Последната нощ на „Титаник“

„Говори се за айсберг, госпожо!“

Като че ли нищо не бе се случило и наблюдателят Флийт продължи вахтата си, госпожа Астор се върна в леглото си, а лейтенант Стефансон се зае отново с горещата лимонада.

По молба на няколко пътници стюардът от второкласния пушален салон Джеймс Уитър слезе да разбере какво става. Само на двете маси, на които играеха карти, никой не поглеждаше настрани. Обикновено в неделя „Уайт Стар Лайн“ не позволяваше играта на карти и тази вечер пътниците искаха да използват докрай щедростта на главния стюард.

В каюткомпанията на втора класа нямаше никой, за да изпрати библиотекаря за книги, така че той продължи да седи на масата, като броеше спокойно попълнените през деня заемни бележки.

В дългите бели коридори, които водеха към салоните за отдих, се чуваха единствено водените в кабините разговори, далечният шум от блъскането на някаква врата в камбуза, почукване от време на време на бавно движещи се високи токове — т.е. всички най-характерни за един пътнически кораб нощни звуци.

Всичко изглеждаше съвсем нормално, макар и не съвсем. В кабината си на палуба В седемнадесет годишният Джек Тейър току-що бе казал лека нощ на своите родители — г-н и г-жа Джон Б. Тейър от Филаделфия. Семейство Тейър имаха съседни, свързващи се помежду си кабини — удобство, напълно съответстващо на положението, заемано от г-н Тейър — втори вицепрезидент на Пенсилванската железница. Докато младият Джек си закопчаваше горната част на пижамата, равномерното свистене на вятъра в полуотворения илюминатор внезапно спря.

Една палуба по-долу господин и госпожа Хенри Харис играеха в кабината си двоен кенфийлд. Г-н Харис — продуцент от Бродуей — бе много изморен, а г-жа Харис неотдавна си бе счупила ръката. Те почти не разговаряха и г-жа Харис наблюдаваше разсеяно как от корабните вибрации роклите ѝ потръпват по закачалките. Изведнъж тя забеляза, че потръпването престана.

На още по-долната палуба Лорънс Бизли — млад преподавател от колежа в Дълуич — лежеше във второкласната си койка и четеше, унесен приятно от ритъма на дюшека. Внезапно движението спря.

След спирането на „Титаник“ изчезнаха всички познати корабни звуци като поскърцването на дървената облицовка, глухия ритъм на машините, постоянното подрънкване на стъкления купол над фоайето на палуба А. Изведнъж пътниците се озоваха в състояние на пълна тишина, която плашеше повече от удара.

Зазвъняха камбанките на стюардите, но бе трудно да се узнае нещо.

— Защо спряхме? — попита Лорънс Бизли един минаващ стюард.

— Не зная, господине — прозвуча типичен отговор, — но няма да е нещо особено.

Г-жа Артър Райърсън от „стоманената фамилия“ постигна по-добри резултати.

— Говори се за айсберг, госпожо — обясни стюардът Бишоп. — Спрели са, за да не връхлетят върху него.

Докато френската ѝ камериерка Викторин се суетеше, г-жа Райърсън обмисляше какво да прави. За първи път от началото на рейса г-н Райърсън бе заспал здрав сън и тя в никакъв случай не искаше да го буди. Госпожа Райърсън се приближи до правоъгълния прозорец от тежко стъкло, който гледаше направо към морето. Навън тя видя спокойна и красива нощ и реши да не събужда съпруга си.

Но други хора не искаха да оставят нещата така. С неуморимо любопитство, характерно за всеки, който се качи на кораб, някои от пасажерите на „Титаник“ започнаха да търсят отговор на странното положение.

Полковник Арчибалд Грейси от кабина В-51 — военен историк — любител, отчасти на служба в Уест Пойнт, отчасти на свободна практика, но с гарантиран доход — методично навлече бельо, дълги чорапи, обувки, панталони, норфолкското си сако и тогава запухтя към лодъчната палуба. Джек Тейър просто наметна палто върху пижамата, извика на родителите си, че отива да се позабавлява, и излезе.

