Последната нощ на „Титаник“

„Това ми напомня на истински пикник“

Виковете в нощта караха винаги жизнения и импулсивен пети помощник-капитан Лоу да обърне лодката и да се притече на помощ. Той се намираше в най-благоприятна позиция да окаже помощ. След напускането на „Титаник“ с лодка № 14 той бе събрал лодки 4, 10, 12 и G и сега петте стояха вързани заедно на около 150 ярда от кораба.

— Считайте се под моя команда — разпореди се той и започна да организира флотилията си за извършване на спасителни работи.

Да се отиде на помощ с всичките лодки бе безумие — нямаше достатъчно мъже, подготвени за борба с настъпилия хаос, но една лодка с подбран екипаж можеше да свърши добра работа. Лоу разпредели своите 55 пасажери в другите четири лодки и събра опитни гребци доброволци за лодка № 14.

Да прегрупираш хора в гребни лодки в средата на Атлантическия океан в 2:30 сутринта бе нервна работа, дори повече, отколкото Лоу можеше да издържи:

— Скачайте, по дяволите! Скачайте — изкрещя той нетърпеливо на мис Дейзи Минъхън. Друга — възрастна дама, загърната в шал — изрази неподозирана готовност. Лоу дръпна шала и пред него се появи лице на уплашен млад мъж, чиито очи бяха пълни с ужас. Този път Лоу не каза нищо, но захвърли мъжа в лодка № 10 с всичка сила.

Прехвърлянето отне време. Мина време, докато плувците почнаха да се пръскат и пътят на лодката стана безопасен. Бе необходимо време и за прехода до там. Когато лодка № 14 се добра до мястото на потъването, минаваше 3 часът — повече от час след потъването на кораба.

Почти нямаше останали хора — стюардът Джон Стюарт… първокласният пътник У. Ф. Хойт… японец от трета класа, който се бе завързал за една врата. Повече от час лодка № 14 се мяташе безнадеждно като сляпа в нощта, следвайки виковете за помощ, но не можа да достигне никой от давещите се.

Спасиха само четирима, но г-н Хойт след един час умря. Лоу бе направил грешно сметка за времето, необходимо му да стигне до мястото на произшествието… колко време ще му трябва да открие викащите за помощ в тъмнината… и най-вече колко дълго може да живее човек във вода с температура 28 градуса по Фаренхайт. Той разбра, че е било безсмислено да се чака разпръсването на плувците. Но Лоу поне се върна.

Третият помощник Питмън, който бе в № 5, също чу виковете. Той развъртя лодката и извика:

— Връщаме се обратно към кораба!

— Накарайте офицера да не се връщаме обратно — помоли една жена стюарда Ечиз, който усилено натискаше веслото си, — защо трябва да загинем и ние, правейки безполезен опит да спасяваме останалите…

Запротестираха и другите жени. Питмън бе разкъсан от дилемата. Накрая той промени нареждането си и накара гребците да натиснат веслата. В следващия един час лодка № 5, с 40 души на борда при наличие на 65 места, се поклащаше леко над спокойния дъх на океана, а пътниците се вслушваха във виковете на намиращите се на 300 ярда плувци.

В лодка № 2 стюардът Джонсън си спомня, че четвъртия помощник Боксхол попита дамите:

— Да се върнем ли?

Те казаха не и пълната само 60 процента от капацитета си лодка № 2 продължи пътя си, чувайки виковете за помощ.

Дамите в лодка № 6 бяха различни. Г-жа Люсиен Смит, измъчвана от угризение, че бе повярвала на добронамерената лъжа на съпруга си, с която той я вкара в лодката; г-жа Чърчил Кенеди, трогната от кавалерството на своите доброволни защитници; г-жа Д. Д. Браун, смела по природа и копнееща за приключения — всички те молеха старши рулевият Хичънс да се върнат на мястото на произшествието. Хичънс отказа. Той им нарисува жива картина на плувците, които хващат лодката, залюляват я и я обръщат. Жените продължиха да го молят, но постепенно виковете намаляха. Лодка № 6, с 65 места, от които заети бяха само 28, не се приближи до мястото на крушението.

