлъкналите машини. Но той бе освободен от вахта и докато не го повикат, не беше негова работа. И той реши да чака. Върна се в леглото и буден зачака…

Минаха пет, петнадесет, тридесет минути. Чуваше се бумтенето на изхвърлящите пара комини, засилващия се шум на гласове, звънтене на корабни съоръжения. Но неговият дълг бе да чака там, където могат да го открият.

Най-после в 00:10 часа четвъртият помощник-капитан Боксхол дойде и бързо каза:

— Нали знаеш, че се блъснахме в айсберг?

— Зная, че се блъснахме в нещо — отговори Лайтолър, стана и започна да се облича.

— Водата в пощенското помещение достигна до палуба Е — продължи Боксхол, за да го подкани.

Нямаше необходимост от това. Лайтолър вече бързаше напред. Хладнокръвен, бърз, предпазлив, познаващ задълженията си до най-малката подробност, той бе идеалният втори помощник-капитан.

На лодъчната палуба моряците подготвяха шестнадесетте дървени спасителни лодки. Имаше по осем лодки на всеки борд — група от четири лодки към носа, след това 190 фута празно пространство и още четири откъм кърмата. Лодките от левия борд носеха четни номера, от десния — нечетни. Те бяха номерирани последователно от бака към кърмата. На палубата се намираха и четири допълнителни брезентови сгъваеми лодки, познати под името „Енгелхард“. Те се поставяха в празните лодбалки, след спускане на първите две носови лодки. Сгъваемите лодки бяха маркирани с буквите А, В, С и D.

Всички лодки заедно можеха да вземат 1178 души. Тази неделна вечер на борда на „Титаник“ се намираха 2207 души.

Това математическо несъответствие на бе известно на пасажерите и по-голямата част от екипажа, но дори и да го знаеха, те нямаше да му обърнат внимание. Защото „Титаник“ бе непотопяем. Всички го казваха. Когато г-жа Алберт Колдуел наблюдаваше как моряците товарят багаж в Саутхемптън, тя попита един от тях:

— Действително ли този кораб не може да потъне?

— Да, госпожо — отговори той — и господ не може да потопи този кораб.

Сега пътниците стояха спокойно на лодъчната палуба — неразтревожени, но много смутени. Досега не бяха провеждали учебно напускане на кораба. Нямаха разпределение по лодки. Разпределение имаше само екипажът, но никой не си правеше труда да го погледне. Действаше се по усет — някак си членовете на екипажа чувстваха къде са необходими и как могат да бъдат полезни. Прекараните в дисциплина години си казваха думата.

Малки групи мъже бяха накацали по лодките, сваляйки брезентовите покрития, изваждайки мачтите и безполезните неща, слагайки фенери и кутии бисквити. Други мъже стояха до лодбалките, слагайки ръкохватките и развивайки въжетата. Един по един стопорите бяха отдадени. Лодбалките проскърцаха, талите изскриптяха и лодките бавно увиснаха до кораба. Още няколко приспускания и те се изравниха с лодъчната палуба… а някои направо с палуба А за разходки, която се намираше по-долу.

Не се действаше обаче с нужната бързина Вторият помощник-капитан Лайтолър, който отговаряше за левия борд, бе човек с размах, но старшият помощник Уайлд създаваше пречки. Когато Лайтолър поиска разрешение да приспусне лодките, Уайлд каза:

— Не, ще чакаме.

Тогава Лайтолър се качи на мостика и получи заповед направо от капитан Смит. Лайтолър отново попита Уайлд може ли да качва пътниците и пак получи отрицателен отговор. Наложи се да се качи още веднъж на мостика, за да получи кимването на капитан Смит:

— Да, качвайте жените и децата и спускайте лодките!

Лайтолър приспусна лодка № 4 до палуба А и се разпореди да качват жените и децата. Така бе по-безопасно — шансовете да падне някой във водата бяха по-малки, разстоянието до морската повърхност — по-късо, а това щеше да помогне и за разчистването на лодъчната палуба, където занапред ги очакваше усилен труд. Той твърде късно си спомни, че палубата за разходки бе затворена от тази страна. Докато чакаха отварянето на прозорците, бързо свика всички назад до лодка № 6.

Стъпил с единия крак на лодката, а с другия — на палубата, Лайтолър призова жените и децата. Отговорът не беше ентусиазиран. Защо да сменят ярко осветените палуби на „Титаник“ за няколко часа мрак в гребна лодка? Даже Джон Джейкъб Астор взе на подбив идеята:

— Та ние сме в по-голяма безопасност тук, отколкото в тази малка лодка.

