Последната теорема

4.Четиридесет дни информационен порой

И така, през оставащите шест седмици до началото на учебната година Ранджит за пръв път в живота си едва не се удави в пороя от онази специфична информация, за която копнееше повече от всичко.

Като начало, налице бяха периодичните издания по теория на числата. Имаше две значими списания на английски език и по едно-две на френски, немски и дори на китайски (но той в самото начало реши да не се занимава с неща, които имат нужда от превод). А книгите… толкова много книги! И сега той имаше достъп до всички тях чрез междубиблиотечния обмен! Сред онези, които изглеждаха интересни, макар и непряко свързани със задачата му, бяха книги като „От Ферма до Минковски“ на Шарло и Ополка и „Основи на теорията на числата“ на Вейл, която според отзивите далеч надхвърляше „основите“ и беше доста сложна дори за Ранджит. Не толкова обещаващи поради очевидното си предназначение за неизкушената публика бяха „Последната теорема“ от Саймън Синг, „Въведение в математиката на Ферма-Уайлс“ от Ив Хелегарт и една книга от Корнел, Силвърман и Стивънс, озаглавена „Модуларни форми и последната теорема на Ферма“. Списъкът беше дълъг, а включваше само книгите! Ами научните статии и разработки, стотици и дори хиляди навярно, разглеждащи тази най-известна математическа загадка и публикувани… ами, навсякъде: в английското „Нейчър“ и американското „Сайънс“, в уважавани математически списания, които се разпространяваха по целия свят, и в годишници на неизвестни университети в Непал, Чили, Люксембург и къде ли още не.

Ранджит често попадаше на дребни любопитни нещица, които би искал да сподели с баща си, и това го натъжаваше. Оказваше се например, че елементи от теорията на числата се срещат в хиндуистката литература още от седми век и дори по-рано — в работите на Брахмагупта, Варахамихира, Пингала, Бхаскара, Лилавати и прочие. Както и при плодотворния арабски автор абу-и-Фат Омар бин Ибрахим Хаям, познат сред онези, които бяха чували за него — Ранджит Субраманиан не беше един от тях, — като Омар Хаям, автора на дългата колекция от поетични четиристишия „Рубаят“.

Всичко това не беше от особена полза за Ранджит в неговото упорито преследване на Ферма. Дори известната теорема на Брахмагупта не му правеше впечатление, защото изобщо не му пукаше, че в определен вид четириъгълници определен вид перпендикуляр винаги разполовява срещулежащата страна. Въпреки това, когато за четвърти или пети път попадна на препратка към триъгълника на Паскал и коренуването на Хаям, той седна и написа имейл на баща си, в който разказваше за откритията си. А после дълго седя, поставил курсора върху бутона за изпращане, накрая въздъхна и вместо него натисна бутона за отмяна. Ако Ганеш Субраманиан искаше да поддържа връзка със сина си, редно беше той, а не синът му да направи първата крачка.

Четири седмици по-късно Ранджит вече беше изчел — изцяло или отчасти — всичките седемнайсет книги и близо сто и осемдесетте статии, които беше включил в библиографията си. Резултатът не оправда очакванията му. Надявал се бе да попадне на недогледано прозрение, което да му отвори очите за всичко останало. Не откри такова. Вместо това стигна до множество задънени улици — които се повтаряха, защото повечето автори вървяха по отъпканите пътеки, които познаваше и самият той. Пет или шест пъти препрочита работите на Виферих за първия случай на теоремата на Ферма и на Софи Жермен за някои нечетни прости числа, теорията на Кумер за идеалите, както и Ойлер, а също, разбира се, и всеки друг математик, нагазил неволно в смъртоносния плаващ пясък на Ферма и останал в капан там, надаващ писъци на болка и страх, като някой праисторически вълк, мастодонт или саблезъб тигър.

Планът не работеше. По-малко от седмица преди началото на новата учебна година Ранджит си даде сметка, че се опитва да подходи към проблема от твърде много страни едновременно. А това доста приличаше на синдрома ГСШМ, за който Гамини го беше предупредил.

Затова реши да опрости атаката си. И понеже беше Ранджит Субраманиан, идеята му за опростяване беше да атакува с главата напред омразното и адски дълго доказателство на Уайлс, същото, което едва шепа от водещите математици по целия свят твърдяха, че разбират.

Стисна зъби и започна.

Първите стъпки бяха лесни. Но колкото повече напредваше по веригата от размишления на Уайлс, толкова пътят ставаше… е, не точно по-труден, не и за такива като Ранджит Субраманиан, но най-малкото изискваше все по-дълбока концентрация при разчитането на всеки ред. Особено след като Уайлс включи в доказателството уравнения за криви в равнината x-y, елиптични криви и множеството решения на уравнението за модуларност. И когато за пръв път успя да покаже, че е в сила така наречената хипотеза на Танияма-Шимура-Вейл — а именно, че всеки безкраен клас елиптични криви е модуларен. А после, въпреки доказателството на Герхард Фрей и Кенет Рибет, че определена елиптична крива може да не бъде модуларна, Уайлс на свой ред успява да покаже, че същата тази крива непременно трябва да бъде модуларна3…

Аха! Ето го! Неоспоримото противоречие!

Противоречието беше математическото гърне със злато, което — понякога! — лежеше в края на наглед безкрайна математическа последователност. Математиците охотно посвещават живота си на надеждата, че ще стигнат до подобно противоречие, защото ако логическите изводи от началното ти уравнение доведат до две взаимно противоречиви твърдения, значи началното ти уравнение е било несъмнено погрешно!

