Последната нощ на „Титаник“

„Няма я вече красивата ти нощница“

След като морето се затвори над „Титаник“, лейди Космо Дъф Гордън се обърна към секретарката си мис Франкатели:

— Няма я вече красивата ти нощница!

Много повече неща от нощницата на мис Франкатели бяха изчезнали в тази априлска нощ. Дори повече от най-големия лайнер в света, неговия товар и живота на 1502 души.

Никога повече хората няма да захвърлят кораб в ледено поле без предупреждение, уповавайки се на няколко хиляди тона занитено желязо. От сега нататък атлантическите лайнери ще приемат съобщенията за айсберги сериозно, ще ги избягват или ще намаляват скоростта си. Никой няма да вярва повече в непотопяеми кораби.

Айсбергите вече също няма да прорязват океана незабелязани. След гибелта на „Титаник“ американското и английското правителства ще основат Международния леден патрул, а днес катерите на бреговата охрана направляват случайните айсберги, които са се отклонили към океанските пътища. Зимният маршрут като допълнителна предохранителна мярка бе преместен по на юг.

Няма да има вече лайнери с частично работещи радиостанции. От сега нататък всеки пътнически кораб ще носи 24-часова радиовахта. Случаят със Сирил Евънс, спящ само на десет мили от събитието, няма да се повтори.

Това е последният път, когато лайнер излиза в морето без достатъчно спасителни средства. 46 328-тонният „Титаник“ плаваше в съответствие с безкрайно остарели правила за безопасност. Изискванията към спасителните средства се определяха по абсурдна формула; всеки британски кораб над 10 000 тона трябваше да носи 16 спасителни лодки с обем 5 500 кубофута и достатъчно количество спасителни плотове в размер на 75 процента от обема на лодките.

За „Титаник“ това правеше 9 625 кубофута. Съгласно правилата той трябваше да има спасителни лодки само за 962 души. В действителност лодките бяха за 1 178 души — „Уайт Стар Лайн“ даже се оплакаха, че никой не е оценил тяхната предвидливост. Простата сметка показва, че спасителните средства са могли да поемат само 52 процента от намиращите се на борда 2 207 души или само 30 процента от пълния капацитет на кораба. Отсега нататък правилата и формулите бяха прости — място в спасителните лодки за всеки.

Това бе краят на едно класово разделение при пълненето на лодките. „Уайт Стар“ винаги го отричаше и следователите подкрепяха. Сега има неоспорими доказателства, че най-потърпевши бяха пътниците от трета класа: Даниел Бъкли не можеше да отиде в първа класа… Олаус Абелзет можа да напусне юта чак след отплаването на последната лодка… стюардът Харт съпроводи две малки групи жени до лодките, докато стотици други бяха затворени долу… едни пълзяха по крана от долната задна палуба… други се катереха по отвесни трапове, за да се измъкнат от предната част на кораба.

Ами хората, които полковник Грейси, Лайтолър и останалите видяха да бликат отдолу точно преди края! До този момент Грейси беше сигурен, че всички жени са заминали — в последните лодки те бяха съвсем малко. Сега, виждайки внезапната поява на дузини от тях, съвсем се слиса. Статистиката показва какви бяха те: В списъка на загиналите от „Титаник“ се намират четири от 143-те жени в първа класа, 15 от 93 жени във втора класа… и 81 от 179-те жени от трета класа (три жени от първа класа остават по желание).

Да не споменаваме за децата. С изключение на Лорейн Алисън, всичките 29 от първа и втора класа са спасени, но от децата на третокласните пътници — 23 от общо 76.

Кавалерството в трета класа не вървеше.

Във втора класа не беше идеално, но все пак беше по-добре, Лорънс Бизли си спомня офицер, спрял две дами, преминаващи през вратата за първа класа.

— Може ли да минем от тук за лодките? — го попитали те.

— Не, госпожо, вашите лодки са долу, на вашата палуба!