На палубата не бе видно никакво забавление, но нямаше и признаци на опасност. По-голямата част от любопитните се разхождаше безцелно или стоеше до леерите, като се взираше в пустата нощ и търсеше улики за беда. „Титаник“ стоеше неподвижен във водата, изпускайки шумно пара през три от четирите огромни комина, и само това смущаваше спокойната звездна нощ. Всичко друго бе нормално.

Към кърмовата част на лодъчната палуба бавно крачеше ръка за ръка възрастна двойка, без да обръща внимание на изригващата пара и малките групи сновящи безцелно пътници. Бе толкова студено, че повечето от хората, като не забелязаха нищо, се върнаха отново вътре. Влизайки във великолепното фоайе на палуба А, те намериха и други, които вече бяха станали, но предпочитаха да останат вътре на топло.

Смесвайки се заедно, те представляваха любопитна картина. Дрехите им бяха гротескна смесица от хавлии за баня, вечерно облекло, кожени палта, пуловери с високи яки. Обстановката наоколо бе също толкова необичайна — огромният стъклен купол над главите, благородната дъбова облицовка, величествените балюстради с инкрустации и поглеждащият към тях необикновен стенен часовник, украсен с две бронзови нимфи, които символизираха Честта и Славата, увенчаващи Времето.

— Само няколко часа и ще тръгнем отново — неясно обясни един стюард на пътника от първа класа Джордж Хардън.

— Струва ми се, че загубихме един от корабните винтове, но това ще ни осигури повече време за игра на бридж — възкликна Хауърд Кейс — лондонският ръководител на „Векюм Ойл“, като се обърна към нюйоркския адвокат Фред Сюърд. Вероятно г-н Кейс бе заимствал своето предположение от сервитьора Джонсън, който все още мечтаеше за един престой в Белфаст. Във всеки случай сега повечето пътници имаха по-добра информация.

— Какво си мислиш? — възкликна Харви Колиър в разговор с жена си, когато се връщаха от разходка по палубата. — Ударили сме се в айсберг — много голям, — но опасност няма. Така ми каза един офицер от екипажа!

Семейство Колиър пътуваха във втора класа и бяха на път от Англия за току-що купената от тях фруктова плантация в долината Файет, Айдахо. Те не бяха пресичали Атлантическия океан и може би съобщението би възбудило госпожа Колиър, ако вечерята ѝ не бе толкова обилна. Тя само попита съпруга си дали някой е изглеждал уплашен и като получи отрицателен отговор, си легна успокоена.

Джон Джейкъб Астор също изглеждаше съвсем спокоен. Като се върна в кабината-апартамент след проучване на обстановката, той обясни на г-жа Астор, че корабът се е натъкнал на лед, но няма нищо сериозно. Тъй като бе напълно спокоен, и г-жа Астор не почувства никаква тревога.

— Какво, казват, е станало? — попита Уилям Т. Стед — известен английски спиритуалист, реформист, евангелист и издател. Абсолютен индивидуалист, той сякаш бе планирал да излезе на палубата по-късно от другите.

— Айсберги — накратко обясни Франк Милет — изтъкнат американски художник.

— Е, добре, вдигна рамене Стейд, — май не е нещо сериозно. Ще се върна в кабината си да почета.

Господин и госпожа Дикинсън Бишоп от Доуеджиак, Мичиган, реагираха по същия начин. Когато минаващ стюард ги увери: „Блъснахме малко парче лед и го отминахме“, те се върнаха в кабината си и си легнаха. Г-н Бишоп взе да чете книга, но скоро бе прекъснат от чукане на вратата. Беше г-н Алберт А. Стюарт — избухлив възрастен джентълмен, който притежаваше значителен брой акции в цирка „Барнъм и Бейли“:

— Ела навън да се позабавляваш!

И други бяха обхванати от същата идея. Пътникът от първа класа Питър Дейли чу млада жена да казва на друга:

— Хайде, ела да видим ледения блок, никога не съм виждала преди подобно нещо!

В пушалния салон на втора класа някой остроумно попита дали може да вземе малко лед от айсберга за своя хайбол.