Един приятел извика на г-жа Д. Стюарт Уайт, която се качваше на лодка № 8.

— При връщането ще имате нужда от борден пропуск. Сутринта няма да можете да се качите обратно без него.

Госпожа Констънс Уилърд просто отказа да влезе в лодката. Изнервен до крайност, офицерът най-после вдигна рамене:

— Не си губете времето! Оставете я, щом иска!

За успокоение засвири музика. Капелмайсторът Уолъс Хенри Хартли бе събрал своите хора и оркестърът свиреше рагтайм. Първоначално музикантите бяха във фоайето на първа класа, където в очакване да спуснат лодките стояха много пътници. След това се преместиха напред към лодъчната палуба, близо до началото на голямото стълбище. Изглеждаше трудно описуемо — някои в сини униформи, други в бели сака, но в музиката им нямаше нищо нередно. Бяха взети всички мерки „Титаник“ да има най-добрия оркестър в Атлантика. „Уайт Стар Лайн“ дори отвлече от кораба „Мавритания“ на „Кунард“ капелмайстора Хартли. Теодор Брейли и челистът Роже Брико бяха лесно примамени от „Карпатия“:

— Е, стюарде — весело уведомиха те Робърт Воън, който им свиреше на малкия кораб от Компанията „Кунард“, — скоро ще бъдем на хубав кораб, с хубаво ядене.

Бас-виолистът Фред Кларк никога не беше плавал, но затова пък бе добре известен в шотландските концертни кръгове и фирмата също го купи. Първият цигулар Джон Хюм още не беше концертирал, но веселите звуци, издавани от неговата цигулка, се нравеха на пасажерите. Така и продължи — осем чудновати музиканти, които си знаеха работата. Тази вечер ритъмът бе бърз, музиката — силна и ободряваща.

На десния борд нещата вървяха малко по-бързо. Но не достатъчно бързо за президента Исмей, който сновеше напред-назад и подканяше хората да бързат.

— Няма време за губене — подвикна той на третия помощник-капитан Питмън, който работеше на лодка № 5.

Питмън му обърна гръб — не познаваше Исмей и нямаше време за нахалния непознат в домашни пантофи. Исмей му каза да товари лодката с жени и деца. Това бе вече твърде много за Питмън:

— Аз чакам нареждане от капитана — обяви той.

Внезапно му дойде на ум кой може да е този непознат. Той се спусна по палубата, сподели мисълта си с капитан Смит и го попита дали да изпълнява нарежданията на Исмей. Смит отговори кратко:

— Действай!

Връщайки се до лодка № 5, Питмън скочи в нея и извика:

— Моля, дамите да заповядат!

Госпожа Катрин Кросби и дъщеря ѝ Хариът бяха безпрекословно проводени в лодката от нейния съпруг, капитан Едуард Гифорд Кросби — по професия моряк от Милоуки и стар шкипер от Великите езера. Капитан Кросби имаше усет за истинското положение на нещата — веднага след сблъскването той се скара на жена си:

— Ако продължаваш да лежиш, ще се удавиш!

По-късно той ѝ каза:

— Корабът е сериозно повреден, но аз мисля, че водонепроницаемите отсеци ще го задържат да не потъне.

Но сега вече не искаше да рискува.

Напред се скупчиха полека и други — госпожица Хелън Озби… г-жа Ф. М. Уорън… г-жа Уошингтън Додж с петгодишния си син… млада стюардеса. След жените пуснаха няколко семейни двойки. После няколко самотни мъже. На десния борд правилото бе — първо жените, но ако има място — и мъже.

Зад тях първият помощник Мърдок — отговорен за десния борд, имаше същите проблеми с лодка № 7. Дороти Гибсън — кинозвезда от сериен филм, скочи в лодката, последвана от майка си. Те убедиха партньорите си по бридж Уилям Слопър и Фред Сюърд да ги последват. След тях се промъкнаха и други и лодката скоро броеше деветнадесет-двадесет човека. Мърдок почувства, че не бива да чака повече. В 00:45 часа той отблъсна лодка № 7 — първата лодка на вода.

След това той нареди на Питмън да поеме командването на № 5 и да бъде около кърмовия трап, стисна няколко ръце и се усмихна:

— Довиждане, желая ви успех!

Когато № 5 изскърца и тръгна надолу, се появи самият Брюс Исмей:

— Спускайте, спускайте, спускайте, спускайте! — завика той, описвайки с едната си ръка големи кръгове, като същевременно се бе хванал с другата за лодбалката.

