Последната теорема

5.От Меркурий до Оорт

Часът по астрономия не се проведе в обикновена учебна стая, а в една от аудиториите — зали с амфитеатрално разположени места, побиращи стотина студенти. Почти всички места бяха заети, дори тези на първия ред, който беше на едно ниво с катедрата, стола и лектора, а той не изглеждаше много по-възрастен от самия Ранджит. Казваше се Йорис Ворхулст. Беше очевидно, че е бюргер, и почти също толкова очевидно, че е получил образованието си в чужбина.

Местата, където беше учил, впечатлиха Ранджит. Все места, свещени за астрономите. Д-р Ворхулст беше получил магистърската си степен в Хавайския университет в Хило, пак там беше изкарал стаж в обсерваторията на Кек, където се намираше най-големият оптически телескоп в света; доктората си беше защитил в Калтек, като едновременно с това беше работил в лабораторията по свръхзвукова тяга в Пасадена. Там участвал в екипа, ръководил „Фарауей“, космическия апарат, който мина покрай Плутон на път към пояса на Кайпер — или към останалата част от пояса на Кайпер, както би казал Ворхулст, защото беше поддръжник на старото решение на астрономическата гилдия, което лиши Плутон от статута му на планета и го причисли към милионите снежни топки на Кайпер. (Всъщност, както обясни Ворхулст на студентите, „Фарауей“ вече бил стигнал почти до края на Кайперовия пояс и се насочвал към облака на Оорт.)

След което Ворхулст се зае да обясни всички тези непознати (поне за Ранджит) неща — неща, които Ранджит сметна за пленителни.

А после, в края на часа, Ворхулст им съобщи добрата новина. Всички те щели да имат привилегията да погледнат през най-добрия телескоп на Шри Ланка, който се намирал в обсерваторията на планина Пидурутхалагала.

— Огледалото му е цели два метра в диаметър — каза той. А после добави: — Подарък е от правителството на Япония, както и предишният, по-малък телескоп, който новият замени. — Това предизвика аплодисменти от публиката, но те не можеха да се сравняват с бурята от ръкопляскания и викове, когато Ворхулст продължи: — А, между другото, компютърната ми парола е „Фарауей“. Чувствайте се поканени да я използвате свободно за достъп до астрономически материали в нета. — Сред последвалия одобрителен хор най-силно викаше момчето синхалезе на мястото до Ранджит. А когато преподавателят погледна таймера на стената и каза, че през оставащите десет минути до края на часа студентите могат да задават въпроси, Ранджит беше сред първите, които вдигнаха ръка.

— Да — каза Ворхулст и погледна вграденото в катедрата си електронно табло с местата и имената на студентите. — Ранджит?

Ранджит стана.

— Питах се дали сте чували за Пърси Моулсуърт.

— Моулсуърт? — Ворхулст заслони очи с ръка, за да види по-добре Ранджит. — Вие от Тринкомалее ли сте? — Ранджит кимна. — Да, той е погребан там, нали? Колкото до въпроса ви, да, чувал съм за него. А вие виждали ли сте лунния кратер на негово име? Е, сега ще ви се удаде възможност. „Фарауей“ ще ви даде достъп до страницата на лабораторията по свръхзвукова тяга.

И Ранджит направи точно това веднага след края на часа. Бързо откри сайта на лабораторията на един от редицата компютри в коридора и изтегли великолепна снимка на лунния кратер, носещ името на Моулсуърт.

Наистина беше внушителен — с диаметър почти двеста километра. Вътрешността му — почти плоска равнина, беше надупчена от десетина по-малки кратери с метеоритен произход, сред тях и един с великолепен централен връх. Ранджит си спомни как с баща си ходеха на гроба на Моулсуърт в Тринкомалее. Колко хубаво би било, ако можеше да сподели с него новината, че е видял как изглежда лунният кратер на името на астронома. Но това едва ли беше възможно.

Останалите предмети в програмата на Ранджит не бяха и наполовина толкова интересни, колкото астрономията, но това можеше да се очаква. Записал беше антропология, защото смяташе, че ще може да изкара изпита без много усилия. В това отношение очакванията му се оправдаха, но другият значим факт относно антропологията, както Ранджит скоро откри, беше нейната почти смъртоносна отегчителност. Психология записа, защото му се искаше да научи нещо повече за синдрома ГСШМ. Но още на първата лекция преподавателят му каза, че лично той не вярва в ГСШМ, без значение какво би казал друг преподавател в друг курс. („Защото ако човек наистина оглупяваше, когато се занимава с много неща едновременно, то как всички вие бихте успели да завършите университета?“) Колкото до философията, нея избра по причини, подобни на тези, заради които се беше спрял и на антропологията — изглеждаше му като предмет, който можеш да избуташ без много учене.