Това не беше невъзможно. Когато „Титаник“ се отърка в ледената планина, от нея върху горната палуба откъм десния борд, срещу предната сигнална мачта се изсипаха няколко тона лед. Тук се намираше мястото за отдих на трета класа и ледът бе скоро открит от търсещите обитатели на третокласните помещения. От прозореца на своята кабина, която се намираше на палуба В, г-жа Натали Уик ги наблюдаваше как се замерят с парчета лед.

Ледът бързо стана туристическа атракция. Майор Артър Годфри Почън — производител на химикали от Торонто на средна възраст, използва възможността да установи контакт със своя изтъкнат сънародник Чарлс М. Хейс — президент на Голямата магистрална железница:

— Господин Хейс — извика той, — видяхте ли леда?

Когато г-н Хейс отговори, че не го е видял, Почън продължи:

— Ако искате, аз ще ви заведа на палубата да ви го покажа?

Те извървяха пътя до палуба А и се загледаха в разгорещената игра под тях.

Притежанието на лед не остана дълго монопол на пътниците от трета класа. Докато полковник Грейси стоеше във фоайето на палуба А, по рамото го потупа Клинч Смит — личност от нюйоркското общество, който освен другите си преживявания бе известен и с това, че е стоял на една маса със Стенфорд Уайт вечерта, в която същият бе убит от Хари Тоу.

— Искате ли да занесете сувенир в Ню Йорк? — попита Смит. Той разтвори ръката си и показа малко, плоско като ръчен часовник парченце лед.

И други бяха обхванати от същата колекционерска страст. Рулевият Джон Поингдестър вдигна парче лед и показвайки го, обиколи моряшкия салет. Един пътник от разположените в дъното на кораба най-ниско платени помещения подари на четвъртия помощник-капитан Боксхол отломък с размер на малък леген. Смазочникът Уолтър Хърст лежеше полуразбуден, когато тъстът му, който обитаваше същата кабина, дойде и хвърли в койката му буца лед. Един мъж влезе в помещенията на стюардите, показа голямо колкото чаена чаша парче и каза на стюарда Ф. Дент Рей:

— Отпред има тонове лед!

— Е, добре — прозя се Рей, — Това няма да ни навреди. — И се приготви отново за сън.

Малко по-любопитният стюард от първа класа Хенри Семюъл Ечиз, който по време на сблъскването бе свободен от смяна, се отправи към предната част на палуба D, за да проучи обстановката, и се натъкна на идващ насреща пътник от трета класа. Преди още Ечиз да успее да каже нещо, пътникът, сякаш контриращ стюарда по време на спор с неопровержимо доказателство, хвърли огромно парче лед на палубата и изкрещя:

— Ще повярвате ли най-после?

Съвсем скоро бяха налице множество далеч по-смущаващи доказателства. Към 23:50 часа — десет минути след сблъскването — в първите шест от шестнадесетте водонепроницаеми отсека на „Титаник“ можеха да се видят и чуят странни неща.

Настройчикът Семюъл Хеминг, който почиваше свободен от вахта в койката си, дочу непривично съскане откъм форпика — отека, който се намира най-близо до носа. Той се промъкна напред, доколкото бе възможно, и откри, че съскащият звук е причинен от въздух, който излизаше от намиращия се във форпика сандък за котвената верига. Водата, която бързо нахлуваше в долната част, изтласкваше въздуха и създаваше огромно налягане.

Странен звук в по-задния отсек, където се намираха жилищните помещения на огнярите и товарния люк № 1, възбуди любопитството на главния огняр Чарлс Хендриксън. Само че този път това не бе въздух, а вода. Като погледна надолу под спираловидния трап, който водеше към прохода, съединяващ кабините на огнярите с котелните отделения, той забеляза в основата на излетите железни стъпала да се плиска морска вода.

Пътникът Карл Джонсън — един от притежателите на най-евтините билети — бе още по-неприятно изненадан в третия отсек. Тук се намираха жилищните помещения с най-ниска цена — най-дълбоко в кораба и най-близо до носа.