Така се доказваше — в някаква степен, — че Ферма е казал истината. Че повдигането на втора степен е единствено възможното за това уравнение. Че сумата на кои да е две ненулеви цели числа, повдигнати на трета степен, не може да бъде цяло число на трета степен, и така нататък. За всяка друга цяла степен до безкрайност. Но това с нищо не приближаваше Ранджит до собственото му по-разбираемо доказателство на подхвърленото преди толкова много време твърдение на Ферма.

И — а, да, — Ранджит си нямаше идея, че му вземат мярката.

Съществата, които му вземаха мярката, бяха друга от клиентските раси на големите галактици. Наричаха се машинно-складираните и Ранджит, естествено, така и не ги видя. Те не планираха да бъдат видени. И обикновено не бяха виждани, макар че при рядка комбинация на звездна светлина, лунна светлина и противосияние някои от тях може и да са били забелязани по случайност от човешки същества. Но информацията за такива „срещи“ обикновено попадаше в категорията на летящите чинии и се омесваше с хилядите фалшификати, грешки и откровени лъжи, което до голяма степен гарантираше, че никой уважаван учен няма да им обърне внимание.

По онова време машинно-складираните пребиваваха на Земята в очакване на заповеди от страна на големите галактици, чиито нужди и желания бяха закон за тях. Тази активност не беше наредена изрично от големите галактици, но на машинно-складираните беше позволено да действат по собствена инициатива при някои обстоятелства. Машинно-складираните се отличаваха с това, че бяха съсипали родната си планета повече и от едно-точка-петиците, до такава степен, че органичният живот на повърхността й беше станал напълно невъзможен. Едно-точка-петиците се бяха справили с проблема, добавяйки множество протези към крехките си органични тела. Машинно-складираните бяха поели по друг път. Изоставили бяха физическата си планета, всъщност бяха изоставили всичко физическо. Трансформираха се в нещо като компютърни програми, предоставяйки на болнавите си тела привилегията на смъртта, а умовете им заживяваха в киберпространството. (В резултат на това опустошената им планета започна да проявява признаци на възраждане. Например, вече не цялата налична вода беше токсична — макар че все още би била истински ад за всичко органично.)

А какво стана с машинно-складираните?

Ами те намериха начин да бъдат полезни. Понякога, когато големите галактици решаваха да преместят определено количество предмети или същества от една звездна система в друга, преместването биваше възлагано на машинно-складираните. И когато доловиха първите микровълни, а после и ядрените пулсации от Земята, те разбраха, че големите галактици със сигурност ще се заинтересуват. Не чакаха заповеди. Веднага се заеха да проучат планетата и всичко на нея и да предадат находките си към кьошето на галактиката, където големите галактици плуват в тъмните си енергийни потоци.

Разбира се, машинно-складираните нямаха ясна представа какво цели човешката раса със своята съвкупност от действия. За тази цел би трябвало да разбират човешките езици. Но това нямаше как да стане. Големите галактици предпочитаха клиентските им раси да не знаят друг език освен своя, защото ако расите можеха да общуват свободно помежду си, кой знае какво биха си казали?

Ранджит би бил крайно изумен, ако знаеше, че снимката му е изстреляна в космическото пространство. Точно това се случи обаче. Неговата, както и снимките на почти всички и всичко друго на Земята, защото машинно-складираните — макар и не всемогъщи — бяха изключително старателни.

И се надяваха, че големите галактици ще оценят или най-малкото ще приемат без възражения това старание.

Когато радиото събуди Ранджит за първия ден на новия семестър, той скочи от леглото с намерение да го изключи. Първият му час (астрономия — география на Слънчевата система) беше кажи-речи последната му надежда, че университетът ще му предложи нещо интересно през следващите три години. Това само по себе си беше смътно ободряващо. А после, когато излизаше от сградата, портиерът му даде писмо — от Лондон и следователно от Гамини, — благодарение на което Ранджит наистина се почувства що-годе добре.

Прочете писмото, докато закусваше в мензата. Не му отне много време. Писмото беше по-кратко и от предшественика си и беше почти изцяло посветено на „великолепния мезонет“:

„Влизаш от улицата и се качваш по стълбите. Те водят директно до дневната (британците й викат «салон»). До нея има миниатюрна кухничка и това е всичко на този етаж. Други стълби водят надолу от салона, към задната част, където има допълнителна стая с изглед към няколкото квадратни метра кал, която трябва да мине за градина. Смятам да нарека тази стая стаята за гости, но не смятам да настанявам там гости с преспиване. (Освен ако ти, мой човек, не решиш да прескочиш за някой уикенд!) От салона има още едни стълби към спалнята и банята на горния етаж. Не е много удобно, ако спиш в стаята за гости и ти се допикае посред нощ. Но нека се върнем към кухнята. Има си всички съвременни удобства, но с кукленски размер — миниатюрен хладилник, миниатюрна печка, миниатюрна мивка и най-миниатюрната пералня със сушилня, която можеш да си представиш. Казах, че е голяма колкото за чифт чорапи, но Мадж възрази, че ще трябва да ги переш един по един.

Но какъвто и да е мезонетът, мой си е! Нищо, че обзавеждането е като от вехтошарски магазин. Спирам дотук, защото трябва да вървя — с едни приятелчета ще гледаме пиеса на Стопард и искаме преди това да вечеряме някъде.“

Ранджит разтегли устни в кисела усмивка при мисълта как Гамини пере — за него прането беше нещо, което носиш вкъщи, даваш на прислугата и на следващата сутрин го получаваш чисто, изгладено и сгънато.

Това не му попречи да се пита кой точно е Мадж.

Така че влезе в първия си час готов за поредното разочарование…

Но после, като по чудо, като по магия, това изобщо не се случи!