В лодка № 1 огнярят Чарлс Хендриксън отрони:

— Ние трябва да решим дали да се върнем и да помогнем!

Никой не отговори. Наблюдателят Джордж Съймънс, който командваше лодката, не се помръдна. Когато предложението дойде отново, сър Космо Дъф Гордън обяви, че според него не бива да отиват: опасно е, лодката може да бъде потопена. С това въпросът бе приключен. Дванадесетте души в направената за 40 лодка № 1 загребаха безцелно в нощта.

И с другите лодки се повтори същото: плахо предложение, по-силен отказ, пълно бездействие. От 1600 души, които се намираха на борда на „Титаник“ по време на потъването само 13 бяха прибрани от сновящите наблизо 18 лодки. Лодка G изтегли г-н Фредерик Хойт, който бе на пътя й. Лодка 4 спаси 8 души — не защото се върна обратно, а защото те бяха наблизо. На мястото на потъването се върна само лодка № 14. Защо другите не го направиха? — това е част от загадката защо опитни, тренирани мъже в еднаква ситуация реагират различно.

Виковете замряха и в нощта настъпи странна тишина. След мъчително очакване „Титаник“ бе потънал. Шокът от случилото се, очакващата ги несигурност и възбудата, усещането, че близки приятели са загубени завинаги, още не бяха се уталожили. Странно усещане за спокойствие обхвана хората от лодките. Заедно с това чувство дойде и самотата. Лорънс Бизли се чудеше защо „Титаник“, даже и смъртно ранен, създаваше у всеки чувство на опора и сигурност, каквато спасителната лодка не можеше да даде. В лодка № 13 Елизабет Шутс наблюдаваше падащите звезди и си мислеше колко незначителни изглеждаха ракетите на „Титаник“ в сравнение с природата. Тя се опита да погребе своята самота, мислейки си, че се е върнала в Япония. Два пъти нощем бе тръгвала оттам, самотна и уплашена, но накрая всичко свършваше добре.

В лодка № 4 мис Джийн Гертръд Хипах също наблюдаваше падащите звезди — никога не бе виждала толкова много от тях. Спомни си легендата, че всеки път, когато пада звезда, умира някой човек.

Бавно, много бавно, животът в лодките се връщаше. В лодка № 2 четвъртият помощник Боксхол запали зелени фалшвеери. Това изкара хората от техния транс, ободри ги. Бе трудно да се определи дистанцията и някои си помислиха, че зелените огньове са запалени от намиращи се на хоризонта спасителни кораби.

Веслата скърцаха и пляскаха във водата, носеха се гласове от лодките, които се поздравяваха в тъмнината. Лодка 5 и 7 се вързаха една за друга; така направиха и номера 6 и 16. Лодка № 6 измоли един огняр, за да могат да увеличат гребците. Другите лодки се пръснаха наоколо. В радиус от четири или пет мили 18 малки лодки бродеха в нощта по гладката морска повърхност. Един огняр от лодка № 13 си спомни за времето, прекарано на езерото в парка Риджънт, и се изпусна импулсивно:

— Това ми напомня на истински пикник!

В определени моменти картината наистина наподобяваше пикник — разговори за дребни неща, деца в краката. Бизли, който се опитваше да подвие одеялото под краката на плачещо бебе, установи, че той и жената, която държеше бебето, имат общи близки познати в Клонмен, Ирландия. Едит Ръсел забавляваше друго бебе с играчката-прасенце, което свиреше мелодията „Машъш“ при завъртане на опашката му. Хю Улнър се улови, че подава бисквити на четиригодишния Луи Наватрил. Г-жа Джон Джейкъб Астор отстъпи шала си на пътничка от трета класа, която загъна с него треперещата си от студ малка дъщеря. Увивайки шала около детето, жената благодари на г-жа Астор на шведски.

