Последната нощ на „Титаник“

Послеслов

Тази книга е за последната нощ на един малък град. „Титаник“ бе точно толкова голям, а и броят на пътниците отговаряше. Да се разкаже всичко, което се е случило е невъзможно; за да се сглоби дори част от картината, бе необходима помощта буквално на стотици хора.

Много от тях бяха свидетели на събитията. Повечето от привлечените 63 спасени помагаха с удоволствие. Представляваха интересна смесица от богати и бедни, пътници и екипаж. Но всички те като че ли имаха две общи черти. Първата, че изглеждаха чудесно. Не е никак лесно да преминеш през такова невероятно силно изпитание, за го надживееш с лекота и да продължиш със спокойна грация към старините си. Втората, че притежаваха благородство, достойно за възхищение. Като представяха хората от най-добрата им страна, те същевременно ненавиждаха и най-малката проява на егоизъм.

Нищо сякаш не ги затрудняваше. Много от спасените допринесоха далеч повече от необходимото за тази книга само за да ми помогнат да получа по-добро представа за случилото се.

Например г-жа Нойл Макфай (графинята от Родиз) разказа как, като вечеряла с приятели една година след ужаса, внезапно е изпитала отвратителното усещане за студ и панически страх, които тя винаги свързва с „Титаник“. За миг, тя не могла да си представи защо? След това осъзнала, че оркестърът свири „Хофманови разкази“, последното музикално изпълнение след вечерята на „Титаник“ в онази съдбовна нощ.

Г-жа Джордж Дарби (Елизабет Най) също сподели една изключително интересна подробност, като разказа как в ранната, мразовита неделна вечер тя и няколко други пътници от втора класа са се събрали в салона да пеят химни, завършвайки със „За тези сред опасностите на морето“.

А г-жа Катрин Менинг (Кети Джилнаф) живо предава безгрижния дух на младите хора от трета класа по време на веселото парти, състояло се в най-евтината за пътниците част на кораба през същата последна нощ. В един момент през помещението се втурнал плъх, младежите го подгонили, а девойките пищели от възбуда. След това партито продължило. Прекрасните очи на г-жа Менинг заблестяват отново, когато си спомни гайдите, смеха и удоволствието да си млада красива ирландка на път за Америка.

Много от спасените в действителност предават мигове от живота на борда с поразителна живост. Тя се чувства при г-жа Д. Д. Мекъл (г-жа Албърт Колдуел), когато тя си спомня шумното заминаване от Саутхемптън… в разказа на Викторин Перкинс (Чендоусън) за шестнайсетте сандъка на семейство Райърсън… в спомените на г-н Спенсър Силвърторн за приятната вечеря с други търговци в неделя вечер… в описанието от Маргарет Шванценбах (Фролихер) на спокойната вечеря в кабината на нейните родители — тя страдала от морска болест и това бил първият ѝ смел опит отново да хапне нещо.

И спомените на екипажа притежават същото качество. Чувстваш го, когато огнярят Джордж Кемиш описва грубата, но дружеска атмосфера в котелните отделения… или когато масажистката Мод Слокъм прави отчаяни опити да въведе ред в турската баня и да я приготви за пътниците. Буквално във всеки ъгъл се търкалят полуизяден сандвич и празно шише от бира. Строителите бяха мъже от Белфаст — жизнерадостно обяснява тя.

Предадената от тези хора атмосфера допринесе толкова, колкото и съобщените факти и случки. Аз ценя изключително много тяхната помощ.

Други пък заслужават огромната ми благодарност за мъчителното възпроизвеждане на мислите и чувствата си по време на потъването на кораба. Джек Райърсън прерови паметта си, за да си спомни как стоял настрана, когато баща му го убеждавал да се качи в лодка № 4. Дали е съзнавал, че животът му виси на косъм? Не, той не е мислил за това. Той е бил просто едно истинско тринайсетгодишно момче.

Най-силно впечатление на Уошингтън Додж младши е направил оглушителния грохот на парата, излизаща от огромните комини на „Титаник“. Той е бил само на пет години.

Пътниците от трета класа Ана Кинкайд (Сьоблом), Селини Декър (Язбек) и Гюс Коне също дадоха значително по-голям принос, отколкото интересните им разкази. Те много ми помогнаха да възстановя царящата в трета класа атмосфера — дълго пренебрегвана страна на случилото се.

