Последната теорема

11.Пиратски живот

Мина малко повече време, отколкото Канакаратнам беше обещал, преди да освободят Ранджит. Достатъчно, за да го нахранят няколко пъти — добре при това, защото кухнята беше все пак кухня на туристически кораб. Най-малко два пъти Ранджит потъва в неспокоен сън на твърдата кушетка до стената. Сомалиецът излиза няколко пъти, но не пропускаше да заключи вратата след себе си. Ранджит доста се замисли, преди да поеме риска и да натисне дръжката, но вратата така или иначе се оказа здраво заключена. Канакаратнам намина няколко пъти, явно в опит да прояви любезност. Охотно му обясни какво става. На втория ден пиратите — точно тази дума употреби Канакаратнам — „пирати“ — щурмували мостика, обезоръжили онази част от екипажа, която не била минала на тяхна страна междувременно, и обявили, че корабът поема по курс към пристанището на Босасо в Сомалия. Преди Ранджит да бъде освободен, пиратите обрали всички ценно от корабния трезор и всичко преносимо от пътническите каюти, а самите пътници уведомили, че скоро ще поемат живи и здрави към дома си, стига семействата или приятелите им да осигурят нужната сума за откупа. („Ще се изненадаш — каза Канакаратнам на Ранджит — какви пари биха дали някои хора, за да върнат у дома любимата си баба.“) Колкото до самия кораб, ако го откарали без проблеми до Сомалия, с малко прясна боя и свестни фалшиви документи, той можел да се превърне в най-значимия им приход.

Всичко било бизнес, нищо повече. Даже, както обясни Канакаратнам, не било по-различно от което и да било търговско начинание. От началото на двайсет и първи век пиратството се превърнало в доста голям бизнес само по себе си, имало брокерски къщи, които приемали парите по откупите и ги предавали на пиратите, като в замяна гарантирали безопасното предаване на заложниците.

— Всъщност — заключи доволно Канакаратнам — се оказа истински късмет за мене, че ме хванаха с крадената стока… Съкилийникът ми в Батикалоа трябвало да участва в отвличането, но го прибрали на топло за нещо друго. Разказа ми всичко и когато се измъкнах, знаех къде да отида.

Но дори и деловото пиратство от време на време си имаше неприятна страна. Едната неприятна страна, както Ранджит можеше да се досети, беше начинът, по който пиратите постъпваха с онези от членовете на екипажа, които им се противопоставеха твърде енергично. (Ранджит попита за това Канакаратнам, но той така и не му отговори. Което само по себе си беше достатъчно красноречив отговор.)

Когато Канакаратнам му каза, че корабът вече е под техен контрол и той може да излезе, Ранджит разбра, че е имало поне една неприятна случка. Свързана била с капитана, който се оказал човек с чувство за дълг и отказал да предаде ключовете за трезора. Разбира се, проблемът бил решен бързо. Пиратите застреляли капитана й назначили на негово място първия офицер, който проявявал далеч по-голяма охота да сътрудничи. Новоизлюпеният капитан лично извадил ключовете от джоба на покойния си началник и ги връчил на пиратите.

Ранджит никога не се беше качвал на туристически кораб преди. Въпреки необичайните обстоятелства, този туристически кораб все още предлагаше цял куп абсурдни забавления. На най-горната палуба имаше басейн (който не се използваше при силно морско вълнение, каквото имаше почти през цялото време). Кухнята продължаваше да предлага богато и вкусно меню, нищо че пътниците се хранеха сгъчкани в единия ъгъл на трапезарията под дулата на пушки. Казиното беше затворено, но това едва ли имаше значение, защото пътниците така или иначе се бяха разделили с всичките си кредитни карти и пари в брой. Баровете също бяха затворени, нямаше ги и вечерните представления в кафе-театъра. Но във всяка каюта вървяха филми по телевизията, а времето беше хубаво.

Твърде хубаво, според Канакаратнам.