По същото време Маргрет Фролихер се запозна за пръв път с важен атрибут от морската екипировка за пикник. Страдаща до смърт от морска болест, тя бе забелязана от седящ наблизо любезен джентълмен. Той извади сребърна манерка с чашка отгоре, като предположи, че глътка бренди може да помогне. Тя прие предложението и бе мигновено изцерена. Може би бе от брендито или от новото преживяване — през своите 22 години тя никога не беше виждала манерка и това сега я очарова много.

Такъв студен пикник обаче никога не бе имало. Г-жа Кросби от лодка № 5 трепереше така силно, че тритият помощник Питмън я зави с платно. Стоящият до г-жа Браун в лодка № 6 огняр тракаше със зъби от студ. Накрая тя обви краката му с големия си черен шал, като завърза краищата върху глезените му. Мъж в бяла нощна пижама намиращ се в лодка № 16, изглеждаше толкова премръзнал, че напомняше на останалите пасажери снежен човек. Г-жа Шарлот Колиър бе толкова вкочанена, че се търкулна в лодка 14, косата ѝ закачи ключ за весло и от корена се изтръгна голям кичур.

Екипажът правеше всичко възможно, за да създаде удобства за жените. В лодка № 5 един моряк събу чорапите си и ги даде на г-жа Уошингтън Додж. Тя го погледна объркано, с благодарност, и той побърза да обясни:

— Уверявам ви, госпожо, че са съвсем чисти. Сложих ги тази сутрин.

В лодка № 13 огнярят Бочъм потреперваше от студ, но отказа да вземе предложеното му от възрастна дама палто, като настояваше палтото да се даде на млада ирландка. Хората в лодката бяха подпомогнати и от неочаквана предвидливост. Когато стюардът Рей напусна кабината си за последен път, той взе от сандъка си шест носни кърпи. Сега ги раздаде на хората в лодката и ги накара да направят възли в краищата, за да ги използват като шапки. Той си спомня с гордост, че е коронясал шест глави.

Освен от студа илюзията за пикника се разваляше и от жените-гребци. В лодка № 4 г-жа Джон Б. Тейър греба пет часа, потънала до коленете във вода. В лодка № 6 неуморимата г-жа Браун бе организирала жените да гребат по две на весло. Едната го държеше да не се измъква, а другата гребеше с него. По този начин г-жа Браун, г-жа Меър, г-жа Кенеди и други придвижваха лодката три или четири мили, опитвайки се без успех да достигнат блещукащата на хоризонта през почти цялата нощ светлинка.

В лодка № 2 г-жа Уолтър Дъглас стоеше на руля. Отговорникът за лодката Боксхол се зае да гребе и помага при паленето на зелените фалшвеери. Г-жа Д. Стюарт Уайт не се захвана с гребането в лодка № 8, но се самоназначи за сигналчик. Тя взе прът с вградена електрическа светлина и през почти цялата нощ свирепо го размахваше, помагайки или пречейки на околните.

В лодка № 8 Мери Янг, Гледис Чери, г-жа Ф. Джоъл Суифт и други също наблягаха върху веслата. Г-жа Уилям Р. Бъкнъл забеляза с гордост, че гребе до графинята на Родиз, а по-напред в лодката нейната прислужница бе съседка по гребло на прислужницата на графинята. През по-голямата част от нощта графинята управляваше лодката. Морякът Джоунс, който командваше лодката, обясняваше по-късно пред кореспондентът на вестник „Сфиър“ защо е избрал именно нея:

— В моята лодка имаше една жена, която беше всичко, което може да има в една жена… Когато я видях как се държеше и чух как говори с тих, авторитетен глас, разбрах че е повече и от който и да е мъж на борда на лодката.

По време на американското следствие, може би защото му липсваше насочването на пресата, Джоунс се изрази недотам елегантно:

— Тя много приказваше и аз затова я поставих на руля.