Джонсън стана да разбере причината за напомнящия леко вълнение звук, който идваше от коридора, и краката му се озоваха във вода. Той реши да се облече и докато навличаше дрехите си, водата бе вече покрила обувките му. Без предубеждение, с почти клиничен интерес Джонсън забеляза, че водата е с равномерна дълбочина. Съседът му Даниъл Бъкли реагира по-бавно и скачайки от койката си, цопна във вода, която стигаше до глезените му.

Много по-измокрени бяха петима пощенски чиновници от четвърти отсек. Пощата на „Титаник“ бе разположена на две палуби — писмата заедно с багажа на пътниците от първа класа бяха струпани на най-долната палуба, а се сортираха горе, на палуба G. Двете нива се съединяваха с широк железен трап, който продължаваше до палуба Е и по-нататък. Само за пет минути, докато пощенските чиновници влачеха по трапа двестате чувала с препоръчани писма нагоре, в по-сухото сортировъчно помещение, водата вече плискаше около коленете им.

Усилията им бяха напразни — още пет минути и водата стигна до горния край на стъпалата и заля палуба G. Чак тогава служителите вкупом напуснаха пощенското помещение, оттегляйки се по трапа към палуба Е.

На върха на трапа те намериха едно семейство, което наблюдаваше действията им. Г-н и г-жа Норман Кембел Чембърс от Ню Йорк бяха привлечени от шума след безплодна разходка но торната палуба. Сега заедно с пощенските служители те наблюдаваха събитието, като се шегуваха с намокрения багаж и се чудеха какво може да е съдържанието на плаващите в напуснатото помещение писма.

За кратко време в определени моменти към тях се присъединяваха и други — четвъртият помощник-капитан Боксхол, вторият помощник-стюард Уит, даже и капитан Смит. Но в никакъв случай семейство Чембърс не можеха да повярват, че това, което виждат, крие истинска опасност.

В петия водонепроницаем отсек на носа назад се намираше котелно отделение № 6. След скока през отвора на затръшналата се зад тях водонепроницаема врата тук се озоваха огнярът Барет и вторият механик Хескит. Тези, които не успяха да се измъкнат, се покатериха бързо нагоре по аварийните трапове. Някои останаха по местата си, а след минута се върнаха обратно и катерещите се членове на екипажа. Отнякъде долетя вик:

— Затваряйте клапаните!

И след това:

— Гасете пещите!

Огнярят Джордж Бочъмп работеше трескаво, тъй като морската вода нахлуваше през вратата на бункера и сантинните капаци. За пет минути водата стигна до кръста — черна и мазна от машинните масла. Въздухът бе наситен с пара. Бочъмп така и не разбра кой изкрещя дългоочакваните думи.

— Достатъчно!

Той вече прескачаше с облекчение за последен път стъпалата нагоре по трапа.

До сухата стена на водонепроницаемата врата към кърмата вторият механик Хескит се бореше за възстановяване на нормалната обстановка в котелно отделение № 5. Водата още нахлуваше през намиращата се в близост до затворената врата цепнатина с дължина два фута, но помощник-механиците Харви и Уилсън бяха включили една помпа и нивото намаляваше.

Няколко мига огнярите стояха и безцелно наблюдаваха как механиците съоръжават помпите; след това се получи съобщение да отидат от машинното отделение на лодъчната палуба. Те се скупчиха по спасителните трапове, но от мостика им наредиха да се върнат и известно време те се блъскаха по работните проходи на палуба D, като сновяха нагоре-надолу, объркани от бюрокрацията на огромния кораб, без да знаят какво да правят по-напред.

В същото време угаснаха светлините в котелно отделение № 5. Механикът Харви нареди на стоящия зад него огняр Барет да отиде в машинното отделение за фенери. Вратите към съседните помещения бяха затворени; Барет трябваше да се изкачи до върха на аварийния трап, да прескочи отгоре и да се спусне от другата страна. Докато той налучкваше стъпалата, механиците включиха отново осветлението и фенерите не бяха необходими повече.

