Последната теорема

10.Нов живот за семейство Канакаратнам

Пикапът наистина беше на негово разположение — ходеше с него на работа по предложение на баща си, — така че можеше да ги закара. Поне след като предупредеше бригадира, че зет му може да изкара още една надница на негово място. Когато се върна в къщата на Дот, всичко беше готово. Двайсетина минути по-късно децата седяха отзад и пищяха от вълнение, а Дот седеше до него, вперила поглед в наближаващото пристанище.

Ранджит рядко беше идвал тук след примирието. Още имаше следи от анархията във външния свят. В другия край на пристанището се виждаха обтекаемите силуети на две ядрени подводници, навярно индийски, а и какво ли още не! Имаше рибарски съдове, и то не от четириместния вид, който можеше да се види на всеки плаж на острова. Тези бяха от по-дълбоководните, които можеха да навлизат на стотина и повече километра в морето и бяха предназначени за индустриален риболов. Имаше товарни кораби с всякакви форми и размери, едни товареха, други разтоварваха. Но най-силно го изненадаха друг вид кораби — снежнобели, със спасителни лодки, закачени за бордовете и с редици от люкове. Виж ти, туристическите кораби се бяха върнали! Ранджит не устоя на изкушението и спря на удобно място, за да ги покаже на децата. Очакваше да се разшумят от вълнение, но те само си зашепнаха енергично на ухо.

Дот обаче не искаше да се бавят.

— Мирувайте — обърна се тя към децата. После каза на Ранджит: — Ще ми се да стигнем колкото се може по-бързо. Виждаш ли магазинчето за сувенири близо до кея с белите кораби? Мисля, че това е мястото.

Беше по-скоро павилион, доста олющен и без наплив на клиентела. Няколко възрастни туристи с ярки шорти до коленете и хавайски ризи менте разглеждаха мързеливо цветните пощенски картички и пластмасовите слончета. А Дот Канакаратнам искаше да иде там с все децата и багажа.

— Да, това е мястото — каза тя. — Приятелите ни ще дойдат да ни вземат, така че ти по-добре тръгвай, Ранджит. — После внезапно го прегърна. — Много ще липсваш на децата, Ранджит, а и на мен! — После децата го прегърнаха на свой ред. И когато подкара обратно, Ранджит видя, че всичките плачат.

Той, разбира се, не заплака. Все пак беше голям мъж. Пък и хората го гледаха.

Ранджит не бързаше да се върне на работа сега, когато нямаше малки деца, които да го забавляват. Четири-пет крайбрежни ресторантчета и закусвални чакаха да свърши митническата проверка и пътниците от туристическите кораби да слязат на брега. Ранджит паркира до най-малко атрактивното на вид заведение, поръча си чаша чай и се замисли колко бързо бяха спечелили сърцето му хлапетата на Дот.

Странно беше, помисли си той, че Дот знае за апартамента, който вървял с работата, но няма представа каква е самата работа. За миг дори се запита дали му е казала истината.

Глупаво беше да се съмнява. Защо би пазила тайни от него, в крайна сметка? Излезе от закусвалнята и хвърли поглед към мястото, където ги беше оставил.

Нямаше ги.

Ранджит се сбогува мислено с тях и им пожела късмет, после подкара бавно по крайбрежното шосе. Подмина малък товарен кораб, натоварен с канела за износ, до него имаше сингапурски кораб, който разтоварваше — както лесно можеше да се предположи — автомобили, компютри и домакински уреди, произведени в Китай. По-нататък имаше група туристически кораби, далеч не толкова лъскави при оглед отблизо. Неколцина пътници явно не бяха проявили интерес към разходките до скалата Свами или бащиния му храм и висяха по парапетите на горната палуба. Сред тях имаше и малко момиченце, което махаше радостно…

Не! Не беше някакво малко момиченце. Беше Бетси Канакаратнам! А Тифани тичаше към нея, явно с намерение да я сгълчи. На няколко метра встрани беше единственото момче в семейството, хванало за ръка нисък мъж с тъмна кожа.

Възможно ли беше да е Киртис Канакаратнам? Едва ли можеше да е друг. Тифани тъкмо казваше нещо на мъжа, повлякла за ръка сестричката си.

Мъжът кимна замислено. После се обърна към Ранджит, който се беше подал от прозорчето на пикапа недалеч от кораба. Ухили се широко и му махна.

Жестът беше повече от ясен — даваше знак на Ранджит да се качи на кораба, като сочеше към малък паркинг недалеч, после към себе си и към мостчето, което свързваше кораба с кея. Ранджит не се поколеба. Зави към паркинга, изключи двигателя, затръшна вратата на пикапа и се затича към мостчето.

В движение отбеляза, че корабът не е от петдесетхилядитонните чудовища, които обикаляха Карибите и гръцките острови. Този беше доста по-малък, много по-мръсен и боята му се лющеше кажи-речи навсякъде. В края на мостчето едър мъж с черна брада и бяла униформа стоеше до картов четец и малка порта. До него бе застанал предполагаемият Джордж Канакаратнам, който пошушна нещо в ухото на брадатия, после се обърна да посрещне Ранджит.

— Качвайте се, качвайте се! Толкова се радвам да се запознаем, господин Субраманиан. Децата само за вас говорят! А сега — насам, моля — нека слезем долу при Дот и ще видите каква страхотна каюта има за децата, цялата на тяхно разположение! Плащат ми добре, а изглежда, ще намерят работа и за Дот. Голям късмет извадихме, наистина!

— Ами, да — съгласи Ранджит, — май наистина ви е излязъл късметът…

Но Канакаратнам явно нямаше търпение да го слуша, особено двусмислени забележки като тази, която намекваше за успешното му бягство от затвора.

— Така си е — побърза да каже той. — И добре плащат! Само да слезем по тази стълба…

Слязоха, минаха по друг коридор, после надолу по друго стълбище, като Киртис (или Джордж) Канакаратнам не прекъсна и за миг скорострелната си рецитация какъв късмет било извадило семейството му и как децата направо били влюбени в Ранджит Субраманиан. Минаха през седем или осем врати, всичките от онзи вид, който се затваря херметически при извънредно положение и повечето с надпис „Вход забранен“. Накрая стигнаха до различна врата, от онези, пред които спираш и чукаш. Така направи и Канакаратнам. Отвори им едър брадат мъж.

— Сомалиец е — обясни Канакаратнам на Ранджит. — Те всичките изглеждат така.

Кимна на брадатия и брадатият му кимна на свой ред. А после, със съвсем различен тон, Канакаратнам каза:

— А сега седнете. Налага се да останете тук ден-два. По-добре не вдигайте врява, нито се опитвайте да излезете, иначе той ще ви убие.

Посочи сомалиеца. Мъжът явно разбираше достатъчно езика, защото потупа многозначително големия нож, затъкнат в колана на панталона му.

— Разбрахте ли? — попита Канакаратнам. — Не вдигайте шум и не се опитвайте да излезете. Стойте тук, докато някой не дойде да ви каже, че вече можете да излезете. Ако не създавате неприятности, мога да ви обещая едно интересно пътуване… след като превземем кораба.