Нямаше обаче съмнение в неговото отношение към тази жена. След спасението Джоунс свали номера на лодката — „8“, постави го в рамка и го изпрати на графинята, за да засвидетелства своето възхищение. Тя от своя страна му праща картичка за всяка Коледа.

Нощта вече избледняваше, когато някои започнаха да губят самообладание. В № 3 г-жа Чарлс Хейс викаше към приближаващите се лодки:

— Чарлс Хейс, там ли си?

След това отново и отново.

В № 8 сеньора де Сатоде Пенаско пищеше за съпруга си Виктор и графинята на Родиз не можа да издържи дълго. Предаде руля на братовчедка си Гледис Чери и се сгуши до сеньората. Гребейки редом с нея, тя през цялата нощ се опитваше да я успокои и ободри. В лодка № 6 мадам дьо Вийер непрекъснато викаше името на сина си, който никога не се беше качвал на борда на „Титаник“.

Постепенно избухнаха и разправии. Жените в лодка № 3 се задърпаха за глупости, а мъжете им седяха и мълчаха смутени. Г-жа Уошингтън Додж, която искаше да се върнат обратно против желанието на почти всички стана толкова нежелана, че когато приближи лодка № 7, тя се хвърли в нея в средата на океана. Мод Слокъм — неуморният дамски масажист, помогна да поставят на мястото една дама от лодка № 11, която като връх на всичко навиваше непрекъснато да звъни един будилник. Морякът Дайъмънд — бивш боксьор, кълнеше така цветисто, че нощният въздух още повече посиня.

Много от споровете възникнаха заради пушенето. През 1912 година тютюнът не бе станал още великото универсално лекарство на Америка, което успокояваше болката и напрежението, и жените в лодките бяха шокирани. Мис Елизабет Шутс молеше двама седящи наблизо мъже да спрат да пушат, но те продължаваха, без да ѝ обръщат внимание. Този факт причини раздразнението на г-жа Д. Стюарт Уайт дори по време на следствието. Когато сенаторът Смит я попита иска ли да сподели нещо свързано с дисциплината на екипажа тя избухна:

— Още щом се отделихме от кораба, онези стюарди запалиха цигари. И то в такъв момент!

В създадената в лодка № 1 по-топла атмосфера на близост пушенето не беше проблем. Никоя от жените не запротестира, когато сър Космо Дъф Гордън даде на огняря Хендриксън една хубава пура. Мис Франкатели бе на служба при съпругата на сър Космо, а лейди Дъф Гордън се чувстваше толкова зле, че въобще не обръщаше внимание. Навела глава зад борда, тя повръща през цялата нощ.

Но и лодка № 1 си имаше своите неприятности. Сър Космо и г-н С. Е. Хенри Стенджъл от Невак, Ню Джързи не се спогодиха нещо. Ако лодката беше пълна, сигурно нямаше да се стигне до там, но при дванадесет души само различията проличаха. Според сър Космо г-н Стенджъл крещеше непрекъснато:

— Ей, вие в лодката!

Даваше също така противоречиви съвети на наблюдателя Саймънс накъде да насочи лодката. Никой не му обръщаше внимание, но сър Космо се раздразни толкова много, че му каза да млъкне. Сър Космо бе два пъти по-раздразнен, когато г-жа Стенджъл заяви по-късно в показанията си: „Двамата със сър Космо определихме накъде да вървим.“

Междувременно огнярят Пъси кипеше от гняв в резултат на забележката на лейди Дъф Гордън за нощницата на мис Франкатели. Той даже се бе намесил с думите:

— Голяма работа, нали вие спасихте живота си, а ние изгубихме цялото си имущество.

След половин час, все още ядосан, Пъси се обърна към сър Космо:

— Предполагам, че изгубихте всичко?

— Естествено.

— Но ще си купите всичко отново.

— Да.

— А ние изгубихме всичко, което имахме, и Компанията няма да ни даде нищо. При това от снощи вече не получаваме заплата.