За да бъдем справедливи към „Уайт Стар Лайн“, трябва да кажем, че подобни случаи не са били политика на Компанията, такава просто е липсвала. На някои места екипажът е преграждал пътя за лодъчната палуба; другаде е отварял проходите, но не е казвал на никого за това; има и случаи на добронамерени опити да се изведат пътници от трета класа до лодките. Но като цяло, трета класа е била изоставена да се грижи сама за себе си. Малко по-предприемчивите се опитаха да направят нещо, но повечето се въртяха безпомощно около своите помещения — игнорирани, изоставени, забравени.

„Уайт Стар Лайн“ бе индиферентна, но така се държаха и останалите. Никой не го бе грижа за трета класа — нито пресата, нито официалното разследване, нито дори самите пътници от тази класа.

В статиите за „Титаник“ само няколко репортери се погрижиха да зададат въпроси на пътници от трета класа. Нюйоркският „Таймс“ бе горд с начина, по който отрази ужаса. Известният брой, описващ пристигането на „Карпатия“ в Ню Йорк, съдържаше само две интервюта с пътници от трета класа. Това очевидно бе типично — от описаните в нюйоркския „Хералд“ истории на 43-ма спасили се само две бяха за обитателите на най-евтините помещения.

Естествено, техните преживявания не бяха толкова драматични, както на лейди Космо Дъф Гордън (един нюйоркски вестник цитира думите ѝ: „Последният глас, който чух, беше на крещящ мъж — господи, господи!?“). Но един факт заслужава внимание. Нощта бе чудесно потвърждение на принципа първо жените и децата, но някак си процентът на загиналите деца от трета класа се оказа по-висок от този на мъжете от първа класа. Това бе контраст, който не би убягнал от вниманието на лакомата за социални теми (или сензации) днешна преса.

Конгресът въобще не се заинтересува от събитията в трета класа. Разследването на сенатора Смит обхвана всичко под слънцето, дори от какво е направен айсбергът („От лед“ — обясни петия помощник-капитан Лоу), но на най-пострадалите бе отделено малко внимание. Само трима свидетели бяха от трета класа. Двама от тях казаха, че не са ги пуснали на лодъчната палуба, но съдебните власти не им обърнаха внимание. Протоколът не показа проява на злонамереност от страна на властите — просто липса на интерес.

Британският следствен съд се отнесе още по-рицарски. Г-н У. Д. Харбинсън — официален представител на интересите на трета класа, заяви, че не е открил дори следа от дискриминация, и в доклада си лорд Мърси даде зелена улица на това заключение — при това не беше разпитан нито един пасажер от трета класа, а единственият оцелял стюард от третокласните помещения веднага потвърди, че хората са били държани долу до 01:15 часът.

Самите пътници от трета класа не се интересуваха от това. Те приемаха класовото разделение като нещо нормално. Олаус Абелзет даже приемаше качването на лодъчната палуба като обичайна привилегия на първа и втора класа… дори когато корабът потъваше. Той бе доволен, че го допуснаха да стои на палубата.

Изгряваше нова ера и от тази нощ нататък пътниците, които пътуваха в трета класа, никога не приемаха нещата така философски.

Напротив, специалното положение на първа класа се приемаше за последен път така безапелационно. Когато през 1908 година потъна лайнерът на „Уайт Стар“ „Рипъблик“, капитан Силби каза на влизащите в лодката пасажери: „Помнете! Жените и децата са първи, след това кабина № 1 и така нататък“. На „Титаник“ нямаше такова правило, но неговата концепция все още беше залегнала в ума на обществото и в самото начало пресата се стремеше да предпази пътника от първа класа от какъвто и да е критицизъм. Щом се разчу, че Исмей е спасен, нюйоркския „Сън“ побърза да обяви: „Исмей се държа като изключителен кавалер… никой не знае как г-н Исмей е попаднал в лодка; предполага се, че е искал лично да изложи случилото се пред своята Компания“.

Никога повече първа класа няма да бъде така добре защитавана. Всъщност почти мигновено махалото се завъртя на другата страна. След няколко дни Исмей бе подложен на публичен присмех. След една година изтъкната дама от спасените се разведе със своя съпруг, защото носещите се слухове той случайно бил спасен. Много ценно наследство от хората на „Титаник“ остана новосъздадения стандарт за поведението на изтъкнати личности в моменти на стрес.