След това Харви каза на Барет да угаси котлите — повишеното налягане на парата отваряше изпускателните клапани и тя излизаше на облаци. Барет се покатери обратно по трапа и събра петнадесет-двадесет сновящи по палуба D огняри. Всички те шумно слязоха долу и започнаха да заливат пещите с вода. Това бе непосилен труд — затварянето на клапаните, за да се избегне повишаване налягането на парата, и угасянето на самите котли. Огнярят Кемиш още си спомня този момент с вълнение: „Угасянето на тези пещи бе истински ад…“

Действията на мъжете в котелното отделение бяха придружени от изригващи облаци пара. Постепенно обаче редът бе възстановен. Светлините заблестяха ярко, вече нямаше вода и в номер 5 всичко като че ли изглеждаше наред. Когато някой каза, че вахтените от смяната 00:00–04:00 часа изнасят койките си на палубата за отдих, тъй като кабините им са пълни с вода, в отсека вече цареше бодра увереност. Вахтата 20:00–24:00 часа спря работа, прие казаното като хубава шега и се посмя добре.

Горе на мостика капитан Смит се опитваше да състави цялостна картина на случилото се. На кораба нямаше друг, който да може да го направи по-добре от него. След тридесет и осем годишна служба в „Уайт Стар“ той беше не само опитен капитан, този брадат патриарх беше обожаван и от екипажа и от пътниците. Те обичаха всичко у него — най-вече чудесното съчетание на твърдост и благородна вежливост. Имаше слабост към пурите. „Пурите бяха неговото удоволствие — казва дъщеря му. — Когато пушеше, той не позволяваше никой да се движи в стаята, така че синият облак над главата му оставаше винаги неподвижен.“

Капитан Смит бе роден за ръководител. Когато след сблъскването той се качи на мостика, първата му задача бе да излезе на дясното крило и да провери дали айсбергът още се вижда. Първият помощник-капитан Мърдок и четвъртият помощник Боксхол го придружаваха и за момент тримата се взираха в тъмнината. На Боксхол му се стори, че вижда тъмна сянка далеч зад кърмата, но не беше сигурен дали това е така.

От този момент нататък всичко бе професионализъм. Капитан Смит изпрати Боксхол за бърз оглед на кораба. След няколко минути той се върна; бе достигнал възможно най-дълбокото място в предната част на кораба, но там нямаше и следа от повреда.

Това бе последната добра новина, която капитан Смит чу тази нощ.

Все още обезпокоен, капитан Смит отново разпореди на Боксхол:

— Слез долу, намери дърводелеца и го накарай да измери нивото на нахлулата вода.

Боксхол не беше стигнал до долния край на водещия към мостика трап, когато се сблъска с бягащия нагоре дърводелец Д. Хътчинсън. Пробивайки си път с лакти, той задъхано каза:

— Корабът бързо се пълни с вода!

Непосредствено след него дотича пощенският служител Яго Смит. Той се облегна на мостика и промълви на пресекулки:

— Пощенското помещение бързо поема вода!

Брюс Исмей бе следващият. Той бе облякъл костюм върху пижамата, бе нахлузил домашните си чехли и се катереше към мостика, за да узнае дали това, което ставаше, трябва да бъде докладвано на президента на Компанията. Капитан Смит му каза за айсберга. Тогава Исмей попита:

— Мислите ли, че корабът е сериозно повреден?

Малка пауза и капитанът бавно отговори:

— Страхувам се, че да!

Скоро щяха да узнаят какво става. Изпратиха да повикат Томас Андрюз — управляващ директор на корабостроителните заводи „Харланд енд Улф“. Като строител на „Титаник“ Андрюз се бе качил на кораба в първия му рейс, за да види и отстрани съществуващите недостатъци. Ако някой можеше най-точно да определи ситуацията, това бе именно този човек.

Той бе наистина забележителна личност. Като строител познаваше и най-малкия детайл на „Титаник“. Но и това не бе достатъчно за него. От вниманието му не убягваха нито големите нито малките неща. Той знаеше дори как ще реагира корабът в дадена ситуация. Андрюз познаваше корабите така, както някои хора познават конете.

Той еднакво добре познаваше и хората, които управляваха кораба. Всички идваха при него със своите проблеми. Една вечер — първият помощник Мърдок, обезпокоен, че ще бъде изместен от друг първи помощник — Уайлд. Друга вечер — две каращи се стюардеси, за които Андрюс имаше авторитета на Върховния съд. Тази вечер пък главният хлебар Чарлс Джофин бе приготвил за него специална франзела хляб.