Сър Космо не можа да издържи повече:

— Добре де, ще ви дам един петак да си купите нови неща.

Той го направи, но после съжаляваше до края на живота си. Монополното поведение на семейство Дъф Гордън в лодка № 1 и техния провал при опита да върнат лодката обратно придадоха на подаръка нюанс на заплащане за трудното време, прекарано от сър Космо.

Последвалите случки не му помогнаха много. Когато след спасението лейди Дъф Гордън събра мъжете от лодката облечени в спасителни жилетки, за групова снимка, те все повече и повече наподобяваха частен екипаж на семейството. Малко по-късно, когато се разчу, че отговорникът на лодката — наблюдателят Саймънс, прекарал с адвоката на сър Космо деня, преди да даде свидетелски показания пред английското разследване, той започна да изглежда като личен лодкар на сър Дъф Гордън.

Сър Космо не можеше да бъде уличен в нищо, с изключение на лош вкус.

Пиенето на алкохол също даде отражение. При измъкването на един член на екипажа от водата в лодка № 4 намериха в джоба му бутилка с бренди. Тя бе изхвърлена, а няколко дни по-късно, той обясни пред пресата причините за това: „Страхуваха се, че някоя истерична личност може да се докопа до нея и след това да има лоши последици“. Мис Юстис даде по-различно тълкуване: „Намерихме пиян мъж с бутилка бренди в джоба, и водачът на лодката, след като я захвърли зад борда, хвърли и пияния в дъното на лодката“.

В лодка № 6 неприятностите бяха с по-различен характер. Търканията се появиха в момента на слизането на майор Почън по въжето в лодката. Свикнал да дава заповеди, той се опита да вземе командването в свои ръце. Но старши рулевият Хичънс имаше други виждания. Докато лодката се отдалечаваше от „Титаник“, Почън гребеше, а Хичънс стоеше на руля, но след десет минути Почън поиска Хичънс да предостави руля на една дама и да почне да гребе до него. Старши рулевият отговори, че водачът на лодката е той, а работата на Почън е да гребе и да мълчи.

Лодката се отдалечи малко настрана с големи мъки, тъй като Почън и наблюдателят Флийт бяха единствените гребци в нея. Под ръководството на г-жа Браун постепенно се присъединиха повечето от жените, но Хичънс стоеше като закован на кърмата и крещеше да натискат по-силно веслата, тъй като при потъването на „Титаник“ лодката можеше да бъде увлечена във водовъртежа.

Жените закрещяха в отговор и нощта около пляскащата с гребла в тъмнината в лодка, заета от ожесточена караница. През по-голямата част от времето № 6 държеше курс към многозначителната светлина на хоризонта, но когато разбраха, че е невъзможно да я достигнат, Хичънс обяви всичко за загубено; нямаха ни вода, ни храна, нито компас или карта; намираха се на стотици мили от сушата и не знаеха кой път да хванат.

Майор Почън вече се бе предал, но сега пък жените се заловиха с него. Г-жа Кенеди намръщено му показа полярната звезда. Г-жа Браун му каза да мълчи и да гребе. Г-жа Мейър издевателстваше над смелостта му. После се завързаха с лодка 16 и по нареждане на Хичънс останаха на дрейф. Но жените не издържаха на студа и настояха да гребат, за да се стоплят. Г-жа Браун подаде весло на прехвърления от лодка № 16 огняр и каза на всички да натиснат върху веслата. Хичънс тръгна към нея, за да я спре, но г-жа Браун му каза, че само ако се приближи, ще го метне през борда.

Той се мушна под едно одеяло и започна да крещи обидни думи. Г-жа Мейър му отвърна — обвини го в отнемане на всички одеяла и изпиване на наличното уиски. Хичънс горещо отрече. Прехвърленият огняр, който се чудеше къде, по дяволите е попаднал, извика:

— Ти не съзнаваш ли, бе, че разговаряш с дама?