— Ако веднага не се махнете оттам — експлодира петия помощник Лоу, — ще мога да направя нещо! Да спуснем по-бързо ли? Да не искате да удавя всички!

Исмей се смути съвсем. Без да каже нито дума, се обърна и тръгна към лодка № 3.

Старите членове на екипажа онемяха. За тях избухването на Лоу беше най-драматичното събитие тази вечер. Пети помощник-капитан обижда президента на Компанията, това няма да се размине току-така. Щом пристигнат в Ню Йорк, ще има ден на отплата.

Все още почти всеки очакваше да стигне до Ню Йорк. В най-лошия случай ще ги прехвърлят по други кораби.

— Почън! — каза Чарлс М. Хейс, когато майорът започна да помага при лодките. — корабът ще издържи още осем часа. Току-що го научих от един от най-добрите стари моряци — г-н Кросби от Милоуки.

Мосю Гати — управител на френския ресторант „А ла карт“ на кораба, стоеше напълно невъзмутим. Застанал сам на лодъчната палуба, той изглеждаше като картина на гордостта — шапката му бе точно на място, чанта в ръката, красиво сгънато пътно одеяло върху ръката му.

Г-н и г-жа Люсиен Смит и г-н и г-жа Слипър Харпър кротко седяха и разговаряха в гимнастическия салон до лодъчната палуба. Механичните коне вече бяха без ездачи — семейство Астор се беше преместило някъде другаде. Нямаше нито един и от стационарните велосипеди, които пасажерите караха с удоволствие, наблюдавайки показанията на червените и сини стрелки по голям бял часовник. Но помещението със своя ярък, покрит с линолеум на квадрати под и удобни плетени столове бе много по-приятно място от лодъчната палуба. Със сигурност тук бе поне по-топло и никой не бързаше.

В полупразния пушален салон на палуба А около масата спокойно седяха четирима мъже — Арчи Бът, Кларънс Мур, Франк Милет и Артър Райърсън и сякаш нарочно се опитваха да избягат от шумното объркване, което цареше на лодъчната палуба.

Малко по-надолу смазочникът Томас Рейнджър започна да изключва четиридесет и петте електрически вентилатора, които се използваха в машинното отделение, мислейки за онези, които трябваше да ремонтира утре. Електротехникът Алфред Уайт вареше кафе на мястото си.

На самата кърма на „Титаник“ старши рулевият Джордж Томас Роу все още носеше самотната си вахта. Той не видя и не чу нищо, след като айсбергът се плъзна преди повече от един час. Изведнъж той учудено видя плаваща спасителна лодка близо до десния борд. Телефонира на мостика да попита дали знаят, че има лодка на вода. Силно изненадан глас попита кой се обажда. Роу обясни и на мостика разбраха, че просто са го забравили. Наредиха му да се качи веднага на мостика, като вземе със себе си и сигнални ракети. Роу се спусна в склада на долната палуба, взе ламаринена кутия, съдържаща дванадесет ракети и се заизкачва — научил последен за случилото се.

Другите вече знаеха прекалено много. Старият д-р О’Лафлин прошепна на стюардесата Мери Слоун:

— Дете, нещата са много зле.

Стюардесата Ани Робинсън стоеше близо до пощенското помещение и наблюдаваше как водата достига палуба Е. Докато се чудеше какво да прави със забравената в коридора мъжка пътна чанта, пристигна дърводелецът Хътчинсън с отвес в ръката. Той изглеждаше недоволен, разсеян и много смутен. Малко по-късно госпожица Робинсън се блъсна в Томас Андрюз на палуба А. Андрюз я посрещна като настойник:

— Мисля, че ти поръчах да си сложиш спасителната жилетка!

— Да — отвърна тя, — но с нея изглеждам ужасно…

— Остави това. Надявай я и се поразходи наоколо, за да те видят пътниците.

— Няма да изглеждам много добре…

— Сложи я… Ако ти е мил живота, трябва да я сложиш.

Андрюз разбираше отлично хората. Обаятелен и енергичен мъж, той беше навсякъде, помагаше на всички. И хората се вглеждаха в него. Той се отнасяше към тях различно, в зависимост от мнението си за тях. На словоохотливия стюард Джонсън каза, че всичко ще бъде добре. А с г-н и г-жа Алберт Дик, с които вечеряше от време на време заедно, сподели:

— Целият кораб е накъсан отдолу, но няма да потъне ако преградите издържат.

Уведоми опитната стюардеса Мери Слоун:

— Работата е много сериозна, но не казвай на никого, защото може да настъпи паника!