До това време всичко бе по-просто. „Титаник“ за последен път стана център на преклонението на обикновените хора пред богатството и изтъкнатите личности. В 1912 година нямаше филмови, радио и телевизионни звезди; спортните светила бяха още бледи, събиранията в кафетата напълно непознати. Обществения живот зависеше от изтъкнати в социално отношение личности, които да предадат допълнителен блясък в сивото ежедневие.

Пресата активно подкрепяше и използваше този интерес към висшето общество.

Когато „Титаник“ отплава, нюйоркският „Таймс“ изброи именитите пътници на първа страница. На 16 април, след неговото потъване, нюйоркският „Америкън“ съобщи новината в уводна статия, посветена почти изцяло на Джон Джейкъб Астор; в края бе споменато, че са загинали още 1800 души.

В същия тон на 18 април „Сън“ отрази застрахователните аспекти на трагедията. По-голямата част от статията се отнасяше за бисерите на г-жа Уайдънър.

Никога вече утвърденото благосъстояние няма да занимава умовете на хората така щателно. От друга страна, голямото богатство няма да прави такова силно впечатление. За Джон Джейкъб Астор бе дребна работа да похарчи 800 долара за плетена риза, която един търговец в Куинзтаун продаваше на борда на „Титаник“ по време на неговия кратък престой. За семейство Райърсън нямаше нищо необикновено в това да пътуват с 16-те сандъка багаж. 190-те семейства в първа класа се обслужваха от 23 персонални прислужници, 8 пажа и многобройни дойки и гувернантки извън числото на стотиците стюарди и стюардеси. Тези лични прислужници си имаха собствен салон на палуба В, така че никой не беше застрашен от смущението да започне разговор с красив непознат само за да открие, че той е просто драгоманът на Хенри Слипър Харпър.

Или да вземем пристигането на спасените в Ню Йорк. Г-жа Астор бе посрещната от два автомобила, возещи двама доктори, опитна медицинска сестра, секретар и Винсент Астор. Г-жа Джордж Уайдънър не бе посрещната от автомобил, но за нея имаше специален влак, състоящ се от частен пулман, друг вагон за баласт и локомотив. Г-жа Чарлс Хейс също бе посрещната от специален влак, включващ два частни вагона и два фургона.

Посрещането бе в съответствие с начина на живот на хора, които могат да си позволят плащането на 4 350 долара през 1912 година за луксозна кабина-апартамент. Тези апартаменти имаха даже частна палуба за разходки, за която на всеки фут се плащаше по 40 долара само за 6 дни.

Разбира се, този начин на живот не бе във възможностите на всеки — на Харолд Брайд, който печелеше 20 долара на месец, му биха били необходими 18 години, за да заработи пари, осигуряващи му пресичане на океана в същия стил, и тези, които се радваха на това постепенно бяха отнесени към малка, добре споена група, която като че ли изчезна заедно с „Титаник“.

В малкия свят на приказно богатите цареше удивителна интимност. Когато се сблъскваха — или на пирамидите (любимото им място), или на регатата Кауз, или край изворите на Баден-Баден, — в очите им нямаше и искрица изненада. Идваха им едни и същи идеи по едно и също време и една такава идея бе първия рейс на най-големия кораб в света.

Пътуването с „Титаник“ бе не океански преход, а нещо като нов съюз за тях. Това очарова г-жа Хенри Б. Харис — съпруга на театрален продуцент, която не беше част от техния свят. Даже след двадесет години тя си спомняше с благоговение: „На кораба цареше атмосфера на приятелство, каквато при други пътувания нямаше. Никой не гледаше списъка на пътниците, за да определи положението им в обществото. Всички се срещаха на палубата като на голямо парти.“

Тази група познаваше екипажа така, както се познаваха помежду си. Имаше обичай да се пресича океанът с определени с капитани, а не толкова с определени кораби и в това отношение капитан Смит имаше личен чар, който го правеше безценен за „Уайт Стар Лайн“. Капитанът се отплащаше на патронажа с малки услуги и привилегии, които ги караха да идват отново. През последната нощ Джон Джейкъб Астор научи лошата новина направо от капитан Смит, преди общата тревога, а другите научиха от него. Те уважиха дадената им привилегия. Никой не се възползва от доверието на капитана — от групата почти никой не се спаси.