— Знам с кого говоря и аз командвам тази лодка! — изкрещя в отговор Хичънс.

Но забележката на огняря помогна. Старши рулевият притихна. Лодка № 6 гребеше в нощта под командването на г-жа Браун, Хичънс бе покорен, а майор Почън бе вън от играта.

Дори сред отчаяно вкопчилите се в преобърнатата лодка мъже имаше време за малки сблъсъци. Полковник Грейси — с тракащи зъби и стърчаща заледена коса — забеляза до себе си мъж със суха туристическа шапка. Полковникът попита може ли да вземе шапката за една минута, за да си стопли главата. Мъжът изстреля в отговор: „А аз какво ще правя?“

Нервите на хората, заловени за лодка С бяха основателно обтегнати. Въздухът под корпуса постепенно изтичаше и с всяка изминала минута лодката потъваше по-дълбоко. От време на време над кила плисваше вълничка и само едно импулсивно движение можеше да запрати всичко в морето. Имаше огромна необходимост от хладнокръвно ръководство.

В този момент Грейси с облекчение дочу богатия, басов глас на втория помощник Лайтолър и малко заваления вик на намиращ се върху лодката член на екипажа:

— Всички ще се подчиняваме на заповедите на офицера!

Лайтолър бързо се отзова. Чувствайки, че само единно, организирано действие може да запази равновесие на лодката, той накара всичките 30 мъже да се изправят. После ги нареди в две колони с лице към носа. Когато лодката се накланяше той викаше:

— Наведи се надясно… изправи се… наведи се наляво — всичко необходимо, за да се противодейства на мъртвото вълнение.

Изправяйки те от различни страни, някои от мъжете се провикнаха:

— Виждам лодка! Виждам лодка!

Лайтолър ги убеди да спрат и да пазят силите си.

Ставаше все по-студено и полковникът се оплака за главата си на Лайтолър. Друг мъж подаде и на двамата по глътка от една манерка. Те му отказаха, но посочиха треперещия наблизо Уолтър Хърст. Хърст помисли, че е бренди, и пое голяма глътка. Почти се задави — беше ментова есенция.

Разговаряха учудващо много. Помощник-готвачът Джон Мейнърд им разказа как капитан Смит се е приближил до лодката преди последния миг на „Титаник“ и почти го били измъкнали горе, но той се плъзнал отново във водата. По-късно огнярят Хари Синиър твърдеше, че капитанът се е отдалечил нарочно, казвайки:

— Аз ще последвам кораба!

Може и да е било вярно, но Хърст твърдеше със сигурност, че капитанът никога не се е приближавал до лодката. Освен това Синиър пристигна един от последните — вероятно твърде късно, за да е видял сам капитана.

Повечето разговаряха за спасението. Лайтолър скоро забеляза на кърмата младшия радиооператор Харълд Брайд и го попита от носа на лодката кои кораби са се насочили на помощ. Брайд извика:

— „Балтик“, „Олимпик“, „Карпатия“.

Лайтолър пресметна, че „Карпатия“ трябва да пристигне на разсъмване… и го съобщи на околните, за да повдигне малко духовете. От този момент те започнаха да оглеждат хоризонта, търсейки някакъв знак. От време на време се оживяваха, като виждаха запалените от Боксхол в лодка № 2 зелени фалшвеери. Лайтолър даже си помисли, че това сигурно е от друг кораб.

Полека-лека нощта си отиде. Към заранта излезе лек бриз. Въздухът като че ли още изстина. Морето стана неспокойно. Леденостудени вълни заплискаха върху краката и коленете на мъжете от лодка С. Пръските режеха телата им и ги ослепяваха. Един мъж, след това втори, след това трети, се прекатуриха зад кърмата и изчезнаха от погледите. Останалите мълчаха, погълнати от битката за самосъхранение.

Мълчеше и морето. Когато първите зари на утринта прорязваха небето, в накъдрените вълнички на спокойния иначе Атлантик не се забелязваше и искрица живот.