Каза на Джон Тейър, на когото безрезервно, че на кораба му остава не повече от „час и нещо живот“.

На някои членове на екипажа не бе нужно да се казва какво става. Около 00:45 часа рулевият Джон Поингдестър напусна лодъчната палуба, за да си вземе гумените ботуши. Намери ги на бака на палуба D и тъкмо тръгваше обратно, дървената стена на кабината му се откърти. Нахлу морска вода и той с мъка си проби път, потънал до кръста.

По-назад стюардът от ресторанта Рей се отби в покоите си на палуба D, за да вземе по-топла връхна дреха. Връщайки се, той тръгна по „Скотланд Роуд“ към главното стълбище. Блъскащите се огняри и пътници си бяха отишли. Широкият работен проход бе потънал в тишина, нарушавана само от плисъка на вода, която идваше някъде отпред и се стичаше по коридора.

Още по-далеч назад вторият помощник-стюард Джозеф Томас Уит се спусна в кабината си, намираща се на левия борд на палуба Е, за да си вземе някои ценности. Тя беше в непосредствено съседство с турската баня — множество сепарета във величествена гама от цветове, които представляваха във вътрешната си декорация нещо като преход между Викторианската епоха и ерата на Рудолф Валентино. Мозаичния под, обсипаните със синьо-зелени плочки стени, златните лъчи върху едноцветния червен таван, колоните, обгърнати от инкрустирано тиково дърво — всичко това бе съвсем сухо.

Но когато Уит се спусна още няколко ярда по коридора и започна да се изкачва по стълбите видя странна гледка: тънка струя вода се стичаше надолу по стълбите от горната палуба D. Беше с дълбочина само четвърт инч — като се качваше по стълбите, водата едва достигаше до върха на токовете му. Когато стигна до палуба D, той видя, че водата идва отпред по десния борд. Тогава разбра какво се бе случило: водата от палуба Е, блокирана от водонепроницаемата врата, се бе вдигнала до палуба D, където нямаше такава врата, и се преливаше в следващия заден отсек.

Котелно отделение № 5 бе единственото място, където всичко изглеждаше наред. След като пещите бяха загасени, главният огняр Барет изпрати повечето огняри към спасителните лодки. Той заедно с няколко души остана да помогне на механиците Харви и Шепърд при работата с помпите.

По нареждане на Харви Барет вдигна железния капак на люка към сантини, намиращ се от дясната страна, така че той да може да нагласи помпите.

Котелното отделение бе пълно с пара, получена при гасенето на пещите с вода. В сумрака на тяхната собствена турска баня мъжете едва различаваха очертанията си.

В този миг Шепърд, пресичайки бързо отделението, стъпи в отвора на люка и си счупи крака. Харви, Барет и огнярят Джордж Кемиш се надвесиха над него. Те го вдигнаха и го занесоха в помпеното отделение — полузатворено пространство в края на котелното отделение.

Настаниха го удобно… и обратно в облаците от пара. Скоро от мостика дойде заповед всички да се качат при спасителните лодки. Мъжете си тръгнаха; Шепърд още лежеше в помпеното отделение; Барет и Харви продължаваха работа с клапаните. След петнадесет минути двамата мъже започнаха да се ободряват — отделението бе съвсем сухо, ритъмът на помпите — бърз и отмерен.

Внезапно от пространството между котлите и предната част на отделението с грохот нахлу морето. Преградата между № 5 и № 6 се срина.

Харви извика на Барет да бяга по аварийния трап. Барет заскача нагоре с крака, обгърнати от морската пяна. Самият Харви се спусна към помпеното отделение, където лежеше Шепърд. Не успя да стигне дотам и бе погълнат от водовъртежа на покачващата се вода.

Тишината в рубката на радистите се нарушаваше само от пуканията на радиостанцията, чрез която Филипс изстрелваше своите сигнали за помощ и приемаше отговорите. Брайд ту прибягваше до мостика, ту правеше опити в промеждутъците да се дооблече.

Засега новините бяха окуражаващи. Първи проговори параходът на „Северогерманския Лойд“ „Франкфурт“. В 00:18 часа той предаде краткото:

— О кей… Чакайте ни. — Но не даде координатите си.

В следващата минута потвържденията заваляха едно след друго. — „М. Темпъл“ на „Канадиън Пасифик“… лайнерът на „Алън“ „Вирджиния“… руският трампови кораб „Бурил“.