— По-добре да имаше облаци — мърмореше той. — Човек не знае колко очи има горе и дали не ни следят. Сателити — поясни, когато Ранджит го изгледа озадачено. — Разбира се, те не обръщат голямо внимание на старо ръждясало корито като нашето, но никога не се знае. О — добави той, спомнил си дадено обещание, — Тифани те търсеше. Искаше да те пита дали ще й помогнеш с хлапетата на горната палуба.

— Защо не — съгласи се веднага Ранджит. Нямаше търпение да се види отново с четирите си другарчета. Чувстваше се гадно, разбира се, но правеше всичко по силите си да го скрие. Когато се качи на откритата палуба под яркото тропическо слънце, той не се сдържа и вдигна поглед към небето.

Разбира се, не би могъл да види очите в небето. Не беше и очаквал да ги види, но това не му пречеше да се пита кой ли може да ги наблюдава в момента.

И, разбира се, нямаше никаква представа, че част от тези очи са с напълно извънземен произход.

Оказа се, че сред пътниците има двайсетина деца на възраст от шест-седем до четиринайсет години. Повечето говореха в една или друга степен английски и Тифани помоли Ранджит — разбира се — да им разкаже някоя история, за да забравят гледката на разстреляния капитан, чийто труп беше стоял почти цял ден недалеч от тенис кортовете.

Трудна задача. Две от десетинагодишните така и не спряха да плачат, а немалко от другите хлапета не можеха да откъснат поглед от въоръжения пират, който патрулираше по палубата. Донякъде Ранджит сам усложни задачата си, защото вместо да им покаже простичкото руско умножение, с което беше забавлявал децата Канакаратнам по-рано, той реши да ги научи как да броят на пръсти двоично.

Не пожъна успех. Никое от присъстващите деца не беше чувало за двоични числа. Когато Ранджит им обясни, че ако искат да представят числото едно в двоичен запис, могат да напишат старата позната единица, но ако искат да представят две, трябва да напишат 10, за три — 11, и така нататък, веднага разбра, че е ударил на камък.

Въпреки това продължи храбро урока.

— Така стигаме до броенето на пръсти — каза им той и вдигна двете си ръце. — Представете си, че всеки пръст представлява едно число… да, Тифани, знам какво ще попиташ. Да, броим палеца за пръст. — (Тифани не беше казала нищо, но въпреки това кимна енергично.) — Всяка цифра трябва да е или 1 или 0, защото двоичното смятане работи само с тях. Когато пръстите са свити — той стисна ръце в юмруци, — всеки пръст е нула. Вижте сега. — Сложи юмруци на масата пред себе си. — В двоичната система тези десет свити пръста представляват числото 0000000000. Което е друг начин да се каже, че всичките десет нули са числото нула, защото без значение колко нули ще напишете, числото пак си е нула. Вижте сега обаче.

Той изпружи всичките пръсти и на двете си ръце.

— Сега всичките ми пръсти са единици и двоичното число, което показвам в момента, е 1111111111. Това означава, че ако искате да го представите по нормалния начин, трябва да напишете едно за последната единица в редичката, плюс две за единицата до нея. Плюс четири за следващата — изобщо удвоявате всеки път, чак до петстотин и дванайсет за последната единица на лявата ръка. Значи сме написали… Написа с молив на парче хартия:

 1

 2

 4

 8

 16

 32

 64

128

256

512

— И ако ги съберем всичките, получаваме:

________

1023

— Значи сте преброили на пръсти чак до хиляда и двадесет и три!

Ранджит плъзна поглед по публиката си. Реакцията не оправда очакванията му. Вече четири-пет деца плачеха, а израженията на останалите варираха от объркване до негодувание.

А после, със закъснение, започнаха въпросите.