Само един мъж бе още жизнен благодарение на забележителната комбинация от инициатива, късмет и алкохол. Преди четири часа главният хлебар Чарлс Джофин бе събуден като мнозина на „Титаник“ от странния, режещ звук. И като много други той чу сигнала за събиране малко след полунощ.

Но Джофин не се яви на лодъчната палуба с празни ръце. Той прецени, че щом има необходимост от лодките, ще има нужда и от провизии. По собствена инициатива строи своите тринайсет щатни хлебари и изпразни камбуза от наличния хляб. Хлебарите замаршируваха нагоре, носейки всеки по четири франзели хляб.

Удовлетворен, Джофин се върна в кабината си на палуба D ляв борд, за глътка уиски.

Към 00:30 часа се чувстваше достатъчно подсилен, за да изкачи стълбите до лодка № 10, където му беше мястото. На този етап бе още много трудно да се убедят жените да влязат в лодките; така че Джофин прибягна към силови методи. Той слизаше до палубата за разходки и насила довличаше по някоя жена. След това, както той сам се изразяваше ги захвърляше в лодката. Грубо, но ефикасно.

По разписание Джофин се водеше водач на лодка № 10, но той си помисли, че хората в нея са достатъчно, за да я управляват; скочи навън и помогна да я спуснат във водата. „Да тръгна с нея — обясняваше той — би било лош пример.“

Към 01:20 той се спусна, подскачайки, в кабината си на палуба D и си наля нова доза. Седна на койката си и се замечта — усещаше, че водата прехвърля прага на кабината му, стича се по шарения линолеум и достига до върха на обувките му, но на практика не изпитваше никакво безпокойство.

Около 01:45 той видя само стария, учтив д-р О’Лафлин да се върти наоколо. На Джофин не му дойде наум какво може да прави възрастният джентълмен тук, но изведнъж му хрумна, че камбузът е наблизо и вероятно те, двамата, имат едни и същи усещания.

Във всеки случай Джофин му кимна и се върна на лодъчната палуба. Пътят му не беше лек поради големия крен на „Титаник“ и стръмния наклон на стълбището. Трябваше още малко и обратния път би бил невъзможен.

Джофин ни най-малко не се отчая, когато разбра, че всички лодки са заминали. Той слезе на палуба В и от мястото, където тя се съединяваше с палубата за разходки, започна да хвърля през прозорците палубни столове. Другите го наблюдаваха, без да му помогнат.

Работата беше уморителна, така че след промушването на последния стол през прозореца (беше като вдяване на конец в игла) Джофин се оттегли в камбуза, намиращ се на десния борд на палуба А. Часът бе 02:10.

Утолявайки жаждата си, този път с вода, той чу някакъв трясък, сякаш нещо се събори. Чашите и тенджерите от камбуза се разхвърчаха около него, светлините почервеняха и върху тавана се разнесе тропот на бягащи хора.

Той се понесе навън от камбуза към кърмата на палуба А, зад мравуняка от хора, които бягаха в същата посока или се спущаха от горната лодъчна палуба. Остана по-назад, колкото бе възможно, зад опашката на тълпата. Той скочи от стълбите на палуба В, а след това и на главната палуба. Точно когато стигна до там, „Титаник“ се изкриви наляво с главоломна бързина, изхвърляйки като огромна купчина болшинството от хората върху леерите на левия борд.

Единствен Джофин запази равновесие. Спокоен и винаги нащрек, имащ чудесно чувство за равновесие въпреки издигането на кърмата и полягането на кораба наляво. Сега палубата бе толкова наклонена, че не можеше да се стои прав и затова Джофин се промъкна под леерите на десния борд и се изправи върху бордовата обшивка. Държейки се все още за леерите, той запристъпя назад, докато достигна боядисания в бяло ют. Сега стоеше върху заоблената кърмова част на кораба, стърчаща високо, на около 150 фута над водата.

