Последната теорема

Първи послеслов

Това е краят на нашата история за Ранджит Субраманиан.

Което не значи, че той не живя — или „живя“ — още дълго. Живя, първо в „нормалния“ си живот, после и като машинно-складиран. Нещо повече, в посмъртния си „живот“ като набор от електронни модели му се случиха много удивителни и цветни преживявания. Но повечето от тях няма да намерят място на тези страници. Не защото не са интересни, напротив. Просто защото са твърде много. И защото за нас има други, по-важни неща от това да разкажем за всичко случило се с безтелесния фрагмент от първоначалния органичен вариант на Ранджит Субраманиан, който бе складиран и продължи да живее още дълги-дълги години.

Едно нещо обаче си заслужава да се разкаже.

Случи се на сравнително късен етап от машинно-складирания му живот, когато Ранджит вече беше приключил до голяма степен с туристическите обиколки, за които винаги си беше мечтал. (Тоест беше обходил почти целия Марс, както и още по-интересната му мрежа от подземни пещери, плюс повечето от другите планети и по-големи сателити в рамките на Слънчевата система, както и няколко от по-големите небесни тела в облака на Оорт.) По времето, за което иде реч, Мира беше заминала на пътешествие до сърцевината, защото винаги бе искала да види черна дупка отблизо. Щеше да отсъства няколко хиляди години и през това време Ранджит си почиваше на склоновете на виртуална планина от духано стъкло. (Почиваше си, като размишляваше върху проблема P=MP. Тази гатанка го забавляваше вече няколко десетилетия и по всичко личеше, че ще го забавлява още дълго.) Ранджит беше създал въпросната виртуална планина, за да бъде сам, затова се изненада, когато видя някой да се катери по склона към него.

Натрапникът беше не само непознат, а и адски странен на вид. Очите му бяха миниатюрни, лицето — с остро изсечена костна структура, освен това беше висок близо три метра. Когато стигна до широкия „скален“ корниз, където си почиваше Ранджит, непознатият се метна на един шезлонг (който не беше съществувал преди неговата поява), пое си дълбоко дъх няколко пъти и каза:

— Я да видим. Голямо катерене беше, нали? Това ли трябваше да кажа?

През последните няколко хилядолетия Ранджит си бе имал работа с твърде много натрапници и запасите му от любезност се бяха изчерпали отдавна. Не отговори на въпроса, а попита направо:

— Кой си и какво искаш?

Непознатият сякаш се изненада и зарадва едновременно.

— Ясно — каза той. — Минаваш направо към въпроса, без заобикалки. Много добре. В такъв случай, май трябва да кажа… Моето име е…

Но не назова име. Избълва нещо нечленоразделно, после поясни:

— Но можеш да ми викаш просто Ученика, защото съм дошъл да изуча твоите мисловни процеси и поведенчески модели.

Ранджит се замисли дали да не изхвърли натрапника от грижливо конструираната си частна среда, но после реши, че в този тип има нещо забавно.

— О, ами давай тогава, изучавай — подкани го той. — Защо искаш да ме изучаваш?

Странникът изду бузи.

— Как да го обясня? Това е един вид в чест на завръщането на големите галактици…

— Я чакай — прекъсна го Ранджит. — Да не би големите галактици най-после да са се върнали?

— Естествено, че се върнаха, след… я да видим, по вашето летоброене… приблизително тринайсет хиляди години. Не е много по техните мерки, но предостатъчно, за да настъпят сериозни промени в живота на човешки същества като мен. Е, и като теб, разбира се — добави любезно посетителят. — По този повод решихме да направим възстановка на онези събития и понеже ти си играл известна роля в някои от тях, на мен се падна да те изобразя.

— Искаш да кажеш, че правите нещо като филм за онова време и ти ще играеш моята роля?

— О, определено не е „филм“. Но иначе, да, аз ще „играя“ теб.

— Ха — възкликна Ранджит. — Напоследък не следя много нещата. Дори не знаех, че големите галактици са се върнали.

Непознатият като че се изненада.

— Ами, върнаха се. Казали бяха на девет-ръкокраките и на едно-точка-петиците, че ще дойдат скоро, и така направиха. Само че тринайсет хиляди години са кратък период само по техните стандарти. Не по нашите. И когато се върнаха, големите галактици ги чакаше изненада. Не бяха предполагали, че ще се развием толкова бързо. И как иначе — никога по-рано не бяха допускали разумен вид да се развива със своите собствени темпове, дори методично бяха осуетявали подобна еволюция. Но не мисля, че имаха нещо против да се отърсят от бремето си. — Раздвижи експериментално устни, после каза: — Може ли да чуя още веднъж онова твое „ха“, моля те?

— Ха — повтори Ранджит, не само за да удовлетвори молбата, а и защото не можа да измисли никакъв друг отклик на чутото току-що. — Какво имаш предвид? Да се отърсят от какво бреме?

— О, ами от управлението — отвърна непознатият, като наблюдаваше изражението на Ранджит и се опитваше да го наподоби. — Не че не бяха свършили добра работа, в повечето аспекти. Но не е трябвало да възпират развитието на толкова много интересни видове. И макар от техническа гледна точка нещата да бяха що-годе наред, трябва да признаеш, че онова, дето го свършиха с космологичната константа, си беше чиста проба безобразие.

Ранджит изправи гръб.

— Добре де — отбеляза той, — щом големите галактици вече не управляват галактиката, не трябва ли някой да поеме кормилото вместо тях?

— Естествено — потвърди нетърпеливо непознатият. — Мислех, че знаеш. Управлението на галактиката вече е в добри ръце. В нашите.