— Имаш предвид, че…

— Чакай малко, Ранджит, да не би да казваш, че…

И накрая безценното:

— О, я да видим дали съм разбрала правилно. Да речем, че броим риби. Значи единицата в края на дясната ръка означава, че имаме една-единствена риба, а следващата единица в редичката сочи, че тук рибите са две, после четири и осем риби, и така чак до цяла купчина — единицата в другия край на редичката — която се състои от петстотин и дванайсет риби. После събираме всичко в едно и получаваме хиляда двайсет и три риби. Така ли е?

— Да — потвърди доволно Ранджит. Да, беше доволен въпреки факта, че единствените деца, които откликнаха, бяха децата на Дот и Киртис Канакаратнам, а единствената, която наистина разбра обяснението му, беше, разбира се, Тифани.

Самият Канакаратнам, изглежда, не се притесняваше от неуспеха на Ранджит да разведри децата. Когато седна при него на обяд — менюто включваше два вида супа, три различни салати и поне пет-шест предястия, — той каза одобрително:

— Днес си записа червена точка, Ранджит. — Не спомена как точно, макар че младежът, който беше зърнал трупа на покойния капитан, имаше доста добра представа за какво говори новоизлюпеният пират.

Когато се върна при него час по-късно, Канакаратнам беше по-конкретен:

— Гледай все така да показваш, че ни съдействаш. Някои от приятелите ми задават въпроси. Ето какво. Трябва да съберем информация за всеки от пътниците, за да знаем какъв откуп да поискаме, но повечето от колегите ми не говорят език, който пътниците да разбират. Ти ще ни помогнеш, нали?

В тона на Канакаратнам се съдържаше въпрос, но предвид ситуацията Ранджит нямаше право на избор. Ясно му беше, че трябва да съдейства на пиратите, ако иска да оцелее, затова през следващите два дни разговаря с пътниците — някои ужасени, други гневни — за банковите им сметки, доходите им, недвижимата им собственост и евентуални богати роднини.

Не беше разпитал и половината, когато ги застигнаха неприятностите.

Беше още тъмно, когато промяна в звука на корабните двигатели събуди Ранджит. Приспивният ритъм изчезна, заменен от рязък, силен гърмеж. Още по-стряскащи бяха виковете, които долитаха от коридора пред стаята му. Ранджит надникна и видя членове на първоначалния екипаж да тичат към изходите. Всички мъкнеха по два-три куфара, явно задигнати от пътническите каюти и несъмнено натъпкани с откраднати вещи. Крясъците идваха най-вече от гърлото на един пират, който подкарваше екипажа към изходите. Пиратите бяха ядосани и притеснени. Пленените членове на екипажа изглеждаха уплашени до смърт.

Ранджит прецени, че ще е добре още веднъж да докаже охотата си за сътрудничество. Хукна в обратната посока към едно от вътрешните стълбища, където други членове на екипажа хвърляха куфари и сакове към неговото ниво. Наведе се да вземе два сака и да ги помъкне заедно с другите носачи, когато чу детски глас да вика името му. Вдигна поглед и видя Дот Канакаратнам и децата й да слизат към него по стълбите. Всички те, дори малката Бетси, носеха плячка, а Тифани преливаше от информация. Час-два по-рано един от пиратите забелязал корабни светлинки откъм кърмата.

— Но на радара не се виждало нищо — информира го развълнувано Тифани. — Знаеш какво означава това, нали?

Ранджит не знаеше, но можеше да се досети.

— Военноморски съд с антирадарно устройство?

— Именно! Зад нас има разрушител или нещо такова! Няма как да стигнем до Сомалия, така че ще трябва да спрем някъде по-близо — Индия или Пакистан, може би — и да се скрием в джунглата. Горе се мъчат да направят радиовръзка с някоя от местните банди, която да ни помогне.

— И защо им е на местните бандити да ни помагат, вместо просто да ни отнемат плячката? — попита Ранджит.

Децата дори не се опитаха да му отговорят, а Дот каза само:

— Хайде. Помогни ни да свалим тези неща.