Джофин внимателно пристегна спасителната си жилетка. Погледна часовника си — показваше 02:15 часа. Подбуден от нещо, го разкопча и го мушна в страничния си джоб. Бе започнал да се чуди на своето положение, когато почувства, че кърмата пропада под краката му — все едно че се намираше върху елеватор. Джофин просто стъпи в затварящата се зад кърмата вода. Даже не си намокри главата.

Той се понесе в нощта, почти необезпокояван от ледената вода. Повече от час подскача наоколо, движейки ръцете и краката си, за да запази изправеното положение. Не ви мятам, оживено обяснява той и до днес.

При първото посивяване на нощта призори, към 04:00 часа той видя нещо, което приличаше на остатък от кораба. Доплува до него и видя, че е преобърнатата лодка С. Дъното ѝ бе претоварено с хора и той не можеше да се изкачи. Тогава забеляза стар приятел от кухнята — помощник-готвача Мейнърд. Приятелството си каза думата — Мейнърд си подаде ръката и Джофин увисна на нея, пенейки водата около себе си, все още достатъчно изолиран от алкохола.

Другите не го забелязаха… отчасти защото бяха прекалено вкочанени, за да им направи впечатление, отчасти защото всички очи бяха вперени на югоизток в хоризонта. Минаваше 3:30 когато го видяха за пръв път — далечен блясък, последван от глух гърмеж. В лодка № 6 мис Нортън извика:

— Вижте блясък на светкавица!

Докато Хичънс изръмжа:

— Това е падаща звезда.

В лодка № 13 лежащ на дъното огняр — почти безжизнен от студа — изведнъж скочи и извика:

— Това е оръдие!

В лодка № 8 морякът Джоунс не повярва на очите си. Като се обърна към графинята на Родиз, която гребеше до него, той прошепна:

— Виждате ли някаква светлина? Погледнете, когато онази вълна ни надигне, но ако се лъжа, не казвайте нищо!

Докато лодката се катереше по следващата вълна, графинята огледа хоризонта. В далечината се мержелееше неясна светлина. Още няколко мига и нямаше никакво съмнение; тя каза на останалите.

Самотната светлина ставаше по-ярка, след това се появи друга, и още, и още. Появи се голям, свирещ параход, който изстрелваше ракети, за да ободри хората от „Титаник“, че помощта идва. В лодка № 9 морякът Педи Макгаф внезапно избоботи:

— Нека всички се помолим на господа, защото на хоризонта има кораб, който идва към нас!

Мъжете от лодка С нададоха радостен вик и затракаха отново със зъби. Някой в лодка № 3 запали парче вестник и диво го размаха, след това подпали сламената шапка на г-жа Дейвидсън — щеше да гори по-продължително. В лодката на г-жа А. С. Джервънс натопиха носни кърпи в газ и ги запалиха като сигнали. В лодка № 13 направиха книжен факел от писма. В № 2 Боксхол запали последния фалшвеер. В лодка № 8 г-жа Уайт размаха електрическата си пръчка с неподозирана сила.

Над водата се понесоха викове на облекчение. Когато ужасната нощ отстъпи място на огненокораловия цвят на красивата зора, дори природата изглеждаше доволна.

Но не всички я видяха. В полупотъналата лодка А Олаус Абелзет се опитваше да раздуха волята за живот в лежащите около него полузамръзнали мъже. В светлината на зараждащия се ден той хвана един мъж за рамото, накара го да седне на дъното на лодката:

— Виж! — молеше го Абелзет, — Вече виждаме кораб, съвземи се.

Той хвана една от ръцете на мъжа и я вдигна нагоре. След това затресе рамото му. Но мъжът само промълви:

— Кой си ти? — а след една минута — Остави ме да… Кой си ти?

Абелзет го подържа малко изправен. Натискът бе толкова голям, че той трябваше да използва една дъска за подпора. След половин час небето пламтеше в тръпнещи, топли, розово-златни отблясъци, но за мъжа бе твърде късно да ги види.