Тук обаче сбърка. Д-р Ди Силва беше заклет привърженик на ежеседмичните тестове. Това би било поносимо все пак, но както Ранджит скоро разбра, Ди Силва беше от онзи вид преподаватели, които държат студентите да наизустяват дати.

Отначало Ранджит положи усилия да не изостава от материала. Платон не беше съвсем губене на време, реши той, също и Аристотел. Но когато д-р Ди Силва премина към Средновековието, с Пиер Абелар, Тома Аквински и прочие, нещата рязко загрубяха. Ранджит не проявяваше никакъв интерес към разликите между епистемологията и метафизиката, нито дали Бог съществува, или какво точно е „реалността“. Така пламъчето на интереса му потрепна и угасна.

Но — о, истинско чудо — радостта от изследването на Слънчевата система не угасваше, дори напротив. Особено когато по време на втората лекция д-р Ворхулст подхвана темата за вероятността някой ден човешки крак да стъпи на някоя от планетите, поне на една-две от тях.

Подкара ги по списък. Меркурий — не; едва ли бихте искали да идете там, защото е твърде горещо и сухо, макар че на единия полюс, изглежда, има малко вода под формата на лед. На Венера било дори по-лошо заради облака от въглероден диоксид, който я обвивал като одеяло и задържал горещината.

— Същият вид одеяло — каза Ворхулст на класа, — който причинява глобалното затопляне тук, на Земята, и чиито ефекти, надявам се, един ден ще можем да компенсираме. Или поне най-лошата част от тях. — На Венера, добави той, тази „най-лоша част“ била довела до температура на повърхността, при която се топи оловото.

Следващата по ред беше Земята, „която не е нужно да колонизираме тепърва — пошегува се Ворхулст, — защото някой или нещо, изглежда, вече са го направили, при това доста отдавна“. Не им даде възможност да реагират, а продължи нататък:

— Така че нека да погледнем към Марс. Искаме ли да отидем на Марс? И дори по-интересния въпрос — има ли живот на Марс? Този спор се води от векове, както знаете. Американският астроном Пърсивал Лоуел — каза той — бил убеден, че на Марс има живот, при това не какъв да е, а високоразвита цивилизация с напреднала технология, способна да изгради мащабната мрежа от канали, които Джовани Скиапарели видял на повърхността на планетата. Но по-добрите телескопи — и с помощта на покойния капитан Пърси Моулсуърт от Тринкомалее — отхвърлили тази идея, доказвайки, че „каналите“ на Скиапарели са само случайни естествени образувания на релефа, които подвели зрението му да ги навърже в прави линии. А после първите три мисии „Маринър“ сложили край на дебата, изпращайки снимки на марсианската повърхност, която била пуста, надупчена от кратери и студена. Но — завърши д-р Ворхулст — по-късни и по-прецизни снимки на Марс показват данни за наличието на течаща вода. Не в момента, разбира се, сега там нищо не тече, но данните говорят за съвсем истинска вода, която е текла по повърхността на Марс много отдавна. Което стана повод отново да се заговори за прословутия „живот на Марс“. Ала — добави той — скоро след това махалото се залюля отново. Така че е логично да си зададем въпроса коя е вярната посока? — Д-р Ворхулст обходи с поглед аудиторията, после се ухили. — Мисля, че единственият начин да разберем, е да пратим хора там, по възможност с богат набор от изкопни машини.

Замълча. После каза:

— Сигурно следващият ви въпрос ще е за какво ще копаят? Но преди да отговоря на това, сеща ли се някой от вас за място в Слънчевата система, което пропуснахме да споменем?

Мълчанието се проточи, докато студентите брояха на пръсти — Меркурий, Венера, Земята, Марс, — а после едно момиче от първия ред се обади:

— За Луната ли говорите, д-р Ворхулст?

Той направи справка с таблото си, после кимна на момичето.

— Точно така, Рошини. Но преди да стигнем до Луната, нека ви покажа няколко снимки от място, на което съм бил лично, а именно — Хаваите.

Обърна се към стенния екран отзад, където се бе появил нощен пейзаж на тъмен склон, спускащ се към морето. Склонът беше осеян с червени огньове като армейски бивак, а там, където огньовете се срещаха с крайбрежието, ярки фойерверки изстрелваха огнени метеори над повърхността.

— Това са Хаваите — каза Ворхулст. — Големият остров. Вулканът Килауеа изригва и лавата се стича към морето. При спускането си по склона всеки малък поток се охлажда отгоре и се превръща в нещо като тръба от втвърден камък, по която се стича течната лава. Само че понякога лавата пробива тръбата. Това са изолираните червени огньове, които виждате на снимката. — Ворхулст даде на студентите време да се запитат защо им показва Хаваите, вместо да продължи по темата за Луната. После зададе нова команда. На екрана се появи самият д-р Ворхулст в компанията на красива млада жена в оскъден бански костюм. Двамата стояха при входа на обрасла с растителност пещера в средата на тропическа дъждовна гора.