След като всичко ценно беше свалено до изхода на палуба Б, пиратите останаха без работа. Повечето се пръснаха по външните палуби, като оглеждаха притеснено хоризонта за неуловимия от радара преследвач и още по-притеснено се взираха напред за суша, където корабът да пристане.

Нямаше какво друго да се види, освен вода. И да имаше кораб или суша наблизо, Ранджит не ги видя. По обяд му писна да се оглежда, слезе долу да потърси нещо за ядене, после се прибра в каютата си и се метна на леглото. Заспа веднага…

А после се събуди от оглушително стържене на метал и яко разлюляване, което едва не го изхвърли от леглото. Очевидно бяха пристигнали.

След минутка корабът се успокои, макар да остана леко наклонен. Ранджит се огледа за нещо, което да вземе — не намери, — после тръгна към десния изход, като се държеше за перилата. Почти цялата плячка беше свалена на брега и лежеше нахвърляна на сантиметри от вълните на прибоя. Повечето хора също бяха слезли — пирати, пътници и членове на екипажа. Някои от пиратите викаха на моряците и пътниците да дръпнат мокрите куфари по-далеч от вълните. Ранджит се огледа, не видя местни хора на брега и нагази в топлата, дълбока до коленете вода.

Не че нямаше следи от човешко присъствие. Явно бяха попаднали на някой от изоставените плажове из Индийския океан, използвани до неотдавна за евтино и необезопасено нарязване на стари кораби за скрап. Въздухът вонеше на машинно масло и ръжда. По протежение на прибоя стърчаха фрагменти от корозирали корпуси и изхвърлена корабна мебелировка — столове, легла, маси, — твърде стари и повредени, за да ги прибере някой. Но никъде не се виждаха отчаяните бедняци, занимавали се с нарязването на корпусите и отделянето на ценните части от двигателите и другото оборудване… мъжете, които често бяха умирали на този плаж, натровени от токсичните вещества, чието безопасно неутрализиране би оскъпило значително операцията на всеки по-добре охраняван участък от крайбрежието. А каква част от отровите и канцерогенните вещества бяха останали в пясъка и водата наоколо, Ранджит можеше само да гадае.

Знаеше само, че единственият начин да се справи с този проблем е като се махне възможно най-бързо от плажа.

Само че обещаваща перспектива за това не се очертаваше. И да беше уговорено съдействие на местни бандити, Ранджит не виждаше и помен от тях. Е, може и да беше зърнал нещо за миг, някаква сянка, скрита зад храсталаците, но когато се вгледа по-внимателно, тя не беше там.

Газейки току зад Ранджит, Дот Канакаратнам правеше всичко по силите си да държи четири детски ръце едновременно, без да пуска саковете с плячка. Накрая се предаде и тикна единия сак на Ранджит.

— Дръж — каза тя. — Вътре са резервните дрехи на Джордж. Дръж сака, докато той не се появи отнякъде. Искам да измъкна децата на сухо.

Не изчака отговор. Повлякла децата, Дот тръгна по горещия пясък към следата на прилива, спря и се огледа за съпруга си. Ранджит пък внезапно привлече вниманието на един от пиратите, който размахваше пистолета си към група членове на екипажа, но виковете му несъмнено бяха предназначени за Ранджит. Младежът не беше сигурен какво точно иска от него пиратът, но можеше да се обзаложи, че е нещо неприятно. Затова закима енергично с глава в знак на съгласие, а после се обърна и хукна с всички сили, заобикаляйки кърмата на заседналия кораб. Спря чак когато изгуби от поглед пирата…

Точно тогава за пръв път чу далечното скръбно тръбене.