Стюардите и сервитьорите бяха също така близки с тази група. Те много често се грижеха за едни и същи пасажери. Познаваха техните желания. Всяка вечер стюардът Семюъл Ечиз влизаше в А-36 и поставяше дрехите на Томас Андрюз, така както самия той обичаше. След това, в 18:45, се връщаше и му помагаше да се облече. Подобни неща ставаха по целия кораб.

И когато „Титаник“ потъваше, стюардът Ечиз с истинска привързаност накара г-н Гъгенхейм да си облече пуловера… стюардът Крофорд завърза връзките на обувките на г-н Стюарт… вторият стюард Дод предупреди Джон Б. Тейър, че жена му е още на борда, дълго след като той мислеше, че е заминала. В същия дух на обич и привързаност стюардът от ресторанта Рей наблъска Уошингтън Додж в лодка № 13 — той беше убедил семейство Додж да направят този рейс с „Титаник“ и чувстваше, че трябва на всяка цена да ги изпроводи.

Групата се отплащаше за тази лоялност с близост и обич, каквато не оказваха дори на добре познати спътници. В последните часове на „Титаник“ мъже като Бен Гъгенхейм и Мартин Ротшилд получиха много по-голяма подкрепа от своите стюарди, отколкото от другите пътници.

„Титаник“ някак си спусна завесата върху този начин на живот. Никога повече не беше същото. За това се погрижиха: първо — войната, след това — данъчната система.

С този загубен свят си отидоха и някои предразсъдъци — особено твърдото и на висок глас поддържано мнение за превъзходство на англосаксонската смелост. За оцелелите пътници и членове на екипажа всички промъкнали се по необичаен път в лодките хора бяха китайци или японци, всички, които скачаха от палубата — арменци, французи или италианци.

— Имаше мъже — декларира стюардът Кроу пред американското следствие, — вероятно италианци или от друга нация, но не американци или англичани, които се опитаха да похитят лодките.

Единствено, стюардът Кроу не беше чул никой от нападателите да говори и нямаше представа какви бяха те. По време на следствието нещата придобиха накрая толкова лош характер, че италианския посланик поиска (и получи) извинение от петия помощник Лоу за употреба на думата италианец като синоним на страхливец.

В противовес на това англосаксонската кръв никога не правеше нещо лошо. Когато Брайд описа как огнярят бе атакувал Филипс, някои вестници за по-голям ефект го изкараха негър. В статията под заглавие „Загинаха желани емигранти“ нюйоркския „Сън“ посочи, че са загинали 78 финландци, които са могли да принесат на страната значителна полза.

Заедно с предразсъдъците обаче си отидоха и някои благородни инстинкти. Ще продължава да има смели мъже, но по по-различен начин. Тези мъже от „Титаник“ покоряваха — имаше нещо много хубаво във факта, че Бен Гъгенхейм се преоблече във вечерно облекло… че като махаше на г-жа Греъм, Хауард Кейс предварително захвърли цигарата си… че полковник Грейси бягаше задъхан по палубите в търсене на г-жа Кенеди — галантен, но безрезултатен жест. Днес никой не си позволява тези малки прояви на кавалерство, но през онази нощ ги имаше.

Изчезна обаче и свързаната с благородния произход гордост. По време на мъчителните дни на несигурност в Ню Йорк членовете на семействата Астор, Гъгенхейм и други не чакаха до телефоните, не изпращаха приятели и адвокати до офисите на „Уайт Стар Лайн“. Те отиваха сами. Не само защото чувстваха, че така ще получат по-надеждна информация, но защото се считаха лично задължени.

Днес сред семействата цари подобна лоялност, но може би телефонът ще свърши достатъчно работа. Малцина ще се втурнат сами в хаоса на офиса на една параходна компания. А техните предшественици не се колебаеха нито за миг. Вярно е, че Винсент Астор получи повече информация от останалите, а друг даже лично говори с главния менажер Франклин, но важното е, че тези хора не поддържаха само връзка, а бяха там.