Пътуването на Андрюз досега протичаше съгласно плана. Той кръстосваше кораба по цял ден, изписвайки купища бележки. В 18:45 всяка вечер се обличаше за вечеря, като обикновено вечеряше с корабния лекар — възрастния д-р О’Лафлин — мъж, обожаван от корабните стюардеси. След това се връщаше в кабината си А-36, която бе отрупана с планове, диаграми и фотоси. Тук той обобщаваше своите бележки и правеше препоръките си. Проблемите тази вечер бяха типични — повреда на горещата преса в кухнята на ресторанта, цветът на мозайката в отделените за частно ползване места на палубата за разходка бе много тъмен, закачалките в кабините бяха направени с много винтове. Имаше и план за промяна на залата за писане, която щеше да се преустрои в две кабини. Първоначално залата за писане бе проектирана частично и като място, където дамите могат да се оттеглят след вечеря. Но в двадесети век дамите вече просто не се оттегляха. Очевидно бе, че по-малка зала може също да свърши работа.

Погълнат изцяло от заниманията си, Андрюз почти не усети удара и се откъсна от своите фотоси чак когато му съобщиха, че капитан Смит го вика на мостика.

След няколко минути Андрюз и капитанът бяха на обиколка — надолу по предназначения за екипажа трап, за да не привличат излишно внимание, покрай лабиринта от коридори в основата на кораба, покрай бълбукащата в пощенското отделение вода, край игрището за скуош, където върху отбивната стена се очертаваше мръсната линия на водата.

Промушвайки се обратно към мостика, те минаха през фоайето на палуба А, което още бе натъпкано с правостоящи пътници. Всеки от тях се опита да отгатне по лицата на двамата мъже признак на добри или лоши новини; никой не можа да открие какъвто и да е знак.

Някои от членовете на екипажа не бяха толкова предпазливи. Когато в кабина D-60 г-жа Хенри Слипър Харпър помоли д-р О’Лафлин да убеди болния ѝ съпруг да остане в леглото, старият лекар възкликна:

— Казват, че сандъците с багаж плават в товарното помещение; по-добре се качете на палубата!

В кабина В-91 заедно с поверената ѝ деветнадесетгодишна Маргрет Греъм седеше млада гувернантка на име Елизабет Шутс. Тя попита един минаващ край кабината офицер дали има някаква опасност:

— Не — безгрижно каза той, но мис Шутс дочу думите му в края на коридора.

— Ще можем да задържим водата още малко!

Тя погледна към Маргрет, която бавно и с усилие дъвчеше сандвич с пиле. Ръката ѝ така се тресеше, че пилешкото месо се ръсеше по земята.

В работния проход на палуба D никой не задаваше въпроси. Този широк коридор бе най-прекият и най-бързият път от единия до другия край на кораба — офицерите го наричаха „Парк лейн“, а екипажът „Скотланд Роуд“. Сега той бе задръстен от блъскащи се, пробиващи си път хора. Част от тях бяха изтласкани от котелно отделение № 6 огняри, но преобладаваха главно пътници от най-евтините жилищни помещения, които бавно си пробиваха път към кърмата, мъкнейки кутии, торби и даже сандъци с багаж.

На тези хора не бе необходимо да им се казва, че са в опасност. За настанените на десния борд, дълбоко долу в трюмовете, ударът не бе едва доловим стържещ звук, а страхотен грохот, който ги изхвърли от койките.

Г-жа Селини Язбек — съпруга само от 50 дни — изтича в коридора заедно със своя съпруг. Вместо продължително изкачване по палубата, за тях бе по-лесно да потърсят причините на случилото се долу. Облечени в нощните си одежди, те се приближиха до водещата към котелните отделения врата и погледнаха през нея. Механиците се мъчеха да отстранят повредата и да пуснат помпите. Семейство Язбек не се нуждаеше от повторен оглед — те се втурнаха обратно към кабината си, за да се облекат.