Беше страховит звук, не беше мелодия, но определено напомняше музикалния фон от филм на ужасите в момента, когато зомбитата се надигат от своите ковчези. Ранджит явно не беше единственият, който го чу. Нагоре по плажа един проснал се на пясъка пират, изтощен и задъхан от газенето във водата, приседна и се огледа зачудено. Същото направи и друг, както и двама от екипажа на кораба, всичките сядаха или ставаха, въртяха глави в опит да установят откъде идва звукът.

Тогава Ранджит ги видя — наниз от далечни въздухоплавателни машини, които идваха към тях откъм морето. Хеликоптери. Поне дузина, всичките снабдени със странни устройства като чинии за супа, които се въртяха при всяка промяна в курса на хеликоптерите, неизменно насочени към хората на плажа… после звукът стана по-силен…

И ставаше все по-силен и по-силен.

През остатъка от своя много дълъг живот Ранджит Субраманиан така и не успя да забрави онзи ден на плажа. След него имаше и много по-лоши дни, вярно, но онези ужасяващи и унизителни мигове под акустичния преграден огън на хеликоптерите се бяха запечатали неизличимо в паметта му. Ранджит никога не беше попадал в обсега на този вид обезсилващо оръжие, с което разполагаха съвременните бойни машини. Не бе имал представа какво може да причини подобен звук на тялото му. Най-тежкия удар понесе стомахът му — червата му се изпразниха, повръщаше на пристъпи, болката и гаденето бяха непоносими.

Но атаката не се ограничи с обезсилващи оръжия. Поне двама от пиратите съумяха да потиснат ужаса на собствените си тела и да изстрелят по един залп към хеликоптерите. (За лош късмет на Ранджит един от тях беше Киртис Канакаратнам.) Това се оказа грешка. Всеки хеликоптер имаше по два отворени люка, единият зает от картечар, другият — от също толкова смъртоносен гранатометчик, така че двамата пирати паднаха, преди да са изстреляли втори залп.

Колкото до другите наблюдатели от небесата…

На тях инцидентът се стори озадачаващ, дори на онези, наречени девет-ръкокраките.

О, девет-ръкокраките и преди бяха виждали човешки престрелки. Девет-ръкокраките бяха единствената клиентска раса, която големите галактици насърчаваха в лингвистичните й занимания, и главната й мисия беше да информират своите господари какво си говорят човеците — само че няма как да шпионираш дълго човеците, без да се натъкнеш на насилие под една или друга форма. Девет-ръкокраките бяха сметнали, че поне този път знаят какво се задава. Когато идентифицираха настръхналия от химически оръжия кораб, който дебнеше отдалеч друг кораб, очевидно невъоръжен, те решиха, че най-вероятно ще станат свидетели на поредното кръвопролитие. Дори се запитаха дали си струва да остават тук само за да видят поредния пример на масово убийство.

Затова се изненадаха, че толкова малко от човеците на брега бяха усмъртени с помощта на далекобойните оръжия от въздушните машини.

Вида на оръжията разпознаха бързо — устройството за въздушно компресиране и всички останали, — защото ги бяха виждали и преди. В крайна сметка, почти нямаше оръжие, създадено от човешката раса, което да не е било използвано от други раси на други места и в други времена из галактиката. И девет-ръкокраките добре знаеха — от историята на други видове, използвали подобни оръжия в далечното галактическо минало — какви неприятни и унизителни ефекти имат такива оръжия върху незащитеното органично тяло.

Причината за озадачението на девет-ръкокраките беше следната — защо тези примитиви предпочетоха въздушнокомпресивното оръдие вместо обичайния набор от далекобойни експлозивни снаряди, които са далеч по-смъртоносни за органичното тяло?

Когато сблъсъкът на повърхността приключи, отговорните лица сред девет-ръкокраките спориха дълги минути, преди да решат дали да докладват за видяното.

В крайна сметка го направиха. Докладваха го точно и в детайли, оставяйки на големите галактици сами да си направят изводите, а самите те си оставиха известна свобода за маневриране посредством заглавието, което сложиха на рапорта си: „Пример за аномален сблъсък“.