И екипажът допринесе много повече от чистото споменаване на техните преживявания. Дълбокото чувство в гласа на хлебаря Чарлс Бърджис, когато той говори за „Титаник“, разкрива дълбоката гордост на човек, който е бил част от неговия екипаж. Благородната любезност на стюардите Джеймс Уитър, Ф. Дент Рей и Лео Джеймс Хайленд осветли несравнимото обслужване, на което са се наслаждавали пътниците. А съобразителността на мъже като старши рулевия Джордж Томас Роу, моряка А. Пъф, хлебаря Уолтър Белфорд и смазочника Уолтър Хърст потвърждават хвалбите на огняря Кемиш, че екипажът се е състоял от цвета на Саутхемптън.

На тях и на много други оцелели от „Титаник“, като г-жа Жак Фютрел, г-жа Хенри Харис, г-жа Х. А. Касбиър, г-жа М. В. Ман, г-жа А. С. Уилямс, Хари Джайлс, Чарлс Джофин и Хърбърт Д. Питмън — най-сърдечна благодарност за отделеното време и загрижеността им.

Същата отзивчивост проявиха и роднините на хора, били на борда на „Титаник“. Наскоро ми беше донесено едно писмо от роднина — наследник на един от спасените мъже, което илюстрира колко далеч са стигнали нещата след събитията. Писмото е писано лично до него малко след разигралата се трагедия. Аз съм изхвърлил имената от писмото, но самия акт на предоставяне на тази информация от приносителя показва смелостта и честността му да оттегли своето обвинение:

Уважаеми…

Пред мен се намира информация, която казва, че сте се опитали със сила да си пробиете път до една от спасителните лодки… и когато сте били върнат от майор Бът, сте се мушнали в тълпата, изчезнали сте и след малко сте излезли от кабината си, облечен в женски дрехи, които са разпознати като носени от вашата съпруга по време на рейса.

Не мога да разбера как можете да държите главата си изправена и да се наричате мъж, след като знаете, че всяка глътка въздух, която вдишвате е лъжа.

Ако съвестта ви продължи да ви мъчи след прочитане на настоящото, по-добре си признайте. Няма по-вярна от старата поговорка: „Признанието е мехлем на душата“.

Искрено ваш…

Освен писма много от роднините дадоха сами безценна информация. Бих искал особено да благодаря на дъщерята на капитан Смит — г-жа М. Р. Кук, за очарователните възпоменания за нейния смел баща; на г-жа Силвия Лайтолър — за любезността ѝ да ми пише за своя съпруг, капитан II ранг Чарлс Лайтолър, който бе отличен за смелостта си през 1940 година, когато закара своя кораб в Дюнкерк; на г-жа Алфред Хес, която ми предостави семейните архиви на г-н и г-жа Айсидор Строс; на г-жа Синтия Флечър за копието от писмото на баща ѝ Хю Уилнър, написано на борда на „Карпатия“; на г-н Фред Д. Кросби и на сина му Джон за помощта при събирането на информация за капитан Едуърд Гифорд Кросби; на г-жа Виктър А. Минъхън — за интересните подробности относно д-р и г-жа Уилям Минъхън и дъщеря им Дейзи.

Там, където не можах да намеря спасени или техни роднини, разчитах на публикации. Официалните протоколи от разследването на американския Сенат и Британския следствен съд, естествено представляваха няколко хиляди страници завладяващи свидетелски показания. Много съм задължен и на откровените, частно публикувани спомени на Джек Тейър. Също много интересна е и частно публикуваната реч на д-р Уошингтън Додж пред Клуба на общността в Сан Франциско. Книгата на Лорънс Бизли „Гибелта на парахода «Титаник»“ („Хъфтън Мифлин“, 1912 година) съдържа класическо описание, което заслужава описанието на всеки читател. „Истината за «Титаник»“ на Арчибалд Грейси („Мичън Кенърли“, 1913 година) е безценно средство да се определи кой кога е влязъл и в коя лодка — полковник Грейси е неуморим детектив. Книгата на капитан II ранг Лайтолър „«Титаник» и другите кораби“ е фина смес от хумор и смелост („Айвър Никълсън енд Уотсън“, 1935 година). „Героят от «Титаник»: корабостроителят Томас Андрюз“ на Шон Бълок („Норман — Ремингтън“, 1913 година) е труд, сътворен с обич, който пресъздава последните часове на този чудесен човек.