— Дамата с мен е Ани Шкода — обясни Ворхулст на класа. — Тя ми беше научен ръководител в Хило — и не си мислете разни глупости, защото месец след като тази снимка беше направена, Ани се омъжи за някой друг. Тук сме снимани точно преди да се спуснем в онова, което американците наричат Турстоновата лавова тръба. Лично аз предпочитам хавайското име — нахуку, защото човекът на име Турстон, с когото е свързано американското название, няма нищо общо с тръбата. Бил е просто вестникарски издател, който подхванал кампанията за създаването на Националния вулканичен парк. Както и да е, преди четири-петстотин години Килауеа — или по-ранният вулкан Мауна Лоа — изригнал. Потекла лава; лавата образувала тръби. И тези тръби се запазили като огромни проходи в скалата. С течение на годините ги покрили кал, пръст и още Бог знае какво, но те и досега са си там. — Замълча и плъзна поглед по редиците от студенти. — Някой иска ли да познае какво общо има това с Луната? — Двайсетина ръце се вдигнаха едновременно. Ворхулст избра момчето до Ранджит.

— Да, Джуде?

Момчето скочи нетърпеливо.

— И на Луната е имало вулкани.

Преподавателят кимна.

— Имало е и още как. Било е отдавна, разбира се, защото Луната е много малка и отдавна е изстинала. Но и днес се вижда къде е имало гигантски вулкани, къде базалтови потоци от лава все още покриват площ от стотици квадратни километри, а по лунната повърхност има много възвишения — в равнините или във вътрешността на кратерите, — които най-вероятно са с вулканичен произход. А щом има втвърдени потоци и възвишения, значи е имало лава, а където е имало лава, там е имало и какво?

— Лавови тръби! — извикаха десетина студенти едновременно. Ранджит беше един от тях.

— Лавови тръби, точно така — кимна Ворхулст. — На Земята тръби като нахуку рядко са с диаметър повече от два метра, но на Луната е различно. Заради по-слабата гравитация там тръбите достигат размера на Ламанша, канала между Англия и Франция. Стоят си там и чакат някой да дойде, да прокопае тунел до някоя от тях, да я херметизира здраво, да я напълни с въздух… а после да отдава под наем жилищна площ на имигранти от Земята. — Вдигна поглед към таймера над екрана, който беше преминал от зелено през жълто и вече мигаше в червено. — И това е краят на днешната лекция — оповести той.

Но не съвсем, както се оказа, защото поне половин дузина ръце още бяха вдигнати. Д-р Ворхулст погледна с вдигнати вежди неумолимата червена светлина на таймера, но така или иначе се предаде.

— Добре — каза той. — Още един въпрос. Какъв е той?

Неколцина от нетърпеливите студенти свалиха ръцете си и се обърнаха в очакване към едно момче, което Ранджит беше виждал в компанията на Джуде, който седеше до него на банката. Въпросното момче заговори веднага, сякаш тъкмо този шанс беше чакало.

— Д-р Ворхулст — поде то, — искахме да попитаме какво е мнението ви по един въпрос. Говорите така, сякаш вярвате, че разумният живот се среща често в галактиката. Наистина ли мислите така и защо?

Ворхулст го изгледа насмешливо.

— Стига, момчета! Откъде да знам, че някой от вас няма роднина вестникарски репортер? И ако кажа онова, което искате да кажа, представяте ли си каква статия ще се получи? „Университетски звездоброец твърди, че безброй извънземни раси се състезават с човечеството“?

Момчето не отстъпи.

— А твърдите ли подобно нещо? — попита то.

Ворхулст въздъхна.

— Добре — каза той. — Въпросът заслужава откровен отговор. Не ми е известно научно основание, което да отхвърля съществуването на значителен брой животоподдържащи планети в нашата галактика, нито научна причина поне на част от тези планети да не се е развила напреднала цивилизация. Това е истината. И аз никога не съм я отричал. Разбира се — добави той, — не става дума за съществата със свръхсили от комиксите, които искат да превърнат хората в роби или да ни унищожат. Като… как им бяха имената? Враговете на Супермен, които баща му заловил преди планетата им да избухне и натикал в носещ се из космическото пространство затвор, който прилича на преспапие, само че нещо се объркало и те излезли на свобода?

Някой извика от задните редове:

— Генерал Зод ли имате предвид? — И друг глас: — И момичето, Урна. — А после още десетина в хор: — И Нон!

Професорът отвърна с широка усмивка.

— Радвам се да видя, че толкова много от вас познават из основи класиката. Едно мога да ви гарантирам. Те не съществуват. Няма страховити космически злодеи, които планират унищожението ни. А сега да се изнасяме оттук, преди някой да е повикал университетската полиция.