Много по-високо, върху палуба А, пътникът от втора класа Лорънс Бизли забеляза интересен факт. Когато се заспуска, за да провери кабината си, той почувства, че стъпалата „не са съвсем на място“. Те изглеждаха нормални, но краката му не попадаха там, където трябваше. Сякаш той неволно губеше равновесие… като че ли стъпалата имаха наклон към носа.

И майор Почън забеляза това. Както стоеше с г-н Хейс в предния край на палуба А и наблюдаваше как пътниците от трюмните помещения играят футбол с парчета лед, той почувства, че палубата леко се наклонява.

— Защо се наклонява корабът? — извика той към Хейс. — Не трябва! Водата е съвсем спокойна, а и той не се движи!

— Не знам — отговори спокойно г-н Хейс. — Този кораб е непотопяем.

Другите също почувстваха наклона, но да се говори на тази тема изглеждаше нетактично. В котелно отделение № 5 огнярът Барет реши да не казва нищо на работещите с помпите механици. Много по-нагоре, във фоайето на палуба А, полковник Грейси и Клинч Смит реагираха по същия начин. На мостика констатираха лек диферент на кораба към носа и пет градуса крен на левия борд.

Андрюз и капитан Смит бързо пресмятаха нещо. Вода има във форпика… в трюм №1… трюм № 2… котелно отделение № 5. В първите десет минути водата навсякъде е била 14 фута над нивото на кила, с изключение на котелно отделение № 5. Съпоставени, фактите показваха наличието на 300-футов срез и пълно наводняване на първите пет отсека.

Андрюз тихо обясни какво означава това. „Титаник“ може да запази плавателност при наводняване на които и да са два от шестнадесетте отсека. Той можеше да остане на вода при наводняване на три от петте първи отсека. Корабът може да остане на вода дори при запълване на първите четири отсека. Но не може да има плавателност при наводнени пет носови отсека.

Преградата между петия и шестия отсек достигаше само до палуба D. При наводняване на първите пет отсека носът щеше да потъне на дълбочина, даваща възможност да прелее вода от пети в шести отсек. При напълването му — в седми отсек и т.н. Това бе просто, ясно, математически обусловено и противодействие нямаше.

Това заключение подейства като шок. Но нали „Титаник“ се смяташе за непотопяем. И не само в туристическите брошури. Реномираното техническо списание „Шипбилдър“ описа в специално издание от 1911 година системата от отсеци на „Титаник“, като посочи: „Капитанът може да затвори водонепроницаемите врати за един миг чрез завъртане на електрически ключ и да направи кораба практически непотопим.“

Ключът бе завъртян, но според Андрюз това нямаше да помогне. Този факт бе труден за преглъщане и особено тежък удар за капитан Смит. Навършил 59 години, след този рейс той излизаше в пенсия. Бе могъл да го стори и по-рано, но по традиция корабите на „Уайт Стар“ в първите им рейсове бяха водени от него. Само преди 6 години, когато пое командването на съвсем новия „Адриатик“, той отбеляза:

— Не мога да си представя причина, която да доведе до потъването на един кораб. Не допускам, че може да съществува ужасна последица с жизненоважно значение за него. Модерното корабостроене е надживяло тези неща…

Сега той стоеше на мостика на лайнер, два пъти по-голям и по-надежден от предишния, и корабостроителя му казваше, че няма изход.

В 00:15 часа — 25 минути след разнасянето на режещия звук на удара — капитан Смит заповяда на старши помощника Уайлд да се махнат калъфите на спасителните лодки… на първия помощник Мърдок — да покаже на пътниците как се действа в подобни случаи… на шестия помощник-капитан Муди — да изготви списък с разпределението на пасажерите по лодки… на четвъртия помощник Брисхол — да събуди втория помощник-капитан Лайтолър и третия помощник-капитан Питмън. Там капитанът се отправи по левия борд на лодъчната палуба, двадесет ярда по-нататък, където се намираше радиорубката.

В нея първия оператор Джон Джордж Филипс и втория оператор Харълд Брайд не показваха с нищо, че знаят какво става. Бяха имали напрегнат ден. В 1912 година радиото все още бе гениална новост — обхватът малък, операторите неопитни, сигналите трудно се улавяха. Имаше много предавания, повторения и несериозна частна практика. Очарованите от новото чудо пътници не можеха да надвият желанието си да изпращат радиограми до приятели в родното си място или до други кораби.