Хубави изповеди на някои от оцелелите се появяваха от време на време в списания и вестници. Типични са: разказът на Джек Тейър във филаделфийския „Ивнинг Бюлетин“ от 14 април 1932 година, интервюто на огняря Луис Майкълсън в „Газет“ на Седър Рапидс от 15 май 1955 година, живата и поглъщаща изповед на г-жа Рене Херис в изданието на списание „Либърти“ от 23 април 1932 година — всичките по повод на различни годишнини.

Пресата по онова време направи не толкова добро впечатление. Разбира се, нюйоркският „Таймс“ свърши забележителна, блестяща работа, но повечето от останалите вестници на Ню Йорк бяха изключително недостоверни. По-добро отражение дадоха вестниците в градовете, където имаше местни граждани, участвали в събитията — например вестниците на Милуоки за семействата Кросби и Минъхън, вестниците на Сан Франциско за семейство Додж, „Газет“ на Седър Рапидс за семейство Дъглас. В чужбина лондонският „Таймс“ беше безразличен. Най-интересни може би бяха вестниците в Белфаст, където бе строен корабът, и тези в Саутхемптън, където живееше по-голямата част от екипажа на „Титаник“. Това бяха градове на моряци и отражението на пресата трябваше да е добро.

Популярните списания „Харпърс“, „Сфиър“, „Илюстрейтид Ландън Нюз“ предимно преповтаряха казаното от вестниците, но имаше и някои открояващи се очерци като: описанието на Хенри Слипър Харпър от „Харпърс Уикли“ от 27 април 1912 година, чудните спомени на г-жа Шарлот Колиър в „Семимантли Мегазин“ от 26 май 1912 година. Техническите списания от онова време проявяваха по-добър подбор: специалното издание на британското „Шипбилдър“, което даде пълно описание на конструкцията на „Титаник“ и подробен материал в книжката от 26 май 1911 година, изданието на „Енджинийринг“ и това на „Сайънтифик Америкън“ от 1 юли 1911 година.

Останалите актьори в драмата — хората от кораба-спасител „Карпатия“ — помагаха с цялото си благородство и готовност, както и тези от „Титаник“. Неоценима е помощта на г-н Робърт Х. Воън при пресъздаване на детайлите на бясната гонитба в нощта. Сър Джеймс Бисет и г-н Р. Първис много помогнаха при възстановяване имена на различни офицери от „Карпатия“. Г-жа Луис М. Огден бе извор на анекдоти — особено ценни, тъй като тя бе една от първите на палубата. Г-жа Диего Суарес (мис Ивлин Маршал) пресъздаде жива картина на пристигането на лодките на „Титаник“.

За „Карпатия“ няма много публикуван материал, но книгата на капитан сър Артър Х. Рострън „Дом на море“ (Макмилън, 1931 година) съдържа чудесно описание. Неговите показания и тези на радиооператора Харълд Томъс Котъм пред американския и английския съд са много богати.

В допълнение искам да кажа, че имаше и други хора извън обсега на „Титаник“ и „Карпатия“, които ми помогнаха за тази книга. Капитан Чарлс Виктор Гроувс ми оказа голяма помощ при пресъздаване на картината на „Калифорниън“, на който той бе служил като трети помощник-капитан. Чарлс Диенс пък, който бе по онова време управител на ресторанта „Риц Карлтън“ на кораба „Америка“, ме снабди с ценна информация как работят океанските „А ла Карт“ ресторанти. Компанията „Маркони“ предостави много ценна информация за радиостанциите по онова време. Елен Ернандес от „20 Сенчъри Фокс“ бе неизчерпаем източник на полезни съвети.

Накрая специална благодарност заслужават най-близките ми хора. Г-н Ралф Уитни предложи множество полезни източници. Г-н Харълд До извърши важни проучвания. Мис Вирджиния Мартин дешифрира и напечата стотиците надраскани на ръка страници. Моята майка извърши трудоемката проверка — нещо с което би се захванала само една майка.