Макар д-р Йорис Ворхулст да не беше чувал за големите галактици или за някоя от техните клиентски раси — ако беше, щеше да даде съвсем различен отговор от горния, — той все пак беше прав в думите си, поне от техническа гледна точка. Никоя извънземна раса не планираше унищожението на земните обитатели. Единствените извънземни раси, които проявяваха интерес по въпроса, вече бяха взели решение да го направят и сега се занимаваха с по-забавни неща.

Големите галактици поддържаха градинката си чиста от плевели — тоест от враждебни раси, — не защото държаха на мира и добросъседството. Не, те просто се стремяха към съществуване, което да отклонява възможно най-малко вниманието им от техните основни интереси. Някои от тези интереси бяха свързани със създаването на съвършена галактическа околна среда, което се надяваха да постигнат в рамките на следващите десет или двайсет милиарда години. Други наподобяваха онова, което човеците биха нарекли съзерцание на красотата.

За големите галактици много неща бяха „красиви“, сред тях имаше и такива, които човеците биха описали като аритметика, нуклеоника, космология, теорията на струните, причинно-следствени връзки и много други области на науката. Насладата, която големите галактици изпитваха от фундаменталните аспекти на природата, беше такава, че можеха да инвестират столетия — или хилядолетия, ако решат — в съзерцание на богатите спектрални промени, които се получават, когато единичен атом губи един по един своите орбитиращи електрони. Или пък в проучване на разпределението на прости числа, по-големи от десет на петдесета степен, или на бавното съзряване на звезда от валма газ и облак частици с ниска плътност през началото на ядрено горене до предсмъртния й етап като охлаждащо се бяло джудже или завръщането й към първичното състояние от газ и частици.

Е, имаха си и други грижи. Една например беше проектът им за увеличаване съотношението на тежките елементи от рода на първичния водород в химичния състав на галактиката. (Имаха основателна причина за тази програма, но тя би била неразбираема за човешките същества на този етап от развитието им.) Останалите им грижи биха били дори по-неразбираеми за раси с цивилизационния статут на човечеството. Така или иначе, големите галактици смятаха, че потискането на потенциално опасни цивилизации си струваше труда.

По тази причина информацията за планетата Земя изискваше съответните действия. Заповедта им за незабавно прекратяване, излъчена към планетата на човеците с ленивата стъпка на светлината, щеше да стигне до целта си след години. А и не би била достатъчна. Всъщност би била съвсем без значение поради необходимостта от по-спешни мерки. Тези двуноги гръбначни парвенюта не само притежаваха технологията на ядрения синтез в степен, достатъчна за създаването на неприятно оръжие, а разполагаха и със сериозна оръжейна индустрия. Ситуацията беше дори по-дразнеща, отколкото големите галактици бяха предполагали, а те не търпяха нещо да ги дразни.

Затова решиха да сложат край на този конкретен дразнител.

Когато големите галактици искаха да предадат инструкция на някоя от клиентските си раси, те можеха да го направят посредством няколко системи за доставка. Чрез обикновени радиовълни например, които бяха ефикасни, но влудяващо бавни. Никой електромагнитен сигнал — бил той светлина, радар или друго от тази категория — не можеше да се движи по-бързо от любимото С на д-р Айнщайн, тоест при абсолютен максимум от някакви си триста хиляди километра в секунда. Големите галактици бяха създали по-бързи машини, които се промъкваха през дупки в относителността, но и те развиваха най-много четири до пет пъти по-висока скорост.

Самите големите галактици обаче — или всеки отделим фрагмент от тях, — понеже бяха неизразимо нематериални по своята природа, не страдаха от подобни ограничения. По причини, свързани с геометрията на десетизмерното пространство-време, техният способ на пътуване се състоеше от определен брой скокове, от a до b, от b до c, а после от c директно към точката на пристигане. Транзитното време на всеки скок беше равно на нула, без значение дали изминатото разстояние е с диаметъра на протон, или от ядрото на галактиката до най-отдалечения й спирален ръкав.

Затова те се примириха с неудобството да отделят фрагмент от себе си, който да отнесе инструкцията до едно-точка-петиците, и така едно-точка-петиците получиха заповедта за действие веднага щом големите галактици решиха да я издадат. И понеже едно-точка-петиците предполагаха какво ще е решението, те вече бяха в пълна бойна готовност, когато заповедта пристигна.

Едно-точка-петиците не виждаха причина да се бавят. Армадата им беше готова за потегляне. И потегли.

Разбира се, едно-точка-петиците бяха съвсем материални и по тази причина не правеха изключение от правилото за скоростта на светлината. Приблизително щеше да мине времето за едно човешко поколение, преди армадата да стигне целта си и да унищожи нежелания вид. Но така или иначе, корабите им вече бяха на път.