Но най-силно от всичко „Титаник“ повлия да се сложи край на всеобщата самоувереност на човечеството. До катастрофата хората смятаха, че са намерили отговор на въпроса, как да живеят уверен, подреден, цивилизован живот. Цял век западния свят бе живял в мир. За сто години техниката бе отишла далеч напред. Сто години плодовете на мира и промишлеността се приемаха със задоволство от обществото. Погледнато в ретроспективен план, човечеството може би нямаше такова основание за сигурност, но повечето хора тогава намираха живота за хубав и бяха доволни от това, което имаха.

„Титаник“ ги събуди. Никога вече не ще бъдат толкова сигурни в себе си. Особено силен удар бе нанесен на техниката. Ето че непотопяемият кораб — може би най-голямото инженерно достижение на човечеството по това време — бе потънал в първия си рейс.

Даже нещо повече. Ако тези изключителни постижения са толкова лесно накърними, то какво остава за другото. Ако богатството не означаваше нищо в онази студена априлска нощ, ще означава ли нещо повече през остатъка на годината! Десетки свещеници проповядваха, че „Титаник“ е урок, даден от всемогъщия, за да събудят хората от тяхното самодоволство, за да бъдат наказани за непоклатимата им вяра в материалния прогрес. Ако това бе урок, то всички го запомниха — никога оттогава хората не бяха сигурни в нещо.

Безкрайният низ от разочарования, които последваха, не бяха причинени само от „Титаник“, но той нанесе първия удар. След това настъпи бъркотия. Ето защо за всеки връстник на това време „Титаник“ повече от всичко друго обозначи края на старите дни и началото на една нова, нелека ера.

В 2:20 часа на 15 април 1912 година (понеделник) нямаше време за такива размисли. Над гроба на „Титаник“ висеше тънка пелена дим, замърсяваща ясната нощ. Гладкото като огледало море бе отрупано с каси, палубни столове, дъски, дървени прегради и наподобяващи корк боклуци, които продължаваха да излизат на повърхността, някъде дълбоко отдолу.

Стотици плуващи хора пляскаха във водата, вкопчени в отломки или един за друг. Стюардът Едуард Браун, като си поемаше въздух, видя смътно мъж, който си късаше дрехите. Пътникът от трета класа Олаус Абелзет почувства, че мъжка ръка го стисна за гърлото. Той едва се откъсна, плюейки:

— Махай се!

Но мъжът го сграбчи отново и за да се освободи, норвежецът силно ритна с крак вкопченото в него тяло.

Не хората, а морето пречупваше съпротивата на хората. Температурата на водата беше 28 градуса по Фаренхайт — под точката на замръзване. На втория помощник-капитан Лайтолър му се струваше, че в тялото му се забиват хиляди ножове. В такава вода спасителните жилетки не помагаха.

Но няколко десетки успяха да запазят ума и издръжливостта си. За тях и в замърсената вода блещукаха две надежди — сгъваемите лодки А и С. И двете бяха изплавали от потъващата лодъчната палуба. А бе полупотънала, а С — обърната с дъното нагоре. След това падащият комин изхвърли двете лодки настрани. Сега най-силните и щастливи плувци се събираха около тях.

След около двадесет минути Олаус Абелзет изскочи до лодка А. Около дузина други вече лежаха полумъртви в безпомощно мятащата се лодка. Те нито му помогнаха, нито му попречиха, докато се мъчеше да се прекатури през планшира. Само предъвкаха:

— Да не обърнеш лодката!

Един по един пристигаха и други, докато в дъното се наблъскаха около две дузини хора. Бяха безразборна смесица — тенис-звездата Р. Норис Уилямс младши, който лежеше до подгизналото си кожено палто… няколко шведи… огнярят Джон Томпсън със силно изгорели ръце… пътник от първа класа по долни гащи… стюардът Едуард Браун… пасажерката от трета класа г-жа Роза Абът.

Полека-лека лодка А, дрейфувайки, се отдалечи и плуващи хора идваха на все по-големи интервали. После съвсем престанаха и полупотъналата лодка се понесе тихо сама в пустата нощ.

В същото време други плувци се бяха отправили към лодка С. Тя беше по-близо до мястото на потъването. Много хора се държаха на заобления бял кил и разговаряха високо и оживено.