През неделния ден се бяха натрупали доста радиограми. Този факт бе достатъчен, за да изопне нервите на всеки човек, който работеше по 14 часа на ден за 30 долара на месец, и Филипс не правеше изключение. Отдавна бе вечер, а краят на работата не се виждаше; имаше и радиосмущения. Само преди час — точно бяха установили най-после добра връзка с Кейп Рейс — се намеси „Калифорниън“ с някаква радиограма за айсберги. Корабът бе толкова близо, че сигналът едва не му пукна тъпанчетата на ушите. Затова не бе чудно, че той изстреля в отговор:

— Замълчете! Зает съм. В момента работя с Кейп Рейс.

След така напрегнатия ден вторият радиооператор Брайд реши да смени Филипс в полунощ, въпреки че смяната му започваше чак в 02:00 часа. Събуждайки се към 23:55 часа от допира на зелената завеса, която разделяше спалнята от „рубката“, той попита Филипс как вървят нещата. Филипс му отговори, че току-що е свършил обмена с Кейп Рейс. Брайд се върна при леглото и съблече пижамата си. Филипс викна след него, че корабът като че ли е претърпял някаква повреда и сега ще трябва да се върнат обратно в Белфаст.

Брайд се облече за няколко минути и взе слушалките. Филипс не беше се скрил още зад зелената завеса, когато се появи капитан Смит:

— Блъснахме се в айсберг и сега правя оглед на повредите. Пригответе се, щом ви кажа, веднага да изпратите сигнал за помощ!

Той си тръгна, но след няколко минути отново се върна. Този път показа само главата си през вратата:

— Предайте сигнал за помощ!

Филипс вече се бе върнал в рубката. Той попита капитана дали да използва международния сигнал за бедствие. Смит отговори:

— Да, и то веднага!

После връчи на Филипс късче хартия, на което бяха изписани координатите на „Титаник“. Филипс взе слушалките от Брайд и в 00:15 часа зачука буквите „CQD“ — установения по онова време международен сигнал за бедствие, — последвани от позивните на „Титаник“. Отново и отново — шест последователни пъти сигналът проряза студената синя атлантическа нощ.

Само на десет мили от „Титаник“ третия помощник-капитан на „Калифорниън“ Гроувс бе приседнал на койката на радиооператора Сирил Ф. Ивънс. Гроувс бе млад, винаги нащрек и с интерес следеше всички новости в света. Той обичаше да се отбива след вахта в радиорубката на Ивънс и да хваща последните новини. Доставяше му удоволствие и да се упражнява на радиостанцията.

На Ивънс това му харесваше. На третокласните кораби нямаше много офицери, които се интересуваха от околния свят, още по-малко пък от радиотелеграфия. Всъщност на „Калифорниън“ нямаше други. Така че той приветстваше посещенията на Гроувс. Но не и тази вечер. Денят премина напрегнато, а втори радист, който да го смени, нямаше. Освен това, когато към 23:00 часа се опита да се свърже с „Титаник“, за да му съобщи за ледената блокада около „Калифорниън“, оттам грубо го отблъснаха. След изтичане на вахтата в 23:30 часа, без да губи повече време, той изключи радиостанцията. Изморен до смърт, той нямаше настроения за разговори. Въпреки това Гроувс направи смел опит:

— Кои кораби улови, Спаркс?

— Само „Титаник“ — Ивънз даже не вдигна поглед от списанието, което четеше.

За Гроувс това не бе ново. Той си припомни, че когато показа на капитан Лорд спрелия наблизо странен лайнер, капитанът му каза:

— Това ще е „Титаник“ в първия му рейс.

Като търсеше нещо по-интересно, Гроувс си сложи слушалките. Ако радиограмата не беше сложна, той хващаше доста неща от нея. Не познаваше добре само оборудването. Радиостанцията на „Калифорниън“ имаше магнитен детектор, който работеше с помощта на часовников механизъм. Гроувс не го нави и затова не чу нищо. Отказвайки се, той остави слушалките на масата и тръгна да търси по-оживена компания. Беше малко след 00:15 часа.