Нощта оживя от сигнали. Кораби, които бяха далеч, научиха от други, намиращи се в техния диапазон. Новината се разпространяваше все по-надалеч. Кейп Рейс я прие директно и я излъчи във вътрешността на страната. На покрива на универсалния магазин „Уонамейкър“ в Ню Йорк младият радиооператор Дейвид Сарноф улови слаб сигнал и го препредаде. Целият свят замръзна в задъхано внимание.

Съвсем наблизо „Карпатия“ на „Кунард“ плаваше на юг в пълно неведение. Когато Флипс изпрати своя „CQD“, единственият радиооператор на „Карпатия“ — Томас Котъм — се намираше на мостика. Сега той се бе върнал и се опита да бъде услужлив. Попита между другото на „Титаник“ знаят, че Кейп Рейс има няколко частни радиограми за тях.

В 00:25 часа Филипс изчука обратен отговор, който накара радиста на „Карпатия“ мигновено да забрави любезностите си:

— Елате веднага. Сблъскахме се с айсберг. Това е сигнал за помощ. „CQD“. Координати 41 градуса 46 десети северна ширина и 50 градуса 14 десети западна дължина.

Момент слисано мълчание… и Котъм попита дали да осведоми своя капитан.

— Да, незабавно!

След пет минути дойде желана новина: „Карпатия“ е само на петдесет и осем мили и „идва с пълен ход“.

В 00:34 часа се обади отново „Франкфурт“ — намираше се на 150 мили.

Филипс попита:

— Идвате ли на помощ?

„Франкфурт“:

— Какво се е случило?

Филипс:

— Предайте на вашия капитан да дойде на помощ! Блъснахме се в лед!

Капитан Смит се отби в радиорубката, за да разбере сам каква е картината. Току-що се бе обадил „Олимпик“ — еднотипен на „Титаник“ лайнер. Намираше се на петстотин мили, но радиостанцията му беше мощна и можеше да координира спасителните операции. Филипс поддържаше постоянна връзка с „Олимпик“ и междувременно подканяше намиращите се по-наблизо кораби да бързат.

— Какъв сигнал излъчвате? — попита Смит.

— „CQD“ — отговори Филипс безучасно.

Тогава у Брайд се породи чудесна идея. „CQD“ бе традиционен сигнал за бедствие, но международната конвенция неотдавна бе приела вместо него буквите „SOS“ — лесен за приемане от най-неопитния любител. Той предложи:

— Излъчи „SOS“. Това е новият сигнал и сега вероятно е единственият ти шанс да го излъчиш.

Филипс се засмя на шегата и смени сигнала. Когато „Титаник“ излъчи първия предаван от океанският лайнер „SOS“, часовникът в радиорубката показваше 00:45 часа.

Никой от корабите, с които бе установена връзка, не изглеждаше така обнадеждаващ, както мигащата светлина, намираща се на десет мили от лявата страна на носа на „Титаник“. През бинокъла четвъртият помощник Боксхол ясно видя, че това е параход. При опита да установи по морза връзка със сигналния прожектор даже му се стори, че видя отговор. Но от това нищо не излезе и най-накрая той реши, че е било премигване на топовата светлина.

Бяха необходими по-сериозни мерки. Щом старши рулевият Роу пристигна на мостика, капитан Смит го попита дали е донесъл ракетите. Роу ги извади и капитанът заповяда:

— Изстреляй първата и след това продължавай на всеки пет или шест минути.

В 00:45 часа ослепителен блясък изгори нощта. Първата ракета бе изстреляна от дясното крило на мостика. Тя се издигна нагоре… нагоре, далеч на д плетеницата от мачти и такелаж. След това избухна с далечен глух пукот и дъжд от ярки бели звезди бавно се понесе към морето. Петият помощник-капитан Лоу си спомня, че в синьо-бялата светлина за миг му се мярнало изплашеното, дори шокирано лице на Брюс Исмей.

На десет мили разстояние, на мостика на „Калифорниън“, стоеше стажантът Джеймс Гибсън. Странният кораб, дошъл от изток, не бе помръднал вече цял час и Гибсън го изучаваше с интерес. С далекогледа той можа да различи страничните му светлини и блясъка на светлините от задната палуба. В един момент му се стори, че корабът се опитва да установи връзка с „Калифорниън“ чрез своя морзов прожектор. Опита се да сигнализира в отговор, но скоро се отказа. Реши, че топовата светлина на странния кораб просто примигва.

Вторият помощник Хърбърт Стоун, крачейки по мостика на „Калифорниън“, също не сваляше очи от този странен параход. В 00:45 часа внезапно над него лумна бяла светлина. Странно — помисли си той, — на кого ли е хрумнало да изстрелва ракети през нощта…