— Спасете един живот! Спасете един живот! — чу вик Уолтър Хърст, докато се опитваше заедно с другите мъже да се качи на борда.

Радиооператорът Харълд Брайд всъщност беше там от самото начало, но под лодката. Преди да потъне „Титаник“, пристигна и Лайтолър. Той бе вече до борда, когато падна предният комин. Вълната почти го изхвърли и в същото време притисна младия Джек Тейър към лодката. В това време Хърст и трима-четирима други се бяха хванали с крака да кила на лодката. Лайтолър и Тейър също се претърколиха върху борда. Брайд беше все още под лодката — лежеше по гръб и подпираше главата си в седалките, като се опитваше да си поеме въздух в задушната тъмнина. След малко пристигна А. Х. Баркуърт — мирови съдия от Йоркшир. Той носеше върху спасителната си жилетка кожух и това безразсъдно облекло за учудване на всички го държеше над водата. С кожуха и всичко останало додрапа до обърнатата лодка като прогизнал космат звяр.

По-късно пристигна и полковник Грейси. Първоначално увлечен към дъното от „Титаник“, той се залови за една дъска, после за голяма дървена каса и тогава забеляза обърнатата лодка. Като доплува до нея, той видя дузина лежащи или коленичили на дъното ѝ мъже.

Никой не му подаде ръка за помощ. С всеки новопристигнал лодката потъваше по-дълбоко; водата вече се плискаше върху кила. Но Грейси не бе загубил толкова сили да плува за нищо. Той сграбчи ръката на лежащ върху лодката мъж и се изтегли до кила. Малко след това доплува помощник-готвачът Джон Колинс и също се издърпа отгоре. Следващият бе изплувалия изпод лодката Брайд, който се задържа върху кърмата.

Когато пристигна стюардът Томас Уайтли, лодката вече се огъваше под тежестта на трийсет души. Докато се опитваше да се издърпа върху нея, някой го удари с весло, но въпреки това той успя. Огнярят Хари Синиър бе също отблъснат с весло, но той обиколи лодката от другата страна и накрая склони околните да пуснат и него.

През цялото време мъжете, които бяха яхнали носовата и кърмовата част на лодката, се опитваха да гребат със случайно попаднали им дъски, за да се отдалечат от мястото на събитието, където нямаше да има вече други плувци.

— Дръж се за това, което имаш, приятелю. Само още един човек и всички ще потънем — викаха хората от лодката към околните плувци.

— О кей, момчета, не се нервирайте! — отговори един от плуващите, когато го помолиха да не приближава. След това той отплува настрана, провиквайки се:

— Пожелавам ви успех! Господ да ви благослови.

Друг плувец ги ободряваше:

— Браво! Така, момчета! — Имаше властен глас и не попита дали може да се качи върху лодката. Въпреки грозящата ги от пренаселеността опасност Уолтър Хърст не можа да се въздържи да не протегне весло за помощ. Но мъжът бе вече доста далеч. Когато хвърленото весло го докосна, той отскочи като коркова тапа и не каза нищо. И до ден днешен Хърст си мисли, че това беше капитан Смит.

Както се носеха в самотната нощ все по-далеч от развалините на кораба и плуващите хора, един лежащ върху кила моряк колебливо попита:

— Не мислите ли, че е добре да се помолим?

Всички се съгласиха. Бързо допитване установи, че разнородното малцинство се състои от католици, презвитерианци, епископяни и методисти, така че те компромисно избраха молитвата до всевишния и заповтаряха в хор след избрания от тях водач.

Това не бяха единствените гласове, които се носеха над водата. Докато двете лодки А и С се пълнеха с хора и с голяма мъка се отдалечаваха от мястото на събитието, стотици плувци викаха за помощ. Отделните гласове се губеха в неспирния, доминиращ вик. На огняря Джордж Кемищ, който натискаше веслото в лодка № 9, му се струваше, че викат сто хиляди запалянковци на финалния мач за британското футболно първенство. Лежащият върху кила на лодка С Джек Тейър имаше чувството, че слуша високия писък на скакалците в лятна нощ, характерен за родното му място